Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА VIII

Предупреждението на разузнавача не беше неоснователно. През време на страшната схватка, която току-що описахме, никакъв човешки глас не наруши рева на водопада. Изглежда, туземците от отсрещния бряг следяха изхода на борбата с такова напрежение, че не можеха да мръднат от местата си; бързите промени в положението на борещите се им пречеха да открият огън, който можеше да бъде опасен не само за врага, но и за приятеля. Но щом се видя изходът на борбата, във въздуха се понесе див, яростен вик, какъвто може да се изтръгне само от хора, обладани от дивашка страст за мъст. Той бе последван от бързи пушечни гърмежи и залповете обсипаха скалите с оловни вестители, сякаш нападателите изливаха безсилния си гняв върху безчувствените камъни, дето се бе разразила фаталната борба.

Пушката на Чингачгук, който през време на сбиването стоеше хладнокръвно на поста си, им отвръщаше с равномерна и обмислена стрелба. Когато ликуващият вик на Ункас достигна до ушите му, доволният баща отговори с един-единствен крясък, след което само дейното му оръжие продължаваше да доказва, че той пази позицията си с неотслабващо старание. Така изминаха много минути, бързи като мисълта. Пушките на нападателите в някои моменти заговаряха със залпове, а в други — с отделни изстрели. При все че скалите, дърветата и храсталаците бяха издраскани и разкъсани на стотици места около обсадените, прикритието им бе толкова здраво и тъй упорито отбранявано, че досега единственият пострадал от малката им група беше Дейвид. — Нека пилеят барута си — каза предпазливият разузнавач, докато куршумите свистяха един след друг край мястото, където той бе безопасно скрит. — Когато всичко свърши, ще има да се събере доста олово и на мене ми се струва, че онези дяволи ще се изморят от играта, преди тези стари камъни да започнат да викат за милост! Ункас, момчето ми, хабиш куршумите, като препълваш толкова пушката си, пък и никога не може да се улучи добре с пушка, която отскача назад. Нали ти казах да се прицелиш в онзи подскачаш злодей? Прицели се под бялата черта на бойната му украса! Ако пушката ти мръдне и на косъм, куршумът ще отиде два инча[1] над украсата му. Мингозецът не умира лесно, а човеколюбието ни учи бързо да отнемаме живота на тези змии, за да не се мъчат.

Спокойна усмивка озари пълното с достойнство лице на младия мохикан и го издаде, че знае английски и е разбрал какво искаше да каже другарят му, обаче остави думите да отминат, без да отговори.

— Не мога да ви позволя да обвинявате Ункас в липса на умение и разсъдливост — каза Дънкън. — Той спаси живота ми с готовност и хладнокръвие и в мое лице си създаде приятел, на когото никога не ще е нужно да се напомня, че е длъжник.

Ункас се понадигна и подаде ръка на Хейуърд, който здраво я стисна. При тази проява на приятелство двамата младежи си размениха многозначителни погледи, които накараха Дънкън да забрави положението и расата на своя див другар. Междувременно Ястребово око, който наблюдаваше този младежки изблик на чувства със спокоен, дори мил поглед, каза:

— В тези пущинаци приятелите често дължат живота си един на друг. Смея да кажа, че в миналото и аз съм направил подобна услуга на Ункас; а много добре помня, че пет пъти той е заставал между мене и смъртта — три пъти ме е спасявал от мингозците, веднъж, когато преплавахме Хорикън, и…

— Този куршум улучи по-добре от другите! — възкликна Дънкън и неволно се отдръпна от друг куршум, който удари скалата до него и силно рекушира.

Ястребово око взе обезформеното парче олово, поклати глава, разглеждайки го, и каза:

— Падащият куршум никога не се сплесква. Това би могло да стане само ако се стреля от облаците.

Ункас Вдигна пушката си към небето и насочи погледите на другарите си към една точка; загадката бе веднага разгадана. Един грапав дъб растеше на десния бряг на реката, почти точно срещу тях, и търсейки простор, се бе разпрострял толкова напред, че горните му клони се надвесваха над потока. Между най-горните листа, които едва закриваха изкривените и чепати клони, се беше загнездил един червенокож; отчасти прикрит от ствола на дървото и отчасти изложен, той сякаш ги гледаше отгоре, за да се увери какво е направил коварният му куршум.

