Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

47.

Скай и Джейми се караха цял час, след като Сър Уилям и останалите си тръгнаха. Анжелик ги слушаше. Каквото и да говореха, нямаше значение. Тя бе загубила. След безстрастния призив на Скай Сър Уилям бе обявил:

— Съжалявам, но не чух нищо този следобед, което да промени мнението ми. Тялото трябва да се върне за погребение в Хонконг или с „Буйният облак“, или с пощенския кораб по ваш избор, госпожо. Срещата свърши.

Скай каза горчиво:

— Ако бяхме в Хонконг, можех да подам иск въз основа на десетки основания, но тук Сър Уилям е съдът, съдебните заседатели и съдията. Няма достатъчно време за път натам и обратно, каквото и да направим.

— Значи не можем да направим нищо повече. — Джейми бе мрачен, потресен от разказа й. — Примири се, Анжелик. Нищо не можем да направим, дявол го взел.

— Не мога да се върна в Хонконг — трябва да присъствам на погребението.

— Съгласен съм — кимна Скай.

— Защо? Какво ще те спре, Анжелик? — попита Джейми.

— Тес Струан — отвърна тя.

— Какво ще ти направи? Как ще те спре да идеш на погребението, не може да анулира брака. Редакционната статия на Нетълсмит от днес следобед твърди, че сватбата е съвсем законна, макар и двамата да сте непълнолетни. Тръгни с пощенския кораб. Ще го накарам да тръгне по същото време.

— Не, съжалявам, Джейми. Господин Скай вече каза, че редакционната статия е само едно мнение. Сигурна съм, че Тес Струан няма да го погребе в морето, както искаше той. И ще ме напада по всевъзможни начини. Ето, прочети писмата й до Малкълм.

И двамата се смаяха от жлъчния им тон. Скай гнусливо отбеляза:

— Жалко, че в тях няма нищо подсъдно. Тя ще претендира, че са лични писма от майка до син, която отчаяно го предупреждава, че е против сватбата, което е нейно право, а дори и да я забрани, също е нейно право. А що се отнася до личните заплахи срещу вас, госпожо Струан, в тях няма нищо, за което да се заловим.

— Не е честно — рече Анжелик.

— „Небесни“, какво ще кажеш за „ако тази жена стъпи някога в Хонконг, ще накарам…“? — Тъй като не искаше да нарани Анжелик още повече, Джейми не прочете останалото: „… ще накарам всеки приличен човек в Хонконг да научи нейната история, на баща й, на чичо й и че леля й е била странстваща актриса е пътуваща актьорска трупа от цигани и шарлатани, а също и за собственото й финансово състояние.“

— Не се срамувам, че леля ми е била актриса — рязко възрази Анжелик, — макар повечето англичани да смятат артистките за проститутки. Тя никога не е била такава. И те не бяха шарлатани. Не нося отговорност за греховете на баща си — съвсем не бях без пукнато пени, той открадна и моите пари, не само чуждите.

— Зная. — На Джейми му се искаше да не бе споменавал за писмото. — „Небесни“, можете ли да намерите доказателство за погребението на Дърк и Мей-мей?

— О, да, от компрадора Чжан и от самата Тес. Но те никога не биха си признали доброволно, нали? Само ще ни се присмеят. Никога няма да получим съдебно нареждане да отворим семейната гробница. — Скай се закашля. — Госпожа Анжелик Струан трябва да тръгне с тленните останки на съпруга си; ако не го направи, това изключително много ще засегне положението й както по отношение на закона, така и на обществото. Но да замине за Хонконг е опасно. — Той бе помолил Бабкот и Хоуг да поизгладят формулировката в смъртния акт, но му отказаха, както и бе очаквал. — Според мен госпожа Анжелик е права да не поема такъв риск в момента, Джейми. Убеден съм, че в Хонконг ще бъде много по-беззащитна, отколкото тук.

— Защо не заминете с нея, за да й осигурите защита.

— Да, но неизбежно ще избухне скандал, а аз искам да го предотвратя на всяка цена за доброто на всички. Включително и заради Тес Струан. Тя не е лоша жена и като майка е напълно права. Според мен сигурно ще възникнат неприятности — как да се избягнат или намалят, това е въпросът.

— Може пък да я удържим — рече Джейми. — Тес не е човекоядка, посвоему винаги е била справедлива.

— Към мен няма да се отнесе справедливо — каза Анжелик. — Аз я разбирам. Само жена може да я разбере истински. Уверена е, че съм влязла под кожата на най-големия й син и съм го убила. Малкълм ме предупреди каква е.

— За да я удържим, се нуждаем от време — продължи Скай. — Нуждаем се от време, за да преговаряме, а то няма да ни стигне заради погребението.

Двамата мъже си отидоха, без да са решили нищо.

„Няма значение — помисли си Анжелик. — Ще погреба съпруга си, както той желаеше. Ще наследя всичките му земни блага. Ще победя Тес Струан. Така ще си отмъстя.“

От писмата я бе заболяло, но не толкова, колкото бе очаквала. Сълзите й не се лееха като преди. Не я измъчваха, както по-рано. „И аз не съм вече същата. Не разбирам. Наистина се държа много странно. Дали това ще продължи дълго? Надявам се. Пресвета Майко, колко глупава съм била.“

През прозореца Анжелик видя, че денят скоро ще премине в нощ, а в залива светлинните по мачтите на закотвените кораби премигваха в такт с вълнението. Огънят в камината пращаше, пламъците трепкаха и отвлякоха вниманието й. „Какво да правя?“

— Госп’жица? — А Со влезе наперено.

Тай-тай, А Со! Ти глуха ли, хей? — скастри я Анжелик. Малкълм й бе обяснил значението на тай-тай и през последната си нощ бе накарал А Ток, А Со и Чен в негово присъствие да се обръщат към нея така. „Небесният“ също й бе напомнил да кара слугите да използват тази титла.

— Госп’жица, иска събере багаж бърже-бърже?

Тай-тай. Ти глуха ли си, хей?

— Ти иска аз да опакова, бърже-бърже… тай-тай?

— Не. Утре. А може би никога — добави тя тихо.

— Госп’жица?

— Тай-тай — въздъхна Анжелик.

— Госп’жица тай-тай?

— Махай се!

— Доктор медисика искъ види, а.

Тъкмо щеше да повтори „Махай се!“, но промени решението си.

— Какво докторът?

— Доктор жаба, госп’жица тай-тай?

„Хоуг. Да, той прилича на жаба“ — помисли си тя и с изненада усети, че се усмихва.

— Да. Ще го приема — а когато той влезе, тя го поздрави: — Добър вечер, докторе. Как сте? Аз съм добре благодарение на вас.

