— Завчера, господарю, с пощенски гълъб, изпратен до господаря Анджо в Йедо — отвърна невъзмутимо Уакура, дворцовият управител, началник на всички дворцови чиновници. Откритият гняв на госта не го трогна ни най-малко, но все пак прикри радостта си — с нетърпение бе очаквал тази среща, която бе уредил в собственото си жилище в двореца. — Официалният свитък, подписан от шогуна по искане на Императора, бе изпратен и, надявам се, ще бъде връчен на господаря Анджо още същия ден.

Йоши се разяри още повече. Неговият предшественик шогунът Торанага бе превърнал пощенските гълъби в изключителна и единствена собственост на шогуната. За два и половина века това съобщително средство бе западнало поради ненужност и сега се използваше само за такива съдбоносни вести като смърт на шогун или на император. Бакуфу предпочиташе да се прави, че не забелязва как от години някои дзайбацу лихвари в Осака скришом изпращат гълъби — бе ги оставил изложени на наказателни мерки, допълнителни данъци и услуги, стига само самият Бакуфу да пожелае да приведе закона в сила.

— А слабоумният ултиматум до гай-джин? Той пък кога ще бъде връчен? — запита Йоши.

— Незабавно, господарю. Искането на Императора бе включено в посланието, изпратено със същия гълъб, потвърдено от шогуна Нобусада, и със забележката: „Да се връчи незабавно.“

— Заповедта е бака, а бързането е още по-бака. — Йоши придърпа ватираната си наметка по-плътно около раменете. Заради лекия дъжд, който оросяваше градините навън, въздухът бе не само мразовит, но и влажен. — Изпрати нов гълъб, за да отмениш заповедта.

— Ако зависеше от мен, господарю, щях да го сторя тутакси, след като ти ми нареждаш. Веднага, щом си тръгнеш, ще помоля за разрешение, ала ми се струва, че твоето желание е позакъсняло; водачът на гай-джин вече ще е получил заповедта, може да са му я предали още вчера.

Уакура успешно се преструваше на разкаян. Това събитие бе връхната точка след години на интригантстване в подкрепа на императорската воля, такова бе и мнението на повечето даймио, на мнозинството от дворцовите благородници, на Огама, който понастоящем държеше властта в Киото, макар Портите привидно пак да се охраняваха от ненавистния шогунат — но единствено с разрешението на Огама, такова бе и становището на принцеса Язу, а най-важното — неговите собствени възгледи бяха същите.

Преди няколко дни изкусно и прозорливо бе избрал подходящия момент. Бе причакал принцесата по време на утринната й разходка из дворцовите градини и с един удар бе обезвредил шогуната, Бакуфу, както и Йоши — най-опасния си враг.

— Принцесо, чувам, че някои придворни, приближени на Божествения, като вземат предвид твоите интереси, си шепнат, че господарят, твоят съпруг, трябва колкото се може по-скоро да назначи господаря Нори Анджо за тайро.

— Нори Анджо? — недоверчиво възкликна принцесата.

— Мъдрите люде, принцесо, смятат, че това трябва да стане бързо и безшумно. Йедо гъмжи от заговори и така ще се предпазим от сблъсъци с… честолюбиви врагове — деликатно й обясни Уакура, — врагове, които постоянно вредят на почитаемия ти съпруг и със сигурност поддържат връзки с проклетите шиши. Спомни си за Оцу!

— Като че ли мога някога да го забравя! Не че имам някакво влияние, за да уредя такъв въпрос, но Анджо е тъпанар и глупак. А стане ли тайро, ще се държи още по-нахално.

— Така е, от друга страна обаче, ако го издигнем над останалите старейшини, ще платим съвсем ниска цена за сигурността на твоя господар шогуна, докато е непълнолетен, и ще запушим устата на единствения му съперник… господаря Йоши.

— Може ли един тайро да го свали от поста му на настойник?

— Навярно, принцесо. Мъдреците си шепнат, че Анджо има в своя полза още едно достойнство — той е съвършеното оръдие срещу гай-джин: малоумен е, ала се покорява на императорските повели. Божественият ще забележи неговата преданост и без съмнение ще го възнагради за подобна заслуга. Чух умните люде да твърдят, че колкото по-безшумно и бързо стане това, толкова по-добре.

