Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (31)

ГЛАВА XXX

В продължение на много напрегнати минути никакъв човешки звук не наруши тишината. После тълпата, разлюляна като морски вълни, се отдръпна и отново се събра, а Ункас застана сред живия обръч. Всички очи, любопитно взрени дотогава в лицето на мъдреца, сякаш за да почерпят от неговата мъдрост, в миг се извърнаха и се насочиха с нямо очарование към изправената, гъвкава и безупречна снага на пленника. Но нито тълпата, която го обкръжаваше, нито съсредоточеното внимание, на което беше предмет, можаха да разклатят самообладанието на младия мохикан. Като хвърли наоколо решителен и проницателен поглед, той издържа неприязнения израз на лицата на вождовете със същото спокойствие, с което посрещна и любопитните и внимателни погледи на децата. Но когато най-после надменният му взор се спря върху фигурата на Таменунд, очите му останаха приковани в нея, сякаш бе забравил всички други. После пристъпи напред с бавни и безшумни стъпки и застана точно срещу площадката, на която беше седнал мъдрецът. Ункас стоеше там незабелязан, макар че сам той гледаше всичко с най-голямо внимание, докато един от вождовете уведоми мъдреца, че пленникът е дошъл.

— На какъв език говори пленникът пред Маниту? — запита патриархът, без да отваря очи.

— На езика на своите деди — отвърна Ункас. — На езика на делаварците.

При това внезапно и неочаквано изявление сред тълпата се понесе тих, но свиреп вой, подобен на рева на лъва, когато гневът му започва да се събужда — страшен предвестник на надигащата се у него грозна ярост. Тези думи оказаха силно въздействие и върху мъдреца, но той прояви чувствата си другояче. Таменунд прекара ръка пред очите си, сякаш искаше да заличи в своето съзнание всяка следа от тази срамна гледка, и повтори с ниския си, гърлен глас току-що чутите думи.

— Делаварец! Доживях да видя ленапските племена пропъдени от огньовете на съвета и разпръснати между хълмовете на ирокезите като подгонени еленови стада! Виждал съм брадвите на един чужд народ да изсичат в долините гори, пощадени от небесните ветрове! Виждал съм зверовете, които тичат из планините, и птиците, които летят над дърветата, да живеят във вигвамите на хората, но никога досега не съм виждал толкова подъл мохикан, че да пропълзи като отровна змия в становете на своя народ.

— Птиците, които лъжливо грачат, са си отворили човките и Таменунд е чул песента им — отвърна Ункас с най-меките тонове на мелодичния си глас.

Таменунд се сепна и наклони глава, сякаш искаше да улови отлитащите звуци на някаква чезнеща мелодия.

— Не сънува ли Таменунд? — възкликна той. — Чий глас достига до ухото му? Нима годините са се върнали назад? Ще дойде ли отново лято за децата на Ленапе?

Тези несвързани думи на делаварския пророк бяха последвани от тържествена и почтителна тишина. Народът веднага изтълкува неразбираемите му слова като един от онези тайнствени разговори, които според общото вярване той така често водеше с някакво висше същество, и със страхопочитание зачака резултата на това откровение. Но след като известно време всички мълчаха търпеливо, един от старците, виждайки, че Таменунд бе забравил за въпроса, който трябваше да разрешат, дръзна да му напомни за пленника.

— Лъжливият делаварец трепери от страх пред думите, които ще изрече Таменунд — каза той. — Той е хрътка, която вие, когато му покажат някаква следа.

— А вие — отвърна Ункас, като огледа сурово всички; наоколо, — вие сте кучета, които скимтят, когато французинът ви хвърли остатъците от своите елени!

Двадесет ножа блеснаха във въздуха и също толкова воини скочиха на крак при тази хаплива и може би заслужена забележка. Но с движение на ръката един от вождовете възпря избухването на гнева им и възстанови привидното спокойствие. Задачата му може би щеше да се окаже по-трудна, ако Таменунд не бе дал знак, че отново се готви да говори.

— Делаварецо — подхвана отново мъдрецът, — ти не си достоен за това име. От много години насам моят народ не е виждал ясното слънце. Воин, който напуща племето си, когато то е обвито с облака на нещастията, е двоен предател. Законът на Маниту е справедлив. Да, такъв е! И докато реките текат и планините стоят, докато цветовете на дърветата цъфтят и увяхват, той трябва винаги да бъде такъв. Този пленник е ваш, деца мои, отнесете се справедливо към него.

