Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

18.

Понеделник, 15 октомври

Десет дни по-късно в ослепителната слънчева светлина по пладне Филип Тайърър седеше пред едно бюро на верандата на Легацията в Йедо и доволен се упражняваше по японска калиграфия; на плота имаше четка, мастило и вода, дузина изписани и захвърлени листа от оризова хартия, учудващо евтина тук в сравнение с Англия. Сър Уилям го бе изпратил в Йедо да подготви първата среща със Старейшините.

Четката му рязко изскърца и спря. Капитан Сетри Палидар и десет спретнати драгуни яздеха нагоре по хълма. Когато стигнаха на площада, самураите там, много повече отпреди, се разделиха, за да ги пропуснат до Легацията. Леки, вдървени поклони — в отговор лек, непохватен поздрав — според новосъздадения протокол. Часовите с червени униформи (караулът също беше подсилен) отвориха железните порти и ги затвориха, след като групата влезе с шум и подрънквания в оградения с високи зидове преден двор.

— Здравей, Сетри. — Тайърър се спусна по главната стълба, за да го посрещне. — Слава Богу, приятно ми е да те видя, откъде, по дяволите, се взе тук?

— От Йокохама, старче, откъде другаде? Дойдох с кораб. — Докато Палидар слизаше от коня, един от градинарите, с мотика в ръка, вече бързаше полуприведен да хване поводите. Палидар го видя и ръката му улови кобура. — Махай се!

— Няма нищо, Сетри. Това е Укия, един от нашите постоянни работници; винаги е много услужлив. Домо, Укия — рече Тайърър.

Хай, Тайра-сама, домо. — Хирага се усмихна равнодушно, лицето му беше засенчено от островърха шапка, той се поклони и не помръдна.

— Махай се — повтори Палидар. — Съжалявам, Филип, но не ми харесва някой от тези негодници да се навърта край мен, особено пък с мотика в ръка. Отвратителни са!

Драгунът веднага отиде и грубо избута Хирага; измъкна поводите от ръцете му.

— Изчезвай, японецо! Чупка!

Хирага смирено се поклони, запази безсмислената гримаса на лицето си и се отдалечи. Но остана на разстояние, за да може да ги чува; сдържа желанието си да си отмъсти за обидата мигновено — с острата мотика, с малката кама, скрита в шапката му, или с яките си като желязо ръце.

— Защо, за Бога, дойде с кораб? — попита Тайърър.

— За да спестя време. Разправиите с патрулите от барикадите из целия Токайдо и ступванията по пътя от Ходогая до Йедо са по-лоши от задръстванията на площад „Пикадили“ на рождения ден на Кралицата; могат да изкарат всекиго извън нерви. Има съобщение от Сър Уилям; заповядва Легацията да се затвори и ти заедно с персонала да се върнете обратно — аз ще те ескортирам за „лице“.

Тайърър се втренчи в него.

— Ами срещата? Работя като грешен дявол, за да приготвя всичко.

— Не зная, старче. Ето виж.

Тайърър разчупи печатите на официалното писмо:

„За г-н Ф. Тайърър, Британската легация, Йедо: С настоящото те уведомявам, че се уговорих с Бакуфу да отложа срещата от 20 октомври за понеделник, 5 ноември. За да икономисаме ненужни разноски за войски, ти и твоят персонал се върнете незабавно с капитан Палидар.“

— Три пъти ура! Йокохама, идвам си!

— Кога желаеш да тръгнем?

— Незабавно, нарежда Големият бял татко, значи така и ще бъде. Не може да се чака. Имаш ли нещо против да е, след като обядваме? Ела и седни. Какво ново в Йокопоко?

— Всичко си е постарому. — Докато те крачеха обратно към верандата и удобните столове, Хирага се премести на сянка и продължи да копае.

Палидар запали пура с отрязани краища.

— Сър Уилям, генералът и адмиралът се сблъскаха отново с местния управител и Бакуфу; заплашиха ги, че ще ги обесят на червата им, ако не им предадат убийците на Кентърбъри — а сега и на Лим — каква ужасна смърт. Разбира се, получиха обичайното раболепничене и „О, толкова съжаляваме, наблюдаваме всички пътища, всички алеи, за да ги заловим, толкова съжаляваме за закъснението и неприятностите!“ Сър Уилям тогава ги попита, знаят ли поне кои са? „О, не — отвръщат японците, — но ако ние проверим документите за самоличност и наблюдаваме строго, може би ще ги намерим; правим възможното, моля да ни помогнете, като бъдете нащрек за бунтовници.“ Пълни глупости! Могат да ги заловят, стига да искат. Просто лъжат.

— Ужасна беше смъртта на Лим. Ужасна! Аз изпаднах в шок. Сър Уилям за малко да получи удар. Все още ли няма отговор за това как убийците са проникнали на наша територия в Канагава?

— Нищо, нищо повече от последния път. — Палидар забеляза колко много страници, изписани с йероглифи, имаше на верандата, но премълча. Разкопча яката си. — Ефрейторът часови беше понижен; на него и на другите двама бяха ударени петдесет камшика за напускане на поста. Глупаци — трябва да сме нащрек след предишното нападение. Но защо до трупа на китаеца имаше глава на маймуна?

Тайърър вдигна рамене.

— Сър Уилям смята, че задето Лим се подигра на тяхната делегация — нарече ги „маймуни“ — и това било техният начин да отмъстят.

Палидар подсвирна.

— В такъв случай излиза, че поне един от тях, без ние дори да подозираме, тайно разбира английски — или поне пиджин.

— И ние стигнахме до същото заключение. — Тайърър с усилие се отърси от страха си. — По дяволите случилото се, приятно ми е, че те виждам. Какво друго ново?

Палидар лениво наблюдаваше Хирага.

— Генералът вярва, че увеличаването на барикадите и движението на войските на туземците не е случайно. Търговците казват, че според японците всички пътища извън Йедо били претъпкани и истинската причина била подготовката за гражданска война. Безобразие е да не знаем нищо. Трябва да се въртим наоколо; споразуменията го позволяват и сами да научаваме; генералът и адмиралът са съгласни в едно: тук трябва да действаме както в Индия, както навсякъде другаде, да изпратим патрули или полк или два, да покажем знамето и, за Бога, да се свържем с недоволните крале, за да ги използваме срещу другите. Ще пием ли бира?

