Стен Никълс
Войнство на сенките (5)

5.

Като говно, плуващо в помийна яма, голямата крепост на Тарес непрестанно привличаше окото.

Застрашителните й стени и надменни кули властваха над града тъй сигурно, както нашествениците, които я бяха завладели. Бе построена в стари времена от орките, докато все още били войнствени, но по-скорошните събития я бяха превърнали от отбранително съоръжение в офанзивно. От място за убежище в място, вдъхващо ужас. Издигаше се, за да напомня постоянно, че местното население е изгубило независимостта и достойнството си.

В просторния централен двор кипеше трескава дейност. Отряд униформени мъже и няколко жени сред тях набиваха крак по плаца. Други се бяха разделили на две в учебен бой. Раздаваха се оръжия, впрягаха се коне, товареха се каруци.

От балкона на покоите си високо горе Капъл Хачър надзираваше това оживление. Адютантът му, и може би най-близкият му професионален довереник, младият Фринт, стоеше до него.

— Вече обучаваме чиновници и лечители да патрулират по улиците — въздъхна Хачър.

— Разбрах, че от Пекзан скоро ще изпратят нови подкрепления, сър.

— Не съм сигурен, че изобщо някога ще се окажат достатъчно за Дженеста.

— Сър?

— Тарес трябва напълно да бъде прочистен от подривни елементи, ако цитирам думите на нашата господарка. Колко войници ще са нужни за това според теб?

— С цялото ми уважение, генерале, вие често пъти сте твърдели, че пакостниците са малцинство.

— И все още мисля, че е така. Но е въпрос на дефиниция. Кои все пак са несъгласните?

— Не е ли наша работа да ги изкореним, сър?

— Добър въпрос. Но не е въпросът, който толкова тревожи милейди Дженеста. Нейната гледна точка е, че всички орки, които будят подозрение, трябва да бъдат задържани. И премахвани, ако се съпротивляват. В крайна сметка за нея всички са революционери. Оттам и това непрекъснато затягане на режима.

— Не може да отречете, че инцидентите напоследък се увеличиха, сър.

— Да, така е. Какво очакваш, когато разбуташ с пръчка гнездо на стършели? Убеден съм, че съпротивата, същинското й ядро, е твърде малка, но никога не съм казвал, че не са опасни, и съм твърдо за това, че трябва да бъдат ударени здраво. Но не мога да се отърва от чувството, че политиката на Дженеста само влошава нещата.

— Може би всъщност ги раздвижва тази комета, по която са толкова възбудени?

— А кой им набива в главите идеята да я свързват със знамения и предсказания? Не, тук трябва да използваме рапира, а не брадва.

— За жалост, сър, лейди Дженеста едва ли ще склони.

— Ти ли ми го казваш? — Хачър се замисли. — Макар че разполагаме с едно оръжие, с чиято помощ бихме могли да премахнем истинските подбудители.

— Вашият… източник — каза разбиращо Фринт.

Генералът кимна.

— Макар да не е съвсем сигурно, че ще мога да опазя този канал отворен, той би могъл да се окаже безценен.

— Но, сър, всички тези приказки за въстание изглеждат някак си теоретични, предвид нрава на орките, които управляваме. Мнозинството са пасивни.

— Дженеста не мисли така. Тя твърди, че цялата раса е способна на нещо като дивашка свирепост. Въпреки че е под въпрос какъв опит би могла да има, за да стигне до подобно заключение.

— А вие, сър? Смятате ли, че притежават някаква дълбоко погребана склонност към битки?

Хачър огледа замислено града и отвърна:

— Може би скоро ще го разберем.

 

 

В едно от тайните убежища на съпротивата, скрити в лабиринта задни улички на неспокойната столица, Джоуд Пепърдайн и Мика Стендивън си бяха намерили усамотена стая.

— Колко често трябва да ти го повтарям? — възрази сърдито Стендивън.

— Пробвай още веднъж — рече Пепърдайн.

— Нищо общо нямам с изчезването на звездата на Койла!

— Защо ми е толкова трудно да го повярвам?

— Защо изобщо питаш мен? Знаеш ли, там, откъдето дойдохме, на това твое дразнене щеше да се погледне като на углавно неподчинение.