Никой не помръдна, нито дори пое дъх, докато последната сричка от тази окончателна присъда не се бе отронила от устата на Таменунд. Тогава изведнъж екна вик на отмъщение, който сякаш се изтръгна от едно гърло — страхотен предвестник на безмилостните намерения на племето. Сред тези продължителни дивашки крясъци се чу високият глас на един вожд, който заяви, че пленникът е осъден да изтърпи страшно наказание — да бъде изтезаван с огън. Обръчът на тълпата се разкъса безредно и радостните викове се смесиха с глъчката и шума на приготовленията. Хейуърд се бореше отчаяно с пазачите си; Ястребово око се оглеждаше наоколо и по лицето му се четеше особена загриженост, а Кора отново се хвърли в краката на патриарха и пак го замоли за милост.

В тази минута на изпитание единствен Ункас запази самообладанието си. Младият индианец гледаше спокойно приготовленията и когато мъчителите му се приближиха да го хванат, той ги посрещна с твърдост и с изправена снага. Един от тях, по-свиреп и по-жесток от другарите си — ако изобщо такова нещо бе възможно — дръпна ловджийската риза на младия воин и с един замах я раздра. После с вик на бясна радост се хвърли върху несъпротивляващата се жертва и се приготви да я завлече до стълба. Но в момента, когато всички човешки чувства го бяха напуснали, дивакът изведнъж се закова на място, като че ли някаква свръхестествена сила се бе намесила, за да помогне на Ункас. Очите на делавареца сякаш изскочиха от орбитите, устата му се отвори и цялото му тяло се скова от изумление. Той вдигна ръка и с бавно движение посочи с пръст гърдите на пленника. Другарите му се струпаха учудени около него и всички очи подобно на неговите се приковаха вторачено в изображението на малка костенурка, изящно татуирана със светлосиня боя върху гърдите на Ункас.

За миг Ункас се наслаждаваше на триумфа си и поглеждаше наоколо със спокойна усмивка. После с гордо и властно движение на ръката отстрани тълпата, пристъпи срещу племето с царствена осанка и заговори с глас, по-висок от шепота на възхищение, който се понесе сред множеството.

— Мъже от ленапското племе — каза той, — моят род крепи земята! Вашето слабо племе стои върху моята черупка^[1]! Кой огън, запален от един делаварец, би могъл да изгори потомъка на моите деди? — прибави той, показвайки гордо простия герб върху кожата си. — Кръвта, дошла от такъв род, ще угаси вашите пламъци! Моето племе е прадядо на народите!

— Кой си ти? — запита Таменунд, сепнат по-скоро от развълнувалия го глас, отколкото от думите на пленника.

— Ункас, синът на Чингачгук — отвърна скромно момъкът, като извърна очи от тълпата и се поклони с благоговение пред мъдрия старец, — потомък на великата Унамис^[2].

— Часът на Таменунд е близък! — извика патриархът. — Най-после денят преминава в нощ! Благодаря на Манигу, че е изпратил онзи, който ще заеме мястото ми край огъня на съвета. Ункас, потомъкът на Ункас, е намерен! Нека очите на умиращия орел се взрат в изгряващото слънце.

Младежът се качи с лека, но горда стъпка на площадката, откъдето можеше да го види цялото развълнувано и учудено множество. Таменунд дълго го държа с протегнатата си десница, като се вглеждаше в тънките черти на лицето му с жадния поглед на човек, който си спомня минали щастливи дни.

— Момък ли е станал Таменунд? — възкликна най-после смаяният пророк. — Нима всичките изминали години са били сън? Сънувал ли съм, че народът ми бе разпръснат като отвян от вятъра пясък? Сънувал ли съм ингизите — по-многобройни от листата на дърветата? Стрелата на Таменунд не може да изплаши малката сърничка. Ръката му е сбърчена като клон на изсъхнал дъб. Охлювът би го надминал, а Еленът се надбягваше с него. И все пак не вижда ли той сега Ункас, какъвто е бил, когато двамата тръгнаха заедно на бой срещу бледоликите — Ункас, пантерата на племето, първородният син на Ленапе, най-мъдрият от всички вождове на мокиханите. Кажете и вие, делаварци, в сън ли е прекарал Таменунд цели сто зими?

