Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (19)

ГЛАВА XVIII

Кървавата, нечовешка сцена, за която само бегло споменахме в предшествуващата глава, стои на лично място в страниците на колониалната история под заслуженото заглавие „Клането при Уилиам Хенри“. Тя направи още по-тъмно петното, което една предишна случка, твърде подобна на описаната, бе оставила върху името на френския военачалник. То не можа да се изтрие напълно дори и от ранната му и славна смърт. Времето започна да го заличава, но хилядите хора, които знаят, че Монкалм умря като герой на полетата на Ейбрахам, трябва да научат колко много му липсваше оная нравствена смелост, без която никой човек не може да бъде истински велик. По този бележит пример биха могли да се напишат много страници за недостатъците на човешкото величие и да се покаже колко лесно благородните чувства, голямата учтивост и рицарската смелост могат да избледнеят от смразяващото себелюбие; би могло също да се представи пред света образът на един мъж, който бе велик във всички по-маловажни нравствени качества, но се оказа слаб, когато трябваше да докаже колко по-високо стои нравствеността от тактичността. Но тази задача надминава границите на правата ни и тъй като историята, подобно на любовта е твърде склонна да огражда героите си с ореол, вероятно поколенията ще гледат на Луи де Сен Веран само като на смел защитник на отечеството си, а жестокото му безразличие, проявено на бреговете на Освего^[1] и на Хорикън, ще бъде забравено.

Като съжаляваме дълбоко за тази слабост на една посестрима муза, ние веднага ще се оттеглим от неприкосновената и област в границите на собственото ни скромно призвание.

Третият ден от завладяването на форта приближаваше към своя край, обаче разказът ни налага да задържим още читателя край бреговете на „Светото езеро“. Когато видяхме за последен път околностите на крепостта, те бяха изпълнени с глъчка и насилие. Сега тук цареше тишина и смърт. Изцапаните с кръв победители си бяха отишли. Лагерът им, който доскоро кънтеше от веселието на победоносната армия, сега стоеше като безмълвен и изоставен градец от колиби. Крепостта представляваше димяща развалина; обгорени греди, останки от експлодирали топове, парчета от каменния зид покриваха в безпорядък землените насипи…

Рязка промяна бе настъпила и във времето. Слънцето бе скрило топлината си зад непроницаема маса от изпарения и стотици човешки тела, които бяха почернели от палещите августовски лъчи, сега се бяха вкочанили от преждевременно настъпилия ноемврийски студ. Къдравите, чисто бели мъгли, които по-рано се носеха на север над хълмовете, сега се връщаха като безкрайна тъмна завеса, подгонена от яростна буря. Огледалната повърхност на Хорикън бе изчезнала и на нейно място зелените и разярени води плискаха ядно бреговете, сякаш с възмущение изхвърляха нечистотиите си върху осквернения бряг. Бистрото вирче бе запазило нещо от своето очарование, но сега в него се отразяваше само тъжният мрак на надвисналото небе. Приятно влажната атмосфера, която обикновено украсяваше гледката, като забулваше резките очертания и омекотяваше острите форми, бе изчезнала и суровият северен вятър, който нахлуваше над широко разпрострялата се водна повърхност, бе така остър, че не оставяше нищо на въображението.

Жестока стихия бе изсушила зеленото поле, което изглеждаше като поразено от унищожителна светкавица. Само тук-там се издигаше по някой тъмнозелен кичур растителност — най-ранният плод на почвата, напоена с човешка кръв. Целият пейзаж, който при хубава светлина и благоприятна температура изглеждаше тъй прекрасен, сега бе приел образа на алегорична картина на живота, в която предметите се виждаха в своите най-груби, но и най-естествени цветове, без омекотяващото въздействие на каквито и да било сенки.

След преминаването на вихрушките самотните и сухи стръкове трева се изправиха отново, строгите очертания на скалистите планини се разкриха прекалено ярко в своята голота и окото напразно търсеше облекчение, като се мъчеше да прониже безкрайната пустота на небето, закрито с тъмна завеса от парцаливи, движещи се изпарения.

