Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА XIV

Докато се оттегляха бързо от укреплението и преди да навлязат дълбоко в гората, всички мислеха за бягството и никой не посмя да продума дори шепнешком. Разузнавачът отново зае поста си на водач и макар че се бяха отдалечили доста от неприятелите, стъпките му сега бяха по-предпазливи, отколкото преди, тъй като заобикалящата ги гора му беше напълно непозната. Неведнъж се спира той, за да се съветва със своите приятели, мохиканите, като сочеше нагоре към луната и внимателно изследваше кората на дърветата. При тези кратки почивки, съзнавайки опасността, Хейуърд и сестрите бяха цели обърнати в слух и се мъчеха да доловят някакви признаци на приближаващ се неприятел. В такива мигове изглеждаше, като че цялата тази обширна местност беше потънала във вечен сън. Никакъв звук не долиташе от гората освен едва доловимо бълбукане на далечна рекичка. Птици, зверове и хора, ако изобщо в тази обширна пустош имаше някакви хора, сякаш спяха дълбоко. Но шумът на рекичката, колкото да беше тих и отдалечен, избави водачите от затрудненото положение и те веднага се запътиха към нея.

Като стигнаха бреговете на потока, Ястребово око отново спря, събу мокасините си и подкани Хейуърд и Дейвид да последват примера му. Те навлязоха във водата и в продължение на един час вървяха по коритото на реката, без да оставят никакви следи. Луната вече се бе скрила зад грамадна купчина черни облаци, надвиснали над западния хоризонт, когато излязоха от плиткия, криволичещ поток и пак стъпиха на песъчлива, но залесена равнина. Тук разузнавачът отново се почувствува като у дома си и продължи да върви уверено и бързо като човек, който добре знае посоката. Скоро пътеката започна да става все по-неравна и пътниците ясно забелязаха, че от двете им страни планините се приближават към тях и че всъщност те вече навлизат в един от проходите й. Внезапно Ястребово око спря, почака, докато всички се съберат, и заговори с тих, предпазлив глас, който още повече засили сериозността на думите му сред тишината и тъмнината наоколо.

— Лесно е да се знаят пътеките и да се намират солените места и реките в пущинака — каза той, — но кой, след като е видял това място, би посмял да каже, че цяла мощна армия се е разположила между онези безмълвни дървета и голи планини?

— Значи не сме далеч от Уилиам Хенри, така ли? — каза Хейуърд, като се приближи до разузнавача.

— Дотам все още има да се измине дълъг и изморителен път, а сега нашата най-голяма трудност е да решим кога и от кое място да тръгнем по пътеката. Погледнете — каза той, като посочи през дърветата към едно малко водно пространство, което отразяваше звездите в спокойната си повърхност, — това е „Кървавото езеро“! Сега стъпвам на земя, която не само често съм преброждал, но върху която съм се сражавал от изгрев до залез слънце.

— Ха! Значи тази мътна и мрачна вода е гробницата на храбреците, които са паднали тогава в боя. Често съм чувал да се споменава за нея, но никога досега не съм стъпвал на бреговете й.

— Един ден три пъти се сражавахме с германецафранцузин[1] — продължи Ястребово око, който по-скоро следваше собствените си мисли, отколкото да отговаря на забележката на Дънкън. — Пресрещна ни недалеч оттук, когато бяхме тръгнали да го нападнем из засада. Като подгонени елени ни разпръсна той през дефилето към бреговете на Хорикън. Но след това се събрахме зад повалените от нас дървета и се впуснахме срещу него под водачеството на сър Уилиам, който тъкмо за това свое дело получи званието „сър“, и добре отплатихме за преживения сутринта срам! Стотици французи видяха този ден слънцето за последен път. Дори техният вожд, самият Дискау, падна в ръцете ни така изранен и надупчен от куршуми, че трябваше да се прибере в отечеството си негоден за по-нататъшна военна служба.

