Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА XXIX

Най-отпред, пред всички затворници стоеше Кора, вплела ръце с нежна сестринска любов в ръцете на Алиса. Нито страшните и заплашителни лица на диваците, които я заобикаляха, нито някакви опасения за собствения й живот можеха да попречат на тази благородна девойка да прикове очи в бледото и тревожно лице на разтрепераната Алиса. Близо до тях стоеше Хейуърд, тъй загрижен и за двете, че в този момент, когато участта им бе така несигурна, чувствата му едва ли надделяваха в полза на тази, която повече обичаше. Ястребово око се беше отдръпнал по-назад от уважение към по-високостоящите си приятели, което дори еднаквата им участ не можеше да го накара да забрави. Ункас не беше там.

Когато отново се възстанови пълна тишина, и след обичайното дълго, внушително мълчание единият от двамата възрастни вождове, седнали от двете страни на патриарха, се изправи и запита високо на твърде разбираем английски език:

— Кой от моите затворници е Дългата карабина?

Не отговори нито Дънкън, нито Ястребово око. Първият огледа тъмното, мълчаливо множество и отстъпи крачка назад, когато очите му се спряха на злобното лице на Магуа. Той веднага разбра, че този лукав дивак е съдействувал по някакъв начин, за да бъдат те сега изправени пред племето, и реши да попречи по всички възможни начини на изпълнението на коварните му планове. Дънкън вече бе видял бързата процедура, с която индианците налагат наказанията си, и сега се опасяваше, че случаят ще се повтори и с приятеля му. Изправен пред тази трудна задача, без да има много време да размишлява, той изведнъж реши да прикрие своя неоценим приятел, колкото и рисковано да бе това за самия него. Но преди да успее да проговори, въпросът бе повторен по-високо и по-отчетливо.

— Дайте ни оръжие — отвърна високомерно младият човек — и ни оставете да отидем в онази гора. Делата ни ще заговорят вместо нас!

— Този е воинът, чието име проглушава ушите ни! — отвърна вождът, поглеждайки Хейуърд с особено любопитство, което човек, изглежда, не може да не прояви, когато за пръв път види някого, комуто заслугата или случайността, добродетелта или престъплението са помогнали да придобие известност.

— Какво доведе бледоликия човек в стана на делаварците?

— Нуждата. Дойдох да потърся храна, подслон и приятели.

— Това не е вярно. Горите са пълни с дивеч. Воинът не се нуждае от друг подслон освен този, който му дава безоблачното небе. А при това делаварците са врагове, а не приятели на ингизите. Стига! Само устата ти говореше, а сърцето ти мълчеше.

Дънкън се посмути и като не знаеше какво да отговори, замълча; но разузнавачът, който слушаше внимателно всичко, сега пристъпи смело напред.

— Ако не отговорих на името Дългата карабина, сторих това не от срам, нито от страх — каза той, — тъй като нито едното, нито другото е свойствено на честния човек. Но аз не признавам правото на мингозците да ми дават някакъв си прякор, когато всъщност собствените ми приятели познават по-добре качествата ми; още повече, че даденото ми от тях име не отговаря на истината, защото „Еленоубиеца“ е ловна пушка, а не карабина. И тъй, аз съм този, когото родителите му са нарекли Натанаил, а делаварците, които живеят край собствената си река, ласкателно са назовали Ястребово око и когото ирокезите са си позволили да нарекат Дългата карабина, без да са получили право от този, който в случая е най-много засегнат.

Очите на всички присъствуващи, които досега важно оглеждаха външността на Дънкън, изведнъж се приковаха в изправената желязна фигура на този нов претендент за знаменитото име. Нямаше нищо чудно, че се бяха явили двама души, които искаха да си присвоят тази голяма чест, защото самозванците не бяха нещо непознато за туземците, макар че между тях такива се срещаха рядко. Но за строгите и справедливи делаварци беше много важно да не стане някаква грешка по този въпрос. Някои от по-старите мъже се отделиха да се съвещават и изглежда, решиха да поразпитат своя гост — хурона.

