Джеймс Фенимор Купър
Последният мохикан (8)

ГЛАВА VII

— Не трябва да пренебрегваме това предупреждение, изпратено за наше добро, и да продължаваме да се крием, когато такива викове кънтят в гората! — каза Ястребово око. — Нека девойките стоят тука, обаче мохиканите и аз ще отидем на пост на скалата, където, предполагам, майорът от шестдесетия полк също ще пожелае да дойде.

— Значи опасността, в която се намираме, е толкова голяма? — запита Кора.

— Този, който издава странни звуци, за да ни предупреди, знае каква е опасността. Бих сметнал себе си за грешник, възбунтувал се срещу божията воля, ако останех глух на предупредителните викове, които се носят във въздуха. Дори и онзи с нежната душа, който прекарва времето си в песни, е обезпокоен от писъка и казва, че „е готов да тръгне в бой“. Ако се касаеше само за битка, то би било нещо, което ни е добре познато и с което лесно бихме се справили, но аз съм чувал, че когато между небето и земята се носят такива викове, това означава, че друг вид война ни заплашва.

— Приятелю, ако всичките ни основания за боязън произтичат само от свръхестествени явления, ние нямаме много голяма причина да се страхуваме — продължи спокойната Кора. — Уверен ли сте, че враговете ни не са измислили някой нов и остроумен начин да ни сплашат, за да могат по-лесно да ни сразят?

— Лейди — отвърна тържествено разузнавачът, — тридесет години съм се вслушвал във всички горски звукове, вслушвал съм се като човек, чийто живот зависи от остротата на слуха му. Нито воят на пантерата, нито подсвиркването на дрозда, нито някакъв вик, измислен от дяволските мингозци, може да ме измами! Чувал съм гората да стене като човек, потънал в скръб; често съм слушал как вятърът свири в клоните на дърветата; чувал съм как светкавицата изтрещява във въздуха, сякаш пращят горящи храсти, бълвайки искри и огнени езици. Но всякога съм смятал, че това са звуци, които се носят, когато създателят ни си играе с творенията си. Обаче нито мохиканите, нито аз, който съм бял човек без никакъв примес, можем да си обясним току-що чутия вик. И затова смятаме, че гой е някакъв знак, даден за наше добро.

— Странно явление! — каза Хейуърд, като взе пистолетите си от мястото, където ги бе оставил. — Знак за мир или за война, ние непременно трябва да го открием. Да вървим, приятелю, аз ви следвам.

Щом излязоха от тясното скривалище, изведнъж всички се почувствуваха ободрени духом, тъй като смениха задушния въздух на пещерата с освежителната прохлада, която цареше край водовъртежите и струите на водопада. Остър вечерен ветрец се носеше над повърхността на реката и сякаш отнасяше рева на водата в дълбините на пещерите, откъдето наново прозвучаваше тежък и непрестанен, като че гръмотевици боботеха отвъд далечните хълмове. Луната беше изгряла и светлината й проблясваше тук-там по водата по-нагоре от тях; но краят на скалата, където бяха застанали, все още тънеше в сянка. С изключение на шума от буйно течащите води и полъха на вятъра, който от време на време подухваше край тях, всичко наоколо тънеше в тишина, каквато може да цари само нощем и при пълна самота. Напразно очите на всеки от тях се взираха в отсрещните брегове, търсейки някакъв признак на живот, който да им обясни чутия вик. Загрижените им и жадни очи се заблуждаваха от измамлива светлина или се спираха само върху голи скали и прави, неподвижни дървета.

— Оттук се вижда само мракът на прелестната, спокойна вечер — прошепна Дънкън. — Как бихме се любували друг път на тази гледка и на цялата тази дишаща самота! Ако бяхме в безопасност, тогава това, което сега ви ужасява, би ви доставило удоволствие и …

— Чуйте! — прекъсна го Алиса.

Предупреждението беше излишно. Отново се разнесе същият вик сякаш от коритото на реката, а след това се изтръгна от скалистите теснини, отекна през гората и замря постепенно в далечината.

— Може ли някой от вас да наименува този вик? — запита Ястребово око, когато последното ехо затихна в леса. — Ако може, нека проговори; за себе си мога да кажа, че не го смятам за нещо земно.

