Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (32)

ГЛАВА XXXI

Докато врагът и неговата жертва се виждаха, множеството стоеше неподвижно, сякаш някаква свръхестествена сила приковаваше всички индианци на местата им. Но щом той изчезна от погледа им, те се разтичаха на всички страни, обзети от диви и силни страсти. Ункас продължаваше да стои на издигнатата площадка и очите му не се отделяха от Кора, докато цветовете на дрехата й се смесиха с горския листак. Тогава той слезе, мина мълчаливо през тълпата и изчезна в колибата, от която се бе появил тъй неотдавна. Неколцина от по-сериозните и наблюдателни воини доловиха гневния блясък, който искреше в очите на Ункас, когато мина край тях, и го последваха до мястото, което бе избрал за своите размишления. След това отведоха Таменунд и Алиса, а на жените и децата заповядаха да се разотидат. През следващия съдбоносен час станът приличаше на разтревожен кошер, в който пчелите само чакаха появяването и примера на водача си, за да се впуснат в далечен и рискуван полет.

Най-после един млад воин излезе от колибата на Ункас и се запъти бавно и тържествено към едно ниско борче, пуснало корени в пукнатините на скалистата площадка. Без да проговори, той обели кората на стъблото му и се върна там, откъдето бе дошъл. Скоро бе последван от Друг, който откърши клоните на дръвчето, оставяйки само оголения ствол. Трети нашари стълба^[1] с тъмночервени ивици. Всички тези прояви, които ясно показваха войнолюбивите намерения на първенците на племето, бяха посрещнати от намиращите се вън мъже с мрачно и зловещо мълчание. Най-после се появи и самият мохикан. Той нямаше никакви украшения освен пояс и гамаши; пласт черна боя скриваше като заплашителен облак едната половина на красивото му лице.

Ункас се отправи бавно и тържествено към стълба и започна да го обикаля с отмерени стъпки, които приличаха на някакъв старинен танц, а същевременно запя дивия и неравен напев на бойния марш на своя народ. Тоновете стигаха до крайните предели на човешкия глас. Понякога те звучаха тъжно и покъртително печално, като съперничеха дори на песента на птиците, а после с внезапни и поразяващи ухото преходи караха слушателите да потръпват от тяхната енергичност и дълбочина. Думите бяха малко и се повтаряха често. Песента започваше с нещо като призив или хвалебствие на божеството; следващите стихове разкриваха постепенно целта на войната, а заключителните слова подобно на встъпителните изразяваха зависимостта от Великия дух. Ако беше възможно да се предаде пълният смисъл и мелодичността на езика, бихме могли да кажем, че одата имаше горе-долу следното съдържание:

Маниту! Маниту! Маниту! Ти си благ и велик, ти си мъдър! — Маниту! Маниту! О, ти си и справедлив.

О, аз виждам, аз виждам в небето и червени, и черни петна — много облаци виждам в небето, много петна.

О, аз чувам, аз чувам в гората страшен крясък и вик околвръст. О, аз чувам, аз чувам в гората боен вик!

Маниту! Маниту! Маниту! Аз съм слаб и безсилен, ти — мощен. Помогни ми, Маниту, Маниту! Помогни ми!

След свършването на всяка строфа той се спираше и издаваше по-висок и по-продължителен звук, който съответствуваше на изразеното в строфата чувство. Първият куплет беше тържествен и целеше да изкаже почит към божеството. Вторият имаше описателен характер, обаче в него звучеше и някаква тревога. Третият представляваше добре познатият страхотен боен вик, който екна от гърдите на младия воин като съчетание на всичките ужасни шумове на битката. Последният, както и първият, беше умоляващ и изразяваше смирение. Той повтори тази песен три пъти и също толкова пъти обиколи стълба с танцовите си стъпки.

След като Ункас направи първия кръг, един от суровите и уважавани вождове на ленапците последва примера му. Думите на неговата песен бяха други, обаче мелодията наподобяваше първата. Един подир друг воините се присъединяваха към другарите си, докато най-после всички по-известни и по-прославени мъже на племето се включиха в бойния танц. Сега той представляваше ужасна и дива гледка. Свирепите лица на вождовете, които внушаваха уплаха, се озверяваха още повече под влиянието на страшната мелодия, на която те пригласяха с гърлените си провиквания. Точно тогава Ункас заби томахавката си дълбоко в стълба и нададе крясък, който можеше да се сметне за лично негов боен вик. С това свое действие той заявяваше, че поема ръководството на предстоящия военен поход.

