Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1993 г.

ISBN 954-8047-28-4

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1994 г.

ISBN 954-8047-28-4

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Гай-джин

Превод: Емилия Стаматова, Милена Лилова

Редактор: Милена Лилова

Коректор: Т. Вълевска, М. Кондова

ИК „Библиотека 48“, 1994 г.

ISBN 954-8047-28-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на липсваща страница

9.

Салютът от оръдията на всеки от шестте военни кораби, закотвени край Йедо, съпроводили флагмана, отекна и се повтори, целият екипаж във флота бе развълнуван и горд от силата си, и доволен, че времето за възмездие е дошло.

— Дотук и няма накъде повече, сър Уилям — ликуваше Филип Тайърър, застанал до него до планшира[1], миризмата на кордит[2] беше силна. Градът беше огромен. Тих. Замъкът доминираше над всичко.

— Ще видим.

А на мостика на флагмана адмиралът прошепна на генерала:

— Цялата тази дандания идва да ви убеди, че нашият Дребосък Уили е само малък самохвалко, но иначе заблуден като гренадир. По дяволите кралския салют. По-добре да внимаваме за гърбовете си.

— Прав сте, за Бога! Да. Ще го добавя в моя месечен доклад, за да информирам военното министерство.

На палубата на френския флагман Анри Сьоратар пафкаше с лулата си и се смееше с руския министър.

Mon Dieu, скъпи ми графе, това е щастлив ден! Честта на Франция ще се защитава от обикновената английска арогантност. Сър Уилям трябва да се провали. Коварният Албион е по-коварен от друг път.

— Да. Отвратително, че това е тяхната флота, а не нашите.

— Но скоро вашата и нашата флота ще я сменят!

— Да. После — както се уговорихме тайно? Когато Англия си отиде, ще завземем японския северен остров плюс Сахалин, Курилските и всички острови край Руската Аляска — Франция останалото.

— Съгласен съм. Щом Париж получи моя меморандум, ще е сигурно, че ще се подпише на най-високо равнище — подсмихна се Сьоратар. — Яви ли се вакуум, наше дипломатическо задължение е да го запълним.

 

 

При канонадата паника обхвана Йедо. Всеки път, мост и улица бяха масово задръстени, всички бягаха с толкова вещи, колкото можеха да носят — разбира се, никакви превозни средства — хората очакваха избухването на снаряди и ракети, за които бяха чували, но никога не бяха виждали, очакваха всеки момент да завали огнен дъжд и техният град да изгори, изгори, изгори, и те с него.

— Смърт на гай-джин — мълвеше всеки.

— Бързайте… Извън пътя… Бързайте! — крещяха мъже тук и там, обхванати от паниката, блъскаха се, тъпчеха се по мостовете или къщите си, повечето стоически се придвижваха напред — надалеч от морето. Вървяха и мълвяха: — Смърт на гай-джин!

Масовото бягство започна сутринта, когато флотата вдигна котва от пристанището в Йокохама, макар че три дни по-рано, когато слуховете за нещастния инцидент бяха плъзнали из града, по-благоразумните тихо наеха най-добрите носачи и се изселиха заедно със семействата и ценностите си.

Само самураите в замъка и войните от външната защита стояха все още на мястото си. И както винаги и навсякъде, по улиците мършата плъзна, животни и хора, които се прокрадваха и душеха около незаключените къщи, търсеха какво може да се открадне и продаде по-късно. Много малко бе откраднато. Грабежът се считаше за особено гнусно престъпление и от незапомнени времена извършителите трябваше да се преследват безмилостно, докато се заловят и после да се разпънат на кръст. По същия начин се наказваше и най-дребната кражба.

В замъка шогунът Нобусада и принцеса Язу се бяха свили прегърнати зад един тънък параван; телохранителите им, прислужниците и дворът бяха готови за незабавно заминаване, чакаха само разрешението на настойника. Навсякъде из постройката мъжете се приготвяха за отбрана, други впрягаха конете и опаковаха за евакуация най-ценните вещи на старейшините; веднага бе съобщено на Съвета, че е започнало обстрелването със снаряди и че вражеските войски дебаркират.

А в залата на Съвета, на спешно свиканото заседание на старейшините, Йоши говореше:

— Повтарям, не вярвам, че те ще ни нападнат със сила или…

— Аз не виждам причина да чакам. Благоразумно е да вървим, те ще започнат да обстрелват всеки момент — обади се Анджо. — Първата канонада беше тяхното предупреждение.

— Не мисля, че е така; убеден съм, че това е само арогантно съобщение за пристигането им. Нямаше никакви снаряди в града. Флотата няма да ни обстрелва и аз повтарям, вярвам, че срещата ще се проведе утре, както е планирана. На срещ…

— Как може да си толкова сляп? Ако нашите позиции са разменени и ти командваше флотата и притежаваше свръхмощ, щеше ли да се колебаеш за миг? — Анджо изглеждаше разгневен. — Е, щеше ли да се колебаеш?

— Не, разбира се, че не! Но те не са ние и ние не сме те и това е начин да ги контролираме.

