Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (13)

ГЛАВА XII

Хуроните стояха като вцепенени пред внезапната смърт на техния другар. А когато видяха с каква ловкост бе улучена жертвата, и то при толкова голям риск да бъде повален приятелят вместо врага, името Дългата карабина се изтръгна едновременно от устата на всички и бе последвано от див и плачевен вой. Отговори му силен крясък откъм малкия храсталак, където непредпазливите червенокожи бяха струпали оръжието си. В следващия миг те видяха Ястребово око, който нямаше търпение да напълни отново намерената си пушка, да се приближава към тях, като размахва оръжието си и пори въздуха с широки и мощни движения. Колкото смело и бързо да напредваше разузнавачът, той бе изпреварен от една пъргава и енергична фигура, която се стрелна край него и скочи с невероятна бързина и смелост точно в средата на хуроните, където застана пред Кора и със страшна заплаха размаха томахавкага и бляскащия нож. Преди хуроните да се опомнят от тази неочаквана дързост, едно видение, тъй въоръжено, че изглеждаше като символ на смъртта, се мярна пред очите им и се изправи пред другата девойка. Дивите мъчители се свиха при вида на войнствените нападатели, които се появяваха така бързо един след друг. Хуроните с тяхното типично възклицание изразяваха удивлението си, а след това произнесоха познатите и страшни за тях имена:

— Бързия елен! Голямата змия!

Но хитрият и бдителен вожд на хуроните не се смути така лесно. Той изгледа с острите си очи малката полянка, с един поглед разбра същността на нападението и като насърчи хората си с думи и с личния си пример, извади своя дълъг и опасен нож и се втурна със силен крясък върху готовия за бой Чингачгук. Това беше знак за обща борба. Нито една от двете страни не притежаваше огнестрелни оръжия и битката се разрази по най-смъртоносния начин — тяло срещу тяло, с оръжия за нападение, но не и за отбрана. Ункас отвърна на провикването, като скочи върху един от неприятелите и с добре измерен удар на томахавката си разсече главата му. Хейуърд измъкна оръжието на Магуа от ствола на дървото и се втурна енергично в борбата. Тъй като сражаващите се сега бяха равни на брой и от двете страни, всеки си избра по един противник. Ударите се кръстосваха с яростта на ураган и с бързината на светкавица. Ястребово око скоро се приближи до втори неприятел и с единствено размахване на страшното си оръжие сложи край на слабата му и несръчна съпротива, като го притисна с удара си до земята. Хейуърд нямаше търпение да чака врага, а хвърли томахавката, която бе грабнал. Той удари индианеца по челото и го възпря за миг. Насърчен от тоя малък успех, буйният младеж се нахвърли върху врага си с голи ръце. Един миг му бе достатъчен, за да разбере колко прибързано бе постъпил, тъй като веднага бе принуден да употреби всичките си сили и смелост, за да избегне отчаяните удари, които индианецът нанасяше с ножа си. Тъй като не можеше повече да отблъсква зоркия си неприятел, той го сграбчи с ръце и успя да притисне ръцете му до бедрата като в железни клещи; обаче това бе твърде изморително и той не можеше дълго да издържи така. Но в този крайно напрегнат момент чу някой да вика:

— Да смажем гадините! Никаква милост за проклетите мингозци!

В следния миг прикладът на пушката на Ястребово око се стовари върху голата глава на противника, чиито мускули се отпуснаха и той падна неподвижен от ръцете на Дънкън.

След като разцепи главата на първия си противник, Ункас се извърна като гладен лъв, за да търси нова жертва.

