Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (17)

ГЛАВА XVI

Майор Хейуърд завари Мънроу сам с дъщерите си. Алиса седеше на коленете му и гладеше косата му с нежните си пръсти, а когато той даваше вид, че се мръщи на закачките и, тя го усмиряваше, като притискаше с любов рубиновите си устни до набръчканото му чело. Кора седеше спокойно близо до тях и се забавляваше; тя наблюдаваше капризните действия на по-малката си сестра с онази майчинска нежност, която отличаваше любовта и към Алиса. Не само опасностите, през които бяха минали, но и тези, които все още висяха над тях, бяха забравени за миг сред успокояващата радост на тази семейна среща. Изглежда, те се бяха възползували от краткото примирие, за да посветят малко време на най-чистото и най-хубавото от всички чувства; в тоя безопасен момент дъщерите бяха забравили страховете си, а старият боец — грижите си. В горещото си желание да докладва на Генерала, Дънкън бе влязъл, без да доложат за него, и сега стоеше незабелязан и наблюдаваше с удоволствие тази сцена. Но бързите и игриви очи на Алиса скоро зърнаха фигурата му, отразена в едно огледало. Тя скочи поруменяла от бащиното си коляно и възкликна високо:

— Майор Хейуърд!

— Какво казваш за момъка? — запита баща й. — Изпратих го да побъбри малко с французина. Е, сър, вие сте млад и подвижен. Хайде, хлапенце, махай се! Като че един войник си няма достатъчно грижи, та лагерът му трябва да се пълни и с такива дръзки бъбривки като тебе!

Алиса последва със смях сестра си, която веднага тръгна да излезе от стаята, като разбра, че присъствието им не е вече желателно. Вместо да запита младия човек за резултата от мисията му, в продължение на няколко минути Мънроу крачеше из стаята със скръстени на гърба ръце и с отпусната надолу глава, унесен в мислене. Най-после вдигна очи, в които блестеше бащинска обич, и възкликна:

— Какви чудесни момичета са те, Хейуърд! Всеки може да се гордее с тях!

— Вие отдавна знаете мнението ми за дъщерите ви, полковник Мънроу!

— Вярно, момко, вярно — прекъсна го нетърпеливият стар човек. — В деня, когато дойдохте, вие бяхте започнали да откривате сърцето си по този въпрос, но аз не смятах, че е подходящо за един стар войник да говори за брачни радости и сватбени шеги, когато неприятелите на краля му щяха да се окажат може би неканени гости на угощението! Ала аз сбърках тогава, Дънкън, момчето ми, сбърках. И сега съм готов да чуя онова, което имате да ми кажете по този въпрос.

— Въпреки удоволствието, което вашите уверения ми доставят, драги сър, трябва най-напред да ви предам едно важно съобщение от Монкалм.

— Нека французинът и всичките му войници отидат по дяволите, сър — възкликна сприхавият ветеран. — Той още не е господар на Уилиам Хенри, нито пък ще стане, ако, разбира се, Уеб докаже, че е човек на място. Не, сър! Слава богу, още не сме в такава голяма беда, че Мънроу да не може да се занимава с малките си семейни задължения. Вашата майка, Дънкън, беше единствено дете на най-близкия ми приятел и аз ще ви изслушам, дори и ако всички рицари на свети Людовик се изправят вкупом пред портите на форта начело с френския светия и помолят да им се окаже честта да поговорят с мене. Хубави титли на благородство, сър, които могат да се купят със сандък захар! Пък и тези евтини маркизки титли! Истински старинен герб, символ на достойнство, е шотландският трън^[1] — въплъщение на принципа „nemo me impune Lacessit“^[2]. Твоите прадеди имаха именно този девиз, Дънкън, и те бяха украшение на благородническото съсловие в Шотландия.

Хейуърд разбра, че началникът му изпитва някакво злобно удоволствие, като изявява презрението си към съобщението от френския генерал, и затова беше склонен да погледне снизходително на този злъчен изблик, защото знаеше, че ще бъде краткотраен. Ето защо той отвърна с равнодушие, доколкото изобщо можеше да бъде равнодушен по този въпрос:

— Както знаете, сър, аз си позволих да ви помоля за честта да стана ваш зет.

