Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

54.

Събота, 5 януари

— Госп’дар долу, госп’жица тай-тай.

— Господарят Горнт ли?

А Со вдигна рамене и продължи да стои на прага към будоара на Анжелик.

— Ного ние госп’дар. — Слугинята показа с ръка, че гостът е висок на ръст, и както обикновено затръшна вратата с трясък.

Анжелик хвърли бърз поглед в огледалото. Нямаше нужда от грим — сдържаното й вълнение го заместваше. Бързо заключи дневника си и го скри. Последен поглед в огледалото, и тя изхвърча навън. Бе в копринена черна рокля с многобройни фусти, косата й бе привързана с изискан шифонен шал, също черен. Носеше венчалния си пръстен с печата. Хукна надолу по стълбите, забравила за слугите, заети със сутрешната шетня.

Влетя в кабинета на тай-пана. Горнт стоеше до прозореца и гледаше към залива. Чен чакаше със скръбно изражение.

— Добро утро, Едуард.

Той се обърна и приветливо се усмихна.

— Добро утро, госпожо.

— Да заръчам ли кафе или шампанско?

— Не, благодаря, закусил съм. Просто исках да ти разкажа за Хонконг и за списъка с покупките ти. Надявам се, че не те безпокоя.

— Благодаря ти. Чен, почакай отвън, хей?

Щом останаха сами, Анжелик тихо му довери:

— Това вече е кабинетът на Албърт. Използвам го, докато той е в кантората с Варгас, така че не разполагаме с много време. Няма къде да поговорим насаме. Нека седнем тук, Едуард — Анжелик посочи масата до прозореца. — Минувачите ще ни виждат, така е по-безопасно — ти беше приятел на Малкълм. Моля те, бързо ми разкажи какво стана.

— Разреши ми първо да отбележа, че изглеждаш прекрасно.

— Ти също. — Тревогата и бе очевидна: — И така?

— Мина много добре, струва ми се — също толкова тихо отговори Горнт. — От Тес би излязла прекрасна покерджийка, Анжелик, така че не мога да съм сигурен. При първата ни среща й разказах за сведенията относно Брокови, както се бяхме разбрали с теб, като неколкократно по различни начини й намекнах, че я посещавам единствено заради теб. Не че…

— Ти ли пръв от кораба се срещна с нея?

— Да. Напълно съм уверен, защото слязох на брега заедно с капитан Стронгбоу с лодката на лоцмана, преди „Буйният облак“ да влезе в пристанището. Тес почти не реагира, докато й разказвах за Брокови, само слушаше внимателно, зададе ми няколко въпроса и сетне рече: „Моля, елате утре малко след зазоряване заедно с доказателствата си. Влезте през страничната врата откъм уличката, тя ще остане незаключена. Прикрийте лицето си и бъдете предпазлив — шпионите на Брокови щъкат навсякъде.“ На следващия ден…

— Чакай! Не й ли каза за… за смъртта на Малкълм и за нашата сватба?

— Не. Оставих Стронгбоу да го направи — отвърна и Горнт. — Ще започна отначало. По мое предложение слязохме заедно на брега с лодката на лоцмана. Мълчахме си за това и не включихме Хоуг — той не може да си държи езика зад зъбите. Доброволно се съгласих да подкрепя Стронгбоу и да му помогна, тъй като съм присъствал на част от събитията… Горкичкият човек бе изплашен до смърт, макар че наистина бе негов дълг да й каже. Като изтърси, че Малкълм е умрял. Тес пребеля. Само за секунди тя си възвърна самообладанието — учудващо бързо, но така беше в действителност — и запита с равен глас как е умрял синът й. Стронгбоу беше като обезумял и взе да заеква: „Нося ви смъртния акт, госпожо, и следователските заключения, а също и писмо от Сър Уилям. Беше естествена смърт и стана на борда на «Буйният облак». Намерихме го на сутринта след женитб…“

Тя скочи на крака като стрела и зловещо изпищя: „Ти си венчал сина ми с онази жена?“ Стронгбоу едва не умря и изломоти цялата история със страшна бързина — за „Пърл“, за дуела, за това как съм спасил Джейми, като съм убил Норбърт, как са намерили Малкълм, но ти си била в шок. Избълва всичко, което знаеше, а от него ручеше пот, Анжелик. Да си призная, и аз бях плувнал в пот. След писъка Тес просто стоеше и от очите й изскачаха пламъци — същинска медуза. Стронгбоу й предаде някакви писма — забелязах, че едното е от Сър Уилям — смотолеви някакви извинения, че било негов дълг да й съобщи, и излезе, залитайки.

Горнт извади носната си кърпа и избърса челото си. Анжелик усети как краката й омекват и й прилоша при мисълта колко силна е неприятелката й. Ако Тес бе в състояние да накара Горнт да се изпоти до такава степен, какво ли щеше да направи с нея?

— Тя просто стоеше там, а после обърна очи към мен. Изумително е как такава жена може да изглежда толкова… толкова висока. И жилава. Веднъж упорита, веднага след това мека, но винаги нащрек. Насилих се да не изхвърча от стаята и се озърнах, уж че се боя да не ни подслушват. Изстрелях на един дъх, че и аз съжалявам много, че Малкълм наистина ми е бил приятел, че и ти си й приятелка и че единствено заради теб съм я посетил, защото разполагам със сведения, които да разорят Тайлър и Морган Брок. Като й споменах „да разорят Тайлър“, Тес дойде на себе си, или поне очите и престанаха да изпускат страховити пламъци, и седна, без да откъсва поглед от мен. След дълго мълчание попита: „Какви сведения?“ Предложих й да я посетя на следващия ден, но тя ме прекъсна с остър като нож глас: „Какви сведения!“ Съобщих й най-важното… извини ме, Анжелик, но има ли нещо за пиене? Не шампанско, а уиски или бърбън. Стига да ти се намира.

Тя отиде до бюфета, наля му, наля на себе си вода, а той продължи:

— На следващия ден й отнесох половината доказателства и й ги оставих. Тес…

— Почакай, как изглеждаше тя — като предишния ден ли?

— И да, и не. Благодаря, за твое здраве. Щастлив и дълъг живот. — Горнт отпи голяма глътка и пое дъх, защото алкохолът опари гърлото му. — Благодаря. След като ги прегледа. Тес вдигна очи към мен и аз реших, че съм се провалил. Тази жена е същински дявол, не бих искал да съм й враг.

— А какво да кажа аз? Mon Dieu, Едуард, искам да зная истината!

— Да, тя те смята за враг, но в момента това няма значение. Остави ме да продължа. Аз…

— Даде ли й писмото ми?

— О, да, извинявай. Забравих да ти спомена. Връчих й го още предишния ден, преди да си тръгна, точно както се бяхме уговорили с теб, като отново подчертах, че това изцяло е твоя идея. Тогава й казах, че тъй като Малкълм, тай-панът, е мъртъв, съм сметнал уговорката ни с него за отпаднала и че съм се канел да се върна в Шанхай и там да изчакам новия тай-пан. Но ти си ме потърсила и си ме умолявала да се срещна с нея и си настоявала, че го дължа на моя приятел Малкълм. Той ти бил споменал тайно за моето предложение, без да те въвежда в подробностите, а ти си била уверена, че сведенията трябва колкото се може по-скоро да стигнат до майка му. Отначало съм ти отказвал, но ти си продължила да ме умоляваш и накрая аз съм склонил. Ето защо съм при нея. Предадох й писмото ти.

— Тя пред теб ли го прочете?

— Не. Това стана при първата ни среща. На следващия ден призори, след като получи част от сведенията, Тес ми зададе многобройни въпроси, и то съвсем на място, и ме помоли да се върна след залез-слънце пак през страничната врата. Така и сторих. Тя тутакси ми заяви, че досието е непълно. Отговорих й, че да, така е, че няма смисъл да й показвам всичко, докато не разбера доколко ще се ангажира и дали като Малкълм наистина е заинтересована от съсипването на Брокови. Тя ми отвърна утвърдително и ме запита защо ги преследвам и какъв интерес ще имам от това.

Отговорих й напълно откровено. Разказах й цялата история на Морган, цялата истина. Че искам да разоря Морган, а ако това засегне и баща му, за мен ще е добре дошло. Не й споменах, че всъщност е моя леля, нито веднъж през всичките ни срещи, а и тя си мълчеше. И дума не отвори. Нито веднъж не спомена за твоето писмо до нея. Само ми задаваше въпроси. След разкритията ми относно Морган очаквах Тес да каже нещичко, поне, че съжалява или че това е типично за Морган — в крайна сметка той й е брат. Нищо подобно. Тя не обели дума. Разпита ме за подробностите около уговорката ми с Малкълм и аз й дадох договора. — Горнт допи чашата си. — Твоят договор.

— Твоят договор — напрегнато възрази Анжелик. — Навярно ужасно я мразиш, Едуард.

— Грешиш, не я мразя. Струва ми се, че я разбирам. Какво мъжество, какво самообладание! Смъртта на Малкълм я съсипа, колкото и да се опитваше да го скрие и да се издигне над нещастието си. Сигурен съм. Малкълм представляваше бъдещето на Търговската къща, а сега тя е изправена пред същински хаос. Аз бях единственият лъч на надежда за нея заедно със своя план. Между другото той е едва ли не незаконен дори в Хонконг, където всички престъпват закона, както никъде другаде. Може ли? — Горнт вдигна празната си чаша.

— Разбира се — отвърна Анжелик.

— Тес внимателно прочете договора, после стана и се загледа към пристанището на Хонконг. От една страна, изглеждаше крехка, а, от друга — желязна. „Кога ще получа останалите доказателства?“ Отговорих й, че веднага, стига да приеме сделката. „Дадено.“ Тес седна, подписа се и сложи печат в присъствието на своята секретарка като свидетел, после й нареди да заключи и да си отива. Тес…

— Така и не спомена за моя свидетелски подпис?

— Не, макар че, както ти предсказа, тя със сигурност забеляза първо него. И тъй: прекарахме заедно, кажи-речи, четири часа. Помагах й да се оправи в лабиринта от документи и преписи. Тя всъщност нямаше кой знае каква нужда от помощ. След това Тес ги подреди в спретната купчинка и ме заразпитва за произшествието на Токайдо, за Малкълм, за теб, за Макфей, за Тайърър, за Сър Уилям, Норбърт, какво са ми казали Морган и Тайлър в Шанхай, за мнението ми за теб и кой кого е преследвал — ти Малкълм или той тебе. Не изтърва нито дума, само задаваше ли, задаваше въпроси и избягваше да отговаря на моите. Мозъкът й сече като самурайски меч. Но кълна се в Бога, Анжелик, всеки път, щом възникнеха имената на стареца Брок или на Морган, всеки път, щом споменех за някоя дяволия относно документите или й предложех как да нападнем империята им, на Тес едва не й потичаха лигите.

