Джина Уилкинс
Ново начало (3)

Трета глава

Щом се върна, Анджи остави продуктите в кухнята, взе една лъжица и тръгна към горния етаж със сиропа за кашлица в ръка. Спря, смаяна, на прага на спалнята. Леглото на Рис бе празно. Къде може да е отишъл?

Кашляне откъм банята привлече вниманието й. Само по слип, Рис бе обгърнал касата на вратата и втренчил поглед в леглото, сякаш му предстоеше дълъг изнурителен преход с препятствия. Анджи бе видяла гърдите и ръцете му, сега имаше възможност да разгледа останалото. Мускулести леко окосмени крака, стегнати бедра, плосък корем. Белотата на слипа рязко контрастираше със слънчевия загар на тялото му и недвусмислено очертаваше неговата мъжественост. Тя неволно — и нетактично — се замисли за възрастта му. Доколко ли бе права за четирийсетте? Въпреки прошарената коса и фината мрежа от бръчици в ъглите на очите и около устата му, той имаше тяло на мъж, с десет години по-млад от нейните предположения.

В същия миг Рис вдигна очи и улови изпитателния й поглед. С поруменели страни Анджи понечи да излезе от стаята.

— Извинете, аз…

— Изглежда няма да стигна до леглото — прекъсна я тихо той, очевидно ядосан на собственото си безсилие. — Краката не ме държат.

Забравила смущението си, Анджи се втурна към него.

— Тогава се облегнете на мен. Не е трябвало да ставате.

— Нямах друг избор — сухо промърмори той, ала положи ръка на раменете й твърде охотно.

Анджи си каза, че коленете й треперят под тежестта му, а не от допира на високото стройно голо тяло, чиято топлина и сила проникваше до нейното дори когато Рис бе облечен в строг гълъбовосив костюм. Не можа да си спомни кога за последен път мъж й бе въздействал по този начин — и дали изобщо бе имало друг път. Отдавна не бе стигала до подобна интимност. За разлика от повечето свои бивши „приятелки“ тя беше против случайните нощни авантюри и не допускаше преживявания от рода на „подвизите“, обсъждани с престорена свенливост и явно самохвалство всеки обяд в клуба. Винаги бе държала на чувствата, а те й носеха само разочарования.

Не можеше да си позволи чувства и сега към този човек, който едва ли би й предложил нещо в замяна.

— Кога ядохте за последен път? — попита Анджи, решително насочвайки мисълта си към по-удобна тема за разговор.

Той сви рамене, щом се отпусна доволно отново на леглото.

— Снощи не бях гладен.

— А на обяд хапнахте един сандвич в кабинета — тя поклати глава. — Затова сте отпаднал. При тази температура и липса на храна чудно как не се строполихте в краката ми.

— Май си свикнала мъжете да падат в краката ти, нали, бостончанке?

Въпросът я изненада. Анджи го изгледа смръщено, зървайки слабото дяволито проблясване в иначе непроницаемия му поглед. Никога досега не беше я подкачал. И никога досега не бе използвал друго обръщение, освен строго официалното „госпожице Сент Клер“. Вярно, трудно бе да се спазва протоколът при такова оскъдно одеяние от бяло памучно трико. И все пак тя не се чувстваше готова за по-фамилиарни отношения, различни от установените между тях през изминалите пет месеца. Реши да остави въпроса без отговор — с надеждата той да схване намека й — и отстъпи назад.

— Купих супа от магазина. Ще я стопля. Все още ли държите да не викам лекар?

Той й отправи онзи добре познат поглед, който недвусмислено показваше, че обсъждането е безпредметно. Преглъщайки отново въздишката си, Анджи тръгна обратно към кухнята.

Да се грижи за шефа си, когато е болен, определено не влизаше в служебните й задължения, размишляваше тя, докато приготвяше супата. Ще му отнесе таблата и после ще се върне на работа.

