Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
After Hours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джина Уилкинс. Ново начало

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0384–7

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Рис се развесели от изражението й на следващата сутрин, когато Анджи му отвори вратата. Не би изглеждала по-сериозна и делова, ако носеше униформа, както си беше всъщност. Сивият й костюм беше със строга линия, а косата й бе така силно опъната назад, че скулите й изпъкваха повече от всеки друг път. Вирнала брадичка, изправила рамене — да балансираш чаши с вода върху тях!

— Добро утро, Анджелик.

Клепките й едва доловимо трепнаха и тя поздрави хладно:

— Добро утро, Рис — пристъпи напред и затвори вратата. — Благодаря ти още веднъж, че се отби да ме вземеш.

— Няма защо — спокойно отвърна той, подканвайки я с кавалерски жест да мине пред него. И той можеше да бъде не по-малко сериозен и делови. Щом тя така искаше, щеше да играе по нейните правила. Засега.

Този ден Анджи само веднъж наруши упорито резервираното си държание, когато Рис й съобщи, че е откарал колата й на буксир в надежден сервиз за основен ремонт.

— Направил си го, без изобщо да ме попиташ? — възкликна тя с нескрито недоволство.

— Да — отговори той, прелиствайки финансовите отчети.

— Рис, защо си го направил? — настоя тя, видимо разтревожена. — Не мога да си позволя основен ремонт. Той сигурно ще излезе по-скъп от самата кола.

— Не се тревожи. Аз ще се погрижа за това.

Тишината се проточи твърде дълго и Рис вдигна очи. Ако пламъците в теменужените й очи бяха истински, отбеляза с любопитство той, би бил изпечен на място.

— Сега пък какъв е проблемът?

— Не желая ти да плащаш за ремонта на моята кола — заяви тя.

— Няма да платя аз, а компанията — гласът му бе равен и категоричен. Ядосаният шеф говореше на своенравната си подчинена. — В качеството ти на моя асистентка е абсолютно задължително да имаш надежден транспорт. Но тъй като мястото бе открито наскоро, не се бях сетил да ти осигуря служебна кола. От днес нататък обаче ще разполагаш с такава. Не ме интересува какво ще правиш с другата — ще я караш ли, ще я продаваш ли, твоя работа. Служебната кола е временна придобивка. Ако решиш да напуснеш, следващият, който бъде назначен на твое място, ще се ползва със същите привилегии. Това успокоява ли вашето засегнато честолюбие, госпожице Сент Клер?

Бузите й поруменяха, ала младата жена не трепна.

— Както желаете, господин Уейкфийлд.

Рис кимна и отново сведе глава към отчетите.

— Обади се на Хендерсън — нареди той. — Уговори ни среща за другата седмица. И му кажи, че този път го искам подготвен.

— Да, господине — тя се обърна и отвори вратата, ала спря.

— Какво има? — вдигна очи той.

Анджи избягваше погледа му. Той неволно се сети за предишната сутрин, когато неохотно й се бе извинил за неоправданото избухване. Сигурно бе изглеждал досущ като нея сега.

— За колата… — измърмори тя — … благодаря.

— Няма защо, Анджелик. Обади се на Хендерсън.

Тя излезе веднага. Загледан в затворената врата, Рис се подсмихна, поклати глава и отново се върна към работата си. Дали някога щеше да разбере напълно своята очарователна и темпераментна асистентка?

 

 

В следващите две седмици Рис не наруши обичайния си стереотип. Идваше пръв на работа, а си отиваше последен. Нямаше конфликти с Анджи, никакви интимни ситуации. Никакви покани за вечеря. Просто изчакваше да види какво ще стане. Дори Анджи да се досещаше, че Рис само временно се е поддал на явното й желание да поддържат строго делови отношения, не го показваше. Външно нищо не се бе променило между тях от онзи петък, когато той се разболя.