— Това е било героична контраатака! — възкликна Хейуърд, обхванат от младежки възторг. — Славата и бързо достигна и до нас в южната армия.

— Да, но работата не свърши с това. По нареждане на сър Уилиам аз бях изпратен от майор Ефингам да заобиколя изотзад французите и да занеса новината за сполетялата ги беда във форта на реката Хъдзън. Точно ей там, където виждате да се издигат дърветата на онова планинско възвишение, срещнах едно поделение, тръгнало на помощ на отряда ни. Поведох войниците към мястото, където неприятелите ни се бяха разположили да се хранят, и не подозираха, че кървавата сеч не се беше още свършила.

— И вие ги изненадахте?

— Да, ако изобщо смъртта може да бъде изненада за хора, които мислят само за стомаха си. Малко време ги оставихме да си отдъхнат, тъй като сутринта ни бяха ударили здраво и малцина между нас не бяха загубили приятел или роднина. Когато всичко се свърши, умрелите, а според някои и умиращите бяха хвърлени в малкото езерце. Тези очи видяха водите му така почервенели от кръв, както не е била никоя друга вода, извираща от земните недра.

— Това е бил удобен и надявам се, спокоен гроб за войниците. Много служба сте видели значи по тази граница.

— Аз! — каза разузнавачът, като поизправи високата си фигура с войнишка гордост. — Безброй пъти са ехтели тези хълмове от пукота на пушката ми и малко са кътчетата между Хорикън и реката, където „Еленоубиеца“ да не е посвалял някое живо тяло, било то на враг или на див звяр. А колкото за това, дали онзи гроб е бил толкова спокоен, колкото предполагате, въпросът е по-друг. В лагера има мнозина, които казват и мислят, че за да почива спокойно в гроба си, мъртвецът трябва да бъде заровен чак когато е съвсем издъхнал, а положително е, че нея вечер в бързината докторите нямаха много време, за да кажат кой е жив и кой мъртъв. Шт! Не виждате ли нещо да върви по брега на езерцето?

— Малка е вероятността да има други бездомни като нас в тази мрачна гора.

— Такива като този не ги е много грижа ни за къща, ни за покрив, а вечерната роса не може да измокри тяло, което прекарва дните си във водата — отвърна разузнавачът, като сграбчи рамото на Хейуърд с такава сила, че болката накара младия човек да разбере какъв силен ужас бяха породили суеверията у един обикновено толкова безстрашен човек.

— За бога, това е човешка фигура и тя се приближава! Грабнете оръжието, приятели, защото не знаем кой иде срещу нас.

— Qui va la? (Кой е там?) — запита бързо един суров глас, който прозвуча в това самотно и злокобно място като предизвикателство от някакъв друг свят.

— Какво каза това същество? — прошепна разузнавачът. — Не говори нито на английски, нито на индиански.

— Qui va la? — повтори същият глас, а веднага след това се чу заплашително потракване на оръжие.

— France! (Франция!) — извика Хейуърд, като излезе от сянката на дърветата и пристъпи към брега на езерцето, на няколко ярда от часовоя.

— D’ou venez-vous, ou allez-vous, d’aussi bonne heurc? (Откъде идете, къде отивате толкова рано?) — запита гренадирът с акцент на човек от стара Франция.

— Je viens de la decouverte et je vais me coucher. (Връщам се от разузнаване и отивам да спя.)

— Etes-vous officier du roi? (Кралски офицер ли сте вие?)

— Sans doute, mon camarade; me prends-tu pour un provincial! Je suis capitaine de chasseurs. (Без съмнение, приятелю; да не би да мислите, че съм тукашен. Аз съм капитан от стрелковия полк.) — Хейуърд много добре виждаше, че французинът беше пехотинец. — J’ai ici, avec moi, les filles du commandant de la fortifihation. Aha! Tu en as entendu parler! Je les ai fait prisonnieres pres de l’autre fort, et je les conduis au general. (С мене са дъщерите на коменданта на укреплението! Аха! Ти си чул да се говори за тях! Плених ги близо до другия форт и ги водя при генерала.)

