Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

23.

Неделя, 12 октомври

Църковните камбани призоваваха вярващите в хубавото свежо утро.

— Май не са много вярващите в Йокохама — сподели Джейми Макфей със Струан. Раменете и гърбът на Макфей го боляха, църквата и приближаващата служба не му харесваха, нямаше нищо общо с пуританската шотландска презвитерианска църква от детството му. — Не че съм истински богомолец, вече не — продължи той; беше нащрек, не бе сигурен как ще се чувства Струан след буйната им кавга предишния ден. — Майка ми все още е изключително ревностна, ходи и на трите служби в неделя!

— Като моята, макар да е от англиканската църква — съгласи се мрачно Струан. Той вървеше бавно и едва-едва превит и подпрян на бастуните, сред групите мъже, стичащи се по пътя към църквата, която се намираше надолу по Хай стрийт и разположена навътре, в своята собствена градина, в превъзходен парцел с изглед към морето. — Църквата обаче е хубава. Придава на Йокохама някаква дълготрайност.

„Света Троица“, или „Светата цицка“, както мъжете тайно я прекоросваха, беше гордостта на Колонията. Бе осветена миналата година от епископа на Хонконг. Камбанарията й бе висока и звънът на камбаните — мелодичен, напомнящ на всички прокудени за вкъщи — толкова далеч оттук. Дограмата, хоросанът и тухлите бяха от Шанхай. Имаше красиви градини и малко гробище само със седем гроба: болестите бяха рядкост в Йокохама — за разлика от Хонконг с неговата чума и смъртоносната треска в „Хепи вали“, малария — и седмината бяха умрели от нещастни случаи, с изключение на един, починал от старост. Да се работи двайсет години в Азия бе рядкост и малко мъже надхвърляха възрастта за пенсиониране.

Камбаната отново удари все още ненастойчиво, имаше достатъчно време всички да заемат местата си, Търговската къща имаше запазени места на първата пейка. „Нужно ми е да получа колкото се може повече помощ — мислеше си Струан пламенно, не бе набожен, макар и вярващ… — Повече от другите търговии се радвам на нашата църква.“

Парцелът и постройката бяха дарение за англиканската църква от всички търговци. Те ентусиазирано бяха гласували налога четири часа след като клубът в Йокохама бе отворил врати за търговия, в деня на основаването на Колонията — по настояване на Макфей и според разпорежданията на Тес Струан, който обезпечи петдесет процента от стойността. Тя даде и обет да осигури камбана и я бяха излели в новата им леярна в Хонконг. Когато Тайлър Брок научи за това, за да не остане по-долу от своята отчуждила се и омразна дъщеря, той поръча стъклопис от Лондон и пейки от английски дъб.

— Достатъчно е да се ходи на неделна служба веднъж месечно — казваше татко, без майка да го чуе — усмихна се Струан безрадостно. — Докато беше по-млад, редовно ходеше на църква, както тя сега… — Той млъкна за миг да си поеме дъх и се загледа към морето. То бе неспокойно, синьо-сиво, небето бе покрито с кълбовидни облаци. Десетина и повече търговски кораба стояха закотвени: предимно английски, един американски, един руски, вчерашният пощенски параход, френският парен витлов флагман и парната на Нейно кралско величество фрегата с 21 оръдия „Пърл“, все още без фокмачта. — Сякаш сме беззащитни без флотата, нали?

— Да, и наистина е така. Почти всички ще се молят днес. — Макфей завъртя глава, за да облекчи болката във врата си.

— Колко време ще отсъстват според теб?

— Обзалагам се, че месец… Добро утро, госпожа Лънкчърч. — И двамата учтиво повдигнаха шапките си, Струан малко несръчно, когато дамата мина край тях с турнюр и с шапка; съпругът й, плувнал в пот, се влачеше след нея, лицето му бе покрито със синини. — Какво, по дяволите, му се е случило?

— Бил се е — отвърна Макфей предпазливо все още се опитваше да прецени настроението на Струан — не го бе виждал и чувал от вчера, само получи кратка бележка да го придружи тази сутрин до църквата. Тръгна редом с него, когато Малкълм закрачи отново. — Изглежда, той, Дмитрий и неколцина други са решили да посетят Пияния град снощи за съботната нощна разпивка.

— Имаш предвид за юмручен бой?

— Май такова е било основното им намерение; Дмитрий, ами… той каза, че са прекарали великолепно.

Струан забеляза внезапната искрица в очите на Макфей.

— Ах, ти също си бил там, Джейми? — запита той сухо, после се усмихна.

Макфей видя усмивката и почувства огромно облекчение.

— Ами да, тай-пан, да, аз наминах… но само да се уверя, че Дмитрий не се е забъркал в някаква каша.

— Беше ли се забъркал? — Струан усети ненадейна завист.

— Не, но, тай-пане, прекарахме страхотно!

— Късметлия! Хайде, Джейми, разкажи всичко!

Джейми чу и видя искреното приятелство, което се бе страхувал, че е загубил завинаги, и засия, забрави за болежките, ядовете и тревогите си за бъдещето.

— Имаше небивал бой на петли, при „Бъл и Кок“, най-хубавия досега, вече имат нов ринг и нова бира от Нагасаки, по-хубава от нашето шотландско тъмно пиво! Двама пехотинци-кучкари срещу петела на наши момчета, Чандлър Сайкс и Кръволока.

— Кой?

— Един от нашите пенсионирани моряци, старши артилерист, казва се Чарли Бент; той отмъсти за „Постоянният облак“ — Същият артилерист, който направи на парчета бойните джонки на У Фан Чой вместо татко ти през ’43-та. Сега му викат Кръволока, защото се грижи за кланицата. Ами аз все залагах на него, тай-пан, и спечелих двадесет и пет лири. После се спуснахме в двореца Йокопоко — най-голямата кръчма в Пияния град, главно за войниците, моряците ходят в „Монашеския сладкиш“ и „Нивга двамината не ще се срещнат“. — Той се засмя. — Загубих десетак на рулетката, още пет на зарове. Догдето се усетим, започна общо сбиване, търговците срещу останалите. Мисля, че ние спечелихме. После се прибрахме и си легнахме… ъъ… е някои си възстановихме силите при Безсрамната Нели.

— И ти ли?

— Да, ама само за чашка преди лягане, нейното шампанско е най-доброто и най-евтиното в Йокохама.

— А момичетата?

Макфей пак се засмя.

— Хич не бяха като в заведението за млади дами на госпожа Фъдърингил в Хонконг! Има десетина птиченца, повечето са от Ийст енд[1], дошли през Хонконг, няколко са от Сидни в Австралия, дъщери на каторжнички, които са излежали присъдите си и не остават в Австралия. Всички са малко недодялани и не са ми по вкуса. — Изпълнен с добродушие, той поздрави минувачите и добави, без да мисли: — Неми се грижи добре за мен. — Джейми погледна Струан и видя изопнатото му лице. Доброто му настроение се стопи и се прокле, задето я е споменал. — Добре ли си, тай-пан?

— Да, да, разбира се — отвърна Струан, ненадейно обзет от завист към силата и мъжката пълноценност на другия, не че го ненавиждаше за това, по-скоро ненавиждаше себе си. Не мога да се понасям такъв, Джейми, мразя се. Мразя се! Господи, толкова е трудно да си търпелив. А трябва, зная го. — Насили се да се усмихне. — Неми? О, да, стори ми се приятна. Хубава е. — С огромно усилие Струан откъсна мислите си от Шизука и своята несполука, от неистовата си нужда да успее с Анжелик и да преодолее пречките, коварните плитчини и предстоящата буря, която майка му със сигурност ще предизвика. Всичко накуп. „Издръж до църквата, а после целия ден до шест часа, когато А Ток ще ти донесе лекарството:

— Ще искаш ли малко, преди да идеш във вашия храм, синко?

— Не, благодаря ти, майко, веднъж на ден е достатъчно. Лекарят каза, че трябва да внимавам.

— Какво знаят чуждоземските дяволи?

— Аййиая, и аз съм чуждоземски дявол.