Петият и единствен хурон, който не участвуваше в първата схватка, се спря за миг и като видя, че всички наоколо му са увлечени в смъртоносната битка, се зае с адска злоба да довърши прекъснатото отмъщение. Надавайки ликуващ вик, той се спусна към беззащитната Кора и хвърли острата си брадвичка — страшен предвестник на собственото му приближаване. Томахавката докосна рамото на девойката, като преряза пръчките, с които бе вързана за дървото. Кора се освободи и избяга. Успяла да се изтръгне от ръцете на дивака и без да мисли за себе си, тя се хвърли на гърдите на Алиса, като се мъчеше с разтреперани и несигурни пръсти да счупи клонките, с които бе вързана сестра й. Всеки освен едно чудовище би се трогнал от тази благородна проява на силни и чисти чувства, но в гърдите на хурона нямаше място за никакво състрадание. Като сграбчи Кора за буйните й къдрици, попадали безредно по раменете й, той я откъсна от Алиса и с дивашка ярост я събори на колене. После събра разпилените й коси, вдигна ги високо с протегнатата си ръка и с презрителен и ликуващ смях направи във въздуха едно кръгообразно движение с ножа си около изящната глава на своята жертва. Но поради този миг на зверско удоволствие той пропусна сгодния случай, защото точно тогава гледката привлече погледа на Ункас. Той подскочи като топка, стрелна се във въздуха, падна върху гърдите на врага и като го блъсна на няколко ярда встрани, го повали на земята. Младият мохикан така стремително се беше засилил напред, че и той се просна до него. После и двамата скочиха на крака, сборичкаха се, като си нанасяха един другиму кървави рани. Но борбата скоро стигна до решителния си край: томахавката на Хейуърд и пушката на Ястребово око се стовариха върху главата на хурона, а в същия миг ножът на Ункас прониза сърцето му.

Борбата вече беше завършена с изключение на продължителната схватка между Хитрата лисица и Голямата змия. Тези диви воини напълно доказаха, че заслужават изразителните си имена, дадени им за дела, извършени в минали битки. Когато най-напред се нахвърлиха един върху друг, те изгубиха известно време в отбягване на буйните и бързи удари, с които всеки целеше да отнеме живота на другия. После се впуснаха внезапно един срещу друг, вкопчиха се и се събориха на земята с преплетени като змии тела, извиващи се в гъвкави и ловки движения. В момента, когато тези опитни и отчаяни борци се биеха, мястото, където се намираха, можеше да се познае само по облака от прах и листа, който се движеше от средата на малката полянка към единия й край, сякаш вдигнат от вихрушка. Подтикнати от приятелство, синовно чувство и признателност, Хейуърд и другарите му се втурнаха вкупом към това място и заобиколиха малкия облак прах, надвиснал над двамата борци. Напразно Ункас се стрелкаше около облака с намерение да прободе с ножа си сърцето на бащиния си враг, напразно Ястребово око заплашително вдигаше и сваляше пушката си; Дънкън пък се мъчеше да сграбчи хурона за краката, но ръцете му сякаш бяха изгубили силата си. Покрити с прах и кръв, борците се движеха бързо, като че бяха едно тяло. Фигурата на мохикана, подобна на самата смърт, и тъмната снага на хурона тъй бързо се мяркаха една след друга, че приятелите на първия не знаеха къде и как да нанесат удара, който можеше да му помогне. Имаше кратки и бегли моменти, когато огнените очи на Магуа проблясваха като очите на приказния змей, обвит в облак прах, и в тия кратки моменти той четеше по лицето на присъствуващите врагове какъв ще бъде изходът от борбата, но преди някоя неприятелска ръка да успее да се стовари върху обречената му глава, на нейно място дохождаше смръщената физиономия на Чингачгук. Сцената на битката се премести от центъра на полянката към края й. Най-после мохиканът намери сгоден случай да нанесе силен удар с ножа си; изведнъж ръката на Магуа се отпусна и той падна назад, без да мръдне, сякаш бе мъртъв. Противникът му скочи на крака и накара горските сводове да прокънтят от победния му вик.

— Браво на делаварците! Победа на мохикана! — извика Ястребово око, като още веднъж издигна дългата си смъртоносна пушка. — Един последен удар, нанесен от човек без примес в кръвта си, няма да опетни честта на победителя, нито пък ще отнеме правото му върху скалпа.

Но в самия момент, когато опасното оръжие се спущаше, гъвкавият хурон избягна бързо опасността, като се търкулна надолу в пропастта, падна на крака и с един скок се озова в средата на нисък храсталак, израснал на склона. Делаварците, които смятаха противника си за мъртъв, възкликнаха учудени и бързо и шумно се спуснаха по него като хрътки, които виждат пред себе си елен. Точно тогава разузнавачът нададе особен, остър вик, който в миг ги отклони от целта им и отново ги призова към върха на хълма.

— Това можеше да се очаква от него — извика заклетият враг на мингозците, чиито предразсъдъци притъпяваха свойственото му чувство за справедливост към всичко, което се отнасяше до тях. — Ах ти, безчестен лъжец и измамник! Ако един делаварец бъде честно победен, той ще лежи мирно и ще се остави да го ударят по главата, но тези нехранимайковци, макасците, се държат за живота като диви котки. Оставете го, оставете го, самичък е, а при това няма нито пушка, нито лък и се намира на много мили от своите другари, французите. Засега Магуа е безвреден като гърмяща змия без отровен зъб, докато дойде момент, когато той, както и ние, можем да оставим следи от мокасините си по обширното пясъчно поле. Виж, Ункас — прибави той на делаварско наречие, — баща ти вече реже скалповете. Не ще е зле да пообиколим и опипаме останалите негодници, иначе току виж и някой друг от тях хукнал през гората и закрещял като сойка, ударена в крилото.