— Ма foi! Mesdames, j’en suis fache pour vous. (Бога ми, госпожици! Мъчно ми е за вас.) — възкликна младият войник, като докосна грациозно кепето си. — Mais fortune de guerre! Vous trouverez notre general un brave homme et bien poli avec les dames. (Ho на война така се случва! Ще видите, че нашият генерал е чудесен човек и много учтив с дамите.)

— C’est le caractere des gens de guerre. (Това е характерно за военните.) — каза Кора с възхитително самообладание. — Adieu, mon ami. Je vous souhaiterais un devoir plus agreable a remplir. (Сбогом, приятелю, пожелавам ви по-приятна служба.)

Войникът направи нисък и смирен поклон, с който й поблагодари за любезността, а Хейуърд прибави едно „Bonne nuit, mon camarade“ (Лека нощ, другарю) и те тръгнаха внимателно напред, като оставиха часовоя да обикаля бреговете на безмълвното езерце. Не подозирайки, че един неприятел може да бъде толкова дързък, часовоят си затананика думите, които се събудиха в паметта му от вида на девойките или може би от спомена за неговата далечна и красива Франция: „Vive le vin, vive l’amour“ etc. („Да живее виното, да живее любовта“ и т.н.).

— Добре беше, че се разбрахте с този мошеник! — прошепна разузнавачът, когато се поотдалечиха, и отново метна пушката на рамо. — Веднага видях, че е от онези неспокойни французи. Добре, че говореше приятелски и нямаше лоши намерения, иначе лесно можеше да се намери място и за неговите кости между тези на съотечествениците му.

Той беше прекъснат от дълго и тежко стенание, което се понесе откъм малкото езерце, сякаш наистина духовете на умрелите бродеха край водната си гробница.

— Това положително беше човек от плът и кръв! — продължи разузнавачът. — Никой дух не би могъл да държи така здраво оръжието си!

— Да, беше от плът и кръв. Но дали клетият човечец е все още на този свят, можем да се съмняваме — каза Хейуърд, като хвърли поглед наоколо и видя, че Чингачгук липсва. Чу се друго стенание, по-слабо от първото, а след това — тежък и злокобен плясък във водата и отново всичко пак утихна, сякаш никога нищо не е нарушавало покоя на бреговете на мрачния вир. Докато стояха така в неведение, те видяха фигурата на Чингачгук да се прокрадва откъм гъсталака. Когато мохиканският вожд се приближи до тях, с едната си ръка той окачи на пояса си скалпа на нещастния французин, от който все още се вдигаше пара, а с другата постави на съответните им места ножа и томахавката, които бяха пролели кръвта му. Тогава той зае обичайното си място с вид на човек, който вярва, че е извършил достойно дело.

Разузнавачът опря на земята единия край на пушката си и като облегна ръце на другия, постоя така замислен, сред дълбоко мълчание. Сетне поклати тъжно глава и прошепна:

— За един белокож това би било жестока и нечовешка постъпка, но за индианеца тя е естествена и затова може би не трябва да го обвиняваме. Но все пак бих желал това да се беше случило на някой проклет мингозец вместо на това весело младо момче от старите земи!

— Достатъчно! — каза Хейуърд, който се страхуваше да не би двете сестри, които не бяха усетили нищо, да разберат какво ги бе накарало да спрат. Мислите, с които той се утеши, бяха подобни на тези на ловеца. — Стореното е сторено! И макар да беше по-добре, ако не бе станало, вече нищо не може да се поправи. Виждате съвсем ясно, че се намираме между часовоите на неприятеля. Какво смятате, че трябва да предприемем?

— Да — каза Ястребово око, като се сепна, — както казвате, твърде късно е да мислим повече за него. Да, да, французите наистина са се събрали около форта и да минем през тях, ще е все едно да минем през иглено ухо.