Вятърът вееше неравномерно — понякога се носеше изтежко, ниско над земята, сякаш шепнеше стенанията си в студените уши на умрелите, а после засвирваше с плачевен и пронизителен глас и се втурваше в гората, като изпълваше въздуха с листа и клони, които разпръскваше по пътя си. Сред този дъжд от листа няколко гладни гарвана се бореха със силния вятър, но щом той преминеше зеления океан от дървета, те с удоволствие спираха където им паднеше и се отдаваха на своя отвратителен пир.

Накъсо казано, тук владееше само пустош и униние. Сякаш всички, които бяха дошли да осквернят това място, бяха покосени с един удар от безмилостната ръка на смъртта. Но забраната бе вдигната и за пръв път, след като виновниците за онези грозни деяния си бяха отишли, живи същества се осмелиха да се приближат тук.

Този ден, около един час преди залез слънце, петима мъже се показаха откъм поляната, където пътят за Хъдзън навлизаше в гората, и тръгнаха по посока към разрушения форт. Отначало те вървяха бавно и предпазливо, сякаш с неохота се приближаваха към ужасната местност или се страхуваха да не би страшните случки отново да се повторят. Една лека фигура предшествуваше останалите и вървеше предпазливо и пъргаво; от това личеше, че е туземец. Водачът се изкачваше да разучи всяка могилка и с движения показваше на другарите си пътя, който смяташе, че е най-благоразумно да следват. А и на тези, които вървяха след него, не липсваше предпазливостта и предвидливостта, необходими за горска война. Един от тях — той също бе индианец — се движеше малко встрани и наблюдаваше края на гората с очи, които отдавна бяха свикнали, да разпознават н най-незначителните знаци за опасност. Останалите трима бяха бели, макар облеклото им по вид и цвят да отговаряше на изискванията на този рискован поход — те следваха една оттегляща се в пустошта армия.

Въздействието на ужасните гледки, които се изпречваха пред очите им на всяка крачка по пътя към брега на езерото, беше толкова различно, колкото и характерите на отделните хора, съставляващи групата. Младежът, който вървеше напред и пристъпваше леко, разглеждаше бегло, но внимателно обезобразените жертви, страхувайки се да прояви чувствата си. Все пак той беше твърде неопитен, за да подтисне напълно тяхното внезапно и мощно въздействие. Обаче неговият червенокож другар не проявяваше подобна слабост. Той минаваше край мъртвите с твърда устременост и със спокоен поглед, който се придобива единствено от дълъг опит. Чувствата, събудени в гърдите на белите мъже, бяха различни, макар и у всички да преобладаваше тъга. Единият, чиито посивели коси и набраздено лице, както и военният му вид и походка издаваха въпреки облеклото му на горски обитател, че бе човек с голям военен опит, не се срамуваше да стене с висок глас, когато пред погледа му се мернеше някоя необикновено ужасна гледка. Младият човек, който вървеше до него, потреперваше, но загрижен за другаря си, подтискаше вълнението си. Единствено човекът, който вървеше последен, издаваше чувствата си, без да се страхува, че ще го видят, и без да се бои от някакви последици. Той приковаваше поглед и в най-ужасните гледки, без да трепнат нито очите, нито мускулите на лицето му, но горчивите му и тежки проклятия показваха колко много се възмущава от престъплението на враговете си.

В лицето на тези хора читателят веднага е разпознал мохиканите и техния бледолик приятел, разузнавачът, заедно с Хейуърд и Мънроу. Бащата бе тръгнал да търси дъщерите си, придружен както от младежа, за когото тяхното щастие имаше такова голямо значение, така и от онези смели и верни горски жители, които в описаните вече трудни обстоятелства бяха доказали своята ловкост и вярност.

Когато Ункас, който се движеше напред, стигна до средата на полето, той нададе вик, който веднага привлече другарите му на това място. Младият воин се бе спрял пред една купчина безредно нахвърляни мъртви женски тела. Въпреки ужаса и отвращението от това зрелище Мънроу и Хейуърд се впуснаха към разлагащите се трупове и с любов, която никоя грозна гледка не може да изгаси, се опитаха да открият между разпокъсаните и многоцветни дрехи някакви следи от облеклото на тези, които търсеха. Търсенето облекчи в миг както бащата, така и влюбения, макар че и двамата трябваше отново да изпитат мъката от неизвестността, която беше по-непоносима дори от най-ужасната истина. Те стояха мълчаливи и умислени около мрачната купчина, когато към тях се приближи разузнавачът. Като изгледа тъжното зрелище с разгневено лице, смелият горски жител за пръв път след навлизането им в полето заговори разбираемо и на висок глас.

