Джина Уилкинс
Ново начало (12)

Дванадесета глава

Анджи се задави, изкашля се и тихо попита:

— Ба… баща ми? Споменали са го в новините?

Гей се изчерви от гневния поглед на Дарла.

— Ами… май един от телевизионните репортери свързал името ти с него или нещо този род. А може и да са те проучили, щом са разбрали, че си сгодена за господин Уейкфийлд — нали той е доста известен тук? Както и да е, казаха, че баща ти бил замесен в нещо в Бостън и… в момента бил в затвора. Значи затова не ти се говореше за миналото. Но ние искаме да знаеш, че за нас то няма значение. Искам да кажа, всеки има черна овца в рода си. Моят чичо…

— Гей — прекъсна я Дарла с измъчено изражение. — Защо не млъкнеш? Анджи е уморена. Трябва да си почине.

— Добре. Пак ще се видим, Анджи. Непременно се обади, ако имаш нужда от нещо, чу ли?

Анджи намери сили да се усмихне.

— Благодаря, Гей. Благодаря, Дарла.

Рис влетя в стаята, преди да са успели да излязат. Косата му бе сплъстена, поопърлена, в сажди; ослепително бялата до вчера риза — омърляна и изпокъсана; скъпите панталони — непоправимо похабени. Миришеше на дим и имаше няколко съвсем нови, чисти превръзки. Анджи реши, че изглежда прекрасно.

След едва доловимо кимване към посетителките й той прекоси стаята с три широки крачки и приседна на ръба на леглото. Очите й срещнаха изпълнения му с безпокойство поглед, докато ръката му се плъзна под главата й и той се наведе да слее устни с нея. Целуна я с такава нежност, като че тя беше от стъкло. Накрая си пое въздух дълбоко, насечено, хрипливо.

— О, Господи, Анджелик — промълви, опирайки буза в косите й.

Над рамото му Анджи видя как Дарла и Гей си размениха изумени очаровани погледи, след което крадешком се измъкнаха. Със същата бързина тя забрави за тях и насочи цялото си внимание към мъжа, прегърнал я толкова внимателно и същевременно толкова страстно.

— Добре съм, Рис — прошепна Анджи с единственото желание да облекчи болката в красивите му сиви очи. Нима някога бе смятала неговото лице за неразгадаемо? Сега й се струваше невероятно, че не бе забелязвала силните чувства, стаени под маската на този изключителен човек.

— Болят ли те? — попита той, като хвърли поглед назад към покритото й с чаршафа тяло. После направи гримаса и заговори, без да й даде възможност да отвърне. — Разбира се, че те болят. Горките ти крака.

— Не са толкова зле, Рис — увери го тя, без изобщо да се замисля за истината.

Изражението му й показа, че не би могла да го заблуди.

— Зле са — опроверга я твърдо той. — И глава те боли, нали?

Тя бе твърде заета, със своя оглед, за да потвърждава очевидното. Рис имаше превръзка на тила и лепенка на дясната буза. И двете му ръце бяха бинтовани, с изключение на няколкото по-незначителни изгаряния над пръстите. Навярно сам бе махнал превръзките.

— Имаш ли други изгаряния? — попита Анджи, стараейки се да говори спокойно.

— Не. Нищо ми няма. Не се тревожи.

Тя срещна погледа му.

— Ти ме спаси, Рис. Досега никой не се е жертвал заради мен.

Той мило се изчерви.

— Недей, Анджелик. Всеки би го направил.

Тя се усмихна на смущението му и вдигна ръка към бузата му.

— Ти си един най-обикновен герой, нали?

Рис обхвана ръката й и я поднесе към устните си, като бавно затвори очи. Гласът му бе дрезгав:

— Няма нищо геройско. Трябваше да те измъкна оттам. Трябваше. Ако беше умряла, щях да умра с теб. Не знаеш ли?

Анджи се трогна дълбоко, пръстите й затрепериха от почти болезненото му стискане.

— Рис…

Той отвори овлажнелите си очи и нейните се изпълниха с горещи сълзи.

— Сам съм от тригодишен… по дяволите, цял живот съм бил сам. Мислех, че по някаква причина не заслужавам да бъда обичан. Айрис и Греъм — те ми дадоха много, но си имаха своите семейства, своя собствен живот. А ти… имаше нужда от мен. Казвах си, че няма да е за дълго, че си млада и самостоятелна, и можеш да имаш всекиго и всичко, което пожелаеш.

