Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
After Hours, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джина Уилкинс. Ново начало

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0384–7

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— … в допълнение имам някои предложения, отнасящи се до системата ви за разпространение. Минала съм няколко курса на обучение с най-съвременната компютърна техника в областта на…

С мрачно кимане Рис Уейкфийлд демонстрираше привиден интерес към въодушевената тирада на поредната кандидатка, ала всъщност бе взел решение още щом младата жена облечена в скъп костюм, прекрачи прага на кабинета му. Не! И тази не, нито сериозният млад мъж с очилата с рогови рамки и петстотиндоларовото куфарче преди нея, нито мъжа преди него, нито пък жената преди това. Все самонадеяни, новоизлюпени висшисти, които само заради четирите или шестте години, прекарани в аудиториите, и дипломите за завършено образование се смятаха за експерти в света на бизнеса. Света, който Рис бе покорил, тръгвайки от най-долното стъпало и издигайки се с неимоверна упоритост, нечовешко усърдие и непреклонна решимост.

Навремето бе заложил всичко, за да купи едно малко, западнало предприятие за производство на промишлено оборудване, бе го преименувал в „Уейктек Индъстрис“ и за десет години го бе превърнал в просперираща компания. Неговата компания, смисълът на живота му! Проклет да бъде, ако допусне някое от тези хлапета да го поучава в качеството си на негов асистент! Всички досегашни кандидати бяха започвали събеседването с невероятните си планове за реорганизация на компанията, сякаш с надеждата да го впечатлят със своите блестящи идеи. Какво, по дяволите, ги караше да мислят, че са му притрябвали съветите им?

На него му трябваше асистент, а не съдружник. Някой лоялен, ентусиазиран, всецяло отдаден на работата и безропотно подчиняващ се човек. Единственото задължително условие бе да е интелигентен — образование, пол, раса, сексуални наклонности, религиозни предпочитания нямаха значение. Тогава защо никой не се доближаваше дори до представите му?

Добре поне, че не отстъпи пред увещанията на администраторката в отдел „Кадри“ и не остави сама да свърши работата и да му назначи асистент. Бог знае кой от тези всезнайковци щеше да му насади! Ще продължи без помощник, докато не намери човек, отговарящ на изискванията му.

Възползвайки се от мига, в който жената бе млъкнала да си поеме дъх, Рис заговори твърдо:

— Благодаря ви, госпожице… — наложи му се да погледне в молбата й, за да си спомни името — … Бейкър, но боя се, че не сте подходяща за тази работа. Все пак ще оставя документите ви в архива, в случай че се открие по-подходящо място за вас — думите му звучаха отегчено и монотонно, изричани не за първи път, почти наизуст.

Сякаш недоразбрала, младата жена се опита още веднъж да го увери, че без нея бизнесът му е загубен и накрая си излезе с твърдото убеждение, че процъфтяващата компания съвсем скоро ще банкрутира само защото бе отказала да я назначи.

Останал сам, Рис прокара ръка по лицето си с уморен, обезсърчен жест и простена. Имаше още един кандидат за този следобед. Господи, как му бе дотегнало! И как така успяха да го уговорят да си назначи асистент?

Той се протегна към телефона.

— Покани и последния, Джун — нареди той рязко, обзет от чувство на безсилие и досада. Джун се подчини без възражение, привикнала вече с грубите, безцеремонни маниери на своя шеф след шестте години стаж като негова секретарка.

Рис разтвори последната папка на бюрото пред себе си и дори не вдигна очи, за да поздрави влязлата в кабинета му жена. Анджелик Сент Клер, според прегледно попълнения формуляр.

— Седнете, госпожице Сент Клер — рече той без излишни любезности и предисловия.

Периферното му зрение отчете, че заповедта бе изпълнена, докато той набързо преглеждаше посочените данни, а веждите му се издигаха пропорционално с нарастващия му интерес. От лаконичните отговори на стандартните въпроси можеше да се заключи, че дамата изобщо не отговаря на изискванията от обявата за новото работно място. Двайсет и шест годишна, завършила факултет за хуманитарни науки в един от реномираните университети на източните щати, с известен опит като секретарка на безименен финансист. Анджелик Сент Клер не представяше никакви препоръки, не изброяваше главозамайващи постижения. Рис се заинтригува.

