Джина Уилкинс
Ново начало (7)

Седма глава

Рис се оказа прав. Не й стана лошо. Само така й се струваше при първите две-три хапки. После нещата се пооправиха и Анджи почти с удоволствие се зае със закуската, която той бе приготвил пред очарования й поглед.

— По-добре ли си? — попита Рис, след като тя изяде половината.

— Да, благодаря. Но още се чувствам идиотски заради снощи — призна тя, без да среща погледа му. — Не съм се хващала на такъв номер от гимназията.

— Ако ще ти стане по-добре, знай, че онези тримата едва ли някога ще си го позволят пак — мрачно сподели той.

Тя тутакси вдигна очи.

— Не си ги… Да не си ги уволнил?

— А ти би ли искала? — изражението му бе неразгадаемо.

— Аз… — беше вбесена от постъпката им, вярно, но да иска да ги уволнят… — Не, разбира се.

Той кимна, сякаш в знак на одобрение.

— Не съм ги уволнил. Но им казах какво мисля за тяхното поведение и им заявих, че очаквам от служителите си да се държат като зрели хора не само в работно, а и в извънработно време. Мисля, че ме разбраха.

— Сигурно после е трябвало да си сменят гащите — измърмори Анджи, като въртеше в ръка препечената филийка и си представяше сцената.

— Колко сте жестока, госпожице Сент Клер! — следа от смях се прокрадна в плътния му глас. Тя вдигна очи, осъзнавайки, че се е поддала на стария си навик да казва каквото мисли.

— Да, наистина.

Той кимна към чашата портокалов сок пред нея.

— Изпий си сока.

— Да, господине — тя вдигна чашата, като едва устоя на порива да завърти очи.

Той рязко свъси вежди.

— Не започвай пак, по дяволите!

Стресната, Анджи отдръпна чашата от устните си.

— Само се пошегувах, Рис.

— О! — за миг изглеждаше смутен. Изражението му й се стори отчайващо трогателно. Той я изгледа мрачно, после се пресегна през масата и отри с пръст долната й устна. — Беше останало от сока — обясни, щом усети как дъхът й секна.

— О! Аз… ами… благодаря — и като сведе глава, за да скрие зад непокорните кичури пламналите си бузи, тя си даде вид, че съсредоточено довършва закуската, въпреки странно изтръпналата си устна.

В мига, в който се нахрани, Анджи стана и започна да разтребва масата.

— Благодаря още веднъж за оказаната помощ, Рис — избъбри тя. — Задължена съм ти. Също и за намесата снощи.

— Всъщност ти нямаше особена нужда от чужда намеса — рече той, без да откъсва очи от нея. — Справяше се съвсем добре. Можеш да бъдеш спокойна, защото не си от леснодостъпните блондинки, дори когато си прекалила с пиенето.

Само в твое присъствие, помисли Анджи и бузите й отново пламнаха при спомена за нейните молби той да я целуне. Значи не е нужно да съм пияна, за да не мога да ти устоя, нали. Рис?

— Да знаеш къде ми е чантата? — попита тя, като се надяваше, че равният тон прикрива неудобството от невероятно бистрата й памет.

— На шкафчето в спалнята ми.

— Ще отида да я взема. И от онзи телефон ще повикам такси — тя тръгна към вратата, още докато говореше.

Той я последва.

— Не е нужно да викаш такси. Когато си готова, аз ще те закарам.

Анджи предпочете да не спори. Тонът му бе категоричен.

Не беше усетила, че Рис е толкова близо зад нея. Разбра го, едва когато в бързината грабна чантата си и се обърна, за да се озове на сантиметри от гърдите му.

Той се вгледа в нея, обхванал ръцете й малко над лактите, без да си прави труд да отстъпва назад.

— Добре ли си? — попита с неравен шепот, а блестящите му сиви очи се приковаха във все още изтръпналата й устна.

Не, не съм добре. Искам пак да ме целунеш. Искам…

— О, Рис — прошепна тя и раменете й увиснаха, щом вдигна очи да му покаже безмълвната си капитулация.

