Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

34.

Двамата се вторачиха във връзката писма, обзети от смут и изгарящи от страх. Задушаваха се в тясната кабина. Малкълм не отвърна нищо, само наблюдаваше мълчаливия Джейми. Чувстваха се останали без капка сила. Макфей се реши и с разтреперани пръсти се опита да разкъса връвта. Жестът му съживи Малкълм, той взе някакво решение, пресегна се, сграбчи връзката и го спри.

— Не, Джейми, недей. Не бива.

— Това е… единственият начин, тай-пан.

— Не, не е. — Малкълм оправи връвта, с облекчение установи, че печатът не е счупен, после приглади писмата и ги върна върху другата купчина. Допирът им му се стори ненавистен. — Чисто и просто не е редно. — Гласът му трепереше, както и коленете му. Презираше се за своята слабост — но слабост ли бе това? — Никога не бих си простил, ако ти… ако те хванат и… и… абе не ми стиска… Независимо от всичко, не е редно.

По лицето на Джейми се стичаше пот.

— Редно или не, все едно никой няма да научи. Няма друг изход, налага се да го сторим. Може пък да намерим капитан — дори от Броковите, следващата седмица пристига техен кораб.

Малкълм поклати глава объркан. Една вълна люшна катера към купчините товар, въжените фендери издадоха пронизителен звук. Насили се да се съсредоточи. През целия си живот, щом изпаднеше в затруднено положение, се запитваше какво би направил тай-панът Дърк Струан — но така и не му идваше наум истинският отговор.

Най-сетне отмаляло заговори:

— Как би постъпил той, Джейми? Дърк Струан?

В паметта на Джейми тутакси изникна безразсъдният гигант. Бе го виждал само няколко пъти и само за по няколко минути. Самият Макфей тогава бе тъй млад и току-що бе пристигнал.

— Щеше… — След миг на лицето му се загатна усмивка. — Той… Дърк щеше… да, това е то. Мисля, че щеше да нареди ние заедно с боцмана да слезем на брега. После щеше да откара лодката навътре сам, „за да я изпробвам, че май нещо не е наред“, и… и щом навлезе в дълбоки води, спокойно щеше да отвори задбордните клапи. Докато тя се пълни с вода, щеше да се увери, че цялата поща е достатъчно тежка, та да не изплува на повърхността. След това щеше да иде на кърмата, да си запали пура, да изчака, докато катерът потъне, а той самият да доплава до брега. Бърникал ли е писмата? „Далеч съм от подобна мисъл, момко.“ — Джейми засия в ангелска усмивка: — И защо не?

Преди произшествието на Токайдо Малкълм плуваше великолепно. Сега обаче знаеше, че ще потъне като котва.

— Няма да се добера до брега.

— Но аз мога, и то много лесно, тай-пан.

— Да, но това е моя грижа, Джейми, пък и да го сторя, ще спечеля само една-две седмици — безполезно е. Джос. Не можем да бърникаме кралската поща. Нека забравим, че се е случило, а? — Малкълм протегна ръка: — Ти си истински приятел, най-добрият ми приятел. Прости ми, че бях лош с теб.

Джейми топло стисна ръката му.

— Не е така, заслужавах си го. Нищо страшно не се е случило. Тай-пан… моля те, ще стане много лесно.

— Благодаря ти, не. — За десетхиляден път Малкълм установяваше, че не е като Дърк Струан и не е в състояние да извърши онова, което би сторил тай-панът — в дадения случай или нахално да си вземе писмата, или да ги потопи. „Преди Токайдо навярно щях да се реша, но сега… сега е петдесет пъти по-лошо. Токайдо, винаги Токайдо“ — мислеше си той. Думата се врязваше в съзнанието му и от безсилие му идеше да изкрещи. — Трябва сам да се справя с проблема си.

Докуцука на брега и се запъти към покоите си. Шишенцето бе пълно, но Малкълм не се докосна до лекарството, а решително го прибра в чекмеджето. С усилие завлече стола си до прозореца и потъна в него с облекчение.

„Ще спечеля — обеща си момъкът. — Господи, моля те, помогни ми. Не зная как, но ще спечеля Анжелик, ще надвия болката, опиума, Токайдо, Тес, ще спечеля…

Потъна в дълбок, освежителен сън. Събуди се и видя Анжелик да седи до него и да се усмихва.

— Добър ден, любими. Ама как хубаво се наспа. Май стана време да се обличаш за приема! — Очите й блестяха. Момичето отиде при него, целуна го и коленичи до стола му. — Как си?

— Толкова съм щастлив, когато си при мен. — Гласът му бе преизпълнен с любов, но не прикриваше вътрешната му тревога.

Ето защо Анжелик се реши. Важно бе да го изтръгне от обичайната му сериозност, та да се наслаждава на днешния прием — нали бе обещал да го превърне в празник.

— Имам изненада за теб — палаво му съобщи тя.

— Каква?

Девойката бързо се изправи и се завъртя, сякаш танцуваше. Роклята й засвистя. Неочаквано се разкиска и извика:

— Гледай!

Повдигна полите и фустите си, откри дългите си, съвършени крака, подчертани от копринените чорапи, прихванати с елегантни жартиери под коленете, колана и надиплените си гащички с воали. Той очакваше да види традиционните, скриващи всичко женски панталони. От гледката му спря дъхът.

— Всемогъщи Боже… — заекна момъкът.