Присвил сивите си очи, той вдигна глава да огледа младата жена, седнала в дълбокото кожено кресло пред масивното бюро.

Твърде красива, бе първата му мисъл. А втората — че изглежда по-млада от указаното във въпросника. Можеше да му създаде неприятности. Свръхчувствителните блондинки имаха склонност да избухват в плач при първото му изругаване. А той щеше да ругае. Никога не бе твърдял, че с него се работи лесно.

После се вгледа в ясните й, леко раздалечени, теменужени очи, които смело устояха на погледа му и забеляза недобре прикритото пламъче — признак на упорство. Жена с характер. Не го засягаше. Самият той бе достатъчно упорит и с твърд характер, за да мери сили дори с най-дръзкия противник, да не говорим за някаква млада, миловидна блондинка, която щеше да му стигне едва до брадичката. Пък и никога не бе обичал слабохарактерните, въпреки изискваното безпрекословно подчинение от страна на служителите си.

— Защо смятате, че би трябвало да ви назнача за своя асистентка, госпожице Сент Клер — направо попита той, без да откъсва очи от лицето й.

Анджи си пое дълбоко въздух, решена да не показва на този мъж въздействието, което й оказваше. Беше неспокойна. Бе очаквала, че ще е по-възрастен и поне не толкова властен. В първия момент, навел прошарената си глава над документите й, изглеждаше толкова възрастен, колкото бе предполагала. Ала щом я погледна, тя тутакси осъзна грешката си.

Преждевременно побелял. Рис Уейкфийлд бе на не повече от четирийсет. Следователно с цели петнайсет години по-млад от първоначалните й очаквания. Бе чувала да казват за него, че е самоуверен бизнесмен с твърда амбиция да бъде на върха в своята област, работохолик, който сякаш няма нуждите на обикновените простосмъртни — храна, сън, развлечения и всичко останало. Човек, който командва своите многобройни, добре платени и социално привилегировани, подчинени само с изразително повдигане на тъмните си вежди. Скромните й проучвания се простираха дотук, никой не бе и намеквал, че Рис е сравнително млад, красив и обаятелен, толкова, колкото и деспотичен.

Гласът му бе плътен, отривист, леко дрезгав. Без акцент, което й се стори твърде странно след четирите седмици, прекарани в Бирмингам сред мекия провлечен южняшки говор. Нещо й подсказваше, че Уейкфийлд няма да търпи увъртания и уклончиви отговори. Присвитите му сиви очи биха доловили лъжата, преди още да е изречена. Вирвайки брадичка, Анджи реши да му каже истината. И без това не очакваше да получи работата. Но може би, ако успееше да го впечатли, все щеше да се намери място и за нея в неговата компания.

— Съзнавам, че нямам необходимия стаж и знания за асистент на изпълнителния директор на компания като „Уейктек“ — призна спокойно тя. — Но мога да ви уверя, господин Уейкфийлд, че ако ме назначите, ще бъда най-всеотдайната, лоялна и усърдна служителка. Схващам бързо, изпълнявам точно всякакви инструкции, знам кога да си държа езика зад зъбите и нямам никакви амбиции за власт и титли. Трябва ми работа. И ще направя всичко възможно да не я загубя.

По дяволите, помисли Рис, запазвайки непроницаемото си изражение. Какви скрити възможности, въпреки крехкия външен вид и леко надменния бостънски акцент!

— Не сте представили препоръки, нито важни подробности от живота си, госпожице Сент Клер. Мога ли да попитам защо?

Ето на! Липсата на препоръки и сдържаността относно миналото й я бяха провалили навсякъде, където кандидатства за работа, откакто пристигна в Бирмингам преди месец. Като потисна импулсивното си желание да стисне палци — или да почне да се моли — тя устоя на проницателния му поглед и ясно отговори:

— Нямам препоръки, господин Уейкфийлд, а миналото ми е без значение.

Един дълъг напрегнат миг Рис я гледа безмълвно, след което затвори папката.

