Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орки: Кръвна вражда (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Army of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dave (разпознаване и редакция)

Издание:

Стен Никълс. Орки: Кръвна вражда

Английска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-655-091-0

История

  1. — Добавяне

16.

Спуррал бе изпаднала в несвяст от ударите, които бе понесла на брега. Когато се съвзе в тласканата от греблата лодка, островът бе петънце в далечината, с два стълба дим, виещи се от действащите вулкани.

В лодката имаше пет човека: четирима на греблата и един на кърмата. И още три джуджета освен нея — две мъжки и едно женско, всичките млади. Ръцете им бяха вързани, като нейните. Хората не говореха нищо, само хвърляха намръщени погледи на пленниците си от време на време и се потяха над греблата. Когато Спуррал понечи да ги заговори, й казаха грубо да млъкне.

Бяха корави, обрулени от вятър и слънце мъже, с лица с цвета на стара кожа от цял живот под безмилостното слънце. Повечето бяха с бради, неколцина носеха белези. Облеклото им бе пригодено за бой и мореплаване.

Спуррал вдигна предпазливо глава и погледна над перилото. Видя още много лодки, поели в една и съща посока. Предположи, че и в тях има пленени джуджета. Гребяха към голям тримачтов кораб с избелели дрипави платна.

Когато наближиха, корабът се извиси над тях като стръмна скала. Лодките под него приличаха на детски играчки. От борда му провиснаха въжени стълби. Срязаха въжетата й, както и на другите пленници, и ги накараха да се качат.

На палубата ги струпаха като стадо, с лице срещу мостика — общо петдесетина джуджета. Хората наброяваха също толкова и повечето се заловиха да издърпат лодките на борда или да ги завържат на буксир. Десетина мъже обаче останаха да държат пленниците под око. Не че можеха да им създадат неприятности — бяха пребити и изтощени, а някои от женските плачеха.

На мостика се появи мъж. Беше по-млад от повечето от екипажа, изненадващо за човек, който би трябвало да е капитанът, според Спуррал. Лицето му беше гладко, главата — покрита с къдрава черна грива. Във вида и в движенията му имаше нещо почти чувствено — напомняше за хищна котка, оглеждаща плячката си с присвити очи. Физическата му сила бе несъмнена. Лицето и стойката му излъчваха енергичност и сурова властност.

Той почука по перилото на мостика с богато украсената дръжка на меча си. Изобщо не беше нужно. Вече бе грабнал вниманието им.

— Аз съм капитан Салос Вант — заяви мъжът със силен, отекващ глас. — Нормално е господарят на един кораб да посрещне гостите с добре дошли. Но имам чувството, че ще ви е трудно да приемете думите ми с благодарност. — Екипажът се разсмя. Мъжът се усмихна на шегата си, след това отново стана сериозен. — Но приемете това като свято писание. Ако имате други богове, забравете ги. Аз вече съм вашето божество.

Спуррал усещаше плахите погледи на джуджетата, отправени към нея. Започна да съжалява, че дружината им бе позволила да вярват в нещо толкова претенциозно.

— За вас — продължи Вант — аз съм богът на този кораб, докато сте на него, и моите думи са единственият закон. И не се съмнявайте, че закононарушителите ще изпитат върху себе си гняв, какъвто може да им донесе само бог. — На лицето му се изписа лъжливо благодушие и той разпери ръце в жест на добронамереност. — Ние сме Събирачи. Вие сте събраните. Приемете съдбата си и ни позволете да изковем своята. И не гледайте толкова мрачно! Вашият нов живот на слуги, гребци, черноработници и всякакви други несъмнено ще ви донесе удовлетворение и дори удоволствие. — Екипажът отново се разсмя. — Удоволствие, което можете да започнете да изпитвате веднага — продължи той и лицето му отново стана сурово. — На този кораб няма пътници. Ще работите.

И без повече думи им обърна гръб и се отдалечи.

— Точно този бог нямам търпение да видя как пада — промълви Спуррал достатъчно високо, за да я чуят най-близките джуджета.

 

 

Вечерният здрач донесе хладен вятър и им напомни, че времето изтича.

Двете лодки се оказаха доста големи — достатъчно, за да поберат цялата дружина с припасите и да остане и свободно място. Бяха по същество почти малки галери с места за по осем или десет гребци. В добавка имаха и по една къса мачта, за да се използва и силата на вятъра. Кормилните весла бяха грамадни и щяха да са нужни двама, за да боравят с тях при бурно време. По палубата нямаше покрити зони, но имаше вградени шкафове.