Предишните им две целувки бяха пламенни, необуздани до грубост, припрени. Тази бе дълга, спокойна, безкрайно чувствена. Анджи сякаш потъна в обятията му; чантата незабелязано падна в краката им. Младата жена вдигна ръце и зарови пръсти в посребрената му коса, след като той я вдигна така високо до гърдите си, че краката й едва докосваха пода. Езикът му проникваше дълбоко, играеше с нейния и я караше да тръпне от желания, които вече не се подчиняваха на волята й.

Този път мъжът бе преодолял задръжките й и Анджи мислеше единствено за това, колко много се нуждаеше от любовта му.

— Анджелик — промълви Рис, притискайки я още по-силно. Беше ли желал някоя друга по същия начин? Беше ли копнял за нечии ласки, изгарян от жажда, така ненаситна, почти пагубна за самия него? Беше ли тръпнал някога за жена, както сега?

Не, увери го паметта му, а той нежно повали Анджи на леглото. Никога досега.

Обвила ръце около врата му, тя го притегли към себе си.

— По дяволите, Рис — изпъшка, миг преди да притисне устни в неговите. Доволната му усмивка бе задушена в страстта на следващата дълга, всеотдайна целувка. Той знаеше какво изпитва Анджи.

Събличането на роклята й снощи бе истинско мъчение при мисълта, че съкровищата, които се откриват пред очите му, ще си останат чужди и далечни. Сега обаче бе сладостно мъчение от съзнанието, че скоро всичко щеше да му принадлежи. Той мимолетно си спомни за дългите месеци на въздържание, за виденията с нейния образ — и се надяваше, най-искрено, да овладее емоциите си, поне докато я съблече.

Анджи се понадигна, за да го улесни, нетърпелива също като него да се освободи от излишните дрехи. С премрежен поглед зад натежалите си клепки тя го наблюдаваше как сваля ризата, панталоните, бельото си. Божествено тяло, възхити се младата жена, докато с жадни очи поглъщаше всеки сантиметър. Погледът й спря на лицето му, щом Рис се наведе над нея. Нима някога тези сиви очи й се бяха стрували хладни? Сега горяха от страст, каквато бе смятала, че му е неприсъща? Посребрената му коса бе чаровно разрошена, лицето — напрегнато от усилията да се контролира. Тъмночервени петна бяха избили на скулите му. Устните — о, тези вълшебни устни — бяха леко разтворени.

— Толкова си красив — промълви тя и вдигна ръце да погали лицето му.

Мъжът изстена.

— Ти си красива, дяволски красива — наведе се и отново я целуна, заравяйки пръсти в оплетените й кичури, за да подхване главата й. Смаяна, Анджи долови, че ръцете му треперят. Уязвимостта се оказа невероятно изкусителна, когато се проявяваше у Рис.

Ето, значи, какво е, помисли учудено тя, притискайки го нежно към гърдите си. Ето какво е да обичаш.

Това ли е, чудеше се в същото време Рис и нарочно сдържаше целувката си, преди да е наранил крехките й устни. Това ли чувстваш, когато те обичат? За първи път в живота си се чувстваше така желан.

Шията й бе дълга, изящна, пулсираща. Той я помилва, като леко хапеше с устни гладката й кожа и при всеки допир усещаше вибрациите на почти безгласния й стон.

Проследи нежната извивка на рамото й. Откри миниатюрна тъмна точица и я докосна с върха на езика си. Анджи потръпна.

Гърдите й бяха налети, с твърди зърна. Той спря да им се полюбува и със задоволство забеляза как розовите пъпки набъбнаха още повече само под въздействие на неговия поглед. Анджи възнегодува от нетърпение и се изви нагоре.

Рис жадно впи устни в зърното. Тя потръпна и извика; дългите й крака неспокойно се притиснаха в неговите. Мъжът притисна с коляно бедрата й, без да прекъсва ласките си. Пръстите й конвулсивно се заровиха в косата му и засилиха болезнената му възбуда. Той побърза да овладее галопиращите си чувства, решен да й даде всичко, на което беше способен. За първи път в своя празен неемоционален живот държеше не на собственото си удоволствие, а на нейното, и от вниманието, което й отделяше, изпитваше удовлетвореност, каквато не бе предполагал, че съществува.