— Ето човекът, който ще разсее заблудата ви — каза Дънкън. — Познавам този звук твърде добре, защото често съм го чувал на бойното поле при положения, които не рядко се срещат във войнишкия живот. Това е вик на ужас, който конете надават, когато нещо силно ги измъчва; по-често се изтръгва от болка, но понякога и от страх. Моят, кон или е жертва на някой горски звяр, или съзнава, че се намира в опасност, която няма сили да отбегне. Този звук би могъл да ме измами в пещерата, но когато-съм на открито, аз го познавам твърде добре, за да се излъжа.

Разузнавачът и другарите му слушаха това просто обяснение с любопитството на хора, които поглъщат нови и едновременно се освобождават от стари, мъчителни представи. Индианците възкликнаха своето обичайно и изразително „хъх“, когато истината за пръв път осени умовете им, а разузнавачът, след като помълча малко, замислен отговори:

— Не мога да отрека думите ви, тъй като не съм много опитен по отношение на конете, макар и да съм роден там, където те изобилствуват. Навярно вълците бродят по брега, над главите им и изплашените същества викат, както могат, за да им дойде човек на помощ — каза той на делаварско наречие. — Ункас, спусни се с кануто и хвърли една главня между глутницата, защото иначе страхът може да направи това, което вълците не са в състояние да сторят, и може утре заран да останем без коне, когато ще ни е тъй нужно да пътуваме бързо!

Младият туземец вече бе слязъл до водата, за да изпълни нареждането на водача, когато от брега на реката се зачу продължително виене и се понесе бързо към дълбините на гората, сякаш зверовете, обхванати от внезапен ужас, по собствено желание изоставяха плячката си. С голяма бързина Ункас се върна и тримата горски обитатели започнаха да се съвещават с тих, оживен глас.

— Приличахме на ловци, които са изгубили напътствието на звездите и от които слънцето е било скрито в продължение на няколко дни — каза Ястребово око, като се обърна настрана от другарите си. — Но сега вече знаем къде се намираме и пътеките ни са разчистени от препятствия! Седнете в сянката, която хвърля този бук — тя е по-дебела от сянката на боровете, — и нека чакаме онова, което провидението ще ни изпрати. Да приказваме шепнешком, макар че ще е по-добре и по-разумно, ако за известно време всеки се вглъби в собствените си мисли.

Държанието на разузнавача бе сериозно и внушително и вече не издаваше признаци на мекушава боязън. Явно беше, че моментната му слабост бе изчезнала, след като бе получил обяснение на загадката, която собственият му опит не помогна да разгадае. Макар че сега много добре съзнаваше в какво положение се намираха, той беше готов да посрещне всичко с твърдост, свойствена на жилавата му природа. Изглежда, че и туземците споделяха това чувство. Те седнаха на места, откъдето свободно виждаха двата бряга, а те самите бяха добре прикрити. При тези обстоятелства най-обикновеното благоразумие диктуваше на Хейуърд и неговите спътнички да последват примера на бдителните туземци. Младият човек измъкна от пещерата куп сасафрасови клонки и ги сложи във вдлъбнатината, която разделяше двете пещери. Сестрите легнаха там; скалите ги закриляха от стрели и куршуми, а безпокойството им бе облекчено, след като ги увериха, че никаква опасност не би приближила без предупреждение. Самият Хейуърд се настани близо до тях, тъй че да може да им говори, без да повишава гласа си, и с това да навлече някаква опасност. Дейвид, по примера на горските жители, така се укри в една от пукнатините на скалата, че грозните му крайници вече не дразнеха ничий поглед.

Така часовете минаваха без никакво по-нататъшно смущение. Луната достигна зенита си, като лееше отвесно меката си светлина върху прелестната гледка, която представляваха двете спокойно заспали, прегърнати сестри. Дънкън хвърли широкия шал на Кора върху тях, като ги наблюдаваше с удоволствие, а след това отпусна и собствената си глава върху скалата. Дейвид започна да издава звуци, които в будно състояние биха възмутили деликатния му слух, и накъсо казано, всички освен мохиканите и Ястребово око изгубиха съзнание за всичко наоколо, потънали в неудържима дрямка. Но техните бдителни защитници не знаеха ни умора, ни сън. Те лежеха неподвижни като скалата, сякаш бяха част от нея, а очите им непрестанно шареха по тъмния пояс на гората, който опасваше бреговете на тесния поток. Нито един звук не им убягваше и най-внимателният наблюдател не би могъл да открие, че дишат. Явно бе, че тази прекомерна предпазливост, произтичаща от минал опит, не можеше да бъде измамена от никаква хитрост на неприятеля. Бдението продължи без очевидни резултати, докато луната залезе и една бледа ивица над върховете на дърветата при завоя на реката малко по-долу от тях възвести приближаването на деня.