— Моят брат казва, че в стана ми е допълзяла змия — обърна се вождът към Магуа. — Коя е тя?

Хуронът посочи към разузнавача.

— Ще повярва ли един мъдър делаварец на виенето на един вълк? — възкликна Дънкън, още по-дълбоко уверен в злите намерения на стария си враг. — Кучето никога не лъже, но нима някой е чул вълкът да казва истината.

Очите на Магуа светнаха от злоба, но като се сети внезапно колко бе необходимо да запази присъствие на духа, той се извърна настрани с мълчаливо презрение, напълно уверен, че мъдроста на индианците ще разкрие истината при този спор. Той не се измами; след още едно кратко съвещание хитрият делаварец отново се обърна към него и с най-внимателни изрази обяви решението на вождовете.

— Моят брат бе наречен лъжец — каза той — и приятелите му се ядосаха. Сега те ще покажат, че той казва истината. Дайте пушки на затворниците и нека те докажат кой е Дългата карабина.

Магуа се престори, че приема това предложение като ласкателство, макар много добре да знаеше, че то бе продиктувано от недоверието им към него. Той направи знак, че е съгласен, напълно сигурен, че истинността на думите му ще се докаже от такъв ловък стрелец като разузнавача.

Веднага дадоха пушки на двамата приятелисъперници и ги накараха над главите на множеството да се прицелят в пръстен съд, който случайно се намираше на един дънер на около петдесет ярда от мястото, където бяха застанали.

Хейуърд се усмихна сам на себе си при мисълта, че ще се състезава с разузнавача, но реши да продължи играта, докато разбере истинските намерения на Магуа. Като вдигна най-внимателно пушката си, той се прицели три пъти и стреля. Куршумът одраска дървото на няколко инча от съда. Общото одобрително възклицание показа, че всички сметнаха изстрела като доказателство за умението му да си служи с пушката. Дори Ястребово око кимна с глава, сякаш искаше да каже, че резултатът беше по-добър, отколкото е очаквал. Но вместо да прояви желание да се състезава с успелия стрелец, в продължение на една минута той стоя облегнат на пушката си като човек, който напълно е потънал в мислите си. Единият от младите индианци, които им бяха дали оръжието, го събуди от тази му унесеност, като го бутна по рамото и каза на крайно развален английски език.

— Може ли бледоликият да го бие?

— Да, хуроне! — възкликна разузнавачът, като вдигна късата пушка в дясната си ръка и я разтърси срещу Магуа с такава лекота, сякаш тя беше тръстика. — Да, хуроне, бих могъл сега да те застрелям и никоя земна сила не би била в състояние да предотврати това. Виещият се ястреб не е по-уверен, че ще хване гълъба, отколкото съм аз, че ще те улуча, стига само да реша да пратя куршума в сърцето ти! И защо да не го направя? Защо? Защото принципите ми на белокож забраняват това и защото може би ще докарам беда върху главите на нежни и невинни създания. И ако има някакво същество, което ти наричаш бог, благодари му в душата си, защото наистина имаш основания за това.

Поруменялото лице, ядосаните очи и изпънатата фигура на разузнавача събудиха тайно страхопочитание у всички, които го чуха. Делаварците притаиха дъх в очакване, но самият Магуа, макар и да нямаше вяра във врага си, продължи да стои невъзмутим и спокоен, прикован на мястото си от тълпата, сякаш беше пуснал там корени.

— Бий го! — повтори младият делаварец до лакътя на разузнавача.

— Да бия какво, глупако, какво! — възкликна Ястребово око, като продължаваше да размахва ядосано оръжието над главата си, макар че очите му вече не бяха отправени към Магуа.

— Ако белият човек е воинът, за който се представя — каза старият вожд, — нека улучи по-добре целта.

Разузнавачът се изсмя високо, а неестественият му глас сепна Хейуърд. След това Ястребово око хвърли тежко пушката си в протегнатата си напред лява ръка и пушката изгърмя, като че ли от сътресението; във въздуха полетяха парчета от глинения съд и се разпиляха на всички страни. Почти в същия миг се чу падане на оръжие; разузнавачът беше захвърлил презрително пушката си на земята.