Като каза това, честният, но неумолим разузнавач обиколи умрелите и хладнокръвно забиваше дългия си нож в безчувствените им гърди, сякаш бяха трупове на животни. Но той бе изпреварен от по-възрастния мохикан, който вече бе свалил символите на победата от главите на убитите.

Ункас, пренебрегвайки навиците си, дори и самата си природа, с инстинктивна деликатност се втурна с Хейуърд да помогне на девойките и като освободи бързо Алиса, остави я в ръцете на Кора. Няма да правим опит да описваме благодарността, която пламтеше в гърдите на двете сестри, така внезапно спасени. Признателността им беше дълбока и безмълвна — тя гореше с най-светъл и чист пламък в скритите олтари на сърцата им. Сестринските им чувства отново се събудиха и проявиха в дълги и жарки, безмълвни милувки. Алиса, която бе коленичила до Кора, се изправи, хвърли се на гърдите й и ридаейки, изрече името на стария им баща, а в нежните й като на гълъб очи проблеснаха лъчите на надеждата.

— Спасени сме! Спасени сме! — прошепна тя. — Ще можем да се върнем в прегръдките на скъпия ни баща; сърцето му няма да се сломи от скръб. А ти, Кора, моя сестро — не, повече от сестра — моя майко, и ти си спасена; и Дънкън — прибави тя, като погледна към младежа с неизразимо невинна усмивка, — дори и нашият смел и благороден Дънкън можа да избегне опасността невредим.

Докато траеше тоя изблик на чувства, тъй естествен за положението, в което се намираха, Ястребово око, убеден, че хуроните, които обезобразяваха милата сцена, вече не бяха в състояние да развалят нейната хармония, се приближи до Дейвид и го освободи от жилавите пръчки, с които бе вързан и които до този момент бе понасял с най-примерно търпение.

— Ето! — възкликна разузнавачът, като захвърли зад себе си последната ракитова пръчка. — Отново си господар на крайниците си, макар че, както изглежда, не си служиш с тях по-разумно, отколкото когато си бил малко дете. Ако не се обиждаш от съветите на човек, макар и не по-възрастен от тебе, но който е прекарал по-голямата част от живота си в пущинака и може да се каже, опитността му е по-голяма от годините му, чуй какво ще ти кажа: махни тази малка свирка от джоба си и я продай на първия глупак, когото срещнеш, а с парите си купи някое полезно оръжие, ако ще да е дори и само цев от пищов. Пък с усърдие и трудолюбие ще се научиш да си служиш с него, защото вярвам, твоите очи вече ясно ти показват, че гарванът е по-полезна птица от дрозда. Гарванът поне премахва грозните гледки пред човешките очи, докато дроздът създава само тревоги в гората и със своите звуци мами ушите на всички около себе си.

— Оръжията и бойният рог са за битката, а песента и благодарствените химни — за победата — отвърна освободеният Дейвид. — Приятелю — прибави той, като протегна добродушно слабата си, деликатна ръка към Ястребово око, а очите му се овлажниха и започнаха да святкат, — благодаря ви за това, че косите ми все още растат там, където провидението ги е посадило; макар косите на другите хора да са по-лъскави и по-къдрави, аз винаги съм смятал, че моите собствени са си добри за главата, която покриват. Това, че не взех участие в битката, се дължеше не толкова на вродено нежелание, колкото на пръчките, с които ме бяха вързали езичниците. В тази борба вие се показахте смел и ловък и преди да се заловя с изпълнението на другите си по-важни задължения, аз ви благодаря, защото вие действително доказахте, че сте достоен за похвалите на един християнин.

— Дребна работа — нещо, което често би виждал, ако поживееш повече между нас — отвърна разузнавачът, смекчен от недвусмислената благодарност на псалмопевеца. — Аз отново намерих своя стар другар „Еленоубиеца“ — прибави той, като погали приклада на пушката си, — а това само по себе си е вече победа. Тези ирокези са хитри, но те сами са се измамили, когато са сложили пушките си далеч от себе си; и ако Ункас и баща му бяха надарени с присъщото на индианците търпение, ние щяхме да изстреляме върху нехранимайковците три куршума вместо един и това щеше да довърши цялата глутница — онази подскачаща гадина и другарите му.

