Джина Уилкинс
Ново начало (11)

Единадесета глава

Рис искаше да й купи годежния пръстен още на другия ден по обяд. Анджи го помоли да изчака до почивните дни, когато щяха да имат повече време за пазаруване. Не беше лесно да го убеди да й предостави няколкото нощи до края на седмицата. Той не виждаше причина да остават разделени, след като тя се бе съгласила да се оженят. Анджи знаеше, че тази му настойчивост и нетърпението да надене пръстена на ръката й, са признаци за неговата неувереност в тяхната връзка, за безпокойството му да не се провали. Като знаеше миналото му, тя разбираше опасенията му.

Емоционален багаж — така бе чула да го наричат. Страхове и несигурност, натрупани от предишни провали и минали грешки. Рис ги имаше. Тя също. Беше загубила всичко веднъж, познаваше болката — можеше да си представи какво би й причинила раздялата с Рис. Искаше да се омъжи за него, да гради бъдещето си с него. И все пак, ако й бе писано да надзърне в рая и миг след това да бъде лишена от него? Имаше ли достатъчно сили, беше ли калила характера си през последната година, за да подреди живота си отново, ако това се случеше?

Или този път щеше да рухне окончателно?

— Слушай, Анджи, надявам се, няма да се обидиш, ако те попитам нещо — поде нерешително Гей през почивката в петък следобед. Повечето от колежките им се бяха върнали по работните си места и около доскоро претъпканата маса седяха само Гей, Дарла, Анджи и свенливата Присила. — Носят се слухове и ние… се чудим дали са верни. Упълномощиха ме аз да се допитам до източника.

— Какви слухове? — спокойно попита Анджи, макар да подозираше, че знае за какво става дума, тъй като отлично познаваше страховитата клюкарска мрежа на „Уейктек“.

Гей хвърли поглед на Дарла, после едва ли не боязливо погледна Анджи.

— Вие с господин Уейкфийлд… — тя се поколеба, сякаш въпросът й се струваше твърде абсурден дори да го зададе. — Ами, чухме, че вие двамата сте се сгодили — на скороговорка довърши тя.

С поруменели страни Анджи леко се усмихна.

— А откъде го чухте?

— От Джун — призна Гей. — Тя твърди, че господин Уейкфийлд лично й го казал. Джун никога не лъже, но може пък да се е пошегувала с нас.

Анджи си пое дълбоко въздух.

— Не се е пошегувала. Вярно е.

— Така ли? — ахна Дарла. — Значи ще се ожените?

— Да — кимна Анджи с още по-широка усмивка пред изумените им погледи.

— Но защо? — плахата машинописка Присила, която нерядко бе изразявала страхопочитанието си към техния строг шеф, закри устата си с ръце, веднага щом думите й се изплъзнаха. — Извинявай — измънка тя с пламнало лице. — Аз… просто…

— Няма нищо — успокои младото момиче Анджи, по-скоро развеселена. — Вярно, че Рис е малко страшен понякога…

— О, съвсем малко — подметна Гей, комично извъртайки очи.

Анджи се присъедини към дружния смях.

— Добре де, много е страшен — поправи се тя. — Но само така изглежда. А всъщност е… — подвоуми се как да представи Рис на хора, които не познаваха неговата по-нежна, по-ранима страна. На хора, които не бяха чували за малкото момченце, оставяно нощем само, а после изоставено и пренебрегвано; за юношата, изпратен да воюва, вместо да танцува в калта на Уудсток; за мъжа, който така отчаяно се нуждаеше от нейната любов, че тя не можеше да му устои, въпреки опитите си да бъде предпазлива.

— Той е малко стеснителен — рече накрая, осъзнавайки за първи път, че той действително е стеснителен. Затворен заради липсата на роднини и сериозно образование. Скрит зад бронята, която го бе пазила в миналото.

— Стеснителен? — невярващо повтори Гей. — Господин Уейкфийлд?

Дарла поклати глава.

— Е, такова определение никога не бих лепнала на шефа.

Анджи вдигна безпомощно ръце и направи кисела гримаса.

— Знам, че е трудно за вярване, но човек трябва да го познава по-добре, за да разбере.

— Което е невъзможно, защото той не допуска никого до себе си — отбеляза Гей.

— Ще се погрижа и това да стане — обеща Анджи.

