Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

11.

Четвъртък, 20 септември

Кръчмата на Четиридесетте и седем ронини беше в една гориста уличка, недалеч от замъка в Йедо, разположена зад мръсния път и почти скрита зад висока, зле поддържана ограда. От улицата кръчмата изглеждаше мизерна и невзрачна. Отвътре бе претрупана, скъпа, солидна сграда. Добре оформени градини заобикаляха едноетажната постройка и нейните многобройни изолирани едностайни бунгала, разположени върху ниски колци и запазени за специални гости — лични посетители на кръчмата бяха преуспяващи търговци, но тя също бе и сигурен дом за различни шиши.

Сега, точно преди зората, кръчмата беше тиха, всички посетители, държанки, мама-сан, прислужници и прислужнички спяха. С изключение на шиши. Те се въоръжаваха мълчаливо.

Ори седеше на верандата на една от малките пристройки, кимоното му бе смъкнато до кръста. С голяма трудност сменяше сам превръзките на рамото си. Мястото беше силно зачервено сега, раздразнено и до болка чувствително. Цялата му ръка туптеше и Ори знаеше, че му е нужен спешно лекар. Дори и така да е, рече той на Хирага, много опасно е да доведат някой или те да отидат на посещение.

— Може да ме проследят. Не бива да рискуваме, толкова много шпиони има, а и Йедо е убежище на Торанага.

— Съгласен съм. Да се върнем в Канагава.

— Когато мисията свърши. — Пръстът му се плъзна и изчисти събралата се гной и болката го сряза някъде дълбоко във вътрешността му. „Няма закъде да бързам, лекарят ще среже каквото трябва и ще изчисти гнойта“, помисли си, макар че не вярваше много на думите си. Карма. И пак карма, ако тя продължи да гнои. Ори бе толкова погълнат, че не чу промъкването на нинджа през оградата и пропълзяването му до него.

Сърцето му се сви от страх, когато нинджата сложи ръка на устата му, за да спре всеки вик.

Аз съм — прошепна ядосано Хирага, после го пусна. — Можех да те убия двайсет пъти.

— Да. — Ори се насили да се усмихне и посочи. В храстите имаше друг самурай, стрелата бе опъната на ръката му. — Само че той е на стража, а не аз.

— Добре. — Хирага поздрави поста и се успокои, смъкна маската от лицето си. — Другите вътре ли са, готови ли са, Ори?

— Да.

— А ръката ти?

— Добре е. — Ори пое дъх и лицето му се сви от болка, щом дланта на Хирага се протегна и го сграбчи за рамото. Сълзи излязоха в очите му, ала не каза нищо.

— Ти си отговорен. Не можеш да дойдеш днес с нас, ще се върнеш в Канагава. — Хирага пристъпи на верандата и влезе вътре.

Ори го последва много отчаян.

Единадесет шиши въоръжени седяха върху чудесни татами. Деветима бяха сънародници на Хирага от Чошу. Двама бяха новодошли от Мори, бяха ги оставили да минат вчера, по-късно да избягат и да помолят за разрешение да се присъединят към групата.

Хирага седна уморено.

— Не успях да стигна на повече от двеста крачки до храма или Легацията, така че не можем да стреляме и убием господаря Йоши и другите, когато пристигат. Невъзможно е. Трябва да го причакаме другаде.

— Извини ме, Хирага-сан, но сигурен ли си, че това е господарят Йоши? — попита един от двамината от Мори.

— Да, сигурен съм.

— Още не мога да повярвам, че той ще рискува да излезе от замъка с няколко телохранители, само за да се срещне с отвратителните гай-джин. Много е умен, сигурно знае, че е идеална мишена за шиши, с изключение на шогуна; по-ценна мишена дори от предателя Анджо.

— Не е умен, аз го разпознах, бях съвсем близо до него веднъж в Киото — отвърна Хирага, тайно не се доверяваше на самураите от Мори. — Каквато и да е неговата причина, той може да рискува един път да отиде в Легацията без охрана, но не и два пъти. Сигурно затова районът е претъпкан със самураи на Бакуфу. Но утре Йоши ще бъде отново извън замъка. Явява се възможност, която не можем да изпуснем. Можем ли да направим засада някъде другаде? На някой друг?

— Зависи от броя на самураите с кортежа — рече самураят от Мори. — Ако срещата се проведе, както искат гай-джин.

— Ако се проведе ли? Ще се опита ли господарят Йоши да е хитър?

— Аз бих се опитал на негово място. Нали го наричат Лисицата.

— Какво би направил?

Мъжът се почеса по брадичката си.

— Бих се забавил някак си.

Хирага се намръщи.

— Но ако той отиде в Легацията както вчера, къде ще е най-подходящо?

Ори се обади:

— При слизането от паланкина. В двора на гай-джин.

— Не можем да стигнем там, дори с риск за самоубийство.