— О, разбира се, извинявай. Чен!

— Да, госп’дарю?

— Бира, бърже, бърже. — Тайърър съвсем не беше сигурен, че войнствеността на приятеля му е най-правилният подход.

Старши градинарят се приближи, застана в лехата отдолу и се поклони дълбоко. За изненада на Палидар и Тайърър се поклони в отговор, макар поклонът му да беше лек.

Хай, Шикиша? Най десу ка? Да, Шикиша, какво искаш?

С още по-голямо учудване Палидар чу, че другият мъж попита нещо. Тайърър отговори свободно и разговорът им продължи. Накрая човекът се поклони и си тръгна.

Хай, Тайра-сама, домо.

— Боже мой, Филип, какво беше цялото това бръщолевене?

— А? О, старият Шикиша ли? Искаше да разбере само дали е добре градинарите да подготвят градината отзад. Сър Уилям обича пресни зеленчуци, картофи, лук, брюкселско зеле, карфиол и… Какво има?

— Значи наистина говориш японски?

Тайърър се засмя.

— О, не, не съвсем, но съм се затворил тук от толкова време, а нямам какво да правя, така че се потя и се опитвам да уча думи и фрази. Всъщност, макар че Сър Уилям ми прочете конско, задето съм бездействал, изпитвам огромно удоволствие да общувам. — В мислите му веднага изскочи лицето на Фуджико, спомни си за срещите си с нея, часовете, прекарани заедно — последния път преди две седмици, когато се бе върнал в Йокохама за едно денонощие. „Ура за Сър Уилям, довечера или утре ще я видя отново, чудесно!“ — Чудесно! — възкликна той машинално, сияейки. — О — добави припряно. — О, ами да, забавлявам се, като се опитвам да говоря, чета и пиша на японски. Старият Шикиша ми обясни доста думи, повечето са за работа, както и Укия — той посочи Хирага, който обработваше градината прилежно и на неизменното разстояние. Тайърър не знаеше, че „Укия“ е измислено име и означава просто „градинар“. — Помага ми в писането — много е интелигентен за японец.

По време на урока по писане предишния ден Тайърър провери слуховете, които бе чул. Помоли Укия да напише буквите на „война“. — „сенсо“ и „скоро“ — „джики-ни“ със знаците и думите, на които го научи Понсен. Комбинира ги несръчно и написа „Война в Нипон скоро, моля?“

Тогава Филип видя внезапна промяна и изненада в изражението на градинаря.

Гай-джин то нихон-джинка? Чужденци и японци?

Айе, Укия. Нихонджин то нихонджин. Не, Укия, японци и японци.

Мъжът неочаквано се засмя, а Тайърър забеляза колко добре изглежда и колко е различен от другите градинари, чудеше се защо ли е толкова очевидно по-интелигентен от останалите; за разлика от британските работници повечето японски умееха да четат и пишат.

Нихонджин, исунени сенсо. Нихонджин! Японците винаги се борят с японци — отвърна му Укия със смях и Тайърър се разсмя с него — все повече го харесваше…

Тайърър се ухили на Палидар.

— Хайде, какво ново има? Не за търговията, за Бога, а за Анжелик.

Палидар измърмори:

— О, от нея ли се интересуваш?

— Изобщо не — отвърна също толкова равнодушно и също така закачливо Тайърър, и те се изкискаха заедно.

— Утре е празненството в чест на годежа й.

— Късметлия е Малкълм! Слава Богу, че ме освобождават навреме, чудесно! Не бих искал да пропусна това празненство. Как е тя?

— Красива както винаги. Беше почетен гост в клуба. Пристигна като богиня, придружена от жабаря посланик, онова надуто магаре, и от оня Андре Понсен. Не ги харесвам и двамата. Беше…

— Андре е доста приятен, всъщност много ми помага за японския.

— Може би, но не бих му се доверил. Има дълга статия в „Таймс“ за назряващ европейски конфликт: Франция и вероятно Русия срещу Германия. Ние отново ще бъдем въвлечени.

— Можем да минем и без тази война. Та за какво говореше?

Палидар широко се ухили.

— Беше страхотна вечер. Танцувах веднъж с Анжелик. Опасна работа. Полка. Изскочи ми сърцето. Бях близо до нея, ъъ, без да съм неучтив, трябва да кажа, че гърдите й са като мляко и мед, а парфюмът й… — за миг Палидар преживя отново онзи паметен ден: набързо построеният дансинг бе центърът на вниманието на всички пищни бляскави униформи, тя — единствената жена, която присъстваше, свещи и петролни лампи, оркестърът от охраната свиреше страстно и двамата танцуват ли танцуват, идеалната двойка; другите, изпълнени с ревност. — Нямам нищо против да си призная, че завиждам на Струан.

— Как е той?

— А? О, Струан ли? Малко по-добре, така се говори. Не съм го виждал, но твърдят, че вече става от леглото. Попитах Анжелик, а тя само промълви: „Много по-добре е.“ — Палидар отново засия в усмивка. — Новият лекар, д-р Хоуг, техният семеен лекар, го е поел. Чувам, че бил дяволски добър. — Палидар допи бирата. Появи се втора от неуморно грижливия Чен, усмихнат и закръглен, сякаш копие на Лим и също като него — внедрен далечен братовчед на компрадора на компания Струан. — Благодаря. — Палидар сръбна одобрително. — Дяволски хубава бира.

— Местна е. Укия казва, че японците я правят от години, най-хубава е тая от Нагасаки. Предполагам, че варят някоя португалска бира отпреди векове. И какво друго ново има?

Палидар погледна замислено Тайърър.

— Как намираш историята на Хоуг за убиеца, операцията и мистериозното момиче?

— Не зная какво да смятам. Мисля, че познах единия, спомняш ли си? Мъжът, който имаше рана точно на същото място. Всичко съвпада. Жалко, че ти и Марлоу не го хванахте. Ирония на съдбата ще е, ако един от нашите го е излекувал, за да продължи да ни избива. — Тайърър снижи глас, наоколо винаги имаше прислужници и войници. — Да си остане между теб и мен, старче, но Сър Уилям изпрати за още войски и кораби от Хонконг.