В първия момент тази тъй необикновена случка събуди неописуемо възхищение. После сред множеството се понесе тих, все по-засилващ се ропот, който показваше, че тълпата е обхваната от най-противоречиви чувства. Докато някои открито изявяваха възторга си от тази безпримерна ловкост, по-голямата част от туземците бяха наклонни да вярват, че успешният изстрел бе просто случайност. Хейуърд не се забави да потвърди това мнение, което беше тъй благоприятно за собствените му твърдения …

— Това беше случайно! — възкликна той. — Никой не може да стреля, без да се прицели.

— Случайно! — повтори като ехо възбуденият горски жител, който сега най-упорито искаше да докаже самоличността си, без да разбере тайните намеци на Хейуърд, който го молеше да подкрепи играта му. — И онзи ли лъжлив хурон го смята за случайност? Дайте и на него пушка и ни сложете лице срещу лице, без нищо да ни закрива или да ни пречи, и нека провидението и собствените ни очи да разрешат спора ни. На вас, майоре, не правя това предложение, защото цветът на кръвта ни е еднакъв и двамата служим на един и същи господар.

— Че хуронът е лъжец, е съвсем очевидно — отвърна невъзмутимо Хейуърд. — Сам го чухте да настоява, че вие сте Дългата карабина.

Невъзможно е да се каже какво би твърдял след това упоритият Ястребово око в неудържимото си желание да докаже самоличността си, ако старият делаварец не се беше намесил още веднъж.

— Ястребът, който се спуща от облаците, може да се върне, когато пожелае — каза той. — Дайте им оръжията!

Този път разузнавачът грабна жадно пушката. Магуа вече нямаше основание да се бои, но все пак наблюдаваше движенията на стрелеца с подозрителен поглед.

— Нека сега докажем пред лицето на делаварското племе кой от двамата е по-добър майстор — извика разузнавачът, като потупа приклада на пушката си с пръста, който бе дърпал спусъка за толкова смъртоносни изстрели. Виждате ли, майоре, кратунката, която виси на онова дърво! Ако сте стрелец, годен за служба по границите, хайде да ви видя как ще я пръснете!

Дънкън погледна кратунката и се приготви да поднови състезанието. Тя беше обикновен малък съд, употребяван от индианците, завързан с връв от еленова кожа и окачен на изсъхналия клон на малък бор на разстояние от стотина ярда, ако не и повече. Самолюбието е толкова сложно чувство, че макар и да съзнаваше каква незначителна стойност имаше преценката на неговите дивашки съдии, младият офицер забрави непосредствената цел на състезанието в желанието си да го спечели. Вече видяхме, че изкуството му на стрелец не беше за пренебрегване и сега той твърдо реши да прояви своето най-голямо внимание и предпазливост. Той гръмна и трима-четирима млади индианци, които се втурнаха напред, когато се чу изстрелът, възвестиха с викове, че куршумът е заседнал в дървото, малко настрани от целта. Всички воини възкликнаха одобрително, а после обърнаха въпросително очи към противника на офицера.

— Този изстрел може да е добър за хората от полка „Кралските американци“! — каза Ястребово око, като още веднъж се разсмя по свойствения си безгласен, сърдечен начин. — Но ако моят куршум често бе попадал на такова разстояние от целта, много белки, чиито кожи сега са станали дамски маншони, все още биха се разхождали из гората и не един мингозец, който вече е отишъл на онзи свят, би продължавал да върши дяволиите си из тези земи до ден днешен. Надяваме се, че индианката, на която е тази кратунка, има повече такива съдове във вигвама си, защото в този съд няма вече да държи вода.

Докато говореше, разузнавачът бе заредил и запънал пушката си. Когато свърши, той отстъпи крачка назад и започна бавно да вдига дулото й. Движението беше сигурно, равномерно и в една посока. Когато пушката зае напълно водоравно положение, тя се задържа така за миг, без да потрепне или да се отклони настрани, сякаш и човекът, и оръжието бяха издялани от камък. В този миг на пълна неподвижност пушката избълва съдържанието си сред блясъка на светия огнен език. Младите индианци пак се впуснаха тичешком напред, но от трескавото им дирене и разочарованите им погледи се разбра, че не се виждат никакви следи от куршума.

