Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Истории за Кожения чорап (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last of the Mohicans, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (31 юли 2004 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Фенимор Купър, ПОСЛЕДНИЯТ МОХИКАН

Преводач НЕЛИ ДОСПЕВСКА

Художник СТОИМЕН СТОИЛОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор СНЕЖАНА БОШНАКОВА

Библиотечно оформление Стефан Груев

АМЕРИКАНСКА. IV ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 2,22 лв.

ДИ „ОТЕЧЕСТВО“, СОФИЯ, 1984. ДП „ГЕОРГИ ДИМИТРОВ“, СОФИЯ

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

Статия

По-долу е показана статията за Последният мохикан от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Джеймс Фенимор Купър. За едноименния филм вижте Последният мохикан (филм).

Последният мохикан
The Last of the Mohicans: A Narrative of 1757
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
издание на немски език от 1888 г. с илюстрация на Михал Андриоли
Други именаПовествование за 1757
АвторДжеймс Фенимор Купър
Създаване1826 г.
САЩ
Първо издание1826 г.
САЩ
ИздателствоH.C. Carey & I. Lea
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенски роман, исторически роман
Видроман
ПоредицаКоженият чорап
ПредходнаЛовецът на елени
СледващаСледотърсача
Последният мохикан в Общомедия

„Последният мохикан“ (на английски: The Last of the Mohicans) е исторически роман на американския писател Джеймс Фенимор Купър, издаден през 1826 г. от американското издателство „H.C. Carey & I. Lea“.

Сюжет

Събитията в романа се развиват в британската колония Ню Йорк, през август 1757 г., в разгара на Френската и индианска война. Част от романа е посветена на събитията след атаката на форт Уилям Хенри, когато с мълчаливото съгласие на французите, техните индиански съюзници избиват няколкостотин предали се британски войници и колонисти. Ловецът следотърсач Нати Бъмпо, заедно със своите приятели – индианци от племето мохикани – Чингачгук и неговият син Ункас участват в спасението на две сестри, дъщери на британския командир Мънроу. В края на романа Ункас загива от ръката на хурона Магуа, след като безуспешно се опитва да спаси по-голямата дъщеря Кора Мънроу. Повествованието завършва с думите на делауерския мъдрец Таменунд: „Бледоликите са господари на земята и денят на червенокожите още не е настъпил. Моите дни са се продължили твърде дълго. Сутринта аз видях синовете на Унамис щастливи и силни, ала преди да настъпи нощта, аз доживях да видя последния вожд от мъдрия род на мохиканите!“.

Край на разкриващата сюжета част.

Издания на български език

Илюстрация на Андреас Блох към норвежко издание от 1939 г.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Д-ръ Жеко Мариновъ“, 1939 г., превод от френски, 172 с.
  • „Последниятъ мохиканъ“, София, изд. „Ст. Атанасовъ“, 194- г., 158 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, 1951 г., 392 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 17, 1956 г., 452 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Световна класика за деца и юноши“, 1977 г., 432 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Отечество“, библиотека „Избрани книги за деца и юноши“, 1984 г., 375 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Труд“, библиотека „Златни детски книги“ № 39, 2007 г., 224 с.
  • „Последният мохикан“, София, изд. „Хеликон“, 2019 г., 528 с.

Филмови екранизации

  • Last of the Mohicans (1912), с участието на James Cruze
  • The Last of the Mohicans (1920), с участието на Wallace Beery
  • The Last of the Mohicans (1932), с участието на Harry Carey
  • The Last of the Mohicans (1936) с участието на Randolph Scott и Bruce Cabot
  • Last of the Redmen (1947) с участието на Jon Hall и Michael O'Shea
  • Last of the Mohicans (1963) с участието на Jack Taylor, Jose Marco, Luis Induni и Daniel Martin
  • Последният мохикан (1992), с участието на Даниъл Дей-Люис

Външни препратки

ГЛАВА II

Докато едната от прекрасните девойки, които така бегло описахме на читателя, бе потънала в мислите си, другата бързо се съвзе от уплахата, която я накара да възкликне, и надсмивайки се над собствената си слабост, попита яздещия до нея младеж:

— Тези привидения често ли се срещат в горите, Хейуърд, или гледката е забавление, устроено специално за нас? Ако е вярно второто, ние трябва да изкажем своята благодарност, но ако е първото, както Кора, така и аз ще трябва да проявим доста много от наследствената си смелост, с която се гордеем, дори преди още да сме се срещнали със страшния Монкалм.