Най-много работа имаше по корпусите, които бяха останали недовършени. Сега двете лодки лежаха с киловете нагоре и дружината се суетеше около тях. Дялаха дъски, плетяха въжета, мажеха с катран. Удари на чукове и стържене на триони изпълваха въздуха. Събираха провизии — вода и толкова храна, колкото смятаха, че ще могат да натоварят.

Верни на думите на старейшината, джуджетата не помагаха. Но мнозина гледаха отстрани, едни с открито любопитство, други — неодобрително. Трите деца, Грунса, Хеег и Ретлаг, бяха като сенки на дружината, макар че се пазеха да не ги видят, че помагат.

Под натиска на изтичащото време, както и заради нарастващата тревога на Джъп, нервите на всички се изопваха все повече. Пепърдайн, като единствения с опит в корабостроенето и поел ръководенето на довършителните работи, се оказа фитилът.

— Не можеш ли да ги накараш да заработят по-бързо? — настоя Джъп.

— Те бездруго правят чудеса — увери го Пепърдайн. — Прояви търпение.

— Лесно ти е да го кажеш. Не е отвлечена твоята жена да търпи боговете само знаят какво.

— Повярвай ми, Джъп. Искам да върнем Спуррал точно толкова отчаяно, колкото и ти.

— Съмнявам се! — Овладя се и тонът му омекна. — Извинявай. Знам, че правиш всичко, което ти е по силите.

— И ще продължа да го правя.

— Странно. Никога не си бях помислял, че е възможно да се съюзя с човек. И то за нещо толкова важно като това. Без да се засягаш.

— Не се засягам. Животът си прави гадни майтапи понякога, нали?

— Аз пък никога не си бях помислял, че ще ме командори човек — измърмори сърдито работещият близо до тях Хаскеер.

— Джоуд не ни командори — каза Джъп. — Той ни помага.

— Оу, Джоуд ли станахме вече? Койла го нарича така. А бе някои в тая дружина май взеха прекалено да се сближават с неговата порода.

— Джоуд е името му, между другото. И смятам, че си е заслужил мястото сред нас.

— Знаеш докъде ни води доверието ти в човешките същества. Или паметта ти е къса като краката ти?

— Не съм забравил. Но когато някой докаже, че заслужава…

— Знаеш ли какво заслужават хората? Ей това. — И плю на земята.

— Никой не казва, че си длъжен да ме харесваш: нито мен, нито расата ми — каза Пепърдайн. — Нито че си длъжен да ме уважаваш. Всичко това няма значение. Фактът е, че трябва да работим заедно.

— Може да няма значение за теб…

— Мамка му, Хаскеер! — кипна Джъп. — Няма ли да спреш? Не става въпрос за теб. Става въпрос да намерим Спуррал.

— Да бе.

— Какво значи пък това?

— Цялата тази суетня заради една женска…

— Какво?!

— А бе… женски. Винаги можеш да си намериш друга.

— Мръсник! — избухна джуджето.

Нанесе му два бързи юмрука ниско долу и още докато Хаскеер залиташе, го спипа за врата. Хаскеер отвърна с жесток ритник в краката му.

Страк и Даллог моментално се озоваха при тях и сграбчиха Хаскеер. Пепърдайн дръпна Джъп.

— Вие полудяхте ли? — изрева Страк. — Нямаме време за глупостите ви!

— Той каза… — изръмжа Джъп.

— Така като ме гледаш, мислиш ли, че ме интересува? Вие сте стотници в тази дружина. Стотници. Но сте тръгнали по най-прекия път към разжалването в редници. Ясно?

— Да — измърмори Джъп и Пепърдайн го пусна.

Хаскеер не реагира.

— Хаскеер? — студено попита Страк.

Двамата с Даллог още го държаха.

— Да — отвърна намусено Хаскеер. — Да, по дяволите!

Пуснаха го. Беше ядосан и изгледа Даллог с особена злоба, но се сдържа.

— Спуррал е член дружината ни, Хаскеер. — Страк явно държеше да му покаже, че е чул думите му. — И в тази дружина се държим един за друг. Ако някой от нас е закъсал, всички го измъкваме. Който и да е той — добави натъртено. — Хайде почвайте работа.

След като Страк се отдалечи, Койла отиде при Пепърдайн.

— Не го приемай лично. Хаскеер може да е свиня, но се справя, когато е важно.

— За какво се пени такъв?