Настъпилата дълбока, мъртва тишина показа достатъчно красноречиво с какво благоговение и страхопочитание народът посрещна думите на патриарха. Никой не посмя да отговори, макар че всички чакаха със затаен дъх това, което щеше да последва. Ункас обаче погледна право в лицето му с обичта и уважението на любим син и си позволи да отговори благодарение на високия си и признат от всички сан:

— Четирима потомци на приятеля на Таменунд са живели и умрели, откакто той е водил своя народ в бой. Кръвта на Костенурката е текла в жилите на много вождове, но всички са се върнали в земята, от която са дошли, освен Чингачгук и неговият син.

— Вярно, вярно — отвърна мъдрецът. Неясните сладостни образи на миналото в миг се стопиха и някакъв проблясък изведнъж върна в съзнанието му истинските събития от историята на неговия народ. — Нашите мъдреци често са казвали, че двама воини от рода на Костенурката бродят из хълмовете на ингизите. Защо техните места край огньовете на съвета на делаварското племе са празни от толкова време?

При тези думи младият момък вдигна глава, която дотогава бе държал сведена в дълбоко почитание, и извиси глас, за да го чуе цялото множество и да обясни веднъж завинаги политиката на своя род; той каза високо:

— Едно време ние спяхме там, откъдето можехме да чуваме яростния рев на Соленото езеро. Тогава бяхме сагамори и господари на земята си. Но когато край всеки ручей започнаха да се мяркат бледолики, ние последвахме елените назад към реката на племето ни. Всички делаварци се бяха махнали оттам. Само неколцина воини бяха останали да пият от водите на любимия поток. Тогава моите деди казаха: „Тук ще бъдат нашите ловни земи. Водите на реката се вливат в Соленото езеро. Ако тръгнем към залязващото слънце, ще срещнем потоци, които се вливат в големите сладководни езера. Там иска мохиканът да умре, сред бистрите изворни води, подобно на рибите в морето. Когато Маниту е готов и ни каже «елате», ние ще последваме реката и нейния бяг към морето и отново ще завладеем собствените си земи.“ В това, делаварци, вярват децата на Костенурката. Очите ни са обърнати към изгряващото слънце, а не към залязващото. Ние го знаем откъде иде, но не знаем накъде отива. Аз свърших.

Ленапците изслушаха думите му с цялото уважение, към което ги подтикваше суеверието, и намираха някакво скрито очарование в образния език, с който младият сагамор им разкриваше мислите си. Сам Ункас наблюдаваше със зорко око въздействието на кратките си обяснения и когато видя, че те задоволяват слушателите му, той постепенно изостави властното държане, което имаше в началото. После, като обгърна с поглед смълчаната тълпа, струпана край издигнатото място, където бе седнал Таменунд, той видя най-напред вързания Ястребово око. Тогава слезе нетърпеливо от площадката, спусна се към своя приятел и с няколко бързи и гневни удари на ножа си разряза стягащите го ремъци, след което направи знак на тълпата да се отдръпне настрани. Индианците се подчиниха мълчаливо, а после отново сключиха кръга, както преди. Ункас хвана за ръка разузнавача и го доведе пред краката на патриарха.

— Татко — каза той, — погледни този бледолик. Той е справедлив човек и е приятел на делаварците.

— Син на Микон ли е той?

— Не! Той е воин, познат на ингизите, и вдъхва страх у макасците.

— Какво име си е спечелил с делата си?

— Ние го наричаме Ястребово око — отвърна Ункас, — защото окото му никога не го лъже. На мингозците е познат повече с това, че сее смърт сред воините им; името, което те са му дали, е Дългата карабина.

— Дългата карабина! — възкликна Таменунд, като отвори очи и изгледа строго разузнавача. — Моят син не прави добре, че го нарича свой приятел.

— Давам това име на този, който е доказал, че е такъв — отвърна младият вожд с голямо спокойствие и твърдост. — Ако Ункас е добре, дошъл сред делаварците, добре дошъл ще бъде и Ястребово око със своите приятели.

— Бледоликият е убил мнозина от моите млади воини.

Името му е добре известно поради ударите, които е нанесъл на ленапци.

— Ако някой мингозец е пошепнал това в ушите на делаварците, той само е показал, че е птица, която лъжливо грачи — каза разузнавачът, като реши, че вече беше дошло време да отблъсне всички обидни обвинения. Той говореше на езика на този, към когото се бе обърнал, обаче си служеше по своему с речта на индианците. — Дори пред собствения им огън на съвета не ще откажа, че съм убивал макасци, но ръката ми никога не е навредила съзнателно на някой делаварец, защото това е противно на чувствата, които ме карат да обичам тези хора, както и всичко, свързано с тяхното племе.