— Този индианец е военен куриер и според понятията на хората от неговото племе може да се смята за герой — отвърна офицерът. — Той предложи да ни преведе до езерото по една малко позната пътека, за да стигнем там по-скоро, отколкото ако следваме бавното движение на военната колона, а така и пътуването ни ще бъде по-приятно.

— Той не ми харесва — каза девойката, като потрепера отчасти от престорен, но повече от истински страх. — Вие сигурно добре го познавате, Дънкън. Иначе нямаше така спокойно да му се доверите, нали?

— По-правилно е да кажете, Алиса, че не бих поверил вас на него. Аз действително го познавам добре, иначе не бих разчитал на него, особено в този момент. Казват, че е канадец и все пак беше на служба при нашите приятели мохоките, които, както знаете, са едно от шестте съюзени племена[1]. Чувал съм, че той останал да живее между нас поради някаква странна случка, в която и баща ви имал дял и в която дивакът нещо си изпатил, но съм забравил тая история; достатъчно е, че сега той ни е приятел.

— Ако е бил враг на баща ми, тогава той още по-малко ми харесва! — възкликна девойката, вече наистина разтревожена. — Не бихте ли го заговорили, майор Хейуърд, за да чуя гласа му? Може да ви се струва глупаво, но вие сте ме чували да казвам, че имам голяма вяра в човешкия глас!

— Ще бъде напразно, защото най-вероятно той ще ми отговори само с някакво възклицание. Може би разбира английски език, но като повечето свои сънародници се преструва, че не го знае и най-малко ще благоволи да говори английски сега, когато войната изисква от него да се държи с възможното най-голямо достойнство. Но ето че той спира; страничната пътечка, по която ще минем, навярно е близо.

Предположението на майор Хейуърд се оказа вярно. Когато стигнаха до мястото, където стоеше индианецът и сочеше гъсталака покрай военния път, пред погледа им се откри тясна и глуха пътечка, по която с известна трудност можеха да се движат един по един.

— Това, значи, е пътят ни — каза младият човек с по-тих глас. — Не проявявайте никакво недоверие, за да не привлечете опасността, от която, изглежда, се страхувате.

— Кора, ти какво мислиш? — запита колебаещата се руса девойка. — Макар и да е досадно да пътуваме с колоната, няма ли с нея да се чувствуваме по-безопасно?

— Вие малко познавате обичаите на диваците, Алиса, и затова не схващате къде лежи истинската опасност — каза Хейуърд. — Ако неприятелите ни са достигнали теснината, което едва ли е вероятно, тъй като разузнавачите ни са пръснати навред, те сигурно вече обикалят край колоната, където биха се сдобили с най-много скалпове. Пътят на войската е добре познат, докато нашият сигурно все още им е неизвестен, тъй като е избран в последния момент.

— Трябва ли да проявяваме недоверие към този човек само затова, че обноските му са различни от нашите и кожата му е тъмна? — хладно запита Кора.