— Нищо не разбираш! — Анджо се обърна вбесен към другите трима старейшини. — Трябва да заведем шогуна на безопасно място, ние също трябва да заминем и да продължим управлението. Това е всичко, което предлагам — временно отсъствие. С изключение на нашите лични васали, всички други самураи ще останат, Бакуфу — също. — Той погледна още веднъж към Йоши.

— Ти остани, ако желаеш. Сега ще гласуваме: временното отсъствие е одобрено!

— Почакай! Направиш ли това, шогунатът ще загуби престижа си завинаги, повече, няма да можем да контролираме даймио и тяхната опозиция или Бакуфу. Никога!

— Ние сме само благоразумни. Бакуфу остават на място. Също и всички войни. Като главен съветник мое е правото да призова към гласуване, така че гласувайте, аз гласувам за!

— Аз казвам не! — рече Йоши.

— Съгласен съм, Йоши-сан — подкрепи го Утани. Той беше нисък слаб мъж с приятни очи и изпито лице. — Съгласен съм, че ако заминем, ще загубим престижа си.

Йоши се усмихна; харесваше този мъж — даймио на феодалното владение Уатаса, древни съюзници още преди Секигахара. Погледна другите двама, и двамата старши членове на рода Торанага. Не срещна очите им.

— Адачи-сама?

Накрая Адачи, даймио на Мито, пълен дребен мъж, рече нервно:

— Съгласен съм с Анджо-сама, че трябва да заминем, както и шогунът. Но също съм съгласен и с теб, че после можем да загубим дори това, което сме придобили. Съответно гласувам — не!

Последният старейшина, Тояма, беше в средата на 50-те, сивокос, с голяма гуша и сляп с едното око от инцидент по време на лов — стар мъж според японското разбиране за възрастта. Той беше даймио на Кай, баща на младия шогун.

— Не се безпокоя изобщо дали ще живеем, или ще умрем, нито за смъртта на сина ми, шогуна — винаги ще има друг. Но се безпокоя много, че можем да отстъпим само защото гай-джин са пуснали котва край нашия бряг. Гласувам срещу отстъплението и съм за нападение, гласувам да отидем на крайбрежието и ако чакалите стъпят на сушата, да ги убием всичките с техните кораби, оръдия, пушки и нищо да не остане!

— Нямаме достатъчно войски тук — обади се Анджо, прилошаваше му от стария мъж и неговата войнственост, която никога не бе доказана на практика. — Колко пъти трябва да повтарям: нямаме достатъчно войски, за да удържим замъка и да ги спрем със сила да слязат на сушата. Нашите шпиони донасят, че те имат две хиляди войници с пушки в корабите и в Колонията, и десет пъти повече от това в Хонконг.

Йоши гневно го прекъсна.

— Щяхме да имаме повече самураи и техните даймио тук, ако ти не беше съветник, санкин-котай!

— Това беше молба на императора, издадена писмено и представена от принц от неговия двор. Ние нямахме друг изход, освен да се подчиним.

— Не и ако аз бях получил документа! Никога нямаше да го приема, щях да си изляза или да забравя принца, да преговарям със Санджиро, който внесе „молбата“, или да кажа на един от нашите поддръжници в двореца да се застъпи пред Императора, та да изтегли молбите. — Гласът на Йоши загрубя. — Всяка молба от шогуната трябва да е одобрена — това е исторически закон. Ние щяхме да коригираме отпусканото възнаграждение на Двореца! Ти предаде наследството ни.

— Наричаш ме предател, така ли! — за учудване на всички, ръката на Анджо стисна здраво дръжката на меча.

— Казвам, че ти позволи на Санджиро да си играе с теб — отвърна Йоши, без да помръдне, външно спокоен; надяваше се, че Анджо ще направи първото движение и после той ще може да го убие и да приключи с неговата глупост завинаги. — Няма никакъв прецедент, за да действаме срещу шогуната. Това беше предателство.

— Всички даймио, които не са сред най-близките на семейство Торанага, го искаха! Бакуфу единодушно се съгласиха, роджу се съгласиха, по-добре да се съгласим, отколкото да предизвикаме даймио да се настроят срещу нас веднага, както биха го направили Санджиро, хората на Тоса и Чошу. Тогава щяхме да бъдем напълно изолирани. Не е ли истина? — обърна се той към другите. — Е, не е ли истина?

Утани тъжно поклати глава:

— Разбира се, че е истина, съгласен съм — но сега мисля, че беше грешка.

— Грешка беше, че не трябваше да посрещаме Санджиро, а да го убием — рече Тояма.

— Защитаваше го императорският мандат — извика Анджо.

Устните на стария мъж се изпънаха и откриха жълтите му зъби.

— Е?

— Хората от Сазума ще се надигнат срещу нас, Тоса и Чошу ще се присъединят и ще се изправим пред обща гражданска война, която не можем да спечелим. Гласувайте! Да или не?

— Аз гласувам за атака, само за атака — изправи се внезапно старият мъж, — днес при слизането им на сушата, утре в Йокохама.