— Бил съм на много ужасни бойни полета и уморен съм проследявал кървави дири по протежение на много мили — каза той, — но никога не съм виждал делата на дявола така ясно, както тук! Отмъщението е индианско чувство и всички, които ме познават, знаят, че нямам никакъв примес в кръвта си, но тук, в тази дива пустиня, дето силата на провидението е тъй изявена, открито ще кажа пред бога, че ако тези французи някога дръзнат да се появят на един куршум разстояние, има една пушка, която, докато кремъкът пуща искри и барутът се пали, ще си каже думата! Оставям томахавката и ножа на тези, които притежават природната дарба да си служат с тях. Какво ще кажеш за това, Чингачгук — прибави той на делаварско наречие. — Хуроните ще се похвалят ли с това на жените си, когато завалят дълбоките снегове?

Израз на омраза премина по мрачното лице на мохиканския вожд; той разхлаби ножа си в ножницата, а после, като извърна спокойно очи от зрелището, лицето му отново придоби такова невъзмутимо изражение, сякаш никога не го бяха вълнували страсти.

— Монкалм! Монкалм! — продължи несдържаният разузнавач, изпълнен с омраза. — Казват, че ще дойде време, когато всичките ни извършени приживе дела ще бъдат разкрити само с един поглед и ще ги видят очи, лишени от човешки недостатъци. Горко, горко на клетника, който е попаднал в това поле, защото над душата му тегне думата на последния съд! Я гледай! Да не съм бял човек, ако там не лежи червенокож без коса на главата. Погледни го, делаварецо! Може би той е един от твоите загубени съплеменници и би трябвало да му се устрои погребение, достойно за един смел войник. Да, аз виждам в очите ти, сагамор, че преди вятърът да е отнесъл миризмата на кръв, някой хурон ще заплати за това.

Чингачгук се приближи към обезобразеното тяло и като го обърна, откри отличителните черти на едно от съюзните шест племена, които, когато се сражаваха на страната на англичаните, проявяваха смъртна враждебност към неговото племе. Като подритна презрително отвратителния труп, той се извърна от него с такова безразличие, с каквото би се отнесъл към трупа на животно. Разузнавачът схвана значението на действието му и продължи замислен пътя си, като сипеше укори срещу френския командир с предишното си озлобление.

— Само на мъдростта и на безкрайната сила е позволено да унищожава! хора в такова множество — прибави той, — тъй като само тя знае защо е необходимо да се извърши подобно нещо. Може ли някой друг да замести божиите създания? Според мене е грешно да убиеш втори елен, преди да си изял първия, освен ако това се налага поради военен поход или засада. Друг е въпросът, когато се касае до неколцина бойци в открит и суров бой, защото за тях е редно да умрат с пушка или томахавка в ръка — според това, дали са бели, или червенокожи. Ункас, ела насам, момко, и нека гарваните накацат върху мингозеца. Често съм виждал това и зная, че те имат голяма слабост към месото им. Да оставим поне птиците да следват повелението на природата си.

— Хъх! — възкликна младият мохикан, като се издигна на пръсти и впери поглед напред. Движението и възклицанието му изплашиха гарваните и ги пропъдиха да търсят друга плячка.

— Какво има, момко? — прошепна разузнавачът, като се посниши и клекна като пантера, която се готви да скочи. — Дано провидението ни е изпратило някой закъснял французин, който търси плячка. Надявам се, че „Еленоубиеца“ днес ще се отличи особено много!

Ункас не отговори, а се завтече към един храст. След миг го видяха да издърпва оттам парче от зеления воал на Кора и да го размахва победоносно. Движенията, показаният предмет и викът, който отново се разнесе от устата на младия мохикан, привлякоха към него и останалите от групата.

— Детето ми! — каза Мънроу бързо и в пълно отчаяние. — Дайте ми детето!