— Да, момко, думите ви бяха достатъчно ясни. Но нека ви запитам, сър, така ясно ли говорихте и с девойката?

— Честна дума, не! — възкликна с жар Дънкън. — Щях да злоупотребя с оказаното ми доверие, ако се бях възползувал от положението си за постигането на тази цел.

— Вашите принципи са принципи на истински джентълмен, майор Хейуърд, и са напълно уместни, обаче Кора Мънроу е достатъчно благоразумна и издигната, така че не се нуждае дори и от бащинска опека.

— Кора?

— Да, Кора! Ние говорим за намеренията ви спрямо мис Мънроу, нали, сър?

— Но Аз … аз … аз не си спомням да съм споменавал името й — каза със заекване Дънкън.

— Е, тогава за каква женитба поискахте съгласието ми, майор Хейуърд? — запита старият воин, като се изправи с достойнство на обиден баща.

— Вие имате и друга, не по-малко прекрасна дъщеря.

— Алиса! — възкликна бащата с учудване, което не беше по-малко от това, с което Дънкън бе изрекъл името на сестра й.

— Това беше моето желание, сър.

Младият човек чакаше мълчаливо отговора на признанието, което сякаш беше съвсем неочаквано и бе предизвикало такова необикновено въздействие. В продължение на няколко минути Мънроу крачеше из стаята с бързи и големи крачки. Строгите черти на лицето му се свиваха конвулсивно, сякаш бе потънал в размишленията си. Най-после се спря пред Хейуърд и като прикова очи в неговите, каза със силно разтреперани устни:

— Дънкън Хейуърд, аз ви обичах заради оногова, чиято кръв тече в жилите ви, обичах ви заради собствените ви добри качества; обичах ви и защото смятах, че ще направите детето ми щастливо. Но всичката тази моя любов ще се превърне в омраза, ако се уверя, че това, от което толкова много се боя, се окаже вярно.

— Не дай боже някоя моя дума или действие да доведе до такава промяна — възкликна младият човек, чието око не трепна под проницателния поглед, който му бе отправен. Мънроу сякаш не схващаше, че Дънкън не може да проникне в чувствата, скрити в собствените му гърди, обаче непромененото лице на събеседника му го успокои и той продължи със значително смекчен глас:

— Вие желаете да станете мой зет, Дънкън, а не знаете историята на човека, когото искате да назовете свой баща. Седнете, млади човече, и аз ще ви разкрия раните на едно изстрадало сърце с възможно най-малко думи.

Сега вече съобщението на Монкалм бе забравено както от човека, който го носеше, така и от този, за когото беше предназначено. И двамата взеха по един стол и докато в продължение на няколко минути ветеранът мислеше натъжен, младежът подтискаше нетърпението си и го гледаше с почтително внимание. Най-после Мънроу заговори:

— Навярно вече знаете, майор Хейуърд, че моето семейство е старо и почтено — започна шотландецът, — макар че не бе надарено с богатство, което отговаря на неговия ранг. Трябва да съм бил на вашите години, когато обрекох верността си на Алиса Греъм, единствено дете на един съсед, земевладелец със значително състояние. Обаче връзката ни беше неприятна на баща й не само поради бедността ми, а и по други причини. Ето защо аз направих това, което подхожда на един честен човек — освободих девойката от дадената й към мене дума, напуснах родното си място и постъпих във войската. Посетих много земи и видях много кръв да се пролива из различни места, след което дългът ми ме изпрати в западноиндийските острови. Там съдбата ме свърза с една девойка, която след време стана моя жена и майка на Кора. Тя беше дъщеря на един джентълмен от онези острови, чиято съпруга имаше нещастието, ако може така да се каже — добави гордо стария човек, — далечните й прадеди да произхождат от онези клетници, които така унизително са заробени, за да слугуват на по-богатите. Да, драги, това е проклятието, което Шотландия си е навлякла поради неестествената си връзка с един чужд, търговски народ. Но ако намеря човек, който би се осмелил да хвърли обвинение върху дъщеря ми, той ще почувствува тежестта на бащиния гняв. Впрочем, майор Хейуърд, самият вие сте роден на юг, където се смята, че тези нещастни създания са от раса, по-долна от вашата.

— За нещастие това е вярно, сър — каза Дънкън, който не можа да се сдържи и от стеснение сведе очи надолу.

