Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

51.

Йедо

Вторник, 1 януари 1863

Йоши Торанага бе пристигнал от Киото в замъка в Йедо преди осем дни, уморен и сърдит. От пътната спирка Хамамацу се придвижиха с усилен преход.

Чертите на лицето му се бяха изострили. Войниците му и преди се бояха от него, а сега направо се вцепеняваха. Гневът му се стоварваше върху тях като камшик. По време на пътуването Йоши бе претоварил както себе си, така и тях: спяха само по няколко часа, той се вбесяваше от всяко забавяне, странноприемниците не го задоволяваха, нито банята, нито храната, нито обслужването, нито изгледите за бъдещето. Абе опираше пешкира, но те до един знаеха, че това бе резултат от скръбта по ненагледната Койко.

Абе уреди тя и Сумомо да бъдат кремирани и едва тогава се качиха на седлата и препуснаха. Войниците му съзнаваха, че подобен доблестен боец заслужава дълбок поклон от победителя, особено пък ако е шиши и жена, за която скоро ще се пеят песни и ще се разказват предания, както и за удара, който я бе разполовил. Същото очакваше и Койко Лилията, тъй като тя се бе изпречила пред първия шурикен и по този начин бе спасила живота на господаря им, а той я бе дарил с безболезнена смърт.

Но пред кладата Йоши, настойникът на Наследника, само бе казал хладно:

— Чуйте посмъртното им стихотворение:

От нищо е нищо, трупът си е труп — той е нищо:

моят, вашите, даже техните. Имаше ли ги? Има ли ни нас?

И поеха напред с все сила под страх от смъртно наказание, докато се доберат до замъка. Но и там не успяха да си поемат дъх. Замъкът, Йедо и цяла Куанто бяха с главата надолу заради подготовката на гай-джин за война, ускорена от ултиматума на тайро, нещо, което Йоши очакваше.

— Бе неизбежно — заяви Йоши пред Съвета на старейшините, който незабавно бе свикал. И добави, за да даде на Анджо възможност да се измъкне с достойнство: — Дали са ти прибързан съвет. Отстрани глупака, който ти е предложил и съставил писмото.

— Императорът, както и шогунът заповядаха да изхвърлим гай-джин — сърдито отвърна Анджо.

— Заповядаха? Заповядва само шогунатът, а не някакво си непълнолетно хлапе, което предъвква слова, които шогунатът влага в устата му. Нито пък Императорът. Той само ни предлага да направим едно или друго.

— Аз като тайро сметнах ултиматума за необходим.

— Тогава пак да те попитам, какво ще правим, щом флотът пристигне тук?

— Няма да дойде. Ние ще ги нападнем първи. — Анджо се смръщи от внезапна болка и се хвана за хълбока. — Обградил съм ги и Йокохама прилича на умряла риба, която само чака да бъде изпепелена. Войските ни са почти готови за нападение.

— Ами флота? — запита Йоши, вбесен, че пак не са се съобразили с мнението му и отново са попаднали в собствения си капан. Нямаше смисъл да им напомня за добросъвестно изложения от него план как още месеци наред да протакат преговорите с гай-джин, докато шогунатът събере сили и се заеме по-подробно с жизнено необходимия, неотложен проблем за съкрушаване на вражеския съюз между Тоса, Чошу и Сацума. Допуснеха ли тяхното обединение да преуспее, с шогуната бе свършено.

— Още преди месеци ви предложих да изненадаме Йокохама и да я изпепелим. — Тояма трепереше от възбуда. — Да ги изпепелим!

— И какво ще правим с флота? — озъби се Йоши. Бе забелязал болезнените пристъпи на Анджо и им се зарадва. Според уговорката си с Огама от Чошу бе длъжен колкото се може по-бързо да изнерви противника си и да го обезвреди.

Тояма пламенно заяви:

— Боговете ще потопят техните кораби, Йоши-доно, както сториха с Кублай хан и неговите монголци. Тук е земята на боговете и те няма да ни забравят.

— А в случай че боговете отсъстват или са заспали — рече Анджо, — ние ще изпратим запалителни кораби. Вече съм наредил да построят стотици, стотици. Ако врагът преодолее тази преграда, ще изгинат само селяните, търговците, занаятчиите, дюкянджиите. А нашите огромни отряди ще останат непокътнати.

— Да, ще останат непокътнати — повтори ликуващо Тояма.

Анджо се впусна да обяснява:

— Щом ликвидираме Йокохама, флотът на гай-джин ще отплава, тъй като ще останат без база, където да се прегрупират. Ще отплават чак в китайските си колонии — тук за тях вече няма да има опора. Ако се завърнат…

— Когато се завърнат — поправи го Йоши.

— Добре де, Йоши-доно, когато се завърнат с още повече кораби, ще ги потопим в Проливите Шимоносеки. Огама ще го направи. Пък и където и да било другаде — дотогава ще сме се снабдили с повече оръдия, запалителни кораби и не ще допуснем да слязат на брега със значителни войски. Никога вече няма да слязат и да си основат база. Вече няма Споразумения, които да ги защитят! Никакви. Ще затворим страната си както преди. Така съм решил — победоносно заяви Анджо. — Скъсах Споразуменията — такава е волята на Императора.

— Ти си богоподобен, тайро, боговете ще ни защитят чрез Божествения вятър — изкиска се Зукумура и изтри слюнката от брадичката си.

— Нито боговете, нито пък запалителните кораби ще ни предпазят от снарядите на гай-джин — бе ги предупредил Йоши. — Загубим ли Йедо, губим и последното убежище и защитна крепост на нашия шогунат. И тогава всички даймио от страната ще се обединят срещу нас да си поделят плячката, предвождани от Огама от Чошу, Санджиро от Сацума и Йодо от Тоса. Без Йедо с шогуната ни е свършено, как не можахте да го разберете?

Анджо се присви от нов пристъп на болка и разярено викна:

— Много добре разбирам, че ти се смяташ за господар на страната и за Божи дар на Нипон, но не е така, не си. Тук ти заповядвам аз и аз се разпореждам, аз съм тайро, аз!

— Да, тайро си… Но защо имаш болки? — запита Йоши с престорена загриженост, сякаш току-що бе забелязал, надявайки се по този начин да избегне стълкновението. — Откога продължава това? И какво казва лекарят?

— Какво казва ли? Той… — Анджо отново отпи от горчивата билкова отвара. Лекарството почти не облекчаваше болките му. Те ставаха все по-силни, а новият китайски лекар се оказа безпомощен като предишните — до такава степен, че той дори възнамеряваше скришом да се прегледа при прочутия гай-джин лекар гигант в Канагава. — Остави сега болките ми. Добре те познавам — ясно ми е накъде биеш.

Йоши забеляза омразата на Анджо и разбра, че тя е предизвикана от собствената му младост и сила. „Само да знаеше този глупак колко съм изморен от живота.“

— Бих ли могъл…

— Нищо не би могъл да направиш, ще нападнем, когато аз заповядам, и толкоз! Закривам срещата — разгорещи се Анджо. Откакто бе станал тайро, управляваше деспотично и се отнасяше към всички с високомерно пренебрежение.

Изпаднал в ярост, Йоши кръстосваше замъка като тигър в клетка. След първия кошмарен ден беше натикал Койко в най-отдалеченото кътче на съзнанието си и се бе опитал да я забрави. Но няма-няма, и тя току надникваше оттам усмихнато. Той сърдито я отблъскваше, вече нямаше как да разбере дали наистина се бе втурнала напред, за да спаси живота му, макар Абе да твърдеше, че е така. Нито щеше някога да научи защо бе наела Сумомо Фуджахито — тази убийца шиши, чието име естествено бе измислено. Едно бе сигурно — Сумомо е била последовател на Кацумата.

А къде ли беше Кацумата сега?