— А и малко време имаме за това — прибави Хейуърд, като вдигна очи към облаците, които скриваха залязващата луна.

— Да малко време имаме за това! — повтори разузнавачът. — То може да бъде направено по два начина.

— Кажете бързо кои са те, защото времето не чака.

— Единият начин е девойките да слязат от конете и да пуснем животните из полето; да изпратим мохиканите напред и тогава да си проправим път между часовоите, като влезем в укреплението през мъртви тела.

— Не, не може така! — прекъсна го благородният Хейуърд. — Един войник би могъл да си пробие път по такъв начин, но не и когато придружава такива същества.

— Действително това ще бъде опасен път за такива нежни крака — отвърна разузнавачът, който също гледаше с неохота, на този план, — но все пак сметнах, че мъжеството ми налага да спомена за тази възможност. В такъв случай ще трябва да се върнем обратно и да се отдалечим от линията на наблюдателните пунктове, след което ще свием на запад и ще навлезем в планините. Там ще ви скрия така, че в продължение на дълги месеци нито една от платените хрътки на Монкалм не ще може да намери дирята ни.

— Тогава нека сторим това, и то незабавно.

По-нататъшните думи бяха излишни. Ястребово око даде нареждане „След мен!“ и тръгна обратно по пътеката, която ги беше довела до сегашното критично и дори опасно положение. Напредването им, подобно на последния им разговор, беше предпазливо и безшумно, защото никой не знаеше кога можеха да се натъкнат на някой патрул или на приклекнал часовой. Докато вървяха мълчаливо покрай езерцето, Хейуърд и разузнавачът отново хвърлиха крадешком поглед към страшните му и мрачни води. Напразно търсеха фигурата, която преди малко бяха видели да се разхожда бавно и отмерено по смълчания бряг; тихият и ритмичен плясък на малките вълни показваше, че водата още не беше се уталожила и напомняше за страшното кърваво дело, на което току-що бяха станали свидетели. Но подобно на бързо разигралата се мрачна сцена езерцето скоро изчезна от погледа им и се стопи в тъмнината заедно с цялата черна маса, останала зад гърба на пътниците.

Ястребово око скоро се отклони от поетия обратен път и като свърна по посока на планините, образуващи западната граница на тясното поле, с бързи стъпки поведе пътниците към дълбоките сенки, хвърляни от високите и начупени върхове. Пътят сега беше труден. Той минаваше през местност, осеяна с канари, и беше пресечен от дълбоки долове, поради което напредването ставаше бавно. От двете им страни се издигаха голи и черни хълмове. Чувството на сигурност, създавано от тях, облекчаваше до известна степен усилията, които трудният път изискваше. Най-после започнаха да се изкачват по стръмен и неравен склон. Вървяха по пътека, криволичеща между канари и дървета — явно направена от хора, познаващи добре особеностите на пущинака. Когато постепенно се изкачиха над долините, гъстата тъмнина, която обикновено предшествува приближаването на деня, започна да се разпръсква и предметите придобиха цветовете, с които ги бе надарила природата. Като излязоха от гората, където недорасли дървета бяха впили корени в волите скатове на планината, те застанаха върху една плоска мъхеста скала, образуваща самия връх на планината, и посрещнаха утрото, което изгряваше румено над зелените борове на един хълм, на отсрещната страна на долината Хорикън.

Разузнавачът каза на сестрите да слязат от конете. Той махна юздите от устата на изтощените животни, свали седлата им и ги пусна на свобода, да пасат, каквото намерят — малкото шума по храсталаците и рядката трева по тази висока местност.

— Вървете — каза той — и търсете храната си там, където природата ви я дава, но внимавайте да не би самите вие да станете храна на хищните вълци по тези хълмове.

— Няма ли да имаме вече нужда от тях? — запита Хейуърд.