— Той наистина ми се усмихна и ме поздрави вчера, когато се срещнахме случайно във фоайето — боязливо се намеси Присила. — Така се изплаших, че за малко да изпусна кореспонденцията на пода. Не съм го виждала да се усмихва преди.

Доволна, Анджи избута стола си назад.

— Той има страхотна усмивка — не устоя да не отбележи тя. — Опитвам се да му внуша да я използва по-често.

Ококорила очи, Гей хвана Анджи за китката.

— Ти си влюбена в него, нали? — попита с характерната си нетактичност.

— Да — отвърна Анджи.

— А той?

Още не й го беше казал, напомни си Анджи, прехапала устни.

— Ще се погрижа и за това.

Той я обичаше, без съмнение. Трябваше да я обича. Навярно някой ден щеше да се почувства сигурен и достатъчно уверен, за да й го каже. Дано станеше по-скоро. Тя откри, че и на нея тези думи са й нужни, както на него.

Гей, Дарла и Присила набързо си размениха загрижени погледи, след което й оправиха убедителни усмивки.

— Разбира се, че те обича — окуражаващо рече Дарла. — Да не е глупак.

— Благодаря — усмихна се, Анджи, трогната. — А сега е време да се връщам. Това, че сме сгодени, няма да му пречи да ме смъмри сурово, ако реши, че се мотая в работно време.

Все още усмихната, тя се обърна и си тръгна. Не бе стигнала далеч, когато Присила каза на другите, очевидно, без да подозира, че Анджи може да я чуе:

— Дано знае какво прави. Не бих искала да я видя, че страда.

Знам какво е, Присила, трескаво помисли Анджи. О, да, знам какво е да страдаш.

 

 

Погълнат от последните приготовления около промяната в производството, която се въвеждаше от понеделник, Рис работи до късно същата вечер. Анджи стоя с него, докато той не забеляза, че тя почти трепери от умора. И й нареди да си върви. Анджи възрази с довода, че той също е уморен, ала Рис не отстъпи, като й обеща да си тръгне минути след нея.

— Днес ще се прибера вкъщи — неохотно рече той. — Няма да идвам да те будя. Поспи, че следващата седмица ще бъде убийствена. А утре — додаде с бледа усмивка, — отиваме за пръстена. Нямам търпение да обявя публично правата си.

Тя посрещна с гримаса егоистичното му изявление. Той знаеше, че би била по-ентусиазирана, ако не беше толкова уморена.

— Та то е всеизвестно — отбеляза пресилено сърдито Анджи. — Трябваше да знаеш, че като казваш на Джун, все едно го обявяваш по радиоуредбата.

Рис се усмихна без следа от срам.

— Знаех го — призна той. На Джун можеше безрезервно да се разчита за служебна доверителна информация, но не и за клюки. И той го съзнаваше отлично, когато й каза, че двамата с Анджи ще се оженят. Така никакви инженери нямаше да й се навират в леглото, самодоволно си бе помислил тогава. — Прибирай се, Анджелик. Ще мина да те взема утре към десет.

Анджи въздъхна, взе си чантата и се надигна да го целуне.

— Лека нощ, Рис. Не се бави, чу ли? Трябва да почиваш. И да караш внимателно. Страх ме е, когато шофираш посред нощ и толкова уморен.

Той обичаше трескавата й загриженост. Бързо щеше да се разглези, непривикнал на такова отношение.

— Ще внимавам — обеща.

Беше минал повече от час, когато Рис най-сетне остави всичко и излезе от вече опустялата сграда. Мислеше си за Анджи, докато маневрираше по паркинга, преди да потегли към къщи. Как би искал сега да бъде до нея в леглото, да спят, притиснати един до друг. Тя трябваше по-скоро да определи датата, рече си той. Трябваше по-скоро да се пребори със своите скрити страхове. Той нямаше намерение да прекарва нито нощ повече сам.

По навик се отклони от пътя си, за да мине край нейната къща. Сигурно от умората се чувстваше особено напрегнат тази вечер, реши той. Беше доволен, че тя ще се наспи, щом забеляза само светнатата лампа във всекидневната, която гореше винаги, когато Анджи беше сама. Не защото я било страх от тъмнината, а за да не се спънела в мебелите, ако станела през нощта да пие вода — така му беше отговорила, щом я подкачи на тази тема. Той снизходително бе приел обяснението й, без да изтъква, че лампата не светеше, когато прекарваха нощта заедно.