Дейвид също седна и като извади малкия сборник с химни, който винаги му бе под ръка, и очилата с железни рамки, вдигна очи към небето и каза високо:

— Приканвам ви, приятели, заедно да възхвалим нашето необикновено избавление от ръцете на диваците и безверниците, да го възхвалим с утешителните и тържествени звуци на химна, наречен „Нортамптън“.

След това той посочи страницата, на която се намираха избраните стихове, и сложи до уста свирката си, вършейки всичко това с онази тържественост, с която имаше обичай да си служи в храма. Този път обаче никой не го последва, тъй като точно тогава двете сестри си разменяха онези нежни прояви на обич, за които току-що споменахме. Без ни най-малко да се смущава от малобройната си публика, която всъщност се състоеше само от недоволния разузнавач, той извиси глас, като започна и свърши свещената песен без никакво премеждие и прекъсване.

Ястребово око слушаше, хладнокръвно нагласяваше кремъка на пушката си и я пълнеше. Но несподелената мелодия не успя да го трогне. Никога пътуващ певец, или наречете Дейвид с каквото щете подходящо име, не е проявявал дарбата си в присъствието на по-безразлични слушатели, макар че, като се има предвид искрения му подтик, твърде вероятно е никой изпълнител на светски песни да не е отронвал звуци, които да са стигали по-близо до трона на онзи, на когото следва да се отдаде всяка почит и възхвала. Разузнавачът поклати глава и като промърмори няколко неразбрани думи, от които можеха да се чуят ясно само „гърло“ и „ирокези“, отиде да събере и разгледа в какво състояние се намира плененият арсенал на хуроните. Към него се присъедини със същата цел и Чингачгук, който намери между другите оръжия собствената си пушка и пушката на сина си. Дори и Хейуърд и Дейвид бяха снабдени с оръжие. Но липсваха куршуми, с които да стрелят.

Когато горските жители си разпределиха плячката, разузнавачът обяви, че е време да потеглят. Гамът бе свършил песента си, а двете сестри бяха престанали да изявяват чувствата си. Подпомагани от Дънкън и по-младия мохикан, сестрите заслизаха надолу по стръмния склон на хълма, по който се бяха качили при твърде различни обстоятелства и на чийто връх насмалко щяха да намерят гибелта си. В подножието намериха конете си, които хрупаха листата на храстите. Възседнаха ги и тръгнаха по стъпките на водача, който в тия най-тежки изпитания им бе доказал, че е истински приятел. Пътуването беше кратко. Като изостави сляпата пътека, по която бяха минали хуроните, Ястребово око свърна надясно, навлезе в гъсталака, пресече един клокочещ поток и се спря в тясна долинка, под сянката на няколко водни бряста. Това място се намираше на около стотина крачки от подножието на фаталния хълм. Конете им послужиха само за да прекосят плиткия поток.

Изглежда, че разузнавачът и индианците бяха запознати с уединеното кътче, в което сега се намираха, защото, като изправиха пушките си до дърветата, започнаха да разчистват сухите листа; после поиздълбаха тъмната глина и бързо забълбука чистата, искряща вода на бистро изворче. Тогава белият човек се огледа наоколо, сякаш търсеше някакъв предмет, който не можа да намери толкова лесно, колкото очакваше.

— Онези небрежни дяволи мохоките и техните побратими онондагойците и тускарорците са идвали тук да утоляват жаждата си — промърмори той. — Тия негодници са захвърлили кратунката! Ето какво става, когато се правят благодеяния на такива непризнателни кучета. Тук господ е сложил ръката си пред този пущинак и за тяхно добро е изтръгнал от земните недра извор, който може да се надсмее над най-богатата аптека във всички колонии, а вижте какво става! Тези мошеници са стъпкали отгоре му глината и са замърсили цялото място, сякаш са диви зверове, а не хора.

Ункас мълчаливо му подаде желаната кратунка, която поради раздразнението си Ястребово око не бе забелязал на клона на един бряст. Като я напълни с вода, той се оттегли настрани към едно по-сухо и твърдо място. Тук седна спокойно и като отпи бавно една глътка, която, изглежда, му направи голямо удоволствие, започна много внимателно да разглежда изоставената от хуроните храна, която беше сложена в една торбичка, провесена на ръката му.