— Погледнете със собствените си очи и решете — каза разузнавачът, като тръгна към източния склон на планината и кимна на другите да го последват. — Ако беше тъй лесно да се проникне в сърцето на човека, както да се види лагерът на Монкалм от това място, лицемерите щяха да се срещат рядко и подлостта на мингозците щеше да изгуби силата си пред честността на делаварците.

Когато пътниците стигнаха до края на пропастта, те с един поглед разбраха колко верни бяха думите на разузнавача и каква удивителна предпазливост бе проявил, като ги бе довел на това стратегическо място.

Планината, на която бяха застанали, беше висока около хиляда фута и представляваше висок конус. Той се издигаше малко пред онази дълга верига, която се простира с километри на запад по брега на езерото, докато се срещне с хълмовете отвъд водата, за да продължи към канадските възвишения във вид на безформена и начупена скалиста маса, оскъдно покрита с вечнозелени растения. Точно под мястото, където стояха пътниците, южният бряг на Хорикън се извиваше в широк полукръг от едната планина до другата и се издигаше към високо и неравно поле. На север се простираше бистрата и както изглеждаше от тази шеметна височина, тясна повърхност на „Светото езеро“, нарязано с безброй заливчета, украсено с чудновати носове и осеяно с множество острови. На разстояние от няколко левги водите се губеха между планините или бяха обвити от изпаренията, които се носеха бавно по склоновете на планината, гонени от лекия утринен вятър. Но един тесен процеп между гребените на хълмовете сочеше прохода, през който водите се стичаха по-далеч на север, за да се разделят наново, бистри и просторни, преди да се влеят в далечната маса на Чамплейн. На юг се простираше дефилето или по-право неравното поле, за което споменахме вече. По протежение на няколко мили в тази посока планините като че с неохота отстъпваха господството си и докъдето стигаше погледът, те се разпадаха на по-ниски хълмове и най-после се стопяваха в равната и песъчлива местност, през която придружихме нашите пътници в тяхното двойно пътешествие. По двете вериги хълмове, заобикалящи срещуположните брегове на езерото и долината, облаци от леки изпарения във формата на спирални венци се издигаха от безлюдния лес или се свличаха лениво надолу по стръмнините, за да се смесят с мъглата в низините. Един-единствен самотен белоснежен облак се носеше над долината и сочеше кътчето, където се намираше „Кървавото езеро“.

Точно на брега на езерото, по-близо до западния, отколкото до източния му край, се простираха дългите защитни насипи и ниските постройки на Уилиам Хенри. Две от обширните укрепления изглеждаха, като че ли са построени в самата вода, която миеше основите им, а един дълбок ров и обширни тресавища пазеха другите страни и ъгли на форта. На доста голямо разстояние наоколо дърветата бяха изсечени, но останалата част на пейзажа тънеше в зеленина освен там, където бистрата вода омекотяваше гледката и където мрачните скали протягаха своите черни и голи глави над очертанията на планинските вериги. Пред форта се виждаха разпръснати уморените часовои, които стояха на стража срещу многобройните си неприятели, а зад самите стени пътниците виждаха войниците, още сънливи след прекараната в бдение нощ. На югоизток, непосредствено до форта, се намираше един укрепен лагер, построен на скалисто възвишение, което би било много по-удобно място за самото укрепление. В този лагер Ястребово око им показа спомагателните полкове, които неотдавна бяха напуснали Хъдзън заедно с тях. Малко по на юг на много места от гората се издигаха тъмни и злокобни кълба дим, които лесно можеха да се различат от светлите изпарения на изворите и които разузнавачът също посочи на Хейуърд като доказателство, че неприятелят е струпал силите си там.

Но гледката, която най-много интересуваше младия офицер, се простираше на западния бряг на езерото, доста близо до южния му край. На една ивица земя, която, гледана от мястото, където той стоеше, изглеждаше твърде тясна, за да побере такава армия, но която в действителност се простираше на много стотици ярда от бреговете на Хорикън до подножието на планината, се виждаха белите палатки и оръдията на десетхилядна войска. Батареите бяха вече изнесени напред и още докато пътниците гледаха надолу като в географска карта, просната пред нозете им, ревът на артилерията се понесе от долината и отекна като гръмотевица към хълмовете на изток.