Рис обаче не можеше да обясни защо бе променил маршрута си на отиване и връщане от работа, след като разбра къде живее Анджи. Никога не пропускаше да мине край нейната къща, независимо дали беше рано, или късно. Така, само наблюдавайки дома й, научи още някои неща за нея. Семплата функционална служебна кола обикновено си стоеше паркирана в отбивката. Изглежда тя никога не приемаше гости. Винаги, когато Рис минаваше вечер, лампите светеха, освен ако не се бе задържал твърде дълго, и тя си бе легнала вече. Даже тогава малка светлинка гореше, по всяка вероятност във всекидневната.

Нима неговата компетентна, независима асистентка се боеше от тъмнината?

Защо ли му се струваше толкова изолирана? Започваше да го измъчва любопитство. Дори обмисли възможността да направи частно разследване, макар че съвестта му се разбунтува срещу такава нагла намеса в личния й живот. Не беше само любопитството. Започваше да се тревожи за нея — нещо, което го изуми. Не се бе тревожил за никого, освен за леля Айрис, чието здравословно състояние сериозно се бе влошило напоследък.

Какво ли бе преживяла Анджелик, за да се затвори в себе си? Вярно, постепенно се сприятеляваше с колежките си, ала извън службата беше съвсем сама. Ясно му бе, че тя не е саможива по природа като него. Нещо в миналото й я бе наранило, бе я потресло дълбоко и той улавяше понякога ужасения израз в очите й, дори сега, шест месеца след първата им среща. Какво ли можеше да бъде?

Беше ли самотна? Или уплашена? Дали мъж я бе наранил? И по-важното, имаше ли изобщо мъж в живота й? Този въпрос не му даваше мира в ранните утринни часове, когато лежеше, измъчван от безсънието и виденията, свързани с нея.

Нямаше да издържи още дълго. Независимо от нейното хладно държание, независимо от неговото усърдие да потиска желанията си, напрежението помежду им растеше, набираше сила. Рано или късно щеше да избие. От една страна, той с нетърпение очакваше този момент, за да види какво ще се случи. Ала в същото време се страхуваше, защото не знаеше дали някой от тях би останал невредим след експлозията.

 

 

— … тъй че, по тяхно мнение, трябва да се ориентираме към медицинското оборудване, за да компенсираме спада в продажбите за петролната промишленост. С незначителни изменения в поточната линия оборудването, което произвеждаме, ще може да се използва в болници и…

Макар че се вслушваше внимателно във всяка негова дума, Анджи подсъзнателно наблюдаваше играта на отразеното осветление в гъстата му сребриста коса. Седяха един до друг на дългото канапе в ъгъла на кабинета му и от около половин час преглеждаха протокола от сутрешното заседание на ръководството с представители на някаква външна консултантска фирма. Изглежда Рис винаги по-лесно осмисляше нещата, като ги обсъждаше с нея, а тя се смяташе за добър слушател. Чудеше се само на кого ли е говорил, преди да я назначи.

— Ти какво мислиш?

Въпросът мигновено привлече вниманието й. Не си спомняше друг път да я е питал.

— Искаш моето мнение?

Рис се намръщи.

— Нали затова те попитах. Не може да нямаш мнение.

— Естествено. Просто не си се интересувал от него досега — отговори тя.

Устата му се изкриви в полуусмивка, която тя все по-често очакваше да види.

— Повечето хора, без да ги питам, започват да ми говорят как трябва да си гледам работата.

— Нали си ме назначил за асистентка? Ако си искал заместник, щеше да вземеш някой от ония самонадеяни всезнайковци, които са кандидатствали за мястото.

Рис присви очи и бръчката на бузата му, дето беше почти като трапчинка, се задълбочи, но усмивката му не стана по-широка.

— Излиза, че съм си взел една самонадеяна, всезнаеща, бивша секретарка. Мина цял месец оттогава. Няма ли да ме оставиш да забравя това глупаво избухване?

Тя се разсмя.

— Сигурно не.