Тишината стана по-дълбока. Тогава Ори допълни тихо:

— Колкото са по-близо до портите на замъка, толкова повече в безопасност ще се чувстват неговите капитани, затова по-малко ще е тяхната най-близка охрана и най-малка наблюдателността им при излизане… или влизане.

Хирага кимна доволен и му се усмихна, после се приближи до един от своите сънародници:

— Когато къщата се събуди, кажи на мама-сан да заведе Ори на лекар, тайно и бързо.

Ори веднага се намеси:

— Съгласихме се, че не е безопасно.

— Трябва да бъдем предпазливи. Идеята ти е идеална.

Ори се поклони с благодарност.

— По-добре да ида при лекар, а?

 

 

При първи зори Филип Тайърър полутичаше, полувървеше към кея с двама шотландски войни и един сержант.

— За Бога, Филип, двама души охрана са повече от достатъчно — бе казал преди Сър Уилям. — Ако японците възнамеряват да ни причинят зло, целият гарнизон няма да е способен да те защити. Съобщението трябва да се изпрати на Кетърър и ти ще го направиш. Довиждане!

Като сър Уилям той трябваше да мине през стотиците мълчаливи самураи, които се върнаха точно преди зазоряване. Никой не го обезпокои и явно знаеха за неговото присъствие от бързото премигване в очите им. Сега отпред беше морето. Усили крачка.

— Спри, кой върви там, или ще ти отвея шибаната глава — извика нечий глас от сенките и го накара да спре.

— За Бога — отвърна Тайърър, разтреперан от страх. — Кой, по дяволите, си мислиш, че е, това съм аз със спешно съобщение за адмирала и генерала.

— Съжалявам, господине.

Тайърър бързо влезе в катера и стигна за миг до флагмана. Радваше се, че е извън капана в Легацията, та почти щеше да заридае и накара гребците да гребат по-бързо. После се изкачи горе.

— Здравей, Филип — Марлоу наблюдаваше от главната палуба. — За какъв дявол си тук?

— Здравей, Джон, къде е адмиралът? Имам спешно съобщение за него от сър Уилям. Легацията е обкръжена от хиляди негодници.

— Господи! — Марлоу разтревожено го поведе по стъпалата, после по посока на кормилото. — Как, по дяволите, се измъкна?

— Просто минах. Оставиха ме да мина, не казаха нито дума, нито един от тях, просто ме оставиха да мина. Не се срамувам да ти кажа, че бях скован от страх — те са навсякъде, няма ги само зад нашите стени и долу до кея.

Матросът часови пред вратата на каютата поздрави учтиво:

— Добро утро, господине.

— Спешно съобщение за адмирала!

Веднага един глас просто изплющя иззад вратата:

— Тогава, за Бога, Марлоу, давай го! Съобщение от кого?

Марлоу въздъхна и отвори.

— От сър Уилям, господине.

— Какво, по дяволите, е направил този идиот… — Адмиралът Кетърър спря, като видя Тайърър. — А, вие сте неговият помощник, нали?

— Стажант-преводачът, господине, Филип Тайърър. — Той му подаде писмото. — Ами комплименти от Сър Уилям, господине.

Адмиралът отвори писмото. Беше облечен в дълъг вълнен нощен халат и малка шапчица за спане, очила с тънки рамки за четене и като зачете, той сви устните си: „Смятам, че е най-добре да забавите своето появяване на срещата днес, също и генералът, и другите посланици. Ние сме изцяло заобиколени от стотици, ако не и хиляди самураи. Засега не са направили нищо лошо и не са попречили на никого да излезе, все още. Разбира се, те имат правото да разположат войските си, където пожелаят. Може би е просто блъф, за да ни объркат. За безопасността обаче аз ще се справя с Бакуфу сам, стига те да се появят, както поискахме. (Ако това се случи, ще вдигна син вимпел и ще се опитам да ви съобщя развитието на нещата.) Ако Бакуфу не се появят, ще почакам ден или два, после може да наредя позорно изтегляне. Междувременно, видите ли знамето смъкнато, това ще означава, че те са ни помели. После можете да предприемете действието, което смятате за подходящо. Оставам, господине, ваш предан слуга…“

Адмиралът внимателно препрочете писмото, после каза решително:

— Г-н Марлоу, помолете капитана и генерала да се присъединят към мен веднага. Изпратете следното съобщение до всички кораби: „Незабавно да тръгнат към позициите си. Всички капитани на рапорт на борда на флагмана на обяд.“ После изпратете сигнал на посланиците, като ги помолите да бъдат любезни да се присъединят и към мен колкото е възможно по-скоро. Г-н Тайърър, закусете малко и бъдете готов да отнесете отговора след няколко минути.

Но, господине, не мислите ли…

Адмиралът вече бе зад затворената врата.

— Джонсън!

Неговият ординарец се появи мигновено.