Пепърдайн се изсмя в лицето му.

— Но не сме там, нали?

— Толкова по-жалко.

— И на мен не ми харесва, че сме натикани в този свят. Стига изобщо да ти пука.

— Какво пък означава това?

— Ако звездите не бяха изчезнали, нямаше да сме тук.

— И това няма нищо общо с мен — натърти Стендивън.

— Така казваш ти. Но при положение, че сме затворени тук, защо продължаваш да дразниш дружината? Те са единствените съюзници, които имаме, и са недоверчиви към нас.

— Никога не са ни вярвали.

— Говори за себе си.

— Те са орки. Хората не са точно любимата им раса, в случай че не си забелязал какво правят с тях тук.

— Мисля, че разбират, когато някой се държи с тях честно. Повечето от тях поне.

— Ти си глупак, Пепърдайн. Единствената причина все още да сме с тях, все още да сме живи, е, че това ги устройва. Престани да се доверяваш не на когото трябва.

— Какво, на теб ли да се доверя?

— Не би било зле.

— Само ако съм се побъркал.

Злобата на Стендивън се надигна отново.

— Не би било зле — заговори той злъчно — да помислиш за положението си, ако се върнем някога у дома.

— Тук заплахите ти не вървят. Или още не ти е светнало?

— Само ти напомням какви бяха отношенията ни и какви може да станат отново. Как се държиш тук може да се отрази на начина, по който аз мога да реша да се държа с теб в бъдеще.

— Не го схващаш, нали? Както вървят нещата, може изобщо да нямаме бъдеще. И ако ще си напомняме за минали събития, не забравяй, че нямаше да си тук… по дяволите, нямаше изобщо да си, ако не бях аз.

— Едно от задълженията ти е да се грижиш за безопасността на господаря ти. Това е твой дълг!

Пепърдайн кипна и го сграбчи за гушата.

— Ако смяташ, че не ми дължиш живота си, може да го взема обратно.

— Махни мръсните си ръце от мен, ти…

Вратата се отвори.

Пепърдайн го пусна.

Влезе Койла.

— Джоуд? О… Вие…

Стендивън извърна почервенялото си от гняв лице към нея и изръмжа:

— Мен ме остави!

Избута я от пътя си и излезе.

— Да, наистина го остави — каза Пепърдайн.

— Не смятах да го спирам — отвърна Койла. — Спорехте за нещо, нали?

— Много проницателно.

— Ако искаш да се махна…

— Извинявай. — Тонът му беше помирителен. — Просто ми лази по нервите.

— Не само на теб.

Той кимна.

— Та какво има, Койла?

— Ами, първо, помислих си, че малко от това няма да ти дойде зле. — Подаде му шише бренди.

Той го взе, отпи и й го върна.

— А второ?

— Излязохте толкова набързо… Просто исках да разбереш, че не всички в дружината мислят лошо за вас.

— Какво, за двама ли ни? Аз и… той? — Кимна към вратата.

— Е… за теб.

— Благодаря. — Той се усмихна. — Но смятам, че си малцинство от един.

— О, не знам. Смятам, че Страк изпитва известно уважение към теб. Може би още един-двама.

— По много странен начин го показват.

— Знаеш как е между орките и хората. И не само на този свят. Имаме… история.

— Може би това бих могъл да го разбера.

— Нима?

— Мислиш ли, че орките бяха единствената стъпкана раса на нашия свят?

— Ти си човек. Вашият вид е тъпчещият.

— Има хора и хора.

— Не е ли време да изясниш нещата за себе си?

— Нищо няма за изясняване — отвърна той сковано.

— Не ми се затваряй.

— Знанието за миналото ми би ли променило нещо? Искам да кажа, не се ли доказах вече?

— Пред мен, да. Но повечето от другите…

— Давам ти думата си, че нямам нищо общо с кражбата на звездата.

— А какво би казал партньорът ти, ако го попитам за това?

— Стендивън не ми е партньор — рязко отвърна той. — А и той също би ти дал думата си.

— Каква стойност мога да вложа в нея?

— Каквато влагам и аз.

— И колко е тя?

— Ако Стендивън твърди, че не е…

— Защо си му толкова верен, Джоуд?