— И аз чух същото. Ще има война скоро и ще трябва да се намесим, ако започнат да се бият помежду си…

Хирага ги слушаше внимателно, докато плевеше и копаеше с мотиката, и макар да пропусна много от думите им, улови същността на разговора — новините на англичаните потвърдиха неговите и засилиха безпокойството му.

След като подпалиха замъка на Утани, той и приятелите му бяха стигнали до близкото им скривалище без произшествия. Тодо и някои други искаха да се върнат в Канагава, щом призори се вдигнат бариерите, и си бяха тръгнали. Хирага, Джун и Акимото решиха да останат скрити в отделни къщи, за да изчакат възможност за нападение на Легацията.

Същата сутрин със свръхестествена, невиждана досега бързина Бакуфу бяха удвоили бариерите по Токайдо и бяха въвели контрол над четирите главни пътя, както и над всички пътища, пътеки и пътечки, дето водеха извън Йедо. Тази мярка, както и засиленият надзор, просто заключи Хирага и приятелите му по местата им заедно с останалите шиши и другите бунтовници от столицата.

Преди четири дни мама-сан Норико бе изпратила писмо от Канагава, в което съобщаваше, че при цялата засилена вражеска дейност това е първата й възможност да се обади, пишеше му за Ори и Сумомо и за лекаря гай-джин и завършваше така:

„Все още няма вест от Тодо и другите двама шиши — изчезнали са безследно. Знаем, че са минали първата бариера, но нищо повече. Страхуваме се, че са разкрити и че ти си разкрит. Спаси се, ако можеш. Ори укрепва с всеки ден, раната му е все още чиста. Изпратих го на сигурно място близо до Йокохама — Бакуфу никога няма да се сетят къде е. Твоята дама отказва да си тръгне без твоя заповед — изпрати я веднага, защото се страхувам, че къщата ми се наблюдава. Ако ни нападнат, търси новини от Райко, Къщата на трите шарана в Йокохама.“

Новината за убийството на Утани мълниеносно се разпространи из Нипон и вся ужас. Соно-джой!

Хирага бе започнал да пише, но пратеникът на мама-сан изглеждаше много изплашен:

— Да стигна дотук беше ужасно, Хирага-сан. Охраната на бариерите заповяда на всички да се съблекат голи — мъже, жени, дори децата, за да не би съобщенията да са скрити в препаските; и на мен ми се случи същото, господарю.

— Тогава как се спаси?

Пратеникът посочи задника си.

— Сложих писмото в малка метална тръбичка, Хирага-сан. Не искам да рискувам отново, някои от охраната са наясно с начините за контрабанда. Моля те, довери ми се и изпрати устно съобщение.

— Тогава предай на господарката си моите благодарности и надежди и кажи на Сумомо-сан незабавно да докладва на Шинсаку. — Хирага използва личното име на баща си, което само тя знаеше, и затова щеше да е сигурна, че заповедта да се върне у дома е дошла от него. Той плати на мъжа. — Внимавай.

— Карма.

„Да, карма“ — помисли си Хирага и се съсредоточи върху чуждестранните думи, радостен, че Ори е жив; наслаждаваше се на шегата, че един гай-джин е спасил Ори, за да може Ори да убива още повече гай-джин, както той, Хирага, щеше да убие тия двамата. „По време на тяхното отстъпление, по време на бъркотията при заминаването им ще го направя. Ако не и двамата, поне единия, който и да е. Ийе, всички богове, ако съществувате, наблюдавайте и пазете Сумомо. Добре е, че тя се противопостави на родителите си, добре е, че отиде в дома на родителите ми в Чошу, добре е, че е дошла в Канагава, повече от добре е, че се осмелява да се присъедини към мен в битката. Ще бъде достойна майка на децата ми, ако такава е моята карма. Затова е по-добре да иде у дома на сигурно място. По-добре да е в Чошу, далеч от опасност…“

Ушите му доловиха думата „Шимоносеки“. Офицерът гай-джин бъбреше и изглеждаше много развълнуван. Макар че дочу само част от приказките, Хирага старателно събра сведения, че оръдие е стреляло по кораби в Проливите, че е убило няколко войника и че всички гай-джин са бесни, защото проливите бяха от първостепенно значение за тяхното корабоплаване.

„Да, така е — помисли си Хирага с мрачно задоволство, — точно затова никога няма да владеете нашите проливи. С оръдията, които имаме, дори сега можем да ги затворим и да ги държим непристъпни за флотата на всеки варварин — а скоро нашата проектирана и построена от холандците фабрика за оръжие ще отлее шейсет оръдия, по три на месец!

Най-сетне щастието ни се усмихна: господарят Огама от Чошу единствен от всички даймио се подчинява на волята на Императора да нападне и изгони гай-джин; с основание той и войските на Чошу твърдо отстояват «Дворцовите порти»; Кацумата събира всички шиши и готви засада, за да убият шогуна, по невероятен начин измъкнат от бърлогата си, докато е на път за Киото; и сега хватката ни ще се затегне над последното убежище на гай-джин Йокохама…“

Внезапно вниманието на всички в предния двор се насочи към залостените и охранявани порти, откъдето се чуха крясъци. Стомахът на Хирага се преобърна. Един самурай офицер начело на патрул под знамената на Бакуфу и личната емблема на Йоши Торанага шумно настояваше да влезе, войниците в алени мундири му отговаряха също толкова високо да си върви. Точно зад самурая офицер, вързан, със следи от побой и подплашен, стоеше Джун, неговият приятел шиши.

Тръбачът засвири тревога. Всички войни зад стените хукнаха към бойните си позиции, някои с полузакопчани униформи и гологлави, но всички със заредени пушки и байонети, градинарите паднаха на колене, главите им опираха земята. За миг Хирага остана прав, после бързо ги последва — чувстваше се напълно разголен. Войниците застрашително се трупаха на площада.

Разтреперан, Тайърър скочи на крака.

— Какво става, по дяволите?

С преднамерена мудност Палидар отвърна:

— Мисля, че ще е по-добре да идем там и да видим. — Той се изправи лениво, видя капитана, който отговаряше за охраната на Легацията; стоеше на вратата и си отваряше кобура. — Добър ден. Аз съм капитан Палидар.