— И вие го хвърляте като укор върху детето ми? Смятате за унизително да смесите кръвта на Хейуърдовци с тази на една толкова нискостояща девойка, макар и да е тъй прелестна и добродетелна? — раздразнено запита ревностният баща.

— Пазил ме господ от такъв недостоен предразсъдък — отвърна Дънкън, но в същото време усети някакво дълбоко вкоренено чувство, сякаш бе сраснало с него. — Красотата, прелестта и обаянието на по-малката ви дъщеря, полковник Мънроу, могат да обяснят моето влечение към нея, без да ми се приписва тази неправда.

— Вие сте прав, сър — каза старият човек, а гласът му отново прозвуча нежно или по-право меко. — Девойката съвсем прилича на майка си, когато бе на нейните години, преди да познава скръб. Когато смъртта ме лиши от съпругата ми, аз се върнах в Шотландия, обогатен от женитбата. И ще повярвате ли, Дънкън — онази страдаща ангелска душа бе останала да живее в безрадостно безбрачие в продължение на двадесет дълги години, и то заради човек, който я бе забравил! Но тя направи и нещо повече, сър: тя не обърна внимание на моята невярност и тъй като всички пречки вече бяха премахнати, ме взе за съпруг.

— И стана майка на Алиса? — възкликна Дънкън с пламенност, която би могла да се окаже опасна, ако мислите на Мънроу не бяха така заети в настоящия момент.

— Да, точно така — каза старият човек, — и скъпо плати тя за щастието, с което ме дари. Но тя е светица, сър, и никак не подхожда на човек, който е с единия си крак в гроба, да оплаква такава блажена съдба. Тя беше моя само за една година — кратко време на щастие за човек, който бе видял как младостта вехне в безнадеждно очакване.

В скръбта на стария човек имаше нещо толкова величаво, че Хейуърд не посмя да изкаже нито дума на съчувствие. Мънроу седеше, без да усеща присъствието на Дънкън. Остра мъка караше лицето му да потрепва, а тежки сълзи се стичаха по бузите му и капеха на пода. Най-после той се сепна, сякаш изведнъж дойде на себе си, и като прекоси стаята, приближи се до събеседника си с войнишка величественост и запита:

— Майор Хейуърд, нямате ли някакво поръчение от маркиз де Монкалм, което Трябва да ми предадете?

На свой ред и Дънкън се сепна и започна със смутен глас да му съобщава полузабравеното поръчение. Излишно е да се спираме подробно на начина, по който френският генерал учтиво бе отклонил всеки опит на Хейуърд да изкопчи от него какво е това, което иска да съобщи на Мънроу, както и на категоричното, макар и любезно, съобщение, с което той даваше на неприятеля си да разбере, че ако не желае да го получи лично, няма изобщо да го получи. Докато Мънроу слушаше подробния доклад на Дънкън, възбудените бащински чувства постепенно отстъпваха пред дълга на командира. Когато Дънкън свърши, той видя пред себе Си само един ветеран, изпълнен с горчивите чувства на наранена войнишка чест.

— Казахте достатъчно, майор Хейуърд! — възкликна ядосаният стар човек. — Достатъчно, за да може от казаното да се състави цял коментар за френската учтивост. Ето че този господин ме поканва на преговори и когато аз му изпращам един способен мой заместник — защото вие наистина сте такъв, Дънкън, макар и да сте млад, — той ми отвръща с някаква гатанка.

— Може да не е погледнал така благосклонно на заместника, уважаеми сър. А и не трябва да забравяте, че поканата, която той сега повторно отправя, бе предназначена за коменданта на укреплението, не за неговия помощник.

— Добре, сър, нима заместникът не е облечен с властта и достойнството на този, който го изпраща. Той иска да разговаря с Мънроу! Бога ми, сър, много съм наклонен да Удовлетворя желанието му, ако не за друго, поне за да му покажа твърдия ни външен вид, въпреки броя на войниците му и ултиматумите му. Смятам, че този ход няма да е лоша политика, млади човече.

Дънкън, който смяташе, че най-важното е да се доберат по-скоро до съдържанието на донесеното от разузнавача писмо, сега с радост подкрепи тази идея.

— Без съмнение неговата самоувереност не би се засилила, когато види нашето безразличие.