Въпреки че си го помисли, Анджи знаеше, че няма да го остави сам, тъй като той несъмнено имаше нужда от нея. Чувството бе неповторимо. Никой никога не бе имал нужда от нея. По същата причина харесваше работата си. Рис се нуждаеше от помощ в кабинета си и тя му я оказваше. Сега също имаше нужда от помощ. Не, тя не можеше да си отиде просто така.

Рис лежеше абсолютно неподвижно със затворени очи, когато Анджи внесе таблата в спалнята му. Спря, за да не го събуди. Ала клепките му тежко се повдигнаха. С видимо усилие той се надигна и чаршафът отново се смъкна в скута му. Анджи се постара да не показва нито облекчението, че го вижда поне отчасти покрит, нито загрижеността си за неговото състояние.

— Предполагам, ще искате да се нахраните — духовито подметна тя, внимателно поставяйки подноса върху бедрата му.

— Правилно предполагате, госпожице Сент Клер.

Значи бе схванал намека й, че тя не желае грижите й да се тълкуват погрешно. Чудесно. В края на краищата, просто действаше като предана служителка, нали така? Погледът й се плъзна по гърдите му, докато тя отстъпваше от леглото. Просто като предана служителка.

— Обади се в службата. Кажи на Джун да звънне на Фелпс и да отмени срещата ни за днес следобед. После да изпрати някой да ми донесе папката „Пъркинс“. А ти ще върнеш тези документи обратно и ще ги изпратиш по факса в Лондон.

— Да, господин Уейкфийлд. Изяжте си супата.

Гневното му изсумтяване бе прекъснато от пристъп на кашлица. Анджи повдигна подноса, за да предотврати разплискването на горещата супа.

— Забравих да ви дам сиропа за кашлица — призна тя, надявайки се Рис да не разбере, че при вида на голото му тяло бе забравила всичко останало. Тя напълни лъжицата с лечебната течност от шишенцето.

Погледите им се срещнаха, докато я поднасяше към устата му. Ръката й се разтрепери. По дяволите, как бе възможно да й въздейства по този начин! По дяволите и нейното безсилие да му устои!

— Ще отида да измия лъжицата — едва изрече тя и понечи да тръгне.

— После ще я измиеш — нареди раздразнено Рис. — От един час само влизаш и излизаш оттук. Седни.

Прехапала устни заради тона му, Анджи се подчини, боязливо присядайки на крайчеца на стола, за да не измачка сакото на мъжа.

Рис потисна въздишката си. Проклятие, тя като че ли всеки момент очакваше той да я замери с нещо. Беше неспокойна още с пристигането си, въпреки моментната демонстрация на самонадеяност с термометъра. Е, да, обстоятелствата бяха малко необичайни, но двамата работеха вече пет месеца, прекарваха заедно повече часове, отколкото някои семейни двойки. Досега винаги се бе държала нормално. Защо днес го гледаше така, сякаш виждаше масов убиец?

— Защо не преместиш сакото и не седнеш удобно — предложи той по-спокойно. — Трябва да поговорим, преди да се върнеш в службата.

Анджи кимна и стана още веднъж, за да окачи съвсем внимателно сакото в гардероба, после се върна на стола със стенографския си бележник и химикалката, с която Рис бе подписал лондонските документи. Приготви се да записва, ала все още бе напрегната. Той забеляза, че тя умишлено избягва да поглежда гърдите му и си спомни изражението й, когато го видя по слип на прага на банята. Не можеше да не е виждала мъж по бельо — дори без бельо. Беше млада, но не чак толкова млада.

— Ще се успокоиш ли най-сетне? — въздъхна Рис. — Вярно, не съм в отлично настроение, но не възнамерявам да те нападам.

Бузите на Анджи поруменяха. Беше очарователна, ала Рис се постара да пренебрегне този факт, щом чу първите й думи.

— Да, господин Уейкфийлд. Извинете ме. Аз просто…

— И престани да ме наричаш „господин Уейкфийлд“ на всяка втора дума! — сряза я той с нарастващо раздразнение.

Прехапала устни, Анджи сведе очи към бележника си. Въпреки непонятния порив да й се извини Рис се намръщи и насочи вниманието си към супата.

— Хубава супа — отбеляза той след няколко неохотни глътки.