— Аз искам теб — сподавено прошепна тя.

— Знам — отвърна Рис. — По някакви непонятни причини ти искаш мен. А аз искам теб. Нужна си ми, Анджелик. Не бих те загубил за нищо на света — добави разпалено той, наблягайки на всяка дума. И целуна дланта й. — Виждаш ли, няма нищо геройско. Постъпих просто егоистично.

Без да обръща внимание на сълзите, които се стичаха по изранените й бузи, тя го помилва по брадата и промълви:

— Обичам те.

— И аз те обичам, Анджелик — той се надвеси да я целуне отново, след което отдръпна главата си на сантиметри и й отправи колеблива усмивка. — Спасяването на котката ти обаче беше геройство — отбеляза, очевидно с желание да разведри настроението.

Тя го изгледа навъсено.

— Можеше да загинеш в тази къща! Не е геройство, а глупост. Как може да рискуваш живота си за една котка?

— Не една, а твоята котка — отвърна той. — Пък и знаех къде точно се намира. Не беше много навътре.

Анджи не можеше да го упреква, след като му беше толкова благодарна. Мисълта любимата й котка да умре по такъв жесток начин, я караше да настръхва.

— О, Рис, благодаря ти. Не бих изложила живота ти на опасност, но се радвам, че Норка не е пострадала.

Той се усмихна и й показа дълга грозна драскотина.

— Жалко, че котката не прояви подобна признателност. Беше уплашена и ужасно сърдита, че я измъквам от скривалището й под стола. Чувала ли си котка да кашля? Кашляше и сипеше цветисти ругатни през цялото време.

Анджи повдигна вежда, ала скри гримасата си, за да не издава пред Рис пулсиращата болка, предизвикала мимиката й.

— Норка да ругае? — попита скептично, изненадана от нехарактерната му приумица.

— И още как — кимна мрачно той.

— Да не си бил ти?

— Е, и аз участвах — призна мъжът. Най-сетне пусна ръката й, пооправи чаршафа и стана. — Изглеждаш отпаднала, скъпа. Защо не поспиш?

Със съзнанието, че той правилно преценява състоянието й, Анджи предпочете да не спори.

— Ще поспя — промълви, намествайки се внимателно в леглото.

— Ще ги повикам да ти дадат обезболяващо — категорично й съобщи той, щом от гърдите й се изтръгна слаб стон. — За да си починеш.

— Не, Рис, недей…

Той вече натискаше звънеца, изражението му подсказваше, че не би приел повече възражения. Анджи въздъхна и отстъпи. Разбра, че мъжът, когото колежките й наричаха Диктатора, отново се бе вживял в ролята си. А той действително умееше да скрива своята нежна, ранима страна, когато му беше изгодно.

Нямаше да е лесно да се живее с него, размишляваше тя, затворила очи. Нямаше скоро да започне — ако изобщо започнеше — открито да изразява най-съкровените си чувства, макар да умееше, когато желаеше. Но тя го обичаше толкова много, до болка, и знаеше, че не възнамерява да промени нищо в него, дори да можеше.

Той си беше Рис. И беше неин. Завинаги.

 

 

Анджи с гримаса прочете статията в неделния вестник. Една от сестрите тактично й я бе донесла заедно със закуската. След сухо описание на газовата инсталация, в която виждаха основната причина за експлозията — според предварителните хипотези — разказът продължаваше с хиперболичен патос за драматичното й спасяване от един от най-богатите и изтъкнати бизнесмени в Бирмингам, като изтъкваше пикантната подробност за навременното пристигане на Рис в дома на годеницата му в такъв късен час. А годеницата, добавяше авторът, бе дъщеря на Нолан Сент Клер — бостънския финансист, изпратен в затвора в началото на годината за укриване на данъци и други финансови престъпления.

След крайно неспокойната нощ Анджи едва ли искаше да започне деня си с това.

Към десет часа започнаха телефонните обаждания. Гей, Дарла, Джун и Ким позвъниха да се поинтересуват от нейното състояние и да питат дали има нужда от нещо. Мики настоя да говори с нея, за да се увери лично, че тя е добре и да й обещае най-тържествено да се грижи за Норка, докато Анджи излезе от болницата.

