Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (16)

ГЛАВА XV

Следващите няколко дни бяха прекарани сред лишения, смут и опасности от обсадата, поддържана енергично от една войска, срещу която Мънроу нямаше необходимите средства за съпротива. Изглеждаше, че Уеб със своята армия, която дремеше край бреговете на Хъдзън, беше съвсем забравил критичното положение, в което се намираха съотечествениците му. Монкалм беше изпълнил горите със своите съюзницидиваци и всеки техен вик и крясък проехтяваше през лагера на Уеб и смразяваше кръвта на войниците, които и без това бяха склонни да преувеличават опасността. С обсадените войници на Мънроу обаче не беше така. Въодушевени от думите на своите командири и подтиквани от техния пример, те запазиха смелостта си и с усърдие поддържаха старата си бойна слава, което правеше чест на строгия им командир. Макар и опитен военачалник, френският генерал като че се беше задоволил само с това да премине с голямо усилие през пущинака, за да се срещне с неприятеля и не беше си дал труда да завземе съседните хълмове, откъдето обсадените биха могли да бъдат избити безнаказано; тези хълмове при сегашното бойно изкуство нямаше да бъдат пренебрегнати нито дори за час. Tofea подценяване на възвишенията или по-скоро нежеланието да се направи усилие да бъдат изкачени може да се сметне за най-главната слабост на начина, по който се воюваше по онова време. Той произлизаше от опростената борба с индианците, при която поради естеството на сраженията и гъстотата на гората укрепленията се срещаха рядко и артилерията беше едва ли не безполезна. Тази непредвидливост, породена от току-що споменатата практика, продължи да съществува дори до войната, която колониите водеха за своето освобождаване и бе причина Щатите да загубят крепостта Тикондерога и да се отвори път за армията на Бургойн, която нахлу в местността, съставляваща тогава самото сърце на страната. С учудване гледаме сега на това невежество или глупост — наречете го, както щете — защото много добре знаем, че пренебрегването на едно възвишение като Маунт Дифайънс, чиито трудности за изкачване са били така много преувеличавани, сега биха опетнили името на инженера, изработил плана на укреплението, построено в подножието му, както и името на генерала, който е трябвало да го защищава.

Туристът или човекът с разклатено здраве, или любителят на природни красоти, който сега седи в своята карета с четири коня и се разхожда из местата, които се опитахме да опишем, тръгнал да търси здраве, удоволствие или сведения за минали събития, както и онзи, който плава към своята цел по каналите, прокарани впоследствие, не трябва да си мисли, че прадедите му така лесно са прекосявали тези хълмове или са се борили с тези реки. Пренасянето на едно-единствено тежко оръдие тогава често пъти се е смятало за равнозначно на спечелена победа, ако, разбира се, трудностите по превоза не са го отдалечавали толкова много от необходимите гюллета, че да стане то по-безполезно от ненужна желязна цев.

Всички тези неблагоприятни обстоятелства утежняваха положението на решителния шотландец, който сега защищаваше Уилиам Хенри. Наистина противникът бе пренебрегнал хълмовете, но умело бе разположил батареите си в полето и войниците му ги използуваха енергично и умно. Срещу тези нападения обсадените бяха в състояние да противопоставят само несъвършената и набързо подготвена отбрана, която можеше да им осигури една крепост в пущинака.

През следобеда на петия ден от обсадата и на четвъртия от собственото му участие в нея майор Хейуърд се възползува от току-що оповестеното кратко затишие за преговори с неприятеля и се отправи към един от крепостните насипи край водата, за да подиша чистия въздух, който лъхаше от езерото, и да види как върви обсадата. Като се изключи самотният часовой, който крачеше по насипа, около Дънкън нямаше никой, тъй като артилеристите също бяха побързали да се възползуват от временното затишие. Вечерта беше приятно спокойна и лекият ветрец, полъхващ откъм бистрата вода, беше свеж и ободрителен. Изглеждаше, че с преставането на рева на оръдията и свистенето на гюллетата природата бе използувала случая, за да се покаже в най-нежния си и най-привлекателен вид. Слънцето обливаше земята с цялото си великолепие на прощалните си лъчи, но нямаше задухата, характерна за годишното време и климата. Планините изглеждаха зелени, свежи и прелестни, омекотени от спокойната светлина и от сенките, хвърлени от леките изпарения, издигащи се между тях и слънцето. Безброй островчета лежаха в Хорикън — някой ниски, сякаш потънали във водата, други издигнати високо над нея, като малки хълмчета от зелено кадифе; между тях рибарите на обсаждащата армия спокойно караха леките си лодки или стояха в тях върху огледалната му повърхност, отдадени на мирното си занятие.