Приемайки комплимента за вид извинение — за каквото именно го бе използвал Рис — тя заговори по-спокойно:

— Благодаря, но за отварянето на една консервена кутия не се изискват особени кулинарни способности. Едва ли прилича на супите, които майка ви е правила, когато сте бил болен.

Рис сви устни.

— Доколкото си спомням, единственото нещо, което майка ми е направила за мен, беше да закачи за ризата ми бележка с името ми и датата на раждане — той млъкна. Какво, по дяволите, го накара да й каже? Не го споделяше с всеки срещнат.

В изражението на Анджи се четяха едновременно ужас и съчувствие — еднакво неприемливи за него чувства.

— Нима ви е изоставила?

Съсредоточен в супата, той кимна.

— Да. Зарязала ме във фоайето на една болница в Тексас.

— На колко години?

— На три.

— Какво безобразие. А… намериха ли се осиновители? — нерешително попита Анджи.

— Не. Хората искаха бебета. А аз и тогава не бях от сладките малки момченца.

Той чувстваше погледа й върху себе си, докато дояждаше супата; знаеше, че тя се опитва да не задава излишни въпроси, ала усети мига, в който любопитството й надделя.

— В приют за сираци ли сте израснал?

— И в приют, и при приемни родители. Все имах покрив над главата си, докато завърших училище и същото лято получих повиквателната.

— Вие сте участвали във войната?

— Да — заедно с утвърдителния отговор той преглътна и последната лъжица от супата.

— Написано е било само малкото ви име, така ли?

— Да. Не знам истинската си фамилия. В „Социални грижи“ измислиха Уейкфийлд.

— И първото ви име е необичайно — подметна тя, все още нерешително.

— Разпространено е в Уелс — поясни той. — Може да е било традиционно име в рода на майка ми. Кой знае?

— Не сте ли се опитвали да научите нещо повече за нея?

— Не — той избута подноса в края на леглото, отегчен от темата. Не можеше да разгадае изражението в теменужените очи на Анджи, ала и не искаше. — Ще се захванем ли сега за работа или предпочиташ да си разказваме случки от живота?

Рис ясно долови реакцията й на твърде саркастичното си предложение. Беше почти физически осезаема — Анджи се отдръпна, затвори се в себе си, преди той да е успял да зърне онова, което тя не желаеше да му покаже. Какво ли се опитваше да скрие? Не че имаше значение. Като асистентка тя бе незаменима и миналото й нямаше нищо общо с настоящата й работа. Що се отнася до собственото му любопитство — е, налагаше се то да остане незадоволено.

След като премести подноса встрани, той се отпусна на възглавниците, тихичко проклинайки главоболието и общата си слабост, и започна да диктува разпорежданията си с рязък отчетлив тон. Внушаваше си, че иска по-бързо да я отпрати по неотложните задачи, че има нужда от сън и че не желае тя да се върти наоколо. И същевременно изпитваше странна неохота да я пусне да си върви при мисълта да остане сам в това отвратително състояние.

Сигурно от високата температура не можеше да се съсредоточи, реши той, мрачно връщайки мислите си към служебните въпроси.

След половин час Анджи затвори бележника и се изправи с чанта в ръка. Трябваше да тръгва, ако искаше да изпълни всичко, което й бе поръчал Рис, до края на работния ден. Изтощен, той лежеше върху възглавниците, с натежали клепки, блед, като се изключат червените петна по бузите му — явен признак, че температурата не е спаднала. Сиропът бе помогнал донякъде, но от време на време кашлицата все още раздираше гърдите му толкова силно, че и Анджи я заболяваше, като го гледаше. Тя отнесе таблата в кухнята, изми чинията и отново му наля чаша портокалов сок.

— Добре е да вземете още два аспирина — предложи Анджи, щом внесе сока в спалнята. — Трябва да се преборите с температурата.

Той изпи аспирина, без да протестира — факт, който допълнително я разтревожи.

— Няма ли кого да повикам да ви прави компания? — попита тя. — Не ми се иска да ви оставям сам — вече й бе известно, че няма роднини, но навярно някой приятел? Или… трудно й бе дори да го помисли… интимна приятелка?