Той въздъхна.

— Навик, предполагам. Освен това не искам да вярвам определени неща, дори за него.

— Каква все пак е връзката между двама ви?

— Сложна.

— Това се вижда от пръв поглед. Кажи ми повече.

Той се усмихна.

— Настоятелна си, Койла, това ти го признавам.

— И защо не? Бих искала да знам поне малко за човека, на когото дължа живота си.

— Я дай пак шишето.

Тя го извади. Джоуд отново отпи. Койла също удари глътка и го подкани:

— Е?

— Аз съм тругатиец.

— Ти си какво?

— Тругатиец. От Тругат, мястото, откъдето идваме.

— Никога не съм чувала за него. — Тя седна на един стол.

Пепърдайн последва примера й и се настани на едно буре с пирони.

— Светът ни е много по-голям от частта, която наричате Марас-Дантия.

— А вашата раса я нарече Центразия — отвърна тя горчиво.

— Някои хора. Моята порода не сме от тези, които дават имена на места.

— А какви сте?

— Малко като вас, орките.

— Така ли? — Тя не можа да скрие скептицизма си.

— Е, казах малко като. Но има някои прилики. Едната е, че моята раса също има воинска традиция.

— Това обяснява дарбата ти с оръжие. Значи расата ви се бие за препитание, като нас?

— Не. При нас не е вродено; научено е. Макар и от толкова много време, че на практика вече е вродено. Но не сме бойци по наклонност, нито дори по свой избор. Просто е… практично. Повечето от моята раса биха предпочели спокоен живот.

— Щом не сте избирали да се биете, трябва да сте имали нещо, което да защитавате.

— Живота си. И земята си.

— Първото го разбирам. Но да умираш за земя, това ми се струва странно. Може би защото орките никога не са имали земя.

— Тук са имали.

— И вашата раса им я е отнела. — Тя вдигна ръце. — Извинявай. Кажи ми за вашата земя.

— Тругат е един остров край… е, всъщност не е важно къде е. Достатъчно голям е за нас и почвата е добра. Ние сме островитяни, разбираме се с морето. Най-важното, това е отечеството ни. Но има един недостатък.

— Местоположението.

— Умна си.

— Като за орк, искаш да кажеш?

— Не, просто си умна.

— Логично е да имате врагове само ако притежавате нещо, което те искат, или ако сте на неподходящото място.

— Вече разбирам защо си майсторката на стратегията в дружината. Но си права — много неподходящо място. Поне в такова се превърна. Тругат е разположен в точка, където би могъл да застрашава свободното преминаване за различните си съседи, ако сме искали да правим това, а ние не сме го правели. Тъй че сме седели насред колело, с всяка спица наострена и сочеща към нас. Всички съседни държави гледали с алчно око на толкова благоприятно разположен остров. Който го завземел, можел да се наложи над другите. Затова моят народ изучил воинския занаят — за да отбиваме враговете.

— Как, след като тези държави са били толкова силни?

— Моят народ обитавал Тругат много преди да се издигнат силите, които в един момент се изправили срещу нас. А ние сме били… и бяхме многобройни и добре организирани. Познавахме терена. И се сражавахме добре, като народ, който защитава всичко, което има. Винаги бяхме нащрек и често пъти — под истинска обсада. Справяхме се без достатъчно оръжие, справяхме се без сол. Дори без вода понякога.

— Колко дълго е продължило това?

— Поколения. Най-сетне те разбраха, че не могат да ни завладеят, затова започнаха да ни ласкаят. Тъй че в добавка към бойните умения научихме и черното изкуство на политиката. Играта се превърна в надиграване на едни срещу други. Това, както и инцидентните войни, ни опазиха независими още известно време.

— Но накрая късметът ви се е изчерпал. Иначе сега щеше да си там.

Той кимна.

— Водачите ни взеха страната на неподходящия тиран. Не защото го харесваха, а по необходимост. Това предизвика разцепление сред народа ми. Не точно гражданска война, макар че почти се беше стигнало до нея, но достатъчно разсейване, за да оголим гарда си. И същият главатар, с когото водачите ни се сдружиха, бе този, който се възползва от това.

— То пък голямата изненада.