Пейзажът беше едновременно оживен и спокоен: природата беше нежна и величествена, а хората — според нрава си — оживени и игриви.

Две малки белоснежни флагчета се развяха — едното на най-издадения ъгъл на форта, а другото на предната батарея на обсаждащите. Това бяха знаци за временното примирие, което съществуваше не само в действията, но както изглеждаше, и в настроението на воюващите. Зад тях изтежко разтваряха и огъваха копринените си дипли знамената на двете съперници: Англия и Франция.

Стотина весели и лекомислени млади французи изтегляха една мрежа на осеяния с камъчета бряг, в опасна близост със сърдитите, но притихнали топове на укреплението; възвишенията на изток връщаха ехото на силните викове и веселия смях, които придружаваха младежкото забавление. Някои се бяха втурнали жадно към предлаганите от езерото удоволствия, а други вече се изкачваха по съседните хълмове с нестихващо любопитство, типично за французите. Часовоите на неприятеля, които държаха под око обсадените, пък и самите обсадени, наблюдаваха тези игри и занимания като бездейни, но приятелски настроени зрители. Тук-там дори някои постове подхващаха песни или започваха танци и привличаха около себе си тъмнокожите диваци, наизлезни от горските си бърлоги. Всичко наоколо Имаше такъв вид, сякаш това беше по-скоро ден за удоволствие, отколкото кратък час, откъснат от опасностите и усилията на една кървава и отмъстителна война.

Дънкън постоя така замислен и в продължение на няколко минути наблюдаваше тази сцена, когато зачу приближаващи се стъпки и отправи очи към насипа на укреплението, където се намираше изходът, за който вече споменахме. Хейуърд отиде до ъгъла на кулата и видя разузнавача, съпровождан от един френски офицер, да се приближава към форта. Ястребово око имаше унил вид и лицето му бе измъчено и изтощено от грижи. Личеше, че се чувствува много унизен, загдето бе попаднал в ръцете на неприятеля. Той беше без любимото си оръжие, а ръцете му бяха вързани отзад с върви от еленова кожа. Напоследък толкова често идваха вражески офицери с бяло знаме в ръка, изпратени с предложение за предаване на форта, че когато Хейуърд хвърли пръв разсеян поглед към приближаващите се, той и този път очакваше да види някой неприятелски офицер, натоварен с подобно поръчение. Но щом разпозна високата фигура и все още гордото, макар и съсипано лице на своя приятел — горския обитател — той се стресна от учудване и заслиза от бастиона, отправяйки се към вътрешността на форта.

Обаче други гласове привлякоха вниманието му и за миг го накараха да забрави целта си. Край вътрешния ъгъл на насипа той срещна двете сестри, които се разхождаха като него, за да подишат въздух след дългите часове, които бяха прекарали затворени. Те не се бяха виждали от онзи мъчителен момент, когато Дънкън ги бе изоставил на полето, за да се погрижи за безопасността им. Когато се бе разделил с тях, те бяха отпаднали от безпокойство и изтощени от умора. Сега ги видя освежени и цъфтящи, макар плахи и загрижени. При тези обстоятелства няма нищо чудно, че младият човек за миг забрави за всичко друго и се обърна към тях. Но гласът на младата и чистосърдечна Алиса го изпревари.

— Ах! Беглец такъв! Малодушен рицар, който изостави дамите си сред самата борба! — извика тя. — Не дни, а векове ви чакахме да паднете в нозете ни и да измолите милост и прошка за подлото си отстъпление или по-точно за бягството си, защото вие действително побягнахте по-бързо и от подгонен елен, както би се изразил нашият достоен приятел разузнавачът!

— Вие разбирате, нали, че с тези свои думи Алиса иска да изкаже нашите благодарности и благословии — прибави по-сериозната и по-разсъдлива Кора. — Наистина ние доста се чудехме защо така настоятелно отбягвахте да дойдете там, където признателността на дъщерите щеше да бъде придружена и от благодарността на бащата.

