Джеймс Клавел
Гай-джин (35)

35.

Вторник, 4 декември

— Добро утро, господин Горнт. Имам удоволствието да ви запозная с господин Макфей, управител на компания Струан в Япония. Моля, настанете се удобно — и ти, Джейми. Кафе, чай, шери, шампанско?

— Не, благодаря ви, господин Струан.

— Господин Макфей е един от секундантите ми. Надявам се, че секундантите ще уточнят подробностите помежду си, нали?

— Да, сър. Срещнах се с господин Сибородин, но не обсъдих нищо с него. Такава беше волята на господин Грейфорт.

Двамата младежи се изучаваха един друг. Още от първия миг и двамата изпитаха едно и също чувство: силно взаимно влечение. Но и двамата знаеха, че колкото и да е пламенно първоначалното им усещане за сродство, това е без значение. Много скоро — днес, утре и дори през следващите няколко минути — бързо щяха да се върнат към обичайното си състояние, към удобната историческа враждебност, която тясно свързва техните фирми и ще продължава вовеки веков; тя щеше да прокуди първоначалното привличане като чудато умопомрачение.

— Какво мога… аз… ние… да направим… за вас? — запита Малкълм.

Горнт се усмихна искрено. Зъбите му бяха бели като на Малкълм. Беше почти колкото него на ръст, но с по-крехко телосложение; дрехите му не бяха толкова елегантни, косата му бе тъмна, за разлика от червеникавокафявата на Струан, имаше кафяви, а не сини очи като тези на Малкълм.

— Господин Грейфорт искаше да потвърди датите, оръжията и тъй нататък.

Джейми се намеси:

— Знаете ли, че цялата идиотска работа е противозаконна, господин Горнт, и че дуелът бе официално забранен от сър Уилям?

— Зная, господин Макфей.

Джейми се раздвижи неловко. Отвращаваше се все повече от обстоятелството, че се бе замесил в случая и съвсем се обърка от странното настроение в стаята. Не бе способен да го разгадае. Вместо ледена враждебност се усещаше по-скоро изчаквателност, чудновато приятна и предопределена.

— След като ви предупредих, да ви попитам какво възнамерява Норбърт?

— Днес е вторник. След една седмица добре ли е?

— Предпочитам в сряда, на дванайсети — незабавно откликна Малкълм. В малките часове на нощта си бе изготвил план. Сънят му се бе изплъзнал. Бе се сражавал с дявола от шишенцето и бе победил. Но битката все пак взе своята жертва и тази заран количеството опиат му донесе покъртително облекчение.

„Буйният облак“ щеше да пристигне в неделя и отплаването му бе назначено за сряда вечерта. Щеше скришом да се договори с капитана му да отблъснат веднага, щом момъкът се качи на борда след дуела. Или щеше вече да е скрил Анжелик на кораба, или щеше да уреди Джейми да я съпроводи до вкъщи със следващия. Щяха да решат това в последната минута, най-късно във вторник. А може би ще е най-добре да заведе Джейми и Анжелик със себе си и по този начин да обезсили донякъде гнева на майка си срещу Макфей — така щеше да се покори на едно от желанията й и имаше надежда, че ще я накара да оттегли заповедта за уволнението му. Чувстваше се длъжен да отърве Джейми с всякакви способи. С Анжелик на борда може би щеше да намери начин как да убеди капитан Стронгбоу да забрави разпорежданията на Тес.

„Много е рисковано — помисли си младежът, — крайно е съмнително, ала риск печели, риск губи. Това е най-доброто, което мога да сторя. Джос.“

— Предпочитам в сряда.

— Предполагам, че ще стане, сър. Колкото до мястото — нека бъде призори в Ничията земя помежду селото и Пияния град, а не на хиподрума — там е прекалено открито, пък и сутрин рано има ездачи и тъй нататък.

Малкълм се засмя, без сам да знае защо.

— Изборът си го бива — отвърна той, като изпревари Джейми. „За мен е най-добре — по-уединено е, по-близо до морето, оттам по-лесно ще се измъкна до клипера на кея на Пияния град, отколкото до нашия кей.“ — Очевидно знаете доста неща за Йокохама, а сте тук само от ден.

— Предложението беше на господин Грейфорт, аз само прегледах и двете места рано тази сутрин. Ничията земя е по-подходяща, по-безопасна.

— Дадено. Ще ми е трудно да извървя полагаемите се десет крачки. Предлагам да заемем позициите си и по нечия команда, по вашата, ако желаете, да се прицелим и да стреляме.

— Ще се посъветвам с господин Грейфорт.

— Нещо друго?

Горнт се поколеба, после хвърли поглед към Джейми.

— Ще уговорим подробностите по-късно — как да пристигнат нашите довереници, по какви пътища, на кой лекар можем да се доверим, кой още да присъства и тъй нататък. Накрая мис…

— Изглеждате много добре осведомен относно дуелите — рече Джейми с изтънял глас. — Участвали ли сте в някой?

— Няколко пъти, господин Макфей. Веднъж като страна и два пъти като секундант, докато следвах в Ричмъндския университет. — И пак се усмихна със своята топла, любезна и искрена усмивка. — На Юг се отнасяме много сериозно към въпросите на честта, сър.

Поради цялата приятна призрачност на подробното обсъждане и увереността, че Малкълм е бил предизвикан от Грейфорт, и поради ината на тай-пана, Джейми не се сдържа:

— Тогава знайте, че Норбърт не беше прав — ядосано заяви той. — Норбърт положи всички усилия да предизвика тай-пана, направи го няколко пъти и няма съмнение, че трябва да се извини и с това да сложим край на цялата тази глупост.

— Джейми! — сряза го остро Малкълм. Ако не беше вчерашният ден, би го накарал да напусне. Но вчерашният дълг на Струан пред Макфей бе огромен и за цял живот, тъй че той просто му каза като на приятел, какъвто беше Джейми: — Това е моя работа. Зная как се чувстваш. — После се обърна към Горнт: — Прав е, знаете ли, Норбърт се държа направо непоносимо.

Горнт не отговори. Малкълм сви рамене и се усмихна.

— Джос. Но и вас не ви засяга, господин Горнт. Значи веднъж сте били участник и два пъти секундант. Очевидно сте спечелили. А какво стана с противника?

— Не го убих, сър, не се опитвах да го убия. Само го раних.

Двамата се гледаха един друг и се преценяваха взаимно.

Джейми се обади нервно:

— Значи всичко е уредено.