Изкушен да свие в отбивката и да се мушне в леглото до нея, без да я буди, той намали скоростта. Не, по-добре да я остави да спи. Щяха да се видят след часове. За да купят пръстена, който означаваше, че тя е негова. Изцяло. Завинаги. Независимо дали той я заслужаваше, или не.

Кой знае какво предчувствие го накара да спре. С присвити очи Рис напрегнато огледа вехтата конструкция; усети странната буца в гърлото си, после си каза, че е глупаво да се опасява. Нямаше нищо нередно. Просто не му се тръгваше.

Експлозията разтърси колата.

С безумни ругатни той изскочи през вратата, а в къщата лумнаха пламъци.

— Анджелик! — едва ли някога бе крещял така.

Беше заключено, естествено. А ключа, който Анджи му бе дала, се люлееше на таблото в колата, заедно с останалите му ключове. Внезапно обзелата го паника му даде сили да изкърти вратата.

— Анджелик!

Къщата беше същинска развалина, ад от горещина и дим. Рис отчаяно се втурна вътре, като неспирно я викаше по име и се насочи към спалнята. Кашлящ, потен, молещ се несвързано, той се натъкна на купчина разцепени греди — част от стената на всекидневната. Пианото, което веднъж едва бе преместил на десетина сантиметра, се бе изпречило, обезобразено, на пътя му. Той го отмести, без да осъзнава какво прави.

— Дано е жива — хрипливо прошепна, кашляйки между думите от парливия дим наоколо. — О, Господи, дано е жива — ако не беше, единственото му желание бе да умре с нея.

Откри я да лежи полузаровена, със затиснати крака. Сърцето му спря, като я зърна така неподвижна, златистата й коса бе сплъстена от кръв. Без да забелязва сълзите, които се стичаха по лицето му, докато не се наложи да ги изтрие, за да вижда, той коленичи до нея, забравил за собствената си безопасност.

— Анджелик, аз съм тук, миличка. Събуди се, скъпа. Покажи ми, че си добре. Обичам те, Анджелик. Не ме оставяй сега.

Тя помръдна и изстена. Рис изхлипа облекчено, че е жива.

— Всичко е наред, скъпа. Аз ще те измъкна оттук — каза й — той и трескаво се зае с отломъците, съзнавайки, че покривът може всеки момент да рухне, че могат да се задушат, ако не пострадат преди това от някоя падаща, горяща греда.

Въздухът ставаше все по-горещ с приближаването на огъня, който поглъщаше всичко по пътя си. Рис бе мокър от потта и сълзите, ала единствената му цел бе да изнесе Анджи от къщата и да я закара до най-близката болница.

Взе я внимателно на ръце и с усилие се изправи, като непрестанно я окуражаваше или отправяше откъслечни молитви. Смътно мерна ужасената котка, която се втурна между краката му към външната врата с отчаяно мяукане. Нещо се стовари на сантиметри зад гърба му, тъкмо когато стигна вратата. Дъжд от искри се изсипа върху тила му, ала той почти не усети болезнените иглички. Цялото му внимание бе насочено към безчувственото тяло в ръцете му.

Набързо облечени съседи го наобиколиха да му помогнат, докато слизаше със залитане от верандата, кашлящ, борещ се за живителния въздух с изтощените си дробове. Протегнаха му ръце за Анджелик, но той отказа и я остави на земята, на безопасно разстояние от къщата. Тя изстена и стомахът му се сви от болката в този стон. Измъчваше се, че тя страда.

Той тревожно огледа раните й. Краката й бяха окървавени и разкъсани, навярно счупени, имаше дълбока резка на челото и безброй драскотини. Дишаше тежко заради погълнатия дим, но сравнително равномерно. Той бе изпреварил огъня и по тялото й нямаше никакви изгаряния. Беше в шок, ала нещо му подсказваше, че не е получила вътрешни увреждания. Ще оживее, помисли си той и се отпусна, обезсилен.

Сирените приближаваха и се чуваха все по-пронизително сред глъчката и бученето на пламъците. Рис приветстваше техния вой, защото той означаваше помощ за Анджелик.

— Рис? — прошепна тя, неспокойно размърдвайки глава.