— Вълк си — каза старият вожд на разузнавача с тон на пълно отвращение. — Ти си вълк в кучешка кожа. Ще поговоря с Дългата карабина на ингизите.

— Ех! Ако беше с мене пушката, която ми е дала това име, обзалагам се, че щях да улуча връвта и кратунката щеше да падне на земята, без да се счупи! — отвърна Ястребово око, без ни най-малко да се смущава от държането на другия. — Глупаци, ако искате да намерите куршума на един опитен горски стрелец, трябва да търсите вътре в предмета, а не около него.

Индианските младежи веднага разбраха мисълта му, защото този път той говореше на делаварско наречие, и като дръпнаха кратунката от дървото, те я вдигнаха високо с възторжен вик. На дъното й имаше дупка, прорязана от куршума, който бе влязъл през отвора на горния и край. При тази неочаквана гледка от устата на всички присъствуващи воини се изтръгнаха силни и буйни викове на удоволствие. Това реши спорния въпрос и напълно установи правото на Ястребово око да притежава опасната слава, която си бе спечелил. Любопитните и възхитени погледи, които бяха обърнати към Хейуърд, сега се отправиха към калената от природните стихии фигура на разузнавача, който тутакси стана главен обект на вниманието на заобикалящите го простодушни същества. Когато внезапно избухналата шумна глъчка поутихна, старият вожд подхвана отново разследването.

— Защо пожела да запушиш ушите ни? — каза той, обръщайки се към Дънкън. — Нима делаварците са глупаци, та не могат да различат младата пантера от котката!

— Те тепърва ще разберат, че хуронът е птица, която напразно грачи — каза Дънкън, като направи усилие да си послужи с образния език на туземците.

— Добре. Ще разберем кой може да запушва ушите ни. Брате — прибави той, като обърна очи към Магуа, — делаварците са готови да слушат.

Като видя, че така направо и открито поискаха от него да разкрие намеренията си, хуронът стана, пристъпи с най-голяма тържественост и важност и като се озова в самия център на кръга, обърна се срещу затворниците и зае ораторска поза. Но преди да си отвори устата, той огледа целия жив пояс от напрегнати лица, сякаш искаше да пригоди изразите си към умствения уровен на своите слушатели. Погледна Ястребово око с ненавист, примесена с уважение; взорът, който отправи към Дънкън, бе изпълнен с неугасима омраза; свитата снага на Алиса той почти не удостои с внимание, но когато погледът му падна върху строгата, властна и все пак прекрасна фигура на Кора, очите му се поспряха за миг, с израз, който мъчно би могъл да се определи. А после под напора на собствените си тъмни помисли заговори с езика на канадските индианци — наречие, което той много добре знаеше, че е познато на повечето от слушателите.