— Сам баща ви ще каже, че макар и да не бях при вас аз не съм напълно забравил вашата безопасност — отвърна младият човек. — Ожесточена битка се водеше за завладяването на онова селце — каза той, като посочи към близките окопи. Онзи, който ги владее, положително ще държи в ръцете си и форта, и всичко, което се намира в него. След като се разделихме, аз прекарах всичките си дни и нощи в окопите, тъй като смятах, че моят дълг ме зове там. Но — прибави той с известна мъка, която напразно се опитваше да прикрие — ако знаех, че това, което тогава смятах за постъпка на истински войник, би могло да се изтълкува по такъв начин, към другите изпитвани от мен чувства щях да прибавя и срама.

— Хейуърд! Дънкън! — възкликна Алиса, като се наведе, за да прочете израза в полуизвърнатото му лице, а една от златните й къдрици се спусна върху зачервените й бузи и почти покри сълзите, показали се в очите й. — Ако знаех, че този бъбрив мой език ще ви причини болка, аз бих онемяла. Стига да иска, Кора би могла да ви каже колко много ценим вашите услуги и колко дълбока, дори мога да кажа, колко пламенна е нашата признателност.

— Ще потвърди ли Кора истинността на тези думи? — извика Дънкън и искрена, радостна усмивка прогони облака от лицето му. — Какво казва вашата по-сериозна сестра? Ще намери ли тя извинение за това, че съм занемарил рицарските си задължения заради войнишкия си дълг?

Кора не отговори веднага, но извърна лице към водата, сякаш искаше да погледа повърхността на Хорикън. Когато отправи черните си очи към младия човек, в тях все още се четеше страдание, което изведнъж пропъди от главата му всяка мисъл освен мисълта за нежна грижа.

— Вие не сте добре, скъпа мис Мънроу! — възкликна той. — Ние се шегуваме, а вие страдате.

— Нищо ми няма — отвърна Кора и с женска резервираност отказа да приеме предложената от него подкрепа. — Това, че не мога да видя слънчевата страна на живота като ей това наивно и пламенно въодушевено същество — прибави тя, слагайки леко, но с любов ръката си върху рамото на сестра си, — иде от житейската ми опитност и в него може би се състои нещастието ми. Погледнете — продължи тя, сякаш искаше да подтисне минутната си слабост с чувството си за дълг, — огледайте се наоколо си, майор Хейуърд, и ми кажете как може да бъде щастлива дъщерята на един войник, за която най-голямото щастие е честта и военната слава на баща й.

— Нито едното, нито другото могат да бъдат затъмнени от обстоятелствата, над които той няма никаква власт — отвърна пламенно Дънкън. — Но думите ви ми припомнят за моя дълг. Отивам при смелия ви баща, за да чуя последното му решение за отбраната на крепостта. Господ да ви благослови във всяко ваше начинание, благородна Кора — позволете ми да ви наричам така — Тя му подаде сърдечно ръка, макар че устните й трепереха, а бузите й постепенно побледняваха. — Знам, че каквото и да стане, вие ще бъдете украса и чест за женския пол. Алиса, сбогом — каза той, като вместо възхищение сега в гласа му прозвуча нежност. — Сбогом, Алиса! Ние скоро пак ще се срещнем — надявам се, като победители и сред веселие!

Без да чака отговор, младият човек се спусна надолу по тревистите стъпала на укреплението и като пресече бързо плаца, скоро се озова пред баща им. Когато Дънкън влезе, Мънроу се разхождаше с едри крачки напред-назад из тясното си помещение и изглеждаше разтревожен.

— Вие сте предчувствували желанието ми, майор Хейуърд — каза той. — Тъкмо щях да ви помоля да дойдете при мене.

— Много съжалявам, сър, че вестителят, когото така жарко препоръчах, се е върнал като пленник на французите! Надявам се, че нямате основание да се съмнявате във верността му.

— Верността на Дългата карабина ми е много добре позната — отвърна Мънроу — и стои над всяко съмнение, макар че този път щастието му измени. Монкалм го е пипнал и със своята проклета френска учтивост сега ми го изпраща; — „Тъй като знаел колко много ценя този човек, не искал в никакъв случай да го задържи.“ Ах, майор Дънкън Хейуърд, виждате ли по какъв йезуитски начин той подчертава тежкото ми положение!