— Не съм от шефовете, с които се работи лесно, госпожице Сент Клер. Справедлив съм, но взискателен. Плащам добре, но всяко пени се печели с упорит труд. Ще се наложи да оставате и в извънработно време, почивните дни са малко. Не раздавам похвали за добре свършена работа, но не се колебая да критикувам грешките. Не обичам да обучавам новоназначените, затова искам сега да решите дали няма да се уплашите и да напуснете, като ви се види тежко.

— Не съм от плашливите, господин Уейкфийлд. Нали ви казах, трябва ми работа — тя се постара да не издаде внезапно обзелия я оптимизъм.

— Тогава ви чакам тук утре сутринта в осем. Наспете се добре. Ще ви бъде необходимо.

Тя дори не се усмихна.

— Да, господин Уейкфийлд. Свободна ли съм?

— Да, това е всичко. Отбийте се в отдел „Кадри“ да ви дадат формулярите, които е необходимо да попълните. И още нещо, госпожице Сент Клер…

Тя вече се бе изправила. Внезапно застина.

— Да, господине?

— Добре дошли в „Уейктек“ — усмихна се той.

— Благодаря, господин Уейкфийлд. Няма да съжалявате.

Тя се обърна и излезе от кабинета му високо вдигнала глава, изправила рамене, а тясната пола на елегантния и сив костюм леко очертаваше безупречните крака, твърде дълги за нейните не повече от сто шейсет и пет сантиметра.

Без да е в състояние да откъсне поглед от бедрата и преди вратата да се затвори зад гърба й, Рис отговори на заключителните й думи:

— Надявам се. Искрено се надявам, госпожице Сент Клер.

 

 

— Как мина? — поинтересува се Джун Хайли, секретарката на Рис, щом Анджи се появи.

Ето го южняшкият акцент, който Анджи очакваше да чуе — топъл, сърдечен, откровено любопитен.

— Назначена съм — сподели тя, за миг неспособна да прикрие приповдигнатото си настроение. Усмивка озари лицето й, ала тя тутакси я скри зад по-професионално хладно изражение.

Нямаше интерес да се сприятелява с Джун или с когото и да било от новата си месторабота, макар да се надяваше да поддържа нормални колегиални отношения с всички. В момента животът й бе хаос, самоуважението й бе рухнало напълно. Едва ли скоро щеше да се довери на някого, за да го допусне близо до себе си. Сега имаше нужда единствено от работа и уединение в малката, уютно мебелирана, къщичка, наследство от баба й. Навярно щеше да дойде ден, когато би пожела повече. Но преди това трябваше да си докаже куп неща.

Отвръщайки на горещите поздравления на Джун с доста рязко кимване, Анджи се насочи към отдел „Кадри“ с широка уверена крачка. И опита да си внуши, че не се е главозамаяла от усмивката на Рис Уейкфийлд.

 

 

Рис остана доволен от работата на новата си асистентка през следващите няколко седмици. Бе подложил на изпитание самообладанието й още в самото начало, когато тя, като много други, написа погрешно името му в един отчет. Той я поправи съвсем безцеремонно, ала освен видимото й смущение от допуснатата грешка, тя понесе критиката без излишни мелодрами. Работеше усърдно, възприемаше бързо, не се разстройваше, когато Рис й крещеше, споделяше мнението си, само ако той пожелаеше да го чуе. И бе изключително привлекателна — факт понякога толкова смущаващ, колкото и приятен.

Видът й му правеше впечатление твърде често, привличаше погледа му ту с тръсване на златистата коса, ту със свиване на крехките рамене, ту с танца на слънчевите отблясъци върху дългите й кръстосани крака, докато записваше разпорежданията му. Тези образи неволно изплуваха в съзнанието му в мигове, когато бе сам — вечер в кабинета си или вкъщи, когато по изключение не бе останал да работи. И преди бе имал красиви служителки, ала никоя не бе го заинтригувала толкова, колкото Анджелик Сент Клер.