Тогава за пръв път Ястребово око се размърда. Той пропълзя по скалата и разтърси Дънкън от дълбокия му сън.

— Време е да тръгваме — прошепна той. — Събудете нежните създания и се пригответе да влезете в кануто, когато го докарам до удобно за качване място.

— Спокойно ли прекарахте нощта? — запита Дънкан?

— Що се отнася до мене, изглежда, че сънят е победил бдителността ми.

— Засега всичко е спокойно като в полунощ. Бъдете тихи и бързайте.

Дънкън се беше вече напълно разбудил и веднага махна шала от спящите девойки. Това накара Кора да вдигне ръка, сякаш за да го отпъди, а Алиса промълви с мекия си, нежен глас:

— Не, не, татко, ние не бяхме изоставени — Дънкън беше с нас.

— Да, сладка невинност — прошепна младежът. — Дънкън е тук и докато е жив, и докато опасността трае, той не ще те изостави. Кора! Алиса! Ставайте! Време е да потегляме!

Остър писък от страна на по-малката сестра и изправената фигура на другата, изпълнена с почуда и ужас, беше неочакваният отговор, който той получи. Докато думите още не се бяха напълно отронили от устните на Хейуърд, около тях се разнесоха такива викове и крясъци, че накараха бързо пулсиращата му кръв да се върне обратно в сърцето. За миг изглеждаше, че всички дяволи на ада се бяха понесли из въздуха около тях, изливайки дивашките си чувства в бесни крясъци. Виковете не идеха от някоя определена посока, явно беше, че изпълваха гората, а на смаяните слушатели се стори, че изпълваха дори и пещерите на водопада, скалите, речното корито и въздуха над тях. Дейвид изправи високата си фигура сред този адски шум, сложи ръце на уши и извика:

— Откъде иде това неблагозвучие? Адът ли се е разтворил, та човешките уста издават такива звуци?

Това непредпазливо излагане бе последвано от ярки блясъци на изстрели и чести гърмежи на десетина пушки от отсрещния бряг, които повалиха нещастния псалмопевец безчувствен на скалата, на която беше спал така дълго. Мохиканите смело отвърнаха на заплашителните крясъци на своите врагове, които при падането на Гамът нададоха дивашки, ликуващи викове.

Последва бърза и честа престрелка, но и двете страни бяха твърде опитни и не излагаха дори и крайник на прицела на неприятеля. С най-голямо напрежение Дънкън се ослушваше, за да чуе ударите на веслата, тъй като вярваше, че сега бягството беше едничкото им спасение. Реката течеше с обичайната си бързина, но кануто не се виждаше никъде по тъмните й води. Хейуърд тъкмо си мислеше, че разузнавачът жестоко ги е изоставил, когато от скалата под него се изви огнен език и един свиреп крясък, примесен с предсмъртен вик, показа, че носителят на смъртта, изпратен От фаталното оръжие на Ястребово око, е намерил жертва. След като бяха така лесно отблъснати, нападателите в миг се оттеглиха и постепенно мястото стана тъй тихо, както беше преди.

Дънкън се възползува от благоприятния момент, грабна тялото на Гамът и го подслони в тясната вдлъбнатина между пещерите, където се криеха сестрите. В следния миг всички се събраха в това сравнително безопасно място.

— Клетият човечец спаси скалпа си — каза Ястребово око, като прокара спокойно ръка по главата на Дейвид. — Но той е живо доказателство, че не е добре човек да се роди с прекалено дълъг език. Истинска лудост беше от негова страна да показва на разярените диваци шест фута^[1] плът и кръв върху една гола скала. Чудя се, че остана жив.

— Не е ли мъртъв? — запита Кора с глас, чиито дрезгави тонове показваха как мощно се борят в нея естествено породилият се страх и твърдостта. — Можем ли да направим нещо, за да помогнем на този нещастник?