След няколко безкрайни мига на нежност гърдите й бяха горещи и влажни, разтърсвани от стенанията й.

— Моля те, Рис.

Нима го желаеше така неудържимо, както той нея? Нима изпитваше отчаяна нужда от него, както той се нуждаеше от нея? Рис затършува из чекмеджето на нощното шкафче, докато пръстите му напипаха едно от малките квадратни пакетчета, които отдавна лежаха там, ненужни. Не беше необходимо да пита дали да използва предпазно средство. Добре знаеше, че трябва, най-малкото поради факта, че и двамата с Анджи се бяха въздържали твърде дълго.

След миг отново впи устни в нейните и я притисна. Ала се поколеба, обезпокоен от мисълта за крехкото й тяло и своята болезнено силна възбуда. Плъзна ръка между бедрата й и едва не загуби разсъдък. Тя се притисна към дланта му в опит да задоволи изгарящото я непреодолимо желание.

— Рис…

Настоятелната й молба разби и последната невидима преграда. Бедрата му се стегнаха и той проникна дълбоко в нея. Замря за миг с шеметното желание да спре времето, да удължи мига до вечност. Нежни ръце го бяха прегърнали здраво и за първи път Рис се почувства нужен и желан.

Ала природата бе неумолима. Извечният ритъм надви, увличайки го към неминуемия завършек. Той се съпротивляваше, стиснал зъби, за да забави кулминацията — онзи необходим край на близостта, която бе търсил толкова дълго. В същия миг Анджи се напрегна и изрече името му, докато тялото й конвулсивно продължаваше да се движи и той разбра, че е достигнала върха. Неговият дрезгав вик бе едновременно вик на протест и екзалтация, тялото му се изви от експлозивния, умопомрачителен край.

Рис зарови лице във врата й и си представи, че никога няма да му се наложи да се отдели от нея.

 

 

Тя дори не опита да се убеждава колко неразумно е било да се люби с Рис. Не съжаляваше — нима можеше да съжалява?

И като се размърда неохотно под него, Анджи ласкаво го отблъсна с обяснението:

— Не мога да дишам.

Той измърмори някакво извинение и се отпусна до нея, като я приюти в прегръдките си. Тя склони глава на ръката му.

— Така по-добре ли е?

Анджи кимна.

— Съжаляваш ли?

— Не.

Анджи усети как мускулите под бузата й едва-едва се поотпуснаха.

— Добре.

Тя вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Защо бе очаквала, че по-лесно ще разгадае изражението му сега, след като са се любили? Мислите му си оставаха скрити за нея, както преди.

— Все още ме тревожи идеята, че започвам връзка с шефа си — открито сподели тя. — Не е редно.

Рис се намръщи.

— Това, което се случи току-що, не беше просто закачка между шеф и подчинена — отбеляза той. — А беше нещо… нещо, което никой от двама ни не можа да предотврати — обясни с несвойствено за него запъване.

Повдигайки се на лакът, Анджи докосна бръчката между тъмните му свъсени вежди.

— Знаеш ли, че когато си сърдит, си много чаровен? — попита глезено тя, наслаждавайки се на свободата да го докосва, когато пожелае. А бе пожелала да го докосне отдавна.

Той я хвана за ръката и я целуна, после обърна дланта й към себе си, сякаш я разучаваше.

— Какво мислиш? — попита Анджи, заинтригувана от неговото изражение.

— Толкова нежна ръка — измърмори той, като напълно я скри в своята. — Ти си толкова крехка. И млада. И въпреки това би могла да ме въртиш на пръста си. Чудя се дали го съзнаваш.

Тя затвори очи за миг.

— Предполагам, не би трябвало да задавам въпроси, ако не съм готова да чуя отговорите — успя да изрече с усилие тя.

— Точно така. Правилно предполагаш.

— Не искам да те въртя на пръста си, Рис — почти шепнешком каза Анджи. — Съмнявам се дали изобщо някой би могъл. Ти си твърде силен. Твърде независим.

