Джина Уилкинс
Ново начало (6)

Шеста глава

Рис остана няколко мига на прага на стаята й, без Анджи да го забележи. Използва възможността да й се полюбува. Не че беше забравил колко е красива, просто никога нямаше да му омръзне да я гледа.

Косата й бе разпусната и свободно падаше до раменете — нещо, което Анджи рядко допускаше. Роклята й също изглеждаше по-различна от друг път — весела комбинация от пастелни тонове, които подчертаваха прекрасната й кожа. Той предположи, че се е облякла така за тържеството по случай пенсионирането на Атуд, допускайки — съвсем основателно — че двамата ще работят до късно, за да наваксат едноседмичното му отсъствие, и няма да й остане време за преобличане.

През тази дълга седмица бе усетил, че Анджи му липсва. И осъзна колко дълбоко бе навлязла в живота му за някакви си шест месеца.

Когато пристигна, на бюрото му го чакаше здраво запечатан, кафяв плик с надпис „Лично“. Обратният адрес липсваше, но той веднага се досети от кого е. Спря за миг, преди да прочете подробната информация. Не бе променил решението си. Трябваше да надникне в миналото на Анджи, да разбере какво я преследва. Трябваше да узнае защо тя държеше да бъде сама и имаше ли изобщо някакъв шанс той да промени положението.

Сега вече знаеше. Приковал поглед в блестящите й коси, докато тя работеше усърдно, приведена над бюрото, Рис се подвоуми — да я вземе в прегръдките си или да я напляска като неразумно дете. Нима имаше значение, че баща й е в затвора? Та нали тя не е била съучастник в тъмните му сделки и единствената й вина е било нейното пълно неведение? Нима Анджи искрено вярваше, че той или някой друг ще я съди за това, след като вече е разбрал що за човек е самата тя?

Искаше да й каже тези неща, ала знаеше, че не може. Все още не. Рано беше да й признае какво е направил. Не и преди да е завоювал напълно доверието й. А това щеше да стане. По един или друг начин.

— Здравей, Анджелик.

Тя рязко отметна глава. Рис забеляза как бледите й страни поруменяха, зърна припламването на спомена и вълнението в необичайно сините й очи.

— Рис — изрече тя, преди да си е спомнила за по-официалното обръщение. Той изпита дива радост, че го нарече по име. Анджи осъзна какво е казала миг след него и само трепването на клепките й издаде нейното неудобство. — Как пътува? — попита равнодушно тя.

— Нормално. А ти изглеждаш чудесно. С разпусната коса си невероятно красива.

Анджи очевидно не очакваше това. Тя навлажни устни, а той усети стягането в гърдите си от нейния несъзнателно еротичен жест. Тези устни го преследваха повече от седмица. Почти се опиваше от вкуса им, когато в съня си отново и отново повтаряше онази целувка.

— О… благодаря.

— Няма защо. Имаш ли време сега да ме информираш за всичко, което се е случило през седмицата?

— Да, господине. Само да си взема бележника.

— Ще те чакам в кабинета.

— Идвам веднага.

— Не бързай — усмихна й се той. — Цял следобед е пред нас.

Досмеша го от стреснатия й поглед, когато Анджи бавно му кимна в отговор — не знаеше как да разтълкува неговата възобновена приветливост. А на него му допадаше да наблюдава спонтанните й реакции.

Рис не предприе други подобни опити през дългия, посветен на работата, следобед. Играта му се състоеше от последователни атаки и отстъпления, целящи да й вдъхнат известна сигурност. Нещо му подсказваше, че ако мине в настъпление, ще я накара панически да се отдръпне.

Според очакванията и на двамата работата ги задържа чак до началото на тържеството на долния етаж. Анджи се измъкна и слезе преди Рис. След около петнайсет минути той я последва, като се чудеше дали умишлено го беше изпреварила.

Търпение, успокояваше се мъжът, потискайки раздразнението си. Бъди търпелив, Рис. Ще дойде моментът, когато ще можеш да действаш.

 

 

Анджи се зарадва на сърдечността, с която я посрещнаха на тържеството, въпреки че се появи с няколко минути закъснение. Как неусетно я бяха приели в колектива! Даже тримата инженери, чиито покани категорично бе отхвърлила, я поздравиха с дружелюбни усмивки. Единият от тях й предложи питие. Тя му благодари, като обясни, че предпочита безалкохолните напитки. Той се усмихна и тъмните му очи проблеснаха.

