Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (22)

ГЛАВА XXI

Групата стигна до една местност, която за жителите на Щатите и до ден днешен е по-малко позната, отколкото пустините на Арабия и татарските степи. Това е неплодородна и камениста земя, която разделя притоците на Чамплейн от тези на Хъдзън, на Moxotf и на св. Лаврентий. Благодарение на предприемчивия дух на страната през годините, които последваха периода, описан в повестта ни, край тази местност възникна цял пояс от богати и преуспяващи селища, но дори и сега само ловецът и дивакът проникват в пустинните и дълбини.

Но тъй като Ястребово око и мохиканите често бяха прекосявали планините и долините на тази обширна пустош, те не се подвоумиха да навлязат навътре в нея с увереността на хора, свикнали на нейните лишения и трудности. В продължение на дълги часове следваха мъчния си път, направлявани от някоя звезда или от течението на някаква рекичка. Най-после разузнавачът даде знак да спрат и след кратко съвещание с индианците накладоха огън и направиха необходимите приготовления, за да прекарат остатъка от нощта.

Като подражаваха на своите по-опитни другари и взеха пример от тяхната самоувереност, Мънроу и Хейуърд заспаха без страх, макар и с безпокойство. Когато росата се изпари, а слънцето разпръсна мъглите и започна да облива гората със силната си светлина, пътниците отново поеха пътя си.

След като извървяха няколко мили, Ястребово око, който бе избързал напред и ги водеше, сега започна да се движи по-предпазливо и внимателно. Често спираше да оглежда дърветата и не пресичаше ни една рекичка, без да изследва внимателно количеството, бързината и цвета на водата и. И понеже не се доверяваше на собствената си преценка, често се обръщаше за съвет към Чингачгук. При едно от тези съвещания Хейуърд забеляза, че Ункас стои търпеливо настрани, мълчи и заинтересувано слуша. Много му се щеше да се обърне към младия вожд и да го запита какво мисли за по-нататъшния, им път, но спокойното и достойно държане на туземеца го караше да си мисли, че и той като него разчита напълно на мъдростта и съобразителността на по-старите от групата. Най-после разузнавачът заговори на английски и веднага обясни трудността на настоящото им положение.

— Когато разбрах, че пътят на хуроните води на север — каза той, — нямаше нужда от дългогодишната ми опитност, за да ми стане ясно, че те следват долините и ще се движат между водите на Хъдзън и на Хорикън, докато стигнат до изворите на канадските потоци, които ще ги отведат в центъра на земите, заемани от французите. Но ето на, ние сме вече тук, недалеч от Скарун^[1], а не сме видели никакви следи от тях! Човек е несъвършено същество и твърде е възможно да не сме надушили истинската диря.

— Господ да ни пази от подобна грешка! — възкликна Дънкън. — Нека се върнем назад по стъпките си и да изследваме пътя с още по-остър поглед. Няма ли и Ункас да даде някакъв съвет при това затруднено положение?

Младият мохикан хвърли поглед към баща си, но запази спокойното си и невъзмутимо държане и продължи да мълчи. Чингачгук долови погледа му и с движение на ръката си го подкани да говори. Щом му бе дадено това позволение, сериозната сдържаност изчезна от лицето на Ункас и по него проблесна радост и интелигентност. Той подскочи като елен и се изкачи тичешком по една стръмнина на няколко десетки ярда пред тях. Там застана ликуващ над една купчинка прясна пръст, която личеше, че скоро е била разровена от някакво голямо животно. Очите на всички проследиха това неочаквано движение и от възторжения вид на младежа разбраха, че е сполучил!

— Ето следа! — възкликна разузнавачът, като се приближи до посоченото място. — За годините си момъкът има остри очи и бърз ум.

— Много е чудно, че досега се е стърпял да не издаде това, което е знаел — промърмори Дънкън до него.