— Тези дяволи и на небето ще се качат, за да ни тикнат към гибел — каза Ястребово око. — Залисвай го, момчето ми, докато насоча моя „Еленоубиец“, и тогава едновременно ще се прицелим от двете страни на дървото.

Ункас забави изстрела си, докато разузнавачът даде знак. Пушките изгърмяха, листа и кора от дъба хвръкнаха във въздуха и вятърът ги разнесе, но индианецът отвърна на нападението им с подигравателен смях и им изпрати още един куршум, който отхвърли шапката на Ястребово око от главата му. Дивашките викове отново прокънтяха из гората и оловна градушка засвири над главите на обсадените, сякаш за да ги прикове на място, където лесно можеха да станат жертва на нападателя, покачил се на дървото.

— Трябва да оправим тази работа! — каза разузнавачът, като се огледа наоколо загрижено. — Ункас, извикай баща си, нуждаем се от всичките си оръжия, за да свалим онзи хитър паразит от гнездото му.

Знакът бе даден мигновено и преди Ястребово око да напълни пушката си, към тях се присъедини Чингачгук. Когато синът показа на опитния воин положението на опасния им неприятел, обичайното възклицание „хъх“ се изтръгна от устата му. След това той не прояви никакъв друг израз на учудване или тревога. Ястребово око и мохиканите поговориха сериозно няколко минути на делаварско наречие, а след това заеха безмълвно местата си, за да изпълнят бързо съставения план.

От момента, когато откриха човека на дървото, той стреляше постоянно, но безрезултатно срещу своите жертви. Пречеше му бдителността на неприятелите му, чиито пушки едновременно отправяха изстрелите си срещу всяка част от тялото му, която не беше прикрита. Но все пак куршумите му продължаваха да падат сред приклекналите му врагове. Дрехите на Хейуърд, които твърде много привличаха погледа, бяха разкъсани на няколко места, а по едно време потече кръв от една лека рана на ръката му.

Най-после, насърчен от дългото, търпеливо чакане на неприятелите си, хуронът направи опит да се прицели — този път по-умело и по-смъртоносно. Бързите очи на мохиканите зърнаха тънките очертания на краката му, които непредпазливо бе изложил през редкия листак на няколко инча от ствола на дървото. Пушките им гръмнаха едновременно и тогава, свличайки се към ранения крак, част от тялото се откри пред очите им. С бързината на мисъл Ястребово око се възползува от случая и се прицели с фаталното си оръжие във върха на дъба. Листата се размърдаха силно, опасната пушка падна от високо и след няколко минути напразна борба те видяха тялото на дивака да се люлее от вятъра, макар че хуронът все още отчаяно стискаше един чепат гол клон.

— Съжалете го и стреляйте още веднъж — извика Дънкън, извърнал изпълнени с ужас очи при вида на едно човешко същество в такава страхотна опасност.

— Нито един куршум! — възкликна Ястребово око. — Смъртта му е сигурна, а ние нямаме излишен барут, тъй като схватките с индианците понякога траят няколко дена. Ще паднат или техните скалпове, или нашите, а бог, който е създал всички ни, е вложил в душата ни жаждата да пазим кожата на собствената си глава!

Срещу тези строги и непоклатими нравствени принципи, подкрепяни в случая от йамата действителност, не можеше да се възрази. От този момент крясъците в гората отново престанаха, стрелбата намаля и всички очи — на враговете, както и на приятелите — се приковаха върху изпадналия в безнадеждно положение нещастник, който се клатушкаше между небето и земята. Вятърът люлееше тялото му и макар че жертвата не издаваше ни шепот, ни стенание, на моменти поглеждаше мрачно враговете си и по мургавото му лице се четеше мъката на хладно отчаяние. От състрадание разузнавачът вдигаше пушката си на три пъти и три пъти благоразумието му вземаше връх и той мълчаливо я сваляше. Най-после едната ръка на хурона изпусна клона и увисна отмаляла до тялото му. Индианецът полагаше отчаяни, но безплодни усилия отново да се хване за клона и тогава го видяха как за миг маха безумно ръка във въздуха. Гръмотевицата не е тъй бърза, както бе изстрелът от пушката на Ястребово око; крайниците на жертвата потрепераха и се свиха, главата клюмна на гърдите и тялото падна като парче олово сред вълните, които веднага го покриха в своя безспирен бяг и завинаги заличиха всяка следа от нещастния хурон.