„Колко лесно посях семето, което разцъфтя като орхидеите в добре наторената ми оранжерия! Постъпих разумно, като ловко постигнах нейния брак. Ето че стана благодарение на нейните думи, подшушнати в ухото на оня бавно схващащ младок, на неколцината васални благородници и на моите съвети, потърсени и дадени навреме.

На ти сега, Йоши Торанага — мислеше си дворцовият управител щастливо. — Йоши красавеца, коварния, силния, знатния, изчакващ и душещ по пътя към властта, готов да започнеш гражданската война, от която аз и всички, с изключение на неколцина крайни благородници се боим; войната, която ще съсипе възраждането на императорската власт и отново ще постави Двора в пълното подчинение на поредния разбойник военен диктатор, яхнал Портите, и по този начин ще ни лиши от възнагражденията ни, та пак да станем просяци.“

Уакура потисна побилите го тръпки. Само преди няколко поколения тогавашният император бе принуден да продава подписа си по улиците, за да събере пари за храна. Само допреди няколко поколения дворцовите сватби се уговаряха с честолюбиви даймио новобогаташи, с мъка придобили самурайско звание, а единствените им достойнства, за да получат по-висок ранг, бяха военните им подвизи и парите им. Съвсем до неотдавна…

„Не — мислеше си управителят, — това повече няма да се повтори. Щом соно-джой се превърне в реалност, нашите предани приятели шиши ще се разформироват и ще се завърнат във феодалните владения, всички даймио ще се преклонят пред Него, ние в Двора ще поемем управлението и отново ще се върне златният ни век.“

Той се изкашля и натъкми необятните ръкави на натруфените си дворцови одежди по вкуса си. Докато наблюдаваше Йоши, очите му се присвиха върху грубото му лице, гримирано според дворцовите обичаи.

— Заповедта да прогоним гай-джин наистина е добра, господарю. Императорът е мъдър и отдавнашната ненавист към чуждоземците и съглашенията ще се сбъдне, нашата Земя на боговете ще се отърве от тях завинаги. Това би трябвало да радва и теб, господарю Йоши.

— Ако тази заповед не беше безсмислена, да. Ако бъде осъществена, да. Ако имахме нужните средства да я приведем в сила, да. Но всичко това изобщо няма да стане. Защо не се посъветваха с мен?

— С теб ли, господарю? — Уакура вдигна изрисуваните си вежди.

— Назначен съм от Императора за настойник на наследника! Момчето е непълнолетно и не носи отговорност за подписа си.

— О, толкова съжалявам, господарю… ако зависеше от мен, разбира се, че първо щях да поискам твоето одобрение. Моля да не ме виниш, господарю, аз не решавам нищо, мога само да предлагам. Аз съм просто слуга на Двора, на Императора.

— Длъжни бяха да се посъветват с мен!

— Съгласен съм, толкова съжалявам, живеем в особени времена.

Йоши изглеждаше напрегнат. Злото бе сторено. Ще му се наложи да измъква шогуната от собствените им лайна.

„Глупаци! Но как?

На първо място — Анджо, по един или друг начин… Съпругата ми беше права.

Ах, Хосаки, колко ми липсват съветите ти!“

Сети се за семейството си, погледът му се зарея навън и гневът му сякаш се стопи. Отвъд прозорците шоджи видя охраната си, скрита на завет под прелестните стрехи, а зад войниците — градините, над които росеше дъждецът. Грижливо аранжираните цветни петна в червено, златисто и кафяво блестяха от влагата и представляваха прекрасна гледка за окото и душата. „Толкова е различно от Йедо — помисли си Йоши, за да се залъже с нещо. — Хосаки щеше да се зарадва, такава промяна след нашия суров начин на живот. Тя цени красотата, щеше да й хареса тук.

Колко лесно може да те погълне всичко това — климатът и парковете, ласкавото небе и гальовният дъждец, прекрасната музика, поезията, екзотичните ястия, изобилието от коприна и шивачи, изключителните шарани и пойни птици, дворцовите красавици с алабастрова кожа и хубавиците от Свободния свят в Киото, наречен Шимибара, най-търсените в цял Нипон — и никакви грижи, освен да се хвърлиш в поредното удоволствие.“

Откак бе пристигнал в Киото, като се изключи временното му примирие с Огама, не бе свършил почти нищо, само се бе наслаждавал — нещо напълно необичайно за него. Развлечения с Койко, ежедневни тренировки по фехтовка и бойни изкуства, отлични масажи, с каквито се славеше Киото, всяко хранене се превръщаше в пиршество, игра на го и шах, писане на поезия.