— Още по-чудно щеше да бъде, ако бе проговорил, без да го подканят. Не, не, нашите бледолики младежи, които се учат от книгите и мерят знанията си по прочетените страници, може да си въобразяват, че и по ум, както с краката си, изпреварват бащите си, но там, където опитът е учител, ученикът е принуден да признае значението на годините и затова им отдава нужната почит!

— Погледнете! — каза Ункас, като посочи на север и на юг към ясната и широка следа, която се виждаше от двете му страни. — Тъмнокосата девойка се е отправила към студените места.

— Никоя хрътка не е попадала на по-хубави дири — отговори разузнавачът, като се втурна по посочения път. — Късметът ни работи чудесно и можем да вървим с високо вирнат нос. Да, да, ето и двата коня с клатушкащата се походка; този хурон пътува като някой бял генерал. Човечецът просто е загубил разсъдъка си и е полудял! Огледай се добре и виж дали няма следи от колела, сагамор — продължи той, като хвърли поглед назад и се разсмя, обхванат от ново задоволство. — Скоро ще открием, че този глупак пътува дори с кола, макар че го следят три чифта от най-острите очи из тия погранични местности.

Повишеното настроение на разузнавача и забележителният успех в преследването, при което бяха изминали един криволичещ път, дълъг повече от четиридесет мили, не можеха да не обнадеждят и останалите. Сега те напредваха бързо, със същата увереност, с която един пътник би вървял по широко шосе. Ако някоя скала или рекичка, или парче земя, по-твърда от обикновено, прекъсваха следваните от тях дири, вярното око на разузнавача ги откриваше малко по-далеч, така че рядко ставаше нужда да се забавят дори една минута. Напредването им беше много улеснено от тяхната увереност, че Магуа се е движил по долините, обстоятелство, което даде правилна насока на пътя им. От друга страна, хуронът не бе напълно пренебрегнал хитростите, с които туземците обикновено си служат, когато се оттеглят пред неприятеля. Често се виждаха лъжливи следи и внезапни завои там, дето някое поточе или по-особената почва позволяваха това. Но преследвачите рядко се мамеха и винаги успяваха да разберат грешката си, преди да изгубят време или разстояние по погрешните дири.

Към средата на следобеда те бяха преминали Скарун и следваха пътя на залязващото слънце. След като се спуснаха по склона на едно възвишение и се озоваха в някаква ладийка, през която течеше бърз поток, изведнъж стигнаха до едно място, където Лисицата се бе спирал. Край едно изворче се виждаха разпръснати, изгорели главни, наоколо се търкаляха остатъци от еленово месо, а по дърветата личеше, че конете са гризали клонките им. Недалеч от тях Хейуърд откри и огледа с нежно чувство един малък навес от клонки, под който му се искаше да вярва, че Кора и Алиса бяха спали. Но макар че земята бе утъпкана и наоколо се виждаха много ясни отпечатъци от крака както на животни, така и на хора следите изведнъж се губеха.

Лесно беше да се проследят дирите на конете, но изглежда, че те се бяха скитали без водач и без друга цел, освен да си търсят храна. Най-после Ункас, който заедно с баща си се мъчеше да открие пътя, по който са минали животните, се натъкна на следи, и то твърде пресни. Но преди да тръгне по указания от белезите път, той съобщи за успеха си на своите другари и докато те се съвещаваха, младежът се появи отново, водейки двете кобили с раздърпани седла и измърсени чулове, сякаш от няколко дни бяха оставени да скитат на свобода.

— Какво може да означава това? — запита Дънкън, като пребледня и се огледа наоколо, сякаш се боеше, че близките листа и храсти щяха да разкрият някаква ужасна тайна.