— Направих го единствено за твое удоволствие, мили мой. — Анжелик пламна от дързостта си, засмя се на руменината му, после за секунда кокетно повдигна полите над главата си и също толкова неочаквано ги пусна. Повя си с ветрилото и задъхано му обясни:

— Такава е последната мода — никакви панталони повече. Хроникьорът от „Фигаро“ твърди, че някои от най-прочутите дами в Париж дори не носят гащички в Операта — при по-особени случаи — за тайно удоволствие на своите любовници.

— Да не си посмяла. — Той се засмя с нея, погълнат от ведрото й настроение. Улови я за ръката и я настани в скута си. — Само мисълта за подобно нещо би ме подлудила.

Тя прислони глава на рамото му, доволна, че хитростта й е успяла.

— Ще ти прошепвам на ухото по време на вечеря или докато танцуваме, че съм ги забравила — просто колкото да подразня своя Очарователен принц, но аз ще го правя чак след като се оженим, и то само за забавление. Нали нямаш нищо против новата мода без панталонки, cheri?

— Не, разбира се — отвърна Малкълм като светски човек, какъвто тайно в душата си не беше. — Модата си е мода.

— Каза, че днешният прием щял да бъде празненство.

Цялото му безгрижие се изпари.

— Да, да, така е. Но… бъди търпелива с мен, Анжел. След няколко дни ще съм в състояние да ти разкрия истинската причина — просто се налага да поизчакам малко. Междувременно помни, че те обичам, обичам те, обичам те, обичам те…

 

 

Привечер времето се влоши, но промяната не попари веселото настроение на приема. Главната трапезария на Струанови бе построена специално за такива случаи и всички други подобни помещения в Колонията, с изключение на клуба изглеждаха нищожни в сравнение с нея. Среброто, кристалните чаши, скъпият пекински порцелан, вечерните облекла и парадните униформи — всичко сияеше. Доктор Хоуг бе отклонил поканата, тъй като имаше треска.

Вечерята както обикновено бе отлична и най-сетне приключи. Под одобрителни възгласи дългата маса бе преместена до стената — рядко, но, кажи-речи, задължително събитие в присъствието на Анжелик, защото всички гости искаха да танцуват с нея. С изключение на Джейми, и то само тази вечер. Според предварителната им уговорка с Малкълм Джейми тихичко се бе измъкнал в гюрултията около пренасянето на масата:

— Извини ме, но не ми се танцува много-много; незабелязано ще се изнижа, тай-пан.

— И двамата се заклехме да забравим станалото в лодката.

— Не е заради това, просто искам да си събера мислите.

Тази вечер Анжелик бе единствената дама. Другите две за съжаление не се чувствали добре, така че французойката сменяше кавалерите си под възбуждащия ритъм на валсовете и полките, които Андре Понсен изпълняваше на голямото пиано, докарано за всеобщо възхищение тази пролет. Тя танцуваше по един път с всеки от гостите, даваха й да си отдъхне след четири поредни танца и да спре, когато пожелае. Лицето и пламтеше. Бе облечена с нов кринолин от червена и зелена коприна, но без обръчите на обикновените кринолини, което подчертаваше тънката й като на оса талия и високата и гръд. Зърната й бяха едва-едва прикрити според модата, наложена от Париж, осъдена от отсъстващите духовници и поглъщана с поглед от всички мъже в помещението.

— Стига толкова, mes amis — заяви девойката след час, съпроводена от стоновете и молбите на неуспелите да потанцуват с нея. Анжелик отиде при Малкълм, вееше си с ветрилото, развеселена и пийнала.

Той седеше в голямо кресло от резбован дъб, разнежен от виното и коняка. Наслаждаваше й се колкото и останалите, но, както винаги, бе дълбоко разстроен, че не е обявил първия танц и няма да обяви последния, както му бе ред. Славеше се като безупречен танцьор.

Анжелик се настани на ръчката на креслото му. Ръцете му леко обгърнаха талията й. Девойката отпусна своите на раменете му.

— Танцуваш изумително, Анжел.

— Няма по-добър от теб — прошепна му тя. — Това бе първото, с което ме заплени, Очарователни прин…

Одобрителни възгласи и начални акорди прекъснаха думите й. За нейно объркване, и огорчение пръстите на Андре подеха първите, бавни и съблазнителни акорди на канкана. Без въобще да се подразни, Анжелик поклати отрицателно глава и не мръдна от мястото си.

А какво бе смайването й, когато, съпроводени от възхитени викове, Палидар и Марлоу застанаха в средата на помещението с увити над униформите кърпи вместо полички. Дръзката музика ускори темпото и двамата се заеха весело да пародират танца, скандализирал цивилизования свят извън Париж; все по-бързо и по-бързо повдигаха импровизираните си полички все по-нагоре и по-нагоре, вирваха високо крака сред одобрителни възгласи, присмех и гръмогласни крясъци. Всички присъстващи думкаха в такт с музиката, все по-ускорено и по-ускорено, докато двамата офицери, пламнали и плувнали в пот под тесните си униформи, не се опитаха да направят един сърцат шпагат и не се строполиха сред буйни възклицания и викове „encore, encore“. Последваха оглушителни ръкопляскания.

Малкълм се смееше заедно с гостите; снизходително освободи Анжелик от прегръдката си, а тя отиде при двамата танцьори, помогна им да станат, поздрави ги и ги похвали за постижението им.

Палидар се задъхваше и изпъшка на ужким:

— Май се пресилих веднъж завинаги.

— Шампанско за Армията и ром за Флотата — извика девойката, хвана ги под ръка и ги отведе при Малкълм, за да ги похвалят още веднъж. Усмихваше му се.

— Канканът не е за мен, нали, скъпи?

— Ей Богу, така е — намеси се Марлоу.

— Да. — Малкълм и Анжелик си размениха тайна усмивка. Той се чувстваше приятно възбуден.