— Едва ли някога сте казвали нещо по-вярно. Бих желал, сър, той да можеше да посети форта посред бял ден, и то като нападател. Това е най-сигурният начин да покажем издръжливостта си като неприятели и е много повече за предпочитане пред системата на обстрелване, която той е избрал. Красотата и мъжествеността на войната много са се обезобразили, майор Хейуърд, от военното изкуство, препоръчвано от вашия господин Вобан. Нашите прадеди са се издигали над страха, облечен във формата на някаква си военна наука!

— Това може да е напълно вярно, сър, но сега ние сме длъжни да отвърнем на изкуството с изкуство. Какво ще наредите във връзка със срещата?

— Ще се явя пред французина, и то без страх и без отлагане. Ще го направя веднага, сър, както подхожда на един кралски служител. Вървете, майор Хейуърд, и заповядайте на тръбачите да дадат сигнал. Изпратете куриер да съобщи на французите кой пристига. Ние ще го последваме с малка свита, защото е редно подобна почит да се окаже на този, който е натоварен да брани честта на отечеството си. И вижте какво, Дънкън — прибави той полушепнешком, при все че бяха сами, — няма да е зле наблизо да има подкрепление, в случай че на дъното на всичко това се крие някаква измама.

Младият човек напусна стаята н тъй като вече се свечеряваше, побърза да даде незабавно необходимите нареждания. Беше нужно малко време, за да се строят няколко реда войници и да изпратят един ординарец с бяло знаме да съобщи за приближаването на коменданта на форта. Когато Дънкън изпълни тези две задължения, той поведе отряда към изхода на укреплението. Там завари командира си, който беше готов и го очакваше. След извършването на необходимите за случая церемонии старият воин и неговият млад помощник напуснаха крепостта, придружавани от охраната.

Бяха изминали само стотина ярда от укреплението, когато, видяха малката свита на френския генерал да се подава от долчинката на потока, който делеше батареите на обсадителите от обсадения форт. От момента, когато Мънроу бе напуснал крепостта, за да се яви пред неприятелите си, той бе придобил величествен вид, с походка и израз на истински воин. Щом зърна бялото перо, което се развяваше на шапката на Монкалм, очите му светнаха и възрастта му като че вече не личеше върху едрата му и все още мускулеста снага.

— Кажете на момчетата да внимават, сър — обърна се той шепнешком към Дънкън, — и да държат здраво пушките и ножовете си, защото човек никога не може да се чувствува сигурен в хората, които служат на онези там Людовиковци. Едновременно с това ще дадем вид, че се чувствуваме в пълна безопасност. Разбирате ме добре, нали, майор Хейуърд?

Той бе прекъснат от барабанните удари на приближаващите се французи. Отговориха им със същото. Двете страни изпратиха напред по един ординарец с бяло знаме в ръка, а предпазливият шотландец се спря; свитата му беше близо зад него. След кратка поздравителна церемония Монкалм тръгна към тях с бърза, но грациозна стъпка и свали шапка пред ветерана, така че безупречно бялото му перо почти докосна земята при този любезен поздрав. Държането на Мънроу беше по-властно и по-мъжествено, обаче му липсваше лекотата и привлекателната изисканост на французина. В продължение на няколко минути и двамата мълчаха, като всеки оглеждаше другия с любопитство. Сетне, както подобаваше на по-високия му чин и на естеството на срещата, Монкалм наруши мълчанието. След като изрече обичайните поздравителни думи, той се обърна към Дънкън, усмихвайки се като на познат човек, и заговори на френски.

— Радвам се, господине, че имаме удоволствието да ви видим при настоящия случай. Няма да бъде необходимо да си служим с обикновен преводач, тъй като с ваша помощ аз се чувствувам тъй сигурен, както ако говорех на родния ви език.

Дънкън кимна, за да благодари за комплимента, а Монкалм се обърна към охраната си, която по примера на охраната на неприятеля стоеше близо зад него, и продължи:

— En arriere, mes enfants; il fait chaud, retirez-vous. (Назад, мои деца — става горещо, отдръпнете се.)

Преди да прояви същото доверие, майор Хейуърд обгърна с поглед полето и с безпокойство забеляза многобройни групи тъмнокожи диваци, които надничаха от околните гори като любопитни наблюдатели на срещата.