— Да, с изключение на оръжието. Господин Грейфорт избра шпаги.

Малкълм зяпна, а Джейми пребледня.

— Имахме уговорка за пистолети — рече Джейми. — Уговорка.

— Извинете ме, сър, подобно нещо не е било уговорено. Господин Грейфорт има право да избира оръжието, тъй като е засегнатата страна.

— Но беше уго…

— Джейми, остави на мен — прекъсна го Малкълм, удивен от собствената си незаинтересованост. Бе очаквал някакво мошеничество от Норбърт. — Предполага се, че и двамата сме джентълмени и ще използваме пистолети.

— Съжалявам, моите указания са други, сър. Колкото до джентълменството, повереникът ми се смята за такъв и избра да защити честта си с шпага — съвсем обичайно е.

— Но очевидно е невъзможно.

— Господин Грейфорт каза също — длъжен съм да ви съобщя, че не го одобрявам и му го заявих направо, — каза също, че ако вие пожелаете, той ще се съгласи с ножове, шпаги или саби.

Джейми понечи да се изправи, ала Малкълм го спря.

— В сегашното ми състояние това е невъзможно — рече Струан, после събра сили и твърдо изговори: — Ако Норбърт иска да мине с този номер, за да си спаси реномето, да ме унижи и да отмени дуела, ще му плюя в лицето и ще продължа да го правя.

Джейми пламна от неговото перчене, възхити му се, но и го възненавидя, сетне неочаквано осъзна, че недоразумението би могло да спаси името и репутацията и на двамата противници.

— Тай-пан, не мислиш ли, че…

— Не. Господни Горнт, очевидно е, че сега не мога да се бия дори със сабя. Моля ви, убедете Норбърт да се съгласи на пистолети.

— Да, сър, така и ще направя. Първото задължение на секунданта е да се опита да постигне помирение, а ми се струва, господа, че и за двама ви има достатъчно място в Азия. Ще го помоля.

— Господин Горнт, аз ще съм ви подръка. На драго сърце ще помогна да спрем това безумие, само кажете — рече Джейми.

Горнт кимна, понечи да стане; Малкълм обаче отново го спря:

— Моля ви, нека разменим две думи насаме. Нямаш нищо против, нали, Джейми?

— Абсолютно нищо. — Джейми се ръкува с госта, а после се обърна към Малкълм: — По обяд в клуба ще се състои събрание на всички търговци, за да обсъдим „бомбата“ на Сър Уилям.

— Ще дойда, Джейми, при все че събирането няма да е никакво обсъждане, само много крясъци и долни нрави.

— Така е. Доскоро, тай-пан. — Джейми излезе.

В изискания кабинет двамата младежи още веднъж се вгледаха един в друг.

— Чухте ли за глупостите на нашия парламент?

— Да, сър, чух. Всички правителства са глупави.

— Ще изпиете ли чаша шампанско с мен?

— Празнуваме ли нещо?

— Да. Не зная защо, но ми е приятно, че се запознахме.

— Ах, значи и вие сте изпитали същото? Май не е редно, а?

Малкълм кимна и позвъни. Появи се Чен, отвори шампанско и им наля. Докато се оттегляше, погледът му скачаше от единия мълчалив младеж към другия.

— Наздраве!

— Наздраве. — Горнт с наслада вкуси изстуденото вино.

— Останах с впечатлението, че искате да поговорим насаме.

Горнт се засмя.

— Наистина е така. Опасно е, когато врагът е в състояние да разчита мислите ти, нали?

— Прав сте, но защо да бъдем врагове. „Ротуел“ са добри клиенти. Омразата и кръвната вражда между Струанови и Брокови не ви засягат, каквото и да говорят Тайлър и Морган.

Горнт се втренчи в кристалната чаша и в мехурчетата, сякаш ги питаше дали наистина е дошло времето, или трябва да изчака. Светлокафявите му очи изучаваха Струан. Младежът отхвърли опасенията си, не, нямаше нищо опасно.

— Прочут сте с това, че обичате тайните и заслужавате доверие.

— А вие?

— Когато се отнася до честта, да. Доброто ви име… Харесвате ли преданията, легендите?

Малкълм се съсредоточи. Призрачността на тази среща и този човек го объркваха.

— Някои повече от други.

— Намирам се тук под лъжлив предлог. — Неочакваната усмивка на Горнт сякаш освети стаята. — Исусе Христе, чак не ми се вярва, че наистина съм тук при бъдещия тай-пан на Търговската къща. Толкова дълго изчаквах и обмислях нашата среща и ето че успях. Преди да ви посетя, нямах намерение да ви доверявам каквото и да било, освен онова, за което ме помоли господин Грейфорт. Но сега? — Младежът вдигна чашата си. — За отмъщението.

Малкълм размисли над казаното спокоен и очарован, после пи и отново наля.

— Добър тост за Азия.

— Навсякъде е добър. Първо: искам честната ви дума, честната дума на тай-пана на Търговската къща, дадена пред Бога, че разказът ми ще остане тайна между нас двамата, докато не ви разреша да говорите за нея.

Малкълм се поколеба.

— Е, щом е предание. — Закле се.

— Благодаря ви. Знам преданието. На сигурно място ли сме тук? Могат ли да ни подслушват?

— В Азия това е нещо обикновено. Знаем си, че и вратите, както и стените, имат уши. Ще взема мерки. Чен! — провикна се Струан. Вратата незабавно се отвори. Тай-панът се разпореди на кантонски: — Стой далеч от вратата и дръж всички други настрани, дори А Ток!

— Добре, тай-пан. — Вратата се затвори.

— Сега вече сте в безопасност, господин Горнт. Познавам Чен, откак се помня, а той не говори английски, струва ми се. Вие говорите ли шанхайски?

— Малко, също и диалекта нин бо.

— Та за какво ставаше дума?

— За пръв път разказвам тази история — започна Горнт и Малкълм му повярва. — Някога — продължи младежът без досегашното безгрижие — едно семейство заминало за Англия от Монтгомъри, Алабама — тяхно семейно гнездо от поколения: бащата, майката с двете си деца — момче и момиче. Сестричката била на шестнайсет, казвала се Алегзандра. Баща й бил най-малкият от петима братя. Най-големият се казвал Уилф Тилман.

— Съоснователят на Купър-Тилман? — запита Струан шокиран.