— Няма проблеми. Плодовото питие сигурно ще ти хареса.

— Благодаря — прие с усмивка тя. След което се появиха Гей и Дарла, повели съпрузите си да я запознаят с тях. Когато инженерът се върна с плодовото питие, тя бе сред шумна весела групичка и постепенно набираше увереност да се включи във всеобщите закачки.

Питието се оказа възхитително. И тъй като не беше хапвала нито залък от сутринта, гъстата напитка й се услади; надяваше се по-късно да отдели време за студения бюфет. С благодарност прие и втора чаша, твърде увлечена в разговора, за да забележи самодоволните погледи, които си разменяха тримата инженери.

Както говореше с колегите си обаче, Анджи чувстваше погледа на Рис от отсрещната страна на залата, където бе застанал с двама от вицепрезидентите. Сякаш я докосваше. Не бе успяла да разгадае настроението му днес, ала безпогрешно разчете израза, който на няколко пъти бе зърнала в очите му. Желание. Рис Уейкфийлд я желаеше. А той бе от хората, които обикновено получаваха, каквото искаха.

С отчаяни — ала безуспешни — опити да не му обръща внимание тя отпи още една голяма глътка от своята плодова напитка.

Рис не обичаше тържествените събирания. Присъстваше по необходимост, както и тази вечер. По правило се появяваше, разменяше по някоя дума с домакините и после изчезваше. Сега обаче се задържа, за да наблюдава Анджи.

Тя бе дяволски красива. И не само той го забелязваше. Всички мъже в залата — някои от женените дори — бяха намерили повод в един или друг момент да се доближат до нея. Мина му през ум, че тя общува с колегите си много по-лесно, отколкото в началото. Беше се опитала да ги държи настрана — напразно. Бе общителна по природа и не можеше да остане задълго сама. Рано или късно щеше да разбере, че грешките на баща й не са от значение и тогава щеше да бъде готова да се върне сред обществото, от което се бе изолирала.

Той не се самозалъгваше, че Анджи ще му обърне внимание, след като това стане. Почти нямаше какво да й предложи. Бе твърде възрастен за нея, твърде саможив и пълен невежа що се отнася до човешките взаимоотношения. Ала ясно съзнаваше, че няма да намери покой, ако не я притежава, поне за малко. Да можеше да му обърне внимание сега, когато бе все още самотна и уязвима, да можеше той да й предложи нещо… навярно не би му било толкова тежко, когато тя си отиде. Кой знае?

Атуд — виновникът за събирането — дойде да благодари на Рис за вниманието, както и за неизменния в такива случаи златен часовник. Рис пожела всичко добро на дългогодишния служител, който бе постъпил в компанията, години преди той да стане неин собственик, и вежливо се поинтересува от бъдещите му планове. Когато отново погледна към Анджи, Рис свъси вежди, заради подозрителното държание на тримата инженери, които от час не се бяха отделяли от нея.

Какво ставаше там? И какво имаше в чашите, които с готовност й връчваха една след друга? Знаейки отношението на асистентката си към алкохола, той реши да провери.

Отново го спряха, преди да е изминал няколко крачки. С усилие да не бъде груб Рис отговори на въпроса на администраторката от отдел „Кадри“, а после му се наложи да изслуша инспектора от отдела за развойна дейност.

— Ела при мен в понеделник сутринта да обсъдим нещата на спокойствие — разпореди се той при първа възможност.

Докато успее да прекоси залата, минаха още няколко минути. Приковал поглед в Анджи, Рис разбра, че подозренията му са били основателни. Блеснали очи, зачервени бузи, буен смях. Неговата сдържана компетентна асистентка бе сериозно пияна, макар че го понасяше удивително добре. Той се приближи навреме, за да чуе как Анджи весело отклонява поканата на единия от инженерите да я закара вкъщи. Докато Рис стигне до нея, и следващият бе опитал и мило му бе отказано.

Значи, помисли със задоволство той, Анджелик не е от най-благосклонните пияници, за каквато се смяташе.

Той я докосна по рамото и тихо попита:

— Забавляваш ли се?

— О, да, а ти? — рече тя с усмивка.

— И аз — той се обърна към инженерите, които заотстъпваха встрани, обезпокоени. И тримата се заковаха на място, когато им заговори. — Госпожица Сент Клер навярно е пропуснала да ви каже, че не пие? — попита той, кимвайки към коварния, невинен на вид, коктейл, който единият от тях бе приготвил да й поднесе, веднага щом тя изпразни чашата в ръката си. Тревожните погледи, които получи вместо отговор, потвърдиха неговите подозрения, че Анджи им бе казала, а те от своя страна бяха решили да се позабавляват, като напият вечно хладната и надменна асистентка на шефа.