Вече бе издал заповеди да го открият и бе обявил голяма награда за главата му. Бе наредил да заловят и изтребят всички шиши и техните покровители. Тогава бе изпратил да му доведат Инеджин, неговия най-вещ съгледвач.

Старецът влезе, накуцвайки, и се поклони.

— Господарю, изглежда, боговете те пазят, сякаш си един от тях.

— Като допускат една убийца шиши, въоръжена с шурикени, да проникне в най-съкровената светая светих на любовницата ми, която на всичкото отгоре се оказва предателка и съучастничка в заговора ли? — избухна.

Инеджин поклати глава и рече успокояващо:

— Може пък Койко да не е предателка, господарю, и да не е съучастник в някакъв заговор, а просто жена. Що се отнася до тази шиши Сумомо, тя просто изпита твоята бойна готовност и ти се оказа на висота. Добре си бил подготвен.

Учудващата сила на стария човек укроти яростта на Йоши.

— Не бях на висота — възрази той мрачно. — Тази бясна котка все пак успя да ме одраска, но раната зарасна.

— Да ти довлека ли мама-сан Мейкин тук, господарю?

— А, виновницата ли! Не съм я забравил. Не сега — малко по-късно. Още ли я следиш?

— Следвам я по петите като сянка. За какво ме повика, господарю?

— Искам от теб да ми намериш Кацумата, по възможност жив — отвърна Йоши. — Бях ти наредил да отстраниш предателя ронин, който работи в полза на гай-джин. Как му беше името? Ори Риома от Сацума, така беше.

— Той е мъртъв, господарю, но, изглежда, не е бил предател. Гай-джин са го убили преди няколко седмици. Застреляли са го, когато се опитал да нахълта в една от техните къщи. Техният осведомител е ронин от Чошу и се нарича Хирага.

— Оня от плаката ли? Предводителят на отряда, който уби Утани ли?

— Да, господарю. Засега не мога да го отстраня. Той се намира под покровителството на Главния англичанин и не се отделя от сградата им. В селото има мой съгледвач и ще ти кажа повече след няколко дни.

— Добре. Нещо друго? Какви са тия приказки за война?

— Надявам се след няколко дни да получа повече вести.

— Гледай да е по-скоро — скастри го Йоши и го отпрати. — Върни се чак когато събереш съществени сведения.

„Инеджин няма да ми измени — помисли си той. Съжаляваше, че се е държал сприхаво. — Съгледвачите са по-ценни от всички други… от тях зависи твоята дееспособност… Ах, Сун Цзъ, какъв гений си бил. Но колкото и задълбочено да познавам твоите наставления, те не ме упътват какво да правя с гай-джин, с това глупаво момче и с най-големия си враг — принцеса Язу. Те двамата все още се тъпчат с подсладената каша, която им поднасят дворцовите подлизурковци, подчинени на онова куче управителя. Според теб как да унищожа заобикалящите ме врагове? Анджо, старейшините. Дворът, Огама, Санджиро… Списъкът няма край. А най-отгоре стоят гай-джин.“

И тогава се бе сетил за поканата да се качи на фурансу — френския — военен кораб. Начинанието с въглищата, което съпругата му Хосаки бе предприела съвместно с Гиокояма и търсачите гай-джин, го улесняваше да изпрати Мисамото, мнимия самурай, рибаря преводач да уговори посещението. Това бе станало вчера.

Бе се измъкнал от Йедо на галера с гребци без всякакви официални церемонии заедно с Абе, двайсет телохранители и Мисамото. Срещата се бе състояла в открито море. Преживяването бе страховито. Размерът и силата на корабните машини, оръдията, товарът от барут, гюллета, въглища, разказите им — лъжливи или не, все още не можеше да каже — за големината на тяхната фурансу империя, за нейното богатство и могъщество, за левгите, които подобен кораб можеше да измине, за броя на военните им кораби и топове, за числеността на армиите им му се струваха невероятни. Мисамото превеждаше заедно с преводача, който се представи като Андре Фурансу-сан. Макар да си имаха свой собствен език, на тази среща говореха предимно на английски.

Йоши не разбра много от казаното. Използваните понятия бяха необичайни и им отне много време да му обясняват що е миля, ярд, барут, надлъжно люлеене, бутала, витлов параход, двигателен винт, затвор на оръдия, затвор на кремъклийка, фабрика и далекобойност.

Все пак всичко това хвърли известна светлина и му даде определени сведения от голямо значение: за тях въглищата и достъпните пристанища бяха от жизнена необходимост. Без тях военните параходи ставаха негодни: не бяха способни да поберат всички необходими въглища за плаванията си, за военните си операции и за обратния път и, второ — бе го забелязал още по време на срещата на съвета с гай-джин в замъка в Йедо, но тогава не успя да осъзнае доколко е вярно, — всяко споменаване на английските гай-джин предизвикваше подигравателни усмивки у фурансу гай-джин. Те не се двоумяха и открито показваха своята омраза.

Това го задоволи и подсили казаното преди време от Мисамото: почти всички нации на земята мразели англичаните, защото тяхната империя била най-голямата, те били най-силната и най-богата нация, с най-мощните и съвременни флотилии, с най-могъщите, най-дисциплинирани и най-добре екипирани армии, пък и се радвали на огромни приходи, като произвеждали повече от половината стоки на света. А най-важното — островът им бил непревземаем.

„Естествено, че ще ги мразят. По същия начин ненавиждат и нас от рода Торанага. А следователно — помисли си Йоши с болка заради някогашната си грешка — тъкмо с гай-джин следва да любезничим, да им се подмазваме, да им помагаме и да се отнасяме с тях изключително внимателно. Най-добрите флотилии и армии ли? Как ли да ги подлъжа, та да ми построят флот? Или да ме снабдят с такъв? Дали ще мога да им платя с въглища?“

— Мисамото, предай им, че ми се ще да науча повече за тези прекрасни фурансу изобретения — сладникаво рече Йоши, — а, да, имам нужда от приятели сред гай-джин. Нямам нищо против търговията — навярно ще уредя някак концесиите ми с каменните въглища да отидат при фурансу, а не при англичаните.

Думите му предизвикаха незабавен отклик. По това време вече бяха слезли в най-просторната каюта на кърмата. Тя му се стори тясна, неудобна и смрадлива. Вонеше на масло, пушек и човешки изпражнения. Навсякъде бе покрита с плътен слой въглищен прах. Разположиха се край дълга маса. Абе и половината от охраната стояха зад гърба му, а останалите — горе на палубата. Край масата насядаха пет-шест офицери с униформи, обшити със златни ширити, а в центъра се разположи техният водач Сератар — по-правилно бе да се изговаря Сьоратар.

Още щом го видя за пръв път и чу името му, Йоши тутакси го хареса. Бе съвсем различен от високия, намусен висш предводител на англичаните с непроизносимо име. Сератар, както и Андре се изговаряха лесно. Всъщност имената им бяха японски.

В случая със Сератар бе същинско чудотворно предзнаменование.

Серата се наричаше родовото селище, в което техният предшественик Йоши-шиги Серата-но Миновара се бе настанил през дванайсети век. През тринайсети век войнът даймио Йоши-сама Серата повел войска срещу своите повелители Ходжу, унищожил ги, завладял столицата им Камакура и я превърнал в своя собствена. Оттогава преките му потомци, родът Йоши-но Торанага-но Серата все още владееха Камакура. Шогунът Йоши Торанага бе погребан там в огромния си мавзолей.

— Значи сме роднини — бе се пошегувал Йоши, след като обясни това съвпадение на Сьоратар. Сьоратар се бе засмял и докато останалите си бъбреха като множество маймуни в чуждоземски униформи, му бе обяснил, че и той произхожда от древен род, но не толкова славен като На Йоши.