Затворил очи, Рис поклати глава, а сребристата му коса трогателно се разроши по възглавницата.

— Ще се оправя. Върви. И не забравяй да се обадиш на Рон Андерсън.

— Няма да забравя. Ще намина по-късно. Нали ще позвъните в службата, ако имате нужда от нещо?

— Да — той едва отвори око, за да я погледне. — Благодаря още веднъж. За всичко.

— Няма защо, господин Уейкфийлд.

Беше намръщен, щом отново затвори очи. Какво толкова бе казала, та предизвика недоволството му? Той вече спеше, когато Анджи излезе от стаята, хвърляйки му последен поглед от вратата със странно чувство за вина.

Късно същия следобед Анджи осъзна, че цял ден нищо не беше хапвала. И като си обяви кратка почивка, взе пари и слезе в бюфета, където много от колегите й обикновено се събираха на кафе. Предизвика всеобщо недоумение с появяването си в определеното за почивка време. Ала без да обръща внимание, си купи една ябълка и разхладителна напитка от автоматите до стената. После се обърна да потърси маса. Чу гласа на Гей.

— Анджи. Насам.

Гей и Дарла седяха на дълга правоъгълна маса с още няколко други жени, всичките изненадани от проявата на дружелюбие към обичайно високомерната асистентка на господин Уейкфийлд. Леко предизвикателно Анджи зае свободния стол до масата и отправи лъчезарна усмивка към Гей и Дарла.

— Здравейте.

Останалите примигаха, сякаш изумени от способността й да се усмихва. Анджи за първи път се замисли, че може би е попрекалила със своята сдържаност покрай личните си проблеми. Нима е изглеждала така отблъскващо хладна? Дори не бе подозирала, че може да отблъсква хората. Доскоро без проблеми бе намирала приятели навсякъде — макар сега да разбираше какво огромно влияние са имали парите и социалното положение върху тъй наречените й „приятели“.

— Джун ни каза, че господин Уейкфийлд е болен — съчувствено подхвърли Дарла. — Знаеш ли какво му е?

— Грип, предполагам. Има висока температура, кашля, гърлото му е възпалено и казва, че цялото тяло го боли.

— Ти отиде да го видиш, така ли? — попита Гей, взирайки се в Анджи с любопитство.

— Занесох му документи за подпис.

Гей подпря брадичката си с ръка и се усмихна.

— Готова съм да се обзаложа, че господин Уейкфийлд е отвратителен пациент.

Анджи не сдържа усмивката си.

— Ще спечелиш баса. Права си.

Една от другите жени — очарователна блондинка, чието име Анджи не знаеше — потрепери пресилено.

— Ще умра от ужас, ако ми се наложи да отида в дома му, когато е болен и в лошо настроение. Достатъчно ме плаши тук, като се разминаваме във фоайето.

— Всъщност не е чак толкова страшен — намери за необходимо да отбележи Анджи. — Той е просто… един типичен работохолик. Дотолкова се вживява в служебните си задължения, че забравя за тънкостите в междучовешките отношения — в мига, в който изрече думите, тя се изчерви, осъзнавайки колко точно бе охарактеризирала собственото си поведение през последните пет месеца. И реши занапред да се постарае да бъде по-приветлива към колегите си. Още от този миг.

Анджи работи до шест часа същата вечер. И докато уморено крачеше към колата, мислено отхвърли импулсивното си желание да отиде да провери как е Рис. Той не й бе наредил да се върне при него, напомни си трезво тя. Освен това не възнамеряваше да му носи още работа вкъщи, иначе едва ли щеше да се възстанови през почивните дни. Той щеше да се обади, ако му потрябва нещо.

С дълбока въздишка тя затръшна вратата на колата и пъхна ключа в стартера. Трябва да се отбие в дома му, разбира се. Нямаше да заспи, ако не е сигурна, че при него всичко е наред.