— Бръснарят идва, господине, вашата униформа е току-що изгладена, закуската е готова, щом седнете на масата, овесена каша, вряла.

Погледът на Кетърър падна върху Марлоу и Тайърър:

— Чий дявол чакате тук?

 

 

В Йокохама катерът на Струан — единственият с парен двигател, задвижван с витло, малко корабче в Япония — се олюля на кея, вятърът леко издуваше към сивото море под облаците. Джейми Макфей се покатери пъргаво по стълбите, после забърза по кея, насочи се към двуетажната сграда, която стърчеше на Хай стрийт. Беше едва осем часът, но той беше вече навън, за да посрещне пощенския кораб, дето пристигна със зората, за да прибере пощата, пратките и последните вестници, които неговият китайски помощник товареше на каруцата. Стискаше в ръка два плика, единия отворен, другия запечатан.

— Добро утро, Джейми — пресрещна го Габриел Нетълсмит; появи се измежду малката групичка сънливи търговци, които очакваха корабите си. Беше нисък дундьо, мръсен, вонящ, смърдеше на мастило, непрани дрехи и пури, дето пушеше вечно, редактор и издател на „Йокохама Гуардиан“, вестника на компанията, един от многото в Азия, явно или тайно притежавани от Струан. — Какво има?

— Много неща.

— Бъди любезен да се присъединиш към мен за лек обяд. Съжалявам, че не мога да се спра.

Още флотата бе на котва, но пристанището беше пълно с катери, които работеха за петдесетте търговци, други се струпаха край пощенския кораб, мнозина отиваха или се връщаха към него. Джейми беше първи на брега, въпрос на принцип за него и проява на търговска целесъобразност, тъй като цените на съществени налични стоки в малки количества можеха да варират широко в зависимост от дошлите с пощата новини. От Хонконг до Йокохама се стигаше с пощенски кораб за девет дни, а през Шанхай — за единайсет, стига времето да позволеше. Пощата от вкъщи, от Англия, пристигаше за осем до дванайсет седмици, ако времето и пиратите не попречеха, а денят, в който тя пристигаше, пък беше ден на тревоги и радост, на ужас или нещо средно, но пощата винаги бе добре дошла, очакваха я и се молеха за нея.

Норбърт Грейфорт от „Брок и синове“, основният конкурент на компания Струан, беше на сто ярда от брега; седеше удобно насред корабчето, гребците гребяха усилено, а той гледаше наоколо с телескопа си. Макфей знаеше, че го наблюдават, но днес не се безпокоеше от това. „Много скоро ще го научи негодникът, ако и не го знае вече“ — мислеше си той, като се чувстваше необикновено изплашен. Не беше изплашен за Малкълм Струан, за компанията, за себе си и за бъдещето, а за своята ай-джин — държанката, която го очакваше търпеливо в тяхната къщичка в Йошивара, отвъд канала, извън оградата.

Той забърза. Трима или четирима пияни лежаха до канала на Хай стрийт като стари торби с въглища, други се размотаваха насам-натам. Настъпи някакъв мъж, избягна шумна група от пияни търговски моряци, клатушкащи се към корабите си, изкачи се бързо до просторното фоайе на компания Струан, по стълбите до площадката, пое надолу по коридора край складовете. Стоките се намираха в дъното.

Отвори една врата и надникна вътре.

— Здравей, Джейми — поздрави го от леглото Малкълм Струан.

— О, здравей, Малкълм, добро утро. Не бях сигурен, че си вече буден. — Затвори вратата, като забеляза, че тази на съседната стая е открехната, отиде до тиковото легло, пристигнало като всички мебели от Хонконг или Англия. Малкълм Струан беше с ужасно лице, немощен, подпрян на възглавници — пътуването с кораб от Канагава вчера бе изцедило повечето от оскъдните му сили, макар че д-р Бабкот го бе държал упоен и че бяха пътували колкото може по-плавно. — Как си днес?

Струан се взря в него, сините му очи изглеждаха мътни и хлътнали в ябълките, беше с големи сенки.

— Пощата от Хонконг не е ли добра? — Думите бяха толкова прями, че не дадоха никаква възможност на Макфей да представи новините по-меко.

— Да, съжалявам. Чу ли сигналния пистолет? Когато се зададеше пощенският кораб, началникът на пристанището даваше салют, за да вдигне на крак колонията — същото се правеше по целия свят, където британците имаха колонии.

— Да, чух го — отвърна Струан. — Преди да ми кажеш лошата вест, затвори нейната врата и ми подай нощното гърне.

Макфей се подчини. Зад вратата имаше всекидневна, а оттам врата за спалнята, най-хубавата в цялата сграда, която обикновено се пазеше изключително за тай-пана, бащата на Малкълм. Вчера по настояване на Малкълм и за късмет на Анжелик тя се настани там. Новината веднага плъзна из колонията, подхрани доклади и слухове, че тяхната Анжелик е станала новата Дама на лампата. Дори започнаха обзалагания, че е нещо повече за Струан. Всеки мъж мечтаеше да е на мястото на Малкълм.

