Стен Никълс
Войнство на сенките (15)

15.

Джъп беше побеснял. Кипеше от хладен гняв, но знаеше, че може да се надява да намери Спуррал само ако си опази ума.

Страк взе логичното решение и заповяда да намерят лодка. Претърсиха брега и се върнаха само с няколко малки еднодръвки, съвсем непригодни за дълбоки води.

Не можеха да настигнат човеците, така че оставаше да разберат къде откарват пленниците. Далновидството на Джъп се оказа безполезно — според джуджето едно толкова огромно водно тяло като океана отдавало своя енергия, която заглушавала точиците, излъчвани от живите същества по него. Тъй че им трябваше помощта на местните джуджета. А това се оказа по-трудно, отколкото си мислеха в началото, просто защото туземците сякаш бяха изчезнали. Някои бяха отвлечени от хората, но Върколаците можеха само да предполагат къде са се изпокрили останалите — в дебрите на джунглата или в лабиринта тунели, прорязващи мъртвия вулкан.

След като огледаха терена от най-високата точка, до която лесно успяха да се доберат и която се оказа издатината, където се издигаха катапултите, Страк нахвърля груба карта на острова и я раздели на повече или по-малко еднакви части. После раздроби дружината на осем групи от по трима-четирима и ги прати да разузнаят всеки сектор.

Собствената му група включваше Джъп, Койла и Рефдоу, един от по-опитните съгледвачи на Върколаците. Страк се постара да постави Хаскеер начело на една от групите, които трябваше да претърсят най-отдалечения връх. Искаше засега поне да го задържи по-далече от Джъп, заради склонността им да се дразнят един друг. Спокойно можеха да минат и без това усложнение.

Екипът на Страк претърсваше участък от джунглата. Оглеждаха за всякаква следа, която можеше да издаде джуджетата.

— Тези човеци сто на сто са търговци на роби — каза Койла, докато газеха през гъсталаците. — Не виждам никаква друга причина да взимат живи пленници.

— О, страхотно — простена Джъп. — И това трябва да ме ободри, така ли?

— Да. Защото робите имат цена. Търговците на роби нямат интерес да не пазят стоката си.

— Стига наистина да са ги взели за роби. Кой знае какво става на този свят?

— Според мен Койла е права — рече Страк. — Подбираха младите и здравите, тъй че съвпада. На Спуррал ще й се наложи да изтърпи доста неприятности, но не печелят нищо, ако й навредят прекалено.

— Прекалено — повтори джуджето горчиво. — Това не ми повдига особено духа, Страк.

— Знам. Но все пак трябва да гледаме нещата в очите, нали?

— Да — въздъхна Джъп. — Прав си.

— Добре — намеси се Койла, за да смени темата. — Едно от нещата, които открихме, е, че този свят не е населен само с джуджета.

— Лош късмет.

— А щом тук има и хора — продължи тя, — би могло да има и други раси.

— Като на Марас-Дантия ли? — каза Страк. — Как са се озовали тук, имам предвид.

— Би могло. Доколкото знаем, Марас-Дантия е била нещо като помийна яма, засмукала е всички онези раси, включително и нашата. Може същото да се е случило и тук.

— А защо пък непременно да е било само веднъж? — учуди се Джъп, обзет от любопитство въпреки тревогата си. — Имаш предвид някъде в миналото, нали?

Тя кимна.

— Преди много време трябва да е било. Всички раси са се приспособили твърде добре. За това е нужно време. А и няма нови раси, които да се появяват отникъде. Поне не сме чували за нещо такова, нали?

— Но едва ли означава, че се е случило само веднъж, далече в миналото, и че не може да се случи сега. Защо е престанало?

— По-умни глави от нас са нужни, за да го разберат.

— Може би става непрекъснато — настоя Джъп. — Ако не на Марас-Дантия, то на други места. Като тук.

— Възможно ли е и групата, която искаше звездите, да е дошла така на Акуриал? — зачуди се Койла. — Случайно? Разбирате ме, може да са попаднали в…

— Не мисля — прекъсна я Страк. — Според това, което каза Пелли Мадаяр — едва ли. Останах с чувството, че не са от тези, които ще се оставят да бъдат подмятани като коркови тапи.

Рефдоу, като крачеше напред, спря и вдигна ръка. Всички млъкнаха и замръзнаха на място. Той ги привика и им посочи едно място сред ниските храсти.

Отначало не видяха нищо особено, но след по-внимателен оглед се откроиха две неща: тревите бяха отъпкани и после изправени, а едно петно на земята изглеждаше съмнително. Едва различими ръбове подсказваха, че е нещо като капак.

Джъп и Рефдоу се наведоха и напъхаха мечовете си под почти невидимите ръбове. По сигнал надигнаха капака и с помощта на Страк и Койла го отместиха настрани.