— Аййиая, да, но си мой син…

А Ток е такава дърта кокошка. Но поне мога да й се доверя. Веднъж на ден няма да ми навреди. Мога да спра по всяко време, по всяко време — успокояваше се той. — Карам и без него денем, макар че то със сигурност ми помага. Трябва да реша какво ще правя с писмото на майка ми, трябва да й пиша с утрешната поща. Трябва.“

Писмото й му бе връчено лично от специален куриер от пощенския кораб, естествено — роднина на техния компрадор Гордън Чжан. Отново липсваше: П.П. „Обичам те.“ Тайното съобщение пак го бе разярило:

„Малкълм: Ти съвсем си се смахнал. Годежен прием, а? След като те предупредих? Защо, за Бога, напълно си пренебрегнал писмото ми и настоятелните ми призиви да се върнеш? Ако не беше медицинският доклад на доктор Хоуг, който получих днес заедно с невероятната вест, щях да сметна, че имаш мозъчни увреждания наред с ужасните рани от меч. Настоях пред нашия губернатор да предприеме най-строги мерки срещу тези нецивилизовани зверове и веднага да изправи нарушителите пред съда на Кралицата, предупредих го лично, че ако не го стори, целият авторитет на Търговската къща ще се опълчи срещу неговата администрация!

Стига за това. Жизненоважно е да се върнеш незабавно в Хонконг, за да се решат три въпроса — разбира се, готова съм да ти простя прегрешението, още си толкова млад, минал си през ужасно изпитание и си попаднал в ноктите на тази извънредно хитра жена. Благодаря на Бога, че укрепваш с всеки изминал ден. Според доклада на доктор Хоуг сигурно ще си достатъчно здрав, за да отпътуваш, щом получиш писмото ми (наредила съм на д-р Хоуг да се върне с теб и го държа лично отговорен за твоята сигурност). Купила съм ви билети за пощенския кораб — не и за нея, нарочно.

Крайно необходимо е да се върнеш бързо и сам: първо — официално да станеш тай-пан. Дядо ти е оставил точни писмени инструкции, към които трябва да се придържаш, преди да станеш законен тай-пан на компания Струан, независимо от завещанието, което баща ти и аз оставяме. Преди баща ти да умре, в твое отсъствие, синко, ме накара да се закълна, в каквото е необходимо, а също и че ще те накарам и ти да дадеш клетва при същите обстоятелства. Трябва да го направим бързо.

Второ: защото се налага незабавно да решим как да се преборим с нападките на Тайлър Брок срещу нас — бях ти споменала, че той има пълната подкрепа на Банка Виктория и сега заплашва да сложи под възбрана нашите полици, което би ни съсипало. Гордън Чжан предложи изход, но е ужасно рисковано, не бива да го излагам писмено, и изисква подписа на тай-пана и неговото участие. Моят природен брат «Сър» Морган Брок току-що пристигна в Хонконг и се перчи със своята титла, с която се сдоби само защото убеди своя тъст, който нямаше наследник, да го осинови, който пък за негово удобство почти веднага след това умря.

Дали някой не помогна на горкия човек? Бог да ми прости, но не се съмнявам в това. И двамата с Тайлър Брок твърдят, че по Коледа ще ни унижат и ще се сдобият с нашата Домакинска ложа на конните надбягвания в Хепи Вали. Гласуването за нов Домакин мина вчера. Съгласно желание на дядо ти от твое име отново гласувах срещу Брок. Бог да ми прости, но мразя баща си до полуда.

Трето: Лапнал си въдицата! Не вярвах на ушите си за този «годеж», докато не го потвърдиха. Надявам се, моля се на Бога, че трезвият ти разсъдък се е върнал и си осъзнал какво ти се е случило. За късмет, не можеш да се ожениш без моето съгласие и със сигурност не за католичка, дъщеря на избягал злоупотребител (издадено е съдебно постановление за залавянето му за дългове). Което си е право, разбирам те. Гордън Чжан ми обясни колко е лесно да оплете младок като теб, така че не се отчайвай. Имаме план, който ще те изтръгне от нейните мрежи и окончателно ще ти докаже, че тя е само — извини ме, синко, по се налага да бъда пряма, — само една развратница.

Когато се жениш, съпругата ти трябва да е англичанка, да има страх от Бога, а не да е еретичка, дама от добро семейство, подготвена и свикнала с обществото и достойна за твоя съпруга, да ти донесе прилична зестра и да е в състояние да ти помага в бъдеще. Когато му дойде времето, ще имаш достатъчно подходящи млади дами, сред които да избираш.

Със същата поща писах и на доктор Хоуг, а също на Макфей, като изразявам смайването си, задето е допуснал този глупав годеж. Очаквам с нетърпение да те прегърна след няколко дни.

Твоя любяща майка.“

Почти в същия миг Джейми се бе втурнал в стаята бял като платно:

— Тя е научила!

— Зная. Няма значение.

— Исусе Христе, Малкълм, как можеш да кажеш, че нямало значение! — Макфей запелтечи съвсем несвързано. Подаде му писмото, което се тресеше в ръката му. — Ето, прочети го сам.

Писмото, без никакво обръщение, беше подписано само с Тес Струан:

„Докато не обясниш задоволително защо си позволил на сина ми (макар да е бъдещият тай-пан, ти знаеш, че е непълнолетен) да се сгоди, без най-напред да получи съгласието ми — което ти знаеш, че никога няма да дам за такъв неподходящ избор, от края на годината преставаш да бъдеш управител на компания Струан в Япония. Нека господин Варгас поеме засега твоите задължения и се върни със сина ми с пощенския кораб, за да решим този въпрос.“

Струан ядосано му бутна писмото.

— Няма да се върна в Хонконг сега — когато реша, тогава.

— Исусе Христе, Малкълм, щом ни вика, по-добре да идем. Има причини, които…

— Не! — избухна той. — Разбираш ли? Не!

— За Бога, отвори си очите за истината — избухна и Макфей. — Ти си непълнолетен, тя ръководи компанията и го е правила години наред. Тя се разпорежда с нас…

— Не и с мен, никой не може да се разпорежда с мен. Махай се!

— Няма! Не виждаш ли, че молбата й е разумна и лесноосъществима. До две-три седмици ще сме си тук, все някога трябва да получиш съгласието й. По-добре да опиташ сега, това ще разведри атмосферата и ще улесни работата ни…

— Не! И… и отменям разпорежданията й, аз заповядвам. Аз съм тай-пан на компания Струан!

— Господи, трябва да разбереш, че не мога да вървя срещу нея!

Струан едва не се препъна, като си припомни ужасния бодеж в слабините, когато неволно бе скочил на крака от стола си и бе изкрещял на Макфей:

— Ти, проклетнико, слушай, напомням ти, че си дал свещена клетва да служиш на тай-пана, на тай-пана, за Бога, който и да е той, на тай-пана, а не на негова проклета майка! Запомни ли?

— Но, не…

— На кого ще се подчиниш, Джейми? На мен или на майка ми? — Помежду им бе зейнала дълбока бездна; последва още гняв и още думи, но той бе надделял. Нямаше място за спор. Условието бе написано във всяка заповед за назначение, която следваше да бъде подписвана и уреждана под клетва пред Бога в съответствие с указанията на основоположника.

— Добре, съгласен съм! — бе процедил през зъби Макфей. — Но под… извини ме, моля за правото да й пиша и да й съобщя за новите ти разпореждания.

— Изпрати го с пощенския кораб и й пиши, че тай-панът ти нарежда да останеш тук, че единствено аз мога да те уволня, както и ще направя, ако ми създаваш неприятности, и че щом искам да се сгодя, пълнолетен или не, това си е моя работа. — После слепешката бе седнал на стола, превит от болка.

— Боже мой, тай-пан — нерешително бе казал Макфей, — тя ще ме уволни независимо дали ти харесва или не. Свършено е с мен.

— Не. Не, без да кажа своята дума: така е според нашите вътрешни правила.

— Може би. Но дали ти харесва или не, тя може да превърне и твоя, и моя живот в ад.

— Не, ти правиш само каквото искам аз. За теб важи законът на Дърк — а тя се ръководи само от него — заяви Малкълм, като си спомни десетките пъти, когато майка му бе заклинала в името на Дърк Струан баща му, него или братята и сестрите му по въпроси на търговията или морала, или самия живот. „И нали татко и майка твърдяха хиляди пъти, че ще стана тай-пан по подобие на Дърк Струан, всички, особено чичо Гордън. Формалностите могат да почакат, тя просто ги използва като допълнителна причина да ме превие — Господи, цял живот съм се подготвял за тази работа, зная как да се справя с нея и зная какво не е наред.“ — Аз съм тай-панът, за Бога, а сега… сега, ако ме извиниш… имам да свърша малко работа.