— Така ли? — Очите му бяха зачервени от умора, лицето му бе пепеляво както обикновено, но от него лъхаше приятна топлота. Той я погледна. — Да, личи си. Внимавай, не се пресилвай, приемай нещата по-леко, Анжелик, бъди разумна.

— Ще бъда, обещавам.

— Държа се чудесно днес следобед.

— Но загубих.

— Да. Джордж Бабкот и аз съжаляваме за това, твоят разказ и призивът на „Небесния“ ни наскърбиха. Джордж ще се срещне с Дребосъка У или на вечерята и отново ще опита, но аз… ние… ние не ти даваме почти никаква надежда. — Лекарят видя как Анжелик чисто и просто сви рамене и продължи да го гледа с огромните си очи. Лицето й бе бледо. — Нуждаеш ли се от нещо? За да заспиш и да се успокоиш — не, виждам, че не ти трябва успокоително. Радвам се, толкова се радвам. Исках да поговоря с теб, да побъбрим, възразяваш ли?

— Разбира се, че не, моля те, седни. Как мина следствието? О, там има уиски и други напитки, ако желаеш.

— Благодаря. — На бюфета бяха подредени като войници кристални чаши и шлифовани кристални в сребърни кошнички гарафи със сребърни етикети на гърлото: уиски, коняк, шери, портвайн. Той избра уиски и си наля половин чаша. — Следствието мина, както се очакваше. Едуард Горнт бе освободен от всякаква отговорност и му бе изказана похвала за проявената храброст. Следователят Скай обяви смъртта на Грейфорт за нещастен случай и действията на Горнт напълно правилни за предотвратяване на едно брутално убийство. Останахме изненадани, че използва такива силни думи, макар това да бе истината. — Хоуг седна с лице към нея и вдигна чашата си. — Наздраве!

Salut! Радвам се за Едуард. Той заслужава висока похвала.

— И ти също. Твоят разказ дълбоко ме развълнува — рече Хоуг.

— Самата истина е. И ти ли не ми вярваш?

— Вярвам ти. Затова исках да поговорим. Знаеш ли, аз разбирам всичко твърде добре. — После Хоуг сладкодумно й разказа собствената си история, за живота си в индийската армия, как се влюбил и оженил въпреки всички условности, за незабавното отлъчване от обществото, което било ужасно, за завръщането си у дома. И там нещата не потръгнали. — Всъщност беше по-зле. Арджуманд умря. Тя се казваше така — също както любимата на шах Джахан, който построил Тадж Махал — рече той с очи, втренчени в камината, сякаш разказваше историята си и на огъня, сякаш виждаше образа й там, себе си и нея в прекрасните дни преди сватбата. — Толкова скърбя и едновременно се радвам, че тя не живя дълго сред омразата, че настина и умря бързо като великолепно оранжерийно растение от ледения полъх — Арджуманд наистина бе такава, не можеш да си представиш колко прекрасна беше, чак не ми се вярва, че ме обичаше — зная колко съм грозен. Обичах я до полуда и я убих.

— Когато говориш за нея, изражението ти се променя. Ти не си я убил. Такава й е била съдбата. Не си виновен. — „Пак тази дума“ — помисли си Анжелик.

— Виновен съм, защото се ожених за нея и я отведох, у дома. Мей-мей също би умряла клета, самотна и копнееща за родината си. Дори великият Дърк Струан не би могъл да отхвърли общественото мнение, ако се бяха оженили. Те двамата имаха късмет, че умряха така.

Анжелик го наблюдаваше — очите му се бяха насълзили.

— Дали Малкълм е имал късмет, че умря по този начин? Ти ми каза, че изглеждал напълно успокоен. И бездруго ли щеше да умре?

— Боя се, че да — отвърна Хоуг. — Можеше да си отиде всеки миг, всеки час. Живееше живот на заем и мисля, че го съзнаваше.

Това я стресна.

— Защо не си му казал, защо не си го предупредил, а и мен също?

— Божа работа — не знаехме, не бяхме сигурни като сега, невъзможно бе да разберем. Инак щяхме да ви кажем.

— Не… не разбирам. Кажи ми истината, моля те. Трябва да разбера.

Хоуг внимателно рече:

— Вътрешностите му около и близо до раната са били по-зле, отколкото предполагахме. Джордж не е могъл да изследва добре състоянието на органите му, когато са го довели, това при всички случаи би го убило. Аутопсията показа, че той е имал гангрена.

— Добре ли е била направена операцията?

— О, да, отлично. Джордж го е зашил възхитително, по-добре от всеки лекар на негово място — увери я Хоуг и тя му повярва. — Разбираш ли, Анжелик, не можем да подменяме органите, а само да ги закърпим, в кухините се бе събрала гной, затова го болеше толкова, горкият момък — имал е и тежки поражения, които са му пречели да се изправи. Дните му бяха преброени — тъжно добави лекарят. — Въпреки това съм сигурен, че благодарение на теб последните му дни бяха най-щастливите — един мъж може само да мечтае за това.

На плочата пред камината падна въглен. Анжелик погледна към него. Живият въглен трепна, премигна и угасна „Точно като моя Малкълм, горкичкия ми мъж, горкичкия ми любим.“

— Тъжно — рече тя с лице към огъня, — толкова тъжно.

Хоуг мислеше за нея, за себе си и за Арджуманд, която за него сякаш се бе преродила в Анжелик. „Лесно е да се реша сега, след като споделих с нея за Арджуманд“ — помисли си той. Лекарят нервно допи чашата си.

— Може ли?

— Разбира се. Моля.

Хоуг си наля съвсем малко.

— Всъщност исках да те видя заради погребението. Навярно ще успееш да изпълниш волята на Малкълм.

— Какво?

Той отново седна срещу нея.

— Да го погребеш в морето като дядо му, както е пожелал, както самата ти искаш. Мога да ти помогна.

— Как?

Хоуг изтри челото си.

— Ще идеш при Сър Уилям, ще кажеш, че се подчиняваш на неизбежното и колкото и да не одобряваш решението му, ще разрешиш тялото да бъде изпратено в Хонконг. Утре ние, Бабкот и аз, официално ще отнесем ковчега на борда на „Буйният облак“ от Канагава, където се намира в момента. Ти ще изпратиш ковчега официално, ще заявиш, че не можеш да понесеш пътуването с него на „Буйният облак“, но че ще тръгнеш с пощенския кораб вдругиден, когато той отплава за Хонконг. Всички ще са доволни.

— А ковчегът празен ли ще бъде? — попита Анжелик развълнувано.