Алиса престана да се колебае и като шибна енергично с камшика своя нарагансет[2], първа отмахна настрани тънките клонки на храстите и последва бързоходеца по тъмната горска пътека. Младият човек изгледа с явно възхищение девойката, която говори последна, и остави русата, но положително не по-красива спътничка да продължи напред сама, докато той грижливо проправяше път на онази, която се наричаше Кора. Изглежда, че слугите предварително бяха получили някакво нареждане, тъй като вместо да навлязат в гъсталака, те продължиха по пътя след колоната — мярка, която според обясненията на Хейуърд била продиктувана от съобразителността на водача им, за да има по-малко следи по пътеката, в случай че канадските диваци дебнат толкова далече пред тяхната войска. В продължение на много минути криволичещият път не им позволи никакъв понататъшен разговор. После те се измъкнаха от храсталаците, които растяха в широк пояс край главния път, и навлязоха под високите, но тъмни сводове на гората. Тук напредваха по-лесно и в момента, когато водачът забеляза, че девойките вече можеха свободно да направляват конете си, той забърза, почти затича, за да могат тези особени животни, свикнали на неравен път, да вървят бързо и все пак спокойно. Младежът се бе обърнал, за да каже нещо на тъмнооката Кора, когато далечен шум от конски копита, тупуркащи по неравната пътека зад него, го накара да спре бойния си кон; а тъй като и спътничките му дръпнаха юздите в същия миг, то всички застанаха на място, за да разберат какво става.

След няколко минути видяха едно жребче да се носи като елен между правите стволове на боровете, а в следния миг се появи и неугледната фигура на описания в предишната глава човек, движещ се с най-голямата бързина, която можеше да изтръгне от мършавия си кон, без той да се пребие. До този момент тази личност бе убягнала от вниманието на пътниците. Ако той привличаше погледите, когато беше изправен на крака и разкриваше величествения си ръст, то още по-голяма вероятност имаше грациозността му на ездач да приковава вниманието.

Макар че постоянно си служеше с единствената шпора, за да мушка кобилата, едничкият постоянен ход, който можеше да наложи, беше кентърбърийски галоп със задните крака, при който в някои моменти участвуваха и предните, макар че те обикновено поддържаха лек тръс. Може би бързината, с която животното преминаваше от единия ход в другия, създаваше някаква зрителна измама, която караше наблюдателя да го смята за много по-силно, отколкото беше в действителност. Във всеки случай Хейуърд, който имаше набито око за качествата на конете, въпреки всичкото си умение не можеше да разбере по какъв начин неговият настойчив гонител успява да го проследи по криволичещите пътеки.

Усилията и движенията на ездача бяха не по-малко забележителни от тези на коня. Щом конят променяше хода си, ездачът се изправяше на стремената с целия си висок ръст; по тоя начин, като удължаваше чрезмерно краката си, той ту израстваше внезапно, ту се смаляваше, така че човек не можеше да си състави никакво понятие за височината му. Ако към това прибавим и обстоятелството, че поради мушкането с единствената шпора едната страна на кобилата сякаш се движеше по-бързо от другата и че рунтавата опашка непрестанно удряше пострадалия хълбок, ние ще завършим описанието както на коня, така и на ездача.

Докато Хейуърд наблюдаваше непознатия, намръщеното му, но красиво, открито и мъжествено чело постепенно се разведри и устните му се извиха в лека усмивка. Алиса не направи голямо усилие да възпре смеха си; дори и в черните, замислени очи на Кора проблесна усмивка, която тя подтискаше по-скоро по навик, отколкото по природа.

— Търсите ли някого тук? — запита Хейуърд, когато другият се бе приближил достатъчно близко и бе намалил хода си. — Надявам се, че не носите лоши новини.

— Точно така — отвърна непознатият, като размахваше енергично триъгълната си касторена шапка, за да раздвижи задушния горски въздух, а в туй време слушателите му се двоумяха дали неговият отговор се отнася до първия, или до втория въпрос на младия човек. Когато обаче разхлади лицето си и си пое дъх, той продължи: — Чух, че сте тръгнали за форта Уилиам Хенри, а тъй като и моят път е нататък, реших, че и за вас, и за мене ще е добре да си правим компания.

— Изглежда, че имате привилегията на решаващ глас — отвърна Хейуърд. — Ние сме трима, а вие не сте се допитали до другиго освен до себе си.