— Там зората тъкмо ги докосна — каза бавно и замислено разузнавачът — и будният неприятел е решил да събуди спящите с гърма на оръдията си. Закъснели сме с няколко часа! Монкалм вече е напълнил гората с проклетите си ирокези.

— Местността наистина гъмжи от тях — отвърна Дънкън, — но няма ли начин да влезем във форта? Много по за предпочитане е да бъдем пленени в лагера, отколкото отново да попаднем в ръцете на скитащи индианци.

— Погледнете! — възкликна разузнавачът и неволно привлече вниманието на Кора към помещението, заемано от собствения й баща. — Вижте как онази граната вдигна във въздуха камъните от стената на комендантското здание! Брей! Тези французи ще го разрушат по-бързо, отколкото е било построено, макар че стените му са здрави и дебели.

— Хейуърд, лошо ми става, като гледам опасността, която не мога да споделя — каза неустрашимата, но разтревожена дъщеря. — Нека отидем при Монкалм и поискаме да ни приеме; той не ще посмее да откаже тази милост на една дъщеря.

— Едва ли ще можете да намерите палатката на французина с коса на главата си — каза сурово разузнавачът. — Ако имах само една от хилядите лодки, които лежат празни на брега, това би могло да се направи. Ха! Стрелбата скоро Ще престане, тъй като оттатък се задава мъгла, която ще превърне деня в нощ и ще направи индианската стрела по-опасна от летия топ. А сега, ако мислите, че е по силите ви и желаете да ме последвате, аз ще тръгна. Жадувам да се промъкна долу в лагера, ако не за друго, поне за да разпръсна няколко мингозки кучета, които виждам да дебнат в онази брезова горичка.

— Готови сме — каза твърдо Кора. — С тази цел пред себе си ние ще ви следваме във всички опасности.

Разузнавачът я погледна, усмихна се с честно и сърдечно възхищение и отговори:

— Да можех да имам хиляда мъже с мускулести ръце и остри очи, които да се страхуват от смъртта толкова малко, колкото вие! Тогава, преди да изтече една седмица, ще натикам отново онези бърборковци, французите, в бърлогата им да вият като вързани кучета или като гладни вълци. Но нека се размърдаме — прибави той, като се обърна към останалите от групата. — Мъглата пълзи така бързо надолу, че едва ще имаме време да я посрещнем в полето и да я използуваме за прикритие. Ако се случи нещо с мене, не забравяйте да вървите в такава посока, че вятърът да духа от лявата ви страна — или най-добре следвайте мохиканите, те ще надушат пътя независимо от това, дали е денем, или нощем.

После той им махна с ръка да го последват и започна да се смъква надолу по стръмния склон с предпазливи, но сигурни стъпки. Хейуърд помагаше на девойките да слизат и след няколко минути всички се намериха в подножието на планината, по чиито склонове се бяха изкачили с толкова труд и усилия.

Пътят, избран от Ястребово око, скоро доведе пътниците в равнината, почти точно срещу изхода на западния редут на форта, който се намираше на около половин миля от мястото, където разузнавачът спря, за да почака да го настигнат Дънкън и девойките. Обхванати от нетърпение и облагодетелствувани от местността, те изпревариха мъглата, която се свличаше тежко надолу към езерото, така че трябваше да спрат, докато тя обвие неприятелския лагер с вълнистата си мантия. Мохиканите се възползуваха от тази почивка, за да излязат предпазливо от гората и да разгледат какво има наоколо. На малко разстояние от тях следваше Ястребово око, с намерение веднага да използува сведенията, които щяха да му донесат, и сам да разузнае поне повърхностно околната местност.