— В сърцето му още тупти живот. След като поспи малко, ще дойде на себе си и ще бъде по-разумен чак до идването на последния му час — отвърна Ястребово око и погледна изкосо безчувственото тяло, като същевременно с възхитителна ловкост пълнеше пушката си.

— Ункас, внеси го вътре и го положи върху сасафрасовите клонки. Колкото по-дълго поспи, толкова по-добре ще е за него; съмнявам се дали ще може да намери по тези скали подходящо прикритие за такива форми като своите, а и пеенето не ще му докара нищо добро от ирокезите.

— Значи смятате, че нападението ще бъде подновено? — запита Хейуърд.

— Мога ли да очаквам, че гладният вълк ще се задоволи само с една хапка? Те изгубиха един човек, а обичаят им е, когато претърпят загуба или не успеят да изненадат неприятеля, да отстъпят. После пак ще се появят и ще измислят нови начини да ни измамят, за да станат господари на скалповете ни. Главната ни надежда — продължи той, като повдигна грубото си лице, по което като тъмен облак премина сянка на загриженост — ще бъде да се задържим на скалата, докато Мънроу ни изпрати някой отряд на помощ. Дано това стане скоро и дано войниците се командуват от офицер, който познава индианските обичаи.

— Вие виждате какво ни чака, Кора — каза Дънкън, — и разбирате, че трябва да разчитаме на родителската загриженост и опитността на баща ви. Влезте с Алиса в пещерата, където поне вие ще бъдете в безопасност от смъртоносните куршуми на неприятелите ни и където ще можете с нежност, свойствена на женската ви природа, да се погрижите за нещастния ни другар.

Сестрите го последваха във външната пещера, където Дейвид със стенанията си бе започнал да дава признаци, че съзнанието му се възвръща. Тогава, като предостави ранения на грижите им, Хейуърд започна да се приготовлява веднага да ги напусне.

— Дънкън! — каза с разтреперан глас Кора, когато Той стигна до отвора на пещерата. Дънкън се обърна и видя как девойката, смъртно бледа, с потреперващи устни го гледа с вперен, загрижен поглед, който го принуди веднага да се върне при нея. — Не забравяйте, Дънкън, колко ни е необходима вашата собствена безопасност, не забравяйте, че на вас ни е поверил баща ни, че много зависи от вашата грижа и благоразумие, или с две думи — прибави тя, докато издайническата кръв нахлуваше в лицето й и караше дори слепите й очи да поруменеят, — не забравяйте колко заслужено скъп сте на всички, които носят името Мънроу.

— Ако нещо може да засили първичната ми любов към живота — каза Хейуърд и очите му несъзнателно се плъзнаха по младежката фигура на безмълвната Алиса, — то е точно това мило уверение. Като майор от шестдесетия полк аз трябва да взема участие в битката. Но работата ни ще бъде по-лесна, трябва само да устоим на онези хрътки в продължение на няколко часа.

Без да дочака отговор, той се откъсна от сестрите и се присъедини към разузнавача и неговите другари, които продължаваха да лежат под закрилата на цепнатината между двете пещери.

— Казвам ти, Ункас — заговори разузнавачът, когато Хейуърд се приближи до тях, — ти хабиш много барут и от това пушката отскача и ти пречи да улучиш! Малко барут, лек куршум и дълга пушка винаги успяват да изтръгнат предсмъртния вик от мингозеца; поне такъв е собственият ми опит с тези гадини. Хайде, приятели, нека идем в нашите прикрития, защото никой не може да каже кога и къде един макасец^[2] ще нанесе удара си.

Индианците, мълчаливо се отправиха към определените им места в пукнатините на скалите, откъдето можеха да видят всеки, който би се приближил до подножието на водопада. В средата на малкото островче няколко ниски и недорасли бора бяха пуснали корени и образуваха гъсталак, в който Ястребово око се стрелна с бързината на елен, последван от подвижния Дънкън. Доколкото обстоятелствата им позволяваха, те се скриха между гъсталаците и разпръснатите наоколо камъни. Над тях се издигаше гола, закръглена скала, от двете страни на която водата подскачаше леко, като се спущаше надолу в бездната по описания вече начин. Тъй като се бе зазорило, отсрещните брегове не представляваха само смътни очертания; застаналите на пост можеха да виждат гората и да различават предметите под сводовете, образувани от мрачните борове.