— Точно така. Най-важното е човек сам да знае какво иска. Щом сте сигурни в това — а то никак не е лесно там, където има и жени — следващата стъпка е да се действува съобразно с взетото решение. Положих усилие и за двете и ето ме тук.

— Ако сте се отправили към езерото, вие сте сбъркали пътя — каза надменно Хейуърд. — Шосето е най-малко половин миля зад вас.

— Точно така — отвърна непознатият, без ни най-малко да се смути от хладното посрещане. — Бавих се в Едуард една седмица и трябваше да съм ням, за да не попитам кой път трябва да взема; а пък ако бях ням, не бих могъл да упражнявам призванието си. — И след като се покиприх малко като човек, чиято скромност му забранява да се възхити по-открито от духовитостта си, която остана неразбираема за слушателите му, той продължи: — Не е много благоразумно за човек с моята професия да бъде прекалено близък с хората, които трябва да поучава, и поради тази причина не вървя по стъпките на войската; а освен това смятам, че човек като вас може да даде най-правилна преценка по въпросите, свързани с пътуването. Поради това реших да се присъединя към компанията ви, за да бъде пътуването ми по-приятно и да бъда в общество.

— Твърде своеволно, ако не и прибързано решение! — възкликна Хейуърд, който се двоумеше дали да прояви все по-нарастващия си яд, или да се изсмее в лицето на събеседника си. — Но вие говорите за някакво поучаване и за някаква професия; да не би да сте придаден към доброволческия полк[3] като преподавател по благородната наука за нападение и отбрана? Или пък сте човек, който чертае линии и ъгли под предлог, че тълкува математиката?

Непознатият го погледна удивено за миг, а после, като изгуби самодоволния си израз, отговори с тържествено смирение:

— Надявам се, че между нас не може да става дума за нападение; а що се отнася до защитата, смятам, че няма защо да се защищавам, тъй като с божията милост не съм извършил никакъв значителен грях, след като за последен път измолих неговата прошка. Не разбирам намеците ви за линии и ъгли, а тълкуването оставям на онези, които са били призвани и избрани за тази свята длъжност. Не претендирам да притежавам друга по-голяма дарба освен тази, че разбирам малко от славното изкуство да се моля и благодаря на бога чрез псалмопение.

— Напълно ясно е, че човекът е последовател на Аполон — извика Алиса, която се забавляваше от думите му, — и аз го взимам под свое покровителство. Хайде, Хейуърд, не се мръщете повече, а съжалете жадуващите ми уши и му позволете да пътува с нас. Освен това — прибави тя тихо и бързо, като хвърли поглед към отдалечилата се напред Кара, която бавно следваше стъпките на мълчаливия им, но мрачен водач — в случай на нужда той може да се окаже и наш приятел.

— Мислите ли, Алиса, че бих оставил тези, които обичам, да вървят по тази тайна пътечка, ако можех да допусна, че подобна нужда би се явила?

— Не, не, сега не мисля за това, но този чудноват човек ме забавлява и ако той „има музика в душата си“, нека не го отпъждаме грубо. — С камшика си тя решително посочи пътеката напред, а очите им се срещнаха и младият човек се побави, за да задържи по-дълго погледа й; после под въздействието на нейната нежност той отстъпи и като пришпори коня си, след няколко мига отново яздеше до Кора.

— Драго ми е, че ви срещнах, приятелю — продължи Алиса, като махна с ръка на чужденеца, за да я последва, и отново подкара коня си в тръс. — Пристрастни роднини почти са ме убедили, че не съм съвсем лоша в дуетите, така че бихме могли да оживим пътуването си, като се отдадем на любимото си занимание. За такава невежа като мене може да се окаже много полезно да чуе мнението и да се поучи от опита на един майстор в певческото изкуство.