— Тук съм, мила — бързо откликна той, като нежно стисна ръката й, докато някой я завиваше с одеяло. — Тук съм.

— Къде е Норка? — чу се наблизо сънлив детски глас. — Виждали ли сте Норка?

Рис погледна момчето по пижама, пристъпващо босо край жената, която бе донесла одеялото. Позна го. Малкият приятел на Анджи — Мики, дето й беше подарил котето.

Рис погледна Анджи, после горящата къща. Тя обичаше проклетата котка. И като бавно остави ръката й, той се изправи, а майката на Мики тутакси зае мястото му до пострадалата. Зад ъгъла се показа линейката, следвана от две пожарни коли. Проклинайки се за своята глупост, Рис си пое дълбоко въздух и затича към къщата.

— Хей! — извика някой. — Какво прави този? Спрете го!

Няколко ръце се протегнаха да го спрат, ала Рис се отскубна. Котката беше в преддверието. Дано от страх е останала там, молеше се той. Наведе глава, закри лицето си с ръка и влезе.

— Онзи човек пак влезе в къщата, мамо! Дали отиде за Норка?

— О, Господи, та той ще загине!

— Рис? — Анджи се напрегна да отвори парещите си очи след ужасеното възклицание на Ким, извадило я от болезнената замаяност. — Върнал се е? — тя понечи да стане и движението я накара да извика от болка. Краката й…

Ким я хвана за раменете и внимателно я притисна към земята.

— Не, Анджи, трябва да лежиш. Той… той ще се справи. Ето я и линейката. Сега ще се погрижат за теб.

— Рис! — името му прозвуча като хриплив крясък, след който цялото й тяло се разтресе от пристъп на дълбока кашлица.

— Шшшт, тихо. Нека ви сложа това. Ще дишате по-леко — мъж в бяла престилка коленичи до нея с кислородна маска в ръка.

Тя чувстваше как постепенно губи съзнание, как болката и объркването изчезват. Съпротивляваше се, отблъскваше маската, искаше да усеща болката, за да бъде нащрек. Искаше да разбере дали Рис е в безопасност. Опита се отново да го извика по име, ала маската заглуши вика й. После бодването в ръката я накара да изхлипа от негодувание. Съзнанието я напускаше. Болезнената вълна откъм краката я помете окончателно, а името на Рис остана да трепти на устните й.

 

 

Винаги щеше да си спомня следващите няколко часа откъслечно, между пристъпите на болка — непознати гласове, ярки светлини, нежни ръце, чийто допир предизвикваше възмутените й стенания. Всеки път, когато искаше да попита за Рис, я връщаха в забвението. Струваше й се, че понякога чува гласа му да повтаря колко я обича, ала все го нямаше, щом тя отвореше очи. Виждаше единствено мъгляви, непознати лица с еднакво опечалени, угрижени физиономии.

Тя имаше нужда от него. Както когато рухна къщата й и той бе там. А къде беше сега?

„Онзи човек пак влезе в къщата, мамо!“

„О, Господи, та той ще загине!“

— Не — изхлипа Анджи, мятайки безпомощно глава на ниската колосана възглавница. — Рис. Рис!

— Тя бълнува — измърмори над нея глух загрижен глас и продължи да раздава наставления. Със съзнанието, че пак ще я приспят, Анджи опита да възрази, ала не й дадоха възможност. Още мълвеше името на Рис, когато мракът я погълна отново.

Следващото нещо, което чу, бе тих стон. Минаха секунди, преди да разбере, че звукът идва от собственото й изранено гърло. С усилие отвори очи и смръщи вежди в опит да се ориентира. Лежеше в болнично легло, с игла във вената си. По нощница, долната й половина бе завита с чаршаф, а двата й крака изглеждаха повдигнати и обездвижени. Болеше я глава. Тя предпазливо вдигна свободната си ръка и опипа превръзката на челото си, досещайки се за шевовете под нея. На отсрещната стена висеше кръгъл часовник; тя премигна да го фокусира по-добре. Четири и половина. Слънчевата светлина, струяща през прозореца отляво, й подсказа, че е късен следобед. Събота, напрегна се да си спомни тя.

