Джина Уилкинс
Ново начало (13)

Епилог

Като тихичко проклинаше, Анджи захвърли бастуна в мига, в който прекрачи прага на къщата. Мразеше този бастун.

Лошото й настроение обаче тутакси изчезна, щом влезе във всекидневната с леко накуцване. За четиринайсетте месеца от брака им беше превърнала невзрачната, оскъдно обзаведена къща на Рис в истински дом. Мебелировката бе удобна, колоритна, уютно подредена. По стените висяха красиви живописни платна, които двамата с Рис бяха избирали едно по едно. Полираните маси вече набираха колекцията от спомени с първите вещи от паметни мигове в техния щастлив брак. Сребърната рамка със снимката на нейните баба и дядо стоеше на малка кафява масичка, досущ като онази в бабината й къща. Рис й я бе подарил за първата годишнина от сватбата им.

Това бе домът й и тя го обичаше. Обичаше всичко в него. И все пак знаеше, че би могла да си тръгне оттук, стига Рис да тръгнеше с нея.

Норка влезе в стаята с приветливо „мяу“, грациозно извивайки гъвкавото си тяло. С тръпка на мимолетна завист за стройната фигура на любимката си Анджи тромаво се наведе да потупа любвеобилната котка.

— Лесно ти е на теб — обвини я тя. — Никога няма да бъдеш в моето положение.

Със самодоволно мяукане Норка се обърна и се насочи към другата стая. Анджи се изправи и сложи ръка на закръгления си корем. Рис щеше скоро да се прибере. Следобед имаше среща с доставчик в Монтгомъри и на връщане нямаше да се отбива в службата. Макар все така предан на своята работа, той бе попроменил отношението си към нея. Работата се вършеше в работно време. Вечерите бяха за семейството.

Тя не се изненада особено от подчертаното покровителствено отношение през тези пет месеца от бременността й — на които се дължеше и връщането на бастуна в употреба, броени месеци след като го бе оставила. Глезенът й не беше още съвсем стабилен и Рис се опасяваше, че тя може да падне и да нарани себе си или бебето. В крайна сметка Анджи се бе примирила, защото иначе той щеше да се поболее от тревоги.

Никога нямаше да забрави изражението му, когато му съобщи, че е бременна. Оттогава все се опитваше по-точно да определи емоциите, които бе съзряла в очите му. Радост, страх, гордост, нетърпение, безпокойство за нейното здраве. Може би и следа от ужас при мисълта да стане баща на четирийсет и две, след като години наред бе вярвал, че това никога няма да се случи. Анджи нямаше такива грижи. Вярваше, че Рис ще бъде фантастичен баща. Вярваше дори, че самата тя ще бъде идеална майка. Заедно, двамата можеха всичко.

— Анджелик? — както обикновено Рис я извика, преди още да е затворил външната врата.

— Тук съм, Рис — тя се обърна към вратата. И усмивка озари лицето й, щом го видя на прага да й се усмихва по онзи особено мил начин, пазен специално за нея. С онази усмивка, от която всеки път сърцето й се разтуптяваше.

— Не си взела пощата. И пак си хвърлила бастуна в ъгъла.

— Обещах да го използвам навън. Категорично отказвам да го виждам тук, в дома си.

Той се подсмихна и прекоси стаята да я целуне.

— Да, бях се съгласил на този компромис. Но се постарай винаги да имаш опора под ръка.

— В случай че ми се прииска да припадна, като се усмихваш така? — попита невинно тя, сключвайки ръце на тила му.

С доволна усмивка той скръсти китките си зад гърба й.

— Да, точно така.

— Как мина срещата?

— Скучно. Но плодотворно. Хендерсън обади ли се?

— Да. Наистина си го стреснал с онова избухване миналата седмица. Беше по-експедитивен и по-делови от всякога. Даже не ме нарече „сладурче“ този път.

— Чудесно. Може и да не го уволня тогава.

Анджи сведе главата му, за да го целуне отново.

— Липсваше ми днес — промълви, щом го пусна.