— Псалмите, изпети в подходящо време, действуват освежително както на тялото, така и на духа — отвърна учителят по пеене, като прие с готовност предложението й да я последва, — и нищо не може да облекчи душата повече, отколкото такова утешително общуване. Но за съвършенството на мелодията са необходими четири гласа. Личи си, че вие имате меко и звучно сопрано. С известно усилие аз мога да достигна най-високите ноти на теноровата партия; липсват ни обаче алт н бас! Онзи кралски офицер, който се поколеба да ме приеме в компанията си, би могъл да пее бас, ако се съди по интонацията му в обикновения разговор.

— Не съдете прибързано по измамливите външни белези — каза усмихнатата девойка. — Макар че понякога майор Хейуърд може да говори ниско, вярвайте, гласът му е по-скоро мек тенор, отколкото тоя бас, който чухте.

— Опитен ли е в псалмопението? — запита простодушният й събеседник.

На Алиса и стана смешно, но подтисна смеха си и отговори:

— Доколкото съм доловила, той има повече склонност към светски песни. Животът на войника предлага твърде малко възможности за насърчаване на такива сериозни склонности.

— Гласът на човека, както и другите негови дарби, му е даден да си служи с него, а не да злоупотребява. Никой не може да каже, че въобще съм занемарявал дарованията си. Благодарен съм, че подобно на библейския Давид, юношеството ми е било изцяло посветено на музиката, но никога слог от груба песен не е осквернявал моите устни.

— С други думи, само с духовни песни ли сте се занимавали?

— Точно така. Както Давиловите псалми превъзхождат всяка поезия, така и мелодиите, съчинени за тях от богословите и мъдреците, стоят по-горе от всякаква друга музика. Където и да съм, буден или спящ, аз никога не оставам без екземпляр от това вдъхновено произведение. То е двадесет и шестото издание, отпечатано в Бостън през лято господне 1744-то и озаглавено „Псалми, химни и духовни песни на Стария и Новия завет, вярно преведени на английски за употреба, душевно възвисяване и утеха на вярващите, за частно и обществено ползуване, особено в Нова Англия“.

Докато възхваляваше рядкото произведение на старите поети, непознатият извади от джоба си книгата и като прикрепи на носа си чифт очила с железни рамки, той я отвори с грижливост и благоговение, подходящи за подобна свята цел. След това без заобикалки или извинения той доближи до устата си описания вече непознат инструмент[4] и изтръгна от него висок, остър звук, последван от друг звук, с една октава по-нисък, излязъл от собственото му гърло. Той почна да пее с пълен, сладък и мелодичен глас, който сякаш беше предизвикателство срещу музиката, поезията и дори срещу несигурните движения на необученото му животно: как е мило и приятно задружно всички да живеят! В душата чувство благодатно се стича, както и елеят — светото масло ароматна — на Аарона по брадата, достигаща комай земята.

При пеенето на тези тромаво стъкмени стихове непознатият ритмично вдигаше и сваляше дясната си ръка, която при движение надолу докосваше за миг страниците на малкия сборник, а при издигане се размахваше така, че само посветеният в това изкуство би могъл да се надява да наподоби тези ръкомахания. Изглежда, че дългата практика бе наложила това ръкомахане като необходимо, тъй като то не престана, докато певецът не стигна думата, избрана от поета за завършек на песента. Тая дума бе изречена от непознатия със съответно натъртване.

Това нарушаване на горската тишина не можеше да не достигне до слуха на тези, които вървяха само няколко крачки напред. Индианецът се обърна към Хейуърд и промърмори няколко думи на развален английски език, а майорът на свой ред заговори на непознатия, като прекъсна и временно тури край на музикалните му старания.

— Макар да не се намираме в опасност, най-елементарната предпазливост налага да вървим през този пущинак колкото се може по-безшумно. И затова, Алиса, ще ми простите, ако намаля удоволствието ви, като помоля този джентълмен да отложи пеенето си за по-благоприятен момент.