— Моят господар — рече Андре с поклон, — за моя господар е голяма чест да бъде приятел и гай-джин сродник на твоето велико семейство.

— Предай му, че смятам името му за добра поличба — отвърна Йоши. Беше забелязал, че този човек е нещо много повече от обикновен преводач.

— Моят господар благодари и казва, че фурансу обещават двойно повече от англичаните.

Мисамото угоднически преведе:

— Господарю, той иска да каже, че сделката с тях ще е по-добра. И фурансу произвеждат оръдия като англичаните, макар и не толкова много.

— Преведи им, че ще обмисля дали да не им предложа каменовъглените си концесии. Нека ми кажат колко въглища ще искат, за да получа пушки и топове с барут и снаряди, а също и кога ще ми ги дадат. Искам и един параход заедно с офицери, за да обучат мои хора за офицери и моряци. Всъщност — добави Йоши невинно — навярно ще отстъпя на фурансу изключителното право да строят, да продават и обучават мой военноморски флот. Естествено, ще им платя. Стига да поискат приемлива цена.

Мисамото се ококори. Но преди да успее да отвори уста, гай-джин Андре, който бе слушал много внимателно, се обади:

— Моят господар е сигурен, че кралят на фурансу ще сметне за голяма чест да помогне на господаря Йоши Торанага с флота. — Запленен, Йоши наблюдаваше как Андре се обърна и заговори на предводителя Серата, а офицерите слушаха и кимаха, обзети от възбуда. „Учудващо е колко лесно се впечатляват тези хора от търговия и от възможни бъдещи печалби — помисли си той. — Щом фурансу се отзовават толкова бързо, английският предводител сигурно също ще откликне така. По-добре две риби да се бият за една и съща стръв, отколкото една.“

Поговориха и по други въпроси. Времето не им стигна да ги обсъдят подробно. Но все пак Йоши научи достатъчно и му се прищя да узнае още повече. Андре бе споменал една подробност, която го потресе. Разговаряха за съвременните медицински познания и колко е лесно да подготвят и оборудват една болница:

— Главният доктор в Канагава е добър, господарю. Чух, че тайро Анджо бил болен. Чух, че тайро щял да се срещне с Главния доктор-сама.

— Къде и кога ще стане тази среща?

— Моят господар не е сигурен дали вече е уредена. Навярно Главният доктор по медицина ще помогне на тайро.

— Кажи ми, ако това се уреди. Предай на Серата, че възможността за болница ме интересува.

Йоши реши да спре дотук. Засега. Пък и му се щеше Мисамото да забрави чутото. „Как да си намеря доверен личен преводач. Имам нужда от такъв. Току-виж, съм научил Мисамото — той ми е вярно куче, зависим е от мен и ми е в ръцете. Досега ми се е покорявал. Във всеки случай добре се справи със златотърсачите. Жалко, че го е нямало, че е описвал подробно на Хосаки как вървят проучванията, когато са се сбили. Самураят ми докладва, че приличали на диви зверове — колко подходящо определение! Ако Мисамото беше в мината, навярно щеше да ги спре. Всъщност няма значение: единият е мъртъв, значи една грижа по-малко, пък и оцелелия няма да го бъде. Въглища! Хосаки твърди, че сме имали огромни залежи и че гай-джин ги ценят колкото златото.“ Йоши съзнателно промени темата.

— Попитай Серата-сан, защо гай-джин стрелят с топове и пушки и защо корабите им кръстосват напред-назад и нарушават покоя на тази Земя на боговете? За война ли се готвят?

Възцари се тишина. Настроението в каютата се промени.

— Моят господар казва, че няма да има война. — Йоши забеляза, че гай-джин Андре превежда добросъвестно. — Само се готвим за защита. Толкова съжалявам, тайро писа всички гай-джин да напуснат.

— Защо не си отидат за месец-два и след това да се върнат? — Японецът се изсмя наум, като забеляза, че думите му предизвикаха ужас и смайване.

— Моят господар твърди, че Споразуменията, подписани от шогуна, потвърдени от водача на Бакуфу тайро И и от Божествения император, ни допускат в Йокохама, Канагава, а скоро и в Кобе. Споразуменията са добри и за Нипон, и за гай-джин. Тайро Анджо, толкова съжалявам, напразно се сърди.

— Много даймио мислят като него. Тайро Анджо е вождът. Длъжни сте да му се подчинявате. Вие сте на наша земя.

— Моят господар казва, че фурансу ще помогнат на Нипон да стане велика световна нация… а също и тук.

— Предай на Серата-сама, че тайро е вождът и щом нареди нещо, то се изпълнява. Макар понякога — добави Йоши многозначително — и тайро да променя решенията си, ако го посъветват правилно. — Забеляза, че разбраха намека му. — Толкова съжалявам, но вече десетки пъти обяснихме, че само даймио Санджиро може да разреши неприятните въпроси със Сацума.

— Моят господар се надява някой да даде правилен съвет на тайро. Даймио от Сацума трябва да се извини, да изплати обезщетението, съгласувано на срещата в Йедо, и открито да накаже убиеца.

Йоши кимна, сякаш бе сериозно загрижен. Внезапно се изправи за всеобщо смайване и ужас — нямаше смисъл от по-нататъшни приказки с тези дребни чиновници, полезни само в някои отношения. Налагаше му се да започне преговори с водача на англичаните. Срещата с французите го бе задоволила напълно. И въпреки надменното си и непреклонно държание прояви известна дружелюбност и с престорена неохота се съгласи на нова среща.

— Мисамото, предай им, че мога да ги приема в Йедо след десет дни. Нека дойдат в Йедо за среща на четири очи.

Тъкмо да напусне кораба, и гай-джин Андре се обади:

— Моят господар ти желае добра Нова година.

Йоши се втрещи, като разбра, че светът на гай-джин си има свой собствен календар, напълно различен от японския и китайския лунен календар, по който се изчисляваха дните, месеците и годините, откак свят светува.

— Първият ден от нашата година, Серата-сама, е между шестнайсетия ден от Първия месец и двайсет и втория ден от Втория месец в зависимост от Луната. Тази година е годината на Кучето, а Първият и ден е на осемнайсети от Първия месец, когато започват нашите празници.

През целия обратен път до Йедо на галерата той се питаше що за хора са тези. Бе най-вече ужасен — гай-джин приличаха на чудовища в човешки облик, дошли от звездите, а представите и становищата им бяха в пълна противоположност с японското разбиране за женското и мъжкото начало.

„И все пак Нипон се нуждае от по-големи кораби, от оръжия и от мощ, за да се предпази от тези чуждоземски дяволи и да оцелее като нация. А засега — с погнуса си помисли той — шогунатът трябва да постигне съгласие и да живее в сговор с тях.

Те никога няма да си отидат по своя воля. Ако не тези, ще дойдат други да ни ограбват — китайци, монголци или рунтавите жители на Сибирските ледени земи, които гледат към нас и им текат лигите. Винаги ще бъдем обкръжени с англичани, какво да правим с тях?“

Това беше вчера. Цяла нощ до сутринта бе потънал в дълбок размисъл. Почти не яде, почти не спа. Измъчваше го и празното му легло, и опустелият му живот. Забранената мисъл за Койко се прокрадваше в съзнанието му, не му излизаха от главата нито Анджо, нито Огама, нито останалите. По пътя от Киото многократно си бе представял колко е чисто острието на меча, чистотата и умиротворението на смъртта. Човек се изравняваше с боговете, когато избираше минутата, часа и деня на собствената си смърт: от нищо в нищо. Край на опустошителната скръб.

Толкова бе просто.

