Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

42.

Хиноде чакаше в малката си къщичка в Йошивара. Фурансу-сан й бе казал, че ще дойде тази вечер, но можело да закъснее. Беше се облякла така, че да е по-лесно за събличане. Нощното и долното й кимоно бяха най-хубавите й. Косата й блестеше, прихваната нависоко със сребърни и костенуркови гребени така, че да открива тила й. Бе си сложила гребените само за да бъдат свалени, та косата й да падне до кръста и да прикрие съблазнителното място.

„Чудя се какво ли толкова еротично намират мъжете в женския тил — питаше се тя — и защо е възбуждащо той да бъде скриван? Колко са особени мъжете!“ Но Хиноде знаеше, че Фурансу-сан се възбужда като всеки клиент, щом тя разпусне косата си, и това бе единствената й отстъпка по отношение на техния договор. На светло тя правеше само това.

Когато той останеше при нея, още преди видело нейната мейко я будеше тихичко и тя се обличаше на тъмно, все едно дали той бе буден или не. После Хиноде отиваше в другата стая и затваряше вратата, а мейко оставаше да я пази. Ако се чувстваше недоспала, отново си лягаше. Той се бе съгласил никога да не влиза в това убежище. След първия им път Хиноде бе настояла:

— По такъв начин интимността на нощта се разпростира и върху деня.

— Моля?

— По този начин видяното първоначално никога няма да се промени, каквото и да повелят боговете.

Прониза я тръпка. Колкото и да се опитваше, не можеше да пропъди усещането, че семето на гнусния Бог на язвата, което Фурансу-сан бе посял у нея, набира сила, расте и се готви да се разпукне навред. Хиноде ежедневно се оглеждаше цялата. Най-подробно. Доверяваше се само на Райко да оглежда щателно местата, които самата тя не виждаше, за да е сигурна, че и по тях няма петна.

— Всеки ден е прекалено често, Хиноде — бе й казала Райко, преди да подпишат договора. — С години може да не се появи нищо…

— Толкова съжалявам, Райко-сан. Ежедневно; такова е моето условие.

— Защо приемаш всичко това? В нашия Свят те очаква добро бъдеще. Може никога да не стигнеш до първа класа, но си образована, твоята мама-сан твърди, че имаш дълъг списък от клиенти, които са доволни от теб. Тя ми каза, че можеш да се омъжиш за състоятелен търговец, земеделец или майстор на саби, че си благоразумна и няма да ти липсва добра партия.

— Благодаря за загрижеността ти, Райко-сан, но нали се договори с моята мама-сан да не ме разпитваш и да не се ровиш в миналото ми, откъде съм, коя съм, и да не търсиш причините. В замяна ще делиш с нея процент от парите, които ще спечеля тази година, а може би и догодина. Пак ще ти повторя: причината, поради която приемам договора, е, защото го искам.

„О, да, искам го и извадих голям късмет.“

Сега бе на двайсет и две. Бе родена в стопанство край Нагасаки в провинция Хидзен на Южния остров. На петгодишна възраст една от многото жени посреднички я покани в Свободния свят. Тази жена, както и другите, кръстосваше страната и търсеше деца, подходящи за гейши — артистични личности, които като Койко щяха да се обучават на всички изкуства, а не само за нецуджо-джин, момичета за страст. Родителите й приеха и получиха пари и полица за пет години, чието изплащане щеше да започне след десет години, а сумата щеше да зависи от успехите на дъщеря им.

От нея не излезе гейша — не й вървеше нито свиренето на шамисен, нито пеенето, нито танците и актьорството. Но като момиче за любов направи първите си крачки на петнайсет, бе по-образована от връстничките си и скоро доби голямо значение както за своята мама-сан, така и за себе си. По онова време я наричаха Геко — Лунен лъч, и макар тогава в Нагасаки да бе пълно с чужденци, тя не бе приемала никого от тях. Нейната Къща обслужваше единствено японци от най-висшите класи.

Веднъж през октомври — Месеца без богове — Геко прие нов клиент. Бе с една година по-голям от нея — на осемнайсет, гоши и син на гоши, обикновен фехтувач, обикновен войник, но за нея — мъжът на мечтите й. Казваше се Шин Комода.

Страстта им разцъфтя. Момъкът бе беден, сметките му си оставаха неплатени. Колкото и да се опитваше мама-сан да обуздае взаимното им привличане, нито думите, нито постъпките й не им оказаха никакво въздействие. Така продължи до следващата пролет. Без да предупреди Геко, мама-сан отиде при майката на младежа, поклони й се и любезно си поиска парите.

Пари нямаше. Майката помоли за отсрочка.

Забраниха на момъка да се среща с Геко. Външно Шин се подчини на родителите си, но в душата си остана непреклонен. След седмица той и Геко избягаха заедно предрешени и обширното пристанище ги погълна. Там си промениха имената и с нейните спестени пари и бижутата, които бе взела със себе си, купиха билети трета класа за крайбрежния кораб до Йедо, който отплава още същия ден.

След седмица Шин Комода бе опозорен пред цялото село и обявен за ронин. Мама-сан отново посети майка му. Бе въпрос на чест да изплатят сметките на сина си. Единственото ценно нещо у майка му и единствената й гордост бе дългата й и красива коса. Със съгласието на баща му тя отиде при един перукер в Нагасаки. Той я купи, без да се двоуми. Парите едва стигнаха да заплатят сметките на сина си. И тъй, тяхната чест бе спасена.

В Йедо, останали почти без пукната пара, Геко и Шин успяха да си намерят безопасна квартира в бедните квартали на града. А също и будистки свещеник, който да ги ожени. Тъй като и двамата нямаха документи, а на миналото бяха сложили кръст, животът им бе труден, почти невъзможен, но те живяха щастливо цяла година, на прага на бедността, без да общуват с никого. Всичко това не бе от значение, защото взаимността им ги сгряваше, любовта им се разрасна и се оказа плодоносна. Парите й се стопиха, макар да се стараеше да ги харчи благоразумно, а с неговата заплата едва свързваха двата края — единствената работа, която Шен успя да си намери, бе като пазач на долнопробен публичен дом, който дори бе извън тамошната Йошивара. Но всичко това нямаше значение.

Нищо не бе от значение. Бяха заедно. Оцеляха. Двете им стаички блестяха от чистота. Геко ги бе превърнала в дворец и убежище за него и за детето. Тя все предлагаше ли, предлагаше, но той все отказваше и отказваше:

— Никога! Никога, никога, никога повече не ще те познае друг мъж, закълни ми се!

Тя се закле.

Когато синът им стана на годинка, Шин бе убит при някаква кавга. С него сякаш убиха и нея.

След седмица нейната мама-сан й направи предложение. Геко й благодари и отказа с уверението, че ще се завърне у дома в Нара. На пазара купи яркочервена свещ. Вечерта, след като детето заспа, тя тихичко я запали: докато я гледа, да помисли какво ще прави, преди пламъчето да изгасне. Отправяше молитви към боговете, обещаваше с последното примигване на пламъчето да реши какво е най-доброто за сина й, молеше ги за помощ, та решението й да бъде мъдро.

Свещта изгасна, а изходът се оказа толкова простичък, толкова правилен: трябва да изпрати сина си при родителите на баща му. Синът й ще замине самичък. Тя ще се престори, че те със съпруга й са извършили джинсай — съвместно ритуално самоубийство като извинение пред родителите му, задето са им нанесли оскърбление. Детето трябва да има пари поне за една година, за предпочитане — повече, за да го приемат. Само така ще получи наследството си на самурай. И последно: нямаше смисъл да се подчинява на клетвата си към мъртвия, след като бъдещето на живото им дете бе заложено на карта.

На сутринта Геко остави момченцето си при една съседка и с последните си пари си купи най-хубавото кимоно и слънчобран, които успя да намери на пазара за крадени вещи. След това без пукнат грош се запъти към най-добрата фризьорка близо до портите на Йошивара в Йедо.

Там предложи бъдещия си едномесечен доход и в замяна получи най-красивата модна прическа, масаж на лицето и тялото, маникюр, педикюр, както и други необходими неща… и сведения.

Сведенията й струваха дохода за още един месец.

Същия следобед през портите се запъти направо към къщата на Глицинията. Мама-сан се оказа копие на всички, които бе срещала досега: винаги безукорно облечени и сресани, винаги по-пълни от необходимото, с гримирани като маски лица, с очи така любезни за клиентите, които за миг ставаха твърди като гранит, очи, които караха момичетата им да тръпнат от страх, и винаги щедро благоухаещи на възможно най-скъпия парфюм, който никога не успяваше докрай да прикрие просмукващата се миризма на саке. Тази мама-сан бе суха, слаба и се казваше Мейкин.