От ямата се разнесе пронизителен писък.

В тясната дупка се беше свила местна женска. Не беше сама. Три мъника, и трите мъжки, се бяха вкопчили в нея. На оцапаните им с пръст лица се четеше ужас.

Джъп им заговори тихо на Общата реч и ги увери, че са в безопасност, а орките се отдръпнаха, за да им спестят страха. Най-сетне Джъп спечели доверието на четиримата и ги накара да приемат, че орките са добронамерени. Помогнаха им да излязат от тъмната яма и им дадоха вода. Те я изгълтаха жадно.

Страк реши, че ще е най-добре да ги отведат в къщата на старейшината. По пътя джуджетата мълчаха, явно все още уплашени.

Това обаче, че ги отведоха в селото, а след това и в голямата къща, сякаш ги поуспокои. Поне се поотпуснаха малко. Дадоха им храна и още вода.

Името на момичето се оказа Аксиаа или нещо много подобно на това, и по някакъв непонятен начин беше роднински свързана с трите деца. Непонятен, защото, както обясни тя колебливо, в затворената им островна общност всички били свързани.

Момчетата се казваха Грунса, Хеег и Ретлаг, доколкото можаха да схванат Страк и другите. Имената им нямаха превод на Общата реч, а гърленият език на тукашните джуджета не ги улесни в разбирането. Грунса беше най-големият, на десет или единайсет лета. Хеег и Ретлаг бяха може би на по седем-осем и братя. Грунса беше техен братовчед и може би чичо също така, толкова заплетени бяха връзките на острова.

Родителите на братята, изглежда, бяха пленени от хората. Тези на Грунса също можеше да са в плен, а може би се криеха някъде другаде. Остана неясно.

— Кои бяха онези разбойници, Аксиаа? — попита Страк.

Това, че я заговаря орк, и слуга на бог на всичко отгоре, малко я попритесни, но тя все пак отвърна:

— Събирачи.

— Идвали ли са и преди?

— О, да. Идват от време на време и отвеждат някои от близките ни. Никога всички. Искат тук да има още, когато се върнат.

— Защо ви отвличат?

— За търговия. Продават ни. За работа на други острови.

— Много ли други острови има?

— Да. Много.

— Джуджетата посещавали ли са ги?

— Малко. Смелите. Но повечето си стоим тук.

— Защо?

— Навън… — Тя махна към морето. — Там е смърт.

Джъп изохка.

— Аксиаа — попита Койла, — знаеш ли къде е отведена приятелката ни? Женската, която дойде с нас?

— Богинята?

— Ъъ, тя, да. Къде я откараха?

— На лошо място.

— Но знаеш ли къде? Къде можем да я намерим?

Момичето като че ли не разбра въпроса.

— Ние знаем! — извика с тъничкото си гласче Ретлаг.

Койла се обърна към него.

— Знаете ли?

— Да — потвърди Хеег.

— Големите не знаят, че знаем — сподели Грунса. — Но го открихме.

— Как?

— Да ви покажа ли? — попита Ретлаг.

Тя кимна озадачена.

Трите хлапета скочиха и се втурнаха към нещо като диван: ложе, което се отваряше и служеше и за ракла. Смъкнаха завивките и вдигнаха капака. Вътре беше пълно с безразборно натрупани вещи и децата припряно започнаха да ги хвърлят на пода. Накрая извадиха навит пожълтял пергамент с дължина колкото оркска ръка и стегнат с дебел гладък шнур. Изтичаха при Койла и й го връчиха.

Тя бързо го занесе до масата, избута с лакти съдовете от гощавката, развърза го и го разгъна. Затиснаха ъглите му с купи от кокосов орех и дебели свещи.

Оказа се карта. Личеше си, че който я е рисувал — преди много време, ако се съдеше по състоянието й, — е имал майсторска ръка. Беше изпълнена с разноцветни бои, вече доста избелели.

Картата показваше свят, на който господстваше океан. Но океан, обсипан с острови с всевъзможна форма и големина, някои на групи, други — самотни или съвсем изолирани. Бяха стотици.

— Предполагам, че сме на ето този — рече Страк и посочи един остров далече на юг, сред цяла група други. В очертанията му бе вписан червен кръст, а отдолу имаше някакви груби символи. Никой от другите острови нямаше надпис или някакъв знак, освен един. В центъра му имаше стилизиран череп и беше обкръжен с черен кръг. Падаше се на северозапад от този с кръста. Макар да не знаеха мащабите на картата, прецениха, че не е много далече.

— На този с черепа трябва да е — каза Джъп.

Трите хлапета се блъскаха да видят, но масата беше много висока за тях. Вдигнаха ги на столовете.