— А генералът и неговата помощ?

— Не погледнахте ли на юг, когато влизахте, и не можахте ли да ги видите? — запита старият войник, като се засмя горчиво. — Брей! Брей! Какъв нетърпелив момък сте, сър, не давате на господата да си карат спокойно похода.

— Значи идат? Това ли ви съобщи разузнавачът?

— Кога? И по кой път? Защото онзи тъпак пропусна да ми каже това. Изглежда, че е имало и някакво писмо. И това е единственото приятно нещо в цялата работа. Почитаемият маркиз де Монкалм — и аз мога да си купя цяла дузина титли като неговата — винаги е толкова внимателен, че ако в писмото имаше лоши новини; този любезен френски благородник непременно щеше да накара разузнавача да ни ги съобщи.

— Значи е задържал писмото, а освободил приносителя.

— Да, точно това е сторил, и то от bonhomie (добродушие), както вие бихте го нарекли. Предполагам, че дядото на този човек е бил преподавател по благородно танцово изкуство.

— Но какво казва разузнавачът? Нали има очи, уши, език? Какъв е устният му доклад?

— О, сър, тези органи съвсем не му липсват и той може да разкаже всичко, каквото е видял и чул. Цялата работа се състои в следното: на брега на Хъдзън се намира един форт на негово кралско величество, наречен Едуард в чест на негово височество Йоркския принц, и този форт е препълнен с въоръжени войници, както подобава на едно укрепление.

— Но не е ли имало някакво раздвижване, някакви признаци, че те имат намерение да ни се притекат на помощ?

— Устройвали си хората сутрешните и вечерни проверки, а един провинциален простак — ще разберете това Дънкън, защото и вие сте наполовина шотландец — разсипал барута си върху сутрешния си поридж^[1], а прашинки от него попаднали върху въглени и барутът изгорял! — като изостави горчивия си ироничен тон, той заговори по-сериозно и загрижено: — И все пак сигурно има нещо в това писмо, което заслужава да се узнае!

— Трябва бързо да вземем решение — каза Дънкън, като с удоволствие се възползува от промяната в настроението на Мънроу, за да мине към някои по-важни въпроси. — Не мога да скрия от вас, сър, че лагерът не ще може да се удържи още много време. Със съжаление трябва да прибавя, че нещата не изглеждат по-добре и във форта — повече от половината оръдия са повредени.

— А и как би могло да бъде иначе? Някои от тях са били измъкнати от дъното на езерото, други са ръждясали из горите още от времето, когато тези земи са били открити, а трети пъкизобщо не са били никакви оръдия, а просто играчки от корсарски кораби! Да не мислите, сър, че в този пущинак на три хиляди мили от Великобритания вие можете да имате оръдия от здрава английска стомана.

— Стените се рушат пред очите ни, а и провизиите започват да се свършват — продължи Хейуърд, без да обръща внимание на този нов изблик на възмущение. — Войниците вече проявяват признаци на недоволство и тревога.

— Майор Хейуърд — каза Мънроу, като се обърна към младия си помощник с тежестта на годините си и на по-високия си военен чин, — напразно съм служил на негово величество в продължение на половин век и напразно съм си спечелил тези бели коси, ако не виждам всичко, за което говорите, и ако не съзнавам критичното ни положение. Все пак трябва да направим всичко, за да спасим честта на кралската войска, пък и самите себе си. Докато съществува надежда за помощ, аз ще защищавам тази крепост, дори ако трябва с камъчета, събирани от брега на езерото. Но ние непременно трябва да видим писмото, за да узнаем намеренията на човека, когото граф Лудон е оставил тук като свой заместник.

— Мога ли с нещо да бъда полезен?

— Да, можете. Освен другите свои любезности маркиз де Монкалм ме е поканил на лична среща между укреплението и неговия собствен лагер, за да може, както той се изразява, да ми съобщи някои допълнителни сведения. Смятам, че няма да е разумно, ако покажа преголямо желание да се срещна с него.

Ще изпратя вас, като висш офицер, за мой заместник. Защото зле ще говори за доброто име на Шотландия, ако се чуе, че един от нейните джентълмени е бил надминат по учтивост от човек от друга народност.