Никакъв победен вик не се чу. Дори и мохиканите се спогледаха, изпълнени с безмълвен ужас. Единствен крясък се понесе откъм гората и отново всичко се смълча. Само Ястребово око, изглежда, разсъждаваше върху станалото и като поклати глава, гласно се укори:

— Това беше последният барут в моя рог и последният куршум в торбичката ми! Постъпих като момче! Какво значение има дали ще падне върху скалата жив или мъртъв? Скоро щеше да престане да усеща каквото и да било. Ункас, момко, иди до кануто и ми донеси големия рог; това е всичкият барут, който ни е останал; а ако познавам характера на мингозците, той ще ни е необходим до последна прашинка.

Младият мохикан се подчини и остави разузнавача да обръща празната си кожена торбичка и да изтърсва своя рог, обзет от ново недоволство. Но безплодното му ровене скоро бе прекъснато от високото, иронизително привикване на Ункас, което дори и за неопитните уши на Дънкън прозвуча като знак за някаква нова и неочаквана беда. Цял погълнат от опасения за скъпоценното съкровище, което бе скрил в пещерата, Хейуърд скочи на крака, без ни най-малко да мисли за опасността, на която се излагаше. Подтиквани сякаш от същия порив, другарите му го последваха и всички заедно се втурнаха с такава бързина към процепа между двете пещери, който им служеше за подслон, че безредният огън на неприятеля отиде напразно. Необичайният вик бе изкарал сестрите заедно с ранения Дейвид от тяхното скривалище. Само с един поглед всички разбраха бедата, която бе смутила свойствената на младия индианец сдържаност.

Недалеч от скалата те видяха малката си лодка да преминава водовъртежа и да се носи по бързо течащата река, явно направлявана от скрита ръка. В момента, когато тази гледка привлече погледа на разузнавача, неговата пушка инстинктивно се насочи, но ярката искра на кремъка не бе последвана от никакъв гърмеж.

— Твърде късно! Твърде късно! — възкликна Ястребово око и с горчиво разочарование отпусна оръжието си. — Онзи злодей вече стигна до бързея и дори да имахме барут, куршумът ни едва ли би го улучил.

Дръзкият хурон се надигна под прикритието на кануто и докато то се носеше бързо по течението, той махна с ръка и нададе вика, който бе известният сигнал за успех. От гората му отговориха с вик и смях, тъй ликуващ и злокобен, сякаш петдесет дяволи изричаха богохулствата си при падението на някоя християнска душа.

— Смейте се, сатанински чеда — каза разузнавачът, като седна на една издатина на скалата и захвърли пренебрежително пушката в краката си, — смейте се, защото три от най-бързите и най-точни пушки в тези гори сега са безполезни като царевични стебла, като миналогодишни рога на елен.

— Какво да правим? — запита Дънкън, след като първоначалното му чувство на разочарование бе заменено от мъжествено желание за действие. — Какво ще стане с нас?

Ястребово око не отговори, а прокара пръст около темето си така многозначително, че всеки, който го видя, разбра отлично значението му.

— Не, не! Положението ни не може да бъде тъй безнадеждно — възкликна младежът. — Хуроните не са тук; можем да достигнем пещерите, а можем и да им попречим да слязат на брега.

— С какво? — хладно попита разузнавачът. — Със стрелите на Ункас или със сълзите на девойките? Не, не, вие сте млад и богат, имате приятели и сте на възраст, когато на човек му е тежко да умре! Но — продължи той, като отправи поглед към мохиканите — нека не забравяме, че сме чистокръвни бели мъже, и да покажем на тези туземци, че когато дойде часът, белият може да лее кръвта си така, както и червенокожият.

Дънкън извърна очи натам, където гледаше разузнавачът, и в държането на индианците прочете потвърждение на най-злите си предчувствия. Чингачгук седеше с величествена поза на друга скала и вече бе сложил настрана ножа и томахавката си. Като сваляше орловото перо от главата си и оправяше своя кичур коса, той го приготовляваше да изпълни своето последно, ужасно предназначение. Лицето му бе спокойно, замислено, а черните му бляскащи очи губеха постепенно войнствената си ярост и възприемаха друг израз, по-подходящ за промяната, която той очакваше скоро да настъпи.

— Не е възможно положението ни да е толкова безнадеждно! — каза Дънкън. — Може би дори точно в този момент помощта е наблизо. Аз не виждам никакви неприятели! Отчаяли са се от тази борба, в която рискуват толкова много при толкова малки изгледи за успех.