Щом остана сам, извика А Ток.

„Аййиая, този път наистина се нуждаех от лекарството, то ми подейства толкова добре, избави ме от болката и страданието, даде ми смелост, а по-късно и толкова щастливи моменти с Анжелик. О, моят ангел ще се върне пак в своите покои зад съседната врата, слава Богу, на една крачка, толкова прелестна и топла, и близка; о, за Бога, ще ми се, когато си мисля за нея, да не се появява копнежът, а той да не води до другата болка, още не е минала половината сутрин, а трябва да изтрая скучната проповед и обяда… и цели осем часа до следващото…“

— Извини ме за вчера — прекъсна мислите му Макфей. — Много съжалявам.

— А аз не, разговорът постави въпросите открито и ги реши — отговори Малкълм с удивителна смелост. — Сега компанията наистина има ръководител. Съгласен съм, от баща ми нямаше много полза, той прекара по-голямата част от последните си години в пиянство, майка ми се стараеше, колкото можеше, но Брок все пак ни надминаха — и да си кажем честно, те са по-силни и по-богати, и по-стабилни от нас и ще имаме късмет, ако преодолеем сегашните си затруднения. Вземи Япония — едва си покриваме разходите по Япония.

— Да, краткосрочни договори, дългосрочният договор ще е по-изгоден.

— Не по начина, по който развиваме търговия досега. Японците не купуват изгодни стоки от нас. Ние купуваме копринен плат и копринени буби, някои лакирани дреболии и какво друго? Нищо ценно, тя нямат промишленост и сякаш не се канят да развиват.

— Наистина, но в Китай им трябваше време, за да започнат производство, години. И там имаме опиум, чай, сребро.

— Вярно, но Китай е различен. Китай е по-културна, древна цивилизация. Имаме приятели там и както сам казваш — образец за търгуване. Мисля, че трябва да ускорим нещата тук, за да оцелеем, или да приключим.

— Щом сър Уилям се справи с Бакуфу…

— Шарката да ги тръшне! — В гласа на Струан се доловиха остри нотки. — До гуша ми дойде да седя като залепен за стола и ми призлява от хора, които казват, че трябва да почакаме, докато Сър Уилям нареди на флотата и армията да си свършат работата. Следващия път, когато има среща с Бакуфу, искам да присъствам — или още по-добре, първо да ми уредиш тайна среща.

— Но, тай-пан…

— Действай, Джейми. Това искам. И го направи бързо.

— Не зная дали ще е възможно.

— Попитай питомника самурай на Филип Тайърър, Накама. По-добре си уреди тайна среща, така че Филип да не се компрометира.

Макфей го бе запознал със сведенията, изкопчени от Накама.

— Това е добра идея — отзова се Джейми искрено, забелязал издадените устни и огъня, които бе разпалил у Малкълм. „Може би най-сетне — помисли си той — се появи човекът, който ще раздвижи нещата. — Ще видя Филип след службата.“

— Кога е следващият кораб за Сан Франциско?

— След седмица, търговският кораб на Конфедерацията „Савана Лейди“ — Макфей предпазливо снижи глас, край тях минаваше група търговци. — Нашата поръчка за Чошу заминава с него.

— Кой доверен човек ще отплава с него с извънредно поръчение? — попита Струан, пускайки своя план в действие.

— Варгас.

— Не, той е нужен тук. — Отново се спря, боляха го краката; закуцука встрани от стъргалото към нисък зид, преди всичко да си отдъхне, но също и за да поговорят насаме. — Кой друг? Трябва да е добър.

— Неговият племенник, Педрито — той е буден момък, прилича повече на португалец от Варгас, почти няма китайски черти, говори португалски, английски, испански и кантонски — бива го в сметките. Биха го приели и в Севера, и в Юга. Какво имаш наум?

— Купи му билет за този кораб. Искам да замине с поръчката, която ние ще увеличим четворно, също за да пор…

— Четири хиляди пушки? — Макфей го зяпна.

— Да, изпрати също писмо до фабриката с утрешния пощенски кораб, в което им съобщи да го очакват. От пощенския кораб ще се прехвърли в Хонконг на парахода за Калифорния.

Макфей се разтревожи:

— Но ние имаме злато, колкото да платим в брой, само за двеста — ще трябва да заплатим цялата поръчка, такава е практиката на фабриката. Не ни ли надценяваш?

— Някои може да мислят и така, аз не.

— Дори с товар от две хиляди — адмиралът изпада в истерия от вноса на всякакви оръжия и опиум… Законът не му позволява — започна Макфей сприхаво, — но ако поиска, може да конфискува някой товар под предлог, че е заради националната сигурност.

— Нито ще ги намери, нито ще чуе за тях, докато не стане твърде късно — ще бъдеш изключително хитър. Междувременно направи чернова на писмото за поръчката и копие за пощенския кораб — направи го сам, Джейми, тайно — помоли фабриката за специално обслужване на нашата партида, но също и да ни направят единствени посредници в Азия.

— Добра идея, тай-пан, но сериозно съм против увеличаване на поръчката.

— Вдигни я на пет хиляди пушки и подчертай, че ще преговаряме за най-примамливото количество. Не искам Норбърт да ни изпревари. — Струан — отново тръгна, болеше го още по-силно. Без да гледа Макфей, се досещаше за какво си мисли и настръхна: — Няма нужда да се консултираш с Хонконг. Действай. Аз ще разпиша поръчката и писмото.

След пауза Макфей кимна:

— Щом така казваш.

— Добре. — Малкълм усети неохота в гласа на Макфей и реши, че сега е моментът. — Ще променим политиката си в Япония. Те харесват да убиват, нали? Според този Накама много от кралете им са готови да въстанат срещу Бакуфу, които със сигурност не са ни приятели. Добре, ще им помогнем да направят каквото искат. Ще им продадем каквото искат: оръжия, кораби, дори една-две фабрики за оръдия, във все по-големи количества — за злато и сребро.

— Ами ако те обърнат тези пушки срещу нас?

— Ще им дадем един урок, както навсякъде по света. Ще им продаваме мускети, пушки със задно пълнене, а не магазинни пушки, големи оръдия или модерни бойни кораби. Ще предложим на купувача това, което иска да купи.

 

 

Анжелик коленичи и се разположи в мъничката преградена със завеса изповедалня, доколкото обемната й пола позволяваше това, и започна ритуала, латинските думи се сливаха в едно, нещо характерно за всички, които не четяха и не пишеха на латински, но бяха запаметили задължителните молитви и отговори от деца чрез постоянно повтаряне.

— Прости ми, отче, че съм прегрешила…

От другата страна на завесата отец Лео бе по-нащрек от обикновено. Обикновено слушаше с половин ухо, скръбно, убеден, че каещите се лъжат, че не изповядват греховете си, че прегрешенията им са големи — но не по-големи от другите колонии в Азия — и епитимиите, които им налагаше, си оставаха празни приказки или напълно се пренебрегваха.

— И така, дете мое, ти си прегрешила — започна той с най-милия си глас, говореше френски със силен акцент. Беше на петдесет и пет, дебел и с брада, португалски йезуит и вярващ, ръкоположен от двайсет и седем години и напълно доволен от малкото, което Господ му бе отредил. — Какви грехове извърши тази седмица?

— Една вечер забравих да помоля в молитвите си Пресветата майка за прошка. — Анжелик бе съвсем спокойна, спазваше своята част от договора, — имах лоши мисли и сънища и се изплаших, и забравих, че съм в ръцете на Бога…

В Канагава, в деня след онази нощ — вече обмислила как да се измъкне от сполетялото я нещастие — Анжелик бе коленичила, разплакана пред малкия кръст, който винаги носеше със себе си. Божия майко, няма нужда да обяснявам какво се случи с мен, съгреших чудовищно против волята ми — хлипаше тя, молейки се с цялата пламенност, на която бе способна, — знаеш, че няма към кого да се обърна и че отчаяно се нуждая от помощта ти, и че никому не мога да разкажа, дори на изповедника, не се осмелявам открито да изповядам какво ми се случи. Не смея, ще проваля единствената си възможност…

Така че моля те, на колене те моля, нека сключим договор: когато кажа на изповедта: „Забравих да помоля Пресветата майка за прошка в молитвите си, това означава, че наистина изповядвам и разказвам всичко, което споделих с теб и което си видяла да ми се случва заедно с допълнителните невинни лъжи, които може би ще трябва да изрека, за да се защитя. Моля прошка и моля за твоята помощ, няма към кого другиго да се обърна. Зная, че ще ми простиш, и зная, че ще разбереш, защото ти си майка Божия и жена — ще разбереш и ще опростиш греховете ми…“

Анжелик виждаше профила на отец Лео зад завеската — и усещаше миризмата на вино и чесън. Въздъхна, благодари на Пресветата майка от все сърце за помощта.