Очите му блеснаха от удоволствие… с оттенък на изумление, което винаги дълбоко я трогваше. На Рис все още му беше трудно да повярва, че има жена, която го обича повече от всичко на света.

— Хайде да вечеряме навън — предложи той. — Можем да отидем в китайския ресторант, ако искаш.

Отстъпвайки назад, Анджи приглади пуловера си по своите закръглени форми.

— Звучи прекрасно. Знаеш, че не мога да устоя на китайската кухня. О, между другото, обади се и Греъм.

Рис вдигна очи от писмата, които преглеждаше.

— Да не е искал нещо специално?

Анджи се разсмя и поклати глава.

— Каза, че искал да ме чуе. Бил купил пони за бебето. Мислиш ли, че е вярно?

— Нищо чудно. Да се надяваме, че се е пошегувал — той отново заразглежда писмата и извади един обикновен бял плик. — Имаш писмо от баща ти.

Анджи го взе.

— Ще го прочета, като се върнем.

— И ще му отговориш, нали? — попита пресилено нехайно той.

— Да, Рис — спокойно отвърна тя. — Ще му отговоря. Нали вече цяла година си пишем?

Заслугата за постепенното сдобряване между Нолан и Анджи бе изцяло на Рис — той твърдеше, че тя никога няма да се успокои, ако не разреши проблема с баща си.

Нолан бе затрогващо признателен за установяването на кореспонденцията помежду им. За първи път, доколкото си спомняше Анджи, двамата с баща й бяха напълно откровени един с друг. Бяха си разменяли много обиди, години наред бяха живели без емоционална връзка, но тя вярваше, че могат да поддържат миролюбиви отношения с известен компромис от двете страни. Нолан бе очарован от новината за бъдещия внук.

— Знаеш ли — заговори Рис с напрегнато изражение, — баща ти ще излезе от затвора догодина.

— Знам.

— Ще му трябва работа… А няма да му е лесно да си намери с такова досие.

— Рис…

Той протегна ръка, за да й прекъсне възраженията й.

— Изслушай ме, преди машинално да си отказала. Мисля да му предложа работа в „Уейктек“. Самата ти каза, че е добър специалист.

— Не би го направил, ако не ставаше дума за баща ми.

— Права си — призна той. — Роднинската връзка може да му осигури мястото, ако желае, но няма да му го гарантира. Той ще трябва да докаже, че е способен и полезен на моята компания. В противен случай, моментално ще бъде изхвърлен. И това ще му бъде разяснено от самото начало. Какво ще кажеш?

— Рис, убеден ли си, че постъпваш правилно? Какво ще кажат хората?

— Не ме интересува. Докато „Уейктек“ носи печалби, никой няма право да ми казва как да я ръководя. Само твоето мнение е от значение. Ако ти е неприятно, няма да му предлагам.

Отстъпвайки пред типичната за съпруга й непоколебимост, Анджи остави писмото на баща си на масата, за да го отвори по-късно.

— Ще помисля — обеща тя. — В известен смисъл, ще бъда спокойна, ако има къде да отиде и с какво да се занимава, далеч от всякакви неприятности. Дано знаеш какво правиш.

— Винаги знам какво правя — отвърна той и този път във високомерието му се прокрадна закачлива нотка.

— Вярно е — тя вдигна ръка към лицето му, усмивката й изчезна. — Ти си изключителен човек, Рис Уейкфийлд. Обичам те.

— Ако съм изключителен — рече дрезгаво той, — то е, защото ти ме обичаш. — Наведе се и я целуна, измърморвайки: — Обичам те, Анджелик. — После се изправи и се изкашля. — Ще се преобличаш ли, или си готова за излизане?

— Умирам от глад — веднага отговори тя.

Мъжът се усмихна и със задоволство спря поглед на позакръгления й корем. Обгърна раменете й и я поведе към вратата.

— Не мога да позволя подобно нещо. Да вървим.

Анджи обгърна с поглед техния дом, докато Рис кавалерски й протегна ръка на излизане, за да не се препъне. Късметлийка, помисли доволно Анджи, и не заради парите или социалното положение. Любовта на Рис бе нейното най-голямо богатство.