— Същият. Бащата на Алегзандра бил дребен посредник по чая и памука, инвестирал заедно с брат си Уилф в Купър-Тилман. Заминал за Лондон да работи в „Ротуел“ като съветник по памука по силата на тригодишен договор — Купър-Тилман били основните им доставчици. Останали по-малко от година. За нещастие и двамата родители се разболели тежко — нищо чудно, нали, при лондонския климат и мъгли. И аз едва не умрях, докато бях там — прекарах три години в Лондон: две специализирах при Брокови и една — при Ротуелови. Както и да е, Тилманови решили да си заминат за вкъщи. По средата на плаването през Атлантика Алегзандра установила, че е бременна.

— Аййиая — промърмори Малкълм.

— Да. Потресението довършило и бездруго тежко болния й баща. Той бил на тридесет и седем. Погребали го в океана. В смъртния акт на капитана е вписано само „нервен пристъп“, но и майката, и дъщерята знаели, че истинската причина била лошата вест. Алегзандра била само на шестнайсет, хубава като картинка. Това се случило през 1835, преди двадесет и седем години. Алегзандра родила син — мен. За едно неомъжено момиче да има извънбрачно дете, да стане пропаднала жена… е, господин Струан, няма защо да ви описвам какъв позор, какво клеймо и нещастие е това. А в Алабама нравите са старозаветни, поне в нашия край, както и сред дребните благородници Тилман. Одеве говорихме за честта; казах ви истината — ние се отнасяме много сериозно към честта, както и към безчестието. Може ли? — Горнт махна към шампанското.

— Моля. — Малкълм не знаеше какво да каже. Гласът на госта си оставаше жив, приятен, безпристрастен като на разказвач на предания. „Засега“ — помисли си домакинът мрачно.

Горнт наля на Струан, после на себе си.

— Майка ми и нейната майка били отлъчени от обществото и от семейство Тилман, дори брат й се обърнал срещу нея. Когато бях тригодишен, мама се запозна с един жител на Вирджиния, преселник от Англия — Робърт Горнт, джентълмен от Ричмънд, износител на тютюн и памук, любител на картите. Влюби се в майка ми и тя в него. Напуснаха Монтгомъри и се ожениха в Ричмънд. Измислиха една история, че тя уж била вдовица на кавалерийски офицер янки, загинал в сраженията със сиуксите, за когото се била омъжила на шестнайсет. Тогава беше на деветнайсет.

Няколко години всичко вървеше горе-долу добре. До 1842, след като Дърк Струан практически без чужда помощ основа хонконгската си империя и година преди да се родите вие. В 1842 беше тежка за хонконгската Хепи вали заради тамошната малария, опиумната война с Китай, големия тайфун, който срина града, а и дяволски нещастна за Търговската къща, защото същият тайфун уби великия Дърк Струан. — Горнт отпи глътка шампанско. — Той е виновен за смъртта на Уилф Тилман и за разоряването на семейство Тилман.

— Не знаех нищо за това. Сигурен ли сте?

Горнт се усмихна с характерната си усмивка, в която нямаше неприязън.

— Да. Уилф Тилман бил болен от треската на Хепи вали — от малария. Дърк Струан притежавал хининова кора, която би го излекувала, но отказвал да му даде или продаде от нея, защото се надявал Уилф да умре. Както и Джеф Купър. — Гласът му прозвуча раздразнено. — Бостънският янки му желаел смъртта.

— Защо? И защо тай-панът е искал Тилман да умре?

— Мразел го е — имал различни възгледи от неговите. Покрай другото Уилф притежавал роби, нещо напълно законно в Алабама по онова време, та дори и сега. Пък и Струан искал да помогне на Купър да поеме управлението на фирмата. След смъртта на Уилф Джеф откупи дяловете му на безценица и лиши моето семейство от останалите ни наследствени пари. Дърк е виновен.

— Ние наистина имаме съвместно предприятие с Купър-Тилман за хинин, господин Горнт, и сме стари приятели. Колкото до останалото, не зная нищо, а и не ми се вярва. Ще проверя веднага, щом се върна в Хонконг — рече Малкълм.

Горнт вдигна рамене.

— След години Купър призна, че никога не е одобрявал Уилф Тилман. Предавам ви думите му точно: „Виж какво, момко, Уилф си получи заслуженото, той беше робовладелец и не го биваше за нищо, през целия си живот не е работил и един ден. Този твой южняшки господинчо беше долен човек. Дърк правилно е дал малкото си хинин на други, за които е преценил, че го заслужават. Аз, аз работих през всичките тези години, аз създадох компанията, която издържаше майка ти, пастрока ти и теб.“

Гласът на Горнт трепна, после момъкът отново се успокои. Външно.

— Каза ми и някои други неща, сър, които… които сега не са от значение. Най-важното бе, че ни лиши от полагаемите ни се по наследство законни нари. Тогава започнаха кавгите между мама и пастрока ми и ние се плъзнахме по наклонена плоскост. И чак след много години открих, че джентълменът от Ричмънд се е оженил за нея заради парите й, неговата търговия с памук и тютюн си бяха чиста измама. Той чисто и просто бе картоиграч, при това без късмет, и мама постоянно бе плащала дълговете му.

Тя ми разказа всичко това, когато умираше. Но пастрокът ми не се държеше лошо с мен, изобщо никак — просто ме пропъди. Цял живот отвсякъде ме прогонват. Сега настъпи време за отмъщение.

— Не виждам защо обвинявате мен.

— Не ви обвинявам.

Малкълм се втренчи в събеседника си.

— Мислех, че „саби или шпаги“ е началото.

— Хрумването не беше мое, вече ви казах. Дадох на господин Грейфорт да разбере, че тая няма да я бъде. Ще стане за смях, ако се опита да настоява.

Малкълм помълча и рече:

— Май не го харесвате много.

— Безразличен ми е. Дойдох тук, за да се уча от него един месец и да поема управлението, когато той се оттегли догодина. Такъв е планът, стига да реша да постъпя при Брокови.

— Нищо чудно да ви се наложи доста по-рано да поемете управлението — забеляза Малкълм по-твърдо.

— Следващият четвъртък, ако даде Бог.

— Сериозно ли сте решен да участвате в този дуел?

— Да.

— Може ли да ви попитам за истинската причина?

— Той се постара всячески да ме предизвика. Сигурно Брок му е дал такива указания. За Струанови е най-добре да го премахна.

— А ще отстраните ли и мен, когато се изправя срещу Струанови?