— Простете ми, отче, че съм прегрешила.

— Тези грехове не изглеждат толкова лоши, дете мое.

— Благодаря, отче. — Тя сдържа прозявката си, приготви се за обичайното смирено покаяние, после да се прекръсти и да бъде опростена, да му благодари и да си тръгне. „Лек обяд в клуба с Малкълм и Сьоратар, следобедна почивка в красивите ми покои в съседство с Малкълм, вечеря в Руската лег…“

— Какви лоши мисли си имала?

— О, само бях нетърпелива — изтърва тя, без да мисли — и забравих, че съм в Божиите ръце.

— Нетърпелива за какво?

— О, с… нетърпелива с моята прислужница — смути се девойката, хваната натясно. — И… че годеникът ми не е достатъчно силен, не е достатъчно укрепнал, както би ми се искало.

— Ах, да, тай-панът, приятен млад мъж, но внук на големия враг на Истинната църква. Той казал ли ти е за това? За своя дядо Дърк Струан?

— Някои неща, отче — рече тя още по-несигурно. — За моята прислужница, с която бях нетърп…

— Малкълм Струан е приятен млад мъж, не е като дядо си. Ти помолила ли си го да стане католик?

Анжелик пребледня.

— Обсъждахме го, да. Такъв… такъв разговор е много деликатен и… и… не бива да се бърза…

— Да, да, наистина. — Отец Лео чу как Анжелик пое дъх и усети тревогата й. — И съм съгласен, че е много важно за него и за теб. — Той се намръщи, опитът му говореше, че девойката крие много неща от него. „Но това е в реда на нещата“ — помисли си той.

Щеше да спре дотук, но ненадейно му хрумна, че тук се крие подходяща възможност да спаси една душа и се заеме с едно добро начинание — животът в Йокохама, за разлика от ненагледната му и щастлива Португалия беше еднообразен, почти нямаше какво да върши, освен да лови риба, да пие, да яде и да се моли. Църквата му беше малка и мръсна, паството му малобройно и ненабожно, а Колонията — същински затвор.

— Подобен разговор наистина е деликатен, но трябва да се продължи. Неговата безсмъртна душа се намира в опасност. Ще се моля да успеете. Вашите деца ще израснат в лоното на нашата църква — той, разбира се, вече се е съгласил, нали?

— О, ние обсъдихме и това, отче — тя се насили думите й да звучат безгрижно, — разбира се, че нашите деца ще бъдат католици.

— Ако не са, ще ги обречеш на Вечния ад. Ще изложиш на опасност й своята безсмъртна душа. — Той забеляза, че тя потрепери, и се зарадва. „Добре — помисли си той, — още една победа на Господ против антихриста.“ — Това трябва да бъде уговорено официално преди сватбата.

Сърцето й заби, заболя я главата от лоши предчувствия, силеше се гласът й да не я издаде, вярваше безрезервно в Господ и в дявола, във вечния живот и вечното проклятие.

— Благодаря за съвета ти, отче.

— Аз ще поговоря с господин Струан.

— О, не, отче, моля те, недей — тя изпадна във внезапна паника, — това ще е… смятам, че ще е много неразумно…

— Неразумно? — Той отново сви устни, задръгна разсеяно въшките в брадата си и в косата, и в старото расо, бързо пресметна, че възможният успех от приемането на Струан в лоното на католицизма е награда, която си струва чакането и предполага внимателно обмисляне.

— Ще се моля Бог да те напътства. Но не забравяй, че си непълнолетна като него. Предполагам, че в отсъствието на баща ти господин Сьоратар ще бъде твой законен настойник. За да се извърши и консумира каквато и да е женитба, е нужно официално разрешение; тези и някои други въпроси за опазване на душата ти трябва да бъдат решени. — Той засия, изпълнен със задоволство. — И тъй, за покаяние кажи десет пъти Аве Мария и прочети до следващата неделя два пъти посланията на св. Йоан — и продължи да се молиш Бог да те напътства.

— Благодаря, отче. — Тя се прекръсти признателно, дланите й бяха потни; сведе глава за благословия.

— In nomine Patri et Filii et Spiritu sancti absolvo tuun.[2] — Той я осени с кръстния знак. — Моли се за мен, дете мое — рече накрая, завършвайки ритуала, а в мислите си вече бе започнала своя диалог с Малкълм Струан.

 

 

Привечер Филип Тайърър седеше с кръстосани крака срещу Хирага в една уединена стаичка в малко ресторантче, закътано зад къщата на шоя, старейшината на селото. Те бяха единствените посетители и това за Тайърър беше първото истинско японско ядене с японски домакин. Англичанинът беше гладен и готов да опита всичко.

Благодаря ти, че ме покани, Накама-сан.

Удоволствието е мое, Тайра-сан, ще ти кажа, че японското ти произношение се е подобрило. Моля, яж.

На ниската масичка между тях прислужницата беше наредила много малки чинийки с различни храни, някои горещи, други студени, върху декоративни лакирани подноси. Прозорци шоджи, рогозки татами, малки плъзгащи се прозорчета, отворени към падащия здрач, петролните лампи светеха приятно, в нишата бяха подредени цветя. Помещението бе свързано с друга уединена стаичка и после следваше останалата част от ресторанта — нещо като коридор със столчета; гледаше към сокак, който водеше към улицата — готварски мангал с дървени въглища, бъчонки със саке и бира, готвач и три прислужнички.

Хирага и Тайърър бяха облечени със свободни кимона за почивка — Тайърър се наслаждаваше от необичайното му удобство, а Хирага изпитваше облекчение да свали европейските дрехи, които бе носил целия ден. И двамата се бяха изкъпали и ги бяха масажирали в близката баня.

Моля, яж.

Тайърър несръчно използваше пръчките. В посолството в Пекин го бяха посъветвали да не яде никакви китайски храни: „… освен ако искаш да се отровиш, момко. Тези негодници наистина ядат кучешко, пият змийска отрова, гребват си насекоми и каквото и да е и изпитват смайваща, но пълна увереност, че ако то е с гръбче към небето, можеш да го ядеш! Пфу!“

Хирага му посочи как правилно да държи пръчките:

Така.

Благодаря, Накама-сан, много трудно — засмя се Тайърър. — Надебелея, ако използвам за ядене.

Няма да надебелея, ако ям с тези пръчки — каза Хирага; все още не се отегчаваше да поправя японския на Тайърър, бе открил, че му е приятно да му преподава. Тайърър беше възприемчив ученик със забележителна памет и с весел нрав — и нещо много важно за самия Хирага — непрекъснат източник на сведения.

О, съжалявам, няма да надебелея с тези пръчки. Какво е… извинявай… какви са тези храни?

Това ние наричаме темпура — риба, пържена в тесто за палачинки.

О, съжалявам, какво е „тесто“? — Тайърър слушаше внимателно, не схващаше много от думите, но разбираше същността, знаеше, че на другия също му липсват английски думи. „Говорим повече на английски, отколкото на японски — помисли си той кисело, — но няма значение. Накама е прекрасен учител и изглежда, че сме се нагодили един към друг, което е чудесно — без него нямаше да съм тук, вероятно нямаше и да съм жив и никога нямаше да завоювам такъв престиж пред Марлоу, Палидар и Дребосъка Уили Уинки, да не говорим пък за безценните сведения, с които японецът ме снабдява“. Тайърър се усмихна. Беше му приятно, че вече може да нарича мислено Сър Уилям по прякор, а само допреди няколко дни трепереше от страх пред него. — О, сега разбирам. Тесто за палачинки! Ние също използваме такова тесто.

— Тази храна харесва ти, Тайра-сан? — Хирага, премина на английски.

Да, благодаря ти. — Винаги, когато можеше, Тайърър отговаряше на японски. — Благодаря за всичко, масаж, баня, сега спокойствие, о, съжалявам, спокойствие и щастие.