Това бе сигнал, който събуди всички дремещи страсти на племето. Стотина момци, възпирани до този миг от младежка неувереност, сега се нахвърлиха бясно като един човек върху символичния образ на своя враг и го разцепиха треска по треска, докато от дръвчето не остана нищо друго освен скритият в земята корен. През тези моменти на обща възбуда индианците подложиха останките на дървото на най-безжалостни мъчения с такава жестокост, сякаш виждаха пред себе си живи неприятели. На някои сваляха скалповете, върху други стоварваха острите си брадвички, а трети мушкаха смъртоносно с ножовете си. Накратко, ентусиазмът и свирепата наслада бяха тъй силни и недвусмислено проявени, че походът бе обявен за война на цялото племе.

Веднага щом нанесе удара, Ункас излезе от кръга и вдигна очи към слънцето, което приближаваше точката, която отбелязваше края на временното примирие с Магуа. Той съобщи това с многозначително движение на ръката и с подходящ за случая крясък. Тогава цялото развълнувано множество изостави символичната война, надавайки пронизителни викове на удоволствие, и тръгна да се приготовлява за по-големите опасности, които щяха да му донесат истинските сражения.

В миг станът доби съвсем нов вид. Воините, които бяха вече въоръжени и боядисани, стояха мълчаливи, сякаш не бяха годни да проявяват никакви по-силни чувства. Противно на тях жените наизскачаха от колибите, като пееха песни, в които радостта и скръбта се смесваха тъй странно, че човек не би могъл да каже кое от тези две чувства надделява. Никой обаче не стоеше без работа. Едни носеха по-ценните си вещи, други водеха децата си, трети — старите и болните. Всички се отправиха към гората, която се стелеше по склоновете на планината като светлозелен килим. Таменунд също се оттегли натам с величествено спокойствие след кратко и трогателно свиждане с Ункас. Мъдрецът се раздели с младия момък така неохотно, както би сторил това един баща, който напуща своя отдавна загубен и току-що намерен син. Междувременно Дънкън настани Алиса на сигурно място и след това се върна при разузнавача. Лицето му издаваше голямото нетърпение, с което и той чакаше приближаващата се борба.

Но Ястребово око бе тъй свикнал с бойните песни и военните приготовления на туземците, че сега не проявяваше никакво любопитство към развиващите се наоколо събития. Той само хвърляше по някои и друг поглед към воините, които изразяваха готовност да придружат Ункас на бойното поле. Както броят, така и видът им скоро го задоволиха, защото, както вече видяхме, младият вожд бързо бе успял да привлече всеки мъж от племето, годен да носи оръжие. След като установи с радост този факт, той изпрати едно индианско момче да потърси „Еленоубиеца“ и пушката на Ункас там, където двамата ги бяха скрили, когато наближаваха лагера на делаварците — мярка с двояка цел: от една страна, искаха да предпазят оръжията си от собствената си съдба, в случай че делаварците ги задържат като пленници, а от друга — това им създаваше преимуществото да се явят пред непознатото племе по-скоро като пострадали хора, отколкото като мъже, годни да се защищават и да си набавят храна. Разузнавачът прояви обичайната си предпазливост, като възложи на друг това важно задължение — да намери и донесе тъй скъпоценната за него пушка. Той бе уверен, че Магуа не беше дошъл сам, а знаеше също и това, че хуронски шпиони са разпръснати по целия край на гората, за да следят движението на новите си неприятели. Поради това щеше да бъде гибелно за него да иде за оръжието. Същото би било и за всеки друг воин, но за едно момче опасността щеше да настъпи едва след като шпионите открият целта му. Когато Хейуърд се върна при него, той чакаше спокойно резултата.

Момчето, което беше получило подробни наставления и бе доста хитро, изпълнено с младежка амбиция и гордо от оказаното му доверие, прекоси нехайно поляната и навлезе в гората недалече от мястото, където бяха скрити пушките. Но щом листата на храстите го скриха от погледа, тъмната му фигура запълзя като змия към желаното съкровище. Търсенето се увенча с успех. В следния миг момчето се понесе като стрела през тясното открито пространство, опасващо подножието на скалистото възвишение, на което се намираше селото, като и в двете си ръце държеше по една пушка. То вече бе стигнало до скалите и беше започвало да се катери по тях с необикновена бързина, когато откъм гората се чу изстрел, който показа колко прави са били предположенията на разузнавача. Момчето отвърна със слаб, но презрителен крясък. Веднага подире му бе изпратен втори куршум от друго място в гората. Минута след това то се показа на билото, като размахваше тържествено пушките и пристъпваше с вид на победител към прочутия ловец, който го бе почел с такава славна задача.