Хоуг поклати глава, челото и челюстите му блестяха на светлината от камината.

— Не. В него ще има тяло, но не неговото, а на един рибар кореец, който умря в Канагава тази сутрин в клиниката. Междувременно тленните останки на Малкълм се намират в друг ковчег и все още тайно ще са в Канагава. Ако Джейми е с нас, би могъл да закара катера там утре вечерта, ще излезем в открито море и ако успеем да убедим Туийт да извърши богослужение, Малкълм ще бъде погребан, както ти желаеш. На следващия ден взимаш пощенския кораб и ще си остане скрито-покрито — стига всички да се закълнат, че ще пазят тайна.

— Толкова много „ако“ — прошепна Анжелик, а сърцето й биеше лудо.

— Повече, отколкото си представяш. — Той попи челото си, буца бе заседнала на гърлото му. — Беше само… Хрумна ми преди малко. Не съм дообмислил, може би е неуместно, но исках да ти помогна. Със или без помощта на Джордж ще осъществя първата част: размяната на телата. Ти трябва да свършиш останалите неща. Навярно ще успея. Зная ли — добави той колебливо. — Не ме бива да пазя тайни. Прости ми, но се налага да решим сега дали… да се върна в Канагава довечера, докато Джордж вечеря тук. Какво мислиш?

Тя изхвърча от стола си и го прегърна. Той сякаш потъна в уханната й нежност и благодарност.

— Нека опитаме… и благодаря ти… благодаря ти…

 

 

— Искали сте да ме видите, госпожо? — каза Горнт.

— Да, моля ви, влезте и седнете. — Анжелик седеше до еркерния прозорец в кабинета на тай-пана, обзаведен с кресла, дъбова маса и бюфет. Чен чакаше разпореждания.

— Разрешете отново да ви изкажа съболезнованията си. Ако мога да направя нещо за вас, само ме помолете, госпожо.

— Зная и ви благодаря, Едуард. Да, можете да ми помогнете, всички се нуждаем от приятели. Радвам се, че следствието е приключило, както подобава — заслужавате медал. Много смело от ваша страна, искам да ви благодаря заради Джейми. Не зная какво бих правила без него. — В огнището гореше силен огън и чудесните завеси от тайландска коприна ги отделяха от нощния мрак. Чен се приближи до отворената бутилка в кофичката с лед. — Съпругът ми казваше, че обичате шампанско?

— Да, госпожо, да, обичам го. — Горнт си мислеше за следствието и за възхитителното заключение да сложат край на опасния случай с Норбърт. Следователят Хевънли Скай с право носеше прякора си „Небесния“.

Анжелик махна на Чен, който наля две високи чаши.

До дже — благодаря. — Горнт пое чашата си.

Чен го зяпна, сякаш не го бе разбрал, презирайки този нахален чуждоземен дявол още повече, задето се осмелява да говори на цивилизован диалект. Анжелик му нареди:

— Чен, чакай отвън. Ако ми потрябваш, ще ти позвъня, хей? — Тя посочи сребърната камбанка на масичката.

— Да, госп’жица.

Тя го изгледа свирепо:

Тай-тай.

— Да, госп’жица тай-тай.

Чен излезе, доволен от малката си победа. Слугите бяха свикали среща, която той бе ръководил. А Ток, съвсем обезумяла, бе поискала да извикат гадател, който да урочаса тази „Владетелка на смъртоносен канал“, но той бе възразил: „Не, не бива, пък и това не е така.

Смъртта на господаря не е нейно дело. Господарят се ожени за нея и ни накара да я наричаме тай-тай в негово и нейно присъствие. Нека първо я наричаме «госп’жица», после «госп’жица тай-тай», докато Славния Чжан не реши въпроса. Изпратих му спешен подробен доклад, който вече се намира на борда на «Буйният облак».

Salut, Едуард.

— За ваше здраве, госпожо!

Тя едва близна от чашата, но той отпи с наслада.

— Шампанското е извор на живот за мен — рече той, като мигновено съжали за думите си. — Никога не мога да си го позволя, освен в празнични случаи.

— Аз също обичам шампанско, но тази вечер не ми се пие. Но скоро ще сте в състояние да си позволите всичко, което поискате, нали? Съпругът ми казваше, че вашите дела ще се подобрят извънредно много и сте споделили много тайни с него — за взаимна изгода.

— Така ли? — Думите й го завариха неподготвен, защото той и Малкълм се бяха уговорили да не казват никому. Ами Норбърт? Норбърт не влизаше в сметката, просто бе объркал врага, а Норбърт винаги е бил враг.

— Тайни ли, госпожо?

— Той ми каза, че ви харесва и ви се доверява, както и аз, че вие сте човек, който може да пази тайни, както и да ги научава, и който знае цената на старите приятели — в китайския смисъл.

— Вярно е. Аз също го харесвах и му се доверявах.

— Джейми разправя, че сте си запазили място на «Буйният облак».

— Да, госпожо, така е.

— Съпругът ми каза, че възнамерявате да му дадете важни сведения как да разори Брокови. Щели сте да му ги кажете вчера сутринта след… Едва вчера ли беше? Сякаш е минала цяла вечност — за Малкълм беше цял живот, горкият Малкълм.

Горнт въздъхна, тъжно му бе за нея.

— Да. Разрешете да ви кажа, че сте се променили, госпожо. Различна сте. Без да ви изглеждам нахален и безсърдечен, уверявам ви, че промяната много ви отива.

— Десет хиляди пъти предпочитам съпругът ми да е жив и да не съм се променила. — Собствената й откровеност я изненада, макар, както и на Малкълм, винаги да й бе лесно да разговаря с Горнт. — Още не съм сигурна дали промяната ми харесва. Да пораснеш толкова бързо е, как да се изразя — болезнено плашещо.

Анжелик се изправи и повторно напълни чашата му, после премести кофичката с изстуденото шампанско на масата, по-близо до него.

— Благодаря. — Присъствието й го вълнуваше повече от всякога.

— Реших да не пътувам до Хонконг с клипера.

— О, да, госпожо, според мълвата не искате отново да се качите на борда му заедно с тленните останки на съпруга си. Щели сте да пътувате с пощенския кораб. — Щом бе чул това, за по-сигурно се бе срещнал с агента, за да си запази място, но всички каюти вече бяха заети. Прокле се и се опита да намери Джейми, но той не бе в сградата. — Разбирам защо не искате да пътувате с «Облака».

Ръцете й лежаха спокойно в скута, гласът й бе тих и овладян.

— Ще споделите ли с мен тайните, които възнамерявахте да кажете на съпруга ми?