— Благодаря ти, момко — продължи той, като върна празната кратунка на Ункас. — Нека видим сега как са живели тези развилнели се зверове, когато са устройвали засада. Я погледнете това! Тия гадини, изглежда, познават кои са вкусните парчета месо от елена. Човек би си помислил, че могат да изрежат и изпекат един бут като най-изкусния готвач в страната! Но всичко е сурово, тъй като ирокезите са пълни диваци. Ункас, вземи кремъка ми и наклади огън; парченце крехко месо на скара ще ни подкрепи добре след този тъй дълъг път.

Като разбра, че водачите им сериозно се бяха заели с приготовлението на храната, Хейуърд помогна на девойките да слязат от конете и седна до тях, готов да си почине след кървавата сцена, в която току-що бе участвувал. Докато другите се грижеха за яденето, любопитството му го подтикна да запита как са успели да им се притекат на помощ толкова навреме и толкова неочаквано.

— Как можахте тъй скоро да се явите, великодушни приятелю — запита той. — и при това без помощ от гарнизона на форт Едуард?

— Ако бяхме отишли до завоя на реката, може би щяхме да пристигнем тъкмо навреме, за да покрием с листа телата ви, но щяхме да закъснеем твърде много, за да спасим скалповете ви — отвърна спокойно разузнавачът. — Не, не! Вместо да прахосваме, сили и време, да ходим чак до форта, ние се скрихме на брега на Хъдзън и чакахме да видим какво ще предприемат хуроните.

— Значи бяхте свидетели на всичко, което се случи?

— Не на всичко. Зрението на индианците е твърде остро, за да бъде измамено, а ние бяхме много наблизо. Доста трудно беше да задържим този мохикански момък да лежи мирно там, където се бяхме скрили. Ах, Ункас, Ункас, държането ти беше по скоро като на любопитна жена, отколкото на воин, тръгнал по следите на неприятеля.

Ункас извърна за миг очи към строгото лице на говорещия, но нито каза нещо, нито даде вид, че се разкайва. Тъкмо обратното — на Хейуърд се стори, че изразът на младия мохикан беше презрителен, дори малко свиреп, и че от учтивост към присъствуващите, както и поради почитта, която обикновено проявяваше към своя бял побратим, той се мъчеше да подтисне в себе си чувствата, готови да избухнат.

— И видяхте ли как ни заловиха? — запита след това Хейуърд.

— Чухме го — беше многозначителният отговор. — Индианският крясък е лесно разбираем за хора, които прекарват дните си в гората. Но когато слязохте на брега, ние бяхме принудени да пълзим като змии под листата. После напълно ви изгубихме от погледа си, а когато отново ви зърнахме, вече бяхте привързани за дърветата, готови да бъдете убити по индианския обичай.

— Освобождението ни е дело на провидението. Истинско чудо е било, че не сте сбъркали пътеката, защото хуроните се разделиха на две групи и във всяка имаше коне.

— Вярно е! Изгубихме следите ви и ако не беше Ункас, действително щяхме да поемем погрешната пътека. Отначало тръгнахме по пътя, който води през пущинака, защото сметнахме, и то напълно правилно, че диваците ще поведат пленниците си тъкмо нататък. Но когато изминахме много мили, без да видим нито едно счупено клонче, както ви бях посъветвал, у мене започна вече да се поражда съмнение, особено когато забелязахме, че всички следи бяха от мокасини.

— Поробителите ни бяха достатъчно предпазливи и ни накараха да се обуем като тях — каза Дънкън, като вдигна крак и показа мокасина от еленова кожа, който носеше.

— Ех, хитреци! Такива са си те! Но ние сме твърде опитни, за да бъдем измамени с такава проста хитрост.

— И на какво тогава дължим спасението си?

— На нещо, което аз като бял човек без никакъв примес от индианска кръв в жилите си би трябвало да се срамувам да призная — на вярната преценка на младия мохикан за неща, които е редно да познавам по-добре от него, но които и сега едва мога да повярвам, макар и да ги виждам със собствените си очи.

— Колко чудно! Няма ли да кажете в какво се състои работата?

— Ункас твърдеше смело, че животните, яздени от девойките — продължи Ястребово око и с голямо любопитство хвърли поглед върху нарагансетите на момичетата, — стъпвали едновременно с предния и задния крак от едната страна, което, доколкото знам, е тъкмо обратно на движенията на всички четириноги освен на мечката. И все пак ето ги конете, които винаги стъпват по този начин, както видях със собствените си очи и както следите им показваха цели двадесет мили.