Абсурдно бе да се тревожи за такъв независим и самостоятелен човек като Рис Уейкфийлд. Но той изглеждаше толкова самотен. Самата тя бе в подобно положение и си представяше колко ужасно би се чувствала, ако се разболееше. Рис навярно не би оценил загрижеността й, ала тя нямаше друг избор. С болезнено съчувствие бе възприела факта, че са го изоставили, че е израснал без дом и семейство. И тя сега беше без майка, а баща й бе заслужил презрението й, но поне двамата се бяха погрижили да й осигурят относително щастливо детство. Горкият Рис.

Горкият Рис ли? Анджи пропъди мимолетната мисъл със съзнанието, че Рис никога не би допуснал да го съжаляват. Тя завъртя ключа и искрено изстена, като чу познатия стържещ звук в двигателя.

— Пак ли? — измърмори с досада. Таратайката имаше нужда от сериозен ремонт, какъвто в момента Анджи не можеше да си позволи. Щеше да й струва повече от самия автомобил, навярно. Би го заменила, но все още избягваше да поема излишни разходи. След три-четири месеца може би с радост щеше да го продаде и да си купи нещо ново. — Хайде, тръгвай — подкани го тя и яростно натисна педала на газта. Отдъхна облекчено, щом двигателят най-сетне заработи, макар и със странен звук.

 

 

Анджи се поколеба пред вратата. Да използва ли пак резервния ключ? Дали това няма да му се стори твърде нахално, след като този път тя идва по собствена инициатива, а не по негова заръка? Трябваше да му позвъни от службата, със закъснение установи тя.

Би следвало да използва звънеца. Пръстът й застина на бутона при поредната нова тревога. Ами ако още му се вие свят? Представи си стълбите и потрепери при мисълта, че Рис би могъл да падне.

Не, нямаше смисъл да рискува, реши Анджи и мушна ключа в бравата. Ще се извини за своеволието, като му обясни опасенията си за звънеца. Той може и да не споделя мнението й, но поне ще чуе нейните доводи.

Пътем се отби в кухнята и наля още една голяма чаша сок. Безшумно изкачи стъпалата и застана пред отворената врата на спалнята. Той лежеше по гръб, покрил очи с дясната си ръка, докато с лявата неспокойно поглаждаше гърдите си, сякаш за да пропъди болката. Глух стон я накара да прекрачи прага.

— Господин Уейкфийлд? — тихо промълви тя, за да не го стресне. — По-зле ли се чувствате?

Той бавно отпусна ръка и погледна над нея със зачервени очи.

— Какво правиш тук? Да не би да се е случило нещо в службата?

— Нищо не се е случило — увери го тя, като застана до леглото и постави сока върху претрупаното нощно шкафче. — Само се отбих на път за вкъщи да ви видя. Как се чувствате?

Отговорът му недвусмислено й подсказа какво е състоянието му. Свикнала с безцеремонния му начин на изразяване, Анджи кимна.

— Така и предполагах. Премерихте ли си температурата?

Не, естествено. Поклащайки глава, Анджи мушна термометъра в устата му. Той не се възпротиви, ала изражението му подсказваше, че мисли за предишния път. Както и тя. Макар да убеди младата секретарка, че Рис не е толкова страшен, самата тя сега недоумяваше как бе дръзнала да го заплаши.

Анджи прехапа устни, щом погледна скалата на термометъра. Живачният стълб се бе заковал на трийсет и девет и осем.

— Не е спаднала. Пихте ли аспирин?

Смръщената му физиономия бе красноречива — нищо не беше пил след нейното излизане.

— Съвсем честно казано — рече с укор тя, пресягайки се към шишенцето с аспирин на нощното шкафче, — след като отказвате лекарска помощ, най-малкото можехте сам се погрижите за себе си. Да не искате да се озовете в болница?

Тя му връчи два аспирина и чашата с портокаловия сок. Рис изпи таблетките, след което й хвърли учуден закачлив поглед.

— Май прекалявате с грижите си, госпожице Сент Клер?

— Така изглежда — призна тя. — Имате ли нещо против?

— За момента не.

Анджи се усмихна на думите му.

— Ще се постарая да не ми стане навик.