— Онези подли змии могат да ни издебнат след минута или след час, а няма да е чудно, ако дори и в този момент стоят някъде наблизо и ни слушат — каза Ястребово око. — Но те положително ще дойдат, и то по такъв начин, че за нас не ще има никаква надежда. Чингачгук — обърна се той на делаварски към индианеца, — братко мой, сражавахме се заедно и в последната си битка; макасците ще се радват на смъртта на мъдрия мохикан и на бледоликия, чиито очи правят от нощта ден и виждат облаците така ясно, както изпаренията над потоците.

— Нека мингозките жени плачат за своите мъртви — отвърна индианецът със свойствената си гордост и непоклатима твърдост. — Голямата змия на мохиканите е пропълзяла край техните палатки и е отровила ликуването им с плачовете на децата, чиито бащи не са се върнали! Откакто снеговете са се стопили, единадесет от бойците им лежат далеч от гробовете на тяхното племе и когато езикът на Чингачгук замлъкне, никой не ще може да каже къде са заровени те! Нека извадят най-острия си нож и нека размахат най-бързата томахавка, защото най-злият им враг е в ръцете им. Ункас, последно клонче на благороден ствол, извикай на страхливците да побързат, да не би сърцата им да се смекчат и да се превърнат в жени!

— Те търсят своите мъртви между рибите! — отвърна с тих и мек глас младият вожд. — Телата на хуроните плуват между лигавите змиорки! Падат от дъбовете като зрели плодове и делаварците се смеят!

— Тъй, тъй — мълвеше разузнавачът, който слушаше този изблик на туземците с голямо внимание. — Нашите индианци дават воля на чувствата си и ще предизвикат макасците да ускорят края им. Но що се отнася до мене, който съм чистокръвен бял, редно е да умра тъй, както подхожда на цвета на кожата ми — без устните ми да отронят подигравателна дума и без горчивина в сърцето.

— А защо трябва да умрете? — каза Кора, идвайки откъм скалата, където страхът я бе приковал до този момент. — Пътят ви е отворен на всички страни, бягайте в гората и се молете богу да ви помага! Вървете, смели мъже, ние и без това ви дължим твърде много и не трябва да ви уплитаме повече в нашата зла участ!

— Малко познавате подлостта на ирокезите, лейди, ако смятате, че са оставили пътя към гората свободен! — отвърна Ястребово око и прибави простодушно: — Вярно, течението на реката може бързо да ни отнесе далеч от досега на техните пушки и звука на гласовете им.

— Тогава опитайте се да избягате по реката. Защо се бавите и увеличавате броя на жертвите на безмилостните ни неприятели?

— Защо? — повтори разузнавачът, като се огледа гордо наоколо. — Защото по-добре е човек да умре в мир със себе си, отколкото да живее преследван от гузната си съвест! Какъв отговор ще дадем на Мънроу, когато ни запита къде и как сме оставили децата му?

— Идете при него и му кажете, че сте ги оставили, за да го повикате да се притече на помощ — отвърна Кора, която, обхваната от благородните си чувства, се приближи до разузнавача. — Кажете му, че хуроните са ги завлекли в горите на север, но че с бдителност и бързина те все още могат да бъдат спасени; а ако в края на краищата провидението пожелае помощта да пристигне твърде късно, предайте му — продължи тя с постепенно стихващ глас, който най-после се превърна в задавен шепот, — предайте му любовта, благословията и последните молитви на дъщерите му, които го умоляват да не оплаква ранния им край.

Острите, загрубели черти на разузнавача се раздвижиха и когато тя свърши, той подпря брада с ръката си, сякаш дълбоко размишляваше върху направеното му предложение. — Разумни слова! — отрони се най-после от стиснатите му, разтреперани устни. — И християнски дух се чувствува В тях. Това, което е право и редно за един червенокож, може да е греховно за един бял без никакъв примес в кръвта си; за да се извинява за своето невежество. Чингачгук! Ункас! Чухте ли думите на тъмнооката девойка?

След това той заговори на делаварско наречие с другарите си и думите му, макар спокойни и обмислени, изглеждаха много решителни.