— Толкова съжалявам, но не приемам дами без документи и предистория — заяви й тя. — Тук стриктно спазваме законите.

— За мен е чест да го чуя, мадам, но аз си имам история, а с ваша помощ ще съчиним друга, която да задоволи и най-дотегливите чиновници на Бакуфу, а пък аз ще задоволявам тия гадини, дето си пъхат носа навсякъде, като ги оставя да ме проучват всеобхватно.

Мейкин се засмя. Но в погледа й нямаше усмивка.

— Къде и на какво са те обучавали? И как се казваш?

— Казвам се Хиноде. А къде — не е важно, важното е на какво.

Геко й разказа за училището за гейши и как не бе оправдала надеждите на учителите си. А после и за практическото си обучение, за категорията на клиентите си и за тяхната численост.

— Интересно. Но толкова съжалявам, нямам вакантно място тук, Хиноде — прекалено приветливо й отговори съдържателката. — Ела утре. Ще поразпитам, може някоя приятелка да те вземе.

— Толкова съжалявам, моля ви да размислите отново. — Бе сигурна, че утре няма да я приемат, като ще се извинят с една или друга причина. — Вие сте най-добрата и се ползвате с най-голямо доверие. — Хиноде стисна зъби, помоли се сведенията да излязат верни и деликатно добави: — Дори и шиши го знаят.

Лицето на мама-сан пребледня, макар изражението й да не се промени.

— Ти си избягала с любовника си и сега той те е напуснал, така ли? — спокойно запита Мейкин.

— Не, мадам.

— Значи е мъртъв.

— Да, мадам.

— Имаш ли деца — едно или няколко?

— Син.

Съдържателната въздъхна.

— Син. При теб ли е?

— При родителите на баща си.

— На колко години е?

— На година и три месеца.

Мейкин заръча да им донесат чай и те го изпиха мълчаливо. Геко вътрешно цялата трепереше, страхуваше се, че е отишла твърде далеч със заплахата; бе сигурна, че мама-сан се чуди откъде ли са излезли сведенията и как тя, една непозната, която сама по себе си вече представляваше опасност, се е натъкнала на тях. И дали не е съгледвач на шогуната. „Ако бях техен съгледвач — заключи Геко, — със сигурност нямаше да го кажа, не още при първата беседа.“

Най-сетне съдържателната се обади:

— Не можеш да останеш тук, Хиноде, но имам сестра. Тя държи прекрасна къща на съседната улица. За въвеждането се заплаща.

— Разреши ми предварително смирено да ти благодаря за помощта.

— Първо се закълни да изхвърлиш лошите помисли от главата си. Завинаги.

— Кълна се в живота си.

— По-добре в живота на сина си.

— Кълна се в живота му.

— Второ, ще станеш образцова дама в нашия Свят — спокойна, покорна и достойна за доверие.

— Кълна се в живота си, в живота на сина ми.

— Трето… третото ще почака, докато разберем дали сестра ми ще се съгласи да подкрепи жената, която виждам пред себе си.

Третото бе въпрос на пари и стана причина за раздор между двете мама-сан. Всичко бе уредено задоволително и сносно. Бе се разбрала със съседката си да й заплаща, за да се грижи за сина й. Навестяваше го тайно всеки две седмици сутрин през почивния си ден. Не бе излъгала съвсем Мейкин, тъй като детето вече бе поверено на родителите на баща си.

Скоро тя отново стана известна, но не достатъчно. Дългът към фризьорката, масажистката и шивачката я преследваше постоянно. Не й оставаше кой знае колко за спестяване. По това време двете мама-сан бяха узнали тайната за сина й, тъй като я бяха наблюдавали и проследили. Никога не й споменаха за него, но я разбираха и й съчувстваха. И ето, един ден нейната съдържателка я бе повикала при себе си и й бе казала за гай-джин, който щял предварително да плати достатъчно и бъдещето на детето щеше да е осигурено. Парите щяха да му стигнат за две години прехрана, най-малко за две години, и щеше да остане сума, достатъчна за безопасното му отвеждане.

Хиноде бе приела с готовност.

След първата ужасна нощ бе поискала да сложи край на живота си — чужденецът бе същински звяр. Колкото и да плака и да моли, Райко не отстъпи, беше непреклонна, тъй като отрано я бе предупредила, че е длъжна да остане с него поне един месец. За щастие имаше достатъчно време да се съвземе и да си измисли някаква нова защита от него. Планът й бе укротил Звяра, както мислено го наричаше Хиноде, и го бе променил. Временно. Станал бе хрисим, плачеше много и изискваше любене с всичките му отклонения, но под привидното му смирение и любезност тя усещаше как клокочи, готово да избухне, насилието.

В тихата и прекрасна обстановка Хиноде чакаше с опънати нерви. Веднага, щом Фурансу-сан почукаше на уличната порта, нейната мейко щеше да дотича и да я предупреди. Имаше време. Ето защо седна в позата лотос за медитация и насочи съзнанието си към Дзен. Скоро бе готова.

Да се съвкупяваш със Звяра бе поносимо. „Странно, колко е различен — мислеше си Хиноде. — Тялото му не е като на цивилизован мъж — по-дълго и по-голямо, но без силата и стегнатостта на всеки цивилизован човек.“

Съвсем различен от Шин, който бе гладък и привлекателен и толкова силен. Любопитно, у съпруга й нямаше и следа от неговия предшественик гай-джин Анджин-сан, който преди два и половина века бе приел името Комода за второто си семейство в Нагасаки. Първото му семейство живееше в Идзу, където той строеше кораби за своя феодал шогуна Торанага.

„Благодаря на всички богове за него. В края на краищата моят Шин се е родил благодарение на него, при това се е родил самурай, както и нашият син.“

Тя се усмихна щастливо. Нейното момченце бе на път вече трета седмица. Двамата съпровождащи го прислужници бяха предани хора. Тя им бе поверила на съхранение договора за сумата, внесена в Гиокояма. Документът бе изготвен на името на майката на Шин и за три години осигуряваше пари за храна и жилище на сина й и на баба му и дядо му.

„За всичко съм се погрижила — с гордост си помисли тя. — Изпълних дълга си към нашия син, Шин-сама. Опазих честта ти. Всичко сложих в ред. Дори и последния въпрос на Райко, преди да приемем последната точка от окончателния договор със Звяра:

— И накрая, Хиноде, какво да правя с тялото ти?

— Изхвърли го на бунището, Райко-сан, все ми е едно — то и тъй, и тъй вече е осквернено. Остави го на кучетата.“

 

 

Йокохама

Четвъртък, 11 декември

На зазоряване катерът на Струан летеше откъм фрегатата „Пърл“ и бързаше към кея на компанията. Носовата му част бе чиста, катерът караше с максимална скорост и весело изпускаше стълбчета дим. Вятърът беше попътен и откъм брега. Имаше заоблачаване, което обещаваше да се разкъса до пладне.

Бинокълът на боцмана бе насочен към прозорците на Струан. Вътре светеше, но той не можеше да различи дали Струан е там или не. После моторът изкашля, спря; стори му се, сякаш топките му го удариха под брадичката и цялото дишане на кораба замря. След няколко минути моторът набра скорост, но отново изкашля, пак набра скорост, но шумът му говореше за неизправност.

— Всемогъщи Боже, Роупър, слизай долу — извика боцманът на машиниста. — Останалите негодници да взимат греблата на палубата, в случай че заседнем… Исусе Христе, Макфей ще се разфучи, че сме се заровили… Роупър — изрева той, — какво става, за Бога, Роупър. Тръгвай! — Той отново огледа с бинокъла си прозореца. Никой не се виждаше.

Но Струан беше там, бинокълът му следеше катера и той го наблюдаваше, откакто бе пристигнал до фрегатата. Струан изруга, защото сега ясно виждаше боцмана, а мъжът трябваше да знае, че го наблюдават, и можеше лесно да му даде сигнал: да или не.

— Вината не е негова — рече Малкълм, — ти забрави да изпратиш сигнала. Идиот!

— Няма значение, времето е много хубаво, никакви признаци за буря във всяко едно отношение, нито пък някоя лека буря би засегнала „Пърл“.

Той пренасочи бинокъла към флагмана. Неговият катер се връщаше от посещение при „Пърл“. Навярно бе доставил заповеди.