Рис я изгледа толкова продължително, че усмивката й изчезна и тя неловко се размърда на мястото си.

— Хубаво се смееш — каза накрая той. — Трябва по-често да го правиш — после кимна рязко към купчината листове на масичката пред тях. — Та какво мислиш за предложенията на консултантите?

Потресена от израза, който бе зърнала в очите му, преди той да се обърне, Анджи се напрегна да проясни мислите си, за да отговори що-годе разумно. Беше важно да убеди Рис, че мнението й има стойност. Но защо мисълта й изведнъж блокира? И защо точно в този момент той бе решил да я погледне така, сякаш искаше да я метне на рамо и да я отнесе някъде?

Затова бе едновременно облекчена и изумена, когато вратата на кабинета му се отвори с трясък и й спести необходимостта да отговаря. Никой не влизаше при Рис без предупреждение, без да почука. Дори секретарката му. Кой тогава…

Мъжът не влезе, а по-скоро нахълта в стаята с развети рижи коси, ослепително бели зъби и гръмогласен смях. Анджи седеше смаяна, докато онзи се нахвърли върху шефа й и започна да го тупа по рамото с такава сила, че едва не събори Рис на земята, обсипвайки го с възторжени приветствия.

Още повече я шокира реакцията на Рис. Той не само нямаше нищо против внезапното нахълтване, дори изглеждаше доволен. Лицето му се озари от широка усмивка — усмивка, от която цялото й същество потръпна, въпреки че не беше отправена към нея. О, Господи, помисли безпомощно тя, ако Рис някога случайно й се усмихнеше така, щеше да е загубена.

— Какво правиш в града? — обърна се Рис към непознатия, който с внушителните си размери приличаше на великан в сравнение с неговите сто и осемдесет сантиметра и осемдесет килограма.

— Дойдох по работа. Мислех първо да ти се обадя, но стана спонтанно. Да съм в Бирмингам и да не те видя, е недопустимо.

— Тъй, тъй. Щях да ти откъсна главата, ако разберях, че си идвал и не си се отбил — непринудено отговори Рис. Тогава се сети за Анджи. Обърна се към нея и изуменото й изражение го накара да се поизчерви. Той отметна назад кичура, паднал на челото му след възторженото посрещане. — Греъм, да те запозная. Това е моята асистентка Анджелик Сент Клер. Анджелик, това е Греъм Кийтинг, приятел от армията.

— Приятно ми е, господин Кийтинг — каза любезно Анджи и протегна ръка. Пръстите й потънаха в огромната му лапа.

— Брей, брей, брей — измърмори Греъм Кийтинг, подлагайки я на продължителен, бавен и съсредоточен оглед.

— Както чуваш, Греъм е изключително словоохотлив — отбеляза сухо Рис.

— Млъкни, Рис! — Греъм не откъсваше очи от нея, нито пусна ръката й и продължи спокойно: — Как така едно хубаво момиче като теб работи при ужасен тип като него, Анджелик?

— Анджи — поправи го Рис, преди тя да успее да отговори на предизвикателния въпрос. Анджи го погледна с недоумение, ала той се взираше в Греъм. — Всички й викат Анджи.

С изключение на теб, мислено добави тя.

— Подходящо име — отбеляза Греъм, вдигайки свободната ръка, за да докосне косата й. — С това ангелско лице и тези естествени коси. Бих искал да те нарисувам.

Рис изсумтя презрително и се намръщи.

— Да я нарисуваш? Единствената ти рисунка бе някакъв хамбар, при това изглеждаше отвратително.

— Млъкни, Рис. Не виждаш ли, че я ухажвам.

За втори път казваше на Рис Уейкфийлд да млъкне, отбеляза Анджи. И все още си стоеше цял-целеничък. Невероятно!

Тя леко подръпна ръката си, при което само се оказа по-близо до ексцентричния приятел на Рис.