— Между него и Джъп е. Стари неща.

— Не е зле да внимава какво говори. Помислих, че Джъп ще го убие.

— Ами. Най-много да го осакати.

Пепърдайн се ухили.

— Сериозно — попита Койла, — кога според теб ще можем да пуснем лодките във водата?

— Може да ги довършим до полунощ. Но няма начин да ги пуснем в морето по тъмно. Тъй че най-рано призори. — Хвърли поглед към Хаскеер. — Дано само да се изтърпим едни други дотогава.

— Ще се наложи. Тези островитяни не приказват много, но според това, което долових, можем да се натъкнем на какво ли не.

Загледаха се към морската шир и гаснещата резка на залязващото слънце.

 

 

Пелли Мадаяр стоеше на върха на висок хълм, зареяла поглед в далечината. Вечерта бавно преливаше в нощ.

Помощник-командирът й Уивън-Джърст бе до нея. Бе представител на расата на таласъмите, прословути със своята пъргавина и сила същества. Фигурата му беше мършава и жилава, а мускулестата му стегната плът с цвета на нефрит наподобяваше изпъната щавена кожа. Яйцевидната му глава беше плешива. Устата му бе съвсем тънка, а сплесканият му нос имаше ноздри като цепки. Очите му бяха непропорционално големи, с мастиленочерни ириси с болнаво жълти кръгове около тях.

Злокобната външност на таласъмите често караше другите раси да приемат, че са враждебни — впечатление, което не винаги бе лишено от основания, макар в случая с Джърст да беше несправедливо. Той бе посветил живота си на Порталния корпус и бе отговорил на най-високите стандарти за честност и неподкупност, налагани от Корпуса. Което съвсем не означаваше, че е неспособен на жестокост в преследване на каузата им.

— Пак се свързах с Карелл Реверс — каза Пелли. — Малко след като дойдохме тук.

— И какво имаше да ни каже нашият водач? — Гласът на таласъма беше шипящ, със следи от гърления съсък, съставляващ по-голямата част от звуците на родния му език.

— Приблизително каквото очаквах. Беше много разочарован от изхода на първата ни среща с орките.

— Е, трудно е да се приеме за триумф все пак.

— Знам. Но Карелл ми даде свобода на действие и знаеше, че искам да опитам с убеждение преди прилагането на сила.

— Никой не би оспорвал, че това е идеалното решение. Но все още не съм видял свят, където идеалното е нормата. — Той се умисли. — Хрумна ми, че е възможно да ги е разгневило присъствието на таласъмите в групата ни.

— Че защо?

— По традиция таласъмите и орките не обичат да се срещат очи в очи, ако мога да се изразя така. И затова си има основателни причини.

— Не смятам, че е това. Истината е, че аз се справих зле.

— Прекалено си сурова към себе си.

— Не повече, отколкото го изисква каузата. Това е първата ми реална мисия и се надявах, че ще имам по-успешно начало.

— Твърде малко са прецедентите, които да ни насочат, Пелли. След като инструментумите са такава рядкост, подобни назначения са твърде необичайни. Някои прекарват целия си живот, без да им се налага да правят това, което Корпусът поиска от теб.

— Това не е оправдание.

— Може би. Но е някакво обяснение. До какво заключение е стигнал Карелл?

— Все още е склонен да ме остави аз да реша. Засега. Но предупреждава, че предвид нрава на расата, която владее реликвите, може би силата е единственият избор.

— Напълно е възможно да се окаже прав. Може ли някой да преговаря с орки?

— Започвам да си мисля, че не.

— Тогава какъв избор имаме?

— Има и още нещо. Карелл ме беше предупредил, че в играта се е замесила друга сила. Друг индивид или група с власт над порталите. Присъствието им бе засечено на Акуриал. А ако са били там…

— Схванах мисълта ти. Знаем ли нещо повече за тях?

— Не. И това е притеснително. Достатъчно лошо е да имаме и една група инструментуми в безотговорни ръце. Да имаме две…

— Би трябвало със сигурност да е безпрецедентно.

Тя кимна.

— Този свят бездруго е достатъчно опасен, за да се хвърля още една променлива.

— Толкова по-основателно за нас да се преклоним пред мъдростта на водача ни по въпроса с орките.

— Да.

— Имаме ли някаква представа къде може да са те?

— Знаем къде са. В общи черти поне. Карелл ми даде координати.

— Значи заповедта е…?

— Тръгваме призори. И когато ги намерим, ги удряме здраво.