— Капитан Макгрегър. Радвам се, че сте тук, много се радвам.

— Ще се справим ли? — Да.

— Колко войници имате общо?

— Петдесет.

— Добре, повече от достатъчно. Филип, няма за какво да се безпокоиш — успокои го Палидар. Външно запази самообладание, но адреналинът му се бе повишил значително. — Ти си чиновникът с най-висок ранг тук, може би ти трябва да попиташ какво искат. Ние ще те придружим.

— Да, да, много добре. — Като се мъчеше да изглежда спокоен, Тайърър си сложи цилиндъра, оправи редингота си и заслиза по стълбите, всички очи бяха вперени в него. Драгуните наблюдаваха само Палидар, очаквайки заповедите му. На пет ярда от портата Филип спря, двамата офицери стояха точно зад гърба му. В един миг установи, че може да мисли само за едно-единствено нещо — щеше да се напикае. В тишината започна колебливо:

Охайо, уаташи у а Тайра-сан. Нан десу ка? Добро утро, аз съм г-н Тайърър, какво искате, моля?

Самураят офицер Урага, едрият като мечка мъж, участник в засадата на шиши срещу Анджо извън замъка, го погледна, после се поклони и задържа поклона. Тайърър се поклони, но не толкова, ниско — както го бе посъветвал Андре Понсен — и рече отново:

Добро утро, какво искате, моля?

Самураят забеляза не особено почтителния поклон и заля Тайърър с думи, от което страхът на англичанина се засили. Хирага също се уплаши — самураят молеше за незабавно разрешение да претърсят Легацията и градините и да говорят с всички японци там — възможно било сред тях да са убийците шиши и бунтовниците.

Като този — мъжът завърши ядосано, като сочеше Джун.

Тайърър затърси думите.

Уакаримасен. Додзо, хаиаши уо суру нороки. Не разбирам, моля да говорите бавно.

Уакаримасен ка? Не разбирате? — попита самураят раздразнен, после повиши гласа си; като повечето хора вярваше, че щом говори по-високо на чужденец, думите ще са по-ясни и по-разбираеми, повтори онова, което бе казал. Гърленият език звучеше още по-заплашително; накрая самураят рече:

Няма да отнеме много време и моля да разберете, че го правим заради вашата сигурност.

— Толкова съжалявам, но не разбирам. Моля, говорите ли английски или холандски?

— Не, разбира се, че не. Трябва да ви е ясно. Искам само да вляза за малко. Моля, отворете вратата. Става дума за вашата сигурност. Вижте, портите! Ето, аз ще ви покажа! — Самураят пристъпи напред, сграбчи едно от резетата и шумно блъсна портите; всички отвътре пристъпиха нервно, мнозина свалиха предпазителите на пушките, а Палидар заповяда:

— Сложете предпазителите! Никаква стрелба без моя заповед!

— Не зная за какво, по дяволите, говори той. — Студена пот се стичаше по гърба на Тайърър. — Освен че е очевидно — иска да отворим портите.

— Да, да, дявол го взел, няма да го направим за тая въоръжена паплач! Кажи му да се маха, защото Легацията е британска собственост.

— Това… — Тайърър се замисли за момент, после посочи пилона и английското знаме — това е английско място… никакво влизане. Моля да си идете!

— Да си идем ли? Вие луд ли сте? Аз току-що обясних, че става дума за собствената ви сигурност. Току-що хванахме това куче и сме сигурни, че другият е тук или се крие наблизо. Отворете портите!

Толкова съжалявам, не разбирам. — Тайърър безпомощно се огледа, японските думи просто го заливаха. Тогава погледът му падна върху Хирага, който беше наблизо. — Укия, ела тук — извика на японски. — Укия!

Сърцето на Хирага почти спря. Тайърър му викна отново. С престорен ужас, препъвайки се, Хирага угоднически затича, зарови главата си в мръсотията пред краката на Тайърър, задникът му щръкна срещу портите, островърхата му шапка скриваше по-голяма част от тялото му.

Какво казва мъжът? — попита Тайърър.

С престорено треперене, с изострени до краен предел сетива, Хирага тихо отговори:

Той е лош човек… иска да влезе, за да… открадне вашите пушки.

— А, да, да влезе. Защо?

— Той… той иска да претърси.

— Не разбирам.

— Да претърси. Той иска да огледа вашата къща, навсякъде.

— Да, разбирам „да влезе“. Но защо?

— Аз казах, да претърси…

Ей ти, градинаря — изкрещя офицерът самурай и Хирага трепна — яростта в гласа му го заля. За пръв път в живота си от страх усети неочакван пристъп на гадене — беше станал център на вниманието, както бе коленичил пред един гай-джин, със съзнанието, че под островърхата си шапка крие груб тюрбан и ако му го смъкнат, ще лъсне избръснатото му теме на самурай.

Ей, ти, градинаря — отново изкрещя самураят и пак удари по портите. — Кажи на тоя глупак, че искам само да претърся за убийците — за убийците шиши!

Хирага рече вече съвсем отчаян.

Тайра-сама, самураят иска да влезе, да огледа всички. Кажете му, че си тръгвате, после може да влезе.

Не разбирам. Укия върви там! — Тайърър посочи портите. — Кажи му да си върви, да бъде така добър да си върви!

Не мога, не мога — прошепна Хирага, опитвайки се да накара мозъка си да проработи и да преодолее гаденето.

— Филип — обади се Палидар, потта бе избила на петна по униформата му. — Какво, по дяволите, се опитва да ти каже?

— Не зная.

Напрежението нарасна, когато самураят удари отново портите, настояваше да влезе, хората му се стълпиха отпред и хващаха резетата, за да му помогнат. Палидар се приближи. Студено поздрави самурая, мъжът се поклони по същия начин. Тогава Палидар бавно изговори:

— Това е британска собственост. Заповядваме ви мирно да напуснете или да поемете последствията.

Самураят го загледа озадачен, отново с думи и действия му каза да отворят вратата… и то бързо.

— Махни се! — Без да се обръща, Палидар извика: — Само драгуните! Готови за стрелба!