Тя остави слушалката за четвърти път, замислено прехапала устни. Изглежда вече всички знаеха за баща й. А не забелязваше никаква промяна в поведението на новите си приятелки. Нима онези от Бостан бяха търсили компанията й само от снобски съображения? Дали приятелките й тук, в Бирмингам, бяха по-непридирчиви, по-приветливи… или тя се бе променила? Може би погрешно бе подбирала обкръжението си в Бостън? Може би самата тя имаше немалка вина, задето бе допускала само хора с пари и високо социално положение? Може би сега бе дала повече от себе си, след като нямаше какво друго да предложи? Заслужаваше си да помисли над това.

Втренчила празен поглед в скута си, тя смръщи вежди над дълбоко философските си съждения.

— Какво се е случило? Боли ли те? Искаш ли обезболяващо?

Анджи не бе усетила кога е влязъл Рис, докато не чу разтревожения му глас току до леглото си. Изгледа го със снизходително раздразнение, забелязвайки, че видът му е много по-свеж от предишната вечер, когато най-накрая го бе изгонила от стаята си. Искаше й се да каже същото за себе си. Сигурно изглеждаше ужасно.

— Не ме боли. Рис… Е, не чак толкова. Бях се замислила.

Той зърна вестника, оставен сгънат встрани, и се намръщи.

— Това пък откъде дойде?

— Една от сестрите ми го донесе.

— Коя? — пожела да узнае той, готов за скандал.

— Рис, тя не е виновна. Мислела е, че ще ми бъде интересно да го прочета. Което не е далеч от истината.

— Едва ли ти е било интересно да четеш този боклук — моментално я опроверга той.

— Прав си — призна тя. — Но трябваше да знам какво пише. Би могло да бъде и по-гнусно. Поне не се споменават разпитите, на които бях подложена по време на разследването.

— Споменаването на баща ти е абсолютно излишно — заяви той с гримаса на отвращение. — Той няма нищо общо със случилото се в твоята къща.

Тя махна с ръка.

— Репортерът е подходил съвсем съвестно. Поровил се е да открие нещо пикантно за бъдещата съпруга на шефа на „Уейктек“. И го е намерил. Такава му е работата.

— Работата му е да разпространява новини, а не клюки. Експлозията е новина. Но онова за баща ти си е чиста клюка.

— Да разискваме журналистическата етика ли си дошъл, или да ме видиш? — попита го строго тя и уж възмутено го изгледа.

Той се усмихна и се наведе да я целуне.

— Да те видя. Как спа?

— Прекарвала съм и по-спокойни нощи — призна Анджи. — Пък и ти ми липсваше.

— Исках да остана. Но ти ме изгони.

— Трябваше да си починеш — отвърна тя, след което се усмихна. — И да се изкъпеш.

Той се подсмихна.

— Ето какво било значи. Къпах се, даже два пъти. Веднъж — като се прибрах, и втори път — сутринта, след като два часа обикалях из опожарената ти собственост.

— Ходил си до къщата?

Той кимна и усмивката му изчезна.

— Исках да видя какви са щетите.

— Останало ли е нещо? — преглътна с усилие тя. Очите му й подсказаха отговора, преди да го е изрекъл.

— Боя се, че не. Огънят се е разпространил така бързо, че пожарникарите не успели да го овладеят. Но поне опазили околните къщи.

Никакъв плач, рече си твърдо тя и вдигна брадичка. В края на краищата най-важното бе, че двамата с Рис са живи. И заедно.

— Добре че никой не е пострадал — бе всичко, което каза. Някак сковано Рис й показа един хартиен плик, който стискаше в ръце, откакто бе влязъл.

— Все пак намерих това — тихо рече той. — Единственото нещо повредено сравнително леко и заслужаващо да се съхрани.

Затруднена в движенията си от интравенозната система. Анджи му направи знак да го отвори вместо нея. Той го разпечата, извади сребърната правоъгълна рамка и я протегна към нея.

Стъклото бе счупено, среброто — потъмняло, ала като по чудо снимката на нейните баба и дядо, която открай време бе стояла на малката кафява масичка, бе невредима. Техните съсухрени приветливи лица й се усмихваха, докато Анджи се опитваше да ги види по-ясно през мъглата от сълзи.