Експлозията. Трясъкът от падащи греди и стъкла при срутването на спалнята й. Болка. Горещина. Гласът на Рис, умоляващ я да се държи. Нов пристъп на болка, когато мъжът я измъкна от развалините и я вдигна на ръце. Бяг сред задушливите кълба дим. Огън.

Тя затвори очи, за да преглътне вопъла си. Къщата й. Вещите на баба й. Порцелановите фигурки, покривчиците, плетивата и кувертюрите, глиненото куче в антрето. Нейните рисунки и снимки, пожълтялото копие на „Тайната вечеря“, мебелите и спомените. Всичко. Отново бе загубила всичко. Мъката й бе твърде дълбока, за да се разплаче. Каква несправедливост — да загуби всичко два пъти в една година! Чудеше се дали изобщо щеше да успее да подреди живота си за втори път.

Не. Този път не беше съвсем същото. С прояснени мисли тя прехапа долната си устна и отвори очи.

Този път имаше Рис. Този път имаше към кого да се обърне за помощ, за ласка, за утеха. Той…

Рис! Тя изохка мъчително и тревожно огледа празната стая, обзета от нов хаотичен спомен за преживяната експлозия.

„Онзи човек пак влезе в къщата, мамо! Дали отиде за Норка?“

„О, Господи, та той ще загине!“

— Рис? — прошепна с тревога Анджи, стисвайки юмруци. Рис я бе измъкнал от къщата. Нима… Не, не можеше да се е върнал за котката й. Точно това би направил, поправи се със свито сърце. Би го направил заради нея. О, дано е жив, замоли се отчаяно тя. Дано е добре.

Къщата, мебелите, вещите бяха без значение. Щеше да преживее загубата им. Но Рис… О, Рис…

Тихото почукване на вратата я накара така рязко да извърне глава, че неволно извика от болка. Секретарката на Рис се втурна в стаята, ведрото й лице бе помръкнало от безпокойство.

— Анджи, миличка, добре ли си? Боли ли? Да извикам някого?

Въпреки пулсирането в слепоочията, Анджи вдигна трепереща ръка да спре потока от въпроси.

— Всичко е наред, Джун. Само прекалено рязко си завъртях главата. Къде е Рис? — попита тя и сърцето й сякаш замря в очакване на този отговор.

— Почива си в една от стаите — успокои я Джун. — Докторите заплашваха, че ще го упоят, за да те остави поне за малко, а той едва не припадна от изтощение.

Сърцето й заби с такава сила, че едва след няколко дълбоки вдишвания успя да го стабилизира.

— Добре ли е? — прошепна тя, приковала очи в лицето на Джун.

Джун се усмихна и я потупа по ръката.

— Добре е, миличка. Има леки изгаряния и няколко драскотини, но нищо сериозно.

— Изгаряния? Къде? Какви?

— Нищо му няма, Анджи — повтори твърдо Джун. — Сама ще се увериш съвсем скоро. Сигурна съм, че ще се появи тук в мига, в който се събуди — тя поклати глава с видимо удивление. — Никога не съм виждала господин Уейкфийлд толкова объркан както тази сутрин. Чух за експлозията по радиото и щом споменаха твоето име, хукнах към болницата. Той крачеше напред-назад из чакалнята по време на операцията. Не им позволи даже да погледнат изгарянията му, докато не се убеди, че ще се оправиш. Той…

— Каква операция? — намръщена я прекъсна Анджи.

— Не са ли ти казали за твоите наранявания?

— Току-що се събудих.

— Ами, наложило се да ти сложат „пирон“ в левия глезен, защото бил сериозно счупен. Другият ти крак има фрактура, но доколкото разбрах, не толкова сериозна. Имала си късмет, Анджи. Оцеляла си като по чудо. Ако Рис не е минавал оттам в момента на експлозията, щяла си да бъдеш мъртва. Чувала съм за чудеса в живота си и това е едно от тях.

Краката я боляха, а главата й тъпо пулсираше. Ала въпреки неразположението, Анджи искаше да узнае всичко.

— Вярно ли е, че Рис се върнал за котката ми?

— Да, миличка. Всъщност тогава получил изгарянията. Но я спасил. Съседката ти беше тук и каза, че момченцето й се грижело за котката, докато се оправиш.

Рис беше добре. И бе спасил Норка. Анджи затвори очи и набързо изрече молитва за благодарност и опрощение, задето бе оплаквала загубата на няколко вещи.