Първият лъч на зората проникна през кепенците и лизна късия му меч. Той лежеше заедно с дългия на една ръка разстояние. Заредената му пушка също се намираше там — бе я нарекъл Нори. Късият меч представляваше семейна ценност, изработена от главния ковач на мечовете Масумара и бе принадлежала на шогуна Торанага. Йоши разглеждаше излъсканата от употреба ножница и си представяше съвършеното му острие. Протегна ръка, погали кожата и докосна чепа, прикрепен към дръжката. Баща му бе заръчал да го поставят там, преди да му подари меча официално пред отбран кръг от техни подчинени. Тогава Йоши бе на петнайсет и за първи път бе убил човек — един ронин, вилнеещ близо до семейния им замък „Орловото гнездо“.

— Нека ти напомня за твоята клетва, сине мой: че с достойнство ще носиш това острие, че ще използваш само него, за да си направиш сепуку, а ще си направиш сепуку единствено за да избегнеш плен или ако ти нареди шогунът и Съветът на старейшините единодушно потвърди заповедта му. Всички други причини са недопустими, докато шогунатът е застрашен.

„Страховита мъдрост. — Йоши се отпусна на леглото и се почувства на сигурно място в тази стая, в която бе изпитал толкова щастие. Погледът му отново се плъзна към късия нож. Днес го желаеше повече от всякога. Толкова пъти мислено бе репетирал това сепуку, че му изглеждаше прекрасно, благодатно и освобождаващо. — Скоро Анджо ще ме арестува и това ще ми послужи за извинение…“

Слухът му винаги бе нащрек и затова долови приближаващите стъпки. Стъпки на войник. Сграбчи двата си меча и зае отбранително-нападателна стойка.

— Господарю!

Разпозна гласа на Абе. Това не означаваше нищо — някой би могъл да държи нож до гърлото на Абе. А, току-виж, и самият Абе е предател — след смъртта на Койко Йоши подозираше всички.

— Какво има?

— Инеджин моли да се срещне с теб.

— Претърси ли го?

— Най-основно.

Йоши дръпна въжето, което бе прикрепил към резето на армираната врата така, че да отваря, без да мърда от мястото си.

На прага застанаха Инеджин, Абе и четирима самураи. Той си отдъхна.

— Влез, Инеджин.

Абе и войниците от личната му охрана понечиха да го последват.

— Няма нужда, но стойте наблизо, за да ме чуете, ако ви викна.

Инеджин влезе, затвори подире си, забеляза приспособлението, но не каза нищо, а коленичи на десетина крачки.

— Откри ли Кацумата?

— Ще пристигне в Йедо след три дни, господарю. Първо ще се отбие в къщата на Глицинията.

— Това свърталище на скорпиони? — Йоши не бе захлопнал мама-сан Мейкин в капана. За да си изясни истинските мащаби на заговора срещу него, преди да си отмъсти. Мъстта доставя по-голяма наслада, когато си спокоен. А той все още не се чувстваше спокоен. — Можем ли да го хванем жив?

Инеджин се усмихна особено.

— Съмнявам се, но нека първо започна с друго, господарю. — Старецът намести болното си коляно. — И тъй, за гай-джин. Случи се онова, за което се надявахме и работихме. Съгледвач на гай-джин ни предложи бойните им планове срещу пари в брой.

— Да не са фалшиви?

— Не зная, господарю. Но разправят, че съдържали движението на войските и корабите им. Цената била умерена, но въпреки това чиновникът от Бакуфу не ги купил веднага, взел да се пазари и гай-джин се изплашил. С Анджо начело… — Сбръчканите му устни се изкривиха от отвращение, докато произнасяше името на тайро. — Той е бака, недостоен! Рибата се вмирисва от главата.

— Така е. Глупак!

Инеджин кимна.

— Отново са забравили Сун Цзъ, господарю: „Да оставаш в неведение за състоянието на врага, да ти се свидят неколкостотин унции сребро е варварство в най-висша степен.“

— За щастие един осведомител ми донесе за това. — Инеджин извади някакъв свитък от ръкава си и го сложи на масата. Йоши въздъхна доволно:

— Со ка!

— С помощта на моя осведомител го закупих като дар за теб, господарю. Изложих го на голяма опасност, но подмених този свитък с фалшив, та в крайна сметка Бакуфу да го купят евтино.

Йоши не докосна документа, а само го погледна.

— Моля те, нека ти възстановя сумата — предложи той. Инеджин прикри огромното си облекчение, тъй като бе заложил тяхната странноприемница на Гиокояма, за да получи парите. — Иди при ковчежника ми. Достоверни ли са сведенията?

Инеджин сви рамене. И двамата знаеха едно от напътствията на Сун Цзъ: „Най-опасни са най-приближените съгледвачи. Те продават тайните за пари. Изисква се да си гений, за да разкриеш такъв човек.“

— Моят осведомител се кълне, че сведенията са достоверни и на този гай-джин може да се разчита.

— За какво става дума?

— Плановете на гай-джин са ужасяващо прости. Десет дни след като връчат ултиматума си и той не бъде изпълнен, целият им флот ще се насочи към Йедо. През първия ден, господарю, те ще са най-далеч от брега. Ще стрелят с най-далекобойните си тежки оръдия, предназначени да превърнат в прах всички мостове и пътища.

Отбелязани са с карфици и без съмнение сведенията идват от предателя Хирага. Същата нощ ще се възползват от светлината на пожарите и ще обстрелят замъка. На следващия ден ще унищожат крайбрежието. На третия ден ще свалят на сушата хиляди войници с пушки и ще се насочат към портите на замъка. Там ще поставят обсадни мортири, ще унищожат портите, мостовете и ще сринат по-голямата част от замъка. На петия ден ще се оттеглят и ще отплават.

— За Йокохама ли?

— Не, господарю. Според плановете ще изтеглят всички гай-джин един ден преди началото на бойните действия и ще ги отведат в Хонконг до пролетта. Тогава ще се завърнат със значителни военни сили. Разходите по войната, както стана в Китай и какъвто е обичаят им, ще бъдат удвоени и изискани като обезщетение от шогуната и от Императора, както и цялостен достъп из Нипон, включително и до Киото. Ще настояват за един остров, отстъпен за вечни времена, за да прекратят военните действия.

Йоши го побиха тръпки. „Щом тези варвари успяха да усмирят цял Китай, Майката на света, в крайна сметка ще усмирят и нас, дори и нас. Цялостен достъп!

— Това ултиматум ли е? Някакво ново дебелоочие?

— Не е записано в свитъка, господарю, но съгледвачът обеща да съобщи подробности, както и началото на военните действия, ако има промени.

— Купи ги на всяка цена. Ако се окажат верни, ще е важно за изхода.

— Навярно, господарю. Част от сведенията се отнасят до противомерките на гай-джин. Как да се справят със запалителните кораби.

— Но Анджо ме увери, че това е тайна!

— Не и за тях. Бакуфу са като продънено сито за заинтересованите, пък са и продажни, господарю.

— Искам имената им, Инеджин, и ще ги набуча на кол.

— Започвай още днес, господарю. Започни от най-горе.

— Но това е измяна.

— Но е вярно, господарю. За разлика от всички познати ми водачи ти предпочиташ истините, а не лъжите. — Инеджин раздвижи коленете си, които го боляха непоносимо. — Въпросът с този съгледвач е сложен. Мейкин ми каза за него… — Йоши изсумтя. — Да, разбирам те. Но ми каза Мейкин, Мейкин, която отклони посредника от Бакуфу към мен, тъкмо тя пробута лъжливия свитък, и то с опасност за живота си, тъй като ще трябва да засвидетелства неговата достоверност. Мейкин отчаяно желае да докаже своята преданост към теб.

— Преданост? След като нейната Къща е убежище за шиши, място за срещи на Кацумата, учебно легло за предатели!

— Мейкин се кълне, че Койко никога не е участвала в заговор против теб, никога. Нито пък тя самата.

— Че какво друго й остава? Да каже, че е била прислужницата?