Анжелик сви рамене:

— Как мислиш, има ли… някаква възможност за помирение помежду ни?

— Да, струва ми се. Но нека разказвам последователно. Отново ме попита дали за мен все още е приемливо възнаграждението, което ми предложи Малкълм. Аз потвърдих. Тес ми рече: „Утре ще го подменя с юридически по-законен документ, подпечатан и подписан като другия, а сега — последния въпрос за тази вечер, господин Горнт. Какво следва да отпусна на тази жена?“ Анжелик, вече й бях казал, че не си ме молила за нищо, че само си се надявала да изложиш волята на съпруга си, както и своята собствена пред нея, и ако това се окаже плодотворно, такова възнаграждение ще бъде достатъчно за теб. Бях я уверил, че ти нямаш представа от съдържанието на документите.

— Ти си използвал думата „съпруг“ и тя не каза нищо?

— Не, но веднага ми заяви: „Имам сведения, че този «брак» е невалиден, каквото и да утвърждава тя или Сър Уилям.“

Анжелик настръхна, но Горнт я успокои:

— Не бързай, мила, бъди търпелива. Просто ти предавам думите й. Бъди търпелива, разполагаме с достатъчно време да разиграем картите си. След тази наша среща тя поиска още една на следващата вечер. За да разкрия картите си, й разказах, че съм се срещнал с Брокови и подробно съм им описал случилото се в Йокохама, особено за дуела, и че съм им предоставил копие от следователското заключение за смъртта на Норбърт. Старият Тайлър побесня като насъскан бултериер, но Морган го успокои с уверението, че ако Джейми Макфей е бил застрелян в гръб, това щяло да им навреди много повече, отколкото загубата на един лесно заменим управител.

Анжелик го наблюдаваше как събира мислите си, сърцето й биеше лудо, а не бе получила отговор на толкова въпроси.

— Тя… ще действа ли въз основа на сведенията?

— Въз основа на моите сведения да. И то бързо. Аз ще си отмъстя, а ти ще бъдеш обезпечена.

— Защо си толкова сигурен?

— Сигурен съм, госпожо, не бой се. Години наред си държах езика зад зъбите, раболепничех, но скоро… ще видиш! Тес продължи да ме разпитва за Брокови, как бил реагирал Тайлър на вестта за брака и смъртта на сина й, и тъй нататък… и нито веднъж не използва думата „баща ми“. Откровено и прямо й разказах как и двамата са се кикотели за корабната ви венчавка и задето сте тръгнали против волята й. Старецът Брок изтърси: „Връща й се тъпкано на тая кучка, задето престъпи волята ми!“ Не й спестих как двамата са злорадствали за смъртта на Малкълм. Морган рече, че ето на, сега вече си нямат тай-пан, а на първи февруари Тес ще я изхвърлят от Жокейклуба и цял Хонконг ще я презира. А Тайлър добави: „И аз ще стана тай-пан, ще завра носа на Дърк в лайната, а Търговската къща и името му ще потънат в забрава.“

— И ти й го каза? — На Анжелик чак й се зави свят.

— Да, госпожо, но Тайлър наистина го каза. А той единствен може да я докара до лудост, затова реших да й докладвам дума по дума. Така и сторих и, Боже Господи, Боже Господи, госпожо, главата й се разтрепери до такава степен, че очите й едва не изхвръкнаха. Уплаших се, че пак ще заприлича на медуза, но този път ми се размина. Този път злият дух бе овладян, не че бе изчезнал, но тя го затвори в шишето, удържа го вътре, но въпреки това, по дяволите… извинявай, главата си залагам, че плувнах в пот. Не е редно една жена да носи в себе си толкова гняв, но след като познавам Тайлър и Морган, ми е лесно да разбера откъде го взема.

Като й попремина, аз й разказах, че в крайна сметка Тайлър е приел предложението на Морган да се върна тук в качеството си на управител за изпитателен срок от една година с ужасни закани в случай на неизпълнителност. Тес попита за заплатата ми. „Отлично. За пред хората ще сме врагове, а тайно ще бъдем близки съюзници. И ако «Брок и синове» се разорят завинаги, за което горещо моля Бога, твоята компания «Ротуел-Горнт» ще заеме тяхното място.“ Горе-долу това е, Анжелик, само дето тя реши Хоуг да се върне тук и ти написа писмо.

Едуард отпи от своя бърбън и усети приятна топлина.

— Не я попитах какво съдържа писмото, нито те защитавах, но все й втълпявах по различни начини, че ако моят план й помогне да разори Брокови, заслугата ще е главно твоя. Какво ти пише?

Анжелик му подаде писмото.

— Да, цял казан с катран и лъжичка мед в него — рече Горнт и й го върна. — Това е само началото на пазарлъка. Независимо от всичко аз си удържах на думата: тя е убедена, че трябва да благодари и на теб. Ти ще спечелиш.

— Какво ще спечеля? Че няма да имам съдебни разправии ли?

— Да, но също и възнаграждение. Тес признава, че ти е задължена.

— Да, но нищо повече, само заплахи.

— Ние държим няколко коза.

— Какви?

Отвън се чуха гласове.

— Покрай другото ще спечелим и време, Анжелик. Днес ще те поканя на вечеря и ще поговорим спокойно…

— Не у Брокови и не насаме. Нека бъдем предпазливи — забързано продума Анжелик. — Моля те, покани Дмитрий и Марлоу. Трябва да бъдем много предпазливи, Едуард, да се преструваме, че не сме близки. Иначе онази жена ще заподозре нещо, а тя сигурно ще научи, защото Албърт е изцяло на нейна страна. Ако не успеем да си поговорим довечера, утре ще се разхождам около десет часа и ще продължим… — Французойката усети, че той се кани да я прегърне, и за да предотврати това, бързо го целуна по бузата, подаде му ръка и му благодари прочувствено.

Щом най-сетне остана насаме в будоара си, Анжелик се замисли: „Какви козове? Какви аса? И каква беше тази особена усмивка? И за какво всъщност се е разбрал с Тес? Крие ли нещо от мен? От писмото й личи, че наистина я е убедил колко съм й помогнала, а това е важно. Или пък ставам прекалено подозрителна? Защо не бях там?“

После мисълта дали е бременна или не завладя съзнанието й и терзанията й се подновиха. Веднъж се бе стреснала и бе споменала за тях на Бабкот. Той я успокои:

— Бъди търпелива, не се тревожи.

За момент се запита дали Бабкот и Филип Тайърър ще се завърнат от вражеската клопка в Йедо, в която се бяха натикали на драго сърце, изпратени от Сър Уилям.

„Ох, какво ли разбират тези мъже с техните глупости за търпеливост, с техните увъртания и криворазбрани предимства?“

 

 

В замъка в Йедо Йоши се гневеше и безпокоеше. Наближаваше обяд, той стоеше в жилището си и все още не бе получил вест как е минал прегледът на тайро от лекаря гай-джин. След като вчера се завърна от Канагава в Йедо заедно с Бабкот и Тайърър, той ги настани в един от дворците на даймио извън зидовете на замъка. Бе го подбрал много внимателно, бе го обградил с доверени стражи за още по-голяма безопасност и незабавно бе поканил Анджо за преглед.

Тайро пристигна в безличен, затворен паланкин, със собствения си телохранител — неуспешният опит за убийство му се бе случил само на стотина ярда оттук. Всичко това заедно с масираното нападение на шиши над шогуна Нобусада и неколкократните опити да убият Йоши бе засилило тревогата на старейшините и мерките за безопасност.

Йоши заедно с Бабкот и Филип Тайърър бе посрещнал тайния паланкин във вътрешния двор. Поклониха се, Йоши — най-ниско. Прихна наум, докато примиращият от болка Анджо слизаше с чужда помощ от носилката.

Тайро, това е лекарят гай-джин Бабкот и преводачът Филип Тайра.

Анджо зина, като видя доктора.

— Ийе, той наистина е висок като дърво. Колко е висок, ийе, същинско чудовище. И оная му работа ли отговаря на ръста му? — После погледна Филип и се изкикоти: — Сламена коса, лице като на маймуна, очите му сини като на прасе, а пък името му японско. Нали едно от твоите семейни имена е същото, Йоши-доно?

— Звучи по същия начин — рязко отвърна Йоши и се обърна към Тайърър: — Щом прегледът привърши, изпрати тези двамата да ме повикат. — Той посочи към Мисамото — рибаря, неговия съгледвач и мним самурай, и към постоянния страж на Мисамото, който бе получил заповед да не го оставя насаме с гай-джин дори и за секунда. — Анджо-доно, надявам се, че здравето ти е в сигурни ръце.

— Благодаря ти. Ще ти пратя доктора, когато аз реша. А няма защо да оставяш тия твои хора тука…

Това стана вчера. Йоши изгаряше от безпокойство и надежда. В стаята му бяха настъпили промени. Бе станала още по-аскетична. Беше отстранил всичко, което му напомняше за Койко. Двама стражи стояха зад него, а двама до вратата. Нетърпеливо стана от писмената си маса, отиде до прозореца и се приведе над перваза. Ниско долу във вътрешния кръг се виждаше дворецът на даймио. Войниците на тайро стояха на стража там. Никакви признаци на оживление. Отвъд покривите на Йедо Йоши виждаше морето и пушека от търговските и военните кораби навътре в него, които се завръщаха в Йокохама.

„Какво ли носят? Оръжие? Войски, оръдия? Какво ли зло кроят?“

За да се поуспокои, отново седна на масата и продължи упражненията си по калиграфия. Обикновено това го умиротворяваше. Но днес не му донесе покой. Койко блестящо владееше това изкуство и колкото и да се опитваше, Йоши не можеше да я прогони от съзнанието си.

Бака — Бе направил погрешен щрих и бе провалил едночасовия си труд. Захвърли четката на пода и по татамите се разля мастило. Стражите му се раздвижиха неспокойно и Йоши се прокле за своя пропуск. „Научи се да владееш спомените си. Трябва!“

От онзи злочест ден мисълта за Койко не го оставяше на мира. Припомняше си крехкото й вратле, което бе разсякъл със съвсем лек удар, а после бе избягал, вместо да запали погребалната й клада. Най-страшно от всичко бяха нощите. Чувстваше се самотен в леглото и му бе студено, но не пожелаваше друго женско тяло. Бе изгубил всичките си илюзии. „Тя ме предаде, измени ми, като допусна тази жена-дракон Сумомо в моите покои. За такова нещо няма прошка — повтаряше си Йоши, — няма. Сигурно е знаела всичко за момичето. Няма прошка, няма извинение.“ Дори и сега, когато бе повярвал, че Койко жертвоготовно се бе хвърлила срещу шурикена, който иначе щеше да прониже самия него. Вече не можеше да се довери на никоя жена. Освен навярно на съпругата си. Не бе я повикал при себе си, само й бе писал да чака, да пази синовете му и замъка им.