— Толкова се радвам за годежа ви, Анджи — сърдечно я поздрави Джун. — Направила си чудеса с господин Уейкфийлд. Той очевидно много те обича.

„Обичам те, Анджелик. Не ме оставяй.“

Дали действително бе изрекъл тези думи, или бяха само част от нереалните й бълнувания?

Вратата отново се отвори и Анджи обърна глава, този път по-внимателно, с надеждата да види Рис. Вместо него се появи лекар с прекалено младежки вид и лъчезарна усмивка на луничавото лице.

— Събудихте ли се? Време беше. Аз съм доктор Кент. Как сте?

— Ще ви оставя да поговорите с доктора, но пак ще дойда — обеща Джун и безшумно се оттегли.

— Как е Рис? — попита Анджи, преди още вратата да се е затворила зад гърба на колежката й.

Докторът се усмихна и поклати глава.

— Честно казано, и двамата сте… Не ни позволи да го превържем снощи, докато не свършихме с вас, а сега пък вие ме разпитвате, преди да сте научили за собствените си наранявания. Е, това ако не е любов!

— Сигурно е любов — усмихна се тя. — Та как е той?

— Добре е. Дадох му обезболяващо, за да поспи. Ще стои настрана още няколко часа… тъкмо да мога спокойно да си тръгна — добави той с широка усмивка. — Ужасен човек, да знаете. Хич не ни беше лесно да си вършим работата под непрестанните му закани какво щял да направи, ако не се погрижим добре за вас.

— Такъв е той — съгласи се гордо Анджи, поуспокоена след официалното потвърждение, че Рис е добре. После внимателно изслуша младия лекар, който й описа пораженията и я предупреди, че възстановяването няма да е нито бързо, нито безболезнено, но й обеща да си възвърне предишната подвижност.

Разговорът им бе прекъснат само веднъж от санитарката, която донесе цветя от колежките на Анджи. Текстът на картичката бе сърдечен и трогателен. Анджи отдаде сълзите на отслабналата си воля. Доктор Кент стана да си върви.

— Починете си, госпожице Сент Клер.

— Анджи.

— Мога да увелича дозата на обезболяващото, ако е необходимо, Анджи.

Тя не се чувстваше съвсем добре, ала не желаеше да й замайват главата отново.

— Не, не е необходимо. Благодаря.

— Добре. Повикай сестрата, ако болките станат нетърпими. Тя знае какво да прави.

— Благодаря — повтори Анджи с надеждата да не й се налага. Краката я боляха… Всъщност цялото тяло я болеше.

Искаше Рис.

Дойдоха обаче Гей и Дарла, като боязливо подадоха глави от вратата, за да проверят дали е будна.

— О, Анджи — възкликна Гей и се втурна вътре, отрупана с пакети. — Толкова съжаляваме. Как си?

— Била съм и по-добре — призна с горчивина Анджи. — Но имам късмет, че съм жива. Не се оплаквам.

— Няма да стоим дълго — обеща Дарла. — Трябваше лично да се убедим, че си добре. Съобщението в новините беше ужасяващо.

Анджи любопитно склони глава, после искрено съжали. И вдигайки ръка към слепоочието си в безуспешен опит да успокои болката, попита:

— Какво съобщение?

— И по радиото, и по телевизията съобщиха за експлозията, за пожара, за това как господин Уейкфийлд те спасил — обясни Гей ококорила благоговейно очи. — Какъв късмет, че е пристигнал тъкмо навреме — не се впусна да разпитва защо Рис е бил край нейната къща посред нощ, мислено отбеляза Анджи. — Както и да е, носим ти някои неща. Като научихме, че всичко е изгоряло, се събрахме една групичка в службата и всеки купи по нещо: няколко рокли, халат, чехли, бельо, гримове и други такива. Ако искаш да ти подберем няколко тоалета, докато нямаш възможност да пазаруваш, само кажи.

За втори път очите на Анджи се напълниха със сълзи.

— Благодаря. Как сте се сетили?

Дарла скромно сви рамене.

— Искахме да го направим — просто рече тя. — За да помогнем.

Гей си пое дълбоко въздух.

— Анджи, искахме да ти кажем, че много съжаляваме за всичко, което ти се е случило напоследък. Чухме за баща ти. Споменаха в новините по повод експлозията в къщата ти.