— Вие сте полудели — укори Макфей някои от тях предишната вечер в клуба. — Нещастният човек е в ужасно състояние.

Д-р Бабкот го бе прекъснал:

— Той ще се оправи, преди да разбереш.

— Сякаш се чува сватбен звън, Господи! — възкликна един от посетителите.

— Пий си вкъщи — извика друг екзалтиран. — О, колко хубаво, ще си имаме наша, собствена сватба, нашата първа сватба.

— Че ние имахме доста сватби, Чарли, ами нашите мусуме?

— Те не се смятат, за Бога, имам предвид истинска църковна сватба… и едно истинско кръщене, и едно…

— Бързаш, за Бога, рибата е още в морето, ти слагаш тигана.

— Говори се, че са били потайни като невестулки, не че го обвинявам…

— Анжелик, хубавелката, не е дори сгодена, за Бога! Кажи го още веднъж, усъмни се в нейната чест и аз добре ще те подредя, за Бога!

Макфей въздъхна. Неколцина пияни се сбиха и счупиха бутилки, двама бяха изхвърлени на четири крака. Снощи, когато надникна, преди да си легне, Малкълм спеше, а тя дремеше на стол до леглото. Той нежно я събуди:

— По-добре да поспите истински, г-це Анжелик, г-н Струан няма да се събуди сега.

— Да, да, благодаря ви, Джейми.

Съзерцаваше я, протегнала се като задоволена котка, полузаспала, косата й разпиляна по голите й рамене, халатът й с висока талия, развързан, падаше на гънки каквито императрица Жозефина бе обожавала преди петдесет години и които няколко парижки домове за висша мода се опитваха да върнат отново; всичко от нея пулсираше с привличаща жизненост. Неговата стая беше надолу по коридора. Дълго време не заспа.

Струан плувна в пот. Усилието да използва нощното гърне бе огромно, за малко да покаже цялата болка; и никакви изпражнения, само малко урина с кръв.

— Джейми, каква е лошата вест?

— О, ами, ще видиш…

— Господи, кажи ми!

— Баща ти е починал преди девет дни, същия ден, когато корабът с пощата е тръгнал от Хонконг към нас. Погребали са го три дни по-късно. Майка ти ме помоли да уредя връщането ти незабавно. Нашият пощенски кораб с новината за твоето раняване, за лошия ти късмет няма да пристигне в Хонконг през следващите четири-пет дни. Съжалявам — добави той неуверено.

Струан чу само първото изречение. Новината беше неочаквана и дойде като неочаквания удар с меча в тялото му. Той се радваше много, но и много се натъжи. Чувствата му бяха смесени — вълнуваше се, че най-после ще може да управлява компанията, за което се бе подготвял през целия си живот. Баща му получаваше кръвоизливи от години, майка му го поддържаше, спокойно го убеждаваше, придумваше, ръководеше и му помагаше през лошите времена. Лошото беше негов постоянен спътник и се дължеше главно на пиенето, което бе като лекарство за баща му; с него притъпяваше заслепяващото го главоболие и пристъпите на треската, маларията, задуха, мистериозната смъртоносна треска, поразила по-рано населението на Хонконг и замряла сега временно благодарение на тъмния екстракт на хинина.

„Не мога да си спомня година, в която баща ми да не се тръшваше поне два пъти на месец с треска, че и повече, мисълта му блуждаеше с дни наред, дори запарки от безценната хининова кора, която дядо бе донесъл от Перу, не му помагаха, макар да спираха треперенето по-бързо от всяко друго средство. Но хининът не спаси горкичката малка Мери, тогава тя беше на четири, а аз на седем; толкова рано опознах смъртта, значението й и нейната фаталност.“

Струан въздъхна тежко. „Слава Богу, че нищо не засегна майка ми. Въпреки чумата, маларията, възрастта, нещастията тя е все още млада жена, няма и трийсет и осем, стегната въпреки седемте си деца, желязна подкрепа за всички ни, способна да се справи с всяка болест, всяка буря, дори с горчивината, с вечната омраза между нея, баща ми и шибания Тайлър Брок… В допълнение и трагедията миналата година, когато обичните ни близнаци Роб и Дънрос се удавиха край Шек-О, дето е лятната ни къща. А ето и горкият татко… толкова много смърт.

Тай-пан. Сега аз съм тай-пан на Търговската къща.“

— Как? Какво каза, Джейми?

— Просто казах, че съжалявам, и ето, ето ти писмо от майка ти.

Струан пое плика с усилие.

— Как най-бързо мога да се върна в Хонконг?

— С „Морският облак“, но не се очаква да тръгне до две-три седмици. Единствените търговски кораби сега тук са бавни. До седмица не се очаква кораб за Хонконг. Пощенският е най-бързият. Можем да го накараме да тръгне веднага, ала на връщане трябва да мине през Шанхай.