Не изпитваше истинска радост дори от победата си над гай-джин, макар да бе уверен, че е направил изключителна стъпка напред и че старейшините ще изпаднат във възторг, когато им каже. Дори и Анджо. „Тежко болно ли е това куче? Смъртно болно, надяваме се. Дали гигантът ще направи магията си и ще го излекува? А може би е прав китайският лекар, който според Инеджин никога не греши и подшушва, че тайро го чака скорошна смърт.

Както и да е. Анджо, болен или здрав, вече ще ме слуша. И останалите най-сетне ще ме слушат и ще приемат предложенията ми. Защо не? Гай-джин са в затруднено положение, флотът вече не ни заплашва, на Санджиро, кажи-речи, му е изпята песента благодарение на гай-джин, а Огама си седи доволен в Киото. На шогуна Нобусада ще му бъде заповядано да се върне в Йедо, където му е мястото, щом веднъж им разясня ролята на момчето в големия ми замисъл. И не само ще се завърне, но ще се върне самичък. Ще остави опасната си съпруга принцеса Язу «да го последва след няколко дни», а тя никога няма да го последва, ако аз постигна своето. Няма защо да поверявам тайните си на другите. Само на Огама.

Пък и Огама не бива да знае всичко, а само как ще оплетем принцесата и как тя да получи развод «по искане» на Императора. Огама ще се погрижи да я държи настрана, докато не я обезвредим завинаги, докато завинаги не заживее доволна в дворцовото тресавище от поетични състезания, мистицизъм и духовни обреди. И ще си има нов съпруг. Огама.

— Не, не Огама — цинично се развесели Йоши, — макар че ще му предложа този съюз. Не, някой, който ще я задоволи — принцът, на когото бе обещана някога и когото все още почита. От Огама ще излезе чудесен съюзник в много отношения, докато не отиде на оня свят. Междувременно няма защо да споделям с него, с Анджо или с когото и да е безсмъртната истина, която открих относно гай-джин. Гай-джин не разбират времето като нас, те не го изчисляват и не мислят за него като нас. Гай-джин смятат, че времето има предели. А ние не. Те се безпокоят за минутите, часовете, дните, месеците, това е важно за тях. А точността при срещите е неприкосновена. С нас не е така. Ръководи ги представата им за времето. Ето това е оръжието, с което да ги победим.

Йоши се усмихна наум. Обичаше тайните, мечтаеше за хилядите възможни начини, чрез които да вземе надмощие над гай-джин, използвайки тяхното време в разрез с истинското, а чрез тях да се домогне до бъдещето.

«Търпение, търпение, търпение.

Междувременно все още държа Портите, макар бойците на Огама да контролират моите войници, които ги охраняват. Няма значение. Скоро ще ги овладеем напълно, както и Сина на Небето. Отново. Ще го доживея ли? Ако го доживея, доживея, ако не — не. Карма.»

Стори му се, че дочу смеха на Койко, и го полазиха тръпки: «Ах, Тора-чан, ти и карма» Сепна се и се озърна. Не беше тя. Смехът долиташе откъм коридора, примесен с нечии гласове.

— Господарю?

— Влез. — Бе разпознал Абе.

Абе влезе и остави другите отвън. Стражите си отдъхнаха. Заедно с Абе бе дошла и една от домашните прислужнички — жизнерадостна жена на средна възраст с поднос с прясно запарен чай в ръце. Двамата коленичиха и се поклониха.

— Остави подноса на масата — нареди Йоши.

Прислужницата се подчини с усмивка. Абе остана на колене до вратата. Такива бяха новите разпореждания: никой да не се приближава на повече от два метра без разрешение.

— На какво се смееше?

За негово учудване тя отговори весело:

— На гиганта гай-джин, господарю. Видях го в задния двор. Взех го за ками. Всъщност бяха двама, господарю. Другият има жълта коса и сини очи като сиамска котка. Ийе, господарю, как да не се разсмееш. Представяш ли си, сини очи! Чаят е тазгодишен, както заръча. Нещо за ядене?

— По-късно — отпрати я Йоши, поуспокоен от нейната сърдечност. — Абе, те във вътрешния двор ли са? Какво става?

— Моля да ме извиниш, господарю, но не зная — отвърна Абе, все още разгневен, че вчера Анджо ги бе отпратил. — Военачалникът на личната охрана на тайро дойде преди малко и ми заповяда… заповяда на мен да ги съпроводя до Канагава. Какво да правя, господарю? Ти, естествено, ще искаш да се срещнеш с тях.

— Къде се намира тайро Анджо сега?

— Зная само, че трябва да върнем двамата гай-джин в Канагава, господарю. Питах военачалника му как е минал прегледът, а той нагло ми се тросна: «Какъв преглед?», и излезе.

— Доведи гай-джин при мен.

Скоро се чуха тежки, непознати стъпки. На вратата се почука.

— Гай-джин, господарю. — Абе се отдръпна и махна на Бабкот и Тайърър да влязат, коленичи и се поклони. Чужденците, се поклониха прави. И двамата бяха небръснати и очевидно изморени. Един от стражите при вратата незабавно блъсна разгневено Тайърър да падне на колене и Филип се просна на земята. Другият опита същото с Бабкот, но лекарят се извъртя с неестествена за такъв едър човек бързина, сграбчи войника с една ръка за дрехата на гърлото му, вдигна го над земята и го затръшна върху каменната стена. За секунда задържа изпадналия в безсъзнание страж така, после внимателно го остави да се свлече на пода.

В настъпилата тишина Бабкот отбеляза нехайно:

Гомен-насай, Йоши-сама. Но тези глупаци не бива да се заяждат с гостите ви. Филип, моля те, преведи това и му предай, че не съм убил войника, въпреки че този невъзпитан педераст още цяла седмица ще има главоболие.

Останалите самураи започнаха да идват на себе си и се хванаха за мечовете си.

— Спрете! — заповяда Йоши, вбесен както от гай-джин, така и от стражите си. Войниците замръзнаха на местата си.

Филип Тайърър немощно се изправи, без да обръща внимание на припадналия страж, и рече на своя чудноват, несигурен японски:

— Моля извиниш, Йоши-сама, но доктор-сама и аз кланяме се според чужд обичай. Любезно, да? Не мисли нищо лошо. Доктор-сама каза, моля извиниш, човек не мъртъв, само… — Филип затърси в паметта си думата, не се сети и затова показа главата си: — Болка, една седмица-две.

Йоши се разсмя. Напрежението в стаята се стопи.

— Махнете този войник оттук. Като дойде на себе си, го доведете пак. — Направи знак на останалите да заемат местата си и махна на англичаните да седнат срещу него. След като те се настаниха неловко, Йоши запита: — Как е тайро, как мина прегледът?

Бабкот и Филип тутакси заобясняваха с прости думи и жестове, както се бяха наговорили предварително, че прегледът е минал добре, че тайро има тежка херния с перфорация, че Бабкот е в състояние да облекчи болката му чрез бандаж и лечение, но за тази цел е нужно да подготвят лекарствата и да ги вземат от Колонията. Тайро се бил съгласил лекарят да се върне след една седмица с резултатите от изследванията. Междувременно му дали лекарство, което да намали болката и да му помогне да се наспи.

Йоши се намръщи.

— Постоянна ли е тази херния?

— Доктор-сама казва, че…

— Зная, че лекарят говори чрез теб, Тайра — озъби се Йоши, недоволен от чутото, — просто превеждай думите му без всякакви официалности!

— Добре, господарю. Той казва, че болестта е постоянна. — Това бе нова дума за Филип. — Тайро Анджо трябва… трябва вземе лекарство винаги спре болка, през цяло време. Съжалявам, през цял ден и също използва «бандаж» цял ден. — Тайърър употреби английската дума и с жестове обясни какъв е този пояс за пристягане. — Доктор мисли тайро-сама добре, ако се грижи. Не може… не може лесно бие с меч!

Йоши се навъси — резултатите бяха обезсърчаващи.

— Колко… — млъкна и даде знак на стражите да излязат: — Чакайте отвън. Абе остани. Ти също. — Военачалникът неохотно затвори вратата зад себе си. Йоши запита: — Кажете истината? Колко още ще живее?

— Само Бог каже.

— Хм, боговете! Според лекаря колко му остава на тайро?

Бабкот се подвоуми. Бе очаквал, че тайро ще му заповяда да не казва нищо на Йоши, но щом разбра за хернията и лекарствата и получи малко от опиумната настойка, която почти незабавно облекчи болката му, тайро се бе изкискал злобно и го бе насърчил да съобщи «добрата вест». Но всъщност хернията бе най-малкото зло.

Пълната му диагноза предполагаше опасни увреждания на червата, предизвикани от неизвестни причини. Не бе казал за това на Анджо, нито на Филип, бе запазил преценката за себе си, докато не направи анализи на урината и на пробите от изпражненията, докато не се консултира със Сър Уилям и не го прегледа отново.

Самият преглед бе отнел около час, докато разпитът на пациента — цели часове. За своите четирийсет и осем години Анджо бе в много тежко състояние. Зъбите му бяха прогнили и рано или късно щеше да получи отравяне на кръвта от това. Реагираше болезнено при най-лекия натиск върху стомаха и различните органи. Напипваше се ясно изразена деградация на вътрешностите, простатата бе силно увеличена.

Основният проблем при определяне на диагнозата се дължеше на това, че те двамата с Филип не владееха достатъчно езика, а пациентът бе нетърпелив, все още не се доверяваше на лекаря и не проявяваше отзивчивост при изясняване симптомите и показанията. Наложи им се усърдно да го разпитват, та поне донякъде да установят, че човекът има затруднения с перисталтиката, с уринирането и с ерекциите. Изглежда, последното го безпокоеше най-много, макар Анджо само да вдигаше рамене и да не признаваше открито нито един от симптомите.

— Филип, кажи на господаря Йоши, че смятам, че тайро ще живее толкова, колкото всеки в неговото състояние и на неговата възраст.

Главоболието на Тайърър се появи отново, подсилено от отчаянието му, че не се справя добре с работата си.

— Той живее колкото същият човек в съща възраст.

Йоши съобрази, че е трудно да се проведат изследвания и да се обясни такъв деликатен въпрос на чужд език при непълноценен превод, затова се постара да задава въпросите си простичко:

— Питай: две години, три години, една година? — Наблюдаваше строго Бабкот, а не Тайърър.

— Трудно каже, господарю. След седмица навярно знае по-добре.

— Сега какво смята? Искам истината — една, две, три, какво мисли?