— Не и по отношение на теб — добави той.

Тя отново положи буза на рамото му.

— И сега какво? — не се въздържа да попита.

— Не знам — отвърна той, гласът му прозвуча като тътен от дълбините на гръдния кош. — Имам отвратителни спомени от досегашните си връзки, Анджелик. Не ми се ще да те залъгвам с празни обещания.

— Не ми трябват обещания — побърза да го увери тя. Все още не. Не и преди да се е убедила, че той ще има желание да й ги даде, след като научи грозната истина за баща й.

— Ако те интересува, към теб изпитвам такива чувства, каквито не съм изпитвал към никоя друга. И това, което се случи между нас, бе най-невероятното преживяване в моя живот.

— Интересува ме — прошепна тя, дълбоко трогната. Очите й пареха, пълни със сълзи, когато се надигна да го целуне. — И означава твърде много за мен.

Рис зарови ръка в косите на тила й.

— Пак те желая — промълви току до устните й. — Имам нужда от теб, Анджелик.

Страстта, тъй пълно задоволена само преди минути, се възпламени отново от неговото признание. Рис имаше нужда от нея! Поне засега.

— Добре, Рис. Да се любим тогава.

 

 

Рис с любопитство се разхождаше из къщата на Анджи и разглеждаше порцелановите фигурки, дантелите, плетените на една кука покривки, изобилието от фотографии и спомени.

— Прилича ми на дома на леля Айрис — каза накрая той. — Тя има подобни неща из цялата къща, за да й напомнят за децата, които е отгледала.

Анджи го бе наблюдавала безмълвно, мислейки с болка, че Рис жадува за връзки — и роднински, и приятелски. Нейното детство също не бе идеално, ала поне имаше семейство, хора, които я обичаха. Рис бе имал само приемната си майка, предоставена му случайно, при това твърде късно в юношеството, за да му даде сигурността, за която бе копнял. Аз мога да му дам любов, внезапно й мина през ума. Можеше да го обича така, както той се нуждаеше. Ала все още не трябваше да прекалява с желанията си. Не и преди да му е казала всичко.

Той застана пред пианото и се усмихна на множеството снимки на Анджи от различни възрасти.

— Единствената внучка? — реши той, като вдигна една от тях — усмихнато малко момиченце с огромни тъмносини очи, руса плитка и два липсващи зъба.

— Очевидно — тя взе снимката от него и я върна на пианото, чудейки се дали Рис разполага с някакви детски снимки. Нима е имало кой да го снима? — Помниш ли майка си, Рис?

Изражението му стана безстрастно.

— Не… съвсем — колебливо отговори той. — Понякога имам проблясъци… но не знам доколко са реални.

— Разкажи ми за тях — тя сложи длан на рамото му и усети свиването на железните мускули.

— Спомням си я как се смее. И пее. Спомням си още… — гласът му заглъхна, а погледът бе устремен някъде далеч в миналото.

— Какво?

— Как се събуждам през нощта — отговори съвсем тихо той. — Как обикалям из тъмните стаи и я викам. Как намирам леглото й празно. Мушвам се в него и се сгушвам под завивките със съзнанието, че съм съвсем сам.

— Оставяла те е нощем сам? — ужаси се Анджи.

Тонът му стана още по-рязък.

— Така мисля. Но, както ти казах, не знам доколко са правдоподобни тези проблясъци с трийсет и седем годишна давност. Не откриха майка ми и няма кой да ги потвърди.

— Помниш ли как те е оставила в болницата?

— Не — поклати глава той. — Навярно впоследствие съм заличил този спомен. Разказваха ми, че в продължение на години съм сънувал кошмари, но и тях не помня. Сигурно са били голямо… изпитание за хората, при които съм живял.

— О, Рис — тя зарови лице в рамото му, неспособна да удържи сълзите си. Мъжът я подхвана за тила и я накара да срещне погледа му. Проследи с пръсти сълзата, търкулнала се по бузата й.

— Не плачи за мен, Анджелик. Било е толкова отдавна.