След вчерашното пътуване идеята за единайсетдневен курс, и то главно в бурно море, дори с тайфуни, ужаси Малкълм. Все пак той нареди:

— Говори с капитана. Убеди го да пътува директно до Хонконг. Какво друго има в пощата?

— Не съм я прегледал още, но ето — силно обезпокоен от внезапната бледост на Струан, Макфей му предложи „Хонконг Обзървър“. — Нищо добро, изплашен съм: Американската гражданска война е чудовищна, с десет хиляди убити — битки в Шило, Феър Оакс, редица селища, друга в Бул Рън със съюзническата армия и всеки десети е убит. Ходът на войната се е променил завинаги с използването на пушки със задно пълнене, магазинните пушки и оръдията. Цената на памука се е вдигнала до небето от съюзната блокада на Юга. Паника на Лондонската борса, а в Париж — слухове, че Прусия скоро ще нападне Франция. Тъй като Принцът консорт почина през декември, кралица Виктория не се е появила още публично, говори се, че се е стопила от скръб. Мексико: изтеглили сме нашите сили, очевидно е, че лудият Наполеон III е решил да го направи френски доминион. Глад и бунтове из цяла Европа. — Макфей се поколеба. — Мога ли да ти донеса нещо?

— Нов стомах. — Струан погледна плика, който стискаше в ръката си. — Джейми, остави ми вестника, прегледай пощата, после се върни и ще решим какво да направим, преди да тръгна…

Чу се слаб шум и двамата погледнаха съседната врата, сега тя бе наполовина отворена. Там стоеше Анжелик с елегантен пеньоар над нощницата.

— Здравей, cheri — усмихна се девойката веднага. — Стори ми се, че чух гласове. Как си днес? Добро утро, Джейми. Малкълм, изглеждаш по-добре. Мога ли да ти донеса нещо?

— Не, благодаря. Влез. Седни, изглеждаш чудесно. Спа ли добре?

— Не съвсем, но няма значение — каза тя, макар че бе спала великолепно. Край нея се носеше мирис на парфюм, момичето го докосна леко и седна. — Ще закусим ли заедно?

Макфей откъсна вниманието си от нея.

— Ще се върна, когато уредя всичко. Ще кажа на Джордж Бабкот.

Щом вратата хлопна, тя погали челото на Струан, а той улови ръката й, обожаваше я. Пликът се плъзна на пода. Анжелик го вдигна. Леко се намръщи.

— Защо си натъжен?

— Татко е починал.

Тъгата му я накара да се разплаче. Още като дете бе открила колко е лесно да заплаче, да пророни сълзи по свое желание и да гледа техния ефект върху другите, в частност леля й и чичо й. Всичко, което трябваше да направи, бе да си помисли за майка си, която умря при раждането на брат й.

— Но, Анжелик — казваше леля й през сълзи, — бедният малък Жерар е единственият ти брат, ти никога няма да имаш друг, неистински, дори твоят лентяй баща да се ожени повторно.

— Мразя го — отвръщаше тя.

— Не е негова вината, горкото момче, раждането му беше ужасно.

— Не ме интересува, той уби мама, уби я!

— Не плачи, Анжелик…

И сега, когато Струан изрече същите думи, сълзите лесно потекоха, защото наистина й бе мъчно за него. „Горкият Малкълм, да загуби баща си — той беше добър човек, добър към мен. Горкичкият Малкълм се опитва да бъде смел. Няма значение, скоро ще се оправиш, сега е много по-лесно да стоиш в стаята, миризмата е намаляла, почти е изчезнала.“ Внезапен спомен за баща й изплува в главата й: „Не забравяй, че този Малкълм ще наследи скоро всичко, корабите, властта и…“

„Няма да мисля за това. Или… или за другото.“

Анжелик подсуши очите си.

— Кажи ми всичко.

— Няма друго. Баща ми е мъртъв. Погребали са го преди дни и аз трябва да се върна в Хонконг веднага.

— Естествено, веднага, но не преди да се оправиш. — Тя се наведе и леко го целуна. — Какво ще правиш, когато стигнем там?

Струан строго заяви:

— Аз съм наследникът. Аз съм новият тай-пан.

— Тай-пан на Търговската къща ли? — Анжелик се престори, че изненадата й е неподправена, после деликатно добави: — Малкълм, скъпи, ужасно е за баща ти, но… но, но не е неочаквано, нали? Татко ми каза, че той бил болен отдавна.

— Да, очаквахме го.

— Тъжно е, но… тай-пан на Търговската къща, мога ли първа да те поздравя. — Тя се поклони така елегантно като пред крал и седна отново, доволна от себе си. Гледаше я странно. — Какво има?