Още преди да тръгне от Канагава, Бабкот бе осъзнал, че не се намира тук само в качеството си на лекар. Сър Уилям му бе казал: «Да си го кажем направо, приятелю, ако пациентът излезе Анджо, ти ще се окажеш и важен представител на правителството на Нейно величество, на мен, на Колонията, а също и проклет копой. Моля те, Джордж, не се муси пред такава златна възможност…»

За себе си Бабкот бе на първо място и преди всичко лекар и държеше на професионалната тайна. Нямаше съмнение, че Йоши е враг на пациента, и то могъщ враг, но също бе и възможен могъщ съюзник на правителството на Нейно величество. Като съпостави двете неща, Джордж в крайна сметка прецени, че Йоши е по-важният. Анджо бе издал ултиматума да опразнят Йокохама, оглавяваше Бакуфу и щеше със сигурност да умре преди Йоши, стига Йоши да не загине от насилствена смърт. «Ако ти опрат нож в гърлото, какво би отговорил? — запита се лекарят. — След около година.» Вместо това рече:

— Една, две или три ли, Йоши-сама? Истината, съжалявам, сега не зная.

— Ами ако са повече?

— Съжалявам, невъзможно каже сега.

— А другата седмица ще можеш ли?

— Другата седмица сигурно потвърди, че не много от три години.

— Струва ми се, че знаеш повече, отколкото казваш — и сега, и следващата седмица.

Бабкот се усмихна лицемерно.

— Филип, кажи му любезно, че съм тук по негова покана, че съм гост. Аз съм лекар, а не магьосник и няма защо да се връщам нито през следващата, нито през която и да било седмица.

— По дяволите, Джордж — измънка Тайърър предпазливо, — нали не искаме да си имаме неприятности. Не зная как е на японски «магьосник» и проклет да съм, ако се справя с всички тези оценки. За Бога, изрази се по-просто.

— Какво казва, Тайра? — сопна му се Йоши.

— О! Господарю, трудно… превежда думи на висши водачи, когато… когато много значения и не зная ходеща дума… подходяща дума, моля да ме извиниш.

— Учи по-усилено! — тросна му се Йоши, вбесен, че си няма собствен преводач. — Справяш се добре, но не достатъчно, учи по-усилено! Много е важно да работиш по-усърдно! А сега — преведи ми какво каза лекарят, и то точно!

Филип пое дълбоко дъх, плувнал в пот.

— Той каза той доктор, а не като бог, Йоши-сама. Не знае точно за тайро. Той… той тук Йоши поканил. Толкова съжалявам, ако доктор-сама не иска дойде в Йедо, не дойде в Йедо. — Сърцето му падна в петите, като видя, че Йоши се усмихва със същата фалшива усмивка като на Бабкот, чието значение му бе добре известно. Прокле деня, в който бе решил да стане преводач. — Толкова съжалявам.

— Со ка — Йоши строго прецени следващата си стъпка. Лекарят се бе оказал на висота, въпреки че криеше някои факти от него. «В такъв случай — заключи Йоши, — нещата с Анджо стоят зле.» Тази мисъл му достави удоволствие. Хрумна му още една приятна мисъл. Тя се основаваше на една щастлива догадка, подхвърлена несъзнателно от Мисамото преди месеци. Йоши незабавно запозна с нея своя опитен съгледвач Инеджин: един от начините да следят отдалеч варварите, бе чрез техните кучки.

Инеджин се бе заел усърдно, както обикновено. Йоши вече знаеше много за Йошивара на гай-джин — кои са най-посещаваните Къщи, за Райко и за пачаврата на този особен и толкова грозен младеж Тайра, която сега се наричаше Фуджико, а някога бе имала други имена. А също и за странната уличница на Фурансу-сан. Водачът на гай-джин Сър Улъм ходеше при различни жени. Серата от време на време посещаваше две различни. Неми бе посочена като едва ли не неофициална съпруга на главния търговец гай-джин и като изключително добър източник на сведения. Лекарят не посещаваше Йошивара. Защо? Мейкин ще изясни…

Ах, да, Мейкин издайницата, не съм те забравил!“

— Предай на доктора, че с нетърпение очаквам да се срещна с него през следващата седмица — рече Йоши с овладян глас. — И му благодари. Абе!

Абе незабавно се озова в стаята на колене.

— Съпроводи ги до Канагава. Не, отведи ги направо при водача на гай-джин в Йокохама и докарай отстъпника Хирага.

 

 

— Здравей, Джейми! Време е за обяд! Снощи ми каза да мина да те взема! В един часа! — Морийн му се усмихваше от прага на кабинета; бе облечена прекрасно и с шапка, страните й бяха порозовели от бързането по стъргалото откъм Струанови. — Каза в един часа, за да обядваме в тоя ваш клуб.

— Ей сега, моето момиче — отвърна разсеяно Макфей. Довършваше писмото си до своя банкер в Единбург за съвместното им предприятие с шоя и прилагаше полицата на Тес Струан. „Трябва да си поговоря някак си с Накама-Хирага веднага, щом го намеря. Къде ли, по дяволите, се е дянал? Моля се на Бога да не е избягал, както предполагат всички.“ — Седни! И Албърт ще дойде с нас. — Бе погълнат от заниманията си и не забеляза нейното разочарование.

Новата му кантора се намираше на Хай стрийт в сградата на „Гардиън“ близо до Пияния град. Бе много по-малка от Струановата, но имаше приятен изглед към залива — нещо изключително важно за търговеца: да наблюдава пристигащите и отплаващи кораби. Още не бе обзаведена, с изключение на едно бюро, три стола и пет-шест шкафове за папки. Навред бяха пръснати купища книги и сандъци, топчета неизписана хартия, перодръжки и нови счетоводни книги, които си бе изпросил, докато пристигне поръчката му от Хонконг. Върху бюрото му бяха струпани още документи, писма, ордери и пачка съобщения за основаването на новата му компания, както и търговски заявки. Всичко трябваше да е готово преди „Буйният облак“ да отплава.

— Добре ли спа?

Запечата писмото, без да обърне внимание на нейното:

— Да, благодаря ти, а ти? — И взе нов екземпляр от съобщенията.

Съобщенията бяха подготвени от двама чиновници португалци в кабинета им на същия коридор в съседство с наборното. Бе му ги отстъпил Макструан, докато си назначи свои собствени.

— Албърт е добро момче! Предупредих го, че можем да закъснеем — отбеляза разсеяно Джейми. Ако беше сам, щеше да прескочи набързо до клуба или да помоли някого от чиновниците си да му направят сандвич или пък да му вземат някаква китайска гозба, каквито те всеки ден си поръчваха от Пияния град. След половин час Макфей остави перодръжката.

— Всичко наред ли е? — запита той оживено.

— Да.

— Какво има? — попита Джейми, като забеляза изражението й.

— Ами, моето момче, надявах се да обядваме сами. Имаме много неща да си казваме. Снощи времето не ни стигна. Беше хубаво празненство, нали?

— Да, така е. Казаците танцуваха потресаващо. Ще имаме време да се наприказваме. Извинявай, но не смятах, че е толкова важно.

— И Анжелик беше потресаваща, пък и много от приятелите ти — Марлоу и Сетри! — безгрижно се засмя Морийн.

Макфей с облекчение си взе шапката и палтото и отвори вратата.

— Радвам се, че ти е харесало.

— Ти си излязъл снощи, след като си пожелахме лека нощ.

Джейми се изчерви гузно:

— Да… ъъъ… да, излязох.

— Почуках ти на вратата, но никой не отговори. Исках просто да си поприказваме, защото не, ми се спеше. Ти каза, че си уморен.

— Ами, наистина се чувствах уморен, но после ми размина. Да вървим.

— Да, гладна съм. — По главната улица имаше малко хора. Времето беше лошо, морето неспокойно, а вятърът пронизващ. — В Глазгоу през този сезон е много по-неприятно. — Морийн весело го хвана под ръка.

— Права си, но студът скоро ще свърши и ще настъпи най-хубавото време. Тук пролетта и есента са най-хубави.

— Джейми дишаше далеч по-спокойно, тъй като промениха темата. — Пролетта и есента са най-хубави.

— В Йошивара ли беше? — весело го запита Морийн.

Прониза го ледена тръпка и му дойдоха наум хиляди отговори, като най-добрият от всичките беше: „Ако искам да ходя в Йошивара, по дяволите, ще ходя, не сме женени, но и да бяхме… нали ти казах, че не искам да се женя, поне засега, когато пред търговията ми се откриват възможности.“ Самонадеяно отвори уста да избълва всичко това, но неизвестно защо думите му прозвучаха сподавено и колебливо:

— Аз… ъъъ… да, ходих, но…

— Добре ли прекара?

— Виж какво, Морийн. Има някои неща…

— Зная всичко за Йошивара, моето момче, а също и какво им трябва на мъжете — рече тя простичко и мило. — Добре ли прекара?

Макфей се закова на място, потресен от ласкавия и глас и поведение:

— Аз, ами… предполагам… но виждаш ли. Мор…

— Студено е, мили Джейми. — Тя сърдечно го хвана под ръка, принуди го да тръгнат и продължи: — Добре, щом си прекарал хубаво. Защо не ми каза? Налагаше ли се да си измисляш, че си изморен?

— Ами, защото… — Пак му дойдоха наум десетки отговори, но от устата му излезе само: — За Бога, толкова е очевидно. Не исках… — Не можеше да й каже: „Не исках да те нараня, но имах определена среща, щеше ми се да видя Неми, а, от друга страна — не особено, не исках да научиш за нея и всъщност само се измъчих.“

Неми го бе посрещнала в най-хубавото си кимоно за спане. Малкото им убежище бе скромно. Тя бе приготвила ядене и саке, смееше се, изглеждаше щастлива и се държеше напълно учтиво:

— Хея, Джами-сан, радвам виждам! Чула добра вест от кораб. Ти жениш за дама от Шотланд, жениш, а?

Той се сащиса колко бързо плъзват новините.

— Откъде знаеш?

— Цяла Йошивара знае, ах! Важно, нали? — възкликна Неми възбудено. — След два дни аз в Голяма къща поклоня до земята, срещна скоро оку-сан твоя.

— А!

— Важно, Джами-сан. Кога жени? Важно, оку-сан приятел нее-го-сан, нали?

— Ти да не си се смахнала? — извика Макфей.

Неми го гледаше неразбиращо.

— Защо луд, Джами-сан? Оку-сан плаща сега, оку-сан плаща, Джами-сан, да? Важно оку-сан не

— Така не се прави, за Бога.

— Не разбира, важно Неми отиде оку-сан

— Ти си се побъркала!

— Не разбира — начумери се Неми, ужасена от заядливото му държане. Реши, че бягството е най-добрата защита от невероятното му поведение, и затова избухна в сълзи.

Неми избяга, преди Джейми да успее да я спре. Мама-сан не успя да я убеди да се върне, така че той, вбесен, тежко се запъти към вкъщи да подремне малко. „Всемогъщи Боже, Неми да отиде у Струанови, за да се срещне с Морийн! Морийн трябвало да плаща на Неми за в бъдеще? Било важно любовницата и съпругата да бъдат добри приятелки. Боже мой! Навярно не съм я разбрал.