— О, Рис!

Той тихо въздъхна и приседна до нея, като я погали по главата с трепереща ръка.

— Съжалявам, Анджелик. Знам, че не е много. Всичките ти вещи…

Тя енергично поклати глава и от рязкото движение сълзите й започнаха да се стичат по бузите.

— Не, не си ме разбрал. Аз не съм разочарована. Това е единственото нещо, което бих запазила, ако трябваше да избирам. Благодаря ти, Рис.

Палецът му нежно проследи мократа пътечка на бузата й.

— Знам, че повечето от нещата ти бяха незаменими откъм емоционална стойност, но утре първата ни работа ще е да се свържем със застрахователната ти агенция. Твоите приятелки предложиха да понапазаруват, докато си още на легло, а после, разбира се, ще се нанесеш у дома. Не искам да се тревожиш за никакви парични проблеми, разбра ли? Аз ще се грижа за теб.

— Знам, че ще се грижиш, Рис — тя не изтъкна, че е напълно способна сама да се грижи за себе си, както всъщност успешно правеше от началото на годината, принудена от обстоятелствата. Рис имаше нужда да се чувства полезен. Същото чувство бе изпитала спрямо него и тя, и го разбираше. — А аз не искам да ме съжаляваш, чу ли? Счупванията ще зараснат. Не след дълго ще бъда на крака. Докторът обеща да има малко белези, макар това да не ме тревожи особено.

— Предположил е, че ще те тревожи. Красавиците обикновено са склонни към суетност. Ти си изключение.

Тя го улови за ръката и я целуна.

— Ах, ти, ласкател такъв — Анджи си представяше как изглежда в момента: бинтована, рошава и бледа. Само един влюбен би я нарекъл „красавица“ в това й състояние.

— Та исках да кажа, Рис, че се смятам за късметлийка. Когато животът ми рухна предишния път, останах без нищо: без близки, без приятели, без гордост, с шепа вещи. Бях съкрушена. Този път нямам вещи, с изключение на това… — тя притисна снимката към гърдите си — … а ми е все едно. Новите ми приятелки знаят за баща ми, но ни най-малко не промениха отношението си. Аз се научих да се справям сама и най-важното, имам теб. Нима мога да се оплаквам?

— Искам да се оженим. Без отлагане. Сега, докато сме на прицела на репортерите. Нямам желание да разтръбяват, че живеем заедно без брак.

Тя се подсмихна.

— Рис, това е отживелица. Никой няма да се интересува, че живеем заедно преди сватбата.

— Мен ме интересува — поправи я непреклонно той и вдигна брадичка. — Съжалявам, ако си се надявала на богата църковна церемония с всичките му там…

— Не съм — прекъсна го набързо тя.

— Чудесно. Тогава ще се оженим тук, преди да си излязла от болницата, веднага щом го уредя.

— Тук? — повтори едва-едва тя, оглеждайки болничната стая. Вярно, не беше мечтала за пищна църковна служба, ала не беше си представяла и болнична стая за декор на брачната й клетва. Нито пък беше мислила, че ще лежи със счупени крака, докато я произнася.

— Тук — тонът му не търпеше възражения.

Рис щеше да я пази от всичко, помисли с тъга Анджи, от пожари, от инженери, предлагащи й безвредни на вид питиета, от клюки. Трябваше да поговори с него за твърде покровителственото му отношение. Но по-късно.

— Добре — тихо се съгласи тя. — Щом така искаш — после се усмихна. — Радвам се, че ми направи предложението преди пожара. Иначе можеше да си помислиш, че се омъжвам заради парите ти, като си нямам нищо свое.

Той високомерно вдигна глава.

— Ако съм те смятал за лицемерка, нямаше изобщо да ти предлагам — заяви й той с желязната самоувереност, която всяваше ужас у хората, ако не го познаваха така добре като нея. И тя му повярва. Рис нямаше да се остави на никого да го разиграва, дори на жената, която желаеше.

Той вплете пръстите й в своите и се загледа в тях, за да избегне нейния поглед.

— Никога не съм имал семейство, Анджелик — сподели вече без следа от високомерие. — А ужасно исках да имам. Обещавам да бъда добър съпруг и добър баща на децата ни въпреки липсата на опит в тази област.