Андре отново засвири валс. Това бе достатъчно, за да оголи глезените й, но недостатъчно, за да разкрие дръзката липса на панталонки. Той й бе показал статията във „Фигаро“, бе я насърчил и споделил тайната й. Цяла вечер я наблюдаваше, както нея, така и мъжете, които и се умилкваха: Бабкот, стърчащ над всички в салона, бляскавите Палидар и Марлоу, които се опитваха да го измъкнат от вътрешния кръг. На Андре му харесваше да си има тайни и поне засега да води двойствен живот. Анжелик танцуваше със сър Уилям. Андре се изсмя наум и остави мисълта си да блуждае, докато пръстите му продължаваха да свирят. „Какво ли щяха да направят, как ли щяха да се държат всички тук, ако знаеха онова, което зная аз. За обеците, за аборта и как се отървах от доказателствата? Щяха да се отвратят от нея, сякаш е прокажена — до един, включително и чезнещият от любов Струан, той дори повече от останалите.

Ако нещата стояха другояче и бях с нея в Париж, подкрепян от могъществото на Търговската къща, от парите и от обожаващия, но недъгав съпруг, с какви тайни щях да се сдобия! Тя ще се нуждае от вещи напътствия в по-женски и не дотам ласкави умения, ноктите й ще трябва да се наточат, но пък ще стане образцова, ще я посрещат с отворени обятия във всеки салон и във всяко легло, а щом веднъж придобие вкус към Голямата игра, това коварно пиленце ще се впусне в нея с увлечение.

И в леглото ми ли? Със сигурност — сега или по-късно, стига да й окажа натиск. Но вече не я желая и няма да я взема, освен като отмъщение. Става да се позабавляваш с нея като с играчка, а в тоя свят забавленията са толкова малко…“

— Възхитително хрумване, Андре! — Филип Тайърър го озаряваше с ослепителната си усмивка. — Сетри ми каза, че ти си скалъпил целия този сеир заедно с тях.

— Какво?

— Канканът!

— Ах, да. — Андре досвири валса до края. — Малко почивка. Да пийнем. — Понсен реши, че сега, пред толкова хора, е настъпил най-подходящият момент да постави Тайърър на колене. — Чувам, че договорът за една определена дама струва колкото заплата на посланик — рече на френски и забеляза как Филип се изчерви и се заозърта наоколо. — Боже мой, мислиш ли, че съм чак толкова непредпазлив. Филип, не се безпокой, приятелю, имам предвид твоите интереси. — Андре се подсмихна при спомена за спречкването им в замъка в Йедо. — Сърдечните дела нямат нищо общо с държавните. Все пак ми се струва, че Франция следва да подели плячката с Великобритания, нали?

— Ами… така е, Андре. Да… боя се, че преговорите не протичат добре, да, в застой са.

— Я да говорим на френски, а?

— Да, да, прав си. — Тайърър изтри с кърпичката си неочаквано избилата го пот като същински денди. — Не съм и предполагал, че ще бъде толкова трудно.

Андре му направи знак да се приближи.

— Слушай, ще ти кажа как да го уредиш: не се срещай с нея тази вечер, нищо че имате уговорка. — Едва не се изхили на глас, като видя как зяпна Тайърър. — Колко пъти да ти повтарям, че тук съществуват определени тайни похвати. Бих ти помогнал… стига да се нуждаеш от помощ.

— О да, да, имам нужда… да, моля те.

— Тогава…

И двамата погледнаха към рулетката в другия край на помещението, откъдето долиташе смях и ръкопляскане, тъй като Анжелик бе спечелила на дублирана нула — не залагаха пари тази вечер, само нищо и никакви китайски бронзови дребни монети.

Тайърър въздъхна.

— Късметлийка в хазарта, както и в любовта.

— Тя полага усилия за късмета си — отвърна Андре с половин уста, раздразнен от нея — и ти трябва да сториш същото. Виж какво, не отивай на среща с Фуджико тази вечер; о, да, зная, че Райко я е уредила по твое изрично настояване. Между другото не го научих от Райко, а от една нейна прислужница. Не ходи и не пращай вест, че няма да идеш. Просто посети някоя друга Къща, например кръчмата на Лилията, наеми си някое от техните момичета. Най-хубавата се казва Юко.

— Но, Андре, не иск…

— Ако не искаш да спиш с нея, просто я накарай да ти достави удоволствие по друг начин или се напий, или се престори на пиян. Повярвай ми, парите ти няма да отидат на вятъра. А утре, щом Накама спомене за Фуджико или нещо за договора с Райко, дръж се безцеремонно. Утре вечер повтори представлението.

— Но…

Всеки път, щом Накама спомене каквото и да било, се дръж нехайно, отговаряй само, че кръчмата на Лилията е много по-обещаваща, остро му нареждай да не изтърве дума, особено пред Райко. Става ли засега?

— Да, но не смяташ ли, че…

— Не, освен ако не възнамеряваш да се оставиш да те побъркат и да не получиш Фуджико на сравнително приемлива цена. Все едно ще затънеш, Филип, но няма значение — не е честно да те докарат до просяшка тояга, става дума за престижа ти. Недей да обсъждаш плана си с Накама и се придържай към тази тактика поне една седмица.

— Боже Господи, Андре, цяла седмица?

— Най-добре три, приятелю. — Андре се забавляваше с нещастното изражение на Тайърър. — Спестявам ти не само големи разходи, но и цял океан от усложнения. От изключително значение е да се държиш, сякаш хич не те е грижа, като че ли ти е писнало от отлагане и от проваляне на уговорените срещи, а и от безбожната цена, която ти иска Райко — и то за такъв важен чиновник като теб! Вземи и подхвърли това на Накама един-два пъти. Но не повече — той е схватлив, нали?