Вратата зад Малкълм рязко се отвори. Чен влезе шумно с димяща чаша чай.

— Добрутро, тай-пан. Ти, а не спи, хей, дубро чайче бърже, бърже?

— Аййиая! Колко пъти трябва да ти казвам да говориш на цивилизован език, а не на пиджин. Ушите ти да не са пълни с лайната на твоите предци, а мозъкът ти да не е станал на пихтия?

Чен задържа усмивката на лицето си, но вътрешно изпъшка. Бе очаквал духовитата му забележка да разсмее Струан.

— Аййиая, толкова съжалявам — и добави традиционния китайски поздрав, отговарящ на „добро утро“. — Ял ли си ориз днес?

— Благодаря ти. — През бинокъла Малкълм видя един офицер да излиза от катера на флагмана и да се качва по мостика. „Нищо, което да показва едното или другото. По дяволите!“

Малкълм пое чашата.

— Благодаря. — В момента не го болеше особено, само обикновената поносима болка, тъй като вече бе взел сутрешната си доза. През последната седмица бе успял да намали количеството. Сега взимаше веднъж сутрин, веднъж вечер и се бе заклел, че в бъдеще ще пие лекарството само веднъж на дек, ако денят е минал добре.

Чаят беше хубав. Бе примесен с истинско мляко, с много захар и тъй като беше първият за деня, в него бе сипана малка глътка ром, традиция, започната от Дърк Струан, бе му казал баща му.

— Чен, извади ми дебелите панталони и вълнената фланелка, ще си сложа връхно палто.

Чен се стъписа.

— Чух, че пътуването се отлага, тай-пан.

— В името на всички богове, кога чу това?

— Снощи, тай-пан. Петият братовчед в къщата на Главния чуждоземски дявол го чул да разговаря със Смачкания като гъба нос от големия кораб, който казал: „Никакво пътуване.“

Стомахът на Малкълм се сви и той се добра пипнешком до прозореца. За негово потресение катерът затъваше на двеста метра от брега. Носът му не се поклащаше. Тъкмо понечи да изпсува раздразнено, и видя, че от димохода излезе пушек и че носът се издига, когато катерът набра скорост. Бинокълът му обхвана палубата, но съзря само боцманът да крещи, гребците бяха на палубата в случай на нова повреда. При тази скорост катерът щеше да е на техния док за по-малко от десет минути.

С помощта на Чен Малкълм се облече. Бързата проверка показа, че катерът е почти на брега. Той отвори прозореца и проточи шия навън, докато боцманът се изкачи на пристана и затича толкова бързо, колкото големият му корем позволяваше.

— Насам, боцмане!

Прошареният мъж се бе задъхал, докато стигне до прозореца.

— Поздрави от капитан Марлоу — изпъхтя той, — моля, вие и… и дамата ще се качите ли на борда?

Струан нададе радостен вик. Той изпрати за А Со, нареди й да събуди и бързо да облече Анжелик. После тихо каза:

— Слушай, Чен, и не ме прекъсвай или ще избухна като фишек… — и му даде инструкции какво да опакова той самият и какво — А Со и да донесе сандъците на борда на „Буйният облак“ при залез-слънце. — Госпожицата и аз ще вечеряме и ще спим на борда, вие двамата също ще останете на кораба и ще се върнете с нас в Хонконг…

Чен засия от радост.

— Хонконг! Аййиая, тай-пан…

— … И да си държите устите по-здраво затворени и от миши гъз, или ще помоля Чжан от Търговската къща да махне имената ви от семейната книга. — Малкълм забеляза, че Чен посиня. Никога досега не бе използвал тази заплаха. Семейната книга беше връзката на всеки китаец с безсмъртието, с неговите деди от загадъчното минало и с далечните потомци, на които той самият щеше да се разглежда като далечен праотец. Където и да се родеше китаец по света, той се вписваше в селските регистри на прадедите. Без тях все едно не съществуваше.

— Слушам, господарю. Но А Ток?

— Аз ще се справя с нея. Доведи я.

Чен тръгна към вратата. Тя стоеше отвън. Той побягна. А Ток прекрачи вътре. Струан каза, че е решил тя да тръгне след него със следващия кораб, и толкова.

О ко, синко. — Гласът й бе меден. — Това, което решаваш за старата си майка, не е онова, което старата ти майка решава, че е най-доброто за нея и нейния син. Ще си идем у дома. Ще си мълчим. Никой от смрадливите чуждоземски дяволи няма да научи. Разбира се, всички цивилизовани хора ще се интересуват от заговора. Ще си идем у дома заедно. Ще вземеш ли твоята блудница с теб? — Тя изтърпя острия му като камшик език, с който той й нареждаше никога да не използва отново тази или някоя подобна дума.

— Аййиая — измърмори тя, докато излизаше от стаята, а думите й заглъхваха постепенно, — твоята стара майка няма отново да нарече блудница твоята кучка, но всички богове ще свидетелстват, ако не с блудница как още да я наричам? Кучка е точната дума? Моят син да не е малоумен…

Малкълм видя Анжелик и гневът му се изпари.

— Господи!

Тя бе облечена с дрехи за езда: ботуши, дълга, пристегната в талията пола, жилетка, шалче, палто и шапка със зелено перо, ръкавици, но не държеше камшик.

— Сметнах това за най-подходящо, скъпи, при плаване с кораб — заяви Анжелик с божествена усмивка.

— Добре дошли на борда. — Марлоу стоеше най-горе на мостчето. Изглеждаше прекрасен в униформата си.

Преди да стъпи на палубата, Малкълм несръчно се облегна с лявата си ръка на Анжелик, държаща бастуните му, и официално повдигна цилиндъра си.

— Разрешете да се качим на борда?

Марлоу отдаде чест и се ухили.

— Добре дошли, и двамата сте добре дошли на борда. Разрешете — хвана ръката на Анжелик, омекнал от усмивката й и от кройката на сакото, което подчертаваше фигурата й, и я поведе към мостика, надалеч от димохода. Изчака, докато Малкълм се разположи в стола. — Освободете котвата, господин Лойд — каза той на своя заместник Дейвид Лойд. — Кърмовата напред и уравновесете, щом тръгнем.

„Пърл“ охлаби съоръженията си за акостиране.

— Само да напуснем пристанището, и ще наберем скорост — рече той. — Адмиралът ни нареди да провеждаме парните изпитания, така че да се виждаме от флагмана.

Щастието на Струан се изпари.

— Така ли? Няма ли да излезем в открито море, далеч от сушата?

Марлоу се засмя.

— Май иска да държи „децата си“ на къса каишка. Ще бъде забавно, обещавам ви.

„Значи сме на борда, но не поради истинската причина — мислеше си Струан, — негодникът е садист!“ И ако адмиралът беше на кораба, сигурно щеше да го убие с чиста съвест. „Ами, не наистина, но ми се иска да се справя с тоя мръсник. Щеше да поиска да ми помогне. Когато се върнем, ще обърна всичко наопаки и ще му бъда като трън в очите, та никога да не ме забрави.

Междувременно какво да правя сега?“

Ставаха толкова много интересни неща, че Марлоу и Анжелик не забелязаха отчаянието, което Малкълм се мъчеше да прикрие. Фрегатата си проправяше път през флота, немалко моряци и офицери от другите кораби забелязаха Анжелик, а някои от тях — по какъв великолепен начин бе изведена „Пърл“. На борда на френския флагман, витловия параход с двайсет оръдия, покрай който минаха съвсем наблизо, един моряк подсвирна и махна за ужас на британските офицери.

„Господи Боже мой — помисли си Марлоу. — Ама че лоши обноски! И каква ужасна дисциплина!“ Въпреки това благосклонно наблюдаваше как Анжелик също им махна в отговор, което бе посрещнато с хор от подсвирквания и дюдюкане.

За да отвлече вниманието й, Марлоу каза:

— Ще направим изпитания на скоростта, Анжелик, първо с пара и после с платна. Трябва да издигнем новата мачта, да я изпробваме; ти не си спомняш, но ние загубихме главната си мачта в бурята. Виждаш… — Той продължи да бъбри, обяснявайки едно-друго, отговаряйки на всеки въпрос, който тя се чувстваше задължена да зададе.