— Че краят на пътуването ни е дошъл и че се намираме в неприятелска страна — отвърна разузнавачът. — Ако негодникът е бил преследван и девойките са имали нужда от коне, за да вървят наред с останалите от групата, той би отрязал скалповете им. Но без да го преследват неприятели и при такива здрави животни като тези той не би откъснал и косъм от главите им. За срам, на нас, бледоликите, знам какво мислите, но нямате основание: онзи, който смята, че дори един мингозец би могъл да направи друго с една жена, освен да я убие, не познава нито индианската природа, нито законите на гората. Не, не. Чул съм, че канадските индианци са надошли по тези хълмове да ловят елени, и сега ние се приближаваме до техния лагер. Пък и защо ли да не ловуват? Оръдията на Тай, които гърмят сутрин и вечер^[2], могат всеки ден да се чуят сред тези планини, защото французите прокарват нов път между провинциите на краля и канадските земи. Вярно е, че конете са тук, обаче хуроните ги няма. Тогава нека потърсим пътеката, по която са се отдалечили.

След това Ястребово око и мохиканите се заловиха здраво за работа. Определиха един кръг с обиколка от няколкостотин фута и всеки се зае да изследва съответната част от него. Това обаче не даде никакъв резултат. Имаше многобройни отпечатъци от стъпки, но изглеждаше, че са от хора, които са се движили наоколо без намерение да напускат мястото. Разузнавачът и другарите му отново обиколиха целия кръг, като вървяха бавно един след друг, и пак се събраха в центъра, без да разберат нещо повече от онова, което знаеха, когато тръгнаха.

— Тази хитрост не може да няма цел — възкликна Ястребово око, когато срещна разочарованите погледи на своите помощници. — Трябва да открием тази работа, сагамор, като започнем от изворчето и проследим земята инч по инч. Онзи хурон няма да може да се похвали пред съплеменниците си, че краката му не оставят никакви следи.

И като сам даде пример, разузнавачът се залови да изследва с възобновено усърдие. Не оставиха нито лист необърнат. Отместваха пръчки и вдигаха камъни, защото се знае, че индианците често пъти си служат с такива предмети и с най-голямо търпение и старание прикриват всяка своя стъпка.

И все пак не откриха нищо. Най-после пъргавият Ункас, който бе свършил своята работа най-бързо, изкопа малко пръст, заприщи с нея буйното поточе, което се стичаше от изворчето, и измести течението в друго корито. Щом тясното леговище надолу от бента изсъхна, той се наведе над него с остър, любопитен поглед. Ликуващ вик веднага възвести, че младият воин бе пожънал успех. Всички се събраха край това място и Ункас им показа отпечатъка на мокасин, който ясно личеше върху влажния нанос.

— Този момък ще бъде чест за своето племе — каза Ястребово око, като гледаше следата със същото възхищение, с което един естественик би гледал зъба на мамут или реброто на мастодонт. — Да, хубав трън е той в очите на хуроните. И все пак това не е стъпка на индианец. Тежестта е падала повече върху петата, а отпечатъците от пръстите са квадратни, като на френски танцуван! Я изтичай назад, Ункас, и ми донеси размерите от стъпалото на певеца. Ще намериш един чудесен негов отпечатък точно срещу онази скала до хълма.

Докато младежът изпълняваше това поръчение, разузнавачът и Чингачгук разглеждаха внимателно отпечатъците. Мерките съвпадаха и Ястребово око заяви без колебание, че стъпката е на Дейвид, когото и този път бяха накарали да смени обувките си с мокасини.

— Сега вече всичко ми е така ясно, сякаш сам съм бил свидетел на хитрините на Лисицата — прибави той. — Тъй като певецът е човек, чиито дарования са главно в гърлото и в краката, накарали са го да върви пръв, а другите са вървели в неговите стъпки и са гледали да запазят тяхната форма.

— Не — извика Дънкън, — не виждам никакви белези от…

— Краката на девойките — прекъсна го разузнавачът. — Онази гадина е намерила начин да ги пренесе дотам, докъдето е сметнала, че е необходимо, за да се заблудят преследвачите. Главата си залагам, че преди да изминем няколко десетки ярда, ние отново ще видим следи от хубавите им малки крачка.