Отдалеч се понесе пискливият звук на гайдите.

 

 

Нови четири катера се насочиха към кея, трите — пълни с шотландски бойци пехотинци — се присъединиха към вече строените там; биеха барабани, а гайдите стенеха нетърпеливо. Шотландски фустанели, големи кожени калпаци, алени туники, пушки. Сър Уилям, Тайърър, Лим и трима от екипажа бяха в последната лодка.

Щом стигнаха брега, дежурният капитан на военната част ги поздрави.

— Всичко е готово, сър. Патрулите вече охраняват кея и околните зони. Матросите ще се присъединят към нас веднага.

— Добре. Нека продължим до Легацията.

Сър Уилям и неговата група се качи в каретата, пренесена и придвижвана ръчно на брега с много усилие. Двайсетина моряци вдигнаха ремъците. Капитанът издаде заповед за тръгване и кортежът потегли; развяха се и знамената, начело крачеше блестящ, доста висок старши полкови барабанчик. Китайските общи работници от Йокохама нервно товареха каруци с багаж отзад.

Тесните улици между ниските едноетажни магазини и сгради се оказаха странно празни. Нямаше го неизбежния пост на охраната при първия дървен мост над заблатения канал. И следващите. Едно куче се втурна отнякъде, залая и заръмжа, заскимтя и побягна уплашено, виейки, след като нечий ритник го вдигна във въздуха и го просна на десет ярда. Повечето улици и мостове бяха празни. Каретата криволичеше към Легацията, защото всички пътища бяха само за пешеходци. Купето отново се блъсна.

— Може би трябва да слезем, сър? — попита Тайърър.

— Не, за Бога, аз ще пристигна с карета! — Сър Уилям беше бесен на самия себе си. Бе забравил, че улиците са тесни. В Йокохама бе решил да ползва карета точно защото превозните средства бяха забранени, за да покаже своето неуважение към Бакуфу. Той извика: — Капитане, ако трябва да съборите няколко къщи, направете го.

Не беше необходимо. Матросите, свикнали да мъкнат оръдията из тесните помещения под палубата, добродушно поеха отново, избутаха каретата и я понесоха из теснините.

Легацията се намираше на малко възвишение в предградието Готенияма, до един будистки храм. Беше двуетажна, все още незавършена постройка в британски стил и проектирана отвътре с висока ограда и порти. Три месеца след споразуменията бе почнала работата по нея.

Строежът отчайващо се бе забавил отчасти заради британското настояване да използват техни планове и строителни материали, като стъкло за прозорците и тухли за стените, които трябваше да се докарат от Лондон, Хонконг или Шанхай — конструкторски фундаменти, каквито японските къщи обикновено не притежаваха, те бяха от дърво, съзнателно леки и лесни да се строят и ремонтират заради земетресенията. Повечето от закъсненията обаче се дължаха на нежеланието на Бакуфу да имат каквито и да било чуждестранни постройки извън Йокохама.

Макар и недовършена, Легацията се обитаваше и британският флаг се издигаше денем върху висок пилон; знамето още повече вбесяваше Бакуфу и местните граждани. Миналата година временно бе преустановено обитаването й от предшественика на сър Уилям, след като един ронин бе убил двама от охраната пред вратата на спалнята му за гняв на британците и за радост на японците.

— О, толкова съжаляваме… — бяха казали Бакуфу.

Ала мястото, заето за вечно ползване от Бакуфу, беше избрано мъдро. Гледката от предния двор беше най-добрата и можеше да се види, че флотата се строява като за битка, на безопасно място край брега, преди да пусне котва.

Кортежът пристигна във военен порядък, за да влезе отново във владение. Сър Уилям бе решил да прекара нощта в Легацията, та да се приготви за утрешната среща. Пред официалния вход го спря капитанът от охраната.

— Да?

— Да издигнем ли знамето, сър? Да сложим ли часови из Легацията?

— Незабавно. Придържайте се към плана, много шум, барабани, гайди и т.н. Гайдите да пищят до залез-слънце и една група да марширува нагоре и надолу.

— Да, сър. — Капитанът отиде до пилона. Церемониално, под силния шум на гайди и барабани, английското знаме се развя горе. В този момент, според по-ранната уговорка, се разнесе топовен гърмеж от флагмана. Сър Уилям вдигна шапката си, отдаде три пъти почест за кралицата.

— Добре, така е по-добре, Лим!

— Да, господар!

— Чакай малко, ти не си Лим!

— Аз Лим две, господар, Лим едно дойде нощ бърже, бърже.

— Добре, Лим две. Вечеря на залез-слънце, направи за всеки господар най-доброто.

Лим кимна кисело, той мразеше да е в такова изолирано, незащитено място, заобиколено от хиляди скрити вражески очи, където всеки можеше да изчезне някак небрежно. „Никога няма да разбера варварите“ — помисли си той.