— Вие наистина го намалихте — отвърна дяволитата девойка. — Никога не бях чувала по-сполучливо изпята мелодия на такъв глупав текст и тъкмо размишлявах дълбокомислено върху причината на това несъответствие, когато вие прекъснахте ценните ми мисли с вашия басов глас, Дънкън!

— Не знам защо наричате гласа ми басов — каза Дънкън, засегнат от забележката й, — обаче знам, че вашата безопасност и тази на Кора са ми много по-скъпи, отколкото Хенделовата[5] музика. — Той замълча, извърна бързо глава към един храсталак, а после погледна подозрително към водача, който продължаваше равномерния си ход с несмущавана сериозност. Младият човек се усмихна сам на себе си, тъй като погрешно бе сметнал няколко горски къпини за светещи очи на дебнещ дивак, и продължи да язди напред, като отново подхвана разговора, прекъснат от мимолетното му подозрение.

Но грешката на майор Хейуърд се състоеше само в това, че позволи благородната му младежка гордост да притъпи зорката му бдителност. Кавалкадата не бе отминала много, когато клоните на гъсталака се разтвориха предпазливо и един човешки образ, толкова жесток и див, колкото можеха да го направят дивашкото изкуство[6] и неубозданите страсти, се показа и проследи отдалечаващите се пътници. Ликуваща усмивка озари нашареното с тъмни бои лице на горския обитател, когато следеше с поглед своите бъдещи жертви, които не подозираха нищо. Леките, грациозни форми на девойките се появяваха и изчезваха между дърветата по извитата пътека, следвани от мъжествената фигура на Хейуърд. Най-после безформеното тяло на псалмопевеца се скри зад безбройните стволове на дърветата, които се издигаха на тъмни редици в междинното пространство.

Бележки

[1] Дълго време съществувала една конфедерация, съставена от индиански племена, заемаща северозападната част на колонията Ню Йорк, позната отначало под името „Петте племена“. По-късно в нея влязло още едно племе и тогава името й се променило на „Шестте племена“. Първоначалната конфедерация се състояла от мохоките, онеидците, сенеките, каюгасетите и онондагойците. Шестото племе били тускарорите. Останки от всички тези племена все още живеят на земите, предоставени им от държавата, но те са на изчезване — или измират, или се преместват на по-подходящи за бита им места. Скоро от този необикновен народ, живял с векове в тези области, няма да остане друго освен имената на племената му. Щатът Ню Йорк има окръзи, наречени на тях освен на мохоките и тускарорите. Втората по големина река на този щат се нарича Мохок. — Б.а.

[2] В щата Роуд Айлън има залив, наречен Нарагансет по името на едно силно индианско племе, което някога е живяло по брега му. Случайността или един от необяснимите капризи на природата, проявявани понякога от нея в животинското царство, създаде една порода коне, които едно време бяха добре познати в Америка под името нарагансети. Те са дребни, обикновено червеникавокафяви и се отличават с особения си вървеж. Поради своята издръжливост и плавни движения както в миналото, така и сега са особено търсени за езда. Тъй като нарагаисетите имат п сигурна стъпка, те са били търсени най-вече от жените, принудени да пътуват по ония времена сред коренищата и дупките на „новите земи“. — Б.а.

[3] Доброволчески полк — съставен от заселницидоброволци. Б.пр.

[4] Става дума за инструмент, подобен на свирка, с който се дава тон нещо като устен камертон. Б.пр.

[5] Хендел (1685–1759) — немски композитор. Б.пр.

[6] Много от червенокожите воини с особено майсторство са украсявали лицата и телата си. Изглежда, че е съществувало голямо разнообразие в украсата, която понякога е достигала до изкуство. Един от старите писатели описва по следния начин украсен воин, който той лично е видял: „Видях един индианец, който можеше да си нарисува три лица — едно лице отпред; от едната страна той изглеждаше като орел с малко разтворена човка, със съвършено око и съвършена глава; от другата страна носът представляваше свинска зурла с малко око над нея, из която се подаваха изкусно изписани зъби“. — Б.а.