— Нищо, просто ме караш да се чувствам толкова горд, толкова чудесен. Ще се омъжиш ли за мен?

Сърцето й спря да бие, лицето й пламна. Но мисълта й заповяда да бъде благоразумна, да не бърза и Анжелик се зачуди дали да бъде толкова сериозна колкото него, или да даде изблик на чувствата си, тъй като във въпроса му почувства своята победа. Реши да го накара да се усмихне.

La! — започна тя весело, като го подразни, веейки си с носната си кърпа. — Да, ще се омъжа за вас, господин Струан, но само ако вие… — поколеба се, после бързо добави: — Само ако вие се оправите бързо, ако ми се подчинявате безпрекословно, ако се отнасяте с голяма любов към мен, ако ме обичате лудо, ако построите замък на хълма в Хонконг, дворец на Шанз-Елизе, ако пригодите един катер за брачно ложе, детска стая в злато или ако ми намерите имение от милиони хектари!

— Бъди сериозна, Анжелик, изслушай ме, аз съм съвсем сериозен!

„О, и аз съм сериозна“ — помисли си тя, поласкана, че Струан се усмихва отново. Нежна целувка, но този път по устните, пълна с обещание.

— Е, господине, не се подигравайте с беззащитната млада дама.

— Не ти се подигравам, кълна се в Бога. Ще се омъжиш ли за мен? — Силни думи, но той нямаше още сили, за да седне или да се протегне, та да я притегли по-близо до себе си. — Моля те.

Очите й се насълзиха.

— Може би, когато си по-добре… и само ако ми се подчиняваш безпрекословно, ако се отнасяш към мен с любов…

— Безпрекословно, щом това е думата, която искаш да чуеш.

— О, да, пардон. Безпрекословно и т.н. — Отново прекрасна усмивка. — Може би, г-н Струан, най-напред трябва да се опознаем, после да се съгласим на годеж и после, Monsieur le tai-pan de la Noble Maison[1], кой знае?

Обхвана го радостно чувство.

— После, значи ли това „да“?

Наблюдаваше го, караше го да чака. С цялата си нежност, която можеше да събере, Анжелик промълви:

— Ще го обмисля сериозно, но първо трябва да ми обещаеш, че ще оздравееш бързо.

— Ще оздравея, кълна се.

Момичето попи отново очите си.

— Сега, Малкълм, моля те прочети си писмото от майка ти, аз ще поседя с теб.

Сърцето му биеше силно. Въодушевлението, което усети, отнесе болката. Но пръстите не му се подчиняваха и той не можеше да разчупи печата.

— Ето, Анжел, прочети ми го. Ще го направиш ли, моля те?

Тя веднага разчупи печата и прегледа написаното; бе една-единствена страница.

— Скъпи мой сине — прочете на глас, — с голяма тъга трябва да ти съобщя, че баща ти почина и сега нашето бъдеще остава в твоите ръце. Той умря, както спеше, горкичкият, погребението ще е след три дни. Умрелият си е умрял, а ние, живите, трябва да продължим борбата, докато сме живи. Завещанието на баща ти потвърждава, че ти си наследник и тай-пан, но за да бъде законно приемането на наследството, то ще се прочете пред свидетели съгласно волята на твоя обичан дядо. Свидетелите сме аз и компрадорът Чхан. Справи се с нашите японски интереси, както говорихме, и се върни колкото е възможно по-бързо. Твоя предана майка. — Сълзите отново изпълниха очите й, тя внезапно си представи, че е майката, която пише на своя син.

— Това ли е всичко? Никакъв постскриптум ли няма?

— Не, cheri, нищо друго, само „твоя предана майка“. „Колко смело от нейна страна, щях ли да съм и аз толкова смела?“

Забравила всичко, с изключение на чудото, което се бе случило, Анжелик му подаде писмото и отиде до прозореца, оттам погледна към пристанището, избърса си очите и отвори прозореца. Въздухът беше свеж и отнесе миризмата на болничната стая. „Какво да направя сега? Да му помогна ли да се върне по-бързо в Хонконг, далеч от тази ужасна дупка. Почакай… майка му ще се отнесе ли благосклонно към нашата сватба? Не зная. Ако бях на нейното място, щях ли да се отнеса благосклонно? Сигурна съм, че тя не ме харесва, колкото и пъти да я срещнех, беше толкова важна и се държеше на разстояние, обаче Малкълм каза, че се държи така с всички извън семейството.“ „Почакай, докато я опознаеш, Анжелик, тя е толкова чудесна и силна…“

Вратата се отвори и без да почука, влезе А Ток с малък поднос за чай в ръка.

Не хо ма, господар, добър ден. — Двата й златни зъба, с които много се гордееше, проблеснаха. — Господар спа добре, а?

На перфектен кантонски Малкълм й отвърна:

— Спри да говориш безсмислици!