 

 

Филип Тайърър не можа да спи тази нощ. Лежеше на сламен дюшек върху одърпан килим на пода, въртеше се уморено, неприятно кръстосваше мислите си за Лондон и Анжелик, нападението и срещата утре, болката в ръката му и Сър Уилям, някак странно раздразнен целия ден. Беше студено, със слаб признак за зима във въздуха, стаята бе малка. Прозорците гледаха към просторна, добре засадена задна градина. Другото легло с дюшек беше за капитана, но той все още правеше своите обходи.

Освен кучешкия лай и мяученето на няколко котки градът беше тих. Можеше да чуе отдалеч корабните звънци, които звучаха като часовници, и гърления смях на моряците и се почувства сигурен. „Тези мъже са невероятни — рече си Тайърър. — Ние сме в безопасност тук.“

След малко стана, прозя се и се промъкна до прозореца, отвори го, облегна се на перваза. Навън беше тъмно, облаци покриваха плътно небето. Никакви сенки, само шотландските пехотинци патрулираха с петролни фенери. До оградата от едната страна смътно се различаваха очертанията на будисткия храм. На залез-слънце, след като гайдите спряха да свирят, а английското знаме ритуално бе свалено за през нощта, монасите бяха залостили своята здрава порта, чуваха се само техните камбани, после те изпълниха нощта със странното си пеене: Оммм махнии падмии хуммммм… — отново и отново. Тайърър се успокои от тези звуци, за разлика от мнозина, които свиркаха и им крещяха грубо да престанат.

Запали свещта, която бе до леглото му. Джобният му часовник показваше два и трийсет. След като се прозя отново, той оправи одеялото, подпря се на грубата възглавница и отвори малкото си служебно куфарче с изгравираните върху му негови инициали — скъп подарък от майка му — и извади тетрадката си. Закри колоната с японски думи и фрази, които бе записал фонетично, и замърмори английските съответствия, обърна следващата страница, след нея другата. Направи същото и с английските думи, изговаряйки на глас японските. Беше му приятно, че не грешеше.

— Толкова са малко, не зная дали ги произнасям правилно, а нямам никакво време и не съм започнал дори да се уча да пиша — измърмори Филип.

В Канагава бе попитал Бабкот къде може да намери най-добрия учител.

— Защо не попиташ отеца? — отговори Бабкот.

Беше го направил едва вчера.

— Разбира се, момчето ми. Само че не мога тази седмица, да речем, следващата? Желаете ли още шери?

„Боже мой как пият тук! Те са пияни-заляни от обяд. Отецът е безполезен и мирише до небето. Но какъв късмет с Андре Понсен!“

Същия следобед той случайно срещна французина в един от японските селски магазини. Бяха разположени по главната селска улица, някъде зад Хай стрийт, надалеч от морето, съвсем в съседство с Пияния град. Всичките дюкянчета изглеждаха еднакви, продаваха едни и същи местни стоки — от храна до рибарски принадлежности, от евтини мечове до любопитни дреболии. Той се зарови в рафта с японски книги — хартията им беше с много високо качество, бяха красиво отпечатани и с илюстрации — гравюра на дърво; опитваше се да се разбере със сияещия собственик.

Pardon, Monsieur — рече един непознат, — но вие трябва да назовете каква книга търсите. — Мъжът беше трийсетгодишен, гладко избръснат, с кафяви очи и кестенява вълниста коса, чудесен галски нос и беше добре облечен. — Вие казвате: Уаташи хоши хоп, ингериш нихонго, додзо — Желая книга, която има английски и японски. — Изрече всичко това усмихнат. — Разбира се, няма никакви такива книги, но този човек ще ви каже с неподправена искреност: Ах со десу ка, гомен насай и т.н. — Ах, толкова съжалявам, че нямам никаква днес, но ако дойдете отново утре… Разбира се, не казва истината, само онова, което мисли, че искате да научите… Основен японски обичай. Боя се, че японците не са щедри с истината дори помежду си.

— Но, господине, мога ли да попитам как научихте японски — очевидно говорите свободно.

Мъжът се засмя широко.

— Толкова сте любезен, аз, не, не говоря свободно, макар че се опитвам — удивителен език. Научих го с търпение. И защото някои от нашите свещеници го говорят.

Филип Тайърър се намръщи.

— Боя се, че не съм католик. Аз съм от англиканската църква и съм стажант-преводач в Британската легация. Казвам се Филип Тайърър; току-що пристигнах и съм все още извън…

— Ах, разбира се, младият англичанин от Токайдо. Моля да ме извините, трябваше да ви позная, ужасихме се, като чухме за това. Мога ли да ви се представя, Андре Понсен, доскорошен парижанин. Търговец съм.

Je suis enchante de faire votre connaissance[3] — поклони се Тайърър, като с лекота заговори на френски, въпреки слабия английски акцент — по цял свят извън Британия френският беше езикът на дипломацията и общ език за повечето европейци, затова и важен за постовете в Министерството на външните работи, също и за всички, които се смятаха за добре образовани. Младият дипломат добави на френски: — Мислите ли, че свещениците ще си направят труда да ме обучават или да ми разрешат да се присъединя към техните уроци?