— Може да говори истината, господарю, а може би — не, но навярно поради скръбта си вече е осъзнала миналите си заблуди. Вражи съгледвач, привлечен на твоя страна, понякога се оказва изключително ценен.

— Само главата на Кацумата ще ме убеди. Още повече, ако го заловят жив.

Инеджин се засмя, наведе се напред и сниши глас:

— Нека бързо те снабди с подробности около предателя Хирага, преди да поискаш главата му.

— И нейната.

— Женска глава, набучена на кол, не е приятна гледка, господарю, независимо дали е стара или млада. Това е древна истина. По-добре я остави на раменете й и използвай в своя изгода злобата, мъдростта, коварството или просто лошотията, която е присъща на всяка подобна жена.

— Как?

— Нека първо ти предаде Кацумата. Въпросът с Хирага е по-сложен, Мейкин твърди, че бил добър приятел с важен английски чиновник, приближен на водача на гай-джин, който се казвал Тайра.

Йоши се намуси. Нима това бе още една поличба? Тайра също беше значимо име в Япония, древно благородническо семейство, което се родееше с Йоши Серата.

— Е, и?

— Този Тайра е чиновник, стажант-преводач, вече много добре владее японски.

— Тайра, а? Това да не би да е един грозен младеж, висок, със сини очи, с огромен нос и дълга коса с цвета на оризова слама.

— Да, да, навярно е той.

— Помня го от срещата им със старейшините. Продължавай.

— Мейкин чула, че стремително напредвал в нашия език, подпомаган от една кучка на име Фуджико, но още повече от тоя Хирага, който си бил пуснал коса като гай-джин и се обличал като тях. — Старецът се подвоуми — обожаваше да споделя тайни. — Изглежда, е внук на знатен шоя от Чошу, на когото някога разрешили да закупи чин гоши за синовете си, а един от тях е баща на Хирага и сега е кирадзуми. Младежът бил избран да се запише в едно тайно училище в Чошу, където научил английски, тъй като бил изключителен ученик. — Инеджин потисна усмивката си, като видя изражението на Йоши.

— Значи, съгледвачът не е гай-джин, а този Хирага?

— Не, господарю. Но можем да го използваме като второстепенен източник на сведения. Стига да се доберем до него.

— Един шиши да ни помага? — присмя му се Йоши. — Невъзможно.

— Как мина вчерашното ти посещение на фурансу кораб? Беше ли ти от полза, господарю?

— Мина интересно. — Нямаше как да опази в тайна подобни случки. Радваше се, че Инеджин се осведомява толкова бързо и толкова добре. Абе и пет-шест войници бяха присъствали на срещата. Чий ли език се бе развързал, след като си бяха пийнали? Нямаше значение. Следваше да го очаква. Не бе изтървал нищо злепоставящо.

— Абе! — провикна се Йоши.

— Да, господарю.

— Изпрати прислужничка с чай и саке. — Не продума нищо, докато не им ги поднесоха и Инеджин не ги прие с благодарност. Пресяваше съобщението, разпределяше сведенията и подготвяше кови въпроси и отговори. — Какво предлагаш?

— Защо да предлагам, след като ти вече сигурно си решил, господарю. Но ми хрумна, че ако английският водач изпрати ултиматум, ти си единственият подходящ посредник — само ти, господарю.

— Ах? И после?

— Покрай другото помоли да се срещнеш с този Хирага. Прецени го, току-виж, си го убедил да мине на наша страна. Използвай го за своя изгода. Това ще е най-подходящото време.

— Може и да си прав, Инеджин. — Вече се бе отказал от подобна мисъл заради много по-добра. Новото му хрумване подхождаше на плана, обсъден с Огама в Киото, както и на собствения му внушителен замисъл. — Или пък да го използваме като назидание за останалите. Залови Кацумата — той е главата на змията, наречена шиши. Ако Мейкин е средството да го заловим жив, толкова по-добре за нея.

 

 

В Ходогая — пътната спирка на Токайдо — Кацумата наблюдаваше тълпите от прозореца на една чайна.

— Потърпи, Такеда. Хирага няма да пристигне преди обяд.

— Мразя тази странноприемница — заяви Такеда. Селото се намираше в открито поле, в което почти нямаше къде да се скрият, а и бе разположено едва на три мили от Колонията в Йокохама. Бяха отседнали в чайната на Първата луна, същата, в която Кацумата и даймио Санджиро бяха останали, след като Ори и Шорин нападнаха гай-джин на Токайдо. — Ами ако не дойде? — Младежът раздразнено се почеса по главата. Не беше се бръснал, откак избягаха от Киото, и косата, и брадата му бяха наболи.

— Ще пристигне. Ако не днес, утре. Налага ми се да се срещна с него.

Двамата се криеха тук от седмица. Пътуването им от Киото бе мъчително, на косъм от смъртта.

— Сенсей, не ми харесва тая къща, нито промяната в плана. Ако ще продължаваме да се борим, трябва да идем в Йедо, инак по-добре да се разотиваме по домовете си.

— Щом искаш да си вървиш, върви си. Ако искаш да се върнеш в Чошу, върни се. Ако още веднъж ми се разхленчиш, ще ти наредя да се махаш! — скастри го Кацумата.

Такеда тутакси се извини и добави:

— Просто загубихме много бойци в Киото, дори не знаем как я карат шиши в Йедо. Толкова съжалявам, но все си мисля, че и ние като оцелелите следва да се разотидем по домовете си — аз в Чошу, ти в Сацума — и по-късно да се прегрупираме.

— Ходогая е подходяща за нас и тук сме на сигурно място. — Предупреден, че Йоши е обявил голяма награда за главата му, Кацумата бе решил да се държи благоразумно и да не продължава — Утре или вдругиден тръгваме — рече той, доволен, че този хлапак защитава тила му. — Първо Хирага.

Бе трудно и опасно, докато се свържат с него. Малцина имаха достъп до бариерите в Йокохама и до Йошивара на гай-джин. Непрекъснато се издаваха все нови пропуски и се определяха нови пароли. Навсякъде бродеха наказателни отряди с неограничени пълномощия. Около Йокохама гъмжеше от самурайски войски. Те почти бяха изолирали Колонията от останалата част от страната. Но преди три дни Кацумата откри една прислужничка, чиято сестра бе акушерка, и от време на време ходеше в Йошивара. За един златен обан тя се съгласи да отнесе съобщение на мама-сан в къщата на Трите шарана.

— Такеда, остани тук и наблюдавай. Чакай ме търпеливо.

Кацумата се спусна в градината и през главните порти излезе на Токайдо. Пътят бе претъпкан от сутрешни пешеходци, от паланкини, носачи, гадатели, писари, самураи и коне, яхнати от жени и самураи. Разговаряха, викаха, крещяха. Утрото бе мразовито. Всички носеха ватирани връхни дрехи, топли шалове и шапки. Неколцина самураи се втренчиха в Кацумата, но не предизвикателно. Походката му, мръсната му грива и брада, дългият му меч в ножницата на гърба и късият, затъкнат в колана, предупреждаваха любопитните да бъдат предпазливи. Очевидно бе нещо като ронин и следваше да го избягват. Кацумата седна на пейка в една крайпътна гостилничка, разположена в покрайнините на селото зад добре охраняваната бариера, откъдето се откриваше добър изглед към морето и към Йокохама.

— Чай. Погрижи се да е пресен и горещ.

Изплашеният съдържател хукна да изпълни поръчката.

 

 

В Колонията група конни търговци изтопуркаха по моста, любезно вдигнаха шапки или отдадоха чест с камшиците си за езда на стражата пред Северната порта. Отговориха им с нехайни поклони. Други търговци, войници, моряци, паплач от Пияния град вървяха пеша. Всички бяха наизлезли на празнична сутрешна разходка. Днес бе Нова година. За днешния следобед бяха запланирани конни надбягвания, а по-късно — футболен мач между армията и флота. Бе студено, но приятно. Духаше слаб ветрец, който отнасяше миризмата на зима, на гниещи водорасли и човешки изпражнения навътре към сушата.