— Ункас ще се опита! — беше краткият и трогателен отговор.

Простичкото, но многозначително уверение не бе разбрано от бащата, който грабна парчето воал и го смачка в ръката си; очите му зашариха трескаво между храстите, сякаш едновременно се надяваше и страхуваше от тайната, която те могат да разкрият.

— Тук няма никакви мъртъвци — каза Хейуърд. — Изглежда, че насам бурята не се е разразила.

— Това е съвсем очевидно и е по-ясно дори от небето над главите ни — отвърна спокойно разузнавачът. — Но или тя, или тези, които са я ограбили, са минали покрай този храст; аз помня това парче плат, с него тя закриваше лицето си, което всички обичаха да гледат. Ункас, ти си прав: тъмнокосата девойка е била тук и е побягнала като подплашено сърне към гората. Никой, който може да бяга, няма да се остави да го убият. Нека потърсим следите, които е оставила; понякога си мисля, че за очите на индианеца дори и колибрите оставят диря във въздуха.

При този намек младият мохикан се стрелна напред и разузнавачът не беше още довършил изречението си, когато Ункас нададе тържествуващ вик откъм гората. Когато стигнаха там, разтревожените мъже видяха друго парче от воала да се развява върху долния клон на един бук.

— Полека, полека — каза разузнавачът, като протегна дългата си пушка пред нетърпеливия Хейуърд. — Сега вече знаем работата си, обаче не трябва да разваляме хубавата следа. Една прибързана стъпка може да ни докара цели часове неприятности. А неприятности и без това имаме достатъчно. Това поне не може да се отрече.

— Господ да те благослови, господ да те благослови, достойни човече! — възкликна Мънроу. — Къде тогава са избягали и къде се намират дечицата ми?

— Пътят, който са поели, зависи от много случайности. Ако са тръгнали сами, вероятността да обикалят е толкова голяма, колкото и да са взели права посока, и може да са на десетина мили от нас; но ако хуроните или кои да е други канадски индианци са сложили ръка върху им, навярно сега са близо до границата на Канада. Но какво значение има това? — продължи решителният разузнавач, като забеляза голямата загриженост и разочарование на слушателите си. — Ето, мохиканите и аз сме на единия край на дирята и разчитайте на думите ми, ще намерим и другия край, ако ще момичетата да са на сто левги разстояние! Полека, полека, Ункас, ти си нетърпелив като градски човек. Забравяш, че лекият крак оставя неясна следа!

— Хъх! — възкликна Чингачгук, който разглеждаше един отвор, направен сред ниските храсти, заобикалящи гората. Той се изправи и посочи към земята с израз на човек, който е видял отвратителна змия.

— Тук много ясно се вижда стъпката на мъж — извика Хейуърд, като се наведе над посоченото място. — Той е стъпил на ръба на този вир. Не може да има никакво съмнение, че това е отпечатък. Те са пленени.

— По-добре така, отколкото да гладуват в пущинака — отвърна разузнавачът. — И следите ще бъдат повече. Залагам петдесет боброви кожи срещу същия брой кремъци, че мохиканите и аз ще влезем в техния вигвам още през този месец. Наведи се, Ункас, за да разгледаш следата от мокасин, и виж какво ще разбереш от нея; ясно е, че това е следа от мокасин, а не от обувка.

Младият мохикан се наведе над дирята и като отстрани няколко разпръснати листа, разгледа я така старателно, както някой лихвар в наши дни оглежда съмнителен чек. Най-после се изправи, доволен от резултата на изследването.

— Е, момко — запита го разузнавачът. — какво казва отпечатъкът? Можа ли да разпознаеш нещо?

— Хитрата лисица!

— Ха! Пак ли този бесен дявол! Той няма да престане да бяга из гората, докато „Еленоубиеца“ не си каже приятелската дума.

Хейуърд неохотно призна истинността на тези думи и изрази по-скоро надеждите си, отколкото съмненията си, като каза:

— Всички мокасини толкова си приличат, че твърде е вероятно да има някаква грешка.