— Не вярвам някой да дава уроци, мога ли да попитам ще тръгнете ли с флотата?

— Да, наистина.

— Аз също, с господин Сьоратар, нашия посланик. Вие бяхте ли в легацията в Париж, преди да дойдете тук?

— За нещастие не, бях в Париж само две седмици, господине, във ваканция — това е моето първо назначение.

— О, но вашият френски е много добър, господине.

— Боя се, че не е, не е наистина — отвърна Тайърър отново на английски. — Предполагам, че вие също сте преводач?

— Не, само търговец, ала се опитвам да помагам на г-н Сьоратар понякога, когато неговият официален холандскоговорещ преводач е болен — аз говоря и холандски. Значи искате да научите японски колкото е възможно по-бързо? — Понсен отиде до един от рафтовете и избра книга. — Виждали ли сте една от тези книги? Това е „53 сцени по пътя Токайдо“ на Хорошиге. Не забравяйте, че началото на книгата е в края, тяхното писане е отдясно наляво. Картините показват попътните спирки по целия път до Киото. — Той почука с палец по тях. — Ето я Канагава, а тук — Ходогая.

Четирите цветни гравюри на дърво бяха изключително красиви, по-хубави от всичко друго, което Тайърър бе виждал, детайлът изглеждаше изключителен.

— Те са великолепни.

— Да. Хирошиге умря преди години за съжаление, но е изключителен. Някои от техните художници са феноменални, Хокусаи, Масанобу, Утамаро и още дузина. — Андре се засмя и издърпа друга книга. — Ето има… малка книжка с японски хумор и калиграфия, както те наричат своето писане.

Филип Тайърър зяпна. Порнографията беше благоприлична, изцяло подробна, страница след страница мъже и жени с красиви дълги дрехи, техните оголени части чудовищно уголемени и нарисувани с великолепни, отвратителни подробности от съвкуплението им — силно и изобретателно.

— О, Боже мой!

Понсен се засмя широко:

— Ааа, значи ви доставих ново удоволствие. Като еротика са уникални. Имам колекция, ще ми бъде приятно да ви я покажа. Наричат се шунга-и, другите укийо-и — картини от Върбовия свят или от Свободния свят. Посетихте ли някои от бардаците?

— Аз… аз, не… Не, аз не съм.

— В такъв случай мога ли да бъда водач?

Сега през нощта Тайърър си припомни техния разговор и още, че бе вътрешно объркан. Бе се опитал да се престори, че е мъж като останалите, но в същото време помнеше постоянния съвет на баща си: „Слушай, Филип, всички французи са отвратителни и не си струва да им имаш доверие. Парижаните са най-лошите във Франция, а Париж без съмнение е град на греха в цивилизования свят — безнравствен, вулгарен и френски!“

„Бедният татко — помисли си — греши за много неща, но той е живял по Наполеоново време и е оцелял от кървавата баня на Ватерло. Въпреки великата победа трябва да е било ужасно за него — десетгодишното дете на барабанчика; и нищо чудно, че той няма да прости или да забрави, или да приеме новата ера. Но, все едно, татко живее своя живот и колкото и много да го обичам и да му се възхищавам за всичко, което е направил, трябва да вървя по собствен път. Франция е почти съюзник сега — не е грешно да се чуе и научи нещичко.“

Той се изчерви, като си спомни как се беше закачил за думите на Андре — тайно засрамен от своя жаден интерес.

Французинът обясни, че тук бардаците са места с много красота, че най-добрите от тях и техните куртизанки, дамите на Свободния свят или на Върбовия свят, както ги наричаха, без съмнение са най-добрите, които някога е пробвал.

— Има степени, разбира се, и улични дами в повечето градове. Но тук разполагаме с наш собствен квартал на удоволствията, наричан Йошивара. Ей там по моста зад оградата. — Отново последва приятният му смях. — Наричаме го Моста към рая. О, да, и вие трябва да знаете, че… О, извинете ме, прекъснах вашето пазаруване.

— О, не, съвсем не — бе отвърнал Филип веднага, ужасен, че този поток от информация и рядката възможност да я чуе щеше да спре, та добави на своя най-цветист и меден френски: — За мен ще е чест, ако продължите. Наистина е важно да се научат повече неща, а аз се боя, че хората, с които съм свързан и разговарям, са… за съжаление не са парижани; досадни са и без френска изтънченост. За да отвърна на любезността ви, може ли да ви предложа малко чай или шампанско в Английската чайна или да пийнем в хотела в Йокохама — съжалявам, но все още не съм член на клуба.

— Толкова сте любезен, да, с удоволствие.

Дипломатът махна към съдържателя на магазина и с помощта на Понсен плати книгата, учуден, че е толкова евтина. Двамата излязоха на улицата.

— Какво говорехте за Върбовия свят?

— Няма нищо мръсно в това, както в повечето бардаци, и всичките са почти еднакви навсякъде по света. Тук е същото, както в Париж, с единствената разлика, че сексуалният акт тук е една деликатна и специална форма на изкуство, което се практикува, за да се вкуси насладата и човек, моля за извинение, да не страда от никаква заблуда за „англосаксонската“ греховност.