Единият от ездачите бе Джейми Макфей. Хирага го следваше плътно. Шал покриваше почти цялото му лице, шапката му за езда бе смъкната до очите. Носеше добре скроени дрехи. Нито Тайърър, нито Сър Уилям бяха одобрили и дори не знаеха за тази разходка. Тя му бе подарък от Джейми, задето му бе превеждал при разговора с шоя и го бе снабдявал с търговски сведения.

Вчера Хирага му бе казал:

— Аз отговаря повече въпроси на езда, Джами-сама. — И бе добавил: — Трябва отиде… отиде Ходогая, срещне братовчед. Моля?

— Защо не, Накама, друже!

Макфей не бе ходил в селото от месеци, макар то да се намираше в района на Колонията, и се зарадва на този предлог. Малцина от търговците се решаваха да се отдалечат толкова без военен ескорт. Убийството на Кентърбъри и горчивата участ на Малкълм Струан не им излизаха от ума.

Днес Макфей се чувстваше добре. С последната поща бе получил официален отчет от своята банка в Единбург и бе открил, че състоянието му е по-добро, отколкото бе очаквал — повече от достатъчно да започне самостоятелна търговия, макар и скромна. Търговската къща се намираше в добри ръце и това го радваше. Новият управител на компания Струан Албърт Макструан бе пристигнал от Шанхай. Джейми се бе запознал с него в Хонконг преди три години, когато Макструан постъпи в компанията. След шест месеца обучение в Хонконг под ръководството на Кълъм Струан той бе заминал за Шанхай и там бързо бе поел поста заместник-директор.

— Добре дошъл в Йокохама — искрено го бе приветствал Джейми. Харесваше го, макар да знаеше малко за него — само, че го бива в работата. В жилите му се смесваха шотландска и испанска кръв. Негов предшественик бе един от хилядите испанци от Непобедимата армада, претърпели неуспех край бреговете на Шотландия и Ирландия, който бе оцелял и се бе заселил по тези места.

Тук щяха да го вземат за евразиец, но никой не го предизвикваше. Според преданието и той бе едно от тайните извънбрачни деца на Дърк Струан, когото Дърк скришом бе отправил в Шотландия заедно с природения му брат Фредерик Макструан. Говореше се, че малко преди смъртта си Дърк щедро ги бе обезпечил.

— Ужасно съжалявам, че се срещаме при тези кошмарни обстоятелства, стари приятелю. — Макструан имаше аристократично произношение, отработено в университетите в Итън и Оксфорд, с едва забележима следа от шотландски диалект. Бе двайсет и шест годишен, нисък, набит, тъмнокос, със златиста кожа, високи скули и тъмни скосени очи. Джейми никога не го бе питал за преданието, нито пък Макструан бе отварял дума за това. Когато преди почти двайсет години Джейми за пръв път пристигна в Хонконг, тогавашният тай-пан Кълъм Струан му бе разяснил: „Тук не се задават въпроси, особено относно Струанови — имаме много тайни, прекалено много тъмни дела, които навярно трябва да потънат в забвение.“

— Всичко е наред, не се безпокой за мен, господин Макструан — бе го успокоил Джейми. — Готов съм за промяна в живота си.

И въпреки че вече официално не работеше в Търговската къща, Макфей все още му помагаше, запознаваше го с най-новите проекти и сделки, въвеждаше го заедно с Варгас сред техните японски снабдители. Счетоводните тефтери бяха в ред, каменовъгленото предприятие с Джони Корнуелеца напредваше блестящо и обещаваше да стане изключително доходно. Въглищата бяха първокласни и вече се подготвяха да пълнят по една баржа седмично през следващите три месеца. Такъв бе изпитателният срок.

Макструан щедро му бе определил двайсет процента от печалбата през първата година, а после — да поеме самостоятелно сделката с корнуелеца: „… стига този простак да е още жив дотогава“ — бе се засмял Албърт.

Благодарение на Хирага тайните търговски дела на Джейми с шоя процъфтяваха и, общо взето, първата по рода си компания бе сформирана: „ИСК Трейдинг — Ичи Стоку Компени“. Съпругата на шоя бе сметнала за благоразумно да не използват името на семейството им. Капиталът на компанията бе разделен на сто дяла. Шоя получи четиридесет, Макфей също, жената на Риоши петнайсет, а Накама-Хирага — пет.

Миналата седмица Джейми бе регистрирал своя собствена търговска компания и от утре започваше работа във временна кантора в сградата, приютила „Гардиън“ на Нетълсмит. Вече цяла седмица най-големият син на Риоши — свито, притеснително момче на деветнайсет — се явяваше на работа всеки ден в седем часа сутринта и си тръгваше в девет вечерта, за да научи всичко. Особено английски. С последната поща най-неочаквано бе пристигнало тримесечно обезщетение, придружено от любезно писмо на Тес Струан, която му благодареше за заслугите към компанията. „Тримесечно възнаграждение значи! Не е лошо за деветнайсет години служба“ — помисли си Джейми с невесела усмивка.

От Хонконг все още нямаше вести, бе твърде рано, макар че „Буйният облак“ би следвало да е пристигнал там преди десетина дни, а Хоуг — преди около седмица.

„Ще получим вести най-рано след четири-пет дни, дори и повече. Носят се слухове, че в южнокитайските морета бушували страхотни бури, така че може и да се забавят. Няма смисъл от предсказания…

Един ден ще имаме телеграф до Хонконг, а някой ден жиците ще се проточат чак до Лондон. Боже мой, каква благодат за всички нас — да изпратиш съобщение в Хонконг и да получиш отговор само за няколко дни. Или до Лондон и обратно за някакви си, да речем, дванайсет до шестнайсет дни вместо цели четири месеца! Няма да стане по мое време, но се хващам на бас, че ще има телеграфна връзка с Хонконг след около десет-петнайсет години. Ура за Накама и моя съдружник Риоши, ура за моята нова компания «Макфей трейдинг». И ура за Анжелик.“

Въпреки пълния си траур тя се бе съгласила на Коледа да присъства на вечерята, която Джейми даваше в чест на Албърт Макструан. Дойдоха Сър Уилям, Сьоратар, Андре и повечето посланици. Въпреки че нищо не бе останало от предишната й веселост и че почти не приличаше на себе си, Анжелик се държа благо и приветливо и всички забелязаха, че е станала дори по-хубава и по-зряла. Тази вечер щеше да се състои внушително соаре във Френската легация. Те също бяха поканени. Андре щеше да свири. Съмнително бе, че Анжелик ще танцува — облогът беше десет на едно. А дали е бременна или не — облозите за това бяха все още равни.

Нито Анжелик, нито Джейми отваряха дума за Хонконг. От съвместното им морско приключение насам и след като успешно бе надхитрила Сър Уилям, приятелството им укрепна и обикновено двамата вечеряха насаме.

„Ура за Новата година, която ще бъде прекрасна!“

Въпреки доброто му настроение го прониза съмнение: същинската търговия бе ненадеждна, около Шанхай пак се мътеше нова гражданска война, в Макао върлуваше чума, гражданската война в Щатите беше страховита, в Ирландия гладуваха, слухове за глад се носеха и тук, а на Британските острови бяха избухнали безредици заради безработицата и ниските заплати във фабриките. А и неприятностите с Тес Струан си оставаха.

