Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орки: Кръвна вражда (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Army of Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
dave (разпознаване и редакция)

Издание:

Стен Никълс. Орки: Кръвна вражда

Английска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.

ИК „Бард“ ООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-655-091-0

История

  1. — Добавяне

1.

Само петима бяха останали живи.

Бяха четирима редници и един офицер, жена. Някои бяха ранени. Всички бяха на ръба на паниката.

Отбраната беше жестока и кървава. Но редиците на отряда накрая бяха прекършени под натиска и шепата оцелели бяха принудени да отстъпят и побягнаха да търсят убежище. Зад тях дивите същества се изляха на вълна от ужас и разруха.

Петимата бягаха към един казармен блок, постройка от дърво и камък без прозорци и с една врата. Влязоха и бързо барикадираха вратата с легла и шкафове. Отвън суматохата продължаваше.

— Няма измъкване оттук — оплака се един пехотинец. Беше на ръба като другите, плувнал в пот и задъхан.

— Не разбирам — каза друг. — Тези животни уж трябваше да са кротки.

— Кротки ли? — подхвърли третият. — Как не!

— Какво ще правим? — попита четвъртият.

— Стегнете се — каза капитанът колкото можеше по-спокойно. — Ще дойде помощ. Просто трябва да устоим.

— Помощ ли? — попита първият. — Доста време ще мине, преди някой да се весне насам.

— Точно затова трябва да удържим. Погрижете се за раните си. И стойте нащрек!

Накъсаха чаршафи и превързаха раните си. После капитанът ги накара да проверят оръжията си и да претърсят помещенията за още. След това им нареди да подсилят барикадата на входа. Правеше всичко, за да ги държи заети.

— Ей — подвикна един от бойците и всички го погледнаха. — Много тихо стана навън.

Вслушаха се в тишината.

— Може да са си отишли — шепнешком промълви един от другарите му.

— Може да са дошли подкрепления — обнадеждено подхвърли друг.

— Защо не можем да ги чуем тогава?

— Може да са ги видели отдалече и да са избягали.

— Да бе!

— Спрете! — сряза ги капитанът. — Да, възможно е нападателите да са се оттеглили. Трябва само да…

Тежък удар разтърси вратата. Те се втурнаха към нея и подпряха барикадата с телата си. Блъскането се повтори, струпаните мебели се разклатиха. Облачета прах се посипаха от таванските греди.

Нещо удари вратата още по-силно, с оглушителен трясък, и барикадата започна да се срутва. Последва втори тежък удар. Един шкаф рухна на пода. Нещо глинено се разби.

Ударите продължиха равномерно, с почти ритмична последователност, всеки — по-разтърсващ от предишния. Останките от импровизираната барикада започнаха да поддават под неумолимия натиск.

— Не можем… да удържим… това! — изпъшка един от бойците, напрегнал сетни сили.

Таранът — дънер с обкован с желязо връх — с грохот разби вратата и помете останките от барикадата.

Бойците бързо се отдръпнаха. Освен един, който се забави за миг. През зейналата врата профуча стрела и го прониза. След нея изсвистяха още две. Войникът падна.

Другарите му заотстъпваха с извадени оръжия по тесния проход между походните легла от двете страни. През избитата врата нахлуха тъмни фигури. Грозни, уродливи зверове. Чудовища.

Войниците заобръщаха леглата, започнаха да ги хвърлят на пътя на нападателите с надеждата да ги спрат. Двама от бойците имаха щитове и ги вдигнаха, за да се предпазят от нови стрели. Стрели не последваха, но отвратителните същества настъпваха неумолимо, прескачаха препятствията или просто ги изритваха встрани.

Скоро войниците се озоваха в дъното на спалното — голо пространство без мебели — и нямаха никакъв избор, освен да спрат и да се бранят. Струпаха се плътно, с гръб към стената, и се стегнаха да отбият предстоящия щурм.

Атаката на съществата беше безмилостна. Хвърляха се напред без страх от вдигнатите срещу тях стоманени остриета.