Въпреки живия интерес, който Ястребово око проявяваше към съдбата на своя пратеник, той посрещна „Еленоубиеца“ с такова удоволствие, което пропъди от съзнанието му всяка друга мисъл. След като разгледа внимателно пушката си и я отвори и затвори около петнадесети на пъти, а после направи какви ли не също тъй важни опити със спусъка, той се обърна към момчето и го запита с голяма загриженост дали не е ранено. Хлапето го погледна гордо право в лицето, но не отговори нищо.

— Аха! Виждам, момко, че онези негодници са ти ожулили кожата — прибави разузнавачът, като взе едната ръка на търпеливия страдалец, която бе прорязана от дълбока рана, причинена от единия куршум. — Нищо, парче счукана кора от елша ще й подействува като магия. Засега аз ще я превържа с колан^[2]. Рано започваш военния занаят, мое храбро момче, и сигурно, докато умреш, ще носиш много следи от рани, спечелени с чест. Познавам много млади мъже, които са сваляли скалпове, а не са в състояние да покажат следа от подобна рана. Върви си — каза той, като превърза ръката му, — ти ще станеш вожд.

Момчето се отдалечи по-гордо с пролятата си кръв, отколкото най-суетният царедворец с алената кордела на ордена си. То се заразхожда важно между връстниците си и веднага стана предмет на обща завист и възхищение.

Но при толкова сериозни и съществени задължения тази проява на младежка храброст не привлече онова внимание и не извика онези похвали, които би получила при по-благоприятни обстоятелства. Тя обаче послужи да осведоми делаварците за местонахождението и намеренията на неприятеля. Съобразно с това бе заповядано на група воини — по-подходящи за целта от слабото, макар и храбро момче — да пропъдят дебнещите в гората врагове. Те лесно изпълниха задачата си, тъй като повечето от хуроните се оттеглиха сами, когато разбраха, че са били открити. Делаварците ги проследиха на доста голямо разстояние от собствения си стан, след което се спряха да чакат нова заповед, тъй като се опасяваха от засада. Когато двете враждуващи групи се скриха, гората отново потъна в покоя и тишината, които носеше свежото лятно утро и голямата усамотеност на местността.

Спокойният, но все пак нетърпелив Ункас сега събра своите вождове и раздели между тях воините. Представи им Ястребово око като изпитан боец, който винаги е заслужавал доверие. Когато видя, че приятелят му бе посрещнат благосклонно, той му възложи да командува двадесет мъже — енергични, ловки и решителни като него. После обясни на делаварците какъв чин заема Хейуърд в английската войска и повери и на него подобен отряд. Дънкън обаче отказа да приеме тази служба и заяви, че е готов да се бие като прост войник, подчинен на разузнавача. След като се разпореди по този начин, младият мохикан назначи туземните вождове на различни други отговорни постове и понеже времето бе напреднало, даде заповед за потегляне. Последваха го повече от двеста мъже, които тръгнаха на поход радостни, но мълчаливи.

Те навлязоха в гората безпрепятствено и дори не срещнаха никакво живо същество, което да ги предупреди за някаква опасност или да им даде сведенията, от които имаха нужда, докато не стигнаха до скривалищата на собствените си разузнавачи. Там получиха заповед да спрат, а вождовете се оттеглиха на съвещание шепнешком.

Предложени бяха най-различни планове, но нито един не отговаряше на желанията на нетърпеливия им вожд. Ако Ункас се ръководеше от собствените си стремежи, той би повел хората си в атака, без да се бави нито минута, и би предоставил изхода от борбата на случайностите на едно бързо сражение. Но подобен начин на действие би бил против всички общоприети обичаи и схващания на сънародниците му. Така че трябваше да действува с предпазливост, която му бе противна при сегашното състояние на духа му, и трябваше да слуша съвети, които караха буйния му нрав да пламва, като си мислеше за дързостта на Магуа и за опасността, в която се намираше Кора.

След незадоволително съвещание, което отне много минути, те видяха една човешка фигура да се приближава от към страната на неприятеля с такава бързина, която ги накара да си помислят, че това бе пратеник, натоварен да води преговори за мир. Но когато се озова на стотина ярда от мястото, където се бяха събрали на съвет делаварските вождове, непознатият се подвоуми, като явно не беше сигурен каква посока да поеме, и най-после спря. Тогава всички очи се обърнаха към Ункас, сякаш го питаха какво да правят.

— Ястребово око — каза младият главатар, — този човек не трябва вече никога да проговори на хуроните.