Някои от храните му се сториха възбуждащи, темпура и якитори, хапки пилешко, печени на скара, със сладък и солен сос. Той особено хареса анаго — печена на скара змиорка с горещ сладко-кисел сос. Суши, парченца от разнообразни сурови риби с различен цвят и вид върху топка ориз — отначало му бе трудно да ги преглътне, но когато ги потопи в странен солен сос, наречен сой или соя, те станаха апетитни. „В крайна сметка — помисли си той — татко ме съветваше да опитам всичко: «Синко, след като настояваш за това злощастно хрумване да станеш преводач от японски, съветвам те да се потопиш в техния начин на живот и хранене и т.н. — без да забравяш, че си английски джентълмен със задължения, с дълг към Короната, към Империята и Бога.»

Чудя се какво би казал Стария за Фуджико. Тя със сигурност е част от техния начин на живот.“ Тайърър внезапно грейна и посочи с пръчката:

Какво е това?

О, съжалявам, Тайра-сан, невъзпитано е да се посочва с тънкия край на пръчката. Моля, използвай другия край. Това е уасабе. — Преди Хирага да успее да го спре, Тайърър защипа бучка от купчинката зелена паста и я изяде. Устата му веднага пламна и той се задъха, потекоха му сълзи, едва гледаше от люто. След малко пожарът премина, но Филип продължи да диша тежко. — Боже Господи — Хирага подражаваше на Тайърър и се опитваше да не прихне. — Уасабе не яде, само слага мъничък — съжалявам, думата е трудна — само слага мъничък в сой за пикантност.

Моя грешка — задъха се Тайърър, за момент се бе задушил. — Боже Господи, това е смъртоносно, по-лошо е от люта чушка! Следващ път аз внимава.

— Много добър за човек започва, Тайра-сан. И учи японски всичко много бързо, добре.

Домо, Накама-сан, домо. Също и ти с английския. — Стана му приятно от комплимента. Тайърър положи усилия да бъде още по-сръчен. Следващият залък, който опита, беше тако, парче от пипала на октопод. На вкус беше като хлъзгава гума дори подправено със сой и уасабе. — Много е вкусно. Много ми харесва.

„Умирам от глад — мислеше си той. — Бих искал тройна порция от пилешкото, още една купичка с ориз, още двайсетина скариди темпура, а Хирага яде колкото едно бебе. Няма значение, забавлява ме самурай, няма и седмица, откакто ни помогна да се измъкнем от Легацията в Йедо без международни произшествия, няма и шест седмици, откакто за първи път срещнах Андре, а вече мога да говоря малко японски, вече зная за обичаите им повече от, кажи-речи, всички търговци, които са тук от самото начало. Ако продължавам така, ще ме обявят за официален преводач след няколко месеца и, току-виж, ми дали служебна заплата: четиристотин лири годишно! Ура или Банзай, както казват японците. При сегашния курс на обмяна лесно мога да си позволя друг кон, но преди това…“

Сърцето му заби по-силно.

„Преди това, ще откупя Фуджико с договор. Накама обеща да ми помогне, така че няма да имам трудности. Той ми обеща. Може би ще започнем още тази вечер — слава Богу, Фуджико се е върнала от посещението при баба си. Неделя е и Господ не позволява, но няма значение. Карма.“

Той въздъхна. Бе открил от Андре и Накама тази дума. Тя по забележителен начин се превръща в лек за всичко, добро или лошо, над което човек няма никаква власт.

Карма.

— Какво, Тайра-сан?

— Нищо. Храната е хубава.

— Храната е хубава. — Хирага го изимитира. — Добре, благодаря ти, приятно мен. — Той извика за още бира и саке. Шоджи се плъзна и се появи прислужница със засмяно лице с поднос. Тя грейнало изгледа Хирага, усмихна се свенливо на Тайърър. Почти без да мисли, Хирага погали задника й.

Харесваш ли позата „Над планината“?

Ийе, безсрамнико! „Над планината“ ли? О, не, нито пък „Под планината“, но мога да „Свиря на флейта“ за златен обан!

И двамата се засмяха на духовитата забележка — един златен обан беше нечувано висока цена, само първокласна куртизанка получаваше толкова за такава услуга. Прислужничката наля саке, напълни халбата на Тайърър и излезе.

Какво каза тя, Накама-сан?

Той се усмихна.

— Съжалявам, толкова трудно обясня, няма думи достатъчно още. Просто шега, шега между мъж и жена, разбираш?

Уакаримасу. Хареса църква днес? — С одобрението на Сър Уилям и с алчното съгласие на преподобния Микълмас Туийт незабелязано бе промъкнал Хирага до галерията на хора. Преоблечен в новите си западняшки дрехи, ушити по поръчка от китайския шивач с обичайната му невероятна бързина, с цилиндър, Хирага бе минал за евразиец и едва ли някой го бе забелязал. С изключение на Джейми Макфей, който му намигна незабелязано.

— Църква добра, твое обяснение също — отвърна Хирага, вътрешно все още се опитваше да отсее информацията на Тайърър за в бъдеще наред с учудващата гледка на тези възрастни мъже и две възмутителни на вид жени, пеещи в унисон, ставащи, сядащи, молещи се тържествено и монотонно, с наведени глави пред техния странен Бог, за който след службата Тайърър му бе обяснил, че всъщност представлява трима: Отец, Синът му, който бил разпънат на кръст като обикновен престъпник, и ками.

Со ка? — озадачи се Хирага. — Значи, Тайра-сан, жена на име Пресветата майка, която не Бог, има син Бог — но тя не Бог — и тя спи с ками, който не Бог, но като хакамото на Бога с крило, който не съпруг, съпругът също не Бог, но бащата е… значи бащата на неин син дядо, а?

— Не, няма прелюбодейство. Разбираш ли… Японецът пак го бе изслушал, в крайна сметка се престори, че разбира, така че да разпита Тайра за враждата между двете църкви — бе забелязал, че жената на Ори не присъства, и попита защо. „Двете църкви, еднакво мощни, постоянно са във война! А Ори искаше да се откажа. Бака!

А когато го заболя главата от пренапрягане, той откри причината за разкола — и последвалата го омраза, масовите убийства и всеобщите войни, — разбра със сигурност, че в някои земи гай-джин са напълно побъркани, но са, о, толкова уязвими: разцеплението станало само защото един стар бонза, наречен Лютер, преди около триста години се бе спрял на различна интерпретация на някаква незначителна част от догмата, измислена от друг бонза преди четиринайсет-петнайсет века. Този мъж, явно също луд, постановил наред с други неща, че трябва да се търси бедността, а прелюбодействието с жените след смъртта изпраща човека завинаги някъде си, наречено Небеса, където няма никакво саке, храна и жени, а човек става птица.

Варварите са невероятни. Кой ще иска да отиде в такова място? Всеки веднага може да види, че старият свещеник е като всички: амбициозен, кисел глупак, който цял живот се е преструвал на целомъдрен, а единственото му желание е да има жена или наложница открито, както всеки обикновен разумен бонза или човек.

— Тайра-сан — предложи Хирага неуверено. — Искам баня, масаж, саке, ти също, после храна. Моля, следвай.

Отначало се разтревожи от собствената си покана.

Сега старейшината на селото — шоя — щеше да открие, че говори английски.

— Ийе, колко е хубаво да говориш по гай-джински. Ще ми се и аз да можех, Отами-сан! — бе се изкискал шоя с видимо възхищение. — Да ти напомня: аз подкрепям соно-джой и съм определил най-умния от синовете си за бонза гай-джин, поръчал съм му да се преструва, че приема техните смешни вярвания — така ще научи езика им и техните нрави.

— Сигурни ли са прислужниците ти?

— Ще те пазим, сякаш си член на семейството ми. За допълнителна безопасност предлагам да наемеш целия ресторант и да заповядаш на този Тайра да говори само японски в банята. Казваш, че бързо учел езика?

— Много.

— Твоите тайни ще са защитени при мен. Соно-джой!

Хирага се усмихна мрачно при спомена колко разпалено му бе пригласял шоя; въобще му нямаше вяра. „Чудя се какво би сторил, ако знаеше за плана ни да подпалим цялата Йокохама. Щеше да се продриска. Но преди дори да се избърше, щеше да изтърчи при Бакуфу и да тресне глава в земята от бързане да ги уведоми и да ме предаде. Бака!