На секундата десетте драгуни се втурнаха като един. Оформиха две редици точно пред портите, предната редица коленичи и десетимата свалиха предпазителите от пушките, патроните влязоха в задната част на цевите и те се прицелиха. В настъпилата тишина Палидар бавно разкопча кобура си.

— Махай се!

Самураят безцеремонно се разсмя и смехът се поде от площада. Там имаше стотици самураи, а той знаеше, че наблизо чакат хиляди, а десетки хиляди бяха на разположение. Никой от тях обаче не допускаше каква касапница можеха да причинят няколкото безстрашни дисциплинирани британски войници с техните бързи и лесни за стрелба пушки.

Както избухна бързо смехът, така бързо и замря. И двете страни чакаха за първото фатално движение. Безумното напрежение изпоти всички. „Ще се бием до последна капка кръв, ши кирару беки. Всемогъщи Боже, Наму Амида Буцу.“

Хирага крадешком погледна Тайърър, видя пълната му безпомощност и изруга; знаеше, че след секунда офицерът ще заповяда атаката, за да спаси репутацията на англичаните пред клокочещата враждебност отвъд портата. Преди Хирага да се сдържи, инстинктът му за оцеляване го подтикна да рискува и той се чу да прошепва на английски — никога по-рано не бе показвал пред Тайърър, че може да говори английски.

— Моля да се довери — моля да каже думите: Сенчо… додз…

Тайърър зяпна.

— Какво? „Да се доверя“ ли каза, а?

Когато го направи, сърцето на Хирага лудо заби; надяваше се, че двамата офицери в съседство са твърде много съсредоточени в това, което ставаше отвън, за да го чуят. Хирага пак прошепна несигурно, произношението му беше добро:

— Моля, спокойно. Опасност. Кажи Сенчо, додзо шидзука ни… кажи тия думи! — ни жив, ни умрял от страх, той изчака; усещаше, че напрежението на самураите зад вратата е на ръба; пак изсъска на английски, почти заповяда: — Кажи думите сега! Сега! Сенчо… додзо шидзука ни… бързо!

Сякаш не на себе си, Тайърър се подчини. — Сенчо, додзо шидзука ни… — повтори той като папагал думите, както и тези, които последваха; не знаеше какво казва и полагаше усилия да си втълпи факта, че градинарят говори английски и че всичко не е сън. След секунди Тайърър видя ефекта от думите. Самураят изкрещя за тишина. Напрежението на площада намаля. Самураят офицер се заслуша внимателно.

Хай, уаката. Да, разбирам. — Куражът на Тайърър се върна и той се съсредоточи върху Хирага и японския. Думите завършиха бързо с „домо“.

Самураят веднага му отговори. Хирага изчака, докато онзи свърши речта си.

— Поклати глава — прошепна на Тайърър. — Кажи: Айе, домо, поклони се бързо-бързо и се върни в къщата. Нареди ми аз също да си вървя.

Овладял се, Тайърър категорично поклати глава.

Айе, домо! — рече важно и във впечатляващата тишина изпита чувството, че е центърът на света; после закрачи към сградата, спря внезапно сконфузен, обърна се и извика на английски: — Укия! Идвай… О, Боже. — Потърси отчаяно японската дума, намери я и махна: — Укия, исоги!

Със същото угодническо подтичване Хирага се подчини. Най-горе на стъпалата нещастният Хирага се наведе с гръб към всички и прошепна, така че само Тайърър да го чуе:

— Моля, заповядай другите мъже. Сега безопасно. Вътре в къщата бързо, моля.

Тайърър се подчини и извика:

— Капитан Палидар, заповядайте на войниците да се оттеглят, ъъ, вече сме вън от опасност!

Щом се озоваха в Легацията и без никой да ги вижда, облекчението на Тайърър премина в гняв.

— Кой си ти и какво, по дяволите, казах, а?

— Обясни по-късно, Тайра-сан. Самураите искат претърси теб, другите мъже, искат вземат пушки — рече Хирага, като заекваше, още не се бе съвзел от страха си. Стоеше вече изправен, гледаше Тайърър право в очите, не беше висок като него, но също толкова потен; знаеше, че не се е измъкнал напълно от капана. — Капитан много ядосан, иска пушки, вземе пушки, иска да претърси за… за врагове на Бакуфу. Ти му каза: Не, капитане, кинджиру, забранено е претърсване. Днес аз и мъжете си тръгваме, тогава търси. Не сега, кинджиру. Ние ще вземем оръжията си, когато тръгнем. Кинджиру, забранено е да ни спирате. Благодаря. Сега се приготвям да си тръгна за Йокохама.

— Това ли казах?

— Да. Моля сега отвън пак, нареди мен… ядосано на мен и градинарите да се върнат да работят. Думата е хатараки-машой — помоли Хирага. Ние поговорим повече насаме, ти и аз, а?

— Да, но не насаме, в присъствието на офицер.

— Тогава няма говори, толкова съжалява — Хирага зае угодническата поза и отстъпи от стаята; още веднъж падна на колене пред Тайърър, със задник към предния двор.

Тайърър пристъпи нерешително в светлината. Видя, че всички все още чакаха.

— Капитан Палидар, и, ъъ, капитан Макгрегър, войниците да отстъпят, после елате, моля ви, на заседание при мен. Хатараки-машой! Икимашо! Залавяйте се за работа, побързайте! — изкрещя на градинарите и те веднага се подчиниха. Хирага хукна към безопасната градина, като мърмореше на градинарите да го прикриват, офицерите и сержантите закрещяха заповедите и светът започна да се върти отново.

Забравил за случилото се, Тайърър стоеше на верандата и наблюдаваше Хирага, нерешителен, ужасен от факта, че японецът очевидно е шпионин, а в същото време го благославяше, задето ги бе спасил.

— Искаш да направим заседание? — Палидар наруши размисъла му.

— О! О, да… моля, последвайте ме. — Тайърър ги заведе в кабинета си, затвори вратата и им каза какво е извикал на японците.

И двамата го поздравиха.