— Великият дух, който създаде хората, даде на своите творения различен цвят — започна хитрият хурон. — Някои са по-черни от тромавата мечка. Тях той обрече на робство и им заповяда вечно да работят също както бобрите. Когато южният вятър вее, вие чувате как стенанията им, по-силни от мученето на бизоните, се разнасят край бреговете на широкото Солено езеро, където големите лодки идват и си отиват, натоварени с тях като с някакви стада. Някои той създаде с лица, по-бледи от кожата на горския хермелин, и на тях заповяда да станат търговци — кучета на жените си и вълци за робите си. Той направи тези хора като гълъба: даде им крила, които никога не се изморяват; надари ги с челяд, по-многобройна от листата на дърветата, а алчността им — готова да погълне цялата земя. Езиците им са като лъжливия вик на дивата котка; сърцата им са заешки, а хитростта им е като на шопара, но не като на лисицата. Ръцете им са по-дълги от краката на елена. Със своя език белият човек запушва ушите на индианците; сърцето му го подтиква да плаща на чужди воини да се сражават за него; хитростта му го учи как да заграбва всички земни блага, а ръцете му обгръщат пространствата от бреговете на солената вода до островите на Голямото езеро. Лакомията му го поболява. Господ му е дал достатъчно, а той иска всичко. Такива са бледоликите. Други пък Великия дух сътвори с коси, по-светли и по-червени от ей онова слънце — продължи Магуа, като протегна внушително ръка към аленото светило, което се мъчеше да Проникне през мъглявите изпарения на хоризонта. — Тях той направи по избрания от самия него образ. Даде им острова си такъв, какъвто го бе създал — покрит с дървета и изпълнен с дивеч. Вятърът направи сечищата им; слънцето и дъждовете караха плодовете им да зреят и снеговете идваха да им кажат да бъдат благодарни. Каква нужда имаха те от пътища? Очите им проникваха през хълмовете! Когато бобрите работеха, те лежаха на сянка и ги гледаха. Лете ветровете ги разхлаждаха, а зиме ги топлеха кожи. Ако се сражаваха помежду си, то беше, за да докажат, че са мъже. Бяха смели, бяха справедливи, бяха щастливи.

Тук той спря и отново отправи поглед наоколо, за да види дали тази легенда бе откликнала в сърцата на слушателите му. Навред той срещна очи, приковани в неговите, изправени глави и разширени ноздри, сякаш всеки от присъствуващите поотделно се чувствуваше способен и готов да премахне нанесените на племето му неправди.

— Ако Великия дух даде различни езици на своите червенокожи деца — продължи той с тих, печален глас, — той стори това, за да могат всички животни да ги разбират. Някои остави да живеят сред снеговете, при тяхната братовчедка мечката; други постави близо до залязващото слънце, по пътя на щастливите ловни земи[1]. Някои настани край големите сладки води, но на своите най-скъпи и най-обичани синове даде пясъците на Соленото езеро. Знаят ли моите братя името на този облагодетелствуван народ?

— Това бяха ленапците! — възкликнаха двадесет ревностни гласа като един.

— Това бяха лениленапците — отвърна Магуа и се престори, че свежда глава в почит към едновремешното им величие. — Да, това бяха ленапските племена. Слънцето изгряваше от води, които бяха солени, и залязваше зад води, които бяха сладки, и никога не се скриваше от очите им. Но защо трябва аз, хуронът от горите, да разказвам на един мъдър народ неговите собствени предания? Защо да му напомням за бедите му, за древното му величие, за делата му, за славата му, за щастието му, за загубите му, за пораженията му, за злочестината му? Няма ли някой измежду тях, който е виждал всичко това и който знае, че то е вярно? Свърших. Езикът ми мълчи, защото сърцето ми е оловно. Аз слушам.

Когато гласът му пресекна внезапно, всички лица и всички очи се обърнаха едновременно към стария Таменунд. От момента, когато зае мястото си, до този миг патриархът не бе помръднал устни и почти не прояви признак на живот. През цялото време, докато разузнавачът така блестящо показваше ловкостта си, той седеше, превит от слабост, като че ли не съзнаваше кой се намира пред него. Но при звука на приятно менящия се глас на Магуа съзнанието му се събуди и веднъж или дваж дори вдигна глава, сякаш се вслушваше в думите му. А когато хитрият хурон назова по име племето му, клепачите на стария човек се вдигнаха и той изгледа множеството с тъп, безизразен поглед като на призрак. После направи усилие да стане и подкрепян от двамата стари вождове, успя да се изправи на крака. При все че се олюляваше от слабост, позата му внушаваше дълбоко уважение.

— Кой призовава децата на ленапците? — запита той с дълбок, гърлен глас, който прозвуча с удивителна яснота сред мъртвата тишина, която цареше в тълпата. — Кой говори за отдавна минали събития? Яйцето не става ли червей, а червеят муха? И след това не загива ли? Защо да разправяме на делаварците за минали вече блага? По-добре да благодарим на Маниту за това, което ни е останало.