Тайърър все още ядеше лакомо. Макар да беше още гладен, Хирага едва се докосваше до храната според японския обичай и възпитание в самодисциплина: да се задоволяваш с малко; тъй като гладните времена преобладават над изобилието; да понасяш студ и болка с твърдост, тъй като лошите дни са повече от добрите, студените — повече от топлите, така че най-добре да си подготвен. По-добре по-малко, отколкото повече. Само саке прави изключение. И сношаването. Той се усмихна.

— Саке! Тайра-сан, кампай!

Шишето скоро свърши. Той караше Тайърър да пие, преструваше се, че да вдигат тост един за друг е важен японски обичай. Скоро Тайърър доволен разказваше за войните на гай-джин, за обширната Британска империя, за стоките, които произвеждат, и за количеството им. Заради искреността на Тайърър — вероятната му искреност — и неговото „Кълна се в Бога, истина е!“ — Хирага реши да приеме сведенията, като все пак се страхуваше и предполагаше, че може да са фалшиви. Един час бе проучвал атласа и картите на Тайърър, които истински го бяха поразили.

— Но, моля, как може толкова малка страна като Англия да управлява толкова други?

— По много причини — отвърна Тайърър сърдечно, затоплен и отпуснат, доволен от себе си. За миг забрави да използва простички думи и понятия и продължи простодушно: — Много причини, заради нашето съвършено образование — превъзходно обучение, разбираш ли? — поради недостижимата ни богоизбраност, разумна и милосърдна Кралица, заради нашата уникална и особена форма на управление — нашия Парламент, който ни е дал ненадминати закони и свободи. В същото време сме благословени, ние сме защитен остров — защитава ни морето, флотата ни контролира морските търговски пътища, така че можем да развиваме по-добре занаятите си в мир и спокойствие, да изобретяваме и експериментираме, търгуваме повече, затова имаме повече капитал, Накама-сан, повече пари от всеки друг… и много ловко „разделяме и владеем“ — това е стар римски закон… — Тайърър се засмя и довърши бутилката. — И най-важното, вече ти казах, имаме двойно повече оръдия, кораби и огнестрелно оръжие от съседните две държави — половината от световните кораби са на Британия, с британски екипажи и британски артилеристи…

„Толкова много думи и понятия, които не разбирам — помисли си Хирага, главата му се въртеше. — Римляни? Кои са пък тези?

Ако половината от това, което говори Тайра, не, дори една стотна част, е истина, значи ще ни трябват десетилетия да ги настигнем. Да, но след време ще ги настигнем. И ние сме на остров. По-добри сме от тях, защото това е Земята на Боговете, поколение след поколение ставаме по-яки, по-силни, по-добри бойци, дисциплинирани сме и сме по-смели, а най-вече сигурно ще спечелим, защото не се боим от смъртта!

Ийе, днес вече виждам начин да ги превием, а довчера не си го и представях.“

Хонто — измърмори японецът.

Хонто, Накама-сан? Истината? Какво е истина?

— Само си мисля за това, което ми разказа. Толкова много истина. Моля, ти казваш по-рано… Кампай!

Кампай! Време да посети Йошивара, нали? — Тайърър сподави прозявка на задоволство, отегчен от въпросите, но се чувстваше великолепно.

— Не забравил, Тайра-сан. — Хирага скри усмивката си. Вече бе уредил Фуджико да е заета тази вечер. — Довърши саке, последен въпрос, после вървим: Моля, ти казваш по-рано за машините правят машини? Как възможно?

Тайърър се впусна в поредното ентусиазирано обяснение, като съобщи, че британците са водещи в така наречената промишлена революция:

— Парната машина, железницата, стоманени и железни кораби, предачната машина, сеялките, серийното производство, жътварските машини са все наши изобретения, шестдесетфунтови оръдия, работа под вода, упойки, нови лекарства, навигацията — преди четири години прокарахме първия телеграфен кабел през Атлантическия океан, дълъг повече от хиляда левги — каза той високомерно, решил да не споменава, че кабелът е изгорял след месец и скоро ще бъде подменен с нов. — Изобретихме електрическите генератори, газовото осветление…

Скоро на Хирага му се зави свят от усилие да се съсредоточи и от отчаяното му желание да разбере всичко, макар да не разбираше почти нищо, но и защото не можеше да схване от къде на къде един толкова високопоставен чиновник като Тайра отговаря на всеки въпрос на врага, защото „разбира се, ние сме врагове.

Трябва по-бързо да науча английски. Трябва. Ще го науча.“

На вратата леко се почука и шоджи се плъзна.

— Моля да ме извиниш, Отами-сан — започна прислужничката, — но шоя моли за момент да идеш при него.

Хирага кимна отсечено, каза на Тайърър, че ще се върне след малко, и последва прислужничката навън по пустия сокак, а оттам — по шумната улица. Неколцината минувачи, които, изглежда, го забелязаха, се поклониха учтиво като на търговец, а не на самурай, както бе заповядал шоя. Добре.

Шоя чакаше във вътрешна стая, коленичил зад масата, ръката му удобно бе отпусната върху облегалката. Една котка лежеше свита на кълбо до него. Той се поклони.

— Толкова съжалявам, задето те безпокоя, Отами-сан, но в случай че този гай-джин разбира езика ни по-добре, отколкото твърди, мисля, че е по-разумно да поговорим тук.

Хирага се намръщи, седна на петите си и отвърна на поклона, целият нащрек.

— Кажи, Йоши-сан?

— Има няколко неща, който трябва да знаеш, Отами-сама. — Мъжът с решително лице наля зелен чай от миниатюрния железен чайник в малки купички. Чаят беше великолепен, както и порцелановите чашки, ароматичен и изискан. Лошото предчувствие на Хирага се засили. Шоя отпи пак, после извади свитък от ръкава си и го разви. Беше друго копие на плаката. „Бакуфу предлагат две коку награда за този убиец бунтовник с много имена, едно от които е Хирага…“

Хирага го взе, престори се, че за първи път го вижда. Уклончиво изръмжа и го върна.

Възрастният мъж пъхна крайчето му в пламъка на свещта. И двамата наблюдаваха как листът се сгърчи и се превърна на пепел, и двамата знаеха, че с новата прическа и бързо растящата му брада Хирага е предрешен много добре.

— Бакуфу се вманиачават в преследването на нашите храбри шиши.

Хирага кимна, но не каза нищо, изчакваше.

Шоя разсеяно погали котката и тя тихо измърка.

— Говори се, че господарят Йоши проводил пратеник да преговаря с главния гай-джин за пушки. Няма съмнение, че господар с неговия сан ще предложи по-високи цени от пратениците на Чошу — добави той деликатно. — Гай-джин ще продадат на този, който даде повече.

Хирага бе чул от Райко за самураи от Чошу, посетили Търговската къща — почти всички в Йошивара бяха осведомени за преговорите. Беше сигурен, че ако научи истинските им имена, със сигурност ще разпознае мъжете и техните семейства. Само преди година и нещо един негов природен брат от същото английско училище в Шимоносеки беше член от групата, изпратена да закупи първите сто пушки. Любопитно — помисли си Хирага, — че е от същата компания на този тай-пан, когото скоро ще убием, и него, и жена му, както и цялата помийна яма на злото.

— Гай-джин нямат чест.

— Отвратително. — Шоя пак отпи от чая. — В замъка в Йедо ври и кипи. Казват, че шогунът и императорската принцеса възнамеряват да отидат в Киото след седмица-две.

— Защо им е притрябвало? — запита Хирага, като се преструваше, че му е безразлично, но това не заблуди шоя.

Той се подсмихна:

— Не зная, Отами-сан, но е много странно, дето шогунът ще напусне леговището си и ще пропътува толкова опасно разстояние, за да посети бърлогата на много врагове, след като още от самото начало винаги е пращал ласкатели. — Котката се изпъна и той потупа коремчето й, като добави замислено: — Роджу увеличават данъците във всички земи на Торанага, за да купят колкото се може повече оръдия и оръжие — с изключение на Сацума, Тоса и Чошу.

Хирага усети скрития гняв на шоя, макар той да не бе го показал наяве, както и своето собствено учудване: „За какво са селяните и търговците, ако не, за да плащат данъци?“

— Докато Синът на небето, не може да използва своята дадена му от небето мощ, Бакуфу отново ще хвърлят Нипон в безкрайна гражданска война.