— Дяволски впечатляващо, Филип — започна Палидар. — За момент бях сигурен, че сме на ръба и Бог знае какво щеше да стане. Твърде много са тези негодници — сигурно щяха да ни пометат. Навярно. Разбира се, флотата щеше да отмъсти за нас, но ние щяхме да ритнем камбаната. А това е ужасно, идиотски неприятна мисъл.

— Повече от неприятна — измърмори капитан Макгрегър и погледна Тайърър. — Какво искате да направим сега, сър?

Тайърър се поколеба, смаян, че никой не е чул как Хирага говори английски, но и поласкан от новозавоюваното си положение — Макгрегър за първи път го наричаше „сър“.

— Най-добре е да се подчиним на Сър Уилям. Заповядайте на войниците да се стягат и… но да не го правят като позорно отстъпление — не! Не бива да ставаме за смях и японците да си мислят, че бягаме. Ще си тръгнем навън, ъъ, с музика и тържествено.

— Идеално, след като тържествено спуснем знамето. — Чудесно! Ами сега е по-добре… по-добре да се уверя, че документите са прибрани в кутиите, и т.н.

Капитан Макгрегър додаде:

— Мога ли да предложа, сър… аз наистина мисля, че заслужихте голяма чаша шампанско. Вярвам, че са ни останали няколко бутилки.

— Благодаря — засия Тайърър. — Може би да раздадем допълнителна дажба ром на всички. — Също така не е зле да обядваме леко най-напред — да им покажем, че не бързаме.

— Веднага ще се разпоредя — заяви Макгрегър. — Дяволски умно е, че се сетихте да използвате градинаря да ви помогне с превода, някои от думите звучаха съвсем като английски. Но защо искаха да претърсят Легацията?

— За да намерят… търсят врагове на Бакуфу.

И двамата мъже го загледаха озадачени.

— Но тук няма други японци, освен градинарите, ако имат предвид тях.

Сърцето на Тайърър се сви, това бе удар по Укия, но Палидар продължи:

— Ти в действителност няма да им разрешиш да претърсят Легацията, нали? Претърсването сигурно ще създаде опасен прецедент. — Добродушието, обзело Филип, тутакси се изпари. Разбира се, че Палидар беше прав.

— По дяволите, не помислих за това тогава!

Макгрегър наруши тишината:

— Може би, може би, преди да си тръгнем, сър, вие ще поканите самурая офицер да обиколи с нас, да провери Легацията, няма нищо лошо, ако го поканите. Той може в същото време да провери градинарите или ние можем да ги отпратим, преди да тръгнем и да заключим портите.

 

 

Хирага плевеше близо до страничната врата на Легацията, наблизо се виждаше отворен един мръсен прозорец, слънцето на късния следобед все още бе силно. Багажът бе натрупан на каруците в предния двор, конете бяха готови, няколко войници вече се изтегляха с маршируване. Часовите патрулираха край стените. Отвъд стените струпаните самураи клечаха под слънчобрани или заканително се разполагаха наоколо.

— Сега! — Това бе гласът на Тайърър откъм стаята. Хирага се увери, че не го наблюдават, снижи се и бързо отвори вратата. Тайърър го поведе по коридора до едно помещение с изглед към предния двор и залости резето. Завесите над затворените прозорци пропускаха слънчевата светлина. Едно бюро и няколко стола, навити документи, картотеки и револвер върху бюрото. Тайърър седна зад него и посочи близкия стол.

— Моля, седни. Сега ми кажи кой си.

— Първо, аз тайно говори английски, нали? — Хирага остана прав в цял ръст и някак си заплашителен.

— Първо ми кажи кой си и после аз ще реша.

— Не, съжалявам, Тайра-сан. Аз използвах английски за теб, вече спасих хората. Голяма полза наистина, а?

— Да, наистина. Защо трябва да пазя тайната ти?

— Спаси ме… себе си също.

— Защо мен?

— Може би не е умно да имаш… как го казваш, а, да, тайна, друг гай-джин да не знае. Аз много помага тебе. Помага научиш език, помага за Нипон. Аз казвам тебе истина, ти ми казва истина също. Ти ми помага, а аз помага тебе. На колко години си, моля?

— На двайсет и една.

Хирага скри изненадата си и се подсмихна в сянката на шапката си, толкова е трудно да отгатнеш възрастта на гай-джин, всичките изглеждат еднакви. Колкото до револвера, дето врагът му бе поставил на масата, то той беше смехотворен. Можеше да убие този глупак с голи ръце, преди да достигне оръжието. Толкова просто убийство, толкова вълнуващо и това е идеалното място; лесно е да се измъкне навън, но не е лесно да се измъкне от самураите.

— Пазиш тайна?

— Кой си ти? Не се казваш Укия, нали?

— Обещаваш тайна?

Тайърър пое дълбоко дъх, претегли обстоятелствата и прецени, че както и да го погледнеш, гибелта е неизбежна.

— Съгласен съм. — Сърцето му се сви, когато Хирага измъкна един нож от края на шапката си и се доближи до него. — Щом съм се хванал на хорото! — измърмори англичанинът.

— Какво?

— Нищо. — Наблюдаваше как Хирага рязна пръста си, после му подаде ножа.

— Сега ти, моля. — Тайърър се поколеба, знаеше какво ще последва, но вече бе решил, сви рамене и се подчини. Хирага тържествено допря палеца си до този на Тайърър, кръвта им се смеси.

— Кълна се в боговете, че ще запазя твоята тайна. Ти кажи същото, може в името на християнския бог, Тайра-сан.

— Кълна се в Господа, че ще запазя тайната ти, колкото дълго мога — изрече важно Тайърър, като се чудеше докъде ще го доведе тази клетва. — Къде научи английски? В мисионерско училище?

Хай, но не съм християнин. — „Опасно е да му разкажа за нашите училища в Чошу — помисли си Хирага — или за г-н Великия мирис, холандеца, за нашия английски учител, който твърди, че е бил свещеник, преди да стане пират. Дали ще излъжа или не този Тайра, няма значение, той е гай-джин, младши водач на нашия най-мощен външен враг, и затова трябва да се използва, да не му се доверявам, да го мразя и убия някой ден.“ — Ти помогнеш избягам?

— Кой си ти? Не се казваш Укия. Откъде си?

Хирага се усмихна и седна на близкия стол.