Не, за проклетия, я разбра. Тя точно това имаше предвид.“

В крайна сметка бе отишъл в кабинета си още преди да съмне. „Дяволите да го вземат — руга Джейми цяла сутрин, — събраха ми се цели две булки да се препирам с тях.“

— Виж какво, Морийн, прости ми, че те излъгах — рече Макфей неубедително, — но… ами, не зная какво да кажа.

— Не го вземай присърце, стават такива неща — усмихна му се тя.

— А? Значи няма газ да пик… прощавай, значи не се сърдиш?

— Хич, моето момче, този път не — мило го успокои тя. — Докато не сме си поприказвали малко.

Джейми не долови заплаха в гласа и поведението и, тя все още нежно го държеше под ръка, но цялото му същество го предупреждаваше за опасност: „За Бога, дръж си езика зад зъбите, трай си.“

— Да си поприказваме малко ли? — чу се да я пита.

— Да. — Настъпи оглушителна тишина, въпреки че вятърът хлопаше по дървените покриви и кепенците, камбаните на църквите биеха, откъм пристанището виеха парните свирки, лаеха кучета.

„Дръж си езика зад зъбите“ — предупреждаваше се той.

— Дали? Какво значи това?

Морийн предпазливо опипваше пътя си — харесваше и да научава новите неща и едновременно с това да го поучава. Това бе само първото от предстоящите безкрайни недоразумения.

— Всички мъже са ужасни, Морийн — бе й казала майка й покрай другите съвети. — Някои повече от други, но всички до един са лъжци. Въпреки това една опитна съпруга винаги долавя кога мъжът й лъже. В началото мъжете са мили и ти свалят звезди от небето. Сърдечни са, копнеят за теб и те обсипват с глупави малки любезности. Но това е само в началото.

После идват малчуганите, децата, и въртенето на къщата, а повечето от тях все нямат достатъчно пари. По това време ти вече си готова да запуснеш дрехите си, прическата си и себе си. Много е трудно с малчуганите, с недоспиването, уморяваш се до смърт, тъй че скоро мъжът почва да се обръща с гръб в леглото и да хърка, да, ама не е чак толкова страшно, стига да се научиш добре да си запушваш ушите. После почват да хойкат… ама хич не си го слагай на сърцето — за тях това е само временно и свършва бързо; ако си опитна съпруга, мъжът винаги се връща, защото си имаш малчуганите, а и Господ е с теб. Не забравяй, че не е лесно да се печели за насъщния, както и той трябва да помни, че е трудна работа да отглеждаш хлапетата и къщата ти да изглежда уютна. Те обаче все го забравят.

И с твоя баща беше същото — с неговите жени или жена в Индия, знам ли, но вече си е у дома, пък и неговата работа е по-различна: като се сгодихме, още не знаех, че той вече е сгоден за полка си. Поне тоя твоят Джейми не е в армията — за една жена е дяволски трудно да си съперничи с нея.

— А ти как стана опитна съпруга, мамо?

— И аз не зная, моето момиче. И аз не зная, но все пак си има твърди правила: да си избереш мъжа много внимателно, да си държиш езика зад зъбите, пък и една корава метла и необуздан нрав могат да помогнат, стига да ги използваш разумно. Опитвай се непрекъснато да го разбираш и да му прощаваш и винаги да има мека пазва за горкото момче, та да си поплаче на нея.

— Значи малко да си поприказваме? — чу Морийн как Джейми запита със сподавен глас и едва не избухна в смях.

Продължи да се усмихва и да се държи милостиво, но дръжката на метлата и нравът й бяха готови за всеки случай.

— За Йошивара научих на кораба. — Морийн остави думите й да увиснат във въздуха и Джейми налапа въдицата.

— Горнт ли ти каза? Или Хоуг? Той ли? Ама че идиот.

— Не, разказа ми го вашият прекрасен капитан Стронгбоу, а доктор Хоуг съвсем не е идиот, момче. Запитах Стронгбоу как не полудявате без приятелки и дали при вас е както в Индия и в Китай. — Тя се засмя, като си спомни с какъв труд го бе накарала да говори откровено. „Уискито върши чудеса“ — помисли си момичето, като благославяше баща си, задето я бе научил да пие, когато се наложи. — Смятам, че вашата Йошивара е измислена разумно.

Джейми се канеше да попита: „Наистина ли?“, но този път се сдържа. Нейното мълчание го измъчваше. Щом събра сили, Морийн му съобщи:

— Утре е неделя.

На него свят му се зави от неочаквания извод.

— Даа… аз… така и предполагам, да, неделя е, защо питаш?

— Мислех днес следобед да посетим преподобния Туийт[1]. Надявам се, че не е глупав като името си. Ще го помолим трикратно да обяви в църквата имената ни за встъпване в брак.

Джейми премига:

— Какво?

— Да, Джейми, в църквата. — Морийн се разсмя. — Да не си забравил, че имената се четат три последователни недели?

— Не, но нали ти казах, че ти писах и че…

— Да, но тогава бях там, а сега съм вече тук и те обичам — рече Морийн, спря се, погледна го и видя, че е хубав, такъв, какъвто го бе искала цял живот, и цялото й самообладание изчезна безследно. — Джейми, скъпи, сгодени сме и съм сигурна, че трябва да се оженим, защото ще ти бъда прекрасна съпруга, обещавам ти, обещавам ти, обещавам ти… И то не само защото съм тук — обичам те от първия момент, в който те видях, и тъкмо сега му е времето да се оженим, чувствам го. Ще се върна… ще се върна в Шотландия и никога… ако поискаш да се върна, ще си замина още с първия кораб, но аз те обичам, Джейми, кълна се, че ще си тръгна, ако искаш. — Сълзи изскочиха на очите й и тя ги избърса: — Извинявай, от вятъра е, моето момче. — Но не беше от вятъра, цялото й лукавство се бе стопило, а душата й се разтвори за него. — Просто те обичам, Джейми… — Макфей я взе в ръцете си и тя зарови лице на рамото му. Чувстваше се по-ужасно от всякога, отчаяно се нуждаеше от любовта му, а сълзите й течаха.

Ужасът й се уталожи, прогонен от неговата сърдечност, и тя го чу да й говори нежни думи въпреки вятъра и прибоя, че я обичал и искал тя да бъде щастлива и да не се тревожи, да не скърби, но този следобед било все още твърде рано, имал толкова много работа покрай новата си компания, че щяло да му е трудно да започне и да я поддържа.

— Не се тревожи за новата си търговия, Джейми, госпожа Струан ми обеща, че… — Морийн млъкна ужасена. Смяташе да не му казва, но вече бе много късно — ръцете му я сграбчиха здраво и той я отстрани от себе си.

— Тя ти е обещала, че?

— Няма значение. Нека…

— Какво ти каза? Какво! — Лицето му изглеждаше непреклонно, а очите му я пронизваха. — Съобщила ти е, че ми изпраща пари, нали?

— Не, не е, просто ми каза, че си добър търговец и ще имаш успех. Нека хапнем, умирам от…

Какво ти каза тя? Какво точно?

— Не разбрали? Нека об…

— Истината, за Бога! Точните й думи! За парите, нали?

— Не, не съвсем. — Морийн се озърна, ядосана на себе си.

— Истината! — Джейми я държеше за раменете. — Веднага!

— Добре. — Момичето си пое дълбоко дъх и думите потекоха като порой от устата й: — Ето какво се случи, Джейми. Отидох в Голямата сграда на Струанови на главната улица, за да питам къде си, дали в Япония или в Хонконг. Наредиха ми да почакам и госпожа Струан ме прие в големия кабинет с изглед към цял Хонконг. Каква скръб и каква сила се крие в горката жена! Почакай един момент.

Морийн избърса очи, извади кърпичка и си издуха носа, после, без да знае какво да прави с ръцете си, мушна едната в неговата и полека-лека я промъкна в джоба на палтото му.

— Да вървим, Джейми, по-лесно ще разговаряме, студено е. Госпожа Струан ме покани да седна и ми каза, че те е уволнила. Попитах я защо, тя ми обясни, а аз й рекох, че не е честно, че ти не си виновен, задето синът й се е оказал малък дявол и безумно се е влюбил в една неприемлива авантюристка на име Анжелик. Не зная дали наистина е авантюристка, но като я видях, Джейми, разбрах защо синът й, пък и който да било мъж ще хлътне до уши по нея. А пък като се срещнах и с майка му, ми стана ясно защо не се понасят…

Силен порив на вятъра подхвана шапките им и те здраво ги притиснаха. Морийн продължи:

— Ние… започнахме една свада. Не забравяй, че още не знаехме за смъртта на сина й. Страшна караница беше, Джейми. След малко и двете скочихме на крака и аз като се разядосах и като взех да използвам някои от ужасните думички на баща ми, направо щеше да те е срам от мен.

Джейми се закова на място и я зяпна:

— Ти си се карала с Тес?

— Ами да, никога в живота си не съм правила такъв скандал, дори и на сестрите си и на брат си. Не че бях много храбра, ама нейната несправедливост ме разяри и всичко си й казах. Дадох й… — Морийн си възвърна присъщото й добродушие и чувство за хумор и нервно се разсмя: — Ой, деряхме се като бездомните котки в Глазгоу, като две рибарски жени на пристанището, бяхме готови да си оскубем една на друга косите. В някакъв момент някой влезе в стаята, обаче тя го изхвърли и… „И тъй, госпожице Рос? — рече ми тя, а стиснатите й устни изглеждаха като остриета на кама. И двете се задъхвахме. И какво според вас трябва да направя?“ „Да направите ли? — рекох й аз, — първо отпускате на господин Макфей едно добро прощално възнаграждение, защото ви е донесъл десет пъти повече за всичките си години служба при вас. Оставяте го да си почне търговията и му написвате едно любезно писмо.“

— Ти си й казала това? На Тес?

— Ами да. — Морийн долови в гласа му недоверие и незабавно го разсея: — Кълна се, самата истина е, Джейми, кълна се. Не исках да ти разправям, но ти настоя, а не ми се ще да те лъжа.

— Да, извини ме. Моля те да продължиш.

— Не се извинявай, моето момче, аз самата не вярвах тогава. След като си казах урока, и то доста нелюбезно, госпожа Струан се разсмя и ми рече да седна. „Добре, но без любезно писмо.“ „Не е достатъчно. Според вас колко е справедливо да му отпуснете?“ Усмивката й се стопи и тя ми рече: „Хиляда гвинеи.“ Госпожа Струан го избълва точно както татко, когато се разяри. „Дрън-дрън — рекох й аз. — Десет хиляди.“ — Морийн се спря и изгледа Джейми изпитателно. — Наложи ми се да се примиря с пет. Добре ли направих? Не знаех, дали е достатъчно?

— Да се примириш ли? Ти си се примирила с пет хиляди?