— Последният му час е настъпил — лаконично рече разузнавачът, мушна дългата цев на пушката си между листата и внимателно се прицели. Но вместо да натисне спусъка, той отново наведе дулото и се разсмя по свойствения си начин. — Ех, че съм нещастен грешник! Взех този дявол за мингозец! — каза той. — Но представи си, Ункас, когато окото ми се плъзгаше, по неговите ребра, за да реша къде да го ударя с куршума, аз видях свирката на музиканта! И така, това е онзи, когото наричат Гамът, чиято смърт няма да принесе полза никому и чийто живот може да ни бъде полезен, ако езикът му е годен за нещо друго освен за пеене. Ако моят глас още струва нещо, аз скоро ще се „по-разговоря“ с този честен човечец и мелодията ми ще му се види по-приятна от песента на „Еленоубиеца“.

С тези думи Ястребово око остави настрана пушката си, пропълзя в храстите и се спря на едно място, откъдето Дейвид можеше да го чуе. После се опита да повтори музикалния номер, с който така славно бе успял да се измъкне от лагера на хуроните. Чувствителните уши на Гамът не можеха лесно да се измамят, пък и всъщност трудно би било за всеки друг освен за Ястребово око да; произведе подобен шум. Понеже веднъж вече бе чувал тези звуци, певецът разбра кой ги издава сега. Клетият човечец изглеждаше избавен от голямо затруднение. Той тръгна по направление на гласа — нещо, което за него беше не по-малко мъчително, отколкото ако се бе запътил срещу цяла батарея — и скоро откри скрития певец.

— Интересно какво ще си помислят за това хуроните — каза разузнавачът със смях, като хвана за ръка другаря си и го замъкна по-навътре. — Ако тези мошеници са ме чули, ще си кажат, че тук има двама побъркани вместо един! Но на това място сме в безопасност — добави той, като посочи Ункас и другарите му. — Разправи ни сега на обикновен английски език, без да си извиваш гласа нагоре и надолу, какво става с мингозците.

Обхванат от нямо учудване, Дейвид отправи вперен поглед към свирепите дивашки вождове. Но присъствието на познатите му лица го успокои и скоро той успя да се съвземе дотолкова, че да отговори смислено.

— Наблизо има голям брой езичници — каза Дейвид — и се боя, че са дошли с лоши намерения. Голям вой и безбожно веселие царяха преди малко в селището им. Носеха се такива ужасни звуци, чието произнасяне е същинско богохулство, и аз побягнах при делаварците, за да търся спокойствие.

— Може би ушите ти нямаше да спечелят много от тази промяна, ако краката ти бяха по-бързи — отвърна малко сухо разузнавачът. — Но да оставим това настрана. Къде са хуроните?

— Крият се в гората между това място и селото си и са толкова много, че ако сте благоразумни, веднага ще се върнете. Ункас хвърли поглед към дърветата, които скриваха собствените му войници, и запита:

— А Магуа?

— И той е между тях. Той доведе девойката, която се намираше при делаварците, остави я в пещерата и като разярен вълк се впусна начело на своите диваци. Не зная какво е могло да смути духа му!

— Казваш, че я е оставил в пещерата? — прекъсна го Хейуърд. — Добре е, че знаем къде се намира! Не можем ли да сторим нещо за незабавното освобождаване на Кора?

Ункас погледна изпитателно разузнавача, преди да запита:

— Какво ще каже Ястребово око?

— Дай ми моите двадесет пушки и аз ще свия надясно, по течението на потока, а после ще мина край къщичките на бобрите и ще отида при сагамора и полковника. Скоро след това оттам ще чуете бойния вик. При този вятър човек може да го чуе от цяла миля разстояние. Тогава, Ункас, вие ще се спуснете срещу тях. Когато те дойдат на един изстрел от нас, ние ще им нанесем такъв удар, че да не съм стар горски скитник по границата, ако редиците им не се огънат като лък от ясеново дърво. След това ще завземем селото и ще освободим девойката от пещерата. А с племето ще свършим или според бойните правила на белокожите — с открит удар и победа, или пък по индиански — с хитрост и засада. В този план, майоре, може да няма много наука, но със смелост и търпение ще се изпълни успешно.

— Много ми харесва този план — извика Дънкън, който виждаше, че главната цел на разузнавача е освобождаването на Кора. — Много ми харесва. Нека веднага пристъпим към изпълнението му.

След кратко съвещание планът бе разработен по-подробно. Разясниха го добре на отделните групи: определиха различните сигнали и всеки от вождовете зае поста, който му бяха определили.