— О, казах им, Ри… господин Уейкфийлд — увери го Анджи и леко го докосна по ръката. — Това е някаква плодова напитка.

Той покри ръката й със своята, без да откъсва гневен поглед от пребледнелите си подчинени.

— Боя се, че някои от плодовете в нея са ферментирали, госпожице Сент Клер. Вашите приятели тук са си направили малка шега с вас.

Анджи погледна полупразната си чаша, после тримата гузни мъже пред себе си. Вдигна разтреперана ръка към слепоочието си и простена:

— А аз мислех, че главата ми се е замаяла от глад.

— Може и от това да е — съгласи се Рис. Зърна наблизо секретарката си и й махна да се приближи. — Госпожица Сент Клер не се чувства добре — обясни той. — Би ли я придружила до фоайето, докато дойда? Аз ще й помогна да се прибере.

— Да, господин Уейкфийлд. Хайде, мила, да излезем — предложи тутакси Джун, хващайки Анджи под ръка. — Божичко, колко си бледа. Претовари се от работа тази седмица — укори я нежно тя на път към изхода. — Нали ти казах, че трябва повече да се грижиш за себе си?

Рис изчака Анджи да се отдалечи, преди да повика нещастните инженери в един по-уединен ъгъл. Отчитайки любопитните погледи на останалите присъстващи, съвсем сдържано и немногословно той им разясни какво мисли за техния пубертетски номер. Когато свърши, и тримата бяха благодарни, че все още са на работа. Рис се сбогува с Атуд и излезе. Джун продължи с укорите, щом той се появи във фоайето.

— Двамата сте съвсем еднакви — упрекна шефа си тя. — Все работа и никаква почивка. Вие може да сте свикнали с този начин на живот, господин Уейкфийлд, но госпожица Сент Клер не е толкова издръжлива. И двамата трябва да полагате повече грижи за себе си. Накарайте я да хапне нещо тази вечер.

— Да. Благодаря, Джун.

— О, няма нищо, господин Уейкфийлд. Лека нощ, госпожице Сент Клер. Починете си добре.

С натежали клепачи, залитайки, Анджи едва-едва се усмихна.

— Лека нощ, Джун. Благодаря — тя насочи усмивката си към Рис, щом усети сигурната му ръка. И като се облегна на него, опряла за миг глава на рамото му, измърмори: — Наистина съм уморена, Рис. Чувствам се идиотски. Моля те, заведи ме у дома.

— Не се тревожи, бостончанке — окуражаващо отвърна той, като я подхвана през кръста. — Не си знаела какво става. Къде ти е чантата?

— Ето я — Рис едва не трепна от многозначителния поглед на секретарката си, докато взимаше кожената чанта от нея. После Джун му отправи широка усмивка; в знак на одобрение, както предположи той. — Сега вие се погрижете за нея.

— Лека нощ, Джун.

— Лека нощ, господин Уейкфийлд.

Рис помогна на Анджи да влезе в колата и я настани на седалката, надвесвайки се над нея, като се стараеше почти да не я докосва, тъй като бузата му се оказа на сантиметри от гърдите й. С пресилено покашляне той се изправи, затвори вратата и заобиколи. Колко ли дълго щеше да издържи с тези благородни маниери? Намести се зад волана и потърси някоя безопасна тема за разговор, докато маневрираше назад. Нямаше нужда. Преди още да са излезли от паркинга, Анджи спеше дълбоко, сгушена в меката кожена тапицерия.

От косите погледи, които й хвърляше, докато шофираше, Рис за първи път забеляза колко е отслабнала. Нали сама каза, че не се хранела редовно? А сега спеше непробудно, въпреки подрусването на колата. Дали и тя нямаше проблеми със съня като него напоследък? Дали нощем не я тревожеха спомените от онази целувка, дали не си представяше естествения завършек на тяхната гореща прегръдка? Или само на него така му се искаше?

Той подмина отбивката към нейната къща, без дори да намали скоростта. Би следвало да я закара в дома й, ала нямаше намерение да я изоставя в такова състояние.