— Да, да, много е умен.

„Отлично — помисли си Андре — и скоро ще му дойде времето да споделиш с мен и наученото от него, и сведенията, които аз съм събрал оттук-оттам. Най-интересното е, че говори английски — слава Богу, моите шпиони си държат очите и ушите отворени. Това обяснява много, макар да не разбирам защо отказва да разговаря с мен на английски и дори на японски, щом го заваря самичък. Навярно Уили му е наредил да си държи езика зад зъбите.“

— Е — продължи Понсен тихо, — Райко ще ме помоли поне десетина пъти да ходатайствам и да уредя среща. След седмица аз неохотно ще се съглася. Не възлагай това на Накама и не му поверявай тайната за нашата уловка, а щом се видиш с Райко, дръж се несговорчиво. С Фуджико също. Трябва да бъдеш много убедителен, Филип.

— Но…

— Кажи на Райко, че правилно е взела под внимание първо интересите на клиента си, твоите интереси, особено когато се отнася за високопоставен чиновник, какъвто си ти. Опявай й го — така, уж ти е дала време да обмислиш много внимателно въпроса. Напълно си съгласен, че е най-добре да постъпваш благоразумно и че да се купува договор за „жената“ сега не е много за препоръчване. Използвай този израз, не наричай Фуджико по име — не забравяй, че от тяхна гледна точка ти чисто и просто на този етап обсъждаш един вид стока, а не обожаваната от теб дама. Благодари на съдържателката, че с нейна помощ си обмислил всичко много внимателно и си разбрал каква грешка е откупуването на договор. Просто ще наемаш „жената“ от време на време и ще се ползваш от услугите й, пък ако „жената“ е заета, шигата га най — няма значение, животът е толкова кратък и тям подобни.

Тайърър го слушаше съсредоточено и разбираше, че Андре е прав. Изпъшка при мисълта да не се среща с Фуджико цяла седмица — вече си я представяше как се измъчва изпод туловището на всеки гай-джин в Йокохама.

— Съгласен съм… съгласен съм с теб, но… но не мисля, че ще се справя… искам да кажа — с ролята си.

— Налага се, а и защо не? Те през цялото време разиграват роли, непрекъснато! Не си ли забелязал, че живеят с лъжите като с истина и с истината като с лъжа? Жените нямат право на избор, особено в Свободния свят. Ами мъжете? Още по-лоши са. Спомни си за Бакуфу, за Съвета на старейшините. Какво ще кажеш за тях? Ами за Накама, най-вече за Накама? Те са изключителни майстори в хитруването, това е всичко. Не ставай балама, не се оставяй Райко да те унижава и не й навирай в ръцете злато, което не можеш да си позволиш — никога не ще можеш да си го позволиш, само защото се опитваш да удовлетвориш вечния копнеж, заложен в нас от самия Бог.

Андре потръпна. Много добре познаваше тази клопка. Самият той бе попаднал в нея. Райко го бе принудила доста да превиши финансовите си възможности. „Не е вярно — възрази сам на себе си с раздразнение. — Можеш да изопачаваш истината и да лъжеш другите, но не го прави със себе си, инак си загубен. А истината е, че с радост преминах всякакви граници. Преди седемнадесет дни.

В мига, когато Райко ме представи на момичето…

В мига, когато я зърнах — с гарвановочерна коса, с алабастрова кожа и пленителни очи, — разбрах, че ще продам на Райко душата си и ще вляза във Вечната преизподня, само и само да я притежавам. Аз, Андре Едуард Понсен, служителят на Франция, царят на шпионирането, убиецът, специалистът по низостите на човешката природа, аз — великият циник — в миг се влюбих. Истинска лудост! Но е вярно.“

Едва изчака момичето да излезе от стаята; бе безпомощен и смутен, че чак езикът му се върза, когато заяви:

— Райко, моля. Ще платя каквото поискаш.

— Толкова съжалявам, Фурансу-сан, не ми се ще да споменавам колко ще струва това. Дори тя да се съгласи да бъде с теб — все още не е приела.

— Готов съм да дам всякаква сума. Моля, попитай… попитай дали е съгласна.

— Разбира се. Моля, ела утре по здрач.

— Не. Питай сега… сега. Ще остана тук.

Наложи му се да почака почти два часа. Докато чакаше, се терзаеше, молеше, надяваше, умираше, възкръсваше и отново умираше. Когато Райко се върна и Андре съзря безжизненото й лице, агонията му се поднови, ала нейните думи го върнаха към живота:

— Тя се казва Хиноде, което означава Зора. На двайсет и две е и каза „да“, но поставя условие. Независимо от парите.

— Както пожелае Хиноде.

— Първо ме изслушай. — Райко изглеждаше по-мрачна от всякога. — Хиноде настоява да ти бъде като съпруга, а не любовница за година и един ден. Ако в последния ден реши да остане, ще ти отдаде своя иночи, духа си, и ще бъде с теб години наред, освен ако не реши да те напусне или ти не се отегчиш от нея. Заклеваш ли се да я освободиш драговолно, ако пожелае да си иде?

— Приемам. Кога започваме?

— Не бързай, Фурансу-сан. Има още много. Няма да държите никакви огледала в къщата си и ти също няма да внасяш огледало там. Когато се съблича, в стаята винаги ще бъде тъмно — с изключение на първия път. Само веднъж ще можеш да я видиш, Фурансу-сан. Освен това, щом… щом се появи някакво обезобразяващо петно или щом тя те помоли, без колебание ще й се подчиниш, ще я благословиш и като очевидец ще й поднесеш чашата с отрова или ножа. Ще наблюдаваш и ще изчакаш, докато тя умре, за да почетеш жертвоприношението й.