— Вярвам, господин де Монкалм с готовност ще признае разликата в положението ни — каза той с известно смущение, като същевременно посочи към тези опасни врагове, които се виждаха почти на всички страни. — Ако отстраним нашата охрана, ние ще останем тук на милостта на неприятелите си.

— Господине, за вашата безопасност вие имате честната дума на един френски благородник — отвърна Монкалм, като сложи внушително ръка на сърцето си. — Това, надявам се, е достатъчно.

— Достатъчно е. Отръпнете се — обърна се Дънкън към офицера, който предвождаше охраната, — отръпнете се, сър, на такова разстояние, че думите ни да не могат да се чуват, и чакайте заповеди.

Мънроу наблюдаваше оттеглянето на охраната с явно безпокойство и веднага поиска обяснение.

— Нали е в наш интерес, сър, да не проявяваме недоверие? — отвърна Дънкън. — Господин де Монкалм дава своята честна дума, че не ни грози никаква опасност, и аз заповядах на войниците ни да се отдръпнат, за да му докажа колко много разчитаме на уверенията му.

— Може и да е така, сър, но аз не съм много сигурен в честната дума на тези маркизи, както те се наричат. Благородническите им титли са нещо твърде обикновено, за да са гаранция за истинска чест.

— Вие забравяте, драги сър, че ние сме дошли да се срещнем с един генерал, отличил се със своите дела както в Европа, така и в Америка. Не можем да се опасяваме от военен с подобна репутация.

Старият човек направи жест на съгласие, макар че строгите му черти все още издаваха упоритото му недоверие, породено по-скоро от наследено презрение към неприятеля, отколкото от някакви действителни признаци, които дават основание за подобно неблагосклонно чувство. Монкалм чакаше търпеливо да свърши този полугласен разговор, след което се приближи и заговори по въпроса, за който се бяха събрали.

— Измолих тази среща от вашия командир, господине — каза Монкалм, — защото се надявам да бъде убеден, че вече е сторил всичко необходимо за честта на своя владетел и че сега ще трябва да се вслуша в гласа на човечността. Аз винаги ще свидетелствувам, че съпротивата му бе смела и той я поддържаше, докато имаше надежда да удържи.

Когато преведоха на Мънроу тези встъпителни думи, той отговори с достойнство, но и с достатъчна любезност:

— Колкото и да бих ценил подобно свидетелствуване от страна на господин де Монкалм, за мене то би било още по-ценно, ако още повече го заслужа.

Френският генерал се усмихна, когато Дънкън му преведе този отговор, и забеляза:

— Това, което сега с готовност се признава за доказана смелост, може да бъде отказано, когато стане безполезна упоритост. Би ли поискал господин полковникът да види моя лагер и сам да се увери в нашата многочисленост и в невъзможността да и устои успешно?

— Знам, че на краля на Франция достойно се служи — отвърна непреклонният шотландец, веднага щом Дънкън свърши да му превежда, — обаче и моят крал има също толкова и също тъй верни войски.

— Но за наше щастие те не са тук — каза Монкалм и от нетърпение не дочака преводача. — Във войната има съдба, на която смелият се подчинява със същото безстрашие, с което излиза срещу неприятеля.

— Ако ми беше известно, че господин де Монкалм владее английски език, щях да си спестя труда да му превеждам така тромаво — каза раздразненият Дънкън сухо, като веднага си спомни за полугласния разговор, който преди малко бе водил с Мънроу.

— Моля за извинение, господине — отвърна французинът и лека червенина се появи на тъмните му бузи. — Има голяма разлика между разбирането и говоренето на един чужд език, така че бих ви помолил да продължите да ми помагате. — После, след кратко мълчание, добави: — Тези хълмове ни дават отлична възможност да оглеждаме вашия форт, господа, и аз може би познавам недоброто му положение тъй добре, както и самите вие.

— Попитайте френския генерал дали бинокълът му може да вижда до река Хъдзън — каза гордо Мънроу — и дали знае кога и къде можем да очакваме армията на Уеб.

— Нека генерал Уеб сам да отговори — отвърна хитрият Монкалм и както говореше, внезапно подаде на Мънроу едно разтворено писмо. — От това ще научите, господине, че неговото придвижване едва ли ще затрудни моите войски.