— Е, да, ама ми отне още време, а госпожа Струан отнесе сума ти ругатни… Същата нощ помолих Господ да ми прости за лошите думи. От татко съм ги научила. Надявам се, че е справедливо, Джейми… госпожа Струан наистина се съгласи да не ти пречи и да бъдете добри партньори. Смятах, че е важно. А после ми притури един безплатен билет и с ледената си усмивка ми каза: „Върви при твоя господин Макфей и му предай моите поздрави.“ — Морийн за момент се загледа в прибоя, за да си събере мислите. Отново нервно вдигна рамене и безхитростно се взря в очите му. — Ето какво се случи, но го направих заради теб, не заради нас двамата или заради себе си, а заради теб. Не исках да ти споменавам.

— Джейми! Гуспойца Рос! — Лънкчърч излетя от кантората си и се озова до тях, преди да се усетят. Поздрави ги възторжено, едва не я задуши с миризмата на уиски, покани ги на вечеря и си влетя обратно.

— Около два часа е винаги пиян — съобщи Джейми, — ама инак не е лошо момче. Няма да си спомни нито че ни е поканил, нито че сме му отказали. — През това време взе ръката й в своята, пъкна я в джоба на палтото си, за да я стопли, и те отново поеха по улицата. — Морийн, мис…

— Остави ме да свърша. Не се канех да ти разправям за срещата си с нея, просто ми се изплъзна. Искрено съжалявам. Кълна се в Бога, че не исках да ти казвам. Не исках да ти казвам, самата истина е, докато не говорим за… докато не поговорим сериозно за нас двамата. Моля те да ми повярваш.

— Наистина ти вярвам, това не бива да те безпокои. Тес е удържала на думата си — писа ми, изпрати ми парите, повече, отколкото съм имал през целия си живот; достатъчно са ми, за да започна. И всичко това благодарение на теб.

Морийн се обля в сълзи на разкаяние.

— Нищо подобно, Джейми, с теб са се отнесли несправедливо и госпожа Струан ти го дължеше… Нямаше да ти казвам, ама ти ме принуди. С право се сърдиш, напразно ти казах. Днес следобед… Моля те да ми простиш. Наистина е прекалено рано. Прав си. Не биваше да го предлагам. Можем ли да изчакаме, Джейми, моля те? Да речем, седмица-две или месец, да видим дали ще ти хареса? Моля те.

— Сега ме изслушай — рече Джейми и й стисна ръката. — Аз и бездруго много те харесвам и не искам да си отиваш, да, ще почакаме малко, не ти се сърдя. Вярвам ти и ти благодаря от все сърце. Не сгреши с предложението си. Нека го обмислим и да си поговорим на вечеря, Искрице — само двамата, а?

Преди да се усети, Морийн се протегна и го целуна с благодарност. Бе използвал прякора й, а това бе щастливо предзнаменование. Отново взе ръката му в своята и я скри на топло в джоба му.

— Много си мил, Джейми, наистина, и аз те обичам… — Щеше да добави: „Но ти не го казвай, докато не си уверен.“ Но не го стори. Отдръпна се навреме от тази пропаст. — Ти си чудесно момче.

— А ти си чудесно момиче — отвърна й той, по-умиротворен от всякога. Болката и угризенията му намаляха. „Дали да се оженя? — запита се Макфей за първи път, без да трепне. — Мъжът безусловно трябва да се ожени и да има деца на определена възраст. Нямам нищо против брака, далеч съм от подобни мисли. Но кога? Когато търговията потръгне и почне да носи печалби ли? Морийн е страхотна, умница, хубава е, от добро семейство, търпелива и предана и ме обича. Чак не е за вярване, че е излязла насреща на Тес и е сторила всичко това. То само показва колко е находчива. Може и да ни провърви? Обичам ли я? Страхотно ми харесва.

На трийсет и девет съм. Изглеждам добре и съм здрав, трябваше отдавна да се оженя. Морийн е на двайсет и осем, но изглежда млада за възрастта си. Навярно знае какво прави, а е и толкова жизнерадостна, че сякаш наистина пръска искри.

Миналата вечер и Марлоу, и Палидар го забелязаха, май повече, отколкото е нужно! Това разгонено копеле Сетри няма да я остави на мира, не че ми пука… Само да кимна с глава, и птичето ще отлети.“ Той й стисна ръката.

— Какво?

— Нищо. Радвам се, че снощи ти хареса — каза Джейми, но си помисли: „След три-четири месеца, няма защо да бързаме. Май взе да ми харесва.“ — Ето че стигнахме.

Влязоха в двора на клуба. Макструан разговаряше на стълбите с Дмитрий. Те вдигнаха очи и Дмитрий сърдечно им махна с ръка. Отново го прониза същата ледена тръпка. „Неми! Когато Неми си науми нещо…

Всемогъщи Боже — помисли си Макфей ужасен, — как, по дяволите, да изляза на глава с Неми, с Йошивара и с Искрицата? Изключено. Налага се. Какво каза тя за Йошивара? Този път ми се размина… «докато не си поприказваме малко». Да си поприказваме ли?“

— Да не ти е студено, миличък?

— Не, не, всичко е наред.

 

 

— Филип, повтори още веднъж на капитан Абе, че съжалявам, но в момента не можем да открием Хирага. — Сър Уилям стоеше с гръб към камината в една от приемните на Легацията. Тайърър, Бабкот и Абе току-що се бяха завърнали от Йедо. Свечеряваше се. — Все още го търсят навсякъде. Филип, няма нужда да изглеждаш толкова самодоволен, искаш да ги вбесим ли?

Абе се разгневи. Също и Сър Уилям. Бе направил всичко възможно. Войниците претърсиха под дърво и камък Колонията, а сега отново преравяха Пияния град и селото. Въпросът с Йошивара бе доста по-сложен. Там оръжията бяха забранени, а достъпът до Къщите беше, кажи-речи, невъзможен без взлом — мисълта за това бе направо противна и сигурно щеше да предизвика международен инцидент. При основаването на Колонията се бяха споразумели, че ако няма размирици, ще оставят Йошивара да си живее спокойно и да ги обслужва.

— Той казва, че не може да се върне без Хирага, Хирага бил обещан на господаря Йоши още днес.

Сър Уилям се сдържа да не изругае. Вместо това рече любезно:

— Помоли го да почака в караулното. Много скоро ще намерим Хирага, стига все още да е тук.

— Той казва: „Все още тук? Ако не е тук, къде е тогава?“

— Ако знаех, щях да го заловя. Навярно е избягал в Йедо или в Канагава, или някъде другаде. — Дори Сър Уилям се потресе от страшния гняв, изписан по лицето на Абе, който избълва нещо на японски, завъртя се на пети и излезе с тежки стъпки.

— Грубиян!

— Абе каза, че за нас е най-добре да намерим Хирага, Сър Уилям. — Тайърър потърка небръснатото си лице. Чувстваше се мръсен, изгаряше от желание да се изкъпе, да го масажират и да си отдъхне преди срещата с Фуджико. При радостната вест, че Хирага не е затворен и окован във вериги, умората му моментално се стопи. — Мъчно ми за Абе, сър. Не може да се върне без Нак… без Хирага, ако му е мил животът.

— Е, това си е негова работа. Имаш ли някаква представа къде може да е Накама?

— Не, сър. Къде другаде, освен в селото или в Йошивара?

— Опитай се да го намериш, изглежда, е много важен. — Сър Уилям погледна към Бабкот. — А сега най-главното. Джордж, кой беше пациентът? Анджо ли?

— Да.

— Де бре! Филип, изглеждаш изтощен. Няма защо да чакаш, ще поговорим по-късно. Джордж ще ми каже каквото има за казване. Ако се появи Накама-Хирага, незабавно го хвърли в затвора. Незабавно!

— Да, сър, благодаря, сър. Преди това ще разрешите ли да ви запитам, какво е станало в Хонконг? — Още щом се завърнаха, и двамата с тревога забелязаха, че „Буйният облак“ е пристигнал, и веднага зададоха този въпрос, но Сър Уилям им бе отговорил: „Първо Абе.“

— В Хонконг всичко е спокойно и тук всичко е спокойно. Слава Богу. — Той им разказа за погребението, че Хоуг се е завърнал и защо. — Причината би следвало да се пази в тайна, но е обществено достояние. Всички са заели изчаквателна позиция: Тес изчаква, изглежда, че и Анжелик е приела да изчаква, поне така твърди Хоуг, пък и какво ли друго й остава.

— Тя ще е наясно след няколко дни, ние също — рече Бабкот.

— Господи — прошепна Тайърър, — ами сега какво ли ще стане? И в единия, и в другия случай?

Сър Уилям вдигна рамене:

— И ние ще трябва да изчакаме. А сега тръгвай, Филип. Уиски или бренди, Джордж? Имаш ли нещо против да ме запознаеш с новините още сега? Нали не си прекалено изморен?

— Не. — Двамата мъже останаха сами. — Бренди, ако обичаш. В Йедо беше много интересно.

— Наздраве! И?

— Наздраве. Преди да говорим за Йедо, знаеш ли нещо повече за Хонконг?

Сър Уилям се усмихна. С Бабкот бяха стари приятели, а и лекарят бе заместник-посланик.

— Минало е великолепно. Да. Тес ми писа лично, за да ми благодари. Мога да ти разкажа почти всичко още сега: Хоуг донесе три писма на Анжелик, тя между другото няма представа за това. Едното Хоуг й връчи веднага и ми докладва, че така или иначе не е забелязал видима реакция, нищо, за което да се залови. Предполага, че в него Тес просто я моли да изчака. Тес потвърждава съдържанието му в писмото си до мен: че е предложила временно затишие, докато се установи дали Анжелик е бременна или не. Ако на Анжелик й дойде, Хоуг ще й даде второто писмо. Ако не й дойде, той ще изчака още един месец, за да бъде сигурен, и ще й връчи другото. Хоуг ми се закле, че няма представа за съдържанието им, а и Тес не споменава нищо в писмото си до мен.

Сър Уилям отпи глътка уиски с безизразно лице.

— Но по едно нещо си личат нейните намерения: адвокатите на Струанови съставят досие, за да анулират в съда този „нелеп обред“ — написала го е с главни букви — независимо дали е законен или не, независимо дали Анжелик е бременна или не. Освен това ще оспори каквото и да е завещание, ако бъде открито такова в Хонконг или Япония.

— Боже мой! Горката Анжелик… Какъв ужас!

— Напълно съм съгласен с теб. Писмото ми с молба да прояви снизхождение не оказа въздействие на Тес. Лошо, а? — Сър Уилям отиде до бюрото си и извади официално съобщение. — Всъщност ето това исках да обсъдим. Строго поверително е, естествено.