„По дяволите, нали си обещах да не мисля за нея след първи януари 1863! Нито пък за Морийн…“

Пришпори коня, за да се разтовари от тревогите си. Хирага незабавно стори същото. И двамата бяха добри ездачи. От много време насам Хирага не се бе качвал на кон и за пръв път се движеше, кажи-речи, свободно извън Колонията. Той се изравни с Джейми и го подмина. След малко и двамата успешно препускаха с всички сили. Много скоро останаха сами, тъй като другите се бяха върнали на хиподрума. Двамата намалиха алюра, та да се порадват на хубавия ден.

Пред погледа им се виеше Токайдо, прорязан тук-там от реки с разливи и бродове. От двете им страни чакаха носачи, за да прекарат или да пренесат стоките и хората през водата. Ходогая се намираше на юг. Бариерите й бяха отворени. В добрите стари времена преди убийствата през пролетта и есента търговците имаха обичай да посещават селото, за да си пийнат саке и бира, като си носеха собствена храна. Там се смееха и флиртуваха с групи девойки, които се стремяха да ги замъкнат в собствените си кръчми и гостилници. Не бяха добре дошли в многобройните публични домове.

— Хей, Накама, къде е срещата с братовчед ти! — Джейми задържа коня си в покрайнините на селото недалеч от бариерата. С цялото си същество усещаше враждебното отношение на останалите пътници. Но не се разтревожи. Бе въоръжен, и то очебийно с раменен кобур с револвер в него. „Хирага обаче не е“ — помисли си Джейми.

— Аз търси него. По-добре ида сам оттатък бариера, Джами-сама.

Хирага бе обезумял от радост, когато получи съобщението на Кацумата, но едновременно го нападнаха опасения. Бе неразумно да се лиши от защитата на Сър Уилям и Тайърър, но изгаряше от желание да научи нещо за Сумомо и останалите, да изясни какво наистина се е случило в Киото и какво ново кроят шиши. Шоя ежедневно клатеше отрицателно глава:

— Толкова съжалявам, Отами-сама, още нямам известия от Кацумата и Такеда, нито за момичето Сумомо, нито за Койко. Господарят Йоши си стои в замъка в Йедо. Веднага щом науча нещо…

Все още добре увит в шала, Хирага махна на Джейми да кара начело.

— Моля, после намеря за теб добро място чакаш. Стражата на бариерата ги изгледа подозрително, едва-едва им се поклони и прие поздрава им. Хирага потръпна, като видя един плакат със собствения си портрет, залепен на стената. Джейми не го забеляза и Хирага се замисли дали той или някой от останалите би го разпознал с тази европейска прическа и мустаци. Японецът спря при първата кръчма. На развален японски, като наподобяваше пресипналите гласове на останалите търговци, той си избра маса в градината, поръча си чай, саке и бира, няколко японски ястия. После нареди на слугинчето никой да не ги безпокои и обеща голям бакшиш. Прислужницата стоеше със сведен поглед, но Хирага бе сигурен, че е зърнала очите му и е разбрала, че и той е японец.

— Джами-сама, аз върна след много малко.

— Не се бави, момче.

— Да, Джами-сама.

Хирага бавно излезе на пътя и пое към отсрещната бариера. Всеобщата враждебност и лошите обноски го вбесяваха. Няколко войнствено настроени самураи и неколцина пътници го принудиха да отстъпи и да им направи път. Същевременно се наслаждаваше, задето всички го вземаха за гай-джин и приемаха за грубо чуждоземско любопитство начина, по който оглеждаше всяка гостилничка. Зашифрованата бележка на Кацумата гласеше: „Ела в Ходогая през някои от следващите три сутрини. Ще те намеря.“

С усещането, че бие на очи, пък то си беше и така, той подминаваше хора, които просто се шляеха, седяха по пейките и масите, превиваха се над мангалите и го разглеждаха нагло и кръвнишки. И тъкмо тогава чу тихото уговорено изсвирване с уста. Не му отговори, нито се обърна, тъй като бе прекалено опитен. Стори му се, че дойде отляво. Престори се на уморен, избра си пейка доста надалеч от улицата в най-близката гостилница и заръча да му донесат бира. Прислужницата пристигна бързо-бързо. В съседство селяни, приведени и сърбащи от паниците със сутрешна оризова каша и от горещото саке, се отдръпнаха, като че ли бе чумав.

— Не се обръщай още — чу той тихия глас на Кацумата. — Не те познах, предрешил си се прекрасно.

— Ти също, сенсей — отвърна тихо Хирага, почти без да движи устните си. — Два пъти много внимателно огледах гостилничката.

Дочу тихия, добре познат и удивителен смях.

— Изпусни нещо, наведи се да го вдигнеш и бързо се озърни.

Хирага се подчини. Зърна един подивял, брадясал, злобен ронин с мазна грива, който го гледаше кръвнишки.

— Ийе, сенсей!

— Никакъв „сенсей“. Нямаме време, Ходогая гъмжи от наказателни патрули и от съгледвачи. Къде можем да се срещнем на по-сигурно място?

— В нашата Йошивара, в къщата на Трите шарана.

— Ще дойда след два-три дни. Жизненоважно е бързо да предизвикаме произшествие при гай-джин. Помисли за това.

— Какво произшествие?

— Голямо.

— Добре — отвърна Хирага. — Изпитах огромно облекчение, когато получих вест от тебе. Нямахме представа, че ще дойдеш тук. Носят се невероятни слухове за някакво сражение в Киото. Акимото е при мен, но тук сме сами, действаме на своя глава, а и загубихме много шиши при нападението си в Йедо. Имам да ти разказвам много неща за Йедо и за гай-джин. Кажи ми бързо, какво стана в Киото? Как е Сумомо?

— В Киото нещата вървят зле. Преди да тръгна, поверих Сумомо на Койко, която се завръщаше тук заедно с Йоши, за да го следи и да разбере кой ни предава. Сигурно е някой от нашите. Не исках да изтърва такава възможност и по този начин тя напусна Киото невредима. — Докато говореше, Кацумата обхващаше с поглед останалите хора в гостилничката. Макар да не бяха наблизо, те избягваха да го гледат. — Ние предприехме две нападения срещу Йоши, но и двете неуспешни. Някой издаде скривалището ни, Огама и Йоши се обединиха и ни устроиха засада. Ние…

— Ийе — прошепна Хирага, сериозно заинтересован. — Съюзници ли са станали?

— Засега. Изгубихме много водачи и много бойци. Подробности ще ти разкажа друг път, но Сумомо, Такеда, аз и още неколцина успяхме да си пробием път. Радвам се, че се срещнахме, Хирага. Тръгвам.

— Чакай, ами Сумомо? Бях й заръчал да се върне в Чошу.

— Тя ми донесе ценни сведения за положението тук, както и за Шорин и за Ори. Предложих й да продължи за Чошу, но тя пожела да остане: смяташе, че би могла да ти помогне. Как е Ори?

— Загина. — Чу как Кацумата изруга — Ори бе любимият му ученик. — Гай-джин го застреляха при опит да нахълта в една от техните къщи. Носи се слух, че шиши нападнали Йоши в Хамамацу, че Койко загинала по време на схватката, а също и един шиши. Кой беше той?

— Не той, тя. Толкова съжалявам, била е Сумомо. — Кръвта се смъкна от лицето на Хирага. — Койко я предала, тази кучка я предала на Йоши и по този начин е издала соно-джой и нас. Но е загинала от шурикен на Сумомо, забит в гърдите й.

— А как е умряла Сумомо?

— Като достойна шиши. Нейната смърт ще се помни навеки. Тя се била с Йоши — първо с шурикени, после с дълъг меч и едва не го убила. Такава беше бойната й задача, ако я издадат.

„Значи Сумомо е имала бойна задача — помисли си Хирага с внезапно прозрение. Цялото му същество клокочеше като вулкан, готов да избухне: — Очаквал ли си, че ще я предадат и въпреки това си я изпратил в оня вълчи капан.“ — Гърлото му се сви. Насили се и зададе най-важния въпрос:

— Как са я погребали? С почит ли?