Без да се впуска в излишни разисквания относно учтивостта на различните народи, Дънкън с радост се съгласи да замести ветерана в предстоящата среща. Последва дълъг и поверителен разговор, през време на който младият човек вникна още по-дълбоко в тънкостите на задачата си благодарение на опитността и природната прозорливост на своя командир, след което се сбогува и излезе.

Тъй като Дънкън можеше да действува само като представител на командира на форта, церемониите, които би трябвало да придружават срещата между военачалниците на двете враждуващи войски, не се състояха. Временното прекъсване на военните действия продължаваше. Под закрилата на малко бяло знаме, при биенето на барабана Дънкън излезе през портата на форта десет минути след като получи необходимите нареждания. Той бе посрещнат от един френски офицер с обикновените формалности и незабавно придружен до една далечна палатка, където се намираше прочутият генерал, който предвождаше войските на Франция.

Неприятелският генерал посрещна младия пратеник заобиколен от щабните си офицери и от група червенокожи туземни вождове, които го бяха последвали на бойното поле заедно с воините на племената си. Хейуърд се поспря и когато хвърли поглед към тъмната група на червенокожите, забеляза злобната физиономия на Магуа, който го гледаше с навъсен н спокоен израз, свойствен за този лукав дивак. Устните на младия човек изпуснаха леко възклицание на изненада, но като се сети в миг за задачата си, подтисна всяка проява на чувства и се обърна към неприятелския командир, който бе направил вече крачка напред, за да го посрещне.

По времето, за което пишем, маркиз де Монкалм беше в разцвета на възрастта си и на върха на успехите си. Но дори и при това свое завидно положение той беше любезен и се славеше както с учтивостта си, така и с рицарската си смелост, която само две години подир това го накара да пожертвува живота си, на Ейбрахамските полета. Като извърна очи от злобното лице на Магуа, Дънкън с удоволствие ги отправи към усмихнатите, изтънчени черти и благородната военна осанка на френския крал.

— Monsieur — каза той. — J’ai beaucoup de plaisir a — bah! — Ou est l’interpete? (Господине, много ми е приятно да — ах! — Къде е преводачът?)

— Jc crois, monsieur, qu’il ne sera pas necesairc. (Мисля, господине, че той не ще е необходим.) — отвърна скромно Хейуърд. — Je parle un pen francais. (Аз говоря малко френски.)

— Ah! J’en suis bien aise. (O, това много ме радва.) — каза Монкалм, като хвана Дънкън приятелски под ръка и го заведе навътре в палатката, така че другите да не могат да ги чуват. — Je deteste ces fripons-la; on ne sait jamats sur quel pied on est avec eux. (Мразя тези вагабонти; човек никога не знае как да се държи с тях.) Eh bien, monsieur (E добре, господине.) — продължи той, като говореше все на френски. — При все че бих се чувствувал горд да приема вашия комендант, аз съм много щастлив, че той е сметнал за редно да изпрати един такъв бележит и не се съмнявам, приятен офицер като вас …

Дънкън се поклони ниско, поласкан от комплимента, въпреки героичното си решение да не се оставя да го подведат, та да забрави интересите на своя крал. Като се поспря за миг, за да събере мислите си, Монкалм продължи:

— Вашият командир е смел човек и е напълно способен да отблъсква моите нападения. Но господине, не е ли вече време да започнете да се вслушвате повечко в човечността и по-малко в смелостта си? Едното е също така присъщо на героя, както и другото.

— Ние смятаме тези две качества неразделни — отвърна с усмивка Дънкън. — Но докато в енергичността на ваше превъзходителство ние съзираме добър подтик за поощряване на едното качество, засега не виждаме никаква особена нужда за проявяване на другото.

На свой ред Монкалм се поклони леко, но стори това с вид на човек, който е твърде опитен, за да се поддава на ласкателства. След това, като помисли един миг, той прибави:

— Твърде е възможно моят бинокъл да ме лъже и вашият форт да устоява на канонадата ни повече, отколкото съм предполагал. Знаете ли с какви сили разполагаме?

— Пресмятанията ни са различни — каза нехайно Дънкън. — Обаче и най-високите показват не повече от двадесет хиляди души.