Той се усмихна с приятната си усмивка, очарован от нея, но поклати отрицателно глава.

— Не, госпожо, съжалявам — дори и да имах някакви.

Тя кимна, без да се обиди.

— Не го и очаквах, сигурна съм, че не бих ги разбрала, а освен това и така, и така нямаше да успея да ги използвам резултатно, нали? — Горнт се усмихна. — Но Тес Струан може, нали?

— Госпожо?

— Според съпруга ми, ако нещо се случело с него, вие сте щели да идете веднага в Хонконг, за да се споразумеете с майка му и да сключите с нея същия договор, който сте сключили с Малкълм. Той ми каза, че правите това, защото мразите Брокови, но не ми каза защо. — Тя се пресегна и си поигра със столчето на чашата си. — Тес Струан със сигурност ще използва сведенията ви, ако са верни, нали? Това е било във вторник, в деня, преди да се оженим.

Горнт само я погледна с приятно изражение на красивото си лице.

— Разбирам защо сте харесали на съпруга ми, Едуард, защо сте опасен враг и още по-опасен приятел.

Думите й го разсмяха открито и напрежението помежду им се стопи.

— Не и за вас, госпожо, кълна се. Никога.

— Ще видим. Толкова мостове ще трябва да преминем заедно с вас, защото, за Бога, както би казал съпругът ми, аз приех надеждите и мечтите му като свои собствени: че вие ще помогнете на компания Струан да унищожи Брокови веднъж завинаги. Навярно такива са и вашите надежди и мечти.

— Моите ли?

Анжелик отвори чантата си и извади листа, които бе намерила в тайното отделение на сейфа, приближи го към светлината, за да вижда по-добре, и зачете на глас:

— «Сключвам този официален договор с господин Едуард Горнт, джентълмен от „Ротуел“ в Шанхай: ако сведенията, които ми предостави, помогнат на компания Струан да разори „Брок и синове“, което да ги доведе до фалит през следващите шест месеца, от името на компания Струан гарантирам, че той ще получи при техния банкрут петдесетпроцентен дял в „Ротуел“, свободен от задължения и такси, че ние чистосърдечно ще му помогнем по всички възможни начини да получи необходимия му заем от банка „Виктория“, за да откупи останалите 50%, принадлежащи на Джеферсън Купър, като от тази дата за двайсет години компания Струан ще отстъпи на него и на всяка компания, която той лично ръководи, статут на най-облагодетелстван партньор при всякакви взаимно уговорени търговски сделки.»

Анжелик задържа листа така, че той да го види, но не му го даде.

— Носи дата от завчера, Едуард, подписано е, но не е потвърдена верността му.

Той не се пресегна да го вземе. Зрението му бе добро. Докато тя го четеше, бе разпознал подписа. «Без потвърждаване на верността то няма истинска стойност» — помисли си той. Мисълта му се мяташе от едно решение към друго, от един въпрос към друг, търсеше отговори.

— Е?

— Мога да потвърдя истинността на подписа на съпруга ми.

От изненада Горнт се обърка.

— Освидетелстване от страна на съпругата на подписа на съпруга й обикновено не е валидно.

— Да речем, че съм го освидетелствувала още тогава, преди да се оженим.

«Откъде, по дяволите, знае всичко това? — питаше се Горнт обезумял. — От Джейми? От „Небесния“? Тя е като един от новите парни валяци на Стивънсън.»

— Дори ако… дори ако документът е потвърден, той не обвързва Търговската къща.

— Да, но ще има стойност за Тес Струан, нали е договор със сина й. Нима не потвърждава, че вие сте работили тайно със съпруга ми, за да осъществите най-голямата амбиция в живота й?

— Може би, може би, госпожо. — Горнт се двоумеше. — Джейми одобрява ли документа?

— Той не знае за него. Никой, освен мен, не знае — рече му тя, уверена в думите си. «Защо иначе Малкълм ще го крие?»

Горнт замислено си наля малко вино. Забеляза, че тя не е докоснала чашата си.

— Предполагам — започна той деликатно, — че такава услуга ще изисква нещо в замяна, госпожо.

— Бих искала да побързате с «Буйният облак» с всички сили, както сте възнамерявали, и да се срещнете с Тес Струан. И да й занесете писмо от мен.

Горнт се ококори от изненада:

— Това ли е всичко?

— Не съвсем. Щом пристигнете в Хонконг — клиперът ще е там доста преди пощенския кораб, — трябва да отидете при нея, преди някой друг да й е съобщил трагичната новина за смъртта на съпруга ми. Изключително важно е вие да стигнете пръв при нея, да й кажете, че й носите ужасна новина, но също и тайни сведения, жизненоважна информация, която гарантира фалита на Брокови завинаги, която ще ги отстрани от търговията завинаги, и то бързо. — Анжелик пое дълбоко дъх. — Вярно е, нали?

— Да — потвърди тихо Горнт, вече нямаше защо да отрича.

— Второ, съобщете й, че Брокови са възнамерявали да убият Малкълм чрез Норбърт Грейфорт. Трето, че…

— Че какво?

— Нима не е истина? Това не беше ли част от намеренията на Тайлър Брок? Или на Морган? Разбира се, и Джейми е на същото мнение — той ще се закълне. Господин Скай ми разказа за дуела, останалото измъкнах насила от Джейми — каква е била причината. Норбърт не беше ли само пионка в убийството?

— Навярно — рече Горнт, поразен от нея. — Сигурно. Друго?

— И тъй. — Анжелик заговори по-тихо, но по-ясно: — Моля да й кажете, че заради мен й носите доказателствата за фалита на Брокови — на всяка цена наблягайте на това.

— Заради вас ли?

— Заради мен. Да. Подчертайте това. За мен е важно, а не е кой знае колко трудно за вас, и ще получите каквото поискате.

— Сигурна ли сте?

— Да. Кажете й, че сте били на път да забравите писмения договор със сина й, смятайки, че вече няма стойност. Но тъй като съм ви помолила, увещавала съм ви да се срещнете с нея вместо него, вие сте решили да побързате за Хонконг. — Тя се наведе напред. — Тези сведения… бързо ли трябва да се използват?

— Да — отвърна той.

— Наблегнете на това. Но преди всичко подчертавайте, че именно аз съм ви убедила да идете при нея, моята молба ви е убедила да се срещнете с нея и да й дадете доказателствата, за да разори враговете на Малкълм, а също и своите… че аз съм ви уверила, че тя ще зачете договора или ще ви предложи равностоен. И ще го направи. Тес Струан ще го направи, гарантирам ви.

— С вашия подпис?