Тайърър инстинктивно се въздържа за момент, за да не се изкуши да го поправи и да каже, че съществува огромна разлика между греховността и здравото отношение към морала и всички добри викториански ценности. И да добави, че за съжаление французите никога не са имали способността да правят разлика във всяка склонност към разпуснат живот, който съблазнява дори такива знатни особи като Уелския принц, открито обявил Париж за свой дом („което е източник за скръбни безпокойства във висшите английски кръгове — мръщеше се «Таймс». — Френската вулгарност не познава граница, тяхното отвратително показване на богатство и възмутителните нововъведени танци като кан-кан, при който според достоверни източници танцьорите не носят и дори не се изисква да носят каквото и да било долно бельо.“)

Разбира се, не каза нищо за това, знаеше, че само ще бъде дрънканица по-неприятна и от думите на баща му. Бедният татко, помисли си младежът отново, концентрира се върху Понсен, докато се разхождаха по Хай стрийт. Слънцето беше приятно, а въздухът — освежаващ, с обещание за хубав ден утре.

— Но тук, в Нипон, г-н Тайърър — продължи радостно французинът — има великолепни правила и за клиентите, и за момичетата. Например те не са всички на показ по едно и също време, с изключение на местата за най-низшите класи, ала дори и тогава човек не може просто да влезе и да каже: искам онова момиче.

— Не може ли?

— О, не, тя винаги има право да ви откаже, без да загуби името си. Съществуват специални протоколи. Ще ви ги обясня подробно по-късно, ако желаете — но всяка Къща се ръководи от съдържателка, наречена мама-сан, сан е суфикс, който означава държанка, мадам или господин; мама-сан се гордее с елегантността и своите дами. Те са различни, разбира се, по цени и съвършенство. Мама-сан винаги обмисля дали си струва да ви предложи услугите си, къщата си и всичко в нея в зависимост от това дали можете, или не да платите сметката. Тук има добър обичай, г-н Тайърър, можете да се любите на кредит, ако не плащате или закъснеете веднъж, сметката дискретно ви се представя. Но после всяка Къща в цяла Япония ще ви откаже гостоприемство.

Тайърър потръпна нервно.

— Как се разпространяват слуховете не зная, ала те стигат оттук до Нагасаки. Така, господине, по своеобразен начин тук е раят. Човек може да спи с жени цяла година на кредит, ако желае. — Гласът на Понсен се промени неуловимо. — Умният мъж обаче купува дама с договор и я запазва за свое собствено удоволствие. Те наистина са толкова очарователни и толкова евтини, ако пресметнете огромната печалба, която човек прави при смяната на парите.

— Ами вие това ли ме съветвате?

— Да, да.

Двамата пиха чай. После шампанско в клуба, където Анри беше явно добре известен и популярен член. Преди да се разделят, французинът каза:

— Върбовият свят заслужава грижа и внимание. Ще бъде чест за мен да съм един от вашите водачи.

Благодари му, макар да знаеше, че никога няма да се възползва от предложението. „Какво ли става с Анжелик? Ами ако хвана някои от онези срамни болести, гонорея или френската болест, която французите наричат английската болест, а лекарите сифилис; Джордж Бабкот спомена многозначително, че я има във всяко пристанище в Азия и Средния изток…: «Виждал съм много случаи тук сред японците, не всички европейки са свързани с тях. В случай че си падаш по тънката част, носи презервативи. Те не са много сигурни, или по-добре не го прави, ако знаеш какво имам предвид.»“

Филип Тайърър потрепери. Той имаше само един-единствен опит. Преди две години се бе напил яко с няколко приятели студенти след последните изпити в публичния дом „Стар и Гарбър“ на Понт стрийт. „Сега е времето, Филип, стари момко. Всичко е нагласено, тя ще го направи за две пени, нали, Флоси?“ Въпросната дама беше момиче на бара, на около четиринайсет, и всичко стана безумно бързо в спарената, воняща дупка на горния етаж — пени за нея, пени за съдържателката. Месеци по-късно той се изплаши безумно да не е прихванал нещо.

— Имаме повече от петдесет чайни, както ги наричат, или кръчми, от които да си избираме жени в нашата Йошивара, всичките са разрешени и се контролират от властите. Но внимавай, не ходи никъде в Пияния град. — Това беше нехигиеничната част на колонията, където се намираха долнопробни барове и бордеи, скупчени около единствения европейски публичен дом. — Той е за войници и моряци, за паплачта от лентяи, комарджии и авантюристи, дето се събират там по негласно споразумение. Във всяко пристанище има от тях, тъй като още не съществува полиция, нито пък някакви имиграционни закони. Може би Пияният град е със защитна преграда, но не е разумно да се посещава след мръкване. Ако държиш на портфейла и личните си вещи, не ги изваждай там. Мусуко-сан заслужава повече.

— Какво?