Французинът прехапа устни и прикова остър поглед в събеседника си, сякаш наистина се съгласяваше с твърдението, че броят на войниците му е двойно по-голям от действителния.

— Зле говори за нашата бдителност като войници това, че каквото и да правим, господине, ние никога не можем да прикрием нашия брой. Ако подобно нещо е изобщо възможно, човек би казал, че в тези гори това е най-лесно. Но макар вие да смятате, че е твърде рано да се вслушвате в повеленията на човечността — прибави той, като се усмихна лукаво, — все пак мога да си позволя да вярвам, че галантността не е чужда на един млад човек като вас. Както дочух, дъщерите на коменданта влезли във форта след започването на обсадата?

— Това е вярно, господине, но те не само че не пречат на усилията ни, но дори със собствената си смелост дават пример и на нас. Ако за отблъскването на един такъв изкусен военоначалник като маркиз де Монкалм беше необходима само твърдост, аз с готовност бих поверил отбраната на Уилиам Хенри на по-възрастната от двете госпожици.

— В нашите салически закони^[2] има едно мъдро постановление, което казва: „Френската корона никога няма да унизи копието, като го приравни с хурката.“ — каза Монкалм сухо и с известно високомерие. Обаче веднага след това прибави със свойствената си откровеност и лекота: — Съгласен съм с вас, защото всички благородни качества са наследствени, но както споменах и по-рано, смелостта има своите граници и човечността не трябва да бъде забравяна. Надявам се, господине, че вие сте дошли тук с пълномощия да преговаряте за предаването на форта?

— Ваше превъзходителство наистина ли намира отбраната ни толкова слаба, че да смята тази мярка за необходима?

— Ще съжалявам, ако защитата се проточи толкова, че да раздразни моите червенокожи приятели — продължи Монкалм, като хвърли поглед към сериозните и съсредоточени индианци, без да отговори на въпроса на Дънкън — Дори и сега за мене е трудно да ги накарам да се придържат към приетите начини на воюване.

Хейуърд мълчеше. През паметта му мина болезненият спомен за опасностите, през които тъй неотдавна бе преминал. Той видя пред себе си образите на онези беззащитни същества, които бяха споделили всичките му страдания.

— Тези господа там — каза Монкалм, като се възползува от предимството, което разбра, че бе спечелил — са много страшни, когато им се противопоставите, и не е необходимо да ви казвам колко трудно се възпират, когато се разгневят. И тъй, господине, да разискваме ли върху условията?

— Боя се, че ваше превъзходителство се мами относно издръжливостта на Уилиам Хенри и възможностите на неговия гарнизон.

— Изправен съм не пред Квебек^[3], а пред едно землено укрепление, защищавано от две хиляди и триста смели войници — беше лаконичният отговор.

— Вярно, че нашите насипи са от пръст и не са издигнати на скалите на Кейп Даймънт, а са построени на брега, който се оказа толкова гибелен за Дискау и неговата армия, но на няколко часа път от нас е събрана силна войска, на която разчитаме за подкрепления.

— Някакви си шест или осем хиляди души — отвърна Монкалм с явно безразличие, — за които техният командир благоразумно смята, че е по-безопасно в укреплението, отколкото на бойното поле.

Сега беше ред на Хейуърд да прехапе ядосано устни, когато другият така хладнокръвно намекна за войските, чиято мощ младият човек много добре знаеше, че беше надценявана. И двамата се замислиха и замълчаха, след което Монкалм отново подхвана разговора по начин, който показваше, че той приема това посещение единствено с цел да се предложат условия за капитулация. От друга страна, Хейуърд започна да подхвърля на френския генерал разни уловки, за да може последният да издаде какво бе открил в заловеното писмо. Но хитростите нито на единия, нито на другия успяха. След продължителен и безплоден разговор Дънкън си взе сбогом, отнасяйки добри впечатления от любезността и дарованията на неприятелския командир, но си тръгна толкова неосведомен за това, което бе дошъл да научи, колкото беше и при пристигането си. Монкалм го съпроводи до изхода на палатката, като покани отново коменданта на форта да се срещнат незабавно на открито поле между двете армии.

Те се разделиха и Дънкън се завърна към предния пост на французите, придружен както и по-рано. Оттам той веднага се запъти за помещението на командира си във форта.