Тя едва-едва се размърда, когато Рис я взе на ръце, за да я внесе в своя дом. Колко е крехка, помисли си той, докато изкачваше стъпалата почти без усилие. Сгушена на рамото му, доверчиво опряла ръка на гърдите му, тя изглеждаше толкова дребничка, толкова нежна. Обзе го силно първично чувство. Опита се да го анализира, докато я поставяше внимателно на леглото. Желание да я защитава, реши накрая Рис, отмахвайки копринените кичури от бледото й лице. Не знаеше какво да прави с подобно чувство, пък и тя не би го приела, каквато е независима. И все пак точно това изпита, докато стоеше и я гледаше. Сякаш бе негова — та искаше да я защитава!

Той свали обувките й, после се поколеба, преди да я завие. Роклята, макар и хубава на вид, не можеше да служи за нощница. Като че в потвърждение на неговата мисъл, младата жена се размърда неспокойно в съня си. Рис събра кураж и я повдигна, колкото да напипа ципа и да го освободи. Притаил дъх, той отмести презрамките и изхлузи роклята покрай бедрата й. Анджи отново се размърда, ала не възрази. Рис не успя да бъде така внимателен с чорапогащника — вече губеше контрол. Благородството му изневеряваше, мрачно си помисли той.

Не устоя на изкушението и дълго я гледа, преди да я покрие с хладния син чаршаф. Беше прекрасна. С мека съвършена кожа и дълги стройни крака. Лесно изгаря от слънцето, отбеляза унесено той, но би било престъпление да искаш тен при тази идеална порцеланова белота. Двете късчета розова дантела, които служеха за бельо, не скриваха почти нищо от жадния му поглед, пък и не беше трудно да си представи прелестта под тях. Ала въображението му създаваше неприятности в момента, предизвиквайки едва ли не болезнена възбуда. Със сподавен стон той издърпа чаршафа нагоре и се надвеси над нея, за да го подгъне в другия край.

Тя измърмори нещо и клепките й с усилие се повдигнаха; премреженият й поглед се прикова в него от сантиметри разстояние. Последния път, когато бяха в подобно положение, но той легнал, а тя — надвесена над него, бе изпитал непреодолимо желание да я целуне. Сега беше същото.

— Какво правиш? — завалено попита Анджи.

— Завивам те. Спи, Анджелик — грубо отвърна той. Ала не избърза да се изправи и тя се вгледа в устните му, преди да вдигне очи към него.

— Ще ме целунеш ли за лека нощ?

Краката му се подкосиха от внезапното силно желание. Той се изкашля.

— Тъкмо възнамерявах…

— О! — тя се замисли за миг, после се усмихна и подканващо повдигна лицето си. — Защо се бавиш тогава?

Той спря на милиметри от разтворените й устни.

— Това не е хубаво.

— Ами. Ти целуваш страхотно, Рис. Не са ли ти го казвали?

Устата му пресъхна.

— Много отдавна.

Ръката й се плъзна зад главата му и леко го придърпа надолу.

— Целуни ме, Рис.

— Ако си го спомниш утре сутринта, сигурно ще искаш да ме убиеш — измърмори той в последен опит да се въздържи.

Анджи изглеждаше объркана.

— Но нали аз те моля? — настоя тя.

— Нима това ще има значение?

— Утре ще му мислиш — въздъхна отегчено тя. — Целуни ме, Рис.

Край на благородството! И без това не беше в стила му, рече си Рис, миг преди устните им да се слеят и мисълта му да блокира окончателно. Без да разбере как, той се озова до нея на леглото — двамата бяха сплели ръце, страстно впили устни.

Предишната им целувка бе пламенна, въпреки съпротивата на Анджи срещу изкушението да й се отдаде всецяло. Ала сега тя нямаше задръжки под въздействие на алкохола и силната умора. Освен това бяха в интимната обстановка на неговата спалня, а не сред потискащата атмосфера на кабинета му. Тази целувка едва не го накара да изстене от изгарящо желание. Бе го предвидил. Още от мига, в който вдигна поглед и я видя седнала пред бюрото му, напрегната в очакване той да отхвърли молбата й, гордо вирнала брадичка, за да посрещне поредния провал. Шест месеца се бе опитвал да си втълпи, че невъзможното не може да се случи. Шест месеца се бе опитвал да насочи вниманието си към други жени само за да установи, че отново и отново мисли за Анджелик. Шест дълги, тягостни месеца той я бе желал въпреки самовнушенията, че не може да я има.