Нисък, одобрителен шепот се понесе между воините. Те се спогледаха като хора, които едва сега започват да съзират грешката си.

— Къде е хуронът? — запита Таменунд. — Той ли е отровил слуха ми с лъжи?

Човек може по-лесно да си представи, отколкото да опише чувствата, които разкъсваха Магуа, когато Ункас възтържествува. Сега той пристъпи смело и застана пред патриарха.

— Справедливият Таменунд — каза той — няма да задържи това, което хуронът му е поверил.

— Кажи ми, сине на моя брат — подхвана мъдрецът, като извърна погледа си от тъмния лик на Хитрата лисица и с радост насочи очи към по-приятните черти на Ункас, — този чужденец има ли над тебе права на победител?

— Няма никакви права. Пантерата може да влезе в поставен от жените капан, но тя е силна и знае как да избяга оттам.

— А над Дългата карабина?

— Той се надсмива над мингозците. Хайде, хуроне, върви да питаш твоите индианки какъв цвят има мечката.

— Върху чужденеца и бялата девойка, които дойдоха заедно в стана ми?

— Трябва да ги пуснеш да си вървят.

— А има ли хуронът право върху жената, която остави при моите воини?

Ункас не отговори.

— А върху жената, която мингозецът доведе в моя стан? — повтори подчертано Таменунд.

— Тя е моя — извика Магуа, като разтърси тържествуващо ръка срещу Ункас. — Мохикане, ти знаеш, че тя е моя.

— Моят син мълчи — каза Таменунд, като се мъчеше да отгатне чувствата на младежа, който извърна опечалено глава.

— Така е — беше ниският отговор.

Настана кратко и внушително мълчание, което показа съвсем ясно с каква неохота множеството признаваше правотата на искането на мингозеца. Най-после мъдрецът, от когото единствено зависеше решението, рече с твърд глас:

— Хуроне, върви си.

— Както дойдох ли, справедливи Таменунде — запита коварният Магуа, — или с тази, която бе поверена на делаварците? Вигвамът на Хитрата лисица е празен. Върни му това, което му принадлежи.

Старият човек се замисли за миг, после наклони глава към единия от своите почитани другари и запита:

— Не ме ли лъжат ушите ми?

— Не, всичко това е вярно.

— Този мингозец вожд ли е?

— Първият сред своето племе.

— Девойко, какво желаеш да направиш? Един знатен воин те иска за жена. Върви — твоят род не ще угасне никога.

— Хиляди пъти по-добре ще е да угасне, отколкото да бъда подложена на такова унижение! — извика Кора, изтръпнала от ужас.

— Хуроне, умът й е обърнат към шатрите на нейните деди. Една жена, която влиза във вигвама с отвращение, не създава щастлив дом.

— Тя говори с езика на своя народ — отвърна Магуа, като изгледа жертвата си с горчива ирония. — Девойката е от търговски род и иска да продаде скъпо благоволението си. Нека Таменунд каже думата си.

— Вземи за нея откуп, а от нас — добри пожелания.

— Магуа не иска нищо друго освен това, което сам е довел тук.

— Е добре, тогава върви си с това, което ти принадлежи. Великият Маниту забранява на един делаварец да бъде несправедлив.

Магуа се приближи и сграбчи здраво ръката на пленницата си. Делаварците се отдръпнаха мълчаливо назад, а Кора, сякаш съзнала, че всяка съпротива би била безполезна, се приготви безропотно да се подчини на съдбата си.

— Чакай! Чакай! — извика Дънкън, като се втурна напред. — Хуроне, имай милост! Откупът, който ще получиш за нея, ще те направи толкова богат, колкото не е бил никой от твоето племе.

— Магуа е червенокож, той няма нужда от мънистата на бледоликите.

— Злато, сребро, барут, олово — всичко, от което има нужда един воин, всичко ще имаш във вигвама си; всичко, което подхожда на най-великия вожд.

— Хитрата лисица е много силен — възкликна Магуа и силно разтърси ръката, с която бе хванал беззащитната Кора. — Той ще си отмъсти!

— Всемогъщи боже! — провикна се Хейуърд, като стисна отчаяно ръце. — Може ли да се понесе подобно нещо! Към тебе, справедливия Таменунд, аз се обръщам, за да прося милост.

— Делаварецът вече каза думата си — отвърна мъдрецът, затвори очи и се отпусна на мястото си, изморен както от умственото, така и от физическото напрежение. — Хората не отсъждат два пъти!