— О, това е много важна дума. Мусуко означава син или член. В изискания стил Мусуко-сан означава уважаемият ми син или господин синът ми, но на местен жаргон си е чисто и просто член или моят член. Момичетата се наричат мусуме. Всъщност думата означава дъщеря или моята дъщеря, но във Върбовия свят — вагина. Човек се обръща към своето момиче „Конбануа, мусуме-сан“ — Добър вечер, cherie. Но ако го каже с намигване, тя знае какво той има предвид. Как е тя? Как е нейното златно пиленце, както китайците понякога наричат онова местенце — те са толкова мъдри, китайците, защото всичко се храни със злато и се отваря със злато по един или друг начин…

Тайърър се излегна, забрави за тетрадката, мозъкът му вреше. Почти машинално (малката книжка укийо-и, която бе скрил в куфарчето си, стоеше отворена) той започна да изучава илюстрациите. Рязко я върна на мястото й.

„Няма смисъл да гледам тези мръсни рисунки“ — помисли си, изпълнен с отвращение. Свещта вече се стичаше. Той я духна, легна си, усети познатата болка в слабините.

„Какъв щастливец е Андре. Очевидно си има държанка. Навярно е чудесно дори и само половината от това, което той ми каза, да е истина.

Чудя се, дали ще мога да си намеря и аз някоя? Мога ли да я купя с договор? Андре каза, че мнозина го правят тук и наемат малки къщички в Йошивара, тайни и дискретни, ако човек така иска. Говори се, че дори посланиците имат по една. Сър Уилям със сигурност ходи там поне веднъж в седмицата — мисли си, че никой не знае, но всички го шпионират и му се смеят — само холандецът нямал, според слуховете бил импотентен, и руснакът, който открито предпочита да изпробва различните къщи…

Да рискувам ли, ако мога да си го позволя? Накрая Андре ми намери специална причина: «Да научите японския бързо, господине, опознайте креватния речник — това е единственият начин».“

Последната мисъл, която го обзе, преди да заспи, беше: „Чудя се защо Андре е толкова любезен към мен, толкова словоохотлив. Рядкост е французин да бъде толкова откровен с англичанин. И, странно, той не спомена нито веднъж Анжелик…“

 

 

Беше преди зазоряване. Ори и Хирага, изцяло скрити под дрехите на нинджа, излязоха от бърлогата си в парка на храма, огледаха Легацията и затичаха безшумно надолу по хълма, по дървения мост и по алеята. Водеше Хирага. Видя ги едно куче, изръмжа, хвърли се към тях и умря. Изкусната малка дъга на меча на Хирага бе мигновена: замахна с огненото острие почти в движение. Ори внимателно го последва. Днес раната му започна да гнои.

Хирага спря в сянката на някаква ъглова къщурка.

— Тук е безопасно, Ори! — прошепна той.

И двамата мъже бързо смъкнаха дрехите на нинджа и ги натъпкаха в торба, и Хирага я преметна на гърба си; облякоха си невзрачни кимона. Хирага изчисти старателно сабята си, като използва копринено парче, което носеха всички фехтовачи, за да предпазват остриетата, после пъхна меча в ножницата.

— Готов ли си?

— Да.

Хирага отново поведе напред, ориентирайки се без грешка в лабиринта, подслоняваше се, където можеше, колебаеше се на всяко открито място, докато не се увереше, че са в безопасност; не биваше да бъдат забелязани от никого, после се втурваше, устремен към техния безопасен дом.

Двамата наблюдаваха Легацията от ранна утрин, будистките свещеници се преструваха, че не ги виждат; още щом ги забелязаха, разбраха, че двамата не са крадци, а и Хирага се бе представил, съобщил им бе и целта им: да шпионират гай-джин. Всички свещеници бяха фанатични ксенофоби и настроени срещу гай-джин, които отъждествяваха с йезуитите, все още техния най-омразен и плашещ ги враг.

— О, вие сте шиши, тогава заповядайте — рече старият монах. — Никога няма да забравим, че йезуитите ни съсипаха или че шогуните Торанага са жива напаст.

Тайро Накамура, който бе наследил властта, я разшири извънредно много и противопостави будистките свещеници и йезуитите, подлагайки ги на преследване, страдания и убийства. После дойде Торанага.

Торанага, толерантен към всички религии, но не и към чуждестранното влияние, следеше всички покръстили се даймио, които се бяха борили първоначално срещу него в Секигахара. Три години по-късно стана шогун, а две години след това се отказа в полза на сина си Судара, но запази действителната власт — стар установен японски обичай.

През живота си държеше изкъсо йезуитите и будистите, елиминира или неутрализира католическите даймио. Синът му, шогунът Судара, затегна юздите, а синът му, шогунът Хиронага, довърши така внимателно съставения план в шогуната, с който той официално постави извън закона и под заплахата от смъртно наказание християнството в Япония. През 1638 шогунът Хиронага разруши последния бастион на християнството в Шимабара, близо до Нагасаки, където няколко хиляди роднини, трийсет хиляди селяни и техните семейства се бяха разбунтували срещу него. Онези, дето не искаха да се откажат от вярата си, бяха разпънати на кръст или съсечени незабавно като обикновени престъпници. Само една шепа се отказаха. После насочи вниманието към будистите. За един ден реши да приема дарове от всичките им земи и така ги окова.