— Съгласен съм.

Хирага си рече: „Чудя се доколко наистина си съгласен, старче.“ Отложи за по-късно размишленията как да отклони Бакуфу и Йоши Торанага от политиката им. „Акимото трябва незабавно да иде в Йедо и в Къщата на глициния, нямаме вест от Койко, нито от нейната мама-сан дни наред — може би трябва да идем заед…“

— И накрая, изглежда, твоят приятел шиши, Ори-сан, не е тръгнал за Киото, както бяхте намислили — словоохотливо сподели шоя.

Очите на Хирага се изцъклиха почти като на влечуго. Шоя потисна ужаса си. Усетила моментално, котката се изправи с плавно движение, като ги наблюдаваше внимателно. Хирага наруши мълчанието:

— Къде е той?

— В онази част на Колонията, където низшата класа гай-джин живее, пие и спи с жени.

 

 

Около полунощ Андре Понсен почука в Къщата на трите шарана. Пазачът веднага го прие. Райко го поздрави и скоро вече пиеха саке, обсъждаха последните новини от Йошивара и Колонията — тя беше ценен източник на сведения за него, както и той за нея, докато си бъбреха на своята смесица от японски и английски.

— … и наказателните патрули претърсиха всички къщи, Фурансу-сан! Като че ли ние ще вземем да крием престъпници! Това е против правилата на Йошивара. Ние знаем как да пазим нашата купичка с ориз пълна: поддържаме спокойствието и избягваме неприятностите. Наказателните патрули са все още на централната порта и кръвнишки оглеждат всеки минувач. — Райко си вееше с ветрилото и си спомняше как едва избяга и съжаляваше, че бе оказала гостоприемство на шиши в къщата си. „Време е всички те да се махнат някъде — помисли си тя — и наказателните патрули, и шиши, колкото да ми се нрави Хирага. — Ще ми се вече да ги няма.“

— Какви престъпници търсят? — запита Андре.

— Предатели, обикновено ронини. Но всеки, който е против тях, е предател. Обикновено ронините стават жертви.

— На Бакуфу ли? Могат ли Бакуфу да бъдат отхвърлени? С бунт?

Тя тихо се засмя, изпразни бутилката и започна нова.

— Бакуфу приличат на въшки в затвора — човек убива хиляда, но само прави място за нови сто хиляди. Не, Бакуфу и шогунатът са Нипон и винаги ще властват над нас.

— Тази вечер Тайра-сан тук ли е?

Тя поклати глава.

— Момичето, което той искаше, не е свободно. Предложих му друго, но той отказа и си тръгна. Любопитно, а? Странен младеж в много отношения, вероятно и добър клиент. Благодаря ти, че го представи на моята бедна къща.

— А този японски сенсей, учителя, самурая, когото Тайра е намерил — кой е той, Райко?

— Не зная, толкова съжалявам, но чух, че бил от Йедо и че живее в Колонията, в селото.

— Тайра-сан говорил ли е за него на Фуджико?

— Никога не е споменавала, пък и аз не съм я питала. Следващия път може би, следващия път ще зная, Фурансу-сан.

Андре не й повярва, но „няма значение — помисли си той. — Когато реши, ще ми каже.“

— А лекарството? Готово ли е?

— Разбира се, моята цел в живота е да правя всичко според силите си за любим клиент.

Французинът извади чифт перлени обици и ги постави на масата. Очите й светнаха. Тя не се помръдна да ги вземе, но Андре бе сигурен, че моментално ги е претеглила наум, преценява качествата им, стойността им и колко ще вземе при евентуална препродажба.

— Помолих да ти подарят тези обици — каза той мило, а тя се усмихна приятно, уж поразена, макар вече разбрала, че заплащането ще бъде в бижута, които не могат да се предложат за продажба в Йокохама. Пресегна се с треперещи пръсти. Той я изпревари, взе ги и се престори, че ги разглежда внимателно.

Планът му за Анжелик бе минал безпогрешно, прислужниците от Търговската къща бяха претършували улиците без никаква полза. Тревогата и сълзите на Анжелик бяха искрени и му прошепна на четири очи:

— О, Андре, правилно, ли постъпих? Малкълм наистина се разстрои много… нямах представа, че са толкова скъпи.

— Но той ти каза просто да подпишеш за всичко, което желаеш, нали? Не си виновна, че не си попитала за цената — той хареса бутанелите си, нали?

— Да, Андре, но…

— Ще останат достатъчно пари в случай на нужда — за черни дни, Анжелик.

Андре се усмихна вътрешно и насочи цялото си внимание към Райко.

— Стойността им е многократно по-голяма от цената на лекарството.

— Продажната цена, разбира се. Но трябва да ги изпратя в Йедо или Нагасаки. Трудничко ще ги продам, но, моля те, не се безпокой, ще ти помогна да се избавиш от нежеланото дете.

— Не е мое — сряза я Андре.

— Ах, извини ме, моля да ме извиниш. — Райко му повярва. „Добре, боях се, че е негово — рече си тя с огромно облекчение. — Не искам повече никакви усложнения с този човек.“ — Не е моя работа.

— Само помагам на приятелка на един приятел. В Пияния град.

— Моля да ме извиниш, толкова съжалявам. Понсен се усмихна без настроение.

— Ти разбираш от перли. Тези струват петдесет пъти повече от цената на лекарството.

Тя остана привидно усмихната и макар вътрешно раздразнена. Отговори с гукащ глас:

— Ще ги дам за оценка. Разбира се, че струват повече от лекарството.

— Разбира се. — Той й ги поднесе на дланта си и тя ги взе. Перлите бяха почти черни. Перли от Морския остров. Докосна ги, опря ги в зъбите си, за да усети дали са студени, и внимателно ги захапа, но те не се повредиха. Доволна, че са истински и великолепни, Райко се разнежи:

— Цената, стари приятелю?

— Цената е: цялото лекарство дори ако първия път не успее. Всичко необходимо, ако лекарството не помогне, разбираш ли? Каквото е необходимо… каквото е необходимо, за да се махне детето. Нали?

— Да — съгласи се тя щастливо, сделката беше великолепна. — Гарантирано… премахване, прекратяване.

— Плюс двайсет златни обана — добави той и със задоволство забеляза как лицето й се сгърчи от истински ужас, макар че той искаше по-малко от една трета от цената, която тя щеше да изстиска от продажбата — обковът имаше малка стойност, но Андре се бе уверил, че китайският бижутер е използвал само най-отбрани перли. Райко изпъшка, изруга и те се споразумяха най-подробно, и двамата доволни от размяната, и двамата бяха наясно, че действителната цена на лекарството и на медицинския съвет едва ли бяха от значение за мама-сан на публичен дом. Тъкмо да сключат сделката, и внезапно настроението на Райко се промени, тя се втренчи някак особено в Андре, харесваше го, жал й бе за него. Помисли си: „Трябва ли да се меся в карма?“

— Какво? — попита той подозрително.

— Нека да помисля за момент, Фурансу-сан. — След малко с напълно променен глас, топъл и мек, както в отминалите дни, когато й беше първият клиент и щедро бе черпил с вино и вечери цялата къща по повод отварянето й, тя каза:

— Откакто се срещнахме, много вода изтече под мостовете, много прекрасни мигове и смях имаше в нашия Свободен свят, но както става в живота — и тъга, и реки от сълзи, не по моя воля. Внезапно си спомних кога за последен път се пазарихме така — за договора на Хана.

Лицето му застина като маска.

— Да не говорим за Хана.

— О, толкова съжалявам, остави ме да ти кажа, моля; май реших загадката около смъртта й.

— Няма никакво решение — ядоса се той. — Няма лек. Хана е мъртва. Хана няма нищо общо с перлите!

— Наистина. Моля те, успокой се и слушай. Може би — започна тя кротко — ще ти намеря друга Хана, подобна, но някоя, която вече има китайската болест.

— Не е възможно — избухна Андре поразен. — Болестта е много лоша, много лоша, грозна.

— Да, когато наближи краят — отвърна търпеливо Райко. — Много често нищо не си личи години наред. Ти още не си грозен, нищо не ти личи, Фурансу-сан — може да минат години, докато се случи. Зависи от твоята карма. Да ти потърся ли такава?

Той понечи да каже нещо, спря се и поклати глава.

— Слушай, ако мога да ти намеря нова Хана и после ако…

— Не е възможно!