— Аййиайя! — А Ток беше лична бавачка на Струан, която се грижеше за него, откакто се бе родил. Тя не обърна внимание на Анжелик, вниманието й бе насочено към Струан. Пълна, яка и на петдесет и шест години, облечена в традиционната бяла риза и черни панталони, на гърба й висеше дълга опашка, която показваше, че е избрала да бъде бавачка като своя професия и затова се е заклела да остане целомъдрена през целия си живот, и никога да няма собствени деца, които биха й попречили да бъде лоялна. Следваха я двама кантонски прислужници с горещи кърпи и вода, за да го изкъпят. А Ток високо им нареди да затворят вратата.

— Господар, къпе се, а? — Бавачката многозначително погледна Анжелик.

— Ще се върна по-късно, cheri — рече девойката.

Струан не каза нищо, само кимна и се усмихна, после отново загледа писмото, потънал в мисли. Анжелик остави вратата открехната. А Ток измърмори неодобрително, затвори я, нареди на двамата да побързат с банята и му подаде чая.

— Благодаря ти, майко — обърна се към нея на кантонски Малкълм, нарече я с обичайното обръщение за такава специална личност, която го бе обичала, носила и пазила, когато е бил малък и беззащитен.

— Лоши новини, а, синко — въздъхна А Ток.

Новините бързо се разнасяха из китайската общност.

— Лоши. — Малкълм сръбна от чая. Беше приятен на вкус.

— След като те изкъпят, ще се почувстваш по-добре и тогава можем да поговорим. Уважаемият ти баща бе закъснял за срещата си с боговете, сега е там и ти си тай-пан, така че всяко зло за добро. После ще донеса специален чай, който намерих заради теб, той ще излекува всичките ти болежки.

— Благодаря ти.

— Ти ми дължиш един сребърен таел[2] за лекарството.

— Една петнайсетина.

— Аййиайя, поне половината.

— Аййиайя, една двайсетина, майко. — Почти без да мисли, Малкълм се спазари с нея автоматично, без да проявява неучтивост. — Ако спориш с мен, ще ти напомня, че ми дължиш шестмесечно възнаграждение за погребението на баба ти.

Единият от прислужниците се изкикоти зад гърба й, но тя се престори, че не го е чула.

— Щом така казваш, тай-пан. — А Ток използва титлата деликатно, за първи път го нарече така, наблюдаваше го, не пропускаше нищо, после щракна на двамата да го изтъркат и измият внимателно и както трябва. — Побързайте. Трябва ли моят син, тай-панът, да търпи вашите несръчни услуги целия ден?

— Аййиайя — измърмори единият от тях неблагоразумно.

— Внимавай, кучи сине — изруга го тя сладникаво на диалект, който Струан не разбираше. — Просто се залови за работата и мисли му, ако порежеш моя син, докато го бръснеш; ще ви държа под око. Отнасяйте се към моя син като с императорски нефрит или ще ви попилея и да не чувам гък!

— Да не чувала гък! Аййиайя, стара жено, ти идваш от Нин Ток, едно смотано говняно село, известно само с пръдните ви.

— Един сребърен таел казва този цивилизован човек, може да ви победя пет или седем пъти на маджонг[3].

— Става! — отвърна мъжът грубо, макар А Ток да бе майсторка в играта.

— За какво си говорите? — попита Струан.

— Слугински дрънканици, нищо особено, синко.

Когато свършиха с тоалета му, китайците го облякоха в чиста риза.

— Благодаря. — Струан се чувстваше освежен.

Те се поклониха учтиво и излязоха.

— А Ток, залости вратата й тихо.

Жената се подчини. Острият й слух долови шумоленето на поли в съседната стая и тя реши да е нащрек. „Отвратителна чуждестранна развратница с дяволска утроба и с нейната нефритова порта, така й текат лигите за господаря, че всеки цивилизован човек може да чуе как си преглъща слюнката.“

— Запали свещта, моля те.

— А? Зле си с очите ли, синко?

— Не, няма такова нещо. Кибритът е на бюрото. — Кибритът беше последен шведски патент, обикновено го държаха заключен, защото често изчезваше. Дребните кражби бяха обикновено нещо в Азия. Тя взе един кибрит разтревожена, не разбираше защо клечките не могат да се запалят никъде другаде, освен отстрани на специалната кутия. Бе й го обяснил, но А Ток само мърмореше нещо за чуждестранните дяволски магии.

— Къде да поставя свещта, синко?

Посочи масичката до леглото, където лесно можеше да я стигне.

— Тук. Сега ме остави за малко.

— Ама, аййиайя, трябва да поговорим, толкова много неща трябва да обмислим.

— Зная. Само ме изчакай отвън и не пускай никого, докато не ти извикам.

Мърморейки, бавачката излезе. Многото приказки и лошите новини изтощиха Струан, той едва-едва закрепи свещта отстрани на леглото, после легна за миг.