— Не плача за теб — прошепна тя и го погали по бузата. — Не за силния, преуспяващ, уважаван човек. А за уплашеното, изоставено, малко момче.

Момчето бе възмъжало, но мъжът също жадуваше за любов, съзнателно или не. Той имаше нужда от толкова много, а тя можеше да му предложи толкова малко. Опетнено фамилно име разгулно минало, в което бе прекалено разглезена и егоцентрична, за да забележи какво се върши под носа й. Вярно, сега се справяше сама, опознавайки собствените си предимства и недостатъци, но дали Рис щеше да повярва, че се е променила, след като узнаеше истината? Нямаше ли да помисли, че тя го преследва само заради парите му, които биха й възвърнали загубеното социално положение? Нима човекът, който така самоотвержено бе извоювал авторитет, възхищение и успех, щеше да преглътне огорчението, че тъстът му е в затвора?

Тя ококори очи при тази мисъл и отново зарови лице в рамото му, за да скрие изражението си. Брак? От къде на къде мислеше за подобно нещо? Нима беше… О, да, разбира се. Беше влюбена в Рис Уейкфийлд. И въпреки всичките си опасения от евентуална връзка с него, тя се чудеше дали мъжът, който не знаеше какво е любов, щеше да отвърне на нейните чувства.

Притиснал крехкото й стройно тяло в прегръдките си, Рис опря буза на блестящата руса глава. Младата жена се бе сгушила в обятията му, ала защо ли той имаше чувството, че отново се бе затворила в себе си. Дали миналото му й се струваше твърде неприемливо? Дали не можеше да допусне да се обвърже с човек, чието детство е било коренно различно от нейното? Какво ли мислеше тя, гадаеше безпомощно Рис.

Тя щеше да разбие сърцето му, мрачно помисли той. Никога не бе разбирал тази особена, доста театрална фраза. Сега я разбра. Искаше му се да не е така.

Той почти усети как Анджи овладя емоциите си и сякаш ги заключи. После се отдръпна с внимателно преценено изражение и ослепителна, ала празна усмивка.

— Искаш ли да обядваме? — попита, механично приглаждайки косата си. — Само трябва да се преоблека и…

Нещо прищрака в главата му и се прояви в гневно избухване. Той я дръпна грубо към себе си.

— Не с този номер, по дяволите!

Анджи се ококори, очевидно изненадана, опряла ръце на гърдите му.

— Какъв номер? — сконфузено попита тя.

— Да ми се усмихваш учтиво и да ми говориш като че ли съм натрапник, когото си длъжна да забавляваш. Ако имаш нещо да ми казваш, кажи го. „Кажи, че всичко е свършило, предизвикваше я с очи той. Кажи, че не ме желаеш вече. Хайде!“

Ала тя никога не действаше според очакванията му. Смайването й постепенно се смени с чаровна превзетост.

— Целуни ме, Рис.

Направо го влуди, като вирна властно брадичката си. Сякаш сега тя го предизвикваше. Той обаче не можа да устои. Впи устни в нейните и тялото му моментално реагира. Рис със задоволство забеляза премрежения й поглед, когато най-сетне вдигна глава, макар мрачно да предположи, че неговото изражение едва ли е по-различно.

— И сега какво? — процеди през зъби той.

— Сега ще се любим — нареди тя и ръката й смело се плъзна по гърдите му.

— Ето така искам да ми говориш — одобри той със сподавен смях. И за трети път свали ципа на вече твърде измачканата вечерна рокля. Остави я небрежно захвърлена на пода и понесе Анджи към леглото.

 

 

Чак късно следобед двамата решиха, че е крайно време да обядват. Рис си играеше с котката, докато Анджи приготви пилето и изчисти доматите за пълнене. Той категорично отрече името Норка, като го обяви за най-тъпото име на животно, което бил чувал, и както бе седнал по турски на пода в кухнята, предизвикателно размърда пръсти под носа на дебнещото коте.

— Хайде, скочи, де. Скочи да те видим! Ох! — чу се след миг, когато острите нокти се забиха в показалеца му. Той тутакси се отърва от котката и се вторачи в двете миниатюрни алени капчици върху кокалчето си. — По дяволите!