— … ако я одобриш и тя тебе, можете да бъдете заедно, докато… докато решиш… — Райко сви рамене. — Бъдещето няма значение, днес си е днес и това е правилото в нашия Свободен свят. Можеш да задържиш момичето тук. Ще ти построя нова къща, другата, естествено, я разрушихме, ще се отнасяш с нея като с Хана във всичко, същата договорна цена, същите пари на месец за дрехи и квартира, и тя ще е само за теб.

Очите й се впиха в него и той знаеше, че тя може да види душата му, да го види обезумял от луда, внезапна надежда и от страстното желание да приеме това, което щеше да го избави от терзанието — новината за неговата карма се бе разпространила със скоростта на светлината, сега всяка Къща бе залостена за него, учтиво, о, толкова учтиво, но все пак залостена за любене, само Пияният град му бе достъпен — вечният дамоклев меч щеше да виси над главата му доживотно. И дори още по-зле, сексуалните му потребности не само че не намаляваха, а се увеличаваха, мисълта за леглото ставаше по-натрапчива отпреди, веднъж вече го бе тласнала към лудостта с Анжелик преди две нощи, не че бе престанал да я желае, желаеше я повече от всякога и съзнаваше мъчително, че щеше да опита пак и да сполучи. „Пресвета майко, помогни ми — едва не се разплака. — Не искам да заразя и нея.“

— Има друга възможност — продължи Райко със странен поглед. — Можем да я обсъдим по-късно. Сега за Хана.

— Не говори за Хана!

— Налага се, Фурансу-сан. И тъй. Ти искаше да научиш как е умряла, нали? — Райко видя как погледът му се съсредоточи, а дишането му почти замря. — След като ти си избягал в нощта, тя разплакана ми разкри причината. Бях поразена също като теб и я изпъдих от Къщата, проклех я, макар да ми беше като собствена дъщеря. Естествено ти си бил прав и е трябвало да я убиеш, а не само да я удариш, преди да си тръгнеш; прав си и, разбира се, нейната мама-сан е трябвало да ме предупреди, а и тя е трябвало да ми разкаже за…

— Говори… говори бавно… по-бавно.

— Моля да ме извиниш, но е твърде трудно да говоря бавно, тя е трябвало да ми съобщи веднага, щом е разбрала. Аз побеснях и я оставих да те настигне, но тя не успя. Тогава една от прислужниците… беше Миеко, Миеко се втурна и ми рече, че Хана се опитала да си направи харакири…

Райко се изпоти. Това не беше първият опит за самоубийство, в който се бе забъркала. Имаше десетки през нейния четиридесет и пет годишен живот като чираче, куртизанка и мама-сан — беше се родила във Върбовия свят, майка й беше опитна куртизанка втора категория. Много от самоубийствата бяха успешни, само няколко с нож, повечето с отрова или удавяне, имаше и двойки самоубийци, между любовници, като мъжа — винаги поради бедност, дори и сред самураите. Но самоубийството на Хана бе най-отвратителното.

Когато тя се втурна в стаята, Райко завари момичето да агонизира, хлипащо и безпомощно, шията му бе нарязана няколко пъти, но без прерязана артерия или вена, само трахеята бе засегната. Мехури въздух бълбукаха от разреза, който кървеше лошо, но не чак толкова. Тя се бе свила на футоните с ножа до себе си, но ръката й не можеше да го сграбчи и всеки път, щом се опиташе да го вдигне, той се изплъзваше от пръстите й; през цялото време хлипаше, душеше се и й се повдигаше, молеше за прошка и викаше: „Помощ… Помощ… Помощ…“

— Тя нямаше желание да живее, Фурансу-сан — каза тъжно Райко. — Виждала съм множество и зная. Ако бе оживяла, щеше да опита отново и отново, непрестанно. На този свят, във всеки случай в нашия, настъпва време, когато е по-добре и по-разумно да си идеш. Ние избавяме животните от страдания — правилно е да дадеш същото облекчение и на човек. И така, ние й помогнахме. Успокоихме я, измихме я и я сложихме да седне, остана й време да каже Наму Амида Буцу, тогава аз поставих ножа до гърлото й и Хана кротко се наниза на него. Ето така умря.

— Ти… ти си я… убила… отчасти… — отчасти си я убила?

— Това бе мое задължение като нейна мама-сан — отвърна простичко Райко. Отново се поколеба, въздъхна. „Няма нужда от повече сълзи. Толкова сълзи съм проляла преди време, не са ми останали вече. Колко пъти на нейните години мразех живота си и начина, по който си изкарвах ориза, не обмислях ли и аз същото избавление, веднъж дори си срязах вените, но моята мама-сан ме подкрепи и спаси, а щом се оправих, ме наби безмилостно. Но тя беше права, моята мама-сан, както и аз бях права. Тя знаеше, че при мен нещата не бяха сериозни, както при Хана. Сега дори не мога да си спомня лицето на момчето, с което тя ми бе забранила да се срещам, спомням си само, че беше поет.“

— Преди да умре, Хана ме помоли да я извиня отново пред теб. Да помоля за твоята прошка.

— Ти… нима ти… да простя… да простя?

„Какъв странен въпрос“ — помисли си Райко стреснато.

— Тази Хана беше последното годишно черешово цветче, отнесено от вятъра, няма какво да се прощава. Само едно венчелистче от Върбовия свят. Тя съществуваше, но вече я няма. Разбираш ли?

Смутен, Андре кимна, не схващаше всички думи, но разбираше какво бе сторила и защо. Мразеше я и я благославяше, чувстваше се облекчен и тъжен, гибелен и изпълнен с надежда.

— Трима мъже… тримата мъже преди мен. Кои са?

— Не зная нищо, толкова съжалявам, освен че са японци. Наистина — каза му тя с ясен поглед, имената им бяха скътани в най-тайното кътче на сърцето й, за да ги използва, ако стане необходимо, за или против Бакуфу. — За тези — тя разтвори ръка. Перлите съблазнително блестяха на светлината от петролната лампа. — Нека се уговорим така: ще ти дам една трета от продажната цена плюс цялото лекарство и всичко необходимо. Една трета ще бъде… — Тя млъкна, тъй като приятелят от Пияния град изведнъж й се изясни кой е.

„Лекарството е за жената, която ще се омъжва за тай-пана — каза си тя възбудено. — Нали тя си бе загубила някакво украшение вчера, аз не обърнах внимание. Сигурно е тя, перлите го потвърждават… А ако е тя, ийе, абортът й е без неговото одобрение и знание, инак Джейми-сан щеше да е посредник, а не Фурансу-сан.“

— Една трета ще е справедливо — каза тя и й се искаше да добави самодоволно: „за младата жена гай-джин, която ще се омъжва за тай-пана“, но забеляза как Фурансу-сан се е загледал навъсено в чашата си и реши, че още няма нужда да разкрива, че се е досетила за кого е лекарството.

„Ийе, тази вечер е страшно изгодна — помисли си тя ликуваща. — Новината за тайния аборт на такава важна дама трябва да се погребе или каже; можеше да се окаже изключително ценна за самата дама, преди или след сватбата, или пък за тай-пана, който бе толкова богат, колкото Адачи от Мито, преди или след сватбата му, или дори за някои от многобройните му врагове.

После: чрез Хирага здраво вкопчи този Тайра за нефритената порта на Фуджико, какво в това момиче привлича кръглооките? И накрая, но не на последно място, разкритието на Фурансу-сан, моят скъпоценен съгледвач гай-джин бе подарък за мен.“

На Райко й се искаше да извика от радост, но предпазливо си възвърна най-скромния, искрен вид.

— Една трета, Фурансу-сан?

Той я погледна тъжно и кимна в съгласие.

— Казал ли си на дамата, че поема риск?

— Какъв риск? Ти каза, че лекарството е добро почти винаги!

— Да, повечето пъти. Но ако напитката не успее, ние… да не се тревожим за това сега. Нека се надявам, че Буда ще й се усмихне и че нейната карма е лесно да се избави, а после да се наслаждава на хубавото в живота. — Тя го изгледа твърдо. — И ти също, а?

Андре Понсен се вторачи в нея.

Бележки

[1] Източната част на Лондон, населена предимно с работници. — Б.пр.

[2] В името на Отца и Сина и Светия дух опрощавам греховете ти (лат.). — Б.пр.