Сега всички продължиха напред, следваха поточето и не отделяха очи от редовно срещаните отпечатъци. Водата скоро тръгна по старото си корито, но оглеждайки земята и от двете му страни, горските жители продължаваха пътя си, сигурни, Че следите се намират под потока. След като изминаха повече от половин миля, поточето забълбука около подножието на една широка, суха скала. Тук те се спряха, за да видят дали хуроните не са напуснали водата. И добре сториха, че постъпиха така, защото подвижният и бърз Ункас веднага откри отпечатък от един крак върху мъха, където, изглежда, някой индианец бе стъпил, без да иска. Ункас тръгна в новооткритото направление, навлезе в един съседен гъсталак и попадна на пресни и ясни следи, като тези преди поточето. Младежът нададе нов радостен вик, с който обяви на другарите си за щастливата находка, и веднага сложи край на търсенето.

— Цялата работа е била обмислена с индианска прозорливост и би заслепила очите на белокожи хора — каза разузнавачът, когато всички се събраха край мястото.

— Ще продължим ли напред? — запита Хейуърд.

— Полекичка, полекичка. Знам пътя, но добре ще е да изследваме нещата. Моята наука така ми заповядва, майоре; а ако човек пренебрегва опита си, малка е възможността да научи онова, което щедро му разкрива провидението. Всичко е ясно освен едно: по какъв начин този негодник е успял да пренесе девойките по пътя с лъжливите следи. Дори и един хурон не би оставил нежните им крака да докоснат водата.

— Това не би ли помогнало да се обясни тази трудност? — запита Хейуърд, показвайки остатъците от нещо като ръчна количка, грубо направена от клонки, вързани с ракитови пръчки, която сега бе нехайно захвърлена като безполезна.

— Всичко е ясно! — извика зарадван Ястребово око. — Цели часове са прахосали тези гадове, за да устроят сполучлив край на пътя с лъжливи следи! Така си е, и друг път съм ги виждал да губят цял ден за подобно нещо и пак да не успеят. Ето тук отпечатъци от три чифта мокасини и от два чифта малки крака. Чудно е как може живо същество да върви с такива нежни крачка! Подай ми онази каишка от еленова кожа, Ункас, за да измеря дължината на това стъпало. Бога ми, то не е по-дълго от детско стъпало и все пак девойките са високи и добре развити.

— Краката на дъщерите ми са твърде нежни за този труден път — каза Мънроу, като огледа с бащинска любов леките стъпки на децата си. — Сигурно ще ги намерим примрели някъде из този пущинак.

— Малко основание имаме да се страхуваме от подобно нещо — отвърна разузнавачът, като поклати бавно глава. — Макар че е лек и малък, този крак е стъпвал здраво и направо. Вижте, токът едва е докоснал земята, а там тъмнокосата е направила малък скок от един корен до друг. Не, не, напълно съм уверен, че докато са минавали оттук, никоя от тях не е припаднала. А следите на певеца показват, че краката му са били изранени и е започнал да се уморява. Ето вижте, тук се е тътрел, а тук е вървял с широки крачки и е залитал, а пък тук, изглежда, като че е пътувал със ски. Така е, човек, който си служи само с гърлото, едва ли може да тренира добре краката си.

По тези неоспорими белези опитният горски жител стигна до истината с такава увереност и точност, сякаш сам бе свидетел на всички случки, които така лесно отгатна с прозорливостта си. Обнадеждени от тези уверения и доволни от обясненията, колкото очевидни, толкова и прости, петимата мъже продължиха пътя си, след като се спряха да похапнат набързо.