Анжелик се преструваше, че се интересува от всичко, а в действителност искаше само да я оставят на спокойствие, да усеща как морският вятър роши косата й сега, когато бе свалила шапката си, и да се радва на новата свобода, искаше вятърът да намете вечната смрад на Йокохама, която представляваше огромна част от тукашния начин на живот, както и в Хонконг, едва доловима сега, да гледа напред и да мечтае за Ламанша и сините морета, за прекрасното родно крайбрежие, за връщането у дома. „Ние французите толкова жадуваме за страната си, докато англичаните, изглежда, могат да си създадат дом навсякъде и не се нуждаят истински от Англия, както ние се нуждаем от Франция…“

— Ще легнем на дрейф по пладне — говореше Марлоу, безкрайно доволен, че е капитан на „Пърл“, — уредил съм лек обяд в моята кабина, а има и койка, ако желаеш да си отдъхнеш…

Сутринта мина приятно. На всеки половин час корабната камбана известяваше промяната в курса и дори Малкълм се освободи от отчаянието си, докато корабът плаваше от единия до другия край на залива, извиваше се, обръщаше и се втурваше напред, а после поемаше назад.

— След малко ще спрем подаването на пара, и готово: ще вдигнем всички платна! — рече Марлоу.

— Наистина предпочитам платната — рече Анжелик, — шумът на мотора е толкова ужасен. Плаването с платна е много по-приятно, съгласен ли си, Малкълм, cheri.

— Да, наистина — отвърна със задоволство Малкълм, бе я прегърнал през талията, като я придържаше срещу наклона на палубата.

Марлоу се обади:

— Аз също съм съгласен, както и почти всички в Британския военноморски флот. Разбира се, все още през повечето време плаваме с платна — не можем да носим много гориво, а и въглищата са толкова мръсни! Но в някоя отвратителна нощ, когато безопасното пристанище е току пред нас, а ние сме в зъбите на морската буря или врагът е двойно повече от нас с двойно повече оръдия, но той е на платноходи, а ти — на параход, започваш да благославяш стария Стивънсън и британските инженери, задето са ти дарили щастието да се движиш срещу вятъра. Ще ви заведа долу, но както казах, навсякъде има въглищен прах и е шумно.

— Иска ми се да надзърна. Може ли?

— Разбира се, а ти, Малкълм?

— Не, благодаря — вие двамата вървете — рече Малкълм. Той бе слизал в моторното на собствените им параходи още като момче, а двигателите въобще не го интересуваха, само тяхното полезно действие, разход и количеството въглища, което поглъщаха.

Преди да напусне мостика, Марлоу провери положението на своя кораб и вятъра. Бяха на три четвърти миля от брега, доста далеч от флота и от търговските кораби.

— Помощник-капитане, поеми управлението на кораба. Щом се изравним с флагмана, спри подаването на пара и вдигни всички платна, курс на изток.

— Да, да, сър.

Малкълм наблюдаваше как Марлоу поведе Анжелик към средния пасарел на кораба, прониза го остра завист към леката му стъпка, в същото време развеселен от заразителното обаяние, с което капитанът обсипваше Анжелик. Той се отпусна на стола. Морето, небето, вятърът и ширинето бяха отнесли мрачното му настроение. Беше чудесно да е на вода, великолепно — да се чувства част от такъв експедитивен, добре поддържан, внушителен боен кораб, знаменито — да му е удобно и да е в безопасност в морския стол и разумът да му поднася различни планове, с които да излезе на глава утре или в следващите дни.

„Джос. Няма да се безпокоя за нищо — обеща си Струан. — Помни своята клетва и че в живота ти започва нов период!“

След като Горнт пристигна в Йокохама като Божи дар, Малкълм бе благодарил на Бога за облекчението и се бе заклел, че ако сведенията на Горнт се окажат верни, винаги ще прави най-доброто, на което е способен, и ще се чувства удовлетворен от това. Нямаше съмнение, че ако смаже Брокови, майка му бързо ще мине на негова страна. Само Анжелик и тай-панството бяха от значение, но да бъде тай-пан не само на думи.

Още същата вечер след срещата си с Горнт нещо го подтикна да се види в огледалото. Налагаше се. Някаква сила го караше да се разгледа внимателно за пръв път от години насам, да проучи себе си истински и задълбочено, а не само лицето си.

Накрая си помисли: „Ти си това, което си; все още си ранен тежко, не можеш да се изправяш много добре, краката не ти служат, както трябва, но можеш да стоиш, да вървиш и ще се оправиш. Тялото ти служи, а и мозъкът ти. Приеми се такъв. Помни какво ти повтаряха непрекъснато майка ти и баща ти още от дете. «Приеми своята джос» — така казваше Дърк винаги. Дърк бе загубил половината си прострелян крак и това не го спря. Дърк бе стрелян и намушкван десетки пъти, едва не са го убили при Трафалгар като юнга, носещ барута за оръдията; на няколко пъти Тайлър Брок едва не го разори; приеми своята джос. Бъди като китаец — такъв беше съветът на Дърк. Направи най-доброто, на което си способен, а тежко им на неудачниците!“

Сърцето му учестено заби. „Дърк… Дърк… Дърк. По дяволите Дърк Струан! Ти мразиш да ти го навират в лицето, цял живот си се ужасявал, че никога няма да се изравниш с него. Признай си!“

Образът в огледалото не му отговори. Той си отговори сам:

— Неговата кръв тече в жилите ми, аз ще ръководя неговата Търговска къща. Аз съм тай-панът, правя каквото мога, но никога не ще мога да се меря с него, признавам. Господ да го убие, това е вярно! Такава е моята джос.

„Добре — сякаш му отвърна неговото отражение. — Но защо го мразиш? Той не те мрази. Защо го мразеше цял живот — мразил си го през целия си живот, нали?“

— Истина е. Ненавиждам го и винаги съм го ненавиждал!

Изрече това на глас и се стресна. Но то беше истина, а цялата обич и уважение — само преструвка. Да, мразеше го, но внезапно тук, пред огледалото, усети, че вече не е така. Защо ли?

„Не зная. Може би заради Едуард Горнт, може би той е добрият дух, който ме освободи от миналото ми, както и той иска аз да го освободя от неговото минало. Морган не е ли отровил живота му и живота на майка му и баща му? Дърк не отрови моя, но неговият призрак се намести между майка ми и баща ми и отрови техния. Такава беше тяхната джос — татко умря, мразейки го. В сърцето си тя го ненавижда, задето не се е оженил за нея.“

На мостика на фрегатата Малкълм си спомни, че тогава бе прогизнал от студена пот, после бе изпил малко уиски, но не и от опиата; тогава и там бе скъсал с натрапчивата мисъл за лекарството, но изведнъж бе осъзнал другата истина: копнееше за опиата и бе привикнал към него.

Пред твърде много истини се бе изправил. „Не е лесно да застанеш с лице към тях: най-трудната и най-опасна задача в живота на човека, но трябва поне веднъж да го сториш, за да си спокоен. Направих го независимо дали ми харесва.“

— Помощник-капитане — рече младият сигналист на лейтенант Лойд, докато далекогледът му бе насочен към далечината, — съобщение от флагмана, сър.

Две палуби по-надолу моторното представляваше жарка и шумна тъмница, прашна, мрачна и смрадна, пронизвана от квадратите на пламтящите пещи, когато полуголите огняри отваряха вратите им под огромните котли, за да хвърлят вътре още въглища или за да изгребат пепелта, та отново да напъхат вътре още въглища и после пак.

Анжелик и Марлоу стояха върху една от горните железни скари, въздухът се издигаше, пълен с мирис на кокс, огън, горящо масло, пот и пара. Телата отдолу лъщяха от потта, мъжете бяха с големи кореми и яки мускули, острите им като нож лопати проскърцваха по желязната платформа в сандъците за въглища, вадеха ги пълни, ловко ги мятаха в пещта и въглищата се пръсваха на равномерен пласт, а мъжете отново пълнеха лопатите.

В кърмовата част туптящият мотор блестеше от грижи и смазване, мъже с масльонки пръскаха масло в свръзките, други лъскаха с кълчища, трети обслужваха скалите, помпите и клапаните, когато моторът задвижи витловия вал срещу натиска на морето. От клапаните излизаха струйки пара, масло, почистваха се и постоянно се наблюдаваха буталата, лостовете, зъбците, хвърляха се още въглища. Анжелик намери всичко това за много вълнуващо. Хората под тях не им обръщаха внимание.

Марлоу гордо сочеше и обясняваше, надвиквайки шума, а тя отговаряше с кимване и с усмивка от време на време, държеше леко ръката му за устойчивост, не чуваше нищо, нито й се искаше да чуе; бе завладяна от моторното, което й изглеждаше като един мъжки Валхала, в който машините бяха венчани за мъжете, а те се бяха превърнали в част от тях, примитивен, но и футуристичен — слугите се грижеха за господарите, а не обратното.