— Ще бъдеш, скъпи — увери го нежно тя.

Той бързо вдигна очи след ласкавото й обръщение и се взря пламенно в нея.

— Обичам те.

— А аз те обичам от мига, в който прекрачи прага на кабинета ми — каза й той малко сковано, затруднен от непознатите чувства. — Ти изглеждаше хладна и недостъпна, с гордо вдигната брадичка, сякаш ме предизвикваше да отхвърля молбата ти… и все пак аз усещах, че си била дълбоко засегната, че още страдаш, въпреки усилията ти да го скриеш зад маска от ледена деловитост — високите му скули поруменяха, той неспокойно се размърда на леглото до нея. Анджи очарована наблюдаваше тази издайническа руменина, а мъжът продължи: — Нали ме подкачаше, че чета Йейтс? Щом те погледнех през първите няколко месеца, когато така отчаяно те желаех, но мислех, че е невъзможно да те имам, винаги си спомнях едно нещо от него.

— Кое? — Въпросът й прозвуча като дихание.

Изчервявайки се още повече, той направи гримаса.

— Не съм от онези, дето омайват жените със стихове, но…

„Малцина любили са

твоите мигове на благосклонност,

и обожавали са красотата ти

с любов фалшива или непорочна,

ала един обичал те е

заради душата безпокойна,

и заради тъгата в израза ти

с нейната преходност.“

Тя преглътна сълзите, които щяха да го смутят още повече.

— Чудесно е. Благодаря — успя да се усмихне. — И аз знам нещо подходящо от Йейтс.

Рис въпросително повдигна вежди.

„А аз, по бедност, имам само своите мечти;

и те са сложени в краката ти;

Стъпвай леко, за да не стъпчеш моите мечти.“

— Обичам те — гласът му бе дрезгав, дълбок и искрен. Тя знаеше, че брачната му клетва ще бъде произнесена със същата тържественост.

— И аз те обичам, Рис.

Той се наведе и нежно я прегърна. Зарови лице в оплетените й кичури. Анджи охотно се сгуши в обятията му, сподавила сълзите си, трогната за кой ли път от уязвимостта на този толкова силен, толкова твърд и доскоро толкова самотен мъж. Безмълвно се закле пред себе си и пред него никога вече да не бъде самотен. Нито пък тя.

 

 

Може би някога Анджи бе мечтала за богата, църковна брачна церемония. За бяла дантелена рокля с предълъг шлейф, за гости с пастелни муселинени тоалети, за купища рози и орхидеи, за класическо изпълнение на орган. Тогава би казала, че иска точно това. Сега обаче знаеше, че няма по-опияняваща церемония от онази, която я превръщаше в съпруга на Рис. Сватбеното й одеяние представляваше бяла нощница с дантели, купена от колежките й, олтарът бе болничната стая, украсена с готови букети от хризантеми и карамфили, церемонията се изпълняваше от обикновен свещеник. Рис бе облякъл един от строгите си тъмни костюми и изглеждаше безкрайно доволен. Единствените свидетели бяха Джун и Греъм, тъй като Анджи предпочете да не претъпква малката стаичка с гости.

Рис постави масивната халка на пръста й с продължителен, настойчив поглед, от който гърлото й пресъхна. После я целуна и тя разбра, че горещият отпечатък от устните му ще си остане там завинаги. Мъжът със силното чувство за собственост, нейният съпруг, помисли смирено тя. Човекът, който би дал живота си за нея. Тя не се оплакваше.

Със сълзи на очи Джун ги поздрави след края на церемонията, като целуна Анджи и нерешително понечи да прегърне шефа си. Той охотно допусна прегръдката.

После Рис се обърна към Греъм с трогателна усмивка, която смекчаваше строгите му черти.

— Искам да те представя на съпругата си Анджелик — рече той, сякаш бе упражнявал тези думи и нямаше търпение да ги каже.

Усмихвайки се със замъглените си от сълзи очи, Анджи видя как темпераментният приятел на съпруга й радушно го сграбчи в прегръдките си.

— Време беше, по дяволите — избоботи Греъм така гръмогласно, че свещеникът бе принуден да му направи знак да не вдига толкова шум. — Време беше.

Рис горещо споделяше мнението му.