— Укия означава градинар, Тайра-сан. Семейството ми се нарича Икеда. — Японецът лесно излъга. — Накама Икеда. Аз съм на двайсет и две. Аз съм този, когото самураят търси.

— Защо?

— Защото аз и семейството от Чошу, ние се бори срещу Бакуфу. Бакуфу завзели властта от Император…

— Имаш предвид шогуна?

Хирага поклати глава.

— Шогунът е Бакуфу, глава на Бакуфу. Той… — японецът помисли за момент, после с мимики изобрази кукла на конци — разбира?

— Марионетка?

— Да, марионетка.

Тайърър премигна.

— Шогунът е марионетка?

Хирага кимна вече по-уверено; докато разговаряше, се стараеше да запомни думите.

— Шогунът Нобусада е момче на шестнайсет години, марионетка на Бакуфу. Той живее в Йедо. Императорът живее в Киото. Сега Императорът няма власт. Повече от двеста години шогунът Торанага държи властта. Ние се борим да отнемем властта от шогуна и Бакуфу, да я върнем на Императора.

На Тайърър му се зави свят от напрягане да разбере какво точно му говори мъжът. Все пак успя веднага да си направи изводите.

— Това момче, шогунът, на колко години е, моля?

— На шестнайсет. Шогунът Нобусада. Бакуфу казват какво да прави — повтори отново японецът, потискайки раздразнението си; знаеше, че трябва да е търпелив. — Императорът много власт, но никаква… — Хирага потърси думата, не можа да я намери, така че обясни по друг начин. — Императорът не е като даймио. Даймио има самураи, оръжие, много. Императорът няма самурай, няма оръжие. Не може да подчини Бакуфу. Бакуфу има армии, Императорът няма, уаката?

Хай, Накама, уаката. — Хиляди въпроси напираха в съзнанието му; Тайърър знаеше, че е добре да изцеди мъжа, но че трябва да го направи предпазливо и не тук. Личеше си по лицето, че Хирага е силно съсредоточен и се попита какво от това, което казва, е действително разбираемо за Накама; насилваше се да говори бавно и колкото е възможно с по-прости думи. — Колко сте, колко се борите срещу Бакуфу?

— Много. — Хирага шляпна някакъв блуждаещ комар.

— Стотици, хиляди? Какви хора сте, обикновени хора ли, градинари, работници, търговци?

Хирага го погледна озадачен.

— Те нищо. Само няколко самураи. Само самурайска борба. Само самураи и имат оръжие. За другите е кинджиру да имат оръжие.

Тайърър премигна пак.

— Ти самурай ли си?

Хирага се обърка още повече.

— Самурайска борба. Казах, че се борят срещу Бакуфу, нали? Накама — самурай! — Хирага свали шапката си и издърпа прогизналия от пот парцал, който бе омотан като тюрбан, и откри типично обръснатото си теме. Тайърър успя да види лицето му ясно, за първи път без ниско нахлупената островърха шапка, и за първи път го огледа, видя твърдите коси очи на войн и колко се отличаваше структурата на тялото му от тази на селяните. — Ако Шенсо, капитанът на самураите, ме види така, загубен съм.

Тайърър кимна като изпаднал в амок.

— Лесно е да ме спасиш. Моля, дай войнишки дрехи.

Тайърър усети, че му е трудно да скрие вълнението и страха от лицето си. Една част от него отчаяно искаше да избяга, а друга бе жадна да узнае всичко за самураите; това щеше да е основният ключ за света на Нипон и за собственото му бъдеще, стига да го използва правилно. И то точно когато се канеше да му даде съгласието си, спомни си предупрежденията на Сър Уилям с благодарност; реши да спечели време, за да се съвземе.

— Лесно е да спасиш, нали? — повтори нетърпеливо Хирага.

— Не е лесно, възможно е. Но е рисковано. Първо трябва да се уверя, че си струва да те спася. — Тайърър видя как японецът пламна от гняв. Може би от гняв, примесен със страх, не можеше да реши „Господи, самурай! Иска ми се Сър Уилям да е тук сега. Това не ми е по силите…“ — Не мисля, че мога наист…

— Моля. — Хирага умоляваше с пълното съзнание, че това е единствената му възможност да се измъкне от капана, ала иначе си мислеше: „Побързай и се съгласи или ще те убия и ще се опитам да избягам през оградата.“ — Накама се кълне в боговете да помогне на Тайра-сан.

— Ти заклеваш ли се тържествено в боговете си, че ще отговориш на всички мои въпроси с истината?

Хай — отвърна веднага Хирага, учуден как Тайърър може да е толкова наивен, та да задава подобен въпрос на враг или да повярва на неговото съгласие — „едва ли е такъв глупак? Какъв бог или богове? Няма никакви богове!“. — Кълна се в боговете.

— Почакай тук. Залости вратата, само на мен ще отвориш.

Тайърър сложи револвера в джоба си и излезе. Намери Палидар и Макгрегър и ги отведе настрана, останал без дъх.

— Нужна ми е помощ. Разбрах, че Укия е един от хората, които самураите търсят. Излезе, че той е един вид разколник. Искам да го преоблека като войник и да го измъкна с нас.

Двамата офицери го зяпнаха втрещени. После Макгрегър рече:

— Извинете ме, сър, но мислите ли, че това е разумно? Мисля, че Бакуфу са законното, правителство, и ако ни хванат…

— Няма да ни хванат. Само ще го облечем с алена униформа и ще го наредим сред войниците. Е, Сетри?

— Да, можем да го направим, Филип. Но ако го забележат и ни спрат, ще стане напечено.

— Имаш ли друго предложение? — запита Тайърър, гласът му беше нервен, страхът и възбудата му нарастваха. — Искам да го измъкна. Без помощта му вероятно всички щяхме да сме мъртви, а и той ще ни е от изключителна полза.

Обезпокоени, двамата мъже се спогледаха, после се обърнаха към Тайърър.

— Съжалявам, твърде е опасно — заключи Палидар.

— Не мисля така! — озъби се Тайърър, главата го болеше. — Налага се да го направим! Въпросът е от изключителна важност за правителството на Нейно величество и това е крайното ми решение!

Макгрегър въздъхна.