А сега тя бе в обятията му, топла, желаеща, подканяща. Можеше да бъде негова. Тази нощ щеше да я притежава. Тази нощ щеше да сложи край на мъчителните си фантазии, на догадките доколко тяхното съприкосновение би отговаряло на неговите видения. Тази нощ той щеше да разбере. Може би — да, може би — утре щеше да я остави да си иде, след като й се е насладил. Може би фактът, че я е притежавал, щеше да го освободи от маниакалното му влечение към нея.

Той жадно се спусна от влажните й потръпващи устни по шията и продължи неумолимо надолу. Тя измърмори нещо одобрително, като го притискаше още по-силно, отметнала глава, за да го улесни.

— Рис — промълви хрипливо Анджи. — О, Рис.

Ръката му достигна гърдата й. Той почти усещаше вкуса й, докато устните му докосваха набъбналото, скрито под дантелата, зърно. Младата жена се изви нагоре, доверчиво предлагайки тялото си.

Доверчиво.

Той се поколеба, отново доближи устните си на милиметри, после простена и се отпусна на леглото.

— По дяволите!

С тревожен вопъл Анджи понечи да го прегърне отново.

— Рис. Рис, моля те.

— Не ме моли, Анджелик.

Той стана от леглото, сякаш чаршафът се бе подпалил. Нямаше да се изненада, ако наистина бе така след пламенната им любовна игра.

— Заспивай — заповяда троснато той, без да я поглежда. — Ти не го искаш.

— Но…

— Заспивай — повтори Рис, насочвайки се към вратата с широки нервни крачки. — Ще се видим утре.

Той не се обърна да види дали е последвала съвета му. Затвори вратата и заслиза по стълбите. Имаше нужда от питие. То бе жалък заместител на Анджелик, ала най-добрият за момента.

Как мразеше благородните постъпки, помисли гневно той, като наля алкохола в чашата с такава сила, че би го изплискал на половин метър от себе си.

 

 

— О, Господи! — Анджи седна в леглото и притисна с треперещи ръце пулсиращата си от болка глава с неимоверно усилие да овладее неразположението си. „Ще умра“, отчаяно помисли тя. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Когато пронизващата болка, предизвикана от самото сядане, поутихна, тя внимателно отпусна ръце и едва-едва повдигна подпухналите си клепачи. После ужасено ококори очи, щом околната обстановка дойде на фокус. Не беше в собствената си стая. Ала и тази спалня й бе позната. Силният й стон отново възбуди пулсиращата болка и тя покри лицето си с длани, убедена, че този път ще повърне.

Беше в леглото на Рис Уейкфийлд по бельо.

Онези плодови коктейли. Онези дяволски вкусни, освежаващи, плодови питиета. Идиотка! Тъпа доверчива идиотка!

Яростта й намери по-подходящ отдушник. Инженерите. Как са посмели да й погодят такъв номер, да я излъжат, да се забавляват за нейна сметка? Не беше особено утешително обаче да се ядосваш на хора, които не са ти под ръка. Трябваше й някой, на когото да се разкрещи, върху когото да излее безпомощния си гняв. Някой като Рис Уейкфийлд.

Смътни спомени за пламенни жадни целувки изплуваха в паметта й, докато навличаше роклята си, която намери, старателно сгъната, на стола край леглото. Дясната й гърда сякаш още потръпваше от докосването на Рис. За нещастие — или за щастие? — не помнеше нищо повече. Как е могъл да се възползва от нея по този начин? И защо тя не си спомняше подробностите?

Ще му каже откровено какво мисли за мъжете, които се възползват от женската уязвимост — и в частност за него, на когото бе обяснила защо избягва алкохолните напитки. Ще му го каже, пък дори това да й струва работата. Ей сега ще слезе по стълбите и…

Тя спря в коридора, след като един поглед през отворената врата на отсрещната стая й разкри каква непростима грешка щеше да направи — по-непростима и от онази на тържеството.

Спалнята, намираща се точно срещу стаята на Рис, имаше още по-оскъдна мебелировка — легло и гардероб. Проснат по лице върху кафявата кувертюра, напълно облечен — с изключение на обувките — Рис спеше непробудно. Даже за размътената й глава беше ясно като бял ден, че той не се бе възползвал от нея, в каквото се готвеше да го обвини.

„Рис. Рис, моля те.“ Ехото от нейния хриплив глас, молещ за неговите целувки — и още нещо — я накара да потръпне от огорчение. С ръце върху горящите си бузи, тя осъзна, че почти му се бе предложила, ала той се бе отдръпнал. Не само че нямаше право да го укорява, трябваше да му благодари. Което, кой знае защо, й се стори още по-унизително.