Анджи се разсмя, докато сервираше обяда на масата. Облечена в джинси и червен памучен пуловер, тя се чувстваше удивително спокойна с Рис, забравила хладната деловитост, която с усилие бе поддържала във взаимоотношенията им от самото начало. Нямаше място за горделивост, след като часове бяха прекарали заедно в леглото й, помисли си тя и рече:

— Не трябваше да я предизвикваш. Тя не знае, че би следвало да се бои от могъщия Рис Уейкфийлд.

— Прилича на стопанката си — подметна той и се изправи.

— Да не би да имаш някакви оплаквания?

Както си миеше ръцете, Рис й хвърли поглед през рамо.

— За момента — не.

— Хубаво. Тогава ще те оставя да седнеш на масата ми.

— Колко си гостоприемна!

Тя забоде вилицата си в своя специалитет.

— И аз така мисля.

Усмивка играеше на лицето му, докато той взимаше своята вилица. Анджи го наблюдаваше изпод вежди, зарадвана на ведрото му изражение. Той имаше нужда от такива игри, реши тя. И тя щеше да се погрижи да му ги осигури… доколкото й бе възможно.

Рис не бързаше да си тръгне след обяда, а и Анджи не гореше от нетърпение да го изпрати. Стори й се малко изненадан, когато му предложи да играят на думи, но все пак се съгласи.

— Не си ли играл? — попита тя, щом сложи квадратчетата с букви върху масичката за кафе, а двамата седнаха на пода.

— Не.

— Измисляме думи за едно и също време с едни и същи букви — тя му обясни правилата и преди да хвърли заровете, попита: — Готов ли си?

— Защо не? — кимна той.

Анджи не помнеше да се е смяла така. Не и през последната година. Рис подходи към играта с типичната си мрачна вглъбеност, с която ръководеше и делата на компанията. Думите в неговия бележник бяха прилежно написани, неизменно четири или петбуквени. А нейните бяха надраскани набързо, предимно трибуквени — някои от които току-що измислени, което действително го обърка.

— Гуп?! — повтори той и се намръщи недоумяващо.

— Така се нарича мъжката риба гупа.

— Да проверим в речника.

Тя се разсмя, поклащайки глава.

— Господи, Рис, няма такава дума. Пошегувах се.

— О, така ли? Но може да го смятаме за точка, ако искаш — великодушно й предложи той.

Бродираната възглавничка мина на сантиметри от главата му.

— Какво толкова казах? — избухна той с ръце на хълбоците, без да скрива раздразнението си, което предизвика ново, неудържимо хихикане.

— Сериозно, Рис, никога ли не…

Ала някакво изтракване откъм външната врата отвлече вниманието му и Анджи не довърши въпроса си.

— Това пък какво беше? — попита той.

— Пощальонът — отвърна тя, изправи се и тръгна към вратата. — Ти да не помисли, че е крадец? Посред бял ден?

Той изсумтя. Дали мъжете се раждаха със способността да изразяват толкова много с един-единствен нечленоразделен звук, или я придобиваха впоследствие в общуването помежду си?

Първият поглед на пощата моментално стопи усмивката й. Сред изобилието от сметки и рекламни писма имаше плик с адреса на затвора, където баща й излежаваше присъдата си. Тя дълго се взира в него, без да помръдне от мястото си.

Защо ли й пишеше? Нима не си бяха казали всичко при последната среща? Бе му обяснила какво мисли за неговите делови контакти и съмнителен морал, на което той й бе отговорил, че тя никога не се е интересувала откъде идват парите му, стига гардеробът й да бил пълен с бутикови дрехи и да разполагала с нова спортна кола за безбройните си обществени изяви. Беше я заболяло. Най-вече защото бе истина.

— Какво има? — попита Рис в доказателство, че изражението й я е издало. — Какво се е случило?

Тя намери сили за усмивка.