Тя непрекъснато го учудваше. Рядко се усмихваше, и то винаги хладно, любезно, професионално учтиво. Не се смееше. Не бе чул да се е сприятелила с някого от компанията. Безропотно откликваше на желанията му да остава до късно или да пристига по-рано, както и да идва на работа и в събота и неделя, щом се налагаше, тъй че дори да имаше любовник, той явно не бе от най-придирчивите. Рис обаче подозираше, че няма такъв. И все пак интуицията му подсказваше, че Анджелик Сент Клер притежава нещо повече от това, което показваше на околните. Той вярваше, че под тежкия капак, с който ги бе притиснала, кипяха жизнерадост, темперамент, страст. Кога ли и по каква причина бе решила да надене тази хладна резервирана маска? Какво търсеше в Бирмингам, щата Алабама, една дама, очевидно израсла сред висшите кръгове на бостънското светско общество?

Не беше негова работа да знае. Всеки си имаше своите тайни. Самият той също не се сближаваше с никого по лични съображения. И по-добре. Навремето секретарката му си бе въобразила, че е влюбена в него. Бе изпаднал в такова конфузно положение, в такава каша, че накрая се наложи да я уволни със скандал, при спомена, за който още настръхваше. Слава Богу с госпожица Сент Клер нямаше опасност това да се повтори. Тя беше твърде добра асистентка, за да я загуби заради подобно недоразумение.

Значи край на предположенията какво би станало, ако погали тези дълги стройни крака! Край на догадките за вкуса на тези нежни леко нацупени устни! Край на виденията за това гъвкаво, тяло, притиснато в неговото! Размърдвайки се неловко на стола, той сбърчи вежди над четивото пред себе си със съзнанието, че се е разсеял. По дяволите! Май отдавна не бе имал интимна връзка. Жалко, че не се намираше някоя подходяща жена без претенции, която би го заинтригувала с нещичко повече от загадъчната му асистентка.

 

 

Врътвайки стола си към прозореца, Анджи остави слушалката с гримаса, която не би си позволила, ако не беше сама в канцеларията. Бе разговаряла със съдружник от Калифорния, който се държа фамилиарно като типичен представител на разкрепостеното лосанджелиско общество. Леко замаяна от преумората и от пропуснатите закуска и обяд, тя вирна носле, имитирайки нечие високомерно изражение.

— И-де-ал-но, скъпа. Съгласен съм — ехидно повтори тя. — Пусни вашите хора да обядват с моите. До скоро — и тя тихичко се изсмя на невинната си шега.

— Познах. Хендерсън от Лос Анджелис — разнесе се зад гърба и плътен глас.

Анджи стисна до болка очи. Как можа именно господин Уейкфийлд да я хване в миг на лекомислена волност! С овладяно изражение тя завъртя стола си обратно.

— Да — призна и вдигна очи. Нещо мимолетно в погледа му привлече вниманието й. Весело съучастническо пламъче? Моментно признание, че и тя е личност, а не просто служителка? Нищо подобно, рече си тя и сведе очи към бюрото. — Ето отчетите, които искахте, господин Уейкфийлд. Както виждате, прогнозите ви се оказаха съвсем точни.

Анджи му подаде отчета, който току-що бе завършила, и забеляза, че очите му си бяха възвърнали обичайния израз. Присвити, непроницаеми. И тя строго се смъмри за неблагоразумието да съжали за бързо отлетелия миг.

А до края на деня бе по-усърдна и по-изпълнителна от всеки друг път. Дори шефът й да забеляза промяната, не направи никакъв коментар. Всъщност той никога не го правеше.

 

 

Седнала сама в едно от сепаретата на моден ресторант недалеч от службата, Анджи прелистваше „Уолстрийт Джърнъл“, докато привършваше салатата си. Твърде рядко си позволяваше да обядва навън. Рис — както го наричаше единствено в мислите си — по правило я затрупваше с работа и време за подобно удоволствие все не оставаше. Двудневната му командировка до Далас бе един вид почивка в напрегнатото й всекидневие от четири месеца насам. Не че беше намалила темпото. Просто без вечните разпореждания на Рис успяваше да свърши работата си. И да обядва. Колкото и усърдно да работеше през последните месеци, все пак не можеше да се мери по издръжливост с шефа си. Тя понякога се нуждаеше от почивка. Той очевидно не.

Познат глас от другата страна на полупрозрачната стена, разделяща сепаретата, привлече вниманието й. Беше Дарла — една от машинописките.