— Мокасините да си приличат! Все едно да кажете, че краката си приличат, макар всички да знаем, че някои крака са дълги, а други къси, някои широки, а други тесни, някои с високи извивки на стъпалата, а други с ниски, на някои пръстите са извити навън, а на други — навътре. Един мокасин прилича на друг толкова, колкото една книга на друга, макар че хората, които могат да четат книги, рядко умеят да разпознават следи по земята, което в края на краищата е много хубаво, тъй като се дава възможност всеки да се прояви според природните си дарби. Я чакай и аз да я разгледам, Ункас. Както за книгата, така и за мокасина е по-добре, ако се дадат две мнения вместо едно — Разузнавачът се наведе да изпълни тази задача и веднага прибави: — Прав си, момко, ето кръпката, която забелязахме при по-раншното преследване. Този човечец си попийва, когато може; индианец, който пие, винаги стъпва по-тежко, отколкото трезвите диваци; всеки пияница ходи разкрачено, безразлично дали е бял, или червенокож. Ето точно същата дължина и ширина! Погледни я, сагамор: ти неведнъж измери следите му, когато проследявахме тези гадове от водопада Глен до минералния извор.

Чингачгук се съгласи. След като я разгледа бързо, той стана и изрече спокойно само една-единствена дума:

— Магуа.

— Да, това е вече установено. Значи от тук са минали чернокосата девойка и Магуа.

— А Алиса не е ли минала? — запита Хейуърд.

— Нейните дири още не сме видели — отвърна разузнавачът, като оглеждаше внимателно околните дървета, храсталаците и земята. — Какво виждаме там? Ункас, донеси онова нещо, което виси на тръна.

Индианецът се подчини, а когато разузнавачът взе в ръка намерения предмет, той го вдигна високо и се разсмя по своя беззвучен, но сърдечен начин.

— Това е свирката на певеца! Сега ще влезем в дирите на един свещеник — каза той. — Ункас, огледай се за отпечатък на обувка, достатъчно голяма, за да удържа тромаво човешко тяло шест фута и два инча високо. Започвам да изменям мнението си за този човек, щом е престанал Да вие, за да се отдаде на по-добро занятие.

— Поне не е изоставил поверените му девойки — каза Хейуърд. — В такъв случай Кора и Алиса не са без приятел.

— Да — каза Ястребово око, като спусна дългата си пушка и се опря на нея с явно презрение, — поне ще им пее песни. Може ли да убие елен за обеда им, или да намери пътя си по мъха на дърветата, или да пререже гърлото на някой хурон? Ако не може, то първият срещнат дрозд е по-умен от него. Е, момко, има ли белези от такава обувка?

— Ето нещо като следа от стъпка на човек, който е бил с обуща. Може ли тя да е на нашия приятел?

— Махни леко листата, иначе ще развалиш следата. Ето! Това е отпечатък от стъпало, обаче то е на тъмнокосата девойка и е твърде малко за човек с неговата благородна височина и внушителен вид. Певецът би го покрил само с петата си.

— Къде? Нека погледна стъпките на детето си — каза Мънроу, като бутна настрани вейките на храстите и се наведе нежно над почти заличената диря. При все че стъпката, която бе оставила отпечатъка, трябва да е била лека и бърза, тя все пак ясно се виждаше. Старият воин я разгледа и докато се взираше, очите му овлажняха. Преди бащата да се изправи, Дънкън видя как пареща сълза ороси мястото, през което бе минала дъщерята. Като искаше да потуши мъката на стария човек, която всеки момент заплашваше да избухне въпреки външната му сдържаност, Хейуърд реши да отвлече с нещо вниманието му и затова каза на разузнавача:

— Понеже сега имаме неопровержими следи, нека започнем търсенето. В такова време минутата е като век за пленниците.

— Не най-бързият елен достига най-далече — отвърна Ястребово око, без да отмества очи от различните следи, които бяха попаднали под погледа му. — Знаем, че оттук са минали бесният хурон, тъмнокосата и певецът, но къде е онази с русите къдрици и сините очи? Макар и малка и далеч не така смела като сестра си, тя все пак е толкова хубава за гледане и приятна за общуване! Та нима тя няма приятели, които да се погрижат за нея?

— Да не дава господ да остане без приятели! Нима сега не сме тръгнали нея да дирим! Колкото се отнася до мене, аз не ще престана да я търся, докато не я намеря.