Сигналистът се приближи незабелязано до тях и отдаде чест. Тъй като не го чуха, мина отпред, отново отдаде чест и наруши магията. Той подаде на Марлоу писменото съобщение. Марлоу го прочете бързо, после кимна и изкрещя на мъжа:

— Отговори на сигнала им! Наведе се към Анжелик:

— Съжалявам, вече трябва да вървим.

В този момент се дочуха сигналните камбани от мостика. Офицерът машинист потвърди заповедта. Мъжете се втурнаха да затварят крановете и да отварят други, избутваха лостовете и проверяваха скалите. Когато мощността на парата излезе по огромния задвижващ вал и моторът забави ход, шумът намаля и огнярите се подпряха с благодарност на лопатите си, поеха въздуха, наситен с въглищен прах, и изстискаха кърпите на шиите си. Един се обърна към бункера и изруга, все още замаян от шума, разкопча панталоните и се изпика върху въглищата със силна струя, която се превърна в пара за смях на останалите. Марлоу бързешком хвана Анжелик за ръка и я поведе нагоре към изхода. Един огняр я забеляза, после втори и преди тя да си отиде, всички вторачено гледаха отдалечаващата се фигура в пълно мълчание. Когато я изгубиха от погледа си, един от тях направи неприлично движение. То предизвика още повече смях, който се смеси с внезапна тъжна тишина.

На палубата от мигновената липса на шум и полъха на морския въздух Анжелик се почувства доста замаяна, така че се задържа за Марлоу.

— Добре ли си?

— О, да — отвърна девойката. — Благодаря, Джон, беше… ами… изключително.

— О? — възкликна Марлоу разсеяно; вниманието му бе насочено към моряците при такелажа и на палубата, които вдигаха и нагласяваха платната. — Предполагам, че е така първия път. В открито море при буря там долу става отвратително. Огнярите и машинистите са от друга порода. — Той я заведе при Малкълм. — Съжалявам, трябва да ви оставя за момент.

Марлоу слезе до своята кабина, която беше в кърмовата част. Морякът часови му отдаде чест. Корабният сейф се намираше под койката му. Той го отключи нервно. Съобщението от адмирала гласеше: „Изпълнете запечатаните заповеди, 1/А 16/12.“

В сейфа бяха корабният дневник, шифрите, пари за разноски, счетоводната книга, книгата за наказанията, наръчници, митнически декларации, разписки, флотският правилник и няколко подпечатани плика, които му дадоха на флагмана сутринта.

Ръката му леко трепереше, докато търсеше нужния плик. Беше ли завръщането при флотата подготовка за войната, която очакваше? Марлоу седна на масата, заобиколена със столове, завинтени за палубата, и разчупи печата.

 

 

— Там долу беше изключително, Малкълм. Ужасно е, от една страна, за всичките тези мъже там долу, учудващо е, от друга — ако така е на един малък кораб, какво ли ще е моторното на голям параход, като „Великият източен“, да речем?

— Изумително е, Анжел. Аз видях как го спускаха по Темза последния път, когато бях в Лондон, преди четири години; тъкмо бях завършил училище — Боже, толкова доволен съм, че свърших с обучението. Целият е от желязо, с четири хиляди топа товароподемност, най-големият в света досега и построен да превозва емигранти до Австралия, хиляди наведнъж. Бяха нужни седмици, докато го пуснат на вода — направиха го странично, пълна неразбория — едва не потъна. Горкичкият Брунел, който проектира и построи кораба, фалира многократно, както и компаниите, които основаваше. Корабът бе с лош късмет, още при първото плаване се подпали и едва не изгоря — и това уби Брунел. По дяволите, не бих плавал на него — с лош късмет е още от поставянето на първата греда… — Той видя, че Марлоу се появи на палубата, и се намръщи. По лицето му не можеше да се разбере нищо.

Боцманът иззвъня осем пъти. Пладне.

— Аз ще поема управлението, помощник-капитане — рече Марлоу.

— Да, сър.

— Защо не заведеш госпожица Анжелик напред, тя може би ще иска да види отблизо някои от оръдията на палубата ни.

— С удоволствие. Госпожице?

Анжелик послушно го последва по прохода и по палубата. Той беше дребен, луничав и колкото нея на ръст.

— Вие сте от Уелс, нали, господин Лойд? — запита тя.

Мъжът се засмя, гласът му беше напевен.

— От Уелс, като хълмовете Ландриндод, които са моята родина.

Тя се засмя с него, наведе се срещу наклона на палубата и прошепна:

— Защо ме отпратиха като ученичка?

— Не мога да зная, госпожице. — Тя видя как хлътналите му кафяви очи гледат назад и после се върнаха върху нея. — Капитанът несъмнено иска да разговаря за обяда или да попита вашия мъж дали ще използва тоалетната. Мъжки разговор — рече той и очите му се усмихнаха.

— Вие го харесвате, нали?

— Капитанът си е капитан. Сега оръдията, госпожице.

Смехът й звънна и сгря моряците наблизо, а Марлоу и Малкълм на мостика също я чуха и се обърнаха към нея.

— Тя изглежда красива, Малкълм.

— Да. Та обяд ли, казваш?

— Звучи ли добре? Готвачът е майстор на ябълковия сладкиш. Менюто включва задушена риба, пиле и баница със солено свинско и кнедли, студено печено пилешко, сирене „Чедър“ и ябълкови сладкиши. Имам няколко бутилки охладено „Монтраше“ от 55-а, което пазя за специален случай, и „Шамбертен“ от 52-ра.

— Доста добре си живееш — рече Малкълм, дълбоко впечатлен.

Марлоу се усмихна.

— Не съвсем, но днес е специален ден и да ти кажа истината, аз си изпросих „Шамбертена“ — то е любимото вино на моя старец. Той ми даде и няколко каси с „Монтраше“, когато тръгнах.

— Той от флота ли е?

— О, да. — Отговорът на Марлоу изразяваше изненада, че му се задава такъв въпрос. — Той е главнокомандващ в Плимут. — Марлоу се подвоуми, понечи да заговори и се спря.

— Какво има? Да се връщаме ли ни заповядаха?

— Не. — Марлоу го погледна. — Тази сутрин ми дадоха няколко запечатани заповеди наред с писменото разрешение да ви взема на борда и да ви върна непременно до залез-слънце. Преди няколко минути флагманът ми нареди да отворя едната от тях. Не ми заръчаха да ти казвам, нито пък да си мълча. Може би ще ми обясниш. Съобщението гласи: „Ако господин Струан помоли за странна услуга, удовлетворете я, стига да желаете.“

Светът застина за Малкълм Струан. Той не знаеше дали е жив или мъртъв, главата му се въртеше и ако не седеше, сигурно щеше да се строполи.

— Всемогъщи Боже! — задъха се Марлоу. — Боцман, незабавно донеси глътка ром!

Боцманът си плю на петите, а Малкълм успя да се овладее.

— Не, не, добре съм… всъщност малко ром ще… ще бъде чудесно. — Той видя Марлоу да движи устните си и разбра колко се е разтревожил, но ушите му не чуваха нищо, освен ударите на сърцето му; чак после усети вятъра по страните си и шумът на морето се върна.

— Ето, сър — рече боцманът, като държеше чашата до устните му. Ромът се плъзна надолу в гърлото му. След секунди Струан се почувства по-добре. Понечи да се изправи на крака. — По-добре да не бързате, сър — говореше разтревожен боцманът, — изглеждате, сякаш сте видели привидение.

— Никакво привидение, боцмане, видях ангел — вашия капитан! — Марлоу го погледна слисано. — Не съм луд — запъна се Малкълм. — Джон… Извинявай, капитан Марлоу, можем ли да поговорим някъде насаме?

— Разбира се. Тук. — Марлоу с чувство на неловкост махна на боцмана, който напусна мостика. Останаха само кормчията и сигналистът. — Сигналистът, върви напред. Кормчията, запуши си ушите.

— Моята странна молба е: искам да преместиш кораба надалеч от сушата и да ме венчаеш с Анжелик — каза Струан.

— Каквооо? — Сега беше ред на Марлоу да се обърка. Той чу как Малкълм повтори думите си. — Ти си се побъркал — заекна капитанът.

— Не, всъщност не. — Малкълм вече се бе овладял — бъдещето му бе поставено на везните с думите на адмирала: „… удовлетворете я, стига да желаете“. — Нека ти обясня.