— Чу ли, че новият инженер се опитал да флиртува днес с асистентката на шефа?

Прозвучалият смях също й бе познат — на Гей Уебстър от отдела за обработка на данни.

— Горкият. И оцелял ли е след подобна дързост?

— Аха, но още не се бил съвзел. Върнал се блед като платно.

— Сигурно го е ужилила не на шега. Нима е възможно да бъдеш толкова красива и в същото време тъй студена и груба?

— Знаеш ли кое е странното? Когато господин Уейкфийлд я назначи, помислих, че му е любовница. Не за първи път мъж урежда приятелката си на добре платено място. Обаче съм се лъгала. И на двете ни е ясно, че нито Уейкфийлд, нито Сент Клер са като нормалните хора. Те се държат еднакво хладно и помежду си, и към околните. Сякаш са безполови и нямат чувства. Към никого.

Гей отново се разсмя.

— Истина е. Но двамата прекрасно си подхождат. Упорити, саможиви, перфекционисти. Е, не може да се каже, че се държат враждебно. Достатъчно любезни са с всеки, стига да не се е провинил. Но… бррр! Хладни е най-точно казано.

Анджи внезапно загуби апетит, макар че част от салатата още седеше непокътната. Тя бутна чинията встрани, взе чантичката си, сгъна старателно вестника и се изправи. Движението й привлече вниманието на жените от съседното сепаре. И двете й колежки изглеждаха като попарени, щом я познаха. Тя им кимна сдържано.

— Здравейте, Гей, Дарла. Приятен обяд!

И без да дочака отговора им, си тръгна с високо вирната глава и премерена стъпка. Утешаваше се с мисълта, че никой страничен наблюдател не би могъл да разбере колко дълбоко я бяха засегнали току-що.

„Упорита. Саможива. Хладна.“ Говореха за нея. В главата й зазвучаха гласове от миналото, докато машинално шофираше обратно към службата.

„Хей, ангелче! Дари ни с една от прелестните си усмивки.“

„О, Анджи, ти си ужасно несериозна. Винаги ли се шегуваш?“

„Скучно ни е, Анджи. Кажи някой от твоите весели монолози. Разсмей ни.“

„Ех, как ти завиждам, Анджи. Ти си красива, богата и известна. Ти си късметлийка, Анджи.“

Късметлийка. Анджи едва не изруга, докато превключваше скоростите, за да паркира старата лимузина на определеното й място в паркинга на „Уейктек“. Колко се бяха променили нещата. Колко се бе променила самата тя!

И докато заключваше вратата на очукания десетгодишен автомобил, в мислите й изплува бонбонено червена спортна кола. Да, нещата определено се бяха променили.

 

 

Анджи работи цял следобед, като с усилие отклоняваше мислите си от злъчните думи на своите колежки. Вече се свечеряваше, а тя все още ровеше из документите, сравняваше цифри, преглеждаше кореспонденцията. Нямаше да си тръгне, преди да е подготвила всичко за идването на Рис на следващата сутрин.

Рис. „Двамата прекрасно си подхождат.“ Думите на Гей кънтяха в главата й. През последните месеци Анджи бе изключително внимателна дори мислено да не признае натрапчивото си влечение към своя шеф. Не й бе леко. Неведнъж един негов поглед, едно случайно докосване, една мимолетна закачка отслабваха съпротивителните й сили и тя изтръпваше от невероятното въздействие на Рис Уейкфийлд. Все пак винаги бе успявала да съхрани емоционалната дистанция помежду им. Още не се бе съвзела от старите рани, за да си позволи нова връзка. Тъй че не възнамеряваше да започне афера със своя претенциозен, проницателен, неразгадаем шеф.

Не че имаше опасност това да се случи, трезво размишляваше тя. Понякога се чудеше дали Рис изобщо я възприема като жена — естествено, не би допуснала нищо повече. Просто бе свикнала да я глезят и да й се възхищават, не само заради красотата, но и за някогашното богатство и високо социално положение. Ирационалното й женско самочувствие намери известна утеха в опитите за флирт на някои от колегите й, които пресичаше още в зародиш, докато накрая, след неколкомесечна безплодна обсада, и най-страстният й почитател се бе отказал. Сега единствено новоназначените дръзваха да си опитат късмета. Което идеално я устройваше.