Изключително предпазливо, за да не го събуди, тя се обърна и влезе обратно в другата спалня, като се насочи право към банята за аспирин. Изпи две таблетки с чаша вода, изплакна си устата, пооправи набързо косата си и отвори вратата с намерението да повика такси и да се измъкне, преди Рис да се е събудил. Нищо, че бягството й щеше да се изтълкува като черна неблагодарност.

Бе направила две крачки, когато Рис се появи на прага.

— Добро утро, Анджелик.

Никой не е умрял от махмурлук, нито пък от срам, напомни си тя и отговори, доколкото й бе възможно, с достойнство:

— Добро утро, Рис.

Той я изгледа изпитателно.

— Няма да те питам как се чувстваш. То се вижда.

— Значи изглеждам по-зле, отколкото предполагах — отвърна тя уж безгрижно.

— Изглеждаш нормално — увери я съвсем сериозно той. — Малко бледа.

— Не мислех, че можеш да бъдеш толкова дипломатичен — тя навлажни устните си с език и се извърна, поглаждайки с босите си крака мекия килим. — Да си ми виждал обувките?

— Под леглото са. Боях се да не станеш през нощта и да се спънеш в тях.

— О… така ли… благодаря — със съзнанието, че лицето й има пурпурен оттенък, тя бавно започна да се навежда. Рис се подсмихна и протегна ръка да я спре. Пръстите му нежно обхванаха рамото й.

— Аз ще ги извадя. Навеждането няма да ти се отрази добре.

Тя с благодарност му позволи този жест. Дори да беше успяла да се наведе, едва ли щеше да може да се изправи без чужда помощ. Скришом разтривайки слепоочието си, Анджи се зачуди как по-бързо да се измъкне оттук.

— Изпи ли нещо за главоболието? — попита я Рис, след като вече бе обула удобните си и практични обувки.

— Да. Взех два аспирина от банята.

— Скоро ще започнат да действат. И като хапнеш нещо, ще се почувстваш по-добре.

Стомахът й се преобърна.

— Не съм гладна.

— Разбира се, че си гладна. Но още не си го разбрала — той я хвана за ръка и я затегли към вратата. — Аз ще готвя.

— Не, Рис, сериозно. Нищо не мога да хапна.

— Кога яде за последен път?

— Ами… — тя се напрегна да си спомни. — Вчера сутринта. Изядох половин кифла и пих портокалов сок.

Той изсумтя.

— Нищо чудно, че онези питиета те хванаха толкова лесно. Защо, по дяволите, не си обядвала. Нито вечеряла?

— По обяд подготвях нещата за твоето завръщане, а вечерта работихме до късно — оправда се Анджи. — А ти кога яде за последен път?

Рис замислено спря на най-долното стъпало.

— Вчера сутринта — призна неохотно той. — Но моята закуска беше много по-обилна от твоята.

Анджи изразително завъртя очи.

— О, има голяма разлика — подигравателно провлече тя.

Той тихо се разсмя и поклати глава.

— Страхотна двойка сме, нали? Хайде, бостончанке, ти — в банята, а аз — в кухнята. Обещавам, че няма да ти стане лошо — нито от моя специалитет, нито от твоя махмурлук. Имай ми доверие.

Доверие? Нима бе възможно да му няма доверие след снощния инцидент? Беше я спасил от сигурно унижение, бе устоял на молбите й да правят любов. Нямаше значение по каква причина не се бе възползвал, ала частица от женското й честолюбие се надяваше, че е било от благородни съображения. Не можеше поне малко да не се е изкушил.

Тя едва не изпъшка, огорчена от собствените си мисли. Сериозно, Анджи, няма ли да престанеш да се излагаш пред този човек, смъмри се тя гневно, ала след като взе душ, външно съвсем смирено седна до масата в кухнята, както Рис й бе наредил, докато самият той тършуваше из хладилника.

Най-сетне се обърна, срещна погледа й и се усмихна, напълнил шепите си с яйца. Тя се зачуди защо никога досега не бе забелязвала, че сивите му очи стават почти сребристи като косата, щом се усмихнеше. Зачуди се също дали пак би се въздържал, ако тя зарежеше всякаква предпазливост и воля, и го съблазнеше тук, в кухнята.

Вдигайки ръце към слепоочията си, Анджи опита да се убеди, че само от препиването й идват такива безумни идеи в главата. А после опита да си повярва.