Последва дълго и тревожно бдение без по-нататъшни изгледи за подновяване на нападението. Дънкън започна да се надява, че изстрелите им се бяха оказали по-съдбоносни, отколкото предполагаха, и че неприятелите им са отблъснати. Когато се осмели да изкаже това свое мнение пред другаря си, Ястребово око го погледна недоверчиво и поклати глава.

— Не познавате природата на макасците, ако смятате, че така лесно ще се примирят да бъдат отбити, без да вземат скалпове! — отвърна той. — Сигурен съм, че тази сутрин кряскаха най-малко четиридесет от тези дяволи. А те знаят много добре колцина сме и какви са силите ни, за да се откажат така скоро от преследването. Шт! Погледнете водата точно там, където се спуща от скалите. Залагам главата си, ако онези дръзки дяволи не са доплували до самия наклон и за зла чест са излезли тъкмо на челната част на острова! Шт, човече, крийте се, защото иначе косата и кожата на главата ви ще хвръкнат само с едно извъртане на ножа.

Хейуърд вдигна глава от прикритието и видя нещо, което с право му се стори истинско чудо на безумна смелост и ловкост. Водата бе подронила края на меката скала по такъв начин, че първото стъпало на водопада беше по-малко стръмно, отколкото обикновено бива при водопадите. Водени от вълните на потока там, където той срещаше челната част на острова, една група от ненаситните им за мъст врагове бяха дръзнали да навлязат в реката и да доплуват до това място, знаейки колко лесно биха стигнали до жертвите си, ако опитът им се окаже успешен. Когато Ястребово око спря да говори, четири човешки глави се показаха над няколко довлечени от течението пъна, заседнали върху голите скали, които навярно им бяха внушили мисълта, че рискованото им начинание може да успее. В следния миг над зеления гребен на водопада, малко настрани от острова, се появи пета фигура. Дивакът яростно се бореше да се докопа до това безопасно място и подпомогнат от водата, вече протягаше ръка да се хване за другарите си, когато отново се стрелна във водовъртежа, издигна се във въздуха с разперени ръце и изпъкнали очи и се строполи в дълбоката, зееща пропаст, над която се бе надвесил. От бездната се разнесе един-единствен див, отчаян вик и отново всичко наоколо утихна като в гроб.

Първият благороден порив на Дънкън беше да се спусне на помощ на нещастника, но усети как желязната ръка на невъзмутимия разузнавач го прикова на място.

— Искате ли да ни докарате сигурна смърт, като ни издадете на мингозците? — запита строго Ястребово око. — Това ни спести един заряд барут, а сега за нас бойните припаси са толкова ценни, колкото въздухът за подгонения елен! Сменете барута в пистолетите си — водният прах от водопада може да го е овлажнил — и се пригответе за ръкопашен бой, а аз ще стрелям, докато мингозците тичат.

Той сложи пръст в уста и изсвири остро и продължително. Откъм скалите, където бяха мохиканите, отговориха със същото. Когато този сигнал се разнесе из въздуха, Дънкън зърна главите над разпръснатите, довлечени от водата пънове, и те изчезнаха така внезапно, както се бяха мярнали пред погледа му. След това някакво глухо шумолене привлече вниманието му и като извърна глава, той видя на няколко крачки от себе си Ункас, който пълзеше към него. Ястребово око му заговори на делаварски и младият вожд зае позиция с изключителна предпазливост и непоклатимо хладнокръвие. За Хейуърд това беше миг на трескаво нетърпение и напрежение, а разузнавачът сметна за подходящо точно тогава да прочете на своите по-млади другари лекция върху изкуството да се борави ловко с огнестрелни оръжия.

— От всички оръжия — започна той — дългоцевната пушка от мек метал с точни нарези е най-опасната, когато се намира в изкусни ръце, макар че за нея е нужна силна ръка, остри очи и голямо умение при пълненето, за да прояви всичките си прелести. Майсторите на оръжие не си познават изтънко занаята, когато правят ловджийски пушки и къси кавалерийски …

Прекъсна го тихото, но изразително „хъх“ на Ункас.