Ако Йоши Торанага не й бе отдал дължимата почит, след като се бе сражавала и загинала храбро, Хирага щеше да го преследва, забравил всичко друго, докато единият от тях не умре. Той бе водач на шиши от Чошу — на най-силния състав. Сумомо, макар и от Сацума, се бе заклела във вярност към него и към Чошу.

— Моля те, трябва да зная, с почит ли са я погребали?

Никакъв отговор. Озърна се. Кацумата бе изчезнал безследно. Потресението на Хирага бе толкова очевидно, че останалите посетители мълчаливо се вторачиха в него. Недалеч стояха неколцина самураи и го наблюдаваха. Той се наежи, хвърли няколко монети на масата и с ръка върху скрития пистолет се върна по пътя, по който бе дошъл.

 

 

Същия следобед из замъка в Йедо витаеше някакво предчувствие. Йоши бързаше по коридора след лекаря китаец, Абе и четирима самураи ги следваха. Лекарят, висок и изключително мършав, бе облечен с дълга роба, а посивялата му коса бе вързана на плитка. Изкачиха няколко стъпала, минаха по още един коридор и докторът спря. Враждебно настроена стража им препречи пътя с ръце на мечовете и с погледи, приковани в Йоши и неговите войници.

— Толкова съжалявам, господарю Йоши — обади се военачалникът, — тайро заповяда никой да не влиза.

— А на мен — заяви лекарят, чийто страх му придаваше неочаквана храброст — нареди да доведа господаря Йоши.

— Господарю, можете да минете. Толкова съжалявам, хората ти ще останат тук — непреклонно заяви военачалникът.

Абе и войниците му посегнаха към мечовете си, въпреки че противниците ги превъзхождаха по численост.

— Спрете — спокойно нареди Йоши. — Изчакайте ме тук.

Абе се бе поболял от тревоги. До него бяха достигнали ужасните слухове, които се носеха из замъка, че господарят му ще бъде арестуван. Йоши само се бе присмял на мълвата.

— Моля да ме извиниш, господарю, но това може да е клопка.

Противниковите самураи се наежиха от обида.

— Ако е така, избий тези тук — засмя се Йоши.

Никой друг не се засмя. Махна на лекаря да върви напред. Беше решил, че ако се опитат да го обезоръжат, ще им се наложи да се бият и да загинат.

Пропуснаха го необезпокояван. Лекарят отвори отсрещната врата и с поклон го покани да влезе. Йоши не стискаше дръжката на меча си, но се бе приготвил, ако зад вратата се криеше убиец. Такъв нямаше. Само четирима стражи стояха, заобиколили футоните в просторната стая. На тях, грохнал от болка, лежеше Анджо.

— И тъй, настойнико на наследника — запита Анджо със слаб, но злобен глас, — имал си някакви сведения?

— Само за твоите уши.

— Почакай отвън, докторе, докато не те повикам.

Лекарят се поклони и с радост излезе. Този пациент бе непоносим, мразеше го, пък и нямаше да получи никакво възнаграждение, тъй като той бавно умираше. Оставаха му само няколко седмици или месеци. Такъв бе обичаят в Китай: щом няма лек, няма и пари. Същото важеше и тук.

Стражите не помръднаха. И четиримата бяха знаменити фехтувачи и напълно предани. Самонадеяността на Йоши почти се стопи. Той коленичи и любезно се поклони. Тази сутрин, след като Инеджин си тръгна, бе изпратил на Анджо съобщение с молба спешно да го приеме, тъй като имал важни сведения за него.

— Е, Йоши-доно?

— Вчера се качих на един от военните кораби на гай-джин и…

— Зная. За такъв глупак ли ме смяташ, че да не разбера какво кроиш? Ти ми писа, че става дума за медицински сведения.

— Става дума за доктора гай-джин в Канагава. Фурансу ми съобщиха, че бил направил чудотворни лекове. С твое разрешение ще накарам да го доведат тук.

— И без теб ще се свържа с него. — Анджо мъчително се приповдигна на един лакът. — Какво си се загрижил толкова за мен, след като ми желаеш смъртта?

— Не ти желая смъртта, тайро-доно, искам те в добро здраве. Много е важно да бъдеш здрав. — Йоши се владееше добре, макар да ненавиждаше този човек и тази стая с нейната смрад на смърт, диария и бълвоч. Същевременно се страхуваше, че криво си е направил сметките: това лесно можеше да се превърне в смъртоносен капан, стига само болникът да заповяда. — Защо да се мъчиш, след като могат да те излекуват? Освен това исках да ти съобщя, че узнах бойния план на гай-джин. Не на кораба. Малко преди това.

— Какъв план, а? Как го получи?

— Няма значение, важното е, че зная, а сега знаеш и ти. — Йоши му изложи същността на намеренията им съвсем точно, но пропусна сведението за десетте дни отсрочка след връчването на ултиматума.

— Значи трябва да се махаме оттук! — пискливо се извиси гласът на Анджо. Телохранителите напрегнато се размърдаха. — Роджу ще напусне незабавно и в пълна тайна. А ние ще се настаним в имението… в Ходогая. Щом се озовем на сигурно място, ще подпалим Колонията някоя нощ и ще ги изловим по долни гащи. Ама че кучета! Заслужават подла, безчестна смърт. Огънят ще ги подгони навън, ние ще избием успелите да избягат и ще се върнем тук, когато флотът отплава. А през пролетта ще ги чакаме подготвени. Ще подпалим Йокохама утре. — Очите на Анджо заискриха, по брадичката му се стичаше слюнка. — На теб се пада честта да поведеш щурма. Подготви го и предприемай пристъпа утре или вдругиден.

Йоши незабавно се поклони с благодарност.

— С радост приемам оказаната ми чест, а докато подготвям нападението, имам едно желание: твоето здраве стои на първо място. Нека доведа лекаря гай-джин тук, защото от нашите полза няма, а фурансу се кълнат, че гигантът бил чудотворен лечител. Ще го докарам бързо и без много шум още утре, стига да ми разрешиш. Защо да се мъчиш напразно? Той ще те излекува — увери го Йоши твърдо. — Няколко дни повече няма да попречат на мъдрото ти намерение за нападение. Докато оздравееш и поемеш командването, ще държим гай-джин в напрежение. Аз се нагърбвам с това, докато подготвям щурма.

— Как?

— Сам ще вляза в капана им.

— Каквооо? — Анджо леко се раздвижи, за да погледне Йоши в очите, но изпита такава болка, че прехапа устни. Едва не извика.

— Ще се изложа на опасност и ще се срещна с тях, придружен само от един-двама телохранители. На кораба открих, че те са на път да се нахвърлят върху нас, и то съвсем безсмислено. Трябва да предотвратим това на всяка цена, тайро. Те са опасни като стадо изгладнели акули. — Йоши го изрече с цялата искреност, на която бе способен. Всъщност вярваше в противоположното: гай-джин бяха съгласни да преговарят и да правят отстъпки. В действителност те не желаеха да се сражават, стига някой да не ги предизвика… като ги нападне най-глупашки. — Ще се изложа на подобна опасност — закачи той примамливата стръв с престорен страх. — Ако ме вземат за заложник, всички даймио ще се втурнат да те подкрепят. А и да не го направят, няма значение. И в двата случая забрави, че съм заложник, и ги нападни. Всичко това ще стане само ако ти разрешиш, тайро.

Настъпи потискаща тишина. Анджо се присви от нов пристъп. След това кимна в знак на съгласие и го отпрати с махване на ръка:

— Незабавно доведи лекаря гай-джин, незабавно подготви нападението.

Йоши се поклони смирено и с усилие се сдържа да не изкрещи от радост.