— Нищо. Купчина сметки. На кой му е приятно да ги получава? — тя ги сложи на малкото бюро в другия край на стаята, а писмото от баща си хвърли в кошчето за боклук, без да го отваря. Не я интересуваше какво пише в него. Забеляза как Рис за миг спря поглед на кошчето и си отдъхна, когато вместо коментар, той попита:

— Искаш ли да изиграем още една игра?

Тя наклони глава и го огледа. Седнал на пода, с небрежно разкопчана до средата на гърдите риза, разпрострял крака — нима беше реалност? Не й се вярваше, че може да отиде при него и да го докосне, стига само да поиска. Самодоволна усмивчица се появи на устните й и тя внезапно реши, че го желае.

Усмивчицата прерасна в широка лъчезарна усмивка и тя му се нахвърли така изненадващо, че го повали по гръб на изтъркания килим.

— Сетих се за една друга игра, на която ми се играе — рече Анджи, приклещвайки с малките си длани китките му от двете страни на главата. В очите му проблесна желание, той се усмихна и я подкани:

— На твое разположение съм.

— Да, но ако не участваш, няма да е интересно — обясни тя.

— Ще трябва да ме научиш — предизвика я той, както лежеше под нея, напълно неподвижен. Тя седна върху него, без да изпуска китките му, наведе се и леко го захапа за брадата.

— Ще се справя.

— Ти се справяш с всичко, бостончанке.

Дали обаче щеше да се справи с Рис? Той изглежда имаше по-голямо доверие в нея, отколкото самата тя. Оставяйки всякакви колебания, Анджи насочи вниманието си към мъжа, който така съблазнително и покорно лежеше под нея.

— Измислих име на новата игра — избъбри тя, преди да обходи с върха на езика си извивката на ухото му.

— И какво е то? — гласът му бе станал дрезгав, отбеляза със задоволство тя. Колко ли дълго щеше да издържи да лежи безучастен, докато инициативата е в нейни ръце? Обзе я опияняващо чувство за превъзходство от факта, че поне веднъж взимаше връх над всемогъщия Рис Уейкфийлд.

— Ами, например „Да влудиш човека“ — тя чувствено заизвива тялото си по неговото, а гърдите й бавно се плъзгаха по гръдния му кош.

— Та ти го правиш от мига, в който прекрачи прага на кабинета ми — изрече през зъби той, неспособен да спре неспокойното движение на бедрата си.

Тя прокара устни по бузата му, за да стигне устата. Започна да го хапе, да го дразни, да го целува, докато устните му безмълвно я подканиха да задълбочи ласката. Имат прекрасен вкус, помисли тя, потъвайки постепенно в бурния унес на страстта. Ръцете на Рис потръпваха под дланите й. Тя усещаше растящото му нетърпение, както и устрема на неговото възбудено тяло под себе си.

Това, че Рис очевидно я желаеше, й вдъхна кураж. С жест към него да не мърда, тя започна да разкопчава ризата, без да откъсва очи от лицето му. Бавно прокара пръсти надолу по гърдите му, като се забави около зърната и проследи очертанията на гръдния кош, който неравномерно се издигаше и спадаше от трескавото му дишане. Наведе се отново и с отворени влажни устни го обсипа с целувки, докато накрая стигна до гладката кожа на корема му. След което освободи колана на джинсите му.

Пое си дълбоко въздух и плъзна ръка между бедрата му, за да го погали, опиянена от пулсиращото усещане. Рис тихо изстена, а тялото му се заизвива в неосъзнат ритъм.

— Ще ме убиеш, бостончанке — успя да изрече той.

— Едва съм започнала. Рис — прошепна многообещаващо тя. И устреми устни към него.

Рис се изопна като ударен от ток. С вопъл изрази одобрението си от насоката на нейната „игра“. И издържа само мигове, преди да се откаже от своята пасивна роля. Измърморвайки името й, той се претърколи и я притисна с тяло, за да я целуне. Ръцете му бяха вече твърде заети с пуловера и джинсите й.

Анджи се изви нагоре и се притисна към него. Беше й харесало да играе главната роля, реши с последната си разумна мисъл тя. Трябваше пак да опита. В най-близко време.