— Тук ли сме ние? — попита Койла и посочи острова с кръста.

Децата потвърдиха.

— А мястото, откъдето идват тези Събирачи?

— Ето това! — извикаха трите в хор и забиха мръсни пръстчета в острова с черепа.

— Това решава въпроса — заяви Страк.

— Но как ще стигнем там? — попита обезсърчено Джъп.

— С лодка — предложи Грунса.

— Лодките ви са твърде малки — напомни му Койла.

— Не — настоя Хеег. — Големите лодки.

— Има големи лодки? Къде?

— В къщата на лодките, разбира се — отвърна момчето с тон, сякаш то е възрастният, а тя — детето.

— Къде е тази къща на лодките?

— Извън селото. — Грунса посочи през стената приблизително към угасналия вулкан.

— Сигурно е онази постройка, която видяхме да пазят — каза Страк.

— Тогава какво чакаме? — попита Джъп.

В този момент вратата се отвори и влязоха Хаскеер и двама върколаци. Водеха старейшината.

— Намерихме го с още двама, криеха се в тунелите — обясни Хаскеер. — Изнервен е от нещо, като го гледам.

Сърдитата физиономия на стария потвърждаваше заключението му.

— Защо? — учуди се Джъп.

— Питай го ти. Той не говори с прости слуги.

Джъп се обърна към старейшината:

— Съжалявам за неприятностите ви със Събирачите. Как можем да ви помогнем?

— Предложението ви е твърде закъсняло. Трябваше да ги спрете.

— Опитахме се.

— Тези, които падат от небето, трябва да са по-силни от Събирачите. Но, изглежда, вие не сте.

— Искаме да отмъстим за вас и да върнем сънародниците ви. Но ни трябва помощта ви.

— Нашата помощ? Какво можем да направим ние, а дошлите от небето да не могат?

— Трябват ни лодки, с които да излезем в морето, за да можем да подгоним Събирачите и да ги накажем.

Старият стисна устни.

— Знаем, че имате такива лодки — каза Страк. — И знаем къде са Събирачите.

Старият погледна осъдително децата и каза:

— Забранено е.

— Какво е забранено?

— Обичаят ни забранява да напускаме острова си и да пътуваме до други острови. Това носи нещастия. Вярваме, че Събирачите нямаше да знаят за нас, ако някои от сънародниците ни не бяха напускали земята ни и не бяха попадали в плен.

— Разбираме — отвърна му съчувствено Джъп. — Но ние не сме обвързани с обичаите ви. И една от нас също беше отвлечена от Събирачите. Искаме да си я върнем.

— Не са само Събирачите. Отвън има други опасности. Големи опасности.

— Можем да се справим с тях — заяви твърдо Страк. — Но с лодките какво правим? Давате ли ни ги, или да си ги вземем сами?

Каза го толкова властно, че принуди старейшината да отстъпи.

— Те са две — призна той. — Отнехме ги от едни наши, които ги бяха построили тайно, в нарушение на обичая. Искаха да заминат и да се опитат да си намерят нов дом, далече от Събирачите.

— Всъщност идеята не е лоша.

— Нима не сте огледали този свят отвисоко, от небето? Май не знаете много за него. Колкото и да страдаме от Събирачите, този остров е безопасен в сравнение с онова, което дебне навън.

— Поемаме си риска.

— Лодките са недовършени. Още не са готови за плаване.

— Много ли ще отнеме да се довършат?

— Не мисля.

На Койла й хрумна да попита:

— Щом не позволявате да се строят съдове за дълбоки води, защо ги държите?

— Нямахме намерение да ги пазим. Щяха да бъдат изгорени публично, като предупреждение за всеки, който реши да опита същата глупост. Но тогава пристигнахте вие.

— Късмет, че сме дошли навреме.

— Може ли да вземем някои от островитяните ви да ни помогнат да довършим лодките? — попита Страк.

Старият поклати глава.

— Против обичаите ни е и ще доведе до брожения.

— И същото е в сила за помощта ви да плаваме с тях ли?

— Да.

— По дяволите вмирисаните ви обичаи тогава. Ще се справим и сами.

— Не точно — каза Койла. — Джоуд е роден на остров и има моряшки умения.

— Явно знаеш повече за тези човеци от нас — заяде се Хаскеер.

— И добре, че знам, нали?

— Решено тогава — заяви Страк. — Започваме работа по лодките веднага. Колкото до тебе… — Изгледа навъсено старейшината. — Няма да наказваш тези деца за това, че ни помогнаха. Или ще донесем неприятности на твоята глава.

— Приключихме ли с дърдоренето? — примоли се Джъп. — Защото докато стоим тук и плещим, Спуррал…