— Слушам, сър. Много добре. Капитане, какво ще кажете да го качим на кон?

— Като драгун ли? Абсурдна мисъл. Един градинар няма да може да язди, за Бога. Много по-добре е да го пуснем да марширува, заобиколен от войн…

— Давам петдесет лири, че негодникът не ще може да върви в крак, ще се набива на очи като курва в покоите на епископ.

Тогава се намеси Тайърър:

— Ами какво ще кажете, ако го облечем с униформа, превържем лицето и ръцете му и го носим на носилка; все едно че е болен.

Офицерите го погледнаха, после засияха.

— Става!

— Дори още по-добре! — рече щастливо Палидар.

— Ще се престорим, че е болен от някаква зловеща болест… едра шарка… морбили… чума! — Тримата се засмяха едновременно.

 

 

Самураят офицер и охраната, допуснати да влязат в опразнената Легация, последваха Тайърър, Макгрегър и четирима драгуни из сградата. Претърсиха най-щателно всяка стая, всеки бюфет, дори таваните. Накрая самураят остана доволен. В хола имаше две носилки, върху всяка лежеше войник; и двамата трескави, и двамата превързани, единият частично, другият, Хирага, изцяло — главата, краката и ръцете — над прогизналата си униформа.

И двамата са много болни — обясни Тайърър на японски. Хирага му бе казал думите. — Този войник е болен от шарка.

Споменаването на болестта накара самурая да пребледнее и да отстъпи крачка назад — в градовете често избухваха епидемии от едра шарка, но не чак толкова злокачествени като в Китай, където умираха стотици хиляди болни.

За това… за това трябва да докладвам — измърмори самураят, той и хората му покриха устата си, защото вярваха, че инфекцията и разпространението на болестта става чрез дишане на заразен въздух близо до болния.

Тайърър не го разбра. Само сви рамене.

— Мъжът е много болен, не се приближавайте!

— Няма да се приближаваме, да не мислиш, че съм луд? — Едрият мъж излезе на верандата. — Слушайте — рече на своите хора — не казвайте нищо… за болестта на другите на площада или ще настъпи паника. Проклети чуждоземни кучета. Междувременно си дръжте очите отворени, този Хирага е някъде тук.

Японците преровиха градината и външните постройки; целият персонал на Легацията и войниците се изтеглиха на сянка, чакаха с нетърпение да замаршируват надолу към кея и към корабите. Накрая самураят се поклони и закрачи обратно през портите, хората му се струпаха отвън. Джун все още бе вързан, ужасените градинари стояха коленичили в една линия, всички — със свалени шапки и гологлави. Щом самураят офицер ги приближи, те се заровиха още повече в мръсотията.

— Станете! — викна офицерът, възмутен, че никой от тях не е с избръснато теме на самурай или поне с някакви белези от меч, рани или друго нараняване типично за самураите. Ето защо заключи, че жертвата му е все още скрита някъде вътре или че е избягала. Ядосан още повече от неуспеха си, самураят се изправи пред Джун.

— За да се маскира, ронинът Хирага е обръснал цялата си глава или си е пуснал коса като тази паплач от градинари. Разпознайте го!

Джун стоеше на колене, превит, почти мъртъв. Бяха го били и свестявали, били и свестявали по заповед на Анджо.

— Разпознай този Хирага!

— Той е… той не е, не е там! — изкрещя младежът, когато желязната подметка на самурая го ритна в най-чувствителните части, после отново, а градинарите трепереха ужасени. — Той не е… не е там… Пак последва безжалостен удар. Отчаян, безпомощен и не на себе си, Джун посочи някакъв млад мъж, който падна на колене, пищейки, че е невинен.

— Затворете го! — изкрещя самураят офицер. — Заведете го пред съдията, оттам — в затвора и разпънете тази отрепка на кръст, отведете всичките, те са виновни, че са го укривали, отведете ги!

Градинарите бяха отведени, те пищяха, че са невинни, младокът ревеше, че е видял Хирага край къщата и ако го оставят, ще им покаже, но никой не му обръщаше внимание и виковете му, както и виковете на всички останали, бяха бързо и брутално сподавени.

Самураят офицер попи потта от челото си, доволен, че са изпълнили заповедите. Отпи малко вода от шише и се изплю, за да прочисти устата си, после пи отново, с удоволствие.

„Ийе — рече си той и потрепери. — Шарка! Болестта на гай-джин, която ни донесоха отвън! Всичко гнило идва отвън, трябва да изхвърлим гай-джин и да не ги пускаме в страната си за вечни времена.“ Ядосано наблюдаваше как музикантите се подредиха наперено — мислеше си за шиши, когото търсеше.

„Не е възможно този градинар да е прочутият шиши Хирага. Карма, че аз и моите хора тогава пристигнахме твърде късно и не видяхме него и другите, дето се спасиха. Не е карма. Бог ме гледаше отгоре. Ако ги бях видял с очите си, как щях да се преструвам, че уж е този, който ми посочи Джун. Къде ли е самият Хирага? Крие се някъде. Моля Господа да ми помогне.

Ийе, животът е любопитен. Мразя гай-джин, а вярвам в техния Исус, макар и тайно, както моят баща и дядо ми, и прадедите ми преди Секигахара. Да, вярвам в тоя Исус, единственото нещо от външния свят, което има стойност. И нали йезуитът учител Принсиз казваше, че вярата ни дава допълнителна сила, а да се безпокоиш за нещо е все едно куче да се тревожи за кокала си.

Хирага се крие някъде. Претърсих внимателно. Обаче той се е маскирал. Като какъв? Като дърво ли? Как?“

Зад стените приготовленията за заминаване продължаваха. Англичаните свалиха знамето. Музикантите свиреха. Ездачите бяха на седлата. Носилките — сложени на двуколки. Портите се отвориха, конните войници се подредиха, водеше ги гай-джин с японското име. Минаха през портите и тръгнаха по хълма надолу…

„Превръзките! — Откритието го удари в главата. Нямаше никаква чума! Умно — помисли си самураят офицер развълнуван, — но не достатъчно умно! Сега да ги пресрещна ли и да ги заклещя в една от тесните улички? Или да изпратя шпиони да го проследят и той да ме заведе при останалите?

Ще го проследя.“