— Мъдро и разумно е един вожд да не се отказва от това, което вече е изрекъл — заяви Ястребово око, като направи знак на Хейуърд да мълчи, — но благоразумието налага също така воинът да размисли добре, преди да стовари томахавката си върху главата на своя пленник. Хуроне, не те обичам, нито пък мога да кажа, че някой мингозец е видял нещо добро от моите ръце. Справедливо е да се заключи, че ако тази война не свърши скоро, още мнозина от твоите воини ще ме срещнат из горите. Тъй че разсъди дали би предпочел да заведеш в стана си такава пленница, или пък някой като мене — един мъж, когото хората от племето ти биха ликували да видят обезоръжен.

— Нима Дългата карабина ще даде живота си заради тази жена? — запита го Магуа разколебан, след като вече се беше приготвил да тръгне с жертвата си.

— Не, не! Толкова далеч не съм отишъл — отвърна Ястребово око и се отдръпна предпазливо назад, когато забеляза колко напрегнато Магуа изслуша предложението му. — Размяната няма да има никаква стойност за двете страни, защото и най-добрата жена от граничните области не струва колкото един воин в разцвета на възрастта и силите си. Може би бих се съгласил да се оттегля на зимуване сега — най-малко шест седмици преди да пожълтеят листата на дърветата — при условие че ще освободиш девойката.

Магуа поклати глава и направи нетърпелив знак на тълпата да го пусне да мине.

— Добре тогава — каза разузнавачът със замислен вид като човек, който не е решил напълно какво да прави, — ще включим в сметката и „Еленоубиеца“. Повярвай на думата на един опитен ловец: тази пушка няма равна на себе си в никоя област.

Магуа пак не благоволи да отговори и отново направи опит да разпръсне тълпата.

— Може би — добави разузнавачът, чието престорено равнодушие започна да изчезва пред безразличието, което Магуа проявяваше към предлаганата размяна, — ако се задължа да науча твоите млади воини да боравят с оръжието ми, за да разберат истинската му стойност, това би загладило малките различия в нашия спор.

Делаварците, които бяха заобиколили Хитрата лисица в плътен кръг, все още се помайваха с надежда, че ще се вслуша в приятелското предложение. Той обаче свирепо им заповяда да му направят път, като заплаши с поглед, че ще поиска техният пророк отново да каже тежката си дума.

— Което е решено, трябва рано или късно да се изпълни — продължи Ястребово око, като се обърна към Ункас с печален и унизен вид. — Тази гадина съзнава предимството си и ще се възползува от него! Господ да те благослови, момко! Ти вече си намери приятели между собствените си сънародници и аз се надявам те да се окажат толкова верни, колкото и някои други твои близки, които нямат индианска кръв в жилите си. А що се отнася до мене, все някой ден ще трябва да умра. Добре е, че малцина са тези, които ще ме оплачат. Най-сетне тези дяволи без друго ще успеят да свалят скалпа ми, а в такъв случай какво значение имат за вечността един-два дни? Господ да те благослови! — прибави твърдият горски жител, като наклони настрани глава, а после веднага пак се обърна и погледна тъжно младия момък. — Ункас, аз обичах двама ви — тебе и баща ти, — макар че кожите ни нямат еднакъв, цвят, а и наклонностите ни са малко различни. Кажи на сагамора, че и в най-голямата си беда не съм го забравил; а що се отнася до тебе, сещай се понякога за мене, когато попаднеш на сполучлива следа. И бъди уверен, момко, че независимо от това, дали съществуват два рая, или един, на онзи свят има едно място, където честните хора ще могат пак да се срещнат. Ще намериш пушката там, където я скрихме; вземи я и я запази за спомен от мене; и слушай какво, момчето ми, тъй като природата ти не забранява да си отмъщаваш, служи си свободно с „Еленоубиеца“ срещу мингозците. Това може да стопи скръбта ти по мене и да те облекчи. Хуроне, приемам предложението ти. Освободи девойката. Аз съм твой пленник.

Сдържан, но все пак ясен одобрителен шепот се понесе сред тълпата при това великодушно предложение. Дори и най-коравосърдечният делаварски воин изрази възхищението си от мъжеството на тая саможертва. Магуа се спря и за момент като че ли се поколеба, после хвърли поглед към Кора, в който странно се смесваха възхищение и жестокост, и взе окончателно решение.