— Този, който говореше, е хурон — каза Магуа, като пристъпи към грубата площадка, на която бе застанал патриархът, — приятел на Таменунд.

— Приятел! — повтори мъдрецът и мрачни бръчки по челото му придадоха на неговия поглед онази строгост, която в зрялата му възраст правеше очите му тъй страшни. — Нима мингозците са господари на земята? Какво търси тук един хурон?

— Справедливост. Пленниците му са при неговите братя и той е дошъл за тези, които му принадлежат.

Таменунд обърна глава към единия от двамата старци, които го подкрепяха, и изслуша кратките му обяснения. После се извърна към просителя, изгледа го за миг с дълбоко внимание и каза с нисък, колеблив глас:

— Справедливостта е закон за великия Маниту. Деца мои, дайте храна на чужденеца. А ти, хуроне, вземи си пленниците и си върви.

След като произнесе тази тържествена присъда, патриархът седна и отново затвори очи, сякаш образите от собствения му богат живот го радваха повече от видимите предмети на настоящето. Нямаше ни един делаварец, достатъчно смел, за да каже нещо против такава присъда, а още по-малко — да й се противопостави. Едва бе изрекъл Таменунд думите си, и четирима-петима от по-младите воини застанаха зад Хейуърд и Ястребово око и така бързо и сръчно омотаха с ремъци ръцете им, че в един миг и двамата бяха лишени от свобода. Вниманието на Хейуърд бе погълнато от милата му, почти безчувствена Алиса; той не можа да схване намеренията им, преди да ги изпълнят. А разузнавачът, който смяташе дори враждебните делаварски племена за по-висши същества, се подчини, без да се съпротивлява. Но може би той не би се държал така покорно, ако разбираше добре езика, на който се бе водил предишният разговор.

Преди да изпълни по-нататъшните си намерения, Магуа огледа с тържествуващ поглед присъствуващите. Като видя, че мъжете не могат да му окажат никаква съпротива, спря очи върху тази, която ценеше най-много. Кора му отвърна с такъв спокоен и непоколебим поглед, че решителността му отслабна. Но като си спомни за ловкостта, с която си бе послужил по-рано, грабна Алиса от ръцете на воина, на когото се бе облегнала, кимна на Хейуърд да го последва и даде знак на заобикалящата го тълпа да им направи път. Ала Кора, вместо да се подчини на порива на сестринската си любов, както Магуа очакваше, се завтече и се хвърли пред краката на патриарха, като извика на висок глас:

— Справедливи и достопочтени делаварецо, облягам се на твоята мъдрост и власт, за да получим милост. Не слушай коварните хитрувания на онова безсърдечно чудовище, което трови ушите ти с лъжи, за да задоволи жаждата си за кръв. Ти, който си живял много години и си видял злините на този живот, сигурно знаеш да облекчаваш страданията на нещастните.

Очите на стария човек се отвориха полека и той отново погледна към тълпата. Когато пронизителният глас на молителката стигна до ушите му, той отправи бавно очи към нея и погледът му се впери в лицето й. Кора беше паднала на колене. Със скръстени ръце, притиснати към гърдите, тя стоеше като жив, красив образ на женствеността и гледаше немощния му, но величествен образ с някакво особено благоговение. Постепенно изразът на Таменундовото лице се промени, погледът му се изпълни с възхищение и чертите му се озариха с онази духовна сила, която преди един век предаваше младежкия му жар на многобройните отряди на делаварците. Като се изправи без помощ и явно без усилие, той запита с твърд глас, който сепна слушателите:

— Коя си ти?

— Жена, жена от ненавиждана раса — англичанка, но която никога не ти е сторила зло, нито пък би сторила зло на племето ти, дори и да иска … Жена, която търси помощ.

— Кажете ми, деца мои — продължи патриархът с дрезгав глас, простирайки ръка към заобикалящите го индианци, докато очите му продължаваха да бъдат приковани в коленичилата фигура на Кора, — къде са отседнали сега делаварците?

— В ирокезките планини, отвъд бистрите извори на Хорикън.