— Заповядайте, Хирага-сан, Ори-сан — рече отново старият монах. — Ние сме за шиши, за соно-джой и срещу шогуната. Свободни сте да дойдете или да си тръгнете, когато желаете. Ако ви е нужна помощ, кажете ни.

— Тогава разберете колко са войниците, кога пристигат и излизат, кои стаи обитават и кой е в тях.

Двамата мъже прекараха деня в наблюдение. На свечеряване облякоха дрехите си на нинджа. На два пъти Хирага се приближи до Легацията, веднъж се покатери дори по оградата, за да огледа, но бързо отстъпи; един патрул почти го настъпи.

— Няма да влезем, Ори, през нощта — прошепна той. — Нито през нощта, нито през деня. Сега има твърде много войници.

— Колко смяташ, че ще останат?

Хирага се подсмихна:

— Докато ги изгоним.

Вече бяха почти до техния безопасен дом, една кръчма, която се намираше на изток от замъка. Приближаваше зората, небето изсветляваше и облаците го покриваха по-слабо от вчера. Пред тях улицата пустееше. Също и мостът. Хирага уверен забърза по него, после рязко спря. Патрул на Бакуфу от десет мъже излезе от сенките. Веднага двете страни заеха позиция за нападение и защита, ръцете им бяха върху дръжките на мечовете.

— Елате напред и ми дайте документите си за самоличност — извика старшият самурай.

— Кой си ти, че да ги искаш?

— Виждаш нашите значки — рече ядосано мъжът, като стъпи върху дървените греди на моста. Останалите му хора се разпръснаха зад него. — Ние сме воини на Мото, девети полк, охрана на шогуна. Удостоверете самоличността си.

— Ние пък шпионираме вражеското укрепление. Нека минем.

— Приличате на крадци. Какво има в тази торба на гърба ти, а? Самоличността ви!

Рамото на Ори го щракаше. Той видя издайническото оцветяване на раната, но го скри от Хирага, както и болката. Главата го болеше, ала веднага разбра, че няма какво да загуби, освен да спечели възхитителна смърт.

Соно-джой! — наведе се той внезапно и се хвърли към самурая на моста. Другите отстъпиха, за да им направят място, и Ори отби удара, атакува после отново, направи финт и този път ударът му бе точен. Мъжът падна мъртъв в краката му. Ори се спусна веднага към другия мъж, който отстъпи, тръгна към следващия, но и той също отстъпи. Кръгът от мъжете се стесняваше.

Соно-джой! — извика Хирага и се втурна след Ори.

— Самоличността ви! — Призивът не направи особено впечатление на младия войн. — Аз съм Хиро Уатанабе и не желая да убия или да бъда убит от непознат войн.

— Аз съм шиши от Сацума — отвърна гордо Ори, като добави измислено име, както беше техният обичай. — Рияма Такагаки.

— А аз съм от Чошу, казвам се Шодан Мото! Соно-джой! — повтори Хирага и се хвърли към Уатанабе, войникът отстъпи без страх, както и останалите му колеги.

— Никога не съм чувал за никого от вас — процеди през зъби Уатанабе. — Вие не сте шиши, вие сте отрепки. — После се втурна, но бе париран. Хирага, майстор на меча, използва силата си и побърза да го извади от равновесие, накара го да отстъпи встрани и го съсече откъм незащитения хълбок, отново издърпа меча и в следващия миг съсече врата на мъжа, обезглави го, а щом онзи се олюля към земята, го довърши, заемайки идеална позиция за атака.

Настъпи дълбока тишина.

— При кого си учил? — попита някой.

— Токо Фуджита беше един от моите сенсей — отвърна Хирага, всяка част от тялото му бе готова за следващо убийство.

— Ийе! — Токо Фуджита беше един от уважаваните майстори на меча на Мито; бе загинал при земния трус в Йедо през ’55-а заедно с още стотици хиляди.

— Те са шиши, а хората на Мито не убиват шиши! Соно-джой! — Мъжът се отмести, не беше сигурен за останалите, мечът му беше готов.

Те го погледнаха, после се спогледаха. Отсрещният войн също се отмести. Между тях остана примамлива пътечка, но за всеки случай мечовете на всички бяха готови.

Хирага също бе готов; очакваше някакъв номер, ала Ори му кимна, забравил болката, победата или смъртта, да го последва. Той изчисти острието и го прибра в ножницата. Учтиво се поклони на двамата мъртви и прекрачи към тясната пътека — не поглеждаше нито вдясно, нито вляво, нито назад.

След миг Хирага го последва. Също бавно. Докато завиха зад ъгъла. После и двамата си плюха на петите и не спряха, докато не се отдалечиха.

Бележки

[1] Профилирана греда по горния край на борда в кораба.

[2] Бездимен барут.

[3] Очарован съм да се запозная с вас (фр.). — Б.пр.