С презрително тръсване на главата си той показа, че отхвърля предложението и заяви със спокоен и равен глас:

— Хитрата лисица е голям вожд. Той не променя решенията си. Хайде — каза той, като сложи прекалено интимно ръка върху рамото на пленницата си, за да я подкани да тръгне. — Хуронът не обича празни приказки. Да вървим.

При това оскръбление девойката се отдръпна назад с гордо женско достойнство, черните й очи светнаха, кръв нахлу чак до слепите й очи, сякаш пламнали като сияйно слънце.

— Аз съм твоя пленница и съм готова да те последвам, когато дойде време за това, дори и ако трябва да отида на смърт. Насилие обаче съвсем не е нужно — рече хладно тя, а после веднага се обърна към Ястребово око и прибави: — Благородни ловецо, благодаря ти от цялата си душа. Предложението ти отиде напразно, а и аз нямаше да го приема. Но все още можеш да ми бъдеш полезен, дори повече, отколкото с великодушното си намерение. Погледни онова сломено и унизено девойче! Не го изоставяй, докато не го заведеш в селището на цивилизовани хора. Не ти казвам, че баща й ще те възнагради — продължи тя, като стисна грубата ръка на разузнавача, — защото хора като тебе стоят над всякакво възнаграждение, но той ще ти благодари и ще те благослови. О, как бих желала и аз да чуя благословия от неговите уста в този страшен миг! — Гласът й пресекна; за миг тя замълча. После се приближи до Дънкън, който подкрепяше безчувствената й сестра, и продължи с по-тих глас, който обаче издаваше страхотна борба между чувствата й и женската й природа:

— Няма нужда да ви казвам да бдите над съкровището, което ще стане ваше. Вие я обичате, Хейуърд — това би скрило от погледа ви хиляди недостатъци, ако Алиса ги имаше. Тя е толкова мила, нежна, сладка и добра, колкото може да бъде една смъртна. Дори най-взискателният не би могъл да съзре у нея и най-малкия недостатък. Тя е красива — о, тъй ослепително красива! — И Кора сложи тъжно своята хубава, но не тъй светла ръка върху алабастровото чело на Алиса, като отмахна златните къдрици, които се спущаха до веждите и. — А и душата й е тъй чиста и неопетнена като кожата и! Бих могла да кажа още много неща, може би повече, отколкото би одобрил хладният разум, но ще пощадя и вас, и себе си … — Гласът й стихна съвсем и тя сведе глава над сестра си. След гореща и продължителна целувка Кора се изправи смъртнобледа, но без нито една сълза в трескавите си очи, обърна се и каза на дивака с цялото си предишно гордо държане: — А сега, господине, щом това е вашето желание, ще ви последвам.

— Да, тръгвай — извика Дънкън, като предаде Алиса в ръцете на една млада индианка. — Върви си, Магуа, върви си. Тези делаварци си имат свои закони, които им забраняват да те задържат, но аз, аз не съм длъжен да им се подчинявам. Върви си, злобно чудовище. Защо се бавиш?

Мъчно би било да се опише изражението, което придоби лицето на Магуа, когато чу, че го заплашват с преследване. Най-напред в очите му блесна жестока и непресторена радост, обаче в следния миг тя бе заместена от лукаво безразличие.

— Гората е голяма — отговори той. — Широката ръка може да дойде.

— Чакайте — извика Ястребово око, като хвана Дънкън за ръката и го задържа насила. — Вие не познавате коварството на този дявол. Той ще ви въвлече в някоя засада, смъртта ви дебне …

— Хуроне — прекъсна го Ункас, който, подчинявайки се на строгите обичаи на своето племе, слушаше всичко с дълбоко внимание. — Хуроне, справедливостта е дадена на делаварците от Маниту! Погледни слънцето. Сега то е в горните клони на елхите. Пътят ти е открит и кратък. Когато го видиш над дърветата, по следите ти ще тръгнат въоръжени хора.

— Чувам граченето на гарга! — възкликна Магуа с подигравателен смях. — Отдръпнете се — прибави той, като махна с ръка на тълпата, която бавно се разделяше, за да му стори път. — Къде са фустите на делаварците? Нека изпратят стрелите и пушките си на хуроните, защото самите те са годни само да копаят царевица и да варят месо. Кучета, зайци, крадци — плюя в лицето ви!

Подигравките му бяха изслушани сред мъртва, зловеща тишина. Като изрече тези хапливи думи, Магуа навлезе необезпокояван в гората, следван от покорната си пленница и защищаван от непоколебимите закони на индианското гостоприемство.