Зави му се свят.

— Докато умре?

— Тя каза, че предпочита нож, не знае обаче какво ще избере гай-джин.

Като дойде на себе си, Андре запита:

— Аз… аз ли ще определя дали… дали петното е обезобразяващо?

Райко сви рамене.

— Дали ти или тя, няма значение. Ако те помоли, длъжен си да удържиш на дадената дума. Всичко това ще бъде вписано в договора. Съгласен ли си?

След като целият ужас на думите й достигна до съзнанието му и той го осмисли, Андре запита:

— Значи болестта й е още в началото, още няма петна?

Райко го гледаше с неумолими очи, гласът й бе така ласкав, толкова кошмарно категоричен, а тишината в стаята така безбрежна!

— Хиноде е напълно здрава, Фурансу-сан, напълно. Тя е неопетнена.

Мозъкът му сякаш се взриви от думите „тя е неопетнена“, а в съзнанието му отекна всепроникващият писък: „Но ти си омърсен!“

— Защо? Защо е приела? Защо? Защо, щом… щом знае за моята… моето нещастие. Нали знае?

Прислужницата отвън на верандата се подплаши от дивия му рев; отвори шоджи. Райко я отпрати с махване на ръка и тя покорно затвори. Съдържателката изтънчено сръбна от сакето.

— Разбира се, че знае, Фурансу-сан. Толкова съжалявам.

Андре изтри слюнката от ъгълчетата на устните си.

— Тогава защо се е съгласила?

Просто не бе на себе си.

— Хиноде отказва да ми обясни, толкова съжалявам. Част от моето съглашение с нея е да не я принуждавам да ми каже. Това ще залегне и в твоя договор. Не бива да я насилваме — тя сама ще обясни, когато реши. — Райко въздъхна тежко. — Толкова съжалявам, но ще трябва да приемеш и последното условие в договора. То наистина е последното.

— Съгласен съм. Моля, изготви го…

След цяла вечност на страдание — а всъщност само след няколко дни — договорът бе подписан и подпечатан и той отиде при Хиноде — той, Нечистият — при нея — Чистата, в целия й блясък. И утре щеше да иде отново…

Андре едва не подскочи, когато нечия ръка го хвана за рамото и сякаш отново го върна в голямата зала на Струан. Филип го питаше:

— Андре, добре ли си?

— Какво? О, да, да… — Сърцето му туптеше, студена пот се стичаше по него, сякаш мравки лазеха по кожата му при спомена за фразите „неопетнена“ и „за първия път“, и за целия му ужас… и при мисълта за страха от утрешната среща. — Извини ме, аз… побиха ме тръпки. — Изведнъж сякаш цялата стая се стовари отгоре му и му се прииска да излезе на чист въздух. Изправи се, пое пипнешком, като смотолеви: — Помоли… помоли Анри да свири… не ми се ще… извини ме, трябва да си вървя…

Тайърър поразен се вторачи подире му. Бабкот приближи откъм рулетката.

— Какво му става? Горкият, изглежда така, сякаш е видял призрак.

— Не зная, Джордж. Беше много добре и изведнъж запелтечи, пребледня и плувна в пот.

— Да не е нещо във връзка с разговора ви?

— Едва ли, просто ме съветваше как да постъпя с Фуджико и Райко, нямаше нищо, свързано с него, съвсем нищо.

Проследиха го, докато Андре излизаше; вървеше така, сякаш стаята бе празна. Бабкот се намръщи.

— Не прилича на себе си. Обикновено е толкова жизнерадостен. — „Горкичкият, от злочестината му ще да е. Дяволски ми се ще да му доставя лек, дяволски ми се иска да имаше лек.“

— Като стана дума за жизнерадостност — говореше в това време Тайърър, — не предполагах, че си такъв безупречен танцьор.

— Още по-малко пък аз. — Гигантът гръмко се разсмя. — Дойде ми вдъхновение, тя може да вдъхнови всекиго. Обикновено танцувам като носорог. — Двамата погледнаха през множеството към Анжелик. — Това девойче има изключителна фигура и прекрасен, заразителен смях.

— Да, Малкълм е голям късметлия. Извинявай, ще помоля Анри да замести Андре… — Тайърър се отдалечи.

Бабкот наблюдаваше Анжелик. „Любопитно, че лекарят преглежда пациентката си и не се възбужда — помисли си той. — Дори и от пациентка като нея. Поне аз не се възбудих, докато госпожицата се консултираше с мен в Канагава и тук. Ама пък и не я преглеждах разголена, нямаше нужда, освен когато мензисът й протече много тежко преди няколко седмици. Тогава очевидно се нуждаеше от съвсем обстоен преглед и все пак не ме допусна. Не бях я виждал толкова бледа и с такива безкръвни устни. Като си мисля сега за това, откривам, че тя се държа странно, не ме остави да я приближа, само ме пусна за малко в стаята си, сякаш бях някой непознат. А предишната вечер, когато й върнах кръстчето, преслушах сърцето й, почуках гръдния й кош и гърба; опипах дори стомаха и тя се държа като обикновен пациент. Спомням си, че пулсът й беше доста ускорен без всякаква видима причина. Странно поведение.