Малкълм започна. След няколко минути се приближи стюардът, отдалечи се, а малко по-късно пак се върна с думите:

Приемете поздрави от кока, сър, обядът е сервиран във вашата кабина — но Марлоу му махна да си върви, съсредоточен и без да прекъсва Малкълм.

— … Това е причината — завърши Струан, — заради адмирала, мен, теб, майка ми. Сега, моля те, ще удовлетвориш ли странното ми желание?

— Не мога — Марлоу поклати глава, — съжалявам, старче. Никога не съм женил никого и се съмнявам, че правилникът го допуска.

— Адмиралът ти е дал разрешение да изпълниш молбата ми.

— Формулирал го е дяволски предпазливо, старче: да я удовлетворя, стига да желая. — Боже мой, това означава сам да си окача въжето на врата, старче. — Думите сами потекоха от устата му, като си представи всички бъдещи неприятности, — ти не познаваш Кетърър. О, Господи, не, никой старши офицер не става за тая работа! Ако направя погрешен избор, той ще ми изцеди топките, кариерата ми ще иде по дяволите… — Той си пое дъх, поклати глава и продължи да мърмори:

— Няма начин да направя това, никакъв нач…

— Защо не? Не одобряваш ли брака ни?

— Разбира се, че го одобрявам, за Бога, но майка ти не го одобрява. Тя казва „не“ на сватбата, Сър Уилям се е забъркал в кашата, църквата отказва, другите капитани също и, по дяволите, и двамата според закона сте непълнолетни, така че и да го направя, няма да се признава, а тя… По дяволите, ти си непълнолетен, тя също… просто не мога да рискувам… — Осени го внезапна мисъл и той погледна към брега. — Първо ще сигнализирам на Кетърър, ще го помоля за разрешение.

— Ако го направиш, ще се опозориш пред него завинаги. Ако искаше да го сториш, щеше да ти каже.

Марлоу се вторачи в него. Препрочете точната формулировка на адмирала и изпъшка. Струан беше нрав. Бъдещето му бе поставено на карта. „Всемогъщи Боже, защо ги поканих на борда?“ Първото, което бе запомнил в живота си, бяха бащините му думи: „Във флота ти ръководиш кораба си според правилника и устава и според проклетия дневник, освен ако не си проклетият Нелсън, а той е един-единствен!“

— Съжалявам, старче, не.

— Ти си нашата последна надежда. Сега си единствената ни надежда.

— Съжалявам, не.

Струан въздъхна, отпусна рамене и изигра своя коз:

— Анжел! — извика той. Тя го чу, върна се с лейтенант Лойд и застана до него. — Анжел, би ли искала да се оженим още днес, още сега? — попита я Малкълм; толкова я обичаше. — Джон Марлоу може да извърши церемонията, стига да поиска. Какво ще кажеш?

Анжелик остана поразена и не чу как Марлоу понечи да каже, че толкова съжалява, но не може. Страстната й прегръдка и целувка го спря. Тя прегърна и целуна и Струан, и отново Марлоу.

— О, да… о, да… Джон, чудесно, ти, нали ще го сториш, о, благодаря ти… благодаря ти, чудесно, моля те… моля те… моля те. — Последва нова покоряваща прегръдка и Марлоу се чу да казва:

— Да, разбира се, защо не, ще се радвам. — Изрече съдбоносните за него думи колкото се може по-сдържано, макар че се чувстваше по-възбуден от всякога и все още смяташе да каже „не“.

Кормчията реши въпроса с радостен възглас:

— Три пъти ура за капитан Марлоу, сватба на борда!

Обядът се превърна в оживен предсватбен празник, пиха само по две-три чаши вино, за да проверят и опитат редкия му вкус, хапнаха малко; останалата храна бе оставена за по-късно, тъй като всички бяха твърде развълнувани и горяха от нетърпение да започнат. След като веднъж бе взел решение, Марлоу нареди корабът да излезе в открито море с вдигнати платна и се превърна в техен най-ентусиазиран поддръжник; искаше церемонията да мине съвършено и да остане паметна.

Но преди да вдигне предсватбен тост в края на обяда, той мрачно рече:

— Един Господ знае дали венчавката ще е наистина законна, но не намерих нищо във флотските правилници, което да показва, че няма да бъде призната или че не може да бъде извършена; не пише нищо за възрастта на младоженците; двамата трябва официално да кажат „да“ пред свидетели, да потвърдят, че свободно дават съгласието си; после подписват клетвена декларация, която аз ще внеса в корабния дневник. Щом слезем на брега, ще ни посрещнат или с проклятия, или с поздравления и навярно ще ви се наложи да сключите и църковен брак. Но при всички случаи и двете църкви ще писнат кански.

Анжелик усети скритата му тревога.

— Но, Джон, всичко е наред, нали? Малкълм ми каза за противопоставянията, а що се отнася до отец Лео… — тя намръщи носле от отвращение. — Ти няма да се забъркаш в неприятности, нали?

— Далеч съм от подобна мисъл, адмиралът е дал разрешение — отвърна Марлоу по-убедено, отколкото се чувстваше в действителност. — Стига толкова приказки, пия за ваше здраве и за бъдещите поколения!

Анжелик понечи да се изправи и също да пие, но Струан я спря.

— Извини ме, скъпа, не е на хубаво да пиеш за свое здраве, просто има такъв стар обичай, а на борда на Кралския флот човек пие тоста седнал.

— О, извинете — ръкавът й закачи една чаша, тя се чукна в друга и звънна. И Марлоу, и Струан тутакси се пресегнаха и я хванаха.

Малкълм каза:

— Съжалявам, скъпа, още едно старо моряшко суеверие. Ако човек остави звъна на чаша да затихне сам, някъде по света се дави моряк.

— О! — Лицето й помръкна. — Жалко, че не съм знаела, толкова пъти преди…

— Не се тревожи — побърза да я успокои Марлоу. — Ако човек не знае, суеверието не се смята. Нали, Малкълм?

— Да, пак си прав. Искам да вдигна тост, Анжелик, за Джон Марлоу — капитана от Кралския военноморски флот, за джентълмена и най-добрия ни приятел!

Малката кабина се изпълни с оживени гласове и смях. Лойд съобщи, че всичко на палубата е готово. Последна нежна целувка и те се изкачиха горе и застанаха там ръка за ръка, и двамата обвързани.

Духаше вятър, платната и мачтата потрепваха. Онези от корабния екипаж, които можеха да оставят работата си, се бяха строили в редица, издокарани и напети, с лица към квартердека, където пред капитана бяха застанали Малкълм и Анжелик. Двама моряци стояха на почетна стража от двете страни на Марлоу. Той отвори флотския правилник на нужната страница и махна на тръбача да свири сбор, боцманът наду свирката си и екипажът застана мирно.

— Събрали сме се тук като свидетели на сватбата на тези двама люде пред Господа…

Не обърнаха внимание нито на вълнението, нито на вятъра, който се бе усилил. Над хоризонта се събираха дъждовни облаци, те все още не представляваха заплаха, но криеха опасност. Засега небето над тях бе ясно и Малкълм се почуди за миг дали времето не вещае лошо предзнаменование. „Въпреки всичко няма причина за тревога“ — помисли си той. Церемонията свърши бързо, неочаквано бързо за всички тях, на Струан краят й се стори почти внезапен. Той използва пръстена с герба на малкия си пръст вместо венчална халка. Беше твърде голям за Анжелик, но тя го притисна плътно и го загледа, сякаш не вярваше на очите си.

— Обявявам ви за мъж и жена.

Докато се целуваха, екипажът три пъти изрева въодушевено „ура“, а Марлоу се провикна:

— Допълнителна дажба питие! — Заповедта му за глътка ром на целия състав предизвика нови възторжени възгласи.

— Госпожо Струан, разрешете да ви поздравя първи.

Анжелик страстно го прегърна, радостни сълзи се стичаха по страните й.

— Благодаря ти, благодаря ти.

— Няма за какво — смути се Марлоу, после се ръкува със Струан. — Поздравления, старче. Защо не… — Силен порив на вятъра шибна брезента. — Защо вие двамата не слезете долу, а аз ще дойда след малко — рече той, обърка се и ги остави, за да се погрижи за кораба си. — Обърни кърмовата част към вятъра, помощник-капитане. Вземи курс към Йокохама с вдигнати платна — до нови заповеди. С пара ще плаваме към нашето място за акостиране. Може да ни завали дъжд. Сигналистът, дай ми бележника си. Щом стигнем в обсега на флагмана, изпрати това.