След малко той се върна със зачервено от раздразнение лице и изрази разочарованието си с думи, които не вещаеха нищо добро.

— Онзи хитър французин е поставил постове точно на пътя ни — каза той, — съставени от червенокожи и бели. Възможността да попаднем сред тях е толкова голяма, колкото и да ги отминем в мъглата!

— Не можем ли да заобиколим, за да избегнем опасността — запита Хейуърд, — а после, когато тя премине, отново да се върнем на същата пътека?

— Ако веднъж се отклониш от пътя си в мъглата, можеш ли да кажеш кога и как ще свърнеш, че да го намериш! А 4ъглите [???] на Хорикън не са като къдравия дим, който се вие от лулата на мира, нито от пушека от огъня, запален, за да пропъди комарите!

Той не беше още свършил, когато се чу трясък и едно гюлле се стрелна в гъсталака, като удари стеблото на една фиданка и отскочи на земята със сила, намалена от съпротивлението. Индианците веднага се втурнаха към страшния вестител, а Ункас започна да говори със сериозен тон на делаварско наречие, като правеше много движения.

— Може и така да е, момко — промърмори разузнавачът, когато младежът свърши. — Вярно е, че тежките болести не се церят като зъбобол. Хайде да тръгваме. Мъглата вече ни обвива.

— Чакайте! — извика Хейуърд. — Най-напред ни обяснете намеренията си.

— Това е лесно, но няма голяма надежда. Обаче все пак е по-добре, отколкото да не вършим нищо. Гюллето, което виждате — прибави разузнавачът, като ритна с крак безвредната желязна топка, — е разорало земята от укреплението дотук и когато всички други знаци се окажат безполезни, ние ще проследим оставената от него бразда. Следвайте ме без повече приказки, защото мъглата може да ни остави насред пътя и тогава ще станем прицелна точка за гюллетата и на двете армии.

Хейуърд схвана, че наистина се намират в критично положение, когато трябва повече да се действува, отколкото да се приказва. Като застана между двете сестри, той ги поведе бързо напред, без да откъсва поглед от фигурата на водача. Скоро стана ясно, че Ястребово око не бе преувеличил силата на мъглата, защото преди още да бяха изминали и двадесет ярда, пътниците едва можеха да се виждат един друг.

Те направиха малък завой наляво и вече поемаха отново надясно. Хейуърд смяташе, че са изминали почти половината от разстоянието до английския форт, когато изведнъж на около двайсет фута от тях се чу строг глас:

— Qui va la? (Кой е там?)

— Карайте напред! — прошепна разузнавачът, като отново изви наляво.

— Карайте напред! — повтори Хейуърд. Но тогава въпросът бе повторен от около една дузина гласове, всеки един от които звучеше заплашително.

— C’est moi. (Аз съм.) — извика Дънкън, който сега по-скоро влачеше, отколкото водеше тези, които подкрепяше.

— Bete! Qui — moi? (Глупак. Кой е този „аз“?)

— Ami de la France. (Приятел на Франция).

— Tu m’as plus l’air d’un ennemi de la France. Arrete! Ou, par dieu, je te ferai ami du diable. Non! Feu, camarades, feu! (По-скоро ми се струва, че си неприятел на Франция. Стой! Иначе, бога ми, ще те направя приятел на дявола. Огън, другари, огън!)

Заповедта бе веднага изпълнена и мъглата се раздвижи от изстрелите на петдесет пушки. За щастие прицелът не беше добър и куршумите прорязаха мъглата малко настрани от пътниците, но все пак толкова близо до тях, че на неопитните девойки и на Дейвид се стори, че те изсвистяха само на няколко сантиметра от ушите им. Викът бе повторен. Чу се ясно заповедта не само за нова стрелба, но и за преследване. Когато Хейуърд им обясни накратко значението на чутите думи, Ястребово око се спря и заговори с бърза решителност и голяма твърдост.