— И тъй, ангелче, би ли искала да вечеряш с мен тази вечер? Съвсем сам съм — ще бъда гладен и самотен. Нима няма да се съжалиш над един гост на вашия град?

Човекът несъмнено се харесваше на околните. Смехът струеше в ясните му зелени очи. Беше привлекателен — със своята медна на цвят коса и открито лице. И все пак Анджи неволно го сравни с Рис; Рис бе далеч по-обаятелният от двамата, според нея. Тя отвори уста да отклони любезно поканата, ала Рис отново я изпревари.

Една тежка ръка се отпусна на рамото й, придърпвайки я назад. И без да знае как, Анджи се озова плътно до него. Изненадана тя вдигна очи и забеляза, че Рис е намръщен и от усмивката му няма и следа.

— Съжалявам, Греъм, но тя не е свободна — нито за вечеря нито за ухажване. Ти си дотук, ясно ли е? — макар изречени сравнително спокойно, думите му прозвучаха достатъчно твърдо и заплашително.

Греъм погледна от Рис към Анджи, после пак към Рис.

— Казано високо и отчетливо. Крайно време беше, приятелю! — с типичния си ентусиазъм той прегърна Рис през рамото, като обхвана и Анджи в силната си прегръдка. — Поздравявам те за отличния вкус, Рис. Тя е съкровище. Красива и умна. Не му се давай, чу ли, Анджи? И само ми кажи, щом започне да прекалява, веднага ще го сложа на мястото му — той внезапно ги пусна. — Трябва да тръгвам. След по-малко от половин час имам среща в другия край на града. До следващата среща, приятелю.

— Греъм, почакай — извика Рис подире му. — Защо не вечеряме заедно тримата?

— Не мога. Довечера се връщам В Хюстън. Благодаря за поканата, все пак.

Рис го изгледа въпросително.

— А какви бяха ония приказки за гладния и самотен гост на нашия град?

Греъм лукаво се подсмихна.

— А, ония ли? Просто исках да видя какво ще направиш, ако поухажвам твоята дама. Всичко ми стана ясно, още щом влязох. Ти беше готов да ми се нахвърлиш, а? Време беше — повтори той, като излезе и затвори вратата след себе си.

Анджи и Рис останаха за миг като заковани, след което тя се дръпна от него.

— Това пък какво беше? — попита тя с чувството, че е преживяла торнадо. С мрачна гримаса Рис прокара пръсти през косата си и опита да се усмихне.

— Това беше един луд. Гръмогласен и нетактичен, понякога арогантен. Но също така щедър, добросърдечен, храбър и стабилен човек. Той е най-добрият ми приятел. И единственият — искрено добави Рис.

Трогната от думите му, Анджи почти се разчувства, ала бързо се съвзе.

— А защо държеше твоят приятел да си помисли, че аз и ти… че ние…

Рис се покашля, щом гласът й замря в търсене на подходящата фраза. После бръкна в джобовете си и сви рамене.

— Аз… опитах се да те предпазя.

— От какво? — недоумяваше Анджи.

— Ами… Аз уважавам Греъм, разбира се, но той е женкар. Има ужасна репутация.

С растящо негодувание Анджи сложи ръце на хълбоците си и го изгледа гневно, нервно потропвайки с крак по килима.

— Някой да те е карал да ме пазиш, било то от Греъм или от нещо друго? Ти позволи на приятеля си да повярва, че двамата с теб имаме връзка, Рис, което в никакъв случай не одобрявам! Сама мога отлично да се грижа за себе си. Освен това — добави тя, още по-ядосана, — ако искаш да знаеш, аз имах желание да изляза с него. И щях да приема пока…

Даже в най-смелите си фантазии Анджи не бе допускала, че целувката на Рис Уейкфийлд ще бъде толкова властна. Не забеляза кога бе стигнал до нея дори. Ала внезапно се оказа в обятията му и почувства натиска на устните му върху своите. Успя само да го сграбчи за реверите, преди да бъде пометена от второ, по-шеметно торнадо в сравнение със стремглавото нахълтване на Греъм в тихия кабинет на шефа й.