Дали не съм пропуснал нещо? — питаше се Бабкот, докато я наблюдаваше на рулетката; Анжелик бликаше от живот, пляскаше с ръце, ликуваше като дете, че е спечелила на червено или на черно, а Сергеев и останалите я учеха на най-изтънчените хитрини на хазарта. — Чудно е, че не носи кръста си, както повечето католици, особено като се има предвид, че е подарък от обожаваната й майка.“

— Великолепен прием, Малкълм. — Сър Уилям приближи, сподавяйки прозявката си. — Време ми е да си лягам.

— Още малко коняк? — Малкълм седеше до камината. От огъня бяха останали само въглени.

— Не, благодаря, иначе ще се удавя в толкова пиене. Прекрасна дама, Малкълм, същинско чудо.

— Да — съгласи се Струан гордо, размекнат от виното и от коняците; алкохолът притъпяваше болката и заглушаваше страха му от бъдещето. „Е, не действат като лекарството — помисли си младежът. — Няма значение, така е в началото.“

— Е, лека нощ. — Сър Уилям се протегна. — О, между другото — непринудено добави той — можеш ли да се отбиеш утре по някое време при мен, когато ти е удобно?

Малкълм рязко вдигна поглед. При мисълта за писмото на майка му отново усети буца лед в стомаха си.

— Да речем, в единайсет?

— Прекрасно, по всяко време. Ако решиш, отбий се и по-късно.

— Не, в единайсет. По какъв въпрос. Сър Уилям?

— Няма нищо спешно.

— За какво става дума, Сър Уилям? — Малкълм долови жалост в погледа му, може би дори съчувствие. Притесни се. — За писмото от майка ми, нали — съобщи ми, че ви пише с днешната поща.

— Да, така е, но само донякъде. Бях предупреден да очаквам писмо от нея. Преди всичко ме безпокои въпросът с Норбърт — сега, когато той се върна. Надявам се, че и двамата сте си избили от главите тази глупост с дуела.

— Разбира се.

Сър Уилям изсумтя — не беше убеден, ала засега отложи разговора. Можеше само да предупреди двете страни, а ако те не го послушат, щеше най-строго да приложи изискването на закона.

— Предупредих ви и двамата.

— Благодаря. Друго?

— Другото е, че официално ми съобщиха за решението на правителството да забрани всякаква търговия с опиум от британски граждани, да постави извън закона превозването му с британски кораби, да унищожи нашите опиумни плантации в Бенгалия и да ги засади с чай. Исках да предупредя първо теб, тъй като ти водеше делегацията с жалби и оплаквания във връзка със слуховете.

— Решението ще съсипе търговията ни в Азия, в Китай и напълно ще разстрои британската икономика.

— В близко бъдеще със сигурност ще възникнат проблеми пред Министерството на финансите, но това е единствената морална политика. Трябваше да стане още преди години. Аз, естествено, разбирам, че въпросът със сребърно-опиумно-чайния триъгълник е неразрешим и че в държавната хазна ще настъпи бъркотия поради липсата на приходи. — Сър Уилям си издуха носа, вече отегчен до смърт от проблема, тормозещ и тегнещ над Министерството на външните работи от години. — Май съм настинал. Предлагам ти да свикаш събрание следващата седмица, за да решим как да сведем до минимум безредиците.

— Ще го уредя.

— Намерението да отглеждаме свой собствен чай никак не е лошо, Малкълм — добави Сър Уилям. — Прекрасно хрумване! Сигурно ще ти е интересно да научиш, че първите опитни чайни плантации в Бенгалия бяха създадени благодарение на семената, които сър Уилям Лонгстаф пренесе контрабанда от Китай за Кю гардънс[1]. Той беше губернатор на Хонконг по времето на дядо ти.

— Да, зная, ние дори го опитахме. Чаят е горчив и черен — няма нищо общо с изтънчения вкус на китайския, дори на японския — отвърна Малкълм нетърпеливо. Чаят със сигурност можеше да почака до утре. — Нещо друго?

— Последното. Писмото от майка ти. — Сър Уилям стана по-официален. — На правителството на Нейно величество, както и на нейните чиновници не се препоръчва да се бъркат в личния живот на гражданите. Въпреки това майка ти изтъква, че си непълнолетен, а тя е твой законен настойник, тъй като баща ти е починал. Нямам право да одобря какъвто и да е брак без официалното съгласие на законния настойник. А в този случай забраната се отнася и за двете страни. Прощавай, но такъв е законът.

— Законите се създават, за да бъдат заобикаляни.

— Някои закони, Малкълм — любезно се отзова сър Уилям. — Виж какво, не зная какви търкания имате с майка си, нито пък искам да науча — тя ми обърна внимание на публикацията в „Таймс“, която може да се тълкува по няколко начина и невинаги с добро око. Щом се върнеш в Хонконг, сигурен съм, че ще привлечеш госпожа Струан на своя страна. Така или иначе, ще станеш пълнолетен през май; съвсем скоро е.

— Нищо подобно, сър Уилям — отвърна младежът и си спомни, че Гордън Чжан му бе дал същия съвет. „Съвет от хора, които не знаят какво е любов“ — помисли си той беззлобно, жал му бе за тях. — Дотогава има милиони години.

— Е, да става каквото ще. Трудничко ще го постигнете. Анри е на същото мнение.

— Вие сте обсъждали този въпрос заедно?

— Тайно, разбира се. Френският консул в Хонконг е наясно с… ъъ… Анжелик и твоята любов към нея… С взаимната ви любов. Тя е прекрасен човек, ще ти бъде отлична съпруга, независимо от неприятностите на баща й.

Малкълм пламна:

— И за него ли знаете?

По лицето на Сър Уилям се изписа загриженост.