— Ще ви се противопоставя, ще се съревновавам с вас, ще ви спра, ако мога, но не бих искал да се бия с вас. — Малкълм се усмихна добродушно. — Този разговор е същинска лудост, господин Горнт. Лудост е да бъдем толкова доверчиви и откровени, но ето че сме такива, и толкоз. Вие говорите за мъст. Решен сте да ни нападнете заради онова, което според общото мнение дядо ми е причинил на Уилф Тилман, така ли?

— Да — усмихна се Горнт. — Когато му дойде времето.

— Ами Джеф Купър?

Усмивката на госта се стопи.

— И него също. Когато му дойде времето. — За момент гласът на Горнт пресипна от злоба. — Но това не е най-съществената част от моето отмъщение. Искам да съсипя Морган Брок, а за тази цел сте ми нужен вие… — Той избухна в смях. — Боже, господни Струан, само ако можехте да се видите отстрани.

— Морган ли? — запъна се Малкълм.

— Да. — Горнт засия в усмивка. — Не мога да се справя сам, ще ми трябва вашата помощ. Ирония на съдбата, нали?

Струан се изправи, отърси се като мокро куче, протегна се и отново седна с разтуптяно сърце. Наля си нова чаша, разсипа малко върху бюрото и я гаврътна. Горнт през цялото време го наблюдаваше и изчакваше, доволен от ефекта, който думите му бяха предизвикали.

— Морган? Но, Боже мой, защо?

— Защото е прелъстил майка ми, когато е била шестнадесетгодишна, съсипал е живота й и я е изоставил. В Библията е казано, че да убиеш баща си… че отцеубийството било нечестиво деяние. Майка ми ме накара да се закълна, че няма да го направя, след като на смъртното си легло ми разкри истината за моето потекло. Така че няма да го убивам, само ще го разоря. — Думите му прозвучаха равнодушно, без всякакви емоции. — И затова са ми нужни Струанови.

Малкълм пое дълбоко дъх и отново разтърси глава. Не разбираше нищо, но вярваше на всяка дума — дори и на историята за поведението на Дърк.

„Аййиая, колко неща научих!“ — помисли си младежът и продължи съсредоточено да слуша как гостът разказва, че тогава Морган бил на двайсет, чиракувал при Ротуелови и живеел в тяхното седалище, така че му било лесно да се промъква в спалнята на младата госпожица:

— Какво знае едно петнайсетгодишно момиче, типична южна красавица, над която са треперели като над рядко цвете? Ротуел, разбира се, го уволнил веднага, щом узнал, но старият Тайлър Брок се изсмял и тайно и незабелязано откупил контролния дял от фирмата и…

Малкълм се смая.

— Значи Брок контролира „Ротуел“?

— За известно време; достатъчно, за да изхвърли всичките им директори и да назначи нови. Когато Джеф Купър установил какво става, използвал цялото си влияние и принудил Стария Брок да си поделят ръководството наполовина. В замяна Джеф трябвало да управлява компанията и да пази това в тайна, особено от Струанови. Сделката все още е в сила.

— Дмитрий знае ли?

— Не. Нито господин Грейфорт. Аз попаднах на подробностите, докато служех в Лондон.

Малкълм размишляваше усилено. Години наред Струанови работеха с „Ротуел“, но никой не се бе оплакал от лошо отношение или измама. В същия миг нещо от думите на Горнт изплува на повърхността на съзнанието му.

— Морган подозира ли, че вие знаете за него?

— Писах му в Лондон, когато мама умря. Той ми отговори, че за първи път чувал, и отрече. Но ме покани да се срещна с него, ако някога отида в Лондон. Така и направих. Той отново отрече. Историята нямала нищо общо с него, набедили го за беля, сторена от друг чирак, въобще и дума не можело да става. По онова време мизерствах и той ми намери каква да е работа, а после ми помогна да постъпя в „Ротуел“. — Горнт въздъхна. — Мама ми разказа, че когато се изправил лице в лице с Ротуел, заявил, че „ще се ожени за повлеканата, ако зестрата й е десет хиляди фунта стерлинги годишно“. — Побиха го тръпки, макар лицето му да не се промени и гласът му да остана все така безизразен. — Навярно щях да простя на Морган всичко, но никога за тази дума — „повлекана“. Има я в писмото на Ротуел. Той вече не е между живите, ала писмото му се пази. Благодаря, задето ме изслушахте. — Гостът се изправи, протегна се и се запъти към вратата.

— Почакайте — сепна се Малкълм, — не можете да спрете дотук!

— Нямам такова намерение, господин Струан. При все че подобни разговори, най-подходящата дума е изповеди, са полезни за душата, ала твърде изтощителни. А ако се заседя прекалено дълго при вас, господин Грейфорт ще заподозре нещо. Ще уредя оръжието да бъде пистолети и да стреляте от двайсет крачки и ще се върна.

— За Бога, почакайте една секунда! Как да ви помогна? И защо въобще да ви помагам? Какво искате от мен?

— Практически почти нищо. Можете да убиете Норбърт Грейфорт, макар че това не е наложително. По-важно е какво мога аз да направя за вас. — Горнт се засмя, после отново стана сериозен. — Преди края на януари Брокови ще смажат Струанови, впрочем вие вече го знаете или поне би следвало да го знаете. Аз съм в състояние да ги спра за определена цена. Бог ми е свидетел, че мога да ви дам сведения, които ще настроят техния собствен ангел-пазител срещу тях и с които ще разорите Брокови веднъж завинаги.

Малкълм усети как сърцето му подскочи. Ако успее да откачи компания „Струан“ от тази въдица, майка му ще приеме всичките му желания. Много добре я познаваше. „Тя ще ми даде каквото си поискам, всичко — безмълвно ликуваше той, — ако я помоля да стане католичка, ще стори и това!“

Щеше да заплати, каквото и да му струва, и то с удоволствие.

— И каква ще е цената… освен отмъщението?

— Ще ви отговоря, когато се върна.

Малкълм чака цял ден, но непознатият не дойде. Това не го разтревожи. Вечерта се нахрани сам. Анжелик му каза, че се чувства уморена от многото приеми и седене до късно. Щяло да й дойде добре, ако веднъж си легне рано.

— И така, мой мили Малкълм, просто ще хапна малко в стаята си, ще се среша и ще си легна. Тази вечер те обичам и те напускам… ти си изоставен.

Не се засегна. Преливаше от надежда и се боеше, че ако тя остане, ще й се довери. А когато Джейми се отби рано вечерта, едва се сдържа да не изтърве фантастичната новина.