Прегръдката му бе груба, без следа от финес, но опустошително страстна и жадна. Никога не бяха я целували така. С глух стон устните й се разтвориха пред неговата настойчивост и тя откликна на целувката му, безсилна да устои на собственото си желание. Твърде дълго бе мечтала за този миг.

Тялото му излъчваше сила и топлина. Същото това тяло, което бе видяла до най-малката подробност в спалнята му. И което упорито я преследваше в мислите й оттогава. Какво невероятно усещане бе да се притиснеш до него!

Устните му бяха горещи, приятни и удивително нежни. С такъв вълшебен вкус!

Ръцете му бяха сигурни, силни, властни. Бавно и леко се плъзгаха по гърба й и я караха болезнено да потръпва от допира им. Анджи искаше още.

Обзелото я желание в крайна сметка й даде сили да се отблъсне от него, преди да е направила някоя глупост. Един дълъг, сякаш безкраен, миг остана загледана в Рис. Накрая успя да промълви:

— Защо?

Гласът му бе дрезгав:

— Ако от самото начало не си осъзнала, че това ще се случи, значи не си толкова умна, колкото те смятах.

Думите му — и израза в очите му — предизвикаха паническо отстъпление от нейна страна.

— Не, Рис. Аз не го искам. Ние не можем…

— Мисля, че вече сме.

Тя инстинктивно протегна ръце, сякаш за да го задържи по-далече от себе си.

— Не. Не мога да си позволя да се обвържа с теб по този начин. Аз работя за теб. Искам нещата да останат така.

Рис я изгледа сърдито, очевидно засегнат от нейната реакция.

— Успокой се, Анджелик. Никога не съм се натрапвал, няма да го сторя и сега. Ти също желаеше тази целувка, не по-малко от мен. И го показа… с поведението си.

— Не трябва да се повтаря повече — рече тя по-уверено, с по-твърд тон. — Ако ще продължавам да работя за теб.

— Това вече си е твоя работа.

Той изглежда толкова отчужден, помисли си Анджи, наблюдавайки го мрачно. Толкова далечен. Както при първата им среща. Едва сега осъзна колко по-отстъпчив бе станал за последните шест месеца. Не бе променил отношението си към никой друг. Само към нея — и към единствения си приятел. Прониза я странна болка, като по нещо загубено. Трябваше да я превъзмогне. Не можеше да си позволи любовна афера със своя шеф. Бе загубила твърде много напоследък, за да се впусне в нова връзка, вероятно по-опустошителна и от предишните.

— Надявам се, ще можем да работим заедно както преди и да забравим случилото се — тихо каза тя.

— Не виждам причина да не можем — хладно отговори той. Изражението му беше непроницаемо. — Всъщност имаме доста работа за днес. Искам да насрочиш заседание с всички началник-отдели. Дай протокола на Джун да го напечата и размножи в необходимото количество екземпляри. Вземи от проектантите данни за себестойността и ги включи в доклада. Същевременно…

С безизразно лице Анджи внимателно изслуша докрай неговите разпореждания. Знаеше, че по външния й вид никой не би се досетил за болезнената рана в сърцето й. Щом сега страдаше така, значи правилно бе сложила край, преди нещата да са се задълбочили.

— И още нещо, госпожице Сент Клер…

— Да, господине? — откликна тя с равен глас, макар че в гърлото й заседна буца от връщането към ледената формалност. Разбра колко й е било приятно обръщението Анджелик, едва когато не го чу.

— Не си губете времето. Необходими са бързи решения.

— Да, господине — тя рязко се обърна и излезе от кабинета му; очите й пареха от сълзите, които с радост би проляла, стига да имаше някое по-уединено местенце за тая работа.