Бабкот вдигна фитила на петролната лампа. Бързо се здрачаваше. Писмото от губернатора на Хонконг беше официално:

„Скъпи Сър Уилям,

Благодаря ви за съобщението от тринайсети. Опасявам се, че в момента е невъзможно да ви изпратим допълнителни войски. Току-що научих от Лондон, че всички войскови части са необходими другаде, а по бюджетни съображения е изключена възможността да мобилизираме новобранци в Индия или където и да било, така че ще се наложи да се задоволите с наличното. Въпреки това ви изпращам още двайсет оръдия, една платноходна фрегата на НВ «Отмъстителят». Заемам ви ги временно. Бъди уверен, че ако Йокохама бъде нападната, нападателите ще бъдат наказани, когато му дойде времето.

От Лондон ми наредиха да ви уведомя за следните директиви относно незабавното приемане на благоразумни действия: съберете исканите обезщетения заедно с убийците (или с доказателствата за процеса срещу тях и тяхната екзекуция). Накажете и заставете да се подчини незначителният деспот, отговорен за станалото — Санджиро от Сацума. Длъжен съм, освен това да ви предам, че военноморските и армейските сили, които имате на разположение понастоящем, се смятат за повече от достатъчно, за да се справите с това дребно князче.“

Бабкот подсвирна беззвучно. Най-сетне каза:

— Цялата им проклета шайка е една сбирщина от идиоти.

Сър Уилям се разсмя.

— Тъкмо това си мислех и аз. Но като стана дума за това, какво смяташ ти?

— „Незабавно предприемане на благоразумни действия“ ли? Те си противоречат.

— Дипломатическо многословие, колкото да си измият ръцете.

— Получихме обезщетението и…

— Среброто ни бе предплатено от името на Санджиро, това бе заем. Виновната страна всъщност не си плати.

— Прав си. А и двамата убийци, изглежда, са мъртви.

— Да, и то случайно, но не сме сигурни сто процента, пък и загинаха ненаказани за престъплението си.

— Е, да. Ние… — Бабкот го погледна и въздъхна. — Какво мисля аз ли? Между нас казано, смятам, че вече си решил да предприемеш наказателно нападение срещу Санджиро и столицата му Кагошима, особено след като Йоши ни даде мълчаливото си съгласие.

— Вероятното си съгласие. Достатъчно ли е това официално писмо, за да убедим Кетърър, че ни е дадено разрешение за едно евентуално нападение?

— Несъмнено — нали са ти изпратили директивите си. Това писмо го превръща едва ли не в задължително, колкото и да е глупаво и колкото и да не ни е по вкуса.

— Защото си лекар ли?

— Да.

— Ако някой ден се наложи да поемеш командването, Джордж, надявам се да забравиш за професията си.

— Излишно е да ме предупреждаваш, Уилям. Знам си интересите. Между другото: Не се доверявайте на принцовете, чиновниците и генералите — всички те се позовават на целесъобразността, докато проливат вашата кръв от безопасно разстояние. — Бабкот вдигна чашата си. — За Лондон. Господи, колко съм изморен.

— Между другото си спомни, че Макиавели казва следното: „Безопасността на държавата е първостепенен дълг на управника.“

— Или някаква подобна баналност. — Сър Уилям присви очи. — А сега за Анджо.

Бабкот му разказа всичко. И на въпроса на дипломата сподели предполагаемата си диагноза:

— Шест месеца или година, но не повече. Зависи от изследванията ми.

— Интересно. — Сър Уилям потъна в дълбок и готвеше за нощувка. Той спуска завесите, за да не духа, отиде до камината и разръчка огъня. — Да оставим това засега. Склонен съм да наредя незабавно военноморско присъствие край Кагошима, незабавен обстрел, ако този непрокопсаник Санджиро не удовлетвори исканията ни — заради Йоши, Анджо и Съвета на старейшините, но най-вече заради Йоши.

— Ако изпратиш флота там, Колонията остава беззащитна. Нали пристигат доклади, че самураите тайно ни обграждат. Видяхме големи отряди при Токайдо.

— Тъкмо в това се крие опасността.

Бабкот сериозно изгледа Сър Уилям и премълча. Не той решаваше. С радост щеше да се подчини, както всички останали; щеше да настоява да вземе участие в похода. Изправи се.

— Ще дремна преди вечеря, че почти не спах миналата нощ. Между другото Филип свърши страхотно добра работа. Ще се заема с изследванията си малко по-късно и ще те осведомя за резултатите.

— Да ти пратя ли малко по-късно нещичко за хапване? Около девет часа? Добре. И благодаря за Анджо — много е важно. При това положение Йоши придобива все по-голямо значение за нас. Ако можем да му имаме вяра. Де да можехме!

— В тази страна това е най-основният проблем — рече Бабкот, все още отвратен от поведението на Тес. — Лоша работа — „съдебен процес“. Анжелик ще загази, много е несправедливо, нали?

— Че животът да не би да е справедлив, приятелю?

 

 

Преди вечеря Анжелик почука в кабинета на тай-пана, облечена за гости.

— Албърт?

— Влез! О, каква прекрасна шапка. — Беше елегантна вечерна шапка, ненатрапчива, но въпреки това подходяща и за сутрин — тъмносиня, но Анжелик бе затъкнала няколко копринени цветя в лентата и това я правеше изящна.

— Благодаря. Работиш до късно.

— Какво да се прави. — Като всички останали и той се питаше какво ли е писала Тес на Анжелик. Из Колонията пълзяха какви ли не слухове, като се започне с това, че й заповядала да напусне Азия, и се стигне до обвинение в убийство. По лицето на французойката не личеше нищо, само подобаваща меланхолия.

В писмото си до самия него Тес го предупреждаваше да внимава и да не се заплита в сделки за оръжие, а в случай че му предложат, да пази пълна тайна. Ако се наложи, да се възползва от помощта на Макфей.

„Помолих го да ти съдейства. Естествено, основните му сили ще бъдат насочени към основаване на негова собствена компания, но ти си длъжен да се отнасяш с него все така приятелски и сърдечно. Сега, след като господин Едуард Горнт пое ръководството на Брокови в Япония, той се превърна в наш неприятел. По-коварен е, отколкото предполагаме. Що се отнася до онази личност, доктор Хоуг прие да ми помогне. Научих, че тя все още заемала жилището в нашата къща, отстъпено й от сина ми. По-късно ще ти дам нови разпореждания.“

— Къде ще вечеряш? Във Френската легация ли? — запита Албърт.

— Приех да хапна в съседство при господин Горнт. — Анжелик забеляза, че лицето му придоби сурово изражение. — Поканиха ме в последния момент заедно с няколко общи приятели — Дмитрий и Марлоу. Господин Горнт ме помоли да те поканя да ме придружиш и да вечеряш с нас. Свободен ли си?

— Прости ми, но не мога. С радост ще те съпроводя до вратата и ще се отбия да те взема, но там е „Брок и синове“, а той вече е техен управител, пък аз съм от Търговската къща.

— Съперничеството ви не пречи на приятелството. Той бе истински приятел на съпруга ми, на мен и на Джейми.

— Съжалявам, но това засяга само мен, а не теб. — Албърт отново се усмихна: — Хайде, хайде. — Взе я под ръка, без да си даде труд да си облече палтото, и двамата излязоха на студа. Вятърът задърпа шапката й, но не я помръдна. Анжелик я бе привързала с шифонено шалче.

— Добър вечер, госпожо. — Пазачът пред вратата на Брокови се поклони.

— Добър вечер. Благодаря ти, Албърт, не е нужно да ме прибираш. — Някой от гостите ще ме изпрати до вкъщи. Върви, че ще настинеш. — Албърт се засмя и си тръгна. В същия момент Горнт изскочи да я посрещне.

— Добър вечер, госпожо. Боже мой, изглеждаш потресаващо.

Докато той поемаше наметалото й, безпокойството бликна отново. „Какви козове?“ Откъм стаята избухна смях. Анжелик разпозна гласа на Марлоу. Пазачът бе излязъл, наоколо не се въртяха слуги и за момент двамата бяха останали насаме.

— Едуард — прошепна французойката. Тревогата й надделя над предпазливостта: — Защо си толкова сигурен, че моите неща ще се оправят?

— Тес отново ме покани. Не бой се, владея положението. По-добре да поговорим утре по време на разходката ти. Тази вечер просто дружески ще си побъбрим с приятелите. За мен е чест, че прие поканата ми — благодарение на теб станах управител тук. — Горнт я хвана под ръка и рече на висок глас: — Добре дошла в „Брок и синове“, Анжелик. Нека влезем.

Трапезарията бе голяма като на Струанови, също толкова претрупана, сребърните прибори със същото високо качество, вината бяха превъзходни, но ленените покривки по-разкошни. Сервираха им китайски прислужници, облечени в ливреи. Марлоу, Палидар и Дмитрий стояха пред буйния огън в очакване да я поздравят. Целунаха й ръка, възхитиха се на шапката й, която тя според обичая не бе свалила. Марлоу и Палидар бяха в неофициалните си униформи. Докато отговаряше на поздравите им и ги изслушваше със спотаеното си обаяние, Анжелик бе изцяло погълната от думите на Горнт и се питаше какво точно я бе подразнило в тях.

— Нека седнем, след като почетната гостенка ни удостои с честта да дойде. — Горнт я настани в единия край на масата. Той зае отсрещния. Масата бе достатъчно малка, за да създаде задушевна атмосфера, и достатъчно голяма, за да изглежда внушителна. — Господа, ще вдигна тост! — С чаша шампанско в ръка той заяви: — За дамата! — Пиха, а неговите очи не се откъсваха от нейните. Бе й отправил дискретен зов, тя му се усмихна в отговор, което не означаваше нито да, нито не.

„Имам много време — помисли си Едуард, — доволен, че е домакин, и още по-доволен от себе си. — Останаха толкова неща за разказване. Навярно най-интересното. Но ще го скрия от нея.“

През последния му ден в Хонконг Тес Струан отново тайно го бе повикала.

— Прегледах всички документи, господин Горнт. Не съм напълно сигурна, че чрез тях ще осъществим плана ви да разорим Брокови.

— Но аз съм уверен — отвърна й Едуард, впечатлен от обширните й познания по търговските въпроси. — Наистина съм сигурен, че имате всичко, за да отключите кутията на Пандора. — Това бе паролата, която бяха избрали. — Липсва само едно последно парче от мозайката, което да завърши картината и да ни осигури успех.

— И кое е то?

— Официалният печат на Норбърт. Той е в сейфа му в Йокохама.

Тес въздъхна и се облегна на резбования си стол. И двамата бяха напълно наясно, че този печат, ударен върху всяка бланка на Брокови, стига документът да е правилно формулиран и да носи дата, го легализираше и задължаваше йокохамския клон на Брокови да изпълнява всичко, вписано на листа.

Излишно бе да споменават, че сега вече можеха да изработват какви ли не уличаващи сведения със задна дата, намерени или тайно пъхнати в купчината документи, които Горнт бе донесъл. Кой би могъл да оспори подобно писмо след смъртта на Грейфорт?

И двамата осъзнаваха стойността на печата.