По-възрастният; мохикан го слушаше с дълбока сериозност и размишляваше върху думите му, чувствувайки цялата им важност. След като че се поколеба за миг, махна с ръка в знак на съгласие и изрече английската дума „good“ (добре) с особена изразителност, свойствена на индианците. После, като постави отново ножа и томахавката в пояса си, той се придвижи мълчаливо до края на скалата, който беше най-добре закрит откъм бреговете на реката. Тук се спря за Миг, посочи многозначително надолу към гората и като изрече няколко думи на собствения си език, с който, изглежда, обясняваше кой път възнамерява да хване, той се хвърли във водата и се изгуби от погледите на тези, които следяха движенията му.

Разузнавачът забави тръгването си, за да заговори на великодушната девойка, която задиша по-леко, когато видя, че увещанията и не бяха отишли напразно.

— Понякога младите са дарени с мъдрост толкова, колкото и старите — каза той — и това, което казахте, бе мъдро, да не го нарека с по-силна дума. Ако ви отведат в гората и за известно време пощадят някой от вас, чупете клонките на храстите, когато минавате край тях, и оставяйте колкото можете по-ясни следи, така че ако е по силата на някое смъртно око да ги види, бъдете уверени, че имате приятел, който ще ви проследи до края на света, но няма да ви изостави.

После се ръкува приятелски с Кора, като я погледна с тъжна загриженост, вдигна пушката си, остави я внимателно настрана и слезе до мястото, където Чингачгук бе изчезнал. За миг той остана увиснал на скалата и като се огледа наоколо с особено внимание, прибави с горчивина: — Ако барутът ни беше стигнал, този позор никога не щеше да ни сполети. — След това се отпусна, водата се затвори над главата му и той също се изгуби.

Сега всички очи бяха обърнати към Ункас, облегнат до назъбената скала и обхванат от непоклатимо спокойствие. Като почака малко, Кора посочи надолу към реката и каза:

— Приятелите ви не бяха забелязани от враговете и навярно вече са в безопасност, не е ли време и вие да ги последвате?

— Ункас ще остане — отвърна спокойно младият мохикан на английски.

— За да увеличи ужаса на залавянето ни и да намали изгледите за освобождението ни. Вървете, благородни младежо — продължи Кора, като сведе очи под погледа на мохикана, интуитивно съзнавайки силата си, — идете при баща ми и бъдете моят най-доверен вестител. Кажете му да ви повери средства, с които да откупите свободата на дъщерите му. Вървете! Това е, което желая. Моля ви, вървете!

Спокойният израз на младия вожд се помрачи, обаче той вече не се колебаеше. С безшумни стъпки Ункас прекоси скалата и скочи в буйния поток. Тези, които останаха горе, почти спряха да дишат, докато не зърнаха главата му далеч надолу по течението да се подава над водата, за да поеме въздух, но след това той отново потъна и се изгуби от очите им.

Тези внезапни и успешни действия на тримата горски обитатели бяха отнели само няколко минути от времето, което сега беше толкова ценно. Като хвърли последен поглед към Ункас, Кора се обърна и заговори с разтреперани устни на Хейуърд:

— Чувала съм, че се славите с умението да плувате, Дънкън; тогава последвайте мъдрия пример на тези простодушни и верни същества.

— Това ли е верността, която Кора Мънроу изисква от своя защитник! — каза младият човек, усмихвайки се горчиво и тъжно.

— Сега не е време за празнословия и погрешни тълкувания — отвърна тя, — а момент, когато всяко задължение трябва да бъде обсъдено. Тук вие не можете да ни бъдете вече полезен и ценният ви живот трябва да бъде пощаден за други, по-близки приятели.

Той не отвърна нищо, макар че погледът му падна върху красивата фигура на Алиса, която стискаше ръката му като безпомощно дете.

— Имайте предвид — продължи Кора след късо мълчание, като през това време, изглежда, се бореше с някаква мъка, по-остра дори от тази, която страхът и бе събудил, — че най-лошото, което може да ни сполети, е смъртта — данък, който всеки трябва да плати, когато му дойде времето.

— Има беди, по-лоши от смъртта — каза Дънкън с дрезгав глас, сякаш бе раздразнен от упоритостта й, — беди, които биха могли да се предотвратят от присъствието на този, който е готов да умре заради вас.

Кора престана да го увещава и като закри лице с шала си, поведе почти безчувствената Алиса към най-закътания край на вътрешната пещера.

Бележки

[1] инч = 2,5 см. Б.пр.