— Това е едно от качествата на тези животни. Те идат от бреговете на Нарагансетския залив, от малката провинция, наречена „Плантациите на провидението“, и са забележителни с издръжливостта си и с лекотата на този свой особен вървеж; макар че нерядко се срещат и други коне, приучени на същата походка.

— Може, може — каза Ястребово око, който слушаше това обяснение с изключително внимание. — При все че съм чистокръвен бял човек, аз повече разбирам от елени и бобри, отколкото от товарни животни. Майор Ефингам притежава много благородни военни коне, но не съм видял нито един от тях да върви по този начин.

— Вярно, защото той търси съвсем други качества у своите животни. И все пак това е порода коне, които много се ценят и както сами виждате, имат голямата чест да носят товари като тези пред нас.

Мохиканите бяха изоставили работата си край блещукащия огън, за да слушат. Когато Дънкън спря да приказва, те се погледнаха многозначително, а бащата възкликна по обичайния си начин. Разузнавачът се замисли като човек, който разсъждава върху нещо новонаучено, и още веднъж хвърли любопитен поглед към конете.

— Може би в селищата на заселниците има и по-чудни зрелища — каза най-после той. — Човек доста обезобразява природата, щом стане неин господар. Но независимо от това, дали конете са стъпвали настрани, или направо, Ункас забелязал движението им и техните следи ни заведоха до храста с прекършените клони. Едно външно клонче близо до следите на единия от конете беше пречупено така, както правят това жените, когато берат цветя, но всички останали бяха раздърпани и изпотъпкани по начин, който показваше, че ги е късала силна мъжка ръка. Дойдох следователно до заключението, че онези хитри гадини са видели прекършеното клонче и са изпочупили и останалите, за да ни заблудят, че това е направено от рогата на елен.

— Проницателността ви не ви е измамила, защото точно така се случи.

— Това беше лесно да се разбере — прибави разузнавачът, без ни най-малко да съзнава каква необикновена проницателност бе проявил. — Много е различно това от обикновения конски вървеж! После ми мина през ума, че мингозците ще се отправят към изворчето, тъй като тези мошеници познават много добре ценните качества на водата му.

— Та толкова ли е прочута тази вода? — запита Хейуърд, като започна да разглежда с по-голямо любопитство уединената долинка с нейното бълбукащо изворче и тъмнокафявата глина наоколо.

— Малцина от червенокожите, които пътуват на изток и юг от големите езера, не са чували за свойствата на водата. Искате ли да я опитате и сам да се уверите?

Хейуърд взе кратунката и след като глътна малко от водата, захвърли настрани останалата и се намръщи. Разузнавачът се разсмя със своя тих, но искрен смях и поклати глава с голямо задоволство.

— Ах! Не ви е по вкуса, защото не сте свикнали. Едно време и аз не я харесвах като вас, но сега жадувам за нея като елен за солена почва^[1]. Вие не тачите ароматичните си вина толкова, колкото индианците тази вода, особено когато страдат от някаква болест. Но ето че Ункас запали огъня и вече е време да помислим за яденето, тъй като ни чака дълъг път.

Като прекъсна така внезапно разговора, разузнавачът веднага започна да пробира парчетата месо, които бяха пощадени от лакомията на хуроните. След като приготвиха набързо обеда, той и мохиканите се заловиха мълчаливо и усърдно със скромното си ядене. Те ядяха, сякаш за да получат сила за някоя трудна и продължителна работа.

След като изпълниха тази необходима и за щастие приятна длъжност, всеки един от горските жители се наведе да пийне прощална глътка от самотния, тих извор^[2], който заедно с околните извори щеше след петдесет години да събере представителите на богатството, красотата и дарбите от цяло едно полукълбо, за да търсят там здраве и удоволствие.

Ястребово око обяви, че трябва вече да тръгват. Сестрите отново възседнаха конете, Дънкън и Дейвид стиснаха пушките си и тръгнаха по стъпките им; разузнавачът ги поведе, а мохиканите вървяха най-отзад. Дружината тръгна бързо по тясната пътека на север, като остави лековитата вода да се смесва безшумно с тази на близкото поточе, а телата на умрелите да се разлагат на върха на близкия хълм без никакъв погребален обред. Подобна участ е твърде обикновена за ония, които се сражават в горите, така че и сега тя не предизвика нито съчувствие, нито някакви разисквания.