 

 

Едуард Горнт се бе настанил удобно до еркерния прозорец в сградата на Брокови с крака, подпрени на стол, и лениво наблюдаваше залива. Облаците се сгъстяваха и обещаваха буря, макар че по това време на годината можеха и бързо да се разсеят. Зад него Норбърт Грейфорт седеше на бюрото си, потънал в канцеларска работа. Те бяха видели, че „Пърл“ отплава отвъд хоризонта, но не обърнаха особено внимание на това.

— Част от техните изпитания навярно — предположи Горнт. — Все още не мога да си представя какво толкова важно става на борда.

Норбърт бе кимнал, скришом развеселен, и се бе върнал към подписването и проверката на документите и митническите декларации. Един товарен кораб на Брок чакаше в пристанището, щеше да отплава след няколко дни и последният му товар от Япония трябваше да се пресметне: петдесет паунда копринени буби за френския пазар — трийсет до петдесет хиляди буби на унция, — бали със сурова коприна и копринен плат за лондонския пазар, лакирани стоки, барели със саке, което се опитваха да въведат на английския пазар, както и за японците във Филипините, евтина керамика вместо баласт, въглища — с една дума, всичко, което можеше да намери пазар, — заедно с изостаналия от чужбина товар, който не бе продаден и щеше да се пласира по обратния път. Имаше и малко пушки и опиум в специални сандъци.

— Пура? — попита Горнт.

— Благодаря. — Те си запалиха тънки пури и им се наслаждаваха.

— Уговорил съм среща с Макфей, за да доуточним последните приготовления за утре.

— Добре. — Норбърт издуха облаче дим и подписа последния документ. Позвъни със звънеца. След миг влезе главният му чиновник и сараф. — Това е партидата, Периера.

— Да, сеньор. — Дребният рус мъж с донякъде ориенталски очи беше — както в повечето компании — евразиец от Макао. — А какво става със специалните стоки, сеньор?

— Те са извън митническата декларация и са под надзора на капитана.

— Говори се, че флотът ще се качва на корабите и ще проверява товара наслуки.

— Нека. Никоя от нашите специални стоки не е незаконна, за Бога, каквото и да правят тези глупаци Струанови. — Норбърт го отпрати, после насочи цялото си внимание към Горнт. Нещо предизвикваше недоверието му. — Едуард, може би трябва да отложа дуела, кажи на Струан, че довечера ще приема да се помирим. Капанът е заложен, нали? Ще го оставя да замине за Хонконг, та да затъне още по-дълбоко в кашата, като си мисли, че е спечелил — А?

— Може. Но защо ще му спестявате още една нощ на страхове? Той трябва да се страхува — защо да го облекчавате? Той би ли ви облекчил?

Норбърт го погледна и видя как тънката му горна устна леко се изви от злобно задоволство. Той се засмя в себе си, мислеше си колко особена щеше да е тази вечер за Струан, ако Кетърър беше друг човек, и че сега повече от всякога мисълта за дуела съвсем ще лиши Струан от съня му.

— Не смятах, че ще се приспособиш към нас, Брокови. Отмъщението и на теб ти доставя наслада, нали?

— На мен ли, сър? — Горнт повдигна вежди. — Мислех си за вас — аз трябва да ви служа, нали такъв бе замисълът?

— Действително. — Норбърт скри усмивката си дълбоко у себе си. — Утре тогава, но сега ние ще… — Зоркият му поглед улови дим на хоризонта през прозореца зад Горнт. — Това „Пърл“ ли е? — Той се изправи и отиде до прозореца, като едновременно насочваше бинокъла си. Наистина бе фрегатата.

— Движи се без колебание — рече тихо Норбърт и Горнт се зачуди какво ли имаше предвид. На „Пърл“ свиваха платната, зад нея се носеха черни облаци.

— Вятърът се е усилил там — отбеляза Горнт и насочи своя бинокъл. Пушекът се стелеше под прав ъгъл.

В залива флотът и търговските кораби стояха на котва. Няколко бели зайчета. Норбърт премести бинокъла си към „Буйният облак“. Нищо неблагоприятно.

После стигна до флагмана. Нищо. Върна се на фрегатата. Там чакаха. „Пърл“ наближаваше доста бързо, носът й пореше вълните. Отново погледна към флагмана. Нищо. Пак фрегата. Норбърт успя само да различи Анжелик, застанала до някакъв мъж — навярно Струан.

— Погледнете — гласът на Горнт прозвуча развълнувано. — Там. Виждате ли сигналиста?

— Къде? Ах, да.

— Той сигнализира със семафор на флагмана. Първите знаменца са установени в началото — бързо рече Горнт. — Капитанът на „Пърл“ на НКВ до адмирала. Съобщението гласи… Съобщението гласи: „С-ъ-г-л-а-с-е-н с м-о-л-б-а-т-а.“

Той объркан изгледа Норбърт за миг.

— Какво означава това?

— Наблюдавай флагмана за отговор! — Горнт се подчини. — Къде, по дяволите, си се научил да четеш военноморските знаменца?

— В Норфолк, Вирджиния, сър. Когато бях дете, имах навика да наблюдавам корабите, нашите и британските. Бе ми станало като хоби. После моят татко се сдоби с една книга, една американска и една британска, с повечето им установени сигнали и някои от кодовете им. Аз печелех облозите за моя татко, когато той забавляваше офицерите, обикновено на карти. Той… майка ми и той… той имаше навика да се забавлява много и разточително; така беше преди катастрофата с памука и той загуби повечето си пари.

— Всички знаменца ли можеш да четеш? И всички кодове? — попита Норбърт бързо, чудейки се дали да използва познанията на Горнт. — Можеш ли да разчетеш знаменцата на Струан, от кораб до кораб или от кораб до сушата?

— Ако използват установените международни кодове, но вероятно като Брокови и те имат свои собствени… Само за миг, съобщение от флагмана: установеното начало: „До капитана на «Пърл» от адмирал Кетърър. Веднага се върнете на вашето място за акостиране. Щом спуснете котва и сте в пристанището, незабавно докладвайте на флагмана.“ И добавят: „С н-е-г-о.“ И накрая: „Прието.“

Горнт бързо се извърна.

— „С него“, господин Грейфорт? Дали не става дума за Струан?

— Виж, светлинен сигнал!

— Сигнал за приемане на заповедта. — Горнт смъкна бинокъла и разтърка очи, от напрежение го бе заболяла главата. — Фенерът ли? Знаете ли какво означава всичко това?

— Какво толкова важно става на борда на „Пърл“ ли? Капитанът е проклетият Марлоу от Кралския военноморски флот. — Норбърт му обясни за секунди.

— Те са се оженили? — избухна Горнт. — Вие сте блестящ, господине!

— Не допусках, че Кетърър ще се съгласи, но, изглежда, го е направил. Защо ли? Нищо не печели. — Норбърт бе объркан. После се усмихна злобно. — Освен ако… освен ако е наредил на Струан и Марлоу да се качат на борда, за да притисне Марлоу и незабавно да отмени стореното, та да натика ножа още по-дълбоко в Струан, съвсем да го изтормози.

— Може ли да го направи?

— Този негодник може да направи каквото си поиска, по дяволите, ако истината се разчуе. — Норбърт се изплю в плювалника и хвърли угарката на пурата в него. — Всеки моряк на борда е длъжен да се подчини на Кетърър и те го правят!

— Искате да кажете, че той ще им заповяда да престъпят закона ли?

— Да го кажем така: те са длъжни да се подчинят незабавно или ще си понесат последствията, които се простират от обесване на ката[1] до влачене под кила на кораба за наказание. Ако поиска, Кетърър може да обеси човек на един от своите нокове, а после да заяви, че е бил подведен от младшите — той би победил всеки военен съд. Междувременно вие ще сте мъртъв.

— Тогава защо вие… защо му се противопоставяте така открито, направо в лицето, господин Грейфорт?

— Защото Кетърър спазва законите — така ги възпитават за Кралския военноморски флот: да се подчиняват на заповедите от горе; но най-вече защото имаме Дребосъка Уили — този малък негодник стои над адмирала. Той е истинската ни защита от Кетърър, генерала, японците и от всички останали проклети врагове — но това няма да защити младия Струан от храчките на Кетърър.

 

 

— Значи, капитан Марлоу, странната молба на господин Струан към вас бе да се отдалечите от сушата… и да го ожените за госпожица Анжелик Ришо?