Разузнавачът хвърли поглед нагоре към залязващото слънце и тръгна напред с такъв устрем, че накара Хейуърд и все още бодрия Мънроу да напрегнат всичките си сили, за да не останат по-назад. Пътят им сега минаваше през долчинката, за която вече споменахме. И тъй като тук хуроните не бяха се старали да прикриват следите си, напредването на преследвачите вече не бе възпирано от несигурност. Но преди да бе изминал час, Ястребово око значително забави хода си и вместо да гледа право напред, както преди, започна да обръща подозрително глава ту насам, ту натам, сякаш усещаше приближаването на някаква опасност. Не след дълго той отново се спря и почака, докато другите го настигнаха.

— Надушвам хуроните — каза той, като се обърна към мохиканите. — Ей там, през върховете на дърветата, се вижда небето. Вече сме се приближили твърде много до лагера им. Сагамор, ти ще тръгнеш по височината надясно, Ункас ще кривне край потока вляво, а аз ще вървя по следите. Ако нещо се случи, знакът ни ще бъде три грачения като врана. Видях една от тези птици да се вие във въздуха точно над изсъхналия дъб — още едно указание, че наближаваме някакъв лагер.

Индианците тръгнаха всеки по своя път, без нищо да кажат, а Ястребово око продължи предпазливо с двамата бледолики. Хейуърд избърза към водача, нетърпелив да зърне по-скоро неприятелите, които бе преследвал с толкова усилия и тревоги. Другарят му каза да се промъкне до края на гората, обрасла с храсти, и да го чака там, тъй като искал да изследва някакви подозрителни белези малко по-настрани. Дънкън го послуша и скоро се озова на такова място, откъдето се откри гледка колкото нова, толкова и необикновена. По протежение на много акра дърветата бяха изсечени и мекият блясък на лятната привечер осветяваше сечището в красив контраст със сивата светлина на гората. Недалеч от мястото, където беше застанал Дънкън, потокът се разширяваше в малко езеро и покриваше по-голямата част от низината между двете възвишения. От този широк басейн водата се изливаше надолу като водопад така правилно и плавно, сякаш това бе дело на човешка ръка, а не природно явление. Стотина пръстени жилища се издигаха край брега на езерото, а дори и в самата вода, сякаш тя бе преляла извън бреговете. Заоблените им покриви, отлично пригодени за защита от стихиите, показваха по-голямо усърдие и предвидливост, отколкото туземците обикновено проявяват към жилищата си, а още по-малко към тези, които им служеха за временни цели, като например за лов или война. Накратко казано, цялото село или градче — наречете го, както искате — бе построено по-спретнато и по-планирано, отколкото белите бяха свикнали да очакват от индианците. Селището обаче изглеждаше напуснато — така поне си мислеше Дънкън в продължение на много минути. Най-после му се стори, че вижда няколко човешки фигури да се движат към него на четири крака и да влачат подире си някаква тежка и както той бързо долови, страшна машина. Точно тогава няколко тъмни глави се показаха от жилищата и изведнъж като че цялото селище се оживи от хора, които обаче се промъкваха от едно закрито място до друго с такава бързина, че не даваха никаква възможност да се отгадае настроението и намеренията им. Изплашен от тези подозрителни и необясними движения, той тъкмо се готвеше да изграчи като врана, когато някакво близко шумолене привлече погледа му към друга посока.

Младият човек се сепна, инстинктивно отстъпи няколко крачки назад и се видя на стотина ярда от един още по-чудноват индианец. Дънкън се овладя в миг и вместо да нададе тревога, която можеше да бъде фатална за самия него, остана неподвижен и внимателно заследи движенията на другия.

След като наблюдава спокойно една минута, той се увери, че индианецът не го е забелязал. Туземецът също оглеждаше ниските жилища и следеше бързите движения на обитателите му. Невъзможно беше да се открие изражението на чертите му, скрити под чудновато изписаната маска, но все пак на Дънкън се стори, че то беше по-скоро тъжно, отколкото диво. Главата му беше остригана както обикновено, освен на темето, и от стърчащия там кичур коса висяха хлабаво три-четири пера от крило на сокол. Парцаливо памучно наметало покриваше до половина тялото му, а надолу беше облякъл риза, чиито ръкави изпълняваха службата на крачоли. Краката му бяха голи и твърде много изподраскани и изранени от тръните. Но те бяха обути в здрави мокасини от еленова кожа. Изобщо целият вид на този човек беше запуснат и жалък.