— Това е първото нещо, което тя ще забележи, така че й го споменете предварително. Кажете, че Малкълм ме е помолил да потвърдя истинността на подписа му; доверил ми само, че това е търговски договор между двама ви, и аз съм го сторила пред вас, без да се замисля, в понеделник преди празненството. Не съм го прочела, нито съм питала какъв е. Накрая й съобщете, че й носите спешно писмо от мен, и й го дайте. — Анжелик вдигна чашата си. — Ако го прочете пред вас, съмнявам се, но ако го направи, искам да зная какво ще каже и как ще се държи.

Анжелик отпи втора глътка, облегна се назад и зачака, а очите й се впиха в неговите.

Изражението й все още не му говореше нищо.

— Какво пише в писмото?

— Прочетете го, ако желаете, преди да го запечатам — безгрижно добави тя, без да се обижда. — Това ще ви спести безпокойството да го отваряте.

Горнт трескаво се опитваше да си изясни каква загадка се криеше в жената насреща му.

— А как да съобщя новината за смъртта му — за вашата сватба и смъртта му и за всичко останало?

— Не зная, Едуард. Ще намерите начин да й го кажете.

Той изсумтя, поразен от дързостта й, не, не толкова от дързостта, колкото от коварството й. Очевидно целта на Анжелик бе да се сдобие с благоволението на Тес и по този начин да прекрати съществуващата враждебност и да предотврати всички съдебни дела, граждански или наказателни, които майка като Тес Струан, разкъсвана от страдание по загубата на сина си, би възбудила против нея — сегашният облог бе пет към едно, че Тес Струан ще го направи, две към едно, че ще спечели.

Няма значение, тази стратегия може да направи от Анжелик победител — би могла. Предпазливо, не точно както предлага тя, а много по-ловко той ще изпълни предложението на Анжелик, без да навреди на собствената си позиция, и ще осъществи своята сделка с Тес, която със сигурност би му дала всичко, което поиска — щом веднъж потресението от смъртта на сина й попремине и тя бъде в състояние да оцени чудовищността на неговите сведения и идеи.

«За мен е по-добре да откача Анжелик от въдицата на Тес Струан, много по-добре. Какво да поискам в замяна? Подписът й естествено, но какво още? Какво друго искам от нея? Съществуват различни видове гамбити, които съм…»

Анжелик посегна към перодръжката. Изражението й бе сериозно, докато вписваше името си като свидетел и поставяше дата от завчера. Мълчаливо го посипа с пясък, за да изсъхне, издуха го и постави документа пред него, все още със сведени очи.

— Каквото и да решите, договорът вече е ваш, при това даром — рече тя, залагайки на прословутото му чувство за чест. — Колкото до останалото, ако ми помогнете, Едуард — тя най-сетне го погледна и нещо у него се развълнува приятно — завинаги ще имате моята благодарност, моята доживотна признателност.

 

 

Джейми седеше на татами в жилището на шоя с кръстосани крака, без обувки, а Хирага срещу него. Начело на масата бе шоя. Имаше саке и чай.

От час и повече Джейми отговаряше и задаваше въпроси, Хирага превеждаше, двоумеше се пред по-трудните думи, изчакваше кови обяснения, за да разбере нещата. Джейми се чувстваше уморен не заради времето, прекарано тук — прекрасна и добре дошла отмора след другите му неприятности, — а защото не виждаше решение за тях. Бе разстроен от непоколебимостта на Сър Уилям относно погребението, макар да го разбираше отлично — би сторил същото на негово място. «Горката Анжелик, горкият Малкълм, горката Търговска къща. Горко й дори на проклетата Тес.

Налага се някой да отстъпи. Няма да е Дребосъка Уили. Трябва да е Анжелик, нито тя, нито който и да е може да направи нещо. Струва ми се, че този път тя ще рухне.»

Възможно най-простичко Макфей й бе изложил идеята си за акционерно дружество. Шоя и неговите връзки ще ги снабдяват със стоки на консигнация според уговорката, а Джейми ще го снабдява с европейски познания при шестмесечна отсрочка на плащането, което ще предостави време стоките да бъдат продадени и парите или да се върнат, или да бъдат повторно инвестирани в стоки серийно производство, а те в замяна щяха да съветват акционерното дружество какво да внася. Това доведе до обсъждане качеството на методите за серийно производство, от които всички те щяха да забогатеят.

— Шоя пита: Какво струва машина за сериъно пруизводству?

— Зависи какво ще произвеждат машините — отвърна Джейми.

— Джами-сама, той пита, моля, да кажеш какви стоки правят за продажба в Англия. Не сега, след три дни, моля. Ако шоя се съгласи, може би прави търговска компении и внесе машина за сериъно пруизводству в Нипон.

Джейми се усмихна.

— Серийното производство, машините и фабриката първоначално излизат скъпи. То не е като акционерното дружество, което предложих. Няма как да събера толкова много пари.

— Джами-сама, ти не тревожи, не тревожи за парите. Гиокояма може купи и продаде Йедо, ако поиска. — Хирага се усмихна мрачно, тъй като Джейми премига. — Шоя ти благодари, и аз ти благодаря. Моля, след три дни кажи какво прави и цената. Ще те изпратя до вкъщи.

— Няма нужда, благодаря.

Хирага се поклони, шоя се поклони, Джейми им отвърна с поклон и излезе. Навън бе паднала нощта.

— Чай, господарю? — попита шоя.

Хирага кимна, щеше да си тръгва, нуждаеше се от баня и масаж. Бе доволен от себе си, бе уредил всичко, само не бе получил предполагаемото възнаграждение от три коку за Джейми Макфей.

Шоя нареди да донесат пресен чай. Когато прислужницата излезе, той рече:

— Получих нови вести. С пощенски гълъб. Отами-сама, за господаря Йоши и за шиши. Сигурно искаш да ги чуеш.

— Престани да ме разиграваш! Разбира се, че искам да ги чуя. — Щом двамата останаха сами, Хирага взе да се държи надменно и като самурай, без да се усети. — Какви новини?

— Имало е нов опит за нападение срещу господаря Йоши.

— Мъртъв ли е? — попита Хирага, изпълнен с надежда.

— Не, Отами-сама, ето, моля, прочети сам. — С престорена кротост шоя му подаде къс хартия, същия, който по-рано бе показал на Райко и Мейкин: «Опитът за убийство на Йоши призори в село Хамамацу се е провалил. Самотният шиши убиец е съсечен от него. Дамата Койко също загинала при схватката. Предайте на Глицинията нашите искрени съчувствия. Ще получите още сведения, щом е възможно.»

Хирага го прочете и ахна:

— Кога е станало?