— Тъй вярно, сър. — Марлоу стоеше мирно, неспособен да прочете каквото и да било по лицето на адмирала. Кетърър се бе разположил на масата в голямата каюта в кърмовата част на кораба заедно с капитана на флагмана. Зад тях и адютантът му стоеше като вцепенен.

— И вие го направихте, след като знаете, че са непълнолетни?

— Да, сър.

— Моля до залез-слънце да ми донесете писмен рапорт, в който да изтъкнете своите съображения и какво точно се е случило. Свободен сте. — Марлоу отдаде чест и понечи да тръгне, когато Кетърър се обърна към капитана, загрубял като канара грозен мъж, известен със суровата си дисциплина и преклонение пред военноморския устав. — Капитан Донован, може би ще потърсите законното положение, а?

— Слушам, сър. — Сините му очи бяха безмилостни.

— Добре, това е всичко засега. — Това бяха последните думи, които Марлоу чу, преди да затвори вратата, и сърцето му сякаш отново заби.

Струан чакаше в преддверието. Двама моряци стояха на пост и ги гледаха подозрително.

— Господи, изяде ли калая?

— Не, съвсем не. — Марлоу се помъчи гласът му да звучи спокойно. — Адмиралът, напълно основателно, иска писмен рапорт, това е всичко. Ще се върна на моя кораб. До скоро. — Преди да успее да си тръгне, вратата на каютата се отвори и той примря за миг. Капитан Донован прехвърча край тях, като едва отвърна на отдадената му чест. На прага застана адютантът:

— Господин Струан, адмиралът ви поздравява, ще бъдете ли тъй любезен да влезете, моля.

Струан закуцука в каютата. Адютантът не го последва, а затвори вратата и зачака на разположение. Преди да излезе, Марлоу улови погледа му, но не прочете нищо в него — разбира се, че не биваше да се говори нищо пред моряците.

Кетърър, останал сам, махна на Струан да седне.

— От една страна, мога ли да те поздравя — рече той с мрачна официалност и подаде ръка.

— Благодаря ви, сър. — Струан се ръкува с него, ръкостискането на адмирала бе силно, но дланта му бе отпусната. — А от друга?

— От друга, изглежда, ще трябва да прекратиш търговията си и да спазиш обещанията си.

— Сър?

— Изглежда, си разтревожил змийското гнездо на приятелчетата си. Сър Уилям е отрупан с оплаквания.

— Както казах, ще направя всичко, на което съм способен.

— Не трябва ли да направиш доста повече, господин Струан?

— Извинете, но какво означава това, адмирале?

— Само онова, което вече ми обеща.

В настъпилата кратка тишина Струан реши да не се показва сломен, съсипан, нито пък да пропуска факта, че този мъж бе направил сватбата му възможна. „Не, не възможна — поправи се Малкълм, — а бе позволил тя да стане възможна. Джон Марлоу бе получил възможността да поеме инициативата в свои ръце.“

— Капитан Марлоу не е застрашен от неприятности, нали?

— Капитан Марлоу е подчинен на военноморския устав.

— Да, естествено, но вярвам, че той ни венча според военноморския устав, сър. Аз предварително прочетох параграфа най-добросъвестно и нямаше никакво ограничение за възрастта, нито се споменаваше за възраст на младоженците.

— Уставът гласи също, че всяка такава сватба е предмет на незабавно преразглеждане. В случая тя е.

— Значи аз хем съм женен, хем не съм. Това ли искате да ми кажете?

— Просто изтъквам, господин Струан, че както при всички въпроси във флота, необикновените събития са предмет на преразглеждане.

Струан се усмихна насила.

— Съвсем правилно. Моят… — Той едва не изтърси „прочит“, но благоразумно се въздържа. — Моето тълкуване на заповедта, сър, му даде разрешението.

Кетърър повдигна едната си вежда.

— Капитан Марлоу ти е показал моята запечатана заповед до него?

— Доколкото разбрах, сър, заповедта му даваше компетентно разрешение, сър… Признавам, че положих извънредни усилия да изясня точката формулировка и да го убедя, че случаят е такъв.

— Не се и съмнявам — сухо отвърна адмиралът.

— Значи е било компетентно разрешение?

— Заповедта ми ясно гласеше: ако го помолиш за странна услуга, той може да я удовлетвори, стига да пожелае. Не спомена ли снощи, че искаш да се скриете от сушата. Странната ти молба можеше да е само тази — заповедите му бяха да осъществи изпитанията си в обсега на флагмана.

Струан едва се владееше, чувстваше, че му пари под краката.

— Да, сър. Да, може да сте си помислили така. Ако има някакво недоразумение, то е по моя вина, а не по вина на капитан Марлоу.

— Ще го имам предвид, господин Струан.

Малкълм внимателно наблюдаваше възрастния човек и го слушаше с още по-голямо внимание; искаше да разбере накъде бие адмиралът; вече се боеше, че играта на котка и мишка продължава. „Отново ли съм в ноктите му — никога ли няма да се измъкна от тях?“

— Мога ли да попитам, адмирале, защо дадохте на господин Марлоу компетентно разрешение, което аз сигурно щях да изтълкувам погрешно? — Изражението на Струан беше ведро: не забравяше, че е женен, докато церемонията не се обяви за незаконна. — Не предполагах, че ще разрешите, особено пък снощи.

През нощта Консуела бе нападнала Кетърър.

„Дай шанс на младия сеньор, Чарлз — бе казала тя с онова приятно напевно произношение, все още толкова чувствено в паметта му, както и дълбоките й кафяви очи.

— Ние с теб така и не получихме възможност, защо да не му я предоставиш — спомни си, ти не беше много по-голям от него. Накара го да направи гигантска крачка напред, той сигурно ще удържи обещанието си. Защо да не бъдеш щедър, за разлика от родителите ни и от твоето отвратително министерство? Той е толкова влюбен, Чарлз, както беше и ти, но за разлика от теб върху младия сеньор вече се е стоварила жестоката Божия десница…“

Адмиралът се бе пробудил, думите й звучаха в ушите му, от начина, по който тя произнасяше името му, все още му се свиваше сърцето въпреки всичките тези години. „Но не е същото — бе си помислил той ожесточено. — Струанови са контрабандисти на опиум и оръжие. Никога няма да забравя мъртвите си моряци. Съжалявам, моя отдавна изгубена любов, но сватбата ще бъде обявена за незаконна незабавно — няма да позволя на Струан да се измъкне от въдицата. Дългът си е дълг.“

Сега, когато гледаше Струан, като си спомняше как бе влязъл, куцукайки, решен да изглежда заякнал, как Хоуг и Бабкот му бяха потвърдили на четири очи, че младежът почти постоянно изпитва болки, че се съмняват дали някога ще може отново да тича и да язди с лекота, като си спомни „За разлика от теб… Божията десница“, Кетърър въздъхна.

— Внезапна прищявка, господин Струан — рече той, решил да бъде снизходителен, — подкрепена от убеждението, че ще изпълниш обещанието си. — Той се изправи; усмивката на Консуела още бе пред очите му. Отиде до бюфета, чувствайки се удивително млад. — Шери?

— Благодаря ви. — Струан понечи да се изправи, но се поколеба, бе омекнал от облекчение след признанието на Кетърър.

— Аз ще ви го донеса. „Тио Пепе“? Добре. Наздраве! — Двамата се чукнаха. Кетърър отпи голяма глътка. — Слушай, млади момко. — Гласът му бе необикновено тих и любезен. — Разбира се, ще се посъветвам със Сър Уилям и ще го убедя да прочете Военноморския устав. Повече от вероятно е, че рапортът на капитан Марлоу ще бъде приет след съответното обмисляне — трябва да сме уверени, че офицерите ни винаги са наясно с последствията от неподчинението, но той няма да е „застрашен от неприятности“, както се изрази одеве. Ето още една тайна между нас двамата. Ясно ли е?

— Да, сър. Благодаря ви. Ще изпълня обещанието си. — Струан си пое дълбоко дъх. — Значи ли това, че сватбата ми е законна?

— Зависи от гледната ти точка. Тъй като важи за мен, за флота, струва ми се, би следвало да важи и за обичайното право. Що се отнася до двете засегнати църкви и до неизбежните законни общи нападки, които ще ви се наложи да изтърпите, предлагам и на двама ви да се приготвите за обсада и да очаквате най-лошото. От друга страна, приеми още веднъж поздравленията ми. Предай поздравите ми на госпожа Струан — тайно, разбира се.

Бележки

[1] Механизъм за вдигане на котвата. — Б.пр.