— „Небесният“ намери ли някакво разрешение? — запита Макфей.

— Не, Боже мой, още не. Защо?

— Изглеждаш толкова, толкова… като че ли планина ти се е смъкнала от плещите. От седмици не съм те виждал такъв. Или все пак си получил някакви добри вести.

Малкълм се ухили.

— Май прескочих трапа и наистина се оправям.

— Да се надяваме. Не ни стигаше другото, ами и твоето раняване… Просто не зная как издържаш. След всичко, което се случи през последните няколко седмици, се чувствам грохнал, а този Горнт беше последната капка — чашата преля. Нещо в него ме плаши.

— Защо така?

— Не зная, просто предчувствие. Май не е толкова безобиден, колкото изглежда. — Джейми се колебаеше. — Имаш ли малко време да побъбрим?

— Разбира се, седни. Искаш ли бренди? Налей си.

— Благодаря. — Джейми си наля малко от бюфета, после придърпа другия стол с висока облегалка до камината срещу Струан. Завесите бяха спуснати, навън цареше нощ, а в стаята бе уютно. Горящите цепеници миришеха приятно на пушек, а и палубните камбани на флотата откъм залива действаха успокояващо. — Има две неща: по един или друг начин искам да отида за някой и друг ден в Хонконг… преди Коледа.

— За да се срещнеш с майка ми ли?

Джейми кимна и отпи от брендито.

— Ще ми се да отпътувам с „Буйният облак“. Очаквам го да влезе в пристанище… Защо се усмихваш?

— Просто ме изпревари. И аз се канех да се кача на борда му.

Джейми премига, после ангелска усмивка се разля по лицето му.

— Променил си решението си и ще й се подчиниш ли?

— Не съвсем. — Малкълм сподели с него плана си за „Буйният облак“ и забеляза как задоволството на Джейми се изпарява. — Не се тревожи, стрелям много по-добре от Норбърт и при условие че господинът се съгласи да се целим от двайсет крачки, без да вървим един към друг, ще му светя маслото — стига да реша да го убивам. Остави Норбърт сега за Анжелик: не успеем ли скришом да я качим на борда, казвам „ние“, защото ти винаги си бил част от плана ми, ще я доведеш със следващия кораб, така че по един или друг начин ще се озовеш в Хонконг преди Коледа.

Джейми се двоумеше.

— Госпожа Струан доста ще се подразни, като ни види с Анжелик.

— Остави тази грижа на мен.

— Това и правя. И така стигаме до костеливия орех: след като напусна компанията ви, се каня да основа своя собствена фирма. Всъщност тъкмо за това ми се щеше да побъбрим. Дали ще имаш нещо против.

— Напротив, ще положа всички усилия, Струанови ще направят възможното дори за да ти помогнем по всякакъв начин. Но дотогава ще минат години.

— Струва ми се, тя е решила да ме пропъди.

— Ще се противопоставям лудешки — сепна се Малкълм. — Очаква те повишение, издигане и компанията едва ли ще иска да те загуби — тя го знае. Подобно намерение ще ги стресне.

— Да. Но ако все пак се наложи… потърпи малко, тай-пан, ако е необходимо, ти ще се противопоставиш ли?

— Да започнеш самостоятелна търговия ли? Не. Но не ми се нрави, а и Струанови ще загубят, кълна се в Бога. Това няма да се случи и ако… ти поискаш да напуснеш, ще намеря начин да те заставя да останеш… да те убедя да останеш. Наистина.

— Благодаря, много ти благодаря. — Джейми отпи голяма глътка и се почувства по-добре. Не от сгряващото бренди, а от думите и тона на Малкълм.

Последните няколко седмици бяха тежки. Вчера във връзка с писмото на госпожа Струан до него той се бе изправил пред една безсмъртна истина: колкото и да си верен на дадена компания, дори да й служиш с всички сили, „компанията“ може и ще те изрита според прищевките си без угризения на съвестта. А какво представлява „компанията“? Просто група от мъже и жени. Като госпожа Струан например.

Хората съставляват „компанията“ и завеждащите могат и винаги ще се крият зад тази удобна фасада: „компанията трябва да оцелее“ или „за доброто на компанията“, или нещо подобно; ще те опропастят или повишат по лични причини, поради вражди или омраза.

„И никога не забравяй, че повечето компании днес са семейна“ собственост. В крайна сметка винаги побеждава „семейството“. Кръвта вода не става, а ти може да си вещ и способен — какво от това. Те враждуват помежду си и все пак накрая обикновено се съюзяват пред лицето на врага, а враг е всеки, който не е от семейството. И така, Алфред Макструан ще поеме поста управител в Япония. Нищо не мога да направя и няма да направя срещу това. Навярно семейните търговски предприятия са по-човечни, по-добри от безличните административни, анонимни институции, но дори и в тях, и даже още повече, ти си подчинен на системата, която са си изработили „клечките“.

Миналата нощ, нещо съвсем необичайно за него, Джейми се бе напил до козирката в малката си къщичка в Йошивара и бе намерил утеха в Неми. Всеки път, щом си спомнеше за истината относно „компанията“ и за престъплението, наказващо се с обесване, което без малко да извърши, за нелоялността на Тес Струан, за ината на Малкълм, за собствената си глупост — та нали, ако Малкълм не го бе спрял, той щеше да скъса връвта, да накъса писмата на парченца и да ги хвърли в морето; всеки път, щом се сетеше за всичко това, му се завиваше свят и само халбата с ром можеше да спре световъртежа, докато накрая главата му започна да се мае от самия ром.

Неми не помогна:

— Джеми, какво става? Джеми, Джеми!

— Макиавели го е казал най-добре — езикът му се заплете и думите излитаха несвързано: — Не вярвайте на проклетите чистокръвни принцове, те винаги изтъкват целесъобразността като основание. Проклетите принцове, тай-пановете, майките на проклетите тай-панове, синовете на Дърк Струан и техните синове… — и се бе разплакал.

„Ай — помисли си гнусливо, — случва ми се за пръв път от толкова време. За последен път плаках веднага след пристигането си в Хонконг преди двайсет години, когато научих, че мама е починала, докато съм бил в открито море. Навярно е знаела, че си отива, когато тръгвах. «Върви, скъпо мое момче, натрупай богатство за нас и пиши всяка седмица…» Без нея щяхме да измрем до един. Само нейната сила ни крепеше живи, докато да пристигне Струан и нашата джос да се промени.