— Преди три дни, Отами-сама.

— Нещо друго?

— Все още не.

След като прочете съобщението, главоболието му сякаш се усили, мислите му се объркаха. «Койко е мъртва, още един шиши е убит! Кой? Щом тя е мъртва, какво ли става със Сумомо?»

— Уведоми ли къщата на Глицинията?

— Да, Отами-сама.

— Какво каза Мейкин?

— Тя, естествено, обезумя, Отами-сама.

— Какво друго знаеш, шоя?

— Казвам ти всичко, което засяга теб и шиши.

— Ами Кацумата и Такеда?

— Говори се, господарю, че са на път към нас, както вероятно и господарят Йоши.

— Кога се връща той? Променил ли е вече намеренията си? — попита той объркан. «Случайно ли е убита Койко при схватката, или Йоши е разкрил, че е свързана с нас, както и Мейкин?» — А?

— Не зная. Може би след около осем дни, Отами-сама. — Шоя забеляза безпокойството на Хирага и си помисли: «Да, ще се тревожи, разбира се, в голяма опасност е, но, ийе, колко е ценен този младеж! Съгласен съм, че е или би могъл да стане национално богатство. Ъкуиунерно дружеству — чудесна идея! Моят син от утре ще работи с този Джами гай-джин, ще изучи варварските обичаи и вече няма да се нуждая от Хирага, който ми създава само грижи и, о, толкова съжалявам, е обречен. Както и всички ние, ако не сме разумни.» — Отами-сама, виждам голямо раздвижване на войски около нас.

— Така ли? Какви войски?

— Бакуфу са подсилили трите най-близки оттук попътни спирки на Токайдо. И… също петстотин самураи са се разположили северно и южно от нас по пътя. — Капка пот се стече по страната му. — Анджо ни поставя в затруднено положение.

Хирага изруга — той също бе усетил, че напрежението се засилва.

— Какво чуваш, шоя? Кани ли се да ни нападне?

— Де да знаех, Отами-сама. Ако“ кажеш на Тайра за войските, навярно ще разберем какъв е планът на гай-джин.

— Ще обстрелват Йедо, всеки глупак го знае. — Хирага усети, че му прилошава при мисълта за неизбежната победа на гай-джин, макар че тя щеше да послужи на соно-джой, както нищо друго. — Тайро не ще може да предотврати… — Сърцето му подскочи и той млъкна.

— Освен, Отами-сама?

— Освен отговора от историята, обичайното решение: внезапно, брутално, изненадващо нападение, което да унищожи флотата им. — Хирага се учуди, задето сподели мисълта си и бе толкова откровен с такъв нискостоящ човек, макар шоя да бе умен, ценен съюзник, а скоро щеше да му стане и търговски партньор.

„Ийе — рече си той въпреки пулсиращото главоболие, — толкова неща не разбирам, светът се преобръща с главата надолу, всичко се променя, аз също, вече не съм самурай, макар да съм истински самурай. Това е заради тези отвратителни гай-джин с техните изкушаващи, гнусни, внушителни, алчни за производство идеи. Трябва да ги изхвърлим — соно-джой, соно-джой, соно-джой, — но още е рано. Първо сериъно пруизводству, първо да произведат пушки.“

— Шоя, изпрати всички съгледвачи, в случай че това е замисъл на Анджо…

— Съгледвачи, Отами-сама?

Хирага рече:

— Време е да престанем с надлъгването, шоя. Разбираш ли? Никакви игрички повече!

— Ще ти се подчиня във всичко, Отами-сама. Както обикновено, както съм…

— Справи се чудесно тази вечер, шоя. Щом чуеш нещо за Йоши или шиши, съобщи ми незабавно, моля те. — Хирага добави „моля“ по изключение.

— Бързо като ястреб, господарю.

— Лека нощ тогава — а, толкова съжалявам, забравих за възнаграждението на гай-джин. Той ме помоли да ти напомня.

Стомахът на шоя се преобърна. Измъкна от ръкава си малка кесийка — бе признак на лоши обноски да я даде направо на Джейми-сама.

— Ето стойността в златни обани на едно и половина коку, Отами-сама, останалото — след десет дни.

Хирага сви рамене и небрежно я пъхна в ръкава си, но тежестта и радостта от нея го изненадаха.

— Ще му кажа и ще се погрижа да дойде след три дни.

— Благодаря ти, Отами-сама. Тези придвижвания на войски са ужасно обезпокоителни. Наближава война. Моите господари казват, че ако бъдат предварително осведомени за плановете на гай-джин… високо ще оценят всяка помощ. Може би твоят Тайра-сама… — Шоя многообещаващо остави името да виси във въздуха.

Днес бе пристигнало ново съобщение от Главната служба в Осака, по-спешно от последното. „Сякаш не умея да чета — помисли си шоя ядосано, — сякаш не съм заинтересован и предан! Правя каквото мога. Всичко е заради тези две проклети мама-сан. Два дни, а още няма вест от тях!“

Преди да напусне Райко и Мейкин, бе наблегнал на неотложната необходимост да научава бързо всичко, което те знаят или биха могли да разберат. Гневът му нарастваше не само защото двете жени се бяха престорили, че не знаят нищо, колкото и да ги бе придумвал, а той бе сигурен, че те вече са получили указания, но и защото скъпоценните му златни обани бяха в ръкава на тоя ненаситен самурай — възнаграждение, макар и заслужено, за също толкова алчния гай-джин. „И къде ли ще отидат всичките ми прекрасни обани? Естествено, в Златната долчинка на някоя кучка.“

— Благодаря ти много, Отами-сама — каза мазно шоя, когато Хирага си тръгна, като задържа главата си върху татами, та дано не чуе как скърцат малкото му останали прогнили зъби, искаше му се да унижи Хирага, да го накара да се изпоти, да му каже, без изобщо да го съжалява: „О, толкова съжалявам, твоята покойна кучка Койко е замесена в заговора, както и твоята обучена убийца и бъдеща съпруга Сумомо, чиято глава също е отсечена, а твоята поддръжница на шиши Мейкин, мама-сан на най-знатните мъже в Йедо — дори на водачи в Гиокояма, — няма да остане за дълго сред живите, защото ние предполагаме, че Йоши също знае всичко.

И макар да си най-умният самурай, който съм познавал, ти си обречен… обречен… обречен, но моите почитаеми висшестоящи изискват от мен да се отнасям с теб като с национално богатство и да те пазя жив. О ко.

Тази вечер ще се напия, но не преди да се поздравя за предстоящото основаване на “Риоши ъкуиунерно дружеству"! Ийе, начинание, достойно за богове!"