 

 

Останал сам, Рис не мръдна от мястото си известно време, след което се обърна и удари с юмрук в най-близката стена.

После седна зад бюрото и решително вдигна телефонната слушалка, за да позвъни на частния детектив, към чиито услуги бе прибягвал два-три пъти през последните години. Бе уморен да воюва на тъмно. Възнамеряваше да узнае с кого точно си има работа в лицето на Анджелик Сент Клер.

 

 

Следващата седмица Рис замина за поредица от срещи около предстоящата конверсия в производството на компанията. Анджи бе натоварена да следи административната дейност, да разрешава текущите проблеми, като се консултира с Рис при необходимост, и да събира всичко останало до неговото връщане. Тя посрещна с радост както новите задължения, така и отсъствието му. Надяваше се, докато са разделени, да намери сили да възстанови душевното си равновесие, нарушено след онази целувка.

Напрежението помежду им бе мъчително, въпреки че и двамата се стараеха да не пречи на работата им. Той се държеше достатъчно любезно, ала хладната му официалност само по-осезателно й напомняше за онази гореща прегръдка. Липсваше й сдържаната близост, която бяха установили с течение на времето, усмивките и свободното общуване. Липсваше й той.

Тя не спеше добре, нямаше апетит. Чувстваше се ужасно. Даже започна да мисли за нова работа, но къде щеше да намери нещо толкова престижно и така добре платено. Едва ли някой щеше да поеме риска, който Рис бе поел с нейното назначаване. Как обаче да продължи да работи за него, след като не без основание подозираше, че се влюбва? Как да стои настрана, след като една негова полуусмивка или обръщение по име и тя се разтапяше в краката му?

Въпреки самовнушението, че се радва на неговото отсъствие, в сряда вече кабинетът му й се струваше тягостно пуст и Анджи си намери куп причини да не влиза там. Използва Джун, като най-нахално викаше секретарката да й носи документите от кабинета под предлог, че е твърде заета, за да си ги вземе сама. Но се опита да компенсира дързостта си с изключителна любезност към жената, която пък се трогна от оказаното й внимание.

Добронамерена и отзивчива, Джун изглежда искрено хареса Анджи, щом в четвъртък сутринта й донесе две домашно приготвени кифли с боровинково сладко, защото Анджи била отслабнала, изрази майчинска загриженост жената.

— Не позволявай на господин Уейкфийлд да те превърне в кожа и кости от работа, мила — добави угрижено тя. — Кажи му, че и ти като всеки човек имаш нужда от почивка и храна, чу ли?

Като всеки човек. Господи, нима беше като всеки човек, замисли се Анджи, докато благодареше на Джун за загрижеността и кифлите. Какво ли би казала по-възрастната жена, ако знаеше за неудържимите й плътски желания към техния страховит шеф.

Рис се обади същия следобед, за да обсъдят проведените от него срещи и да й продиктува предстоящите задачи. Разговорът бе кратък, лаконичен, съдържателен. Приключи без церемонии. Рис положи максимум усилия да избегне обръщенията и Анджи въпреки това остана доволна, че не чу хладното саркастично „госпожице Сент Клер“, което бе използвал при спречкването им в кабинета.

С ужас установи обаче, че сълзи се стичат по бузите й, след като затвори телефона. Тя тутакси ги изтри с ръка, решена никой да не види терзанията й, решена да се овладее навреме.

 

 

Анджи играеше на пода с Норка, когато рано вечерта някой звънна на вратата. Ръката й замръзна върху издутото доволно вибриращо коремче на котето, а тя рязко извърна глава, сякаш с поглед можеше да познае кой стои отвън. Ами, ако е…

Не, невъзможно. Рис пристигаше чак на другия ден следобед. Пък и да беше дошъл по-рано, нямаше да мине оттук.

Не можа да прецени дали й олекна, или се разочарова, като установи, че посетителят е малкото й съседче Мики.

— Хей, здрасти. Как си? — поздрави го тя, с усилие отвръщайки на лъчезарната му усмивка.