Закънтяха мечове и затрещяха щитове, викове и крясъци усилиха врявата. Един боец рухна с разцепен от брадва череп. На втория му отсякоха ръката и след миг падна пронизан.

Битката ставаше все по-яростна. Обзети от отчаяние, двамата останали защитници се биеха с още по-голямо настървение. Сред вихъра на свистящата стомана последният войник сгреши в отбиването на пороя от удари и откри гарда си. Меч се вряза в корема му; следващият удар отсече главата му и тя се търколи по пода. Обезглавеният труп остана прав за миг, преди да рухне.

Остана само капитанът. Задъхана, тя стисна меча по-здраво и се стегна за последния си миг.

Чудовищата можеха да нападнат вкупом и да я довършат тутакси. Но спряха. След това напред пристъпи само едно.

На капитана и трябваше миг да осъзнае, че съществото я чака да влязат в двубой. Вдигна високо меча си. Съществото срещу нея повтори движението й — и се вкопчиха в схватка.

Във възцарилата се тишина се чуваше само кънтежът на мечовете.

Звярът срещу капитана не й отстъпваше по майсторство, макар стилът му да залагаше повече на сила и дързост, която беше почти безразсъдна. Въртяха се из тясното помещение, но никое от другите същества не заставаше на пътя на капитана, нито се опитваше да се намеси. Само наблюдаваха.

Финалът дойде, когато капитанът бе посечена в дясната ръка и след бърз нов замах — под ребрата. Олюля се, загуби равновесие и рухна.

Съществото застана над нея. Тя го погледна в очите. Това, което видя, бе нещо повече от дива ярост. Зверското го имаше, но смекчено от нещо, което можеше да оцени единствено като някакъв вид съчувствие. И оттенък на благородство, може би.

Невероятна мисъл. И последната й.

 

 

Койла изтръгна оръжието си от гърдите на трупа и каза:

— Би се добре.

— Всички се биха добре — съгласи се Страк.

— Като за човеци — изсумтя презрително Хаскеер.

Още десетина орки се бяха струпали около тях. Всички бяха Върколаци с изключение на Брелан, водача на съпротивата на Акуриал, който хвърли бегъл поглед на трупа на човешката женска и каза:

— Да се махаме оттук.

Излязоха бързо. В казармения двор имаше над сто орки — членове на съпротивата, Върколаци и Лисици. Събираха оръжия и палеха. Малкото все още останали живи човеци бяха ранени тежко и орките не им обръщаха никакво внимание.

Щом чуха заповедта на Брелан, орките започнаха да напускат казармата на малки групи или поединично. Взимаха ранените, но не и мъртвите си другари.

Страк, Хаскеер и Койла изчакаха, докато излязат всички. Даллог, най-старият от Върколаците, дойде при тях и подхвърли:

— Хубаво им натрихме носа.

Страк кимна.

— Така е, десетник.

Хаскеер изгледа Даллог намръщено, но си замълча.

— Новаците влизат във форма — подхвърли за компенсация Койла.

— Май да — отвърна Даллог. — Сега тръгвам с някои от тях.

— И гледайте да не се налага да ви пазим — промърмори Хаскеер.

Даллог го изгледа втренчено за миг, обърна се и ги остави.

— Ще се видим в щаба! — подвикна след него Койла.

— Не бъди толкова суров с него, Хаскеер — каза Страк. — Знам, че не е Алфрей, но…

— Да, не е Алфрей. И толкова по-жалко.

Страк щеше да го скастри, но в този момент Брелан се върна.

— Повечето тръгнаха. И ние трябва да се махаме. Скрийте си оръжията и не забравяйте, че комендантският час скоро започва, така че не се бавете. — И изтича навън.

Бяха избрали обекта за нападение добре. Сравнително малкият пост бе по-лесен за превземане от другите, поддържани с повече войскова сила. А и местоположението му в покрайнините на Тарес беше удобно изолирано. Не можеха обаче да си позволят непредпазливост. В района вероятно щеше да има патрули, а и бързо можеше да се повикат подкрепления.