Изплаках си очите. Както и миналата нощ, но сълзите ми бяха различни. Снощи плаках за изгубената си невинност. Чак не ми се вярва, че съм бил дотам наивен, та да се доверя на «компанията». Дали Дърк щеше да ме остави на сухо? Никога. Тай-панът не би го сторил, нямаше да го стори, ала той е просто една легенда. Трябва да намеря сили и да започна своя търговия. На трийсет и девет съм, стар съм за Азия, макар да не усещам възрастта си. Просто се чувствам като кораб без кормчия. Същото е и с Малкълм… Наистина ли?“

Вдигна поглед към него. Промяната в момъка все още си личеше.

„Малкълм се е променил, прилича повече на предишния младеж. Изглежда възмъжал, възможно ли е? Не зная, но при всички случаи съдбата му е предопределена, както и моята джос.“

— Радвам се, че не пипнахме пощата… Не можеш да си представиш колко ми е мъчно, задето тя ти върза ръцете.

— И аз също. — Струан му разказа как Сър Уилям го е предупредил, че е очаквал писмото, сподели и за опиума и плантациите им в Бенгалия. Новината бе докарала Колонията до лудост. Събранието по пладне бе по-бурно от всякога. Бе внесено предложение, прието единодушно, Сър Уилям да бъде обесен или поне обвинен в държавна измяна, ако се опита по законен път да наложи глупостите на Парламента. Малкълм виждаше колко дълбоко нещастен се чувства Джейми и отново се изкуши да избълва чудодейното разкри ще, наречено Горнт. Но си спомни за дадената клетва.

— Изпълнен съм с вяра, Джейми. Не се тревожи. В Йошивара ли отиваш?

— Не веднага, макар че се налага да се срещна с Неми — отвърна Макфей печално. — Клюмах самичък миналата нощ, та ще и занеса подарък. Не че е необходимо, все пак тя е славно момиче и ме развеселява. Първо ще се срещна с Накама. Филип ме помоли да му отделя половин час. Изглежда, е разпитвал Тайърър за търговията и банковото дело, за капиталите и тям подобни. Филии ме помоли да му обясня елементарните принципи.

— Любопитно.

— Да, тоя непрокопсаник май е доста любознателен. Жалко, че не е кой знае колко приветлив и общителен с нас.

— Обмени познанията си срещу нещо, което ние искаме да научим. Мисля утре да си побъбря с Филип. Помоли го да ме посети, ако обичаш! — И добави по-сурово: — Нали уж имахме уговорка да получаваме от него всички сведения?

— Да, да, така беше. — Джейми допи брендито. — Благодаря. И за разговора ни също. — После се изправи и искрено рече: — От все сърце се надявам всичко при теб да се нареди, Малкълм.

— Зная, Джейми. И твоите неща ще се наредят. Лека нощ.

В тишината на стаята Струан със задоволство протегна крака към огъня, разтревожен за утрешния ден и още повече за Горнт. „Каква ли цена ще поиска?“ — размишляваше младежът, докато гледаше жаравата. Долавяше гласове вътре в къщата и отвън. Случаен смях и пиянски песни. Джон Марлоу се бе отбил днес следобед с бележка от адмирала: можел ли да му се обади на флагмана утре, а ако там не му било удобно — при Сър Уилям.

— Предпочитам при Сър Уилям. В колко часа?

— По обяд?

— Става. За какво е?

— Не зная — отвърна Марлоу. — На бас се хващам, че не е, за да си прекарате приятно времето. — Откак се бе върнал след сблъсъка в залива Мирс и от Хонконг, адмирал Кетърър се пенеше заради враждебните и критични репортажи във вестниците и все още беснееше, че изработени във Великобритания оръдия са обстрелвали корабите му. — Май не му е станало много приятно от грубичките подмятания на днешното събрание.

— Костелив орех — засмя се Малкълм, все още замаян от сведенията на Горнт.

Засмя се и Марлоу.

— За Бога, само не му го казвайте на неговия квартердек, че целият кораб ще експлодира! Между другото моите изпитания са утвърдени за понеделник или вторник, ако времето е подходящо. Кой ден ще е по-удобен за вас и госпожицата?

— Колко ще останем в открито море?

— Ще отплаваме призори и ще се върнем най-късно по залез.

— Тогава във вторник.

Един въглен се претърколи от огъня върху плочата пред камината, но напълно безобидно. Малкълм го бутна с ръжена и разръчка жаравата. Вдишаха се леки оранжеви пламъци със синьо-зелени искри в тях, после отново стихнаха. Те му рисуваха картини. Обнадеждаващи картини за него и за нея. Хвърли поглед към общата им врата. Оттам не долиташе никакъв звук.

„Горнт е ключът към Тес.

Ирония на съдбата е, че той се нуждае от мен и аз от него, а сме врагове. Имам чувството, че винаги ще си останем такива. Каква ли е цената? Ще е нещо, което мога да му дам. Достатъчно е разумен. Защо си толкова сигурен? Защото отмъщението е много силна подбуда. Аз най-добре го зная.“

 

 

В кръчмата на Лилията мускулеста японка масажираше Филип Тайърър със силните си ръце. Стоманените й пръсти откриваха необходимите точки и жената си играеше с тях като с клавиатура, а Филип пъшкаше от удоволствие. Тази къща не бе изискана и скъпа като Трите шарана, ала за първи път му правеха толкова хубав масаж. Вниманието му се отвлече от Фуджико, от Накама, от Андре Понсен и от Сър Уилям, който цяла сутрин вилня, а гневът му достигна връхната си точка по обяд, когато яростните злобни викове откъм клуба едва не издухаха покривите на Йокохама.

— Сякаш аз съм крив, че Парламентът се е побъркал — провикна се Сър Уилям по време на обяда. Адмиралът също бе разярен. — Нали така, Филип?

— Разбира се, че не сте, сър — отвърна Тайърър, поканен на обяда против волята му. Третият гост бе генералът.

— Парламентът винаги е бил тираничен и тъп! Защо, да ги вземат дяволите, не оставят Външното министерство да се занимава с колониите и да приключат с цялата тази мъка? А тая градушка от тъй наречени търговци тука може да те накара да плюеш кръв.

— Петдесет удара с камшик веднага ще ги строят в редица, за Бога! Всички до един, особено журналистите. Калпазани такива — изръмжа адмиралът.