— Имам нов часовник. Мама ми разреши да дойда да ти го покажа. Нали е страхотен? С калкулатор и хронометър, показва и часа, и датата, и секундите. Има и мелодийка за всеки кръгъл час. Дядо ми го подари.

— Наистина е страхотен — увери го тя. — Ще влезеш ли, Мики?

— Да, благодаря, но мама каза да не се бавя. Къде е… А, ето я. Здравей, Норка — той се мушна край Анджи, коленичи и се сборичка с игривото котенце. — Много е пораснала.

— Как няма да порасне? Да я видиш само колко яде. Ти не ми каза, че имала две гърла.

Мики се разсмя.

— И мама така казва за мен. Всъщност не са две, а едно, но съм гладен през цялото време — той погледна към вратата на кухнята. Анджи долови намека и го попита учтиво:

— Искаш ли бисквитка?

Зад широката му усмивка се показаха всичките четири празнини от липсващи зъби.

— Естествено.

— А вечерял ли си?

— Изядох един хотдог с пържени картофи. Мама готви някакъв френски специалитет за татко и дядо, но каза, че не е задължително да ям от него.

— Е, щом ти е казала така — отговори Анджи, като го поведе към кухнята и го почерпи с няколко шоколадови бисквити и чаша мляко.

— Добре се разбираме с нея — подметна между другото Мики. — В повечето случаи — пъхна половин бисквита в устата си и задъвка, като любопитно я наблюдаваше. — А ти, Анджи, да не си болна? — попита той, щом устата му се поизпразни.

— Не, не съм — отвърна тя, изненадана. — Защо питаш?

— Не знам. Малко си особена — отговори със свиване на рамене Мики. Преглътна и взе следващата бисквита. — Все стоиш тук сама. Нямаш ли приятели?

— Ти си ми приятел — тя с гордост отбеляза, че усмивката й не трепна. — И в службата имам няколко приятелки.

— Не ти ли е скучно сама?

— Понякога — призна откровено Анджи. — На всеки човек му става скучно, ако живее сам. Затова се радвам, когато ми идваш на гости.

Някой звънна, преди Мики да успее да отговори.

— Това е мама — предположи той, ококорил очи.

Оказа се прав. Майка му стоеше пред вратата.

— Не можете да се отървете от него, нали? — виновно попита тя.

— Напротив. Тъкмо му казвах колко се радвам, когато ми идва на гости — Анджи бе виждала Ким, майката на Мики, няколко пъти и я харесваше, макар че бяха говорили малко.

— Много сте търпелива с него. Понякога е голям досадник — Ким махна на Мики да тръгва. — Хайде, Мик. Дядо ти иска да те види. Нали затова е дошъл? Тя замълча, после наклони глава и погледна Анджи. — Анджи, защо утре не дойдеш на вечеря у нас? Ще ни бъде приятно.

— Благодаря, но утре вечер не мога. Един от вицепрезидентите на компанията се пенсионира и ще има тържество. Длъжна съм да присъствам.

— Тогава друг път?

— Да, с удоволствие — прие доста смутено Анджи. — Благодаря за поканата.

— Аз ще ти се обадя. Хайде, Мики.

Мики се поколеба, след което импулсивно я прегърна през кръста.

— Благодаря за бисквитите, Анджи. Пак ще се видим.

Със съзнанието, че прегръдката му е израз на съчувствие за нейната самотност, тя горещо го притисна до себе си. После бавно затвори вратата след момчето и майка му; колко отдавна никой не я беше прегръщал. А беше толкова приятно. Неволно се зачуди дали някога ще има свое дете, което да прегръща. Нямаше такива изгледи в момента.

Каза си, че по съвсем случайно съвпадение следващата й мисъл бе за Рис. Щеше да го види утре следобед. Беше готова, вече владееше положението. И се зае да приготвя вечерята, стиснала палци за късмет.