Преди четири години, за шестнайсетия му рожден ден, майка му го заведе на хълма да си поговорят насаме:

— Сега си вече голям, за да научиш някои тайни на Търговската къща. В нея винаги ще има тайни. Баща ти и аз ще пазим някои от тях, докато станеш тай-пан. Аз ще крия едни от баща ти, а други — от теб. Сега ще ти споделя нещо, не с него или с братята и сестрите си. Тази тайна не бива да се споделя с никого при никакви обстоятелства. С никого, обещаваш ли ми пред Бога?

— Да, мамо, заклевам се.

— Първо: някой ден може да ни се наложи да си разменяме лична или опасна информация в писмо — никога не забравяй, че написаното може да се прочете от чужди очи. Когато и да ти пиша, винаги ще добавям П.С. Обичам те. Ти ще правиш същото, винаги, без да го пропускаш. Но ако липсва П.С. Обичам те, тогава писмото съдържа важна и тайна информация от мен до теб или от теб до мен. Гледай! — Тя запали няколко клечки кибрит и ги задържа под лист хартия, не го подпали, но без малко да го опърли, пламъкът се местеше под редовете. Невероятно! Появи се скрито съобщение: „Честит Рожден ден, под възглавницата ти има чек за десет хиляди лири. Пази го тайно, харчи ги разумно.“

— О, мамо, наистина ли? Наистина ли са десет хиляди?

Да.

— Аййиайя! Но как го направи? Написаното!

— Вземи чиста перодръжка или писалка и напиши твоето съобщение внимателно с течността, която ще ти дам, или с мляко, после остави написаното да изсъхне. Когато нагрееш листа, както го направих, то ще се появи. — Тя драсна друга клечка и подпали крайчето на листа. Двамата мълчаливо гледаха как той изгоря. Майка му изсипа пепелта на земята и я настъпи с ботушите си. — Когато станеш тай-пан, не се доверявай никому — добави със странен глас, — дори и на мен.

Сега Струан държеше писмото й над пламъка на свещта. Думите се появиха, нямаше грешка — нейният почерк.

„Съжалявам, че трябва да ти съобщя, но баща ти умря в агония, препил с уиски. Той трябва да е подкупил слуга, за да се измъкне навън. Повече ще ти кажа лично. Благодаря на Господа, че той се спаси от нещастието си, но за това са виновни Брок, моят проклет баща и брат ми Морган, които не ни даваха мира и предизвикаха неговите удари — баща ти получи последния точно когато ти замина. Разбрахме, но вече беше твърде късно, за тяхната тайна победа на Хавайските острови срещу нас. Джейми знае подробностите.“

Струан спря за миг, прилоша му от гняв, „ще си уредим сметките“, обеща си той, после продължи:

„Пази се от нашия приятел Дмитрий Сибородин. Открихме, че е таен агент за оня революционно настроен президент Линкълн, а не за Юга, както се преструва. Пази се от Анжелик Ришо…“

Сърцето му се сви от внезапен страх.

„Нашите парижки агенти ни пишат, че чичо Мишел Ришо е фалирал наскоро след като тя е заминала и сега е в затвора за дългове. Още факти: баща й поддържа много бедна компания, има значителни дългове от хазарт и тайно се хвали на близките си, че скоро ще представя всички наши френски интереси — получих писмото ти от 4-ти, което се отнася до нея, не я провокирай — той е несъстоятелен. Друга от неговите «тайни»: ще му бъдеш зет догодина. Разбира се, смешно, та ти си твърде млад за женитба, а аз не мога да измисля по-лоша връзка. Поотделно или заедно, те ти готвят капан, синко. Бъди предпазлив и се пази от женската хитрост.“

За първи път в живота си Малкълм се ядоса на майка си. Треперейки, той пъхна листа в пламъка, докато целият изгоря, после духна пепелта, духна пламъка, хвърли свещта и легна. Повръщаше му се, сърцето му биеше бясно, през цялото време един глас вътре в него крещеше: как се осмелява тя да разследва Анжелик и нейното семейство, без да ме пита! Как може така да сгреши! Каквито и грехове да са извършили те, не бива да обвиняваме Анжелик за това. Божията майка знае, че не бива да се обвиняват децата за бащините им грехове! Не беше ли моят обичан дядо лош, не беше ли убиец и нищо повече от пират, какъвто е и нейният баща? Майка ми е ужасна лицемерка! Не е нейна работа за кого ще се оженя. Животът си е мой и ако искам да се оженя за Анжелик догодина, ще го направя. Майка не знае нищо за Анжелик — а когато научи истината, ще я заобича, както аз я обичам… за Бога! Тя…

— О, Господи! — Струан изохка, болката го разкъса отвътре.

Бележки

[1] Г-н тай-пан на Търговската къща (фр.). — Б.пр.

[2] Сребърна монета с тежест 1.5 унция (кит.). — Б.пр.

[3] Китайска хазартна игра.