Дънкън продължаваше да наблюдава любопитно съседа си, когато разузнавачът се промъкна предпазливо и тихо до него.

— Както виждате, стигнали сме до селището или лагера им — прошепна младият човек. — А ето един от самите диваци, който ще попречи твърде много на по-нататъшното ни напредване.

Ястребово око се сепна и изпусна пушката си, а после отправи поглед натам, накъдето Хейуърд сочеше с пръст и спря очи на непознатия. След това сниши опасното дуло на оръжието си и протегна напред дългия си врат, сякаш за да увеличи и без това голямата напрегнатост, с която го наблюдаваше.

— Този дявол не е хурон — каза той. — Не е и от друго канадско племе. И все пак вие виждате по дрехите му, че негодникът е ограбил някой бял човек. Да, да, добре е разровил Монкалм горите, за да си осигури нахлуването, и е събрал какви ли не разбойници и кряскащи негодници. Виждате ли къде е сложил пушката или лъка си?

— Изглежда, че не носи оръжие, нито пък има вид, че е с някакви лоши намерения. Ако не даде знак за тревога на другарите си, които, както виждате, се навъртат край водата, ние няма какво да се страхуваме от него.

Разузнавачът се извърна към Хейуърд и го изгледа за миг с нескривано учудване. После, като отвори широко уста, той се разсмя волно и сърдечно, макар че стори това по особения си мълчалив начин, към който отдавна го бе приучила опасността.

— Другарите му, които се навъртат край водата — повтори той думите му и прибави: — Това е резултат от учението и от живота в градовете! Но онзи мошеник има дълги крака и не трябва много да му се доверяваме. Насочете към него пушката си, докато аз пропълзя зад гърба му през храсталака, за да го хвана жив. В никакъв случай не стреляйте.

Ястребово око се бе мушнал наполовина в гъсталака, когато Хейуърд протегна ръка и го спря, за да го запита:

— А мога ли да стрелям, ако ви видя в опасност? Ястребово око го изгледа за миг подобно на човек, който не знае как да разбере въпроса му. После кимна с глава и отговори, като продължаваше да се смее безгласно:

— Стреляйте колкото цял взвод, майоре!

Следния миг той вече се скри зад листата. Изминаха няколко минути на трескаво нетърпение, когато Дънкън зърна отново разузнавача. Той пълзеше по земята, а дрехата му почти не се различаваше от пръстта. Движеше се точно в гърба на човека, когото искаше да залови. Когато стигна на няколко ярда от него, той се изправи бавно и тихо на крака. В този миг откъм водата се чу шум от неколкократно тежко пляскане. Дънкън извърна очи точно навреме, за да види как стотина тъмни фигури се хвърлиха вкупом в развълнуваното езерце. Като грабна пушката си, той отново прикова поглед в застаналия наблизо индианец. Вместо да се уплаши като другите, спокойният дивак протегна напред шия, сякаш да наблюдава с глупаво любопитство онова, което ставаше край мрачното езеро. В това време Ястребово око издигна ръка над него, но без някаква видима причина отново я отдръпна и пак се разсмя продължително и безгласно. Когато особеният и сърдечен смях на разузнавача престана, вместо да хване жертвата си за гърлото, той го потупа леко по рамото и възкликна високо:

— Е, приятелю? Да не би да възнамеряваш да учиш бобрите да пеят?

— Точно така — отвърна веднага другият. — Изглежда, че бог, който им е дал сила да развият тъй добре способностите, дарени им от него, не би ги лишил от глас, с който да го възхваляват.