Той сякаш остана леко разочарован. Абсурд! Сторило й се е. Рис отпи още веднъж от сока, после разклати чашата.

— Долу има водка. Защо не я донесеш? С чисто лечебна цел, разбира се. Може и ти да пийнеш… профилактично.

— Водката е противопоказна със сиропа ви за кашлица — твърдо отвърна Анджи. — А аз не пия.

— Никога? — извиси вежди той.

— Никога.

— По каква причина?

Тя направи гримаса.

— Имах неприятно преживяване, когато бях втори курс в университета. На един бал на женския клуб пих твърде много и после цяла година се чудих дали не съм извършила някоя глупост същата вечер. Тежко понасям алкохола. След третото питие вече не помня нищо и, като се събудя на сутринта, ми се иска да съм умряла.

— Да не си се събудила в чуждо легло, бостончанке? — нехайно подметна Рис със следа от усмивка в ъгълчетата на стиснатите устни.

— Разминало ми се е, слава Богу — разпалено отговори Анджи. — Съквартирантката ми се съжалила над мен и ме замъкнала вкъщи по малките часове. Впоследствие ми каза, че съм имала куп предложения за през нощта и че с радост съм ги приела всичките.

— Значи си от благосклонните пияници.

— Очевидно — потвърди тя. Не й се вярваше, че бъбри с него така. Всъщност, защото той бе толкова различен извън кабинета си — все още зачервен от високата температура, по момчешки разрошен. Толкова достъпен. Толкова… мил.

— И оттогава изобщо не си пила?

— Нито капка — категорично поклати глава Анджи. — Не искам да губя представа за времето. Обичам да контролирам действията си.

— И малко по-внимателно да подбираш партньорите си?

Страните й пламнаха, но тя отговори в същия дух на мудно провлечения му въпрос:

— Точно така. Предпочитам да ме ценят заради ума. Не искам да ме мислят за леснодостъпна блондинка.

Рис се взря в косата й и прошепна: Само Бог, скъпа моя, би те обичал заради самата теб, а не заради русите ти коси!

Усмихна по-широко, при което на дясната му буза се появи дълга права бръчка. Почти като трапчинка, помисли си тя, очарована.

Чак тогава осъзна какво бе казал.

— Йейтс? — възкликна Анджи. — Господин Уейкфийлд, вие сте чели Йейтс?

— Четенето ми доставя удоволствие — невъзмутимо рече той.

Тя се изчерви, навярно го бе обидила.

— Разбира се. Не исках да…

— Не смяташ ли, че е време да смениш обръщението с „Рис“? „Господин Уейкфийлд“ звучи нелепо в дадената ситуация.

Нова изненада! Всички в службата го наричаха „господин Уейкфийлд“, или поне в нейно присъствие. И макар в мислите й той отдавна да бе Рис, Анджи чувстваше, че в действителност не е готова за по-дружеската форма на обръщение. Да, но… това си беше директна заповед, в известен смисъл. Тя реши да се подчини, като обаче избягва всякакви обръщения, когато е възможно.

— Както кажеш — и побърза да смени темата. — Не си ли гладен? Мога пак да стопля от супата?

Той се намръщи и поклати глава.

— Не съм гладен.

— Трябва да се храниш. За да имаш сили. Ако не искаш супа, мога да приготвя нещо друго.

Рис се намръщи още повече.

— Не ти плащам, за да ми готвиш.

— Съзнавам го — отвърна спокойно тя. — Но някой трябва да го направи, след като ти не можеш дори да станеш от леглото.

Той очевидно не намери какво да отговори. Възползвайки се от настъпилата тишина, Анджи се обърна и излезе с твърдото решение, че Рис първо ще се нахрани и едва тогава тя ще си тръгне към къщи.

 

 

Защо е дошла пак, зачуди се Рис, докато се наместваше в леглото след поредния изтощителен преход до банята и обратно. Защо асистентката му бе долу, в кухнята, и му приготвяше супа? Работеха заедно вече пет месеца, ала тя никога не бе проявявала особен интерес към него, освен като към шеф. А днес проявяваше загриженост, каквато отдавна… всъщност колко отдавна?