Излязоха през разбитите порти на укреплението. Последните нападатели вече се разпръскваха. Бяха предрешени във всевъзможни облекла и тръгваха с коли, на коне и най-вече — пешком. Повечето щяха да се запътят по различни маршрути към Тарес и да се влеят в лабиринта задни улички на столицата.

Хаскеер измърмори сърдито, че искал да се прибере сам. Страк дори се зарадва, но го предупреди:

— Не забравяй обаче какво каза Брелан за комендантския час. И не се забърквай в неприятности!

Хаскеер изсумтя, обърна им гръб и закрачи тежко.

— Е, а ние с тебе накъде, Страк? — попита Койла.

— Хаскеер тръгна натам, тъй че…

Тя кимна в противоположната посока.

— Правилно.

Избраният маршрут ги преведе през две ливади, а след тях навлязоха в горист район. Тичаха, за да се отдалечат колкото се може повече. Зад тях укреплението гореше, бълваше стълбове черен лютив дим. Отпред вече се открояваха кулите на Тарес, виненочервени на бледата светлина на лятната привечер.

Не за първи път Койла бе поразена от това колко различен е пасторалният пейзаж на Акуриал от Марас-Дантия, опустошената им родна земя. И колко прилича на приемния им свят Кераган.

— Съжалявам — промълви тя.

Страк се озадачи.

— За какво?

— Че изгубих звездата, която ми повери. Чувствам се такава глупачка.

— Не се упреквай. Аз пък изгубих другите четири, нали? Кой е по-големият глупак?

— Може би всички сме глупаци. Бяхме предадени, Страк. Сигурно я е видял някой от съпротивата.

— Възможно е. Макар че…

— Не искаш да кажеш, че може да е някой от дружината ни, нали?

— Не знам. Може да я е взел някой външен.

— Наистина ли го вярваш?

— Казах, не знам. Но отсега нататък пазим нещата си.

Тя въздъхна.

— И какъв смисъл? Заклещени сме тук.

— Не и ако мога да го поправя.

— Какво имаш предвид?

— Смятам да си взема звездите.

— От Дженеста ли? От цялата проклета Пекзанска империя?

— Ще намеря начин. Междувременно ни чака работа — да дразним хората.

— Е, днес нанесохме добър удар.

— Да. И орките на този свят се пробуждат. Някои от тях поне.

— Де да можех и аз да имам толкова вяра в тях. Съпротивата спечели няколко нови члена, вярно. Но достатъчно ли е за въстание?

— Колкото повече се затягат нещата, толкова повече бунтовници ще се включват. Трябва само да продължим да ръчкаме хората.

Мръкваше се и сенките се удължаваха. Комендантският час наближаваше и двамата продължиха още по-бързо. В града заблещукаха светлини. Опасността да се натъкнат на патрули ставаше все по-реална и трябваше да се промъкват крадешком. Прецапаха един поток и навлязоха в поле с високо до кръста жито, което се полюшваше на лекия ветрец.

— Да речем… да речем, че не успеем да си върнем звездите — каза Койла. — Ако се окажем заклещени на този свят, все едно дали ще я има революцията, или не… мм, какво има тук за нас? Какво място ще си намерим?

Тази мисъл глождеше и Страк, макар той да внимаваше да не я казва пред подчинените си. Умът му се насочи към онова, което щеше да изгуби, ако наистина се окажеха заклещени на Акуриал. Представи си милата си Тирзарр и малките, останали без него заради непреодолимата пропаст между световете.

— Ще го изтърпим. Все някак.

Погледнаха нагоре.

Светлина имаше в небесната твърд, по-голяма от която и да било звезда. Беше някак безплътна, като огнено кълбо, видяно през дълбока вода.

Страк и Койла знаеха, че това е знамение. Не знаеха обаче за кого вещае зло.