— Френските власти в Сиам[2] са доста обезпокоени — рече деликатно посланикът. — Те, естествено, уведомиха Анри, който с право информира и мен, като помоли за нашата помощ. Прощавай, но става дума за държавни интереси. Навярно съзнаваш, че всъщност всичко, свързано с Търговската къща, представлява интерес — добави посланикът тъжно, защото харесваше Малкълм и скърбеше за произшествието на Токайдо — смяташе го за варварство. — Цената на славата, а?

— Ако… ако нещо стигне до ушите ви… ще съм ви благодарен да го науча пръв лично… веднага… веднага, щом стане възможно.

— Да, ще те осведомявам. Лично.

Малкълм се пресегна за бутилката коняк.

— Наистина ли не искате?

— Не, благодаря.

— Има ли някакво решение за моя проблем?

— Казах ти го. — Сър Уилям отговори официално, за да прикрие внезапното си раздразнение. „Като че ли няколко месеца са от значение! Момичето е живо, а не мъртво като Вертинска, нито пък е толкова прекрасно!“

— Рожденият ти ден наближава, а Хонконг е на осем-девет дни път. Естествено, ти си добре дошъл утре в единайсет, а и по всяко време, но това бе всичко, за което исках да си побъбрим. Лека нощ, Малкълм, и още веднъж благодаря за приема.

 

 

Минаваше полунощ. Малкълм и Анжелик се целуваха страстно в коридора пред свързаните им покои. Цареше полумрак, светеха само няколко нощни лампи. Тя се опитваше да се сдържа, но той я привличаше все по-силно с всеки изминал ден. Топлината му я сгряваше повече отпреди — тази вечер неговото и нейното желание стана почти съкрушително.

— Je t’aime — прошепна момичето искрено.

— Je t’aime aussi, Анжел.

Тя отново го целуна изпитателно, после се отдръпна — сякаш от ръба на пропаст, и пак се вкопчи в него, докато си поеме дъх.

— Je t’aime, а приемът бе просто чудесен.

— Ти ми действаш като шампанско.

Тя го целуна по ухото, като го държеше в обятията си. Преди Токайдо щеше да й се наложи да се повдигне на пръсти. Анжелик не се сети за това, но той си го помисли.

— Толкова съжалявам, че трябва да спим поотделно.

— И аз. Но остава още малко — отвърна младежът. Неочаквано болката му се усили, но той я понесе стоически. — И тъй — погледна я, сякаш я поглъщаше с очи. — Наспи се добре, любов моя.

Още много пъти докоснаха устните си и си прошепваха „лека нощ“, а после Анжелик си отиде. Резето на вратата й се плъзна по жлебовете. Малкълм си взе бастуните и се завлече в своята стая — щастлив, тъжен, разтревожен и напълно спокоен едновременно. Вечерта протече блестящо, Анжелик остана доволна, гостите му се забавляваха, той бе сдържал разочарованието си от провала на плановете си и не трепна пред пощата, нито пък допусна Джейми да решава вместо него.

„Взех правилно решение — помисли си младежът, — макар че Дърк би постъпил по-добре. Голяма работа, никога няма да стана като него, но той е мъртъв, а аз съм жив. «Небесният» ми обеща да измисли разрешение за писмата й и за новия завой в моята джос.

— Сигурно има отговор, тай-пан — бе му казал «Небесния». — Уверен съм, че има. Все ще попадна на нещо, преди да замина за Хонконг. Имаш нужда от това доказателство, каквото и да се случи.“

Погледът му се плъзна към общата им врата, все още постоянно заключена нощем по взаимно съгласие.

„Няма да мисля за Анжелик, нито за резето, нито за това, че е сама. Нито пък как се провалих в опитите си за нашия брак. Обещах си го преди и ще удържа на думата си. За утре ще му мисля утре.“

На нощната масичка както обикновено имаше половин гарафа вино, малко плодове — личи[3] и манго от Нагасаки, — английско сирене, студен чай, който той пиеше вместо вода, чаша и малко шишенце. Леглото бе приготвено, нощницата му лежеше на него. Вратата се отвори.

— Здравей, тай-пан.

Влезе Чен, главният му прислужник, с широка белозъба усмивка, която винаги му доставяше удоволствие. Чен се грижеше за него, откак Малкълм се помнеше, тъй както А Ток бе неговата бавачка; и двамата му бяха напълно предани, държаха се съвсем свойски и бяха вечно скарани помежду си. Чен бе тантурест и много силен, имаше разкошна плитка, а на лицето му вечно бе изписана усмивка, макар очите му невинаги да се усмихваха.

— Твоят гуляй бе достоен за императора Кун.

— Аййиая — кисело се отзова Малкълм — добре разбираше какво има предвид възрастният човек. — Дано великата крава да препикае всичките ти потомци. Върши си работата и запази мнението си за себе си. Не се дръж, като че ли си се родил под знака на Маймуната. — Това бе зодиакалният знак на мъдреците.

Привидната закачка на Чен съдържаше много значения, както повечето китайски изрази: император Кун, управлявал Китай преди около четири хилядолетия, бе прочут с три неща: с епикурейските си вкусове, с организирането на пищни пиршества и със своята „книга“.

В онези времена не съществували съвременните книги, а само свитъци. Императорът бе изписал цял свитък с най-подробен трактат, първото „креватно пособие“ в света, първоизточник на всички останали. Писанието се занимаваше със съвкуплението между мъжа и жената, с всички възможности и опасности, които то крие, обясняваше как да се подсили моментът на насладата, описваше поименно всякакви разнообразни пози до най-незначителните им подробности, разкриваше похвати, лекарства, техники — дълбоко и повърхностно проникване — и как да намериш съвършения си физически партньор в любенето. Покрай другите мъдрости свитъкът гласеше:

„… очевидно мъж, чийто Едноок монах има злочестината да е малък, не бива да се укрепява с Нефритовата порта така, сякаш тя е кобилешка.