— Виждам ги, момче, виждам ги! — продължи Ястребово око, — Готвят се да се нахвърлят, иначе щяха да държат мръсните си гърбове под пъновете. Е, нека се готвят — прибави той, проверявайки кремъка си, — първият от тях положително ще намери смъртта си, дори и да е самият монкалм!

В този миг гората се изпълни с нови крясъци и при този сигнал четирима диваци изскочиха иззад прикритието, образувано от пъновете. Хейуърд беше зашеметен от напрежение и гореше от желание да се спусне да ги пресрещне, Но примерът на благоразумие, който му даваха разузнавачът и Ункас, го възпря. Неприятелите надаваха силни викове и с дълги скокове преминаха черните скали, които се намираха помежду им. Когато се озоваха на двайсетина крачки от тях, пушката на Ястребово око се издигна бавно между храсталаците и изля злокобното си съдържание. Първият индианец подскочи като ранен елен и се строполи презглава между процепите на острова.

— Хайде, Ункас! — извика разузнавачът, като измъкна дългия си нож, а бързите му очи засвяткаха от възбуда. — Прицели се в последния от онези крещящи дяволи; за другите двама сме сигурни!

Ункас го послуша; оставаха да бъдат сразени само двама от враговете. Хейуърд даде единия от пистолетите си на Ястребово око и заедно се спуснаха по една малка стръмнина към неприятеля, после едновременно изпразниха оръжията си, но и двамата не улучиха.

— Знаех си го! И казах, че така ще стане! — мърмореше разузнавачът, захвърляйки с презрение нищожното оръжие във водопада. — Елате ми, проклети кръвожадни кучета от ада! Насреща ви ще излезе чистокръвен бял човек!

Едва бе изрекъл думите си, когато се сблъска с един дивак с огромен ръст и свиреп изглед. В същия миг Дънкън започна ръкопашен бой с другия. С голяма ловкост Ястребово око и противникът му си сграбчиха вдигнатите ръце, в които всеки един държеше опасен нож. В продължение близо на една минута двамата се гледаха право в очите и напрягаха сили за победа. Най-после закалените мишци на белия човек надвиха не тъй ловкото тяло на туземеца. Той бавно отстъпи пред увеличаващата се сила на разузнавача, който внезапно освободи въоръжената си ръка и заби острия нож в голите гърди на врага си чак до сърцето му.

В това време Хейуърд бе въвлечен в Още по-смъртоносен двубой. Още при първата схватка тънката му сабя се бе счупила. И тъй като бе лишен от друго средство за защита, спасението му сега зависеше само от силата и решителността му. При все че нито едно от тези качества не му липсваше, той имаше насреща си неприятел, който по нищо не му отстъпваше. За щастие скоро успя да обезоръжи врага си, чийто нож падна на скалата пред краката му, и от този миг започна жестока борба, в която всеки гледаше да хвърли другия в шеметната пропаст на водопада. С всеки нов напън те се приближаваха все по-близо до края на скалата. Дънкън виждаше, че трябва да направи последно, решително усилие. И двамата влагаха цялата си енергия и в резултат и двамата стигнаха до самия край на пропастта. Хейуърд почувствува как дивакът го стиска за гърлото и видя зловещата му усмивка, пълна с мъст и надежда, че ще повлече противника си и участта му ще бъде като неговата. Той усещаше как тялото му бавно отстъпва пред непреодолимата сила на червенокожия и изживяваше момента с всичкия му ужас. В този миг на крайна опасност една черна ръка и един бляскав нож се мярнаха пред него; ръката, която стискаше гърлото на Хейуърд, се отпусна и от прерязаните и сухожилия потече изобилно кръв. Докато спасителната ръка на Ункас държеше Дънкън назад от пропастта, очите му като омагьосани все още бяха приковани върху свирепото, разочаровано лице на врага, който се строполи в зеещата пропаст.

— Прикрийте се! Прикрийте се! — извика Ястребово око, току-що довършил борбата със своя неприятел. — Прикрийте се! Животът ви зависи от това! Работата ни е свършена само наполовина!

Младият мохикан нададе ликуващ вик. Последван от Дънкън, той се заизкачва гъвкаво нагоре по стръмнината, откъдето бяха слезли, за да се бият, и потърси приятелския заслон на скалите и храсталаците.