Макар нейните собствени съображения за самоизолация да бяха съвсем разбираеми, тя недоумяваше защо привлекателен, здрав на вид мъж като Рис води, според слуховете, едва ли не монашески живот. Той винаги идваше пръв на работа и си тръгваше последен, било то в делник или празник. Ако си имаше приятелка, кой знае кога успяваше да я види.

Анджи затвори папката. Личният живот на Рис Уейкфийлд не бе нейна работа, напомни си строго тя. Имаше си служебни задължения и куп лични проблеми за решаване.

Когато свърши, Анджи посегна към чантичката си, готова да тръгне за вкъщи. Чувстваше, че не изглежда добре и измъкна малкото огледалце, за да провери лекия грим и прическата си. Нещо в сериозното отражение задържа погледа й задълго. И когато долната устна на жената от огледалото потрепери, тя дори не забеляза нечаканите неканени сълзи, които внезапно замъглиха очите й. Мушвайки огледалцето обратно, подпря челото си с ръка и преглътна необяснимото ридание.

 

 

Рис стоеше на прага и мрачно наблюдаваше тъжния силует зад бюрото. Тя не чу отварянето на вратата и той за миг се подвоуми дали да не излезе и също тъй незабелязано да я затвори след себе си. За първи път, откакто вече четири месеца работеше при него, Анджелик Сент Клер изглеждаше слаба и уязвима като загубено дете. И за първи път в своя живот Рис Уейкфийлд изпита желание да вземе жена в прегръдките си и да я приласкае с утешителни слова.

Този нетипичен порив го накара смутено да сбърчи вежди. Какви ти утешителни слова? Дори да беше сглупил, поддавайки се на импулса, нямаше да знае какво да й каже. А тя щеше да реши, че се е побъркал. Не би хленчила на нечие мъжко рамо. По-скоро сама щеше да се заеме с проблемите си. Не беше ли така?

Той се покашля.

Анджи подскочи и извърна глава с ръка на устните си. После моментално я отдръпна.

— О, аз… изплашихте ме — избъбри тя, почти без дъх. Придоби обичайното спокойно, безстрастно изражение и само следи от тъгата останаха, спотаени в теменужените й очи. — Очаквах ви най-рано утре сутрин.

— Исках да взема някои неща на път за вкъщи от летището — отвърна той и попита сконфузено: — Да нямате… проблеми, госпожице Сент Клер?

Усмивката й бе лъчезарна, ала явно пресилена.

— Разбира се, че не, господин Уейкфийлд. Какво търсехте?

— Папката „Гарвър“. При вас ли е?

— Да. Заповядайте, господин Уейкфийлд. Нещо друго?

С папката в ръка той продължи да се взира в нея. Тя вдигна брадичка и без колебание срещна погледа му, бледото й лице не изразяваше нищо.

— Не, това е всичко — рече той след миг. — Става късно. Няма ли да се прибирате вкъщи?

— Тъкмо си тръгвах — поясни тя, изправяйки се с чантичка в ръка. — Лека нощ, господин Уейкфийлд. До утре.

— Лека нощ, госпожице Сент Клер. Приятни сънища — пожела й той съвсем спонтанно.

Тя не показа дали несвойственото му сбогуване я е озадачило.

— Благодаря, господин Уейкфийлд. Сигурно ще са приятни.

В ранните утринни часове Рис се улови, че мисли за нейните сънища. Той не можеше да заспи. Приковал поглед в тавана — позната картина за страдащите от безсъние като Рис — той не можеше да пропъди образа й: малката отчаяна фигурка, потънала в огромното кресло, превила крехки рамене под неведомо тежко бреме. Какво ли измъчваше Анджелик Сент Клер? Какво в нейното минало й бе нанесло такава травма, че да превърне една красива, по природа отзивчива, млада жена в саможив, безотказно работещ механизъм?

Дали някога щеше да разбере? Дали всъщност искаше да разбере? Прав ли беше да се опасява, че опознае ли отблизо своята красива русокоса асистентка, целият му живот ще се обърне наопаки?