Нека се знае веднъж завинаги, че боговете са разпоредили тези части, макар и да изглеждат еднакви, никога да не са едни и същи и да се отличават значително. С изключителна предпазливост избягвайте клопката на боговете — те са завещали на човека средствата и една потребност, толкова силна и постоянна — както стрелката на компаса търси Северната звезда, — че да вкуси Небесното още на земята (а мигът на Облаците и дъжда е точно такъв), и в същото време за свое собствено развлечение са поставили най-разнообразни препятствия е стремежа на мъжа към жената; някои от тези пречки могат да се избягнат, но повечето — не. Тъй като мъжът трябва да вкуси възможно най-много от Небесното, докато е на земята — а знае ли някой дали боговете наистина са богове, — дао[4], «Пътят» към Великолепния пролом, следва да бъде изучен, изследван, преследван и оглеждан дори по-сериозно от превръщането на оловото в злато…“

Чен се суетеше из стаята, засегнат, но и доволен от познанията на господаря си. Той само изпълняваше дълга си, като му обръщаше внимание към силата на женското начало и по-специално тази вечер — към излагането й на показ, перченето, танците и целувките, с което възбуждаше мъжествеността на повелителя му. По този въпрос Императорът бе напълно точен:

„Една изнервена и незадоволена мъжественост в домакинството, ако е господарската, ще разстрои цялото домакинство, следователно всички домашни са длъжни да положат всевъзможни усилия, за да облекчат необлекчения.“

„А в нашата къща цари смут — мислеше си Чен с погнуса. — А Ток е по-непоносима от всякога, а А Со роптае заради допълнителната работа и грижи, готвачите се оплакват, че няма апетит, слугите се вайкат, че все е недоволен, и всичко това — само защото тая прилична на крава варварска пачавра не ще просто да изпълни дълга си.“

Всеобщото мнение на прислугата бе, че чужденката навярно притежава един от онези Ненаситни проломи, за които предупреждава император Кун:

„Има някои жени, чиито порти боговете са подплатили с демони, тяхната притегателна сила е толкова голяма, та подлудява мъжете и ги кара да забравят безсмъртната истина, че всички женски порти си приличат, щом желанието е прекалено неудържимо; а най-лошото е, че когато подобен Пролом се разтвори, за да приеме мъжествеността, това Небе се превръща в Ад, тъй като ненаситността им няма край.“

— Аййиая, тай-пан — възкликна Чен, докато му помагаше да се съблече. — Този човек тук каза само, че твоето пиршество задоволи всички.

— Твоят господар и повелител схвана съвсем точно какви ги плямпаш. — Малкълм с усилие свлече ризата си. Чичо му Гордън Чжан, когото момъкът високо ценеше, го бе запознал с труда на император Кун и му бе казал, че неговите сведения, както и останалата съществена информация за мъжествеността и женствеността ще си останат между тях и ще бъдат запазени в тайна от майка му.

— Ти си един безочлив мръсник. — Малкълм мина на английски — главната му защита срещу Чен и А Ток. Май никога нямаше да вземе връх над тях двамата на кантонски, но английският ги разяряваше. — Разбрах, че правиш присмехулни намеци за господарката, ала ще е най-добре да млъкнеш, за Бога.

Кръглото лице на прислужника се разкриви.

— Тай-пан — заяви Чен на възможно най-добрия си кантонски, докато му помагаше да си легне, — този човек тук поставя интересите на своя господар над всичко.

— Аййиая! — подигра го Малкълм. — Думите от двоен змийски език са скъпоценни колкото плесенясалите рибешки кости за гладуващия. — Струан забеляза някакъв плик, подпрян на бюрото. — Това пък какво е?

Чен побърза да го донесе, доволен от смяната на темата.

— Един чуждоземски дявол пристигна тая вечер да се срещне с теб. Прие го нашият сараф Варгас. Чуждоземският дявол рече, че писмото било спешно, та сарафът помоли този човек тук да го сложи на бюрото, в случай че нашият славен господар го поиска.

Почеркът бе непознат.

— Кой е този чуждоземски дявол?

— Не зная, тай-пан. Има ли още нещо?

Малкълм поклати отрицателно глава, прозя се, постави плика на нощната масичка и го отпрати.

— Няма да го чета — твърдо се зарече той, понечи да намали пламъчето на петролната лампа, но промени намерението си и разпечата писмото с внезапна надежда: можеше да е от „Небесния“ или дори от отец Лео.

„Уважаеми господин Струан,

Позволете ми да се представя — Едуард Горнт от компания «Ротуел», Шанхай, биеш жител на Вирджиния, понастоящем в Йокохама за обучение при господин Норберт Грейфорт по настояване на Морган Брок.

Господин Грейфорт ме помоли да стана негов секундант в личното, но неотложно дело по дуела, на който сте го предизвикали. Бих ли могъл да ви поднеса почитанията си утре? Ще ви бъде ли удобно някъде около обяд? Имам честта, сър, да бъда ваш покорен слуга:

Едуард Горнт“

Подписът бе също толкова изряден, както и калиграфският почерк.

Бележки

[1] Кралската ботаническа градина в Кю, Съри, Англия. — Б.пр.

[2] Официалното название из Тайланд до 1939 г. — Б.пр.

[3] Сладни месести плодове от дървото Lilchi chiiu-isis. — Б.пр.

[4] „Пътят“ — едно от основните понятия в китайската философия. — Б.пр.