Кога за последен път някой се бе суетил край леглото му, защото е болен? Когато бе шестнайсетгодишен и живееше при последната си приемна майка — леля Айрис. Тя бе искрено загрижена. И продължаваше да се интересува от него. Само двама души — тя и още един човек — държаха на него в този свят. Глупаво бе да се залъгва, че Анджелик Сент Клер ще бъде третата. Тя беше просто служителка, отлична асистентка, чиято всеотдайност в работата обуславяше и грижите за здравето на шефа. Не можеше да има друго между тях. Тя бе твърде млада, твърде несигурна, за да се ангажира с някого в момента. А той… Той никога не бе имал сериозни връзки. И отдавна се бе отказал да ги създава.

Трудно се разбираше с хората. Навярно защото като дете непрекъснато го местеха от приют на приют. И вечно затворен в себе си, за да не се привързва към семействата, в които живееше, тъй като съзнаваше, че престоят му у тях е временен, той бе израснал като типичен самотник. Виетнам не го промени в това отношение, макар че именно там се запозна с единствения си приятел Греъм Кийтинг.

Рис знаеше, че подчинените му го смятат за хладен, недостъпен и тираничен. Общо взето, тази репутация го устройваше, защото ги караше стриктно да изпълняват разпорежданията му. Ала понякога дори той се чувстваше самотен. Поддържаше връзки единствено с жени, които не биха искали повече, отколкото той бе в състояние да предложи, а те по никакъв начин не можеха да запълнят празнотата в душата му. Да разчупят ледената му обвивка.

Щом чу Анджи да се качва по стълбите, Рис пропъди мислите си с мрачна гримаса. Ставаше сантиментален, установи с раздразнение той. Остаряваше. Или температурата бе виновна. Той вдигна очи в мига, в който Анджи се появи с подноса в ръце, сбърчила вежди от напрежението да не го изпусне, леко свила устни, докато прекрачваше прага. Гъстата й златиста коса бе поразрошена, а елегантният сив костюм — поизмачкан след тежкия работен ден. Той усети внезапната си възбуда — добре че чаршафът го покриваше от кръста надолу! Това вече нямаше нищо общо с болестта.

По дяволите! Как му въздействаше тази жена!

 

 

Анджи остана, докато Рис не изяде и последната капка от супата. Дори тогава не й се тръгваше.

— Нали ще взимаш аспирин на всеки четири часа за температурата? И сиропа за кашлица. Да не го забравиш.

— Ще се справя — увери я той, като се отпусна на възглавниците.

— Оставила съм телефонния си номер на нощното шкафче. Обещай, че ще се обадиш, ако имаш нужда от нещо. Няма да ме притесниш.

— Ще се обадя. Върви си. Трябва да си починеш.

Той изглеждаше искрено загрижен за нея. Анджи опита да го приеме равнодушно.

— Добре, тръгвам — и инстинктивно се протегна да опре длан о челото му; не гореше като в началото. — Температурата ти е поспаднала, но трябва да продължиш да вземаш аспирин.

Рис я хвана за китката и я задържа така, приведена над него.

— Пак прекаляваш с грижите — тихо отбеляза той и тя внезапно осъзна, че лицето му е само на сантиметри от нейното.

— Аз… Извинявай… Аз… — гласът й заглъхна, щом погледите им се срещнаха. Сигурно се заблуждаваше в изражението му, трескаво си помисли тя. Нима действително искаше да я целуне? — По-добре да тръгвам.

— Да — съгласи се той пресилено рязко. — Лека нощ.

Тя измъкна ръката си.

— Лека нощ, господин… Лека нощ. Утре ще ти се обадя да проверя как си. Става ли?

Рис сви рамене с още по-мрачна физиономия. Очевидно ядосан, че тя бе пропуснала обръщението.

— Твоя работа.

И макар да се оттегли с възможно най-горда походка, Анджи всъщност избяга, за да се отдаде на мислите си. Не беше сигурна дали изобщо ще може да заспи тази нощ.