 

 

На път за вкъщи Джейми Макфей разкопча връхното си палто, макар вечерният въздух да бе студен. Беше му топло. Придобитите знания бяха изключително важни и покрай тях бе забравил грижите си. „Всичко е много интересно — помисли си той, — но нито един от двамата няма представа за първоначалните разходи на серийното производство. И все пак заради начина, по който Накама заяви, че Гиокояма може да купи и продаде Йедо, стига да поиска, за момент наистина повярвах. Шоя е за акционерното дружество, сигурен съм.“

Крачеше енергично, поздравяваше хората по Хай стрийт, после изкачи стъпалата на „Струан“ и се озова в свои води. „Отново са мои — помисли си той с гордост. — Сега навярно Тес ще промени решението си — тя не е глупачка, а аз свърших добра работа.“

Чакаше го Варгас.

— Добър вечер, Варгас, време ли е да заключваме?

— Да, но първо, сеньор, извинете, това дойде с вчерашната поща. По някакъв начин е попаднало в моя поднос за писма.

И върху двете писма Джейми видя „лично“ и „поверително“. Бяха адресирани до него. Първото бе с почерка на Тес Струан. Стомахът му се сви. Другото беше от Морийн Рос, някогашната му годеница. Притеснението му се удвои.

— Благодаря — рече Джейми. Въпреки че бе решил да изчака, не се сдържа и разкъса плика на Тес.

„С това писмо официално те уведомявам, че господин Албърт Макструан се прехвърля от Шанхай и пристига с парахода «Уейфонг» на 17-и. Моля да го запознаеш с всички японски сделки. Във връзка с твоето неподчинение на предишните ми писма той поема управлението в края на декември.“

Отстраняването му от Търговската къща сега бе действителност, не го ядоса, колкото бе очаквал. Всъщност изпита облекчение. „Чудно, само преди миг си помислих, че това е мое…“

Той вдигна поглед към Варгас, който го наблюдаваше напрегнато.

— Има ли друго, Варгас? — Джейми сгъна писмото и го сложи на бюрото при другото.

— Госпожа Анжелик е в кабинета на тай-пана. Тя ви моли да се отбиете там за миг.

— Сега пък какво става?

— Нямам представа, сеньор, вечерта мина тихо и мирно. Пристигна бележка от вашата Неми, пита дали ще я посетите по-късно. И един малко по-друг въпрос, капитан Стронгбоу отново поиска заповедите за отплаване. Аз пак му казах да прояви търпение. С вечерния прилив ли ще отплават?

— Да, струва ми се. Изпрати съобщение на Неми: „Може би.“

— Веднага, сеньор. Значи решено? Тленните останки на тай-пана ще тръгнат с „Облака“? И, разбира се, сеньората?

— Или с клипера, или с пощенския кораб, едно от двете — отвърна Джейми. Пое по коридора, почука и влезе.

Анжелик се бе свила в стола на Малкълм, който Джейми смяташе вече за неин. Четеше „Гардиън“ на светлината на петролна лампа.

— Здравей, Джейми.

— Добър вечер, реших да пътувам с теб на пощенския кораб. — Думите му прозвучаха рязко. — Мое задължение е да обясня на Тес Струан. — След като каза това, се почувства по-добре. — Това е моя работа и мисля, че на Мал… че на него ще му хареса, а и ще ти спестя някои неща.

— Да — рече Анжелик със сладка усмивка. — Сигурна съм. Затвори вратата, Джейми, и седни за момент. — Той се подчини и тя тихо му разказа за плана на Хоуг. — Можеш ли да откараш катера утре вечер до Канагава с нас?

Той глуповато се вторачи в нея, напълно сащисан.

— Ти си полудяла. Това е безумие.

— Нищо подобно. Доктор Хоуг смята…

— Той също се е побъркал — няма да успеете.

— Защо? — спокойно попита тя.

— Има десетки причини — отвърна Макфей. — Толкова много причини, че дори няма да ги назова. Всичко е направо нелепо, налудничаво. Уили ще те окове във вериги.

— Не е забранено от закона, така твърди господин Скай. Погребението ще бъде съвсем законно, казва той.

— Така ли казва господин проклетият всезнайко? И какво, друго възнамерява да направи „Небесния“ — попита Джейми, — да си сложи яката наопаки и да отслужи литургия?

— Господин Скай е сигурен, че ще убедим преподобния Туийт да я извърши — рече Анжелик, сякаш той беше дете, което внезапно го е прихванало нещо.

Той вдигна ръце.

— И двамата сте полудели, а Хоуг е глупав, загубил си е разсъдъка, щом предлага подобно нещо. Ще тръгнем с пощенския кораб — ти, аз и той. — Макфей закрачи към вратата.

— Джейми, можеш ли да управляваш катера сам, или ще ни е нужен екипаж? — Той се обърна и я изгледа. Тя се усмихна решително, но толкова мило. — Ще се нуждаем ли от екипаж?

— Поне от двама мъже. Поне от боцман и механик.

— Благодаря ти. Ако не желаеш да ни помогнеш, разрешаваш ли да помоля боцмана, а?

— Изглежда, че не разбираш. Идеята е дръзка, изключително безразсъдна.

Анжелик кимна унило.

— Навярно си прав и няма да успеем, но аз ще опитам — отново и отново. Ти, изглежда, също не разбираш, скъпи ми Джейми. Обещах да обичам, да почитам и да се подчинявам на съпруга си, на твоя приятел, а той ти беше приятел, и все още не се чувствам разделена с него, нито пък ти. Тес Струан няма да изпълни желанието му, нали?

През цялото време той уж я гледаше, а не я виждаше и в същото време виждаше всяка подробност по нея, спомняйки си всичките си години при Тес Струан и какво тя и Кълъм Струан значеха за него, какво означаваха за него Малкълм Струан и Дърк Струан и Търговската къща. Всичко бе минало, всичко бе прахосано и всичко бе към края си. „Нашата Търговска къща вече не е на почит, вече не е първата в Азия. Ами, не е съвсем пропиляна, нито съвсем приключила, но блясъкът й е изчезнал и моят приятел е мъртъв, това е! Аз му бях приятел, но той на мен? Ти, Боже в небесата, какво ли не правим в името на приятелството.“

— Тес няма да го погребе според волята му. Смятам, че това е най-малкото, което мога да сторя за приятеля си. Ще уредя нещата с катера — рече Джейми, вдигна вестника и отново го зачете.

 

 

Доктор Хоуг пристигна през нощта в Легацията в Канагава, разположена в едно крило на будистки храм. Посрещна го Тауъри, дежурният сержант, спретнат в своята гвардейска униформа, с висока шапка, алена туника, бели панталони и черни ботуши.