— Много жарки лета са се изминали, откак за последен път вкусих водата на моите собствени реки — продължи мъдрецът. — Децата на Минкон[2] са най-страведливите бели хора, но те бяха жадни и взеха тези реки за себе си. Нима ни преследват чак дотук?

— Ние не преследваме никого и не желаем нищо да заграбим. Доведоха ни между вас като пленници, против волята ни и сега молим само да ни позволите да си отидем мирно при своите близки. Не си ли ти, Таменунд, бащата, съдията, дори, бих могла да кажа, пророкът на този народ?

— Аз съм Таменунд, човекът, който помни много дни.

— Преди около седем години един от твоите делаварци беше принуден да проси милост от един бял вожд до границите на тази провинция. Той заяви, че е потомък на справедливия и добър Таменунд. „Върви си — каза белият човек, — освобождавам те заради това, че си негов син.“ Спомняш ли си името на този английски воин?

— Спомням си, че веднъж, когато бях още младо момче — каза патриархът, — стоях на пясъка на морския бряг и видях как идва откъм изгрев слънце едно голямо кану, чиито крила бяха по-бели от лебедовите и по-големи от крилата на орела.

— Не, не, не говоря за толкова далечни времена, а за благоволението, което мой родственик прояви към твой родственик — случка, за която може да си спомни и най-младият от воините ти.

— Не стана ли това, когато ингизите и холандците се сражаваха за ловните земи на делаварците? Тогава Таменунд беше вожд и за пръв път остави лъка, за да си послужи със светкавиците на бледоликите…

— Не, не тогава — прекъсна го Кора. — Много, много подир това. Говоря за нещо, което е станало едва вчера. Невъзможно е да си го забравил.

— Едва вчера беше — отвърна старият човек с трогателна прочувственост, — когато децата на Ленапе владееха света. Рибите от Соленото езеро, птиците, зверовете и мингозците от горите ги признаваха за свои господари.

Кора сведе разочаровано глава, борейки се с мъката си. Но после, като вдигна красивото си лице и искрящите си очи, продължи с глас, не по-малко проникновен от неземния глас на самия патриарх.

— Кажи ми, Таменунд не е ли баща?

Старият човек я изгледа от високото си място с благосклонна усмивка на сбърченото си лице, а после, като огледа бавно цялото събрание, каза:

— Да, баща на един народ.

— За себе си не искам нищо. Също като тебе и твоят народ, достойни вожде — продължи тя, като притисна конвулсивно ръце върху сърцето си и сведе тъй ниско глава, че лъскавите и къдрици, падащи в безпорядък върху раменете, почти скриха пламналите й бузи, — и аз се прегъвам под тежестта на проклятието, което лежи върху прадедите ми. Но онази девойка никога досега не е изпитвала гнева на провидението. Дъщеря е на стар и немощен баща, чиито дни са вече към своя край; тя има много, много близки, които я обичат и й се радват. Тя е много добра и животът и е твърде скъпоценен, за да стане жертва на този злодей.

— Зная, че бледоликите са горда и алчна раса. Зная, че не само се смятат за собственици на цялата земя, но смятат и последния свой човек за по-добър от най-благородните измежду червенокожите. Между тях има кучета и гарвани — продължи сериозно старият вожд, без да обръща внимание на дълбоко покрусената си слушателка, която от срам бе свела глава почти до земята — и те вият и грачат, когато някой от племето им заведе във вигвама си жена, чиято кожа не е бяла като сняг. Но нека не се хвалят толкова високо пред лицето на Маниту. Те нахълтаха в земята ни при изгрев слънце, ала все още има време да си отидат, докато то залезе. Често съм виждал как скакалците унищожават листата на дърветата, но пролетта пак се е връщала и те отново са покарвали.

Бележки

[1] Така индианците наричат своя рай. Б.пр.

[2] Минкон — Уилиам Пен, основател на щата Пенсилвания, когото делаварците са наричали Минкон; тъй като в отношенията си с индианците той никога не си е служил с насилие и несправедливост, репутацията му на честен човек е станала пословична. — Б.а.