— Беше измяна. Подло предателство. Бяха мрачни дни и всички вършехме неща, с които не се гордеехме особено, в името на патриотизма. Не правя изключение. Но няма да те отегчавам с подробности. Резултатът беше, че народът ни беше стъпкан и онези, които оцеляха, се разпръснаха. Станахме скитници, селяци по чужди земи, безимотни странстващи търговци, дори наемници. Някои бяха поробени. — Последното прозвуча с особен сарказъм.

Койла помълча, след това промълви:

— Каза, че вашата раса била подобна на моята не само в едно отношение.

— И ние, както и вие, бяхме оклеветени. Когато враговете ти те оклеветят, могат да оправдаят всяко престъпление и унижение, което трупат върху теб. Името ни беше очернено и това си стои. Дори лъжепозорът продължава, като камък, хвърлен надолу по склон.

Койла можеше да си обясни това.

— Разказвачите на истории, учените с техните книги. Те най-често са на печелившата страна. Няма да повярваш какъв боклук са избълвали за орките. Твърдят, че обичаме човешка плът и че дори се изяждаме помежду си. Измислят, че сме произлезли от елфи, в името на всички богове! Все лъжи!

— За нас твърдяха, че сме призовавали демони и сме се съешавали с кози.

Койла избухна в смях. Пепърдайн я изгледа сърдито за миг, после и той се разсмя.

— Тъй — рече тя, след като спряха да се смеят. — А Стендивън как се вмества във всичко това?

Веселието му угасна като духната свещ.

— Той… също ли е тругатиец? — попита тя.

— Не. Той е… мръсник.

— Но има някаква власт над теб.

— Да кажем, че отработвам дълг към него.

— Дори докато сте в този свят? Това не променя ли нещо?

— Само тук. Но у дома…

— Може изобщо да не видим домовете си повече, Джоуд! — Тя бързо се овладя. — По дяволите. Това не е хубаво за бойния дух, нали? Страк ще се вбеси, ако чуе, че го казвам.

— Не е тайна, Койла. Според мен всички смятат, че оставането ни тук завинаги е най-вероятно.

— Е, няма да е по-различно от случвалото се в миналото.

— Какво имаш предвид?

— Нещо, което ни беше казано, преди да напуснем Марас-Дантия първия път. Знаеш ли защо древните раси са се озовали там?

— Защо ли? Те… вие… просто сте… винаги сте били там. Нали?

— Не. Не твърдя, че го разбирам, но там навън… — Махна вяло с ръка като към нещо много далечно. — Там някъде съществуват цели светове на елфи и кентаври, на таласъми и джуджета и така нататък. И на орки — добави припряно. — Най-различни раси… не знам… пропаднали са на Марас-Дантия. Измъкнати като риба в мрежа от могъща магьосница.

— И хората ли?

— Казаха ни, че вие сте били истинската раса на нашия свят.

— Каква ирония!

— Ние не мислехме така. — В очите й се появи стоманен блясък.

— Значи всички орки би трябвало първоначално да са дошли от Акуриал. Оттук?

Тя се намръщи.

— Не знам. В света, в който живеехме, Кераган, също има само орки. Но много… по-борбени от тези тук.

— Значи и хората може да не са започнали на Марас-Дантия. Кой би могъл да каже къде са възникнали орките, хората или която и да било друга раса? Или докъде са се разпръснали. Това не ти ли е любопитно?

— Не, само главата ме заболява. Виждам нещата по-просто. Например, може би трябва да гледаме на това все едно, че просто се местим от един бивак на друг. Вашият народ сте скитници; би трябвало да го разбереш.

— Но е страхотно преселение, Койла. Сигурна ли си, че просто не искаш да се възползваш по най-добрия начин от него?

— Ами нали правя точно това. Това е в стила на орките. Никога не казваме край.

— Би могло да е мото и за Тругат. — Лицето му помръкна. — Но напоследък се чувствам почти като…

И замълча, защото чуха приближаващи се стъпки. Бяха шумни и забързани и можеше да предвещават неприятност. Пепърдайн и Койла станаха, с ръце на дръжките на мечовете.

Чилдер нахлу в стаята и каза задъхано:

— Трябват ни всички мечове, които можем да съберем!