Морган и Тайлър Брок задълбочено бяха обмислили невероятния си план да завладеят хавайския захарен пазар, което, общо взето, вече бяха осъществили. Бяха разменили предварително захарната реколта за памук от Южните щати, който пък продадоха предварително и напълно законно на Франция срещу гарантиран лихвен процент. Французите бяха исторически съюзници на Съединените щати и блокадата на Севера в този случай не ги засягаше благодарение на помощ от Конгреса и при определени предпазни мерки. Памукът напълно законно щеше да бъде натоварен на кораби от Франция за Женева, а след това препратен в Ланкашърските памучни фабрики, които направо мизерстваха и отчаяно се нуждаеха от суровина.

Съществуваше един малък риск: ако правителството на съюза със сигурност научеше за крайното местоназначение на товара и това станеше обществено достояние, щяха да задържат износа на памука от Южните щати, тъй като Британия официално пазеше неутралитет, а повечето британци горещо поддържаха Конфедерацията. Рискът бе незначителен заради уговорката на високо равнище с френската клиентела, документите на Горнт за пръв път доказваха, че това е инициатива на компания „Брок и синове“. Ненамесата на правителството бе повече от сигурна заради голямото количество захар, от която също се нуждаеха, тъй като тя щеше да бъде заменена срещу отклонените от съюза оръжия, които Брокови тутакси щяха да внесат в Азия. Предполагаемите печалби бяха огромни. Така Брокови щяха да получат водещо положение в азиатско-американските търговски отношения без значение кой ще спечели гражданската война. Азия щеше да стане тяхна. Не бе възможно планът им да се провали, тъй като хонконгската банка „Виктория“ бе станала техен поръчител.

Банката, най-голяма в Колонията, пламенно бе подкрепила рискованото предприятие. С одобрението на съвета, състоящ се от дванайсет души, един от които бе Тайлър Брок, а дяловете и ликвидността на „Брок и синове“ служеха за номинална допълнителна гаранция. Всъщност „Виктория“ се бе превърнала в запазена територия за Брокови. Старецът Брок я бе основал през 1843 година и бе подбрал останалите членове, като изключи доживотно възможността някои от Струановите членове на съвета да стават директори на банката. Бе се сдобил с четиридесет процента от дяловете и постоянно контролираше гласуването и осигуряваше поне девет гласа за себе си срещу три за противника. И докато оказваше поддръжка на Брокови на международната сцена, съветът на директорите междувременно бе приел да разори Струанови, като изкупи всички дългове на компания Струан, чийто срок изтичаше на трийсети януари. Графикът и съмнителните похвати на тайното и дългосрочно придобиване на горепосочените документи също бе регистрирано в доказателствата на Горнт.

Той възбудено бе изтъкнал този факт, тъй като за пръв път „Брок и синове“ се оказваха уязвими — никога досега те не бяха предоставяли контролния пакет акции на своята компания като допълнителна гаранция. Тъкмо „Виктория“ бе ключът към кутията на Пандора. А ключът към банката бе нейният съвет. Неговите членове трябваше да бъдат изхвърлени, свалени, а финансовата поддръжка за Тайлър и Морган неочаквано да бъде оттеглена в точно определен ден, така че те да затънат в мизерия без необходимия капитал, с който да смазват колелата на империята си. Междувременно доказателствата за подготвяната сделка от документите на Горнт и предупреждението, че банка „Виктория“ вече няма да я поддържа, следваше да бъдат изпратени по възможно най-бърз начин с клипер до Вашингтон и след като попаднат в нужните ръце, залавянето на стоката ставаше наистина възможно. По този начин нямаше да има нито захар, която да разменят за памук, нито оръжия. Всичко това обаче трябваше да се направи още сега.

Същината на плана на Горнт се състоеше тъкмо в това — как да подменят съвета. Документите разкриваха изключително неудобни факти за двама поддържащи Тайлър членове на съвета, дотолкова сериозни, че те щяха да гласуват за този, който притежава документацията. Значи ставаха седем на пет. Същите документи съдържаха и някои не чак толкова позорни и съмнителни данни за още един от членовете. Ето ти ги, шест на шест. Според замисъла на Горнт Тес трябваше тайно да се обърне към председателя, да му изложи фактите, да му съобщи, че подробностите са вече на път за Вашингтон, и да му предложи следното: „Нека членовете на съвета да ударят балтията на Брокови, да минат на ваша страна и на страната на Струанови, като официално удължат срока за изплащане на нашите дългове на шест месеца, да ни дадат две места в съвета, незабавно да наложат контрол над Брокови, да разпродадат имуществото им на уговорени цени, достатъчни, за да покрият дълговете, и по този начин да оставят Тайлър и Морган Брок да затънат в захарта, за която не могат да платят. И, последно, банката да раздели четиридесет процента от авоарите си на четири части, като по този начин Брокови ще изплатят неустойките: една част ще получи председателят, втора — той ще отпусне на двама от членовете на съвета по свой избор, а четвъртата ще бъде за Търговската къща.“

— В замяна на какво? Защо банката ще тръгне против волята на Тайлър? — бе го запитала Тес. — „Двойна игра“, нали така казвате в Америка?

— Да, госпожо, но това ще е тройна игра. Питате ме, защо съветът щял да налапа въдицата? Защото ще извлекат огромни печалби — както председателят, така и всички останали; защото в душата си тайно ненавиждат Тайлър и се боят от него като всички други. Те не мразят вас — вие сте Търговската къща и не представлявате заплаха за тях. На ненавистта, а не само на парите се крепи този свят.

— Не съм съгласна с вас, но да оставим това. Да се върнем към този загадъчен печат. Какво предлагате да правим с него? — усмихна се Тес цинично. — В случай че го получите.

— Каквото пожелаете, госпожо.

— Защо не го донесете тук с „Буйният облак“?

— Не, съжалявам, няма да ми стигне времето. Освен ако не задържите кораба с една-две седмици. Ще ви го донеса своевременно.

— Защо да отлагаме? Изпратете го по Стронгбоу, той заслужава доверие.

— Ще го донеса своевременно. — Едуард си спомни как очите й, обикновено безцветни и привидно невинни, го жигосаха като разтопено желязо. — Обещавам.

— Оставете сега това. Колко искате, господин Горнт?

— Ще ви съобщя, когато се върна, госпожо.

Тес се бе засмяла невесело.

— Сигурна съм в това. Смятам, че вече сте ме опознали достатъчно добре и няма да се опитвате да изстисквате мен и Струанови. Вие ще отлагате до последния момент, а дотогава на мен ще ми се е наложило да предприема нападението както срещу Тайлър, така и срещу банката; Струанови ще бъдат изложени на голяма опасност и ще трябва да приема всичко, което поискате.

— Доверието ни следва да бъде взаимно. Аз ви дадох доказателствата, необходими за разоряването на Тайлър Брок и на Морган срещу бъдеща сделка, която вие тепърва ще ми обещаете, госпожо. Не искам чак толкова много — само малко забавяне — и се кълна, че ще се върна своевременно. Ще ви донеса от Йокохама каймака и цената ще бъде съвсем справедлива.

— Никога не съм обичала каймак, господин Горнт. Баща ми ми е избил от главата още като бях малка, вкуса към всякакви подобни лакомства. Цената?

— Уверявам ви, госпожо, че с удоволствие ще ми я платите — кълна се в честта си и ви давам думата си на джентълмен.

— Аз също ви уверявам, господин Горнт, че ако тръгнете против волята ми или играете двойна или тройна игра с мен, ще се погрижа да се превърнете в изключително нещастен човек, да не говорим, че ще станете персона нон грата в Азия и в цялата Британска империя — кълна се в честта си и ви давам думата си на тай-пан на Търговската къща…

Горнт го побиха студени тръпки, като си спомни думите на Тес и колко горделиво бе произнесла: „тай-пан на Търговската къща“, и дори когато бе добавила: „макар и временен“. Тутакси бе осъзнал, че именно тази жена е истинският тай-пан и че който и да поеме титлата, няма да държи властта. Разтрепери се при мисълта, че дълго време ще си има работа с нея, че разорявайки Брокови, навярно създава чудовището, което ще предизвика собствената му гибел.

„Боже Господи, тя може да ме направи на пух и прах, когато й скимне! Как да я превърна в свой съюзник за дълго? На всяка цена трябва да ми стане съюзник.“

Смехът на Дмитрий и Марлоу го върна към действителността. Всичко отново си дойде на мястото: светлината на свещите, трапезата, прекрасните сребърни прибори, прекрасните приятели. Бе на сигурно място в Йокохама, печатът вече бе изваден от сейфа и скрит, вече бе написал писмото със задна дата, с което потвърждаваше подправеното доказателство срещу най-важния член на съвета, а и още едно писмо, съдържащо тайното споразумение с председателя на банката. „Без тях съветът ще се срути в ръцете ни като наклонена къщичка от карти за игра, сигурно е. Няма да се противопоставят на единствената си възможност да си отмъстят на Тайлър и Морган Брок. И няма защо да се боя от Тес Струан — тя зависи от мен толкова, колкото и аз от нея. Има защо да се радвам. Ето ме тук на двайсет и седем. Смятай, че Морган е в затвора. Аз съм бъдещият тай-пан на «Ротуел-Горнт», начело на прекрасна трапеза, а прислугата чака заповедите ми. Анжелик също е тук — красива, предстои й да забогатее и ме обича, колкото и да се опитва да го скрие: моята бъдеща невеста, какъвто и да е изходът. Едно дете от Малкълм само ще повиши възнаграждението ми от Тес: потресаваща, но вече уговорена цена, която госпожата с радост ще плати.“

— Наздраве и дълъг живот — тихичко рече Едуард, вдигна чаша за Анжелик, за себе си, за двама им, уверен, че разполага с безкрайно много време.

Гостите не забелязаха тайния му тост, прекалено заети с бъбрене, защото си съперничеха за вниманието й. Горнт ги наблюдаваше с облекчение. Но преди всичко гледаше нея. Почука по масата.

— Анжелик, господа, моля за вашето внимание. Ще вечеряме с лютива чорба, с шери, печена риба с лук, маслини и студено пуий-фюисе, шербет и шампанско, следва телешкото печено с картофи — готвачът „намери“ прекрасно парче от говеждото на Струанови… не се безпокойте, госпожо — засмя се Едуард, — купено е, не е откраднато. После ще имаме баница с пилешко, а за накрая — изненадата на изненадите.

— И каква е тя? — запита Марлоу.

— Почакайте и ще видите. — Горнт хвърли поглед към Анжелик.

Тя му се усмихна със загадъчната си усмивка, която го изпълваше с възторг, колкото и Мона Лиза. Бе я видял в Лувъра по време на едно свое пътуване до Париж… и никога не я бе забравил.

— Струва ми се, че трябва да имаме доверие на нашия домакин, капитане — тихо рече французойката. — Съгласен ли си?

Бележки

[1] Чуруликане (англ.). — Б.пр.