— В такъв случай може би ще се наложи да тръгнем по различни пътища, защото оттук тя не е минала, колкото и лека и малка да е стъпката й.

Хейуърд се дръпна назад и сякаш цялата му готовност да тръгне в миг се изпари. Без да обръща внимание на тази внезапна промяна в настроението на младежа, разузнавачът, след като се замисли за момент, продължи:

— Никоя жена не може да остави в тази пустош подобни следи освен тъмнокосата или сестра й. Знаем, че едната е била тук, но къде са дирите на другата? Нека продължим по този път и ако не намерим нищо, ще се върнем обратно на полето и тръгнем по друга следа. Стъпвай напред, Ункас, и наблюдавай сухите листа. Аз гледам храстите, а пък баща ти ще души по земята. Хайде, приятели, слънцето започва да се скрива зад хълмовете.

— Не мога ли и аз да направя нещо? — запита нетърпеливият Дънкън.

— Вие! — повтори разузнавачът, който заедно с червенокожите си приятели вече беше тръгнал по предначертания от него път. — Да, вие бихте могли да вървите зад нас, но внимавайте да не стъпчете следите.

Преди да бяха изминали петнадесет-двадесет ярда, индианците спряха и се загледаха в някакви следи по земята. Те сториха това с по-голямо от обичайното си старание. Бащата и синът заговориха бързо и високо, като ту се взираха в предмета, на който се възхищаваха, ту се поглеждаха един друг с най-искрено удоволствие.

— Открили са малкото краче! — възкликна разузнавачът, като продължи да върви напред, без да обръща вече внимание на собственото си задължение. — Какво има тук? Да не би да е имало някаква засада! Не, кълна се в най-вярната пушка, това са пак копитата на онези коне с особения вървеж! Сега вече цялата тайна е разкрита и всичко е ясно като северната звезда в полунощ. Да, ето къде са се качили. Тук конете са чакали, вързани за някоя фиданка. Ето и широкия път, който води на север, право към Канада.

— Но все още няма следа от Алиса — от по-младата мис Мънроу — каза Дънкън.

— Освен ако онази лъскава дрънкулка, която Ункас току-що Вдигна от земята, не се окаже именно следа от Алиса. Подай я насам, за да можем и ние да я видим.

Хейуърд веднага позна, че това бе един малък накит, който Алиса обичаше да носи; силната памет на влюбения му спомни, че през фаталната сутрин на клането беше видял накита да виси на хубавата шия на възлюбената му. Той грабна скъпата вещ, притисна я силно до туптящото си сърце и докато казваше какво представлява, тя изчезна пред очите на смаяния разузнавач, който напразно я търсеше по земята.

— Гледай, гледай! — възкликна разочарованият Ястребово око, като престана да разравя листата със задната част на пушката си. — Отслабването на зрението е положителен признак на остаряване. Такава лъскава дрънкулка, а аз да не мога да я видя! Нищо, нищо, все още мога да разпозная едва забележимата цев на някоя пушка, а това е достатъчно, за да се разрешат всички спорове между мене и мингозците. Но много ми се иска да намеря това нещичко, дори и само за да го занеса на собственичката му, а това значи да стигнем края на нашия доста дълъг път. Сега между нас и тях е широката река св. Лаврентий, а може би и самите големи езера.

— И това е още една причина да не забавяме похода си — отвърна Хейуърд. — Така че да тръгваме.

— Казват, че младата кръв и горещата кръв са едно и също нещо. Не сме тръгнали на лов за катерички, нито пък да гоним елени към Хорикън, а да скитаме в продължение на дни и нощи, да преминаваме през такива пусти места, дето рядко стъпва човешки крак и дето никакви книжни знания не могат да ни помогнат. Един индианец никога не тръгва на такова пътешествие, без да изпуши лулата си край огъня на съвета. Макар да съм човек с бяла кожа, в това отношение аз почитам техните обичаи, тъй като виждам, че са мъдри и разумни. Така че сега ще се върнем, ще си накладем тази вечер огън сред развалините на стария форт, а на сутринта ще бъдем бодри и готови да предприемем работата си като мъже, а не като бъбриви жени или нетърпеливи момчета.