— Не ви очаквахме преди изгрев, докторе.

— Просто трябва да се уверя, че всичко е готово. Ще тръгнем рано.

Докато го придружаваше до частта от храма, използвана за морга, Тауъри се засмя:

— Ако сте го оставили готов, докторе, сигурно е готов, защото той не ходи на разходки. — Отвори вратата. Помещението бе просторно, с мръсен под и достъп до градините през залостените врати. Тауъри подуши въздуха.

— Още не вонят като трупове. Искате ли да ви помогна?

— Не, благодаря. — Два празни ковчега лежаха върху подпори, капаците им бяха до тях, други бяха изправени до стената. Телата лежаха върху мраморни плочи, покрити с чаршафи. В другия край имаше големи варели с лед. От тях се процеждаше вода и се просмукваше в отъпкания пръстен под.

— Ами туземецът? Докога ще го държим?

— До утре. — На Хоуг внезапно му премаля при мисълта, че според обичая тялото ще бъде изискано за кремация според шинтоисткия ритуал, но този път нямаше да има тяло.

— Какво става, докторе?

— Нищо, просто… благодаря, сержант. — Сърцето му отново заби спокойно, тъй като си спомни, че мъжът бе кореец, един от няколкото рибари корабокрушенци, които едва свързваха двата края, нямаше как да бъде изпратен у дома, нежелан и презиран от местните. Бабкот се бе съгласил да кремират тялото му в будисткия крематориум. — Всъщност можеш да ми помогнеш, сержант.

Тялото на Малкълм бе измито и облечено след аутопсията от японските им помощници стажанти. Сержантът го хвана за краката и те го преместиха в ковчега.

— Изглежда много добре за труп. — Лицето на Малкълм излъчваше умиротворение. — Нека да преместим и другия, докторе. Няма нужда да си навличате херния, нали, този малък негодник тежи не по-малко от двайсетина кила.

— По-добре да го увием в чаршафа му. Кореецът бе само кожа и кости. Дизентерията го бе свършила. Двамата заедно го поставиха в ковчега.

— Благодаря. Само ще подредя нещата, после ще си легна.

— Добре, докторе. Ще проверя дали стаята ви е готова.

Щом остана сам, Хоуг залости вратата. Със съгласието на Анжелик бяха решили да се откажат от традиционното излагане на мъртвеца в отворен ковчег за отдаване на последна почит. Лекарят внимателно плъзна капака на място. Закова го много бързо.

А сега — другия ковчег. Щеше да има голяма разлика в теглото. „Какво да използвам? Пръст! Лопатата на гробокопачите лежеше от едната страна — не всяко тяло се кремираше. Отвън пръстта бе мека. Нощта бе студена, лек вятър шумолеше в растенията. Той копаеше бързо и внасяше пълните лопати, разпръсваше пръстта около и върху трупа и я отъпкваше силно. С няколко клонки запълни пролуките. Доволен, Хоуг постави капака и го закова с пирони. Облегна се на ковчега, дишаше учестено, бе изпотен и мръсен и още по-разтревожен. «Небесният» е прав — помисли си той, докато си миеше ръцете в кофата. — Няма да успеем.“

— Вие сте смахнат, докторе — бе казал Скай с хриптяща кашлица, — и тя също, а и аз, задето се съгласявам. Аз съм „вътре“. Дребосъкът Уили ще се побърка, но както и да е — утре през нощта. — Разговаряха преди няколко часа в клуба — шумен и свадлив както обикновено. — Да пийнем по още едно.

— Ще пия кафе, благодаря, после най-добре да тръгвам.

— Нейната история ми напомня за моята Нели, докторе. Ожених се, когато бях стажант чиновник на шестнайсет, а тя на петнайсет. Поне се преструвахме на женени и живеехме в една мансарда на Флийт стрийт, близо до старата чешърска кръчма на Сам Джонсън. Тя умря при раждане, хлапето също. — Той предложи пура човека с количката: „Изнесете вашия мъртвец“, и повече не ги видях. През оная година върлуваше холера, също и дизентерия, гробищата бяха претъпкани до краен предел. — „Небесният“ се изплю в плювалника. — Не бях се сещал за малката Нели от години. Били ли сте женен, докторе?

— Да, веднъж, тя също умря в Лондон.

— Още едно съвпадение, а? Никога не съм чувствал желание да се оженя след Нели — заклех се никога повече да не бъда беден без значение как — все бях в движение, пътувах твърде много. Имах много момичета, но никога не хванах сифилис. А вие, докторе?

— Не. — Хоуг се бе прекръстил. — Все още не.

— Хей, и вие ли сте суеверен като мен?

— Да. Сигурен ли сте за законното ни право в тая работа?

— Повече от сигурен, но ако Дребосъка Уили поиска, ще измъдри десетки обвинения, не бойте се. Слушайте, каквото и да се случи. Тес Струан няма да ви прости, а с вашата заплата е свършено и вие ще се озовете в бързей без гребло.

— Не. Ще се върна в Индия…

„Странно как лошото води към добро и доброто към лошото. Всичко това наистина ме накара да взема решение. Този път наистина ще се върна, ще се върна в Куш Бехар в Бенгалия, където бях разквартируван и откъдето бе тя. Ще намеря семейството й и… и после ще видим. Имам достатъчно спестени пари и ми остава някоя и друга година, синът и дъщеря ни вече са големи, сраснали са се с Лондон, получиха добро образование, платих за възможно най-доброто, сестра ми и съпругът й са истинските им родители. И двамата са пълноценни англичани.

Аз съм добър лекар, а Господ е свидетел, че в Индия се нуждаят от лекари, дори от некадърни, така че, кой знае, може да намеря малко щастие… дори не очаквам това, само малко покой след вледеняващия ужас, че я убих.“

Вече уморен, Хоуг огледа двата ковчега. Последен поглед да провери дали всичко е, както трябва. Взе петролната лампа, излезе и залости вратата зад себе си.

Полумесецът хвърляше сянка през отворените прозорци. Тихо се помръдна още една сянка. Сержант Тауъри надникна в моргата. Беше объркан. „Защо доктор Хоуг пристигна посред нощ и защо копа в градината като презрян крадец на гробове, за да сложи в ковчега на туземеца пръст?

Който много знае, рано остарява, мойто момче, но не и вашият покорен слуга, не когато съм дежурен. Утре ще огледаш по-отблизо, преди добрият доктор да се събуди и преди, всемогъщи Боже, да пристигне Палидар на оглед. Току-виж, той намерил отговора.“