— Нека и ние стреляме — каза той, — те ще помислят, че е предприето нападение и ще отстъпят или пък ще чакат подкрепление.

Планът бе добре намислен, но нямаше желания резултат. В момента, когато французите чуха гърмежите, сякаш цялото поле загъмжа от войници. Пушки затрещяха от всички страни, от бреговете на езерото чак до края на гората.

— Ще привлечем върху си цялата им армия и ще предизвикаме общо нападение — каза Дънкън. — Водете ни напред, приятелю, за да спасите и вашия, и нашия живот.

Разузнавачът бе готов да го стори, но в бързината и при промяната на мястото той бе загубил посоката. Напразно обръщаше към лекия ветрец ту едната, ту другата си буза: и двете усещаха еднакво хлада. В тази трудна минута Ункас се натъкна на браздата на гюллето, което тук бе преорало пръстта на три съседни мравуняка.

— Чакайте да разбера разстоянието! — каза Ястребово око и се наведе да види посоката, а след това веднага тръгна напред.

Викове, проклятия и пушечни гърмежи сега следваха бързо и непрестанно — от всички страни. Внезапно блесна ярка светлина. Няколко топа блъвнаха огън някъде далече и дебели кълба мъгла се понесоха нагоре. Гръмливият ек на планината повтори изтежко грохота им.

— Това е от укреплението! — възкликна Ястребово око, като веднага свърна назад по стъпките си. — А пък ние като някакви глупци се бяхме втурнали към гората, право под ножовете на макасците.

В момента, когато разбраха грешката си, всички от групата се заеха да я поправят най-усърдно. Дънкън с готовност предостави на младия индианец да подкрепя Кора, а тя със същата готовност прие тая помощ. Както изглеждаше, по петите им бързаха разгневените войници и всеки миг ги грозеше опасността да бъдат хванати или убити.

— Point de quartier aux coquins! (Никаква милост за негодниците!) — извика един ревностен преследвач, който, изглежда, направляваше действията на неприятеля.

— Бъдете готови и твърди, мои смели войници от шестдесетия полк! — възкликна внезапно един глас над тях. — Почакайте да видите врага. Стреляйте ниско и пометете с огъня си насипа на укреплението.

— Татко! Татко! — понесе се един пронизителен вик сред мъглата. — Това съм аз — Алиса! Твоята Елзи! Пощади ни, спаси дъщерите си!

— Стой! — извика предишният глас, в който трептеше силна бащинска мъка. Звукът достигна чак до гората и бе тържествено повторен от ехото. — Тя е! Провидението ми връща моите деца! Отворете вратите на укреплението! Напред, войници от шестдесетия полк, напред! Нито пушка да не гръмне, за да не убиете агънцата ми! Отбийте френските кучета с щикове.

Дънкън чу скърцането на ръждясалите панти и воден от звука, той се стрелна нататък и видя пред себе си дълга редица войници в тъмночервени униформи, които отиваха бързо към насипа на крепостта. Той позна собствения си батальон, застана начело и скоро разпръсна всички свои преследвачи, които се бяха събрали пред укреплението.

Останали сами, Кора и Алиса стояха смаяни и разтреперани, но преди да могат да проговорят или дори да съберат мислите си, един офицер с гигантски ръст, чиито коси бяха побелели от годините и от службата, но чийто внушителен войнишки вид бе по-скоро смекчен, отколкото загрубял от времето, изскочи от мъглата и ги притисна до гърдите си. Парещи сълзи се стичаха по белите му сбръчкани бузи и той възкликна с характерното си шотландско произношение:

— Благодаря ти, господи, за тази милост! Когато и да Дойде опасността, твоят слуга е готов!

Бележки

[1] Барон Дискау, германец на френска служба. Няколко години преди описаните в тази повест събития този пълководец е бил победен от сър Уилиам Джонсън от гр. Джонстаун, щата Ню Йорк, на бреговете На езерото Джордж.