Генералът самодоволно подметна, все още огорчен от хокането, което бе получил от посланика по време на бунта:

— Нищо не ти остава, скъпи ми Сър Уилям, освен да се държиш като мъж! А ти, адмирале, друже мой, си го търсеше с тия публични политически изявления. Първото правило за флагманския чин и генералските звездички според мен е да си траеш, да държиш благоразумни публични речи и да страдаш мълчаливо.

Вратът на адмирал Кетърър стана моравочервен. Сър Уилям съумя да отклони следващите нападки:

— Филип, не се съмнявам, че си затрупан с работа. За Бога, препиши кореспонденцията, а оплакването ни до Бакуфу трябва да замине още днес!

Филип се втурна навън с искрена признателност. Накама го поздрави приветливо.

— Ах, Тайра-сама, надявам чувства по-добре. Мама-сан Райко моли пита тебе как със здраве, щото не срещаш Фуджико и тя в сълзи… и тя е потънала в сълзи и…

— Здравето ми е отлично. Миналата нощ прекарах… прекарах чудесно в кръчмата на Лилията. — Филип бе поразен колко верни се оказаха предсказанията на Андре. — Фуджико ли? Промених решението си за нейния договор, да, по дяволите, промених го.

Със задоволство забеляза как Накама премига. Бе изключително радостен, че използва уплахата си от лошото сутрешно настроение на Сър Уилям, за да осъществи плака на Андре.

— Но, Тайра-сама, аз си мис…

— Никакъв английски днес и никакви въпроси за търговията. Ще поговориш с Макфей-сама от Търговската къща и край на приказките…

Филип изпъшка силно, тъй като масажистката го притисна. Пръстите й тутакси застинаха.

— Айа, додзо… Не, продължете, моля… — каза й на японски, а жената се засмя и отвърна:

— Не се безпокой, господарю, като се позанимавам с твоето бледно, размекнато рибешко тяло, ще си готов за три от най-хубавите лилии в Къщата.

Благодари й вяло, не разбра думите й, но хич не го беше еня. След трите часа разговори с Накама на японски и след като отби всичките му забележки за Райко и нейната къща — точно според предвижданията на Андре, му се виеше свят.

Слава Богу, жената с опитни ръце, благоуханни от маслото, започна да го отпуска. Свърши, уви го с топла кърпа и излезе. Филип се унесе, но се сепна, защото шоджи се отвори, вътре влезе момиче и коленичи до него. Усмихна му се и той отвърна на усмивката й. Каза й, че е уморен, и я помоли просто да поседи при него, докато се наспи, като отново се придържаше към указанията на Андре. Момичето кимна, усмихна се, напълно доволно. И тъй, и тъй щеше да си получи парите.

„Андре е гений“ — помисли си Филип, също много доволен, и заспа щастлив.

 

 

Тази вечер Андре щеше да посети Хиноде за втори път. Минаха точно десет дни, двадесет и два часа и седем минути, откак я съзря в цялото и великолепие. Онази нощ се запечата в съзнанието му завинаги.

— Добър вечер, Фурансу-сама — бе го поздравила тя свенливо. Японският й звучеше мелодично.

Преддверието на къщата им, разположена сред градините на Трите шарана, бе вдясно от малката веранда и благоухаеше като самата нея. Златисто бежовите цветове на зимното й кимоно се движеха изискано, докато му се покланяше и махаше с ръка към отсрещната възглавница. Зад гърба й шоджи към спалнята бе достатъчно открехнато, за да се видят футоните и завивките, които щяха да им послужат за пръв път за легло.

— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

— Да, да, аз… аз повече харесва вкус — откри, че пелтечи и се запъва, говореше на японски дрезгаво, ръцете сякаш му пречеха, а дланите му се навлажниха от пот.

Тя се усмихна.

— Странно, че пиеш студени напитки през зимата? Твоето сърце и зиме, и лете ли е студено?

— Ийе, Хиноде. — Усещаше пулса си в ушите и в гърлото си. — Мисля, сърцето ми било като камък толкова дълго, мисля за теб, не зная горещо, студено или какво. Ти красива.

— Само за твое удоволствие.

— Райко-сан ти казала за мен, да?

Очите й бяха скосени и спокойни на бялото лице, веждите й бяха изскубани, а на тяхно място бе изрисувала два полумесеца. Имаше високо чело, гарвановочерната й коса бе вдигната и закрепена с гребени от костенурка, които той копнееше да свали.

— Забравих какво ми каза Райко-сан. Приех и забравих и твоите думи, преди да подпиша договора. Ще започнем тази вечер. Срещаме се за пръв път. Разкажи ми за себе си всичко, което смяташ за нужно — в очите й проблесна искра и тя ги извъртя развеселено, — разполагаме с достатъчно време, нали?

— Да, моля, завинаги, надявам се.

След като всички точки от договора бяха уговаряни дни наред, бяха вписани, прочетени и препрочетени, а след това формулирани с по-прости думи, за да ги разбере и той, Андре бе готов да се подпише пред нея и пред Райко. Бе събрал цялата си смелост:

— Хиноде, моля извиниш, но съм длъжен… трябва да ти кажа истината. За нещастието си.

— Моля, няма нужда. Райко-сан ми съобщи.

— Да, но… моля да ме извиниш… — Думите излизаха със запъване от устата му, макар да ги бе репетирал десетина пъти. В гърлото му се надигаха вълни от погнуса. — Да ти кажа поне веднъж: прихванах болест от любовницата си Хана. Не се лекува, толкова съжалявам. Няма лек. Ти ще… сигурно ще се заразиш, ако станеш моя, толкова съжалявам. — Сякаш небесата се стовариха върху главата му, докато чакаше отговор.

— Да, разбирам и приемам. Вписала съм в договора си, че те освобождавам от всякаква отговорност, що се отнася до нас двамата, от всякаква вина, разбираш ли?

— Ах, да, вина, разбирам вина. Благодаря ти и…

Наложи му се да се извини и да се втурне навън. Повърна бурно, никога не му се бе случвало чак такова нещо, бе му по-зле дори, отколкото в мига, когато научи, че се е заразил, и откри Хана мъртва. Върна се, без да се извини, пък и нямаше да приемат извиненията му. Жената го бе разбрала.

— Преди да подпиша, Фурансу-сан — му бе казала Хиноде, — е важно да зная, че ще изпълниш обещанието си и ще ми дадеш нож или отрова, както е според договора.

— Да.

— Благодаря ти. Няма защо да говорим и споменаваме повече за тези две важни неща.

— Да — повтори той и я благослови наум.