Без да дочака Дънкън да преведе думите на генерала, ветеранът грабна предложения му документ с нетърпение, което издаваше колко голямо значение отдава той на съдържанието му. И докато очите му бързо минаваха по редовете, изразът на военна гордост, изписан по лицето му, се превърна в израз на дълбока мъка. Устните му започнаха, да треперят и изпускайки писмото, той оброни глава на гърди като човек, чиито надежди са покосени с един удар. Дънкън вдигна, писмото от земята и без да се извинява за правото, което си присвояваше, с един поглед прочете жестокото му съдържание. Техният общ началник не само че не ги насърчаваше да отстояват на обсадата, но дори ги съветваше бързо да се предадат, като с най-недвусмислени думи им обясняваше, че му е абсолютно невъзможно да им изпрати на помощ дори и един войник.

— Тук няма никаква измама! — възкликна Дънкън, като разгледа документа от всички страни. — Ето подписа на Уеб, който показва, че това наистина е заловеното писмо.

— Това е измяна от негова страна! — възкликна най-после горчиво Мънроу. — Той докара безчестие на един дом, който никога досега не е познавал позор, и покри с тежък срам посивелите ми коси.

— Не говорете така — извика Дънкън. — Ние все още сме господари на форта, следователно и на честта си. Нека продадем живота си на цена, която да се стори твърде висока на враговете ни.

— Благодаря ви, момко — възкликна старият човек, като се отърси от вцепенението си. — Вие напомнихте на Мънроу за дълга му, който той сега забрави за пръв път. Ще се върнем и ще изкопаем гробовете си зад крепостните насипи.

— Господа — каза Монкалм, като пристъпи с благородно съчувствие към тях, — вие малко познавате Луи де Сен Веран^[3], ако смятате, че той е способен да се възползува от това писмо, за да унизи такива храбри мъже или за да си спечели недостойна слава. Чуйте условията ми, преди да си отидете.

— Какво казва французинът? — запита строго ветеранът. — Да не би да се хвали с това, че е заловил един разузнавач с писмо от щаба? Най-добре ще е той да вдигне обсадата и да се изправи пред форт Едуард, ако смята, че ще изплаши неприятелите си с думи.

Дънкън обясни на Мънроу какво бе казал генералът.

— Господин де Монкалм, ние сме готови да ви изслушаме — прибави полковникът по-спокойно, когато Дънкън свърши да говори.

— Да задържите повече форта е невъзможно — каза великодушният му неприятел. — Интересът на моя крал налага фортът да бъде разрушен, но що се отнася до вас и до смелите ви другари, ние не бихме ви отказали никоя привилегия, скъпа за един войник.

— Знамената ни? — запита Хейуърд.

— Занесете ги в Англия и ги покажете на краля си.

— Оръжието ни?

— Запазете си го, никой друг не би могъл да си служи по добре с него.

— А нашето изтегляне и предаването на крепостта?

— Ще бъде извършено така, че да не се урони честта ви. Дънкън се обърна, за да обясни тези предложения на командира си, който го слушаше смаян и дълбоко трогнат от това толкова необикновено и неочаквано великодушие.

— Вървете, Дънкън — каза той, — вървете с този маркиз, който наистина заслужава титлата си. Идете в палатката му и уредете всичко. Доживях да видя на старини две неща, които никога не съм очаквал да срещна в живота си — англичанин, който се страхува да подкрепи приятел, и французин, който е твърде честен, за да се възползува от благоприятното си положение.

Като каза това, ветеранът отново оброни глава на гърди и се върна бавно във форта. Унилият му вид подсказваше на загрижените войници от гарнизона, че се връща като вестител на лоши новини.

След този неочакван удар гордият Мънроу вече не се съвзе и от този момент в решителния му характер настана промяна, която по-късно го заведе в гроба. Дънкън остана да урежда условията на капитулацията. Видяха го да влиза в крепостта при първата смяна на нощния караул и след таен разговор с коменданта пак да излиза от нея. Тогава открито обявиха, че всички военни действия трябва да се прекратят, тъй като Мънроу е подписал договор, по силата на който на сутринта фортът ще бъде предаден на неприятеля. Войниците ще задържат оръжието си, знамената и всичкия си багаж и следователно според военните обичаи ще запазят и честта си.