— Уговорихме се. Ето, подписах се, моля, подпиши и ти, Фурансу-сан, а Райко-сан ще ни бъде свидетел. Тя казва, че нашата къща ще е готова след три дни. На четвъртия ще имам честта да те приема.

На четвъртия ден Андре седеше пред нея в тяхното убежище, погълнат от красотата й. Лампите светеха ярко, ала не прекалено.

— Тази къща харесва ти, Хиноде? — опитваше се да изглежда заинтересован, при все че единствената му натрапчива мисъл бе да я види напълно гола.

— По-важно е да ти харесва на теб, Фурансу-сан.

Съзнаваше, че малката върши онова, на което е обучена, и отговорите, както и действията й са автоматични. Стараеше се той да се чувства непринудено, каквото и да изпитваше тя самата. Андре бе в състояние да разчете мислите на повечето японци, виж, на японките — почти никога. „Но така е и с повечето французойки — помисли си. — Жените са далеч по-потайни от нас, по-практични.

Хиноде изглежда толкова спокойна, както си седи неподвижно. Дали в нея бушува вулкан, дали е тъжна или ужасена… А може би е преизпълнена с такъв страх и омраза, че е онемяла.

Пресвета майко, прости ми, ала чувствата и не ме интересуват, поне в този момент; по-късно — може би, не и сега.

Защо се е съгласила? Защо?

Впрочем не бива никога да питам за това. Тази точка е тежка за изпълнение, но пък внася някаква пикантност, а може би е последицата, която ще ме съсипе — ще съсипе и двама ни. Не ме е грижа, побързай!“

— Искаш ли да хапнеш? — попита го Хиноде.

— В момента… не… не съм гладен. — Андре не можеше да откъсне очи от нея, нито да прикрие желанието си. По гърба му се стичаше пот на тънки струйки.

Беглата й усмивка не се промени. Тя въздъхна. После, без да бърза, развърза с дългите си пръсти своя оби, изправи се и горното й кимоно се свлече. През цялото време го наблюдаваше невъзмутима като статуя. Миг по-късно свали долното кимоно, след това първия си комбинезон, след него втория и накрая — препаската. Обърна се бавно, за да я разгледа, пак се завъртя и застана пред него. Беше прекрасна.

Андре едва дишаше, докато я наблюдаваше как коленичи, взема купичката си и отпива — веднъж, дваж. Пулсът му сякаш щеше да пръсне главата, гърлото, слабините му. Не беше в състояние да се владее.

Бе обмислял дни наред колко изискани ще бъдат думите, жестовете и движенията му, колко галски и японски, светски и опитни, как ще се превърне в най-добрия любовник в живота й, когото тя винаги ще желае, без да съжалява. Как първото им сливане ще остане паметно и прекрасно. Беше паметно, но не и прекрасно. Желанието го сграбчи. Андре се пресегна, бързо я повали на футоните и там се държа нечовешки.

Оттогава не бе виждал нито нея, нито Райко. Отбягваше Йошивара. На другия ден изпрати на Хиноде бележка, че ще я предупреди кога възнамерява да я посети отново. Междувременно бе изплатил още една вноска злато на Райко. Заплатата му за две години напред бе заложена срещу стойността на договора. А после щеше да му излезе още по-скъпо.

Вчера бе съобщил на Хиноде, че тази вечер ще я посети.

Подвоуми се на прага на тяхната веранда. Шоджи бяха затворени за през нощта. Отвътре го зовеше златна светлинна. Пулсът му бе ускорен като тогава. В гърлото си усещаше буца. Някакви скрити гласове, долни и гнусни, насочени срещу самия него, му крещяха да се маха, да се самоубие — всичко друго, само да не се види в очите й, запечатан в тях като в огледало с цялата си гнусота. Остави я на мира!

Цялото му същество бе готово да избяга и същевременно желаеше отново да я обладае по какъвто и да е начин, по всякакъв начин, по-лошо отпреди, на всяка цена. Мразеше се. По-добре да умре и да приключи с орисията си, но първо — нея. „Трябва!“

С усилие си събу обувките и плъзна вратата. Тя седеше на колене точно както тогава, със същите дрехи, със същата усмивка, пак толкова красива, същата изящна ръка му махна да седне до нея и същият нежен глас го покани:

— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

Той ахна. Очите й, изпълнени с такава омраза, когато си бе тръгнал от нея, сега се усмихваха със сладка свенливост, както в първия миг.

— Какво?

Хиноде отново повтори със същия тон, сякаш нищо не бе казала:

— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

— Аз… да… да — едва чуваше гласа си — така му бучаха ушите.

Момичето се усмихна.

— Странно, че пиеш студени напитки през зимата. Твоето сърце и зиме, и лете ли е студено?

Андре като папагал повтори правилните отговори; без труд бе запомнил всяка дума и случка, те оставаха неизгладими в паметта му. И макар гласът му да звучеше колебливо, малката сякаш не забелязваше, просто продължаваше да се държи като тогава. Очите й бяха скосени и спокойни.

Нищо не се бе променило.

— Искаш ли да хапнеш? — попита го Хиноде.

— В момента… не… не съм гладен.

Беглата й усмивка бе същата. Както и въздишката. Тя се изправи. Ала този път намали пламъчето в петролната лампа и отиде в спалнята, която Андре бе осквернил. Там Хиноде напълно изгаси светлината.

Когато очите му посвикнаха с тъмнината, Андре съзря как едва забележима светлинка се просмуква през шоджи откъм лампата на верандата, все пак достатъчно, за да отгатне смътните очертания на момичето. То се събличаше. След миг завивките изшумоляха.

Когато бе в състояние да се изправи, стана, пипнешком влезе в спалнята и коленичи до леглото. Отдавна вече бе разбрал, че тя се опитва да заличи позора, неговия позор, да премахне нещо, което не може да се премахне.

— От моето съзнание — никога — прошепна той нещастен, облян в сълзи. — Не зная как е с теб, Хиноде, но никога няма да си простя. Толкова съжалявам, толкова съжалявам. Mon Dieu, ще ми се, о, как ми се ще…

— Нан десу ка, Фурансу-сама?

Отне му известно време, докато се съвземе, докато приспособи японските думи, и рече с пресечен от вълнение глас:

— Хиноде, казвам… просто благодаря на Хиноде. Моля да ме извиниш, толкова съжалявам…

— Но за какво съжаляваш? Няма нищо. Тази вечер ще започнем. Това е нашето начало.