„Каква мъдрост е проявил предшественикът ми, като е заточил Императора и тия наконтени подлизурковци в Киото, а самият той е построил своята столица в Йедо, далеч от съблазните и засуканите им машинации. И колко мъдро е забранил на шогуните да стъпват в този позлатен капан.

Трябва да си замина. Но как без Нобусада?“

Дворът почти го бе отхвърлил. Нобусада също. На два пъти хлапакът бе отменял уговорената им среща в последния момент, позовавайки се на простуда. Лекарят официално бе потвърдил настинката, но погледът му говореше, че става дума за извинение.

— Все пак здравето на господаря шогун наистина ме безпокои, господарю Йоши. Телосложението му е крехко, а що се отнася до неговата мъжественост — има какво да се желае.

— По вина на принцесата ли?

— Не, не, господарю. Тя е енергична, а нейната женственост е толкова обилна и сочна, че ще задоволи и най-придирчивия вкус.

Йоши грижливо бе разпитал лекаря. Нобусада нито бе фехтовач, нито ловец, нито любител на чистия въздух като баща си и братята си. Предпочиташе по-леките спортове — лов със соколи и стрелба с лък, а най-често — поетичните състезания и съревнованията по краснопис. Но в това нямаше нищо лошо.

— Баща му е все още як като старо седло, а семейството му се слави с дълголетие. Нямате причини за тревога, докторе. Дайте му от вашите лекове, погрижете се да яде повече риба, а не пречистения ориз и екзотичните лакомства, които се услаждат на принцесата.

Самата тя бе присъствала на единствената беседа, която повереникът му проведе с него преди няколко дни. Разговорът потръгна зле. Нобусада отказа да обмисли завръщането си в Йедо, отказа дори да обсъдят вероятната дата, отказваше всичките му съвети и му се присмиваше заради Огама:

— Чошу контролират улиците, войниците на Огама громят омразните шиши, братовчеде. Аз не съм в безопасност дори заобиколен от нашите бойци. Единствено тук, под защитата на Императора, съм на сигурно място!

— Говориш небивалици. Ти си на сигурно място единствено в замъка в Йедо.

— Толкова съжалявам, господарю Йоши — бе се обадила сладникаво и мазно принцесата, — но в Йедо е много влажно, не може да става и сравнение с климата в Киото, а кашлицата на моя съпруг изисква предпазни мерки.

— Така е, Язу-чан, а и тук ми харесва, братовчеде. За пръв път в живота си съм свободен, а не заточеник в оня ужасен замък! Тук имам свободата да скитам, да пея, да свиря и се чувствам в безопасност. Тук сме в безопасност. Бих останал завинаги! Защо не? Йедо е вонящ и слузест. Ще бъде великолепно да управлявам оттук.

Йоши положи всички усилия да ги разубеди, но безрезултатно. После Нобусада изтърси:

— Ако се нуждая от нещо, братовчеде, докато стана пълнолетен, а пълнолетието не е далеч, ако имам нужда от нещо, това е силен водач, тайро. Нори Анджо е най-подходящият.

— Той ще е много лош както за теб, така и за шогуната — възрази Йоши и отново се зае търпеливо да му разяснява; нищо не се промени. — Неразумно е да пра…

— Не съм съгласен с теб, братовчеде. Анджо ме слуша, слуша мен, а ти никога не го правиш. Казах, че искам да се поклоня на Божествения, на зет си, и той се съгласи. Ето, аз съм тук, а ти бе против! Той ме слуша! Мен! Шогунът! Винаги съм знаел, че всеки друг ще е по-добър от теб. Никога няма да станеш тайро, никога!

И той си бе тръгнал, сподирян от подигравателния, вбесяващ кикот на Нобусада, без дори за миг да допусне, че Анджо наистина ще стане тайро.

„Но ето че се случи“ — помисли си Йоши унило; съзнаваше как го наблюдава Уакура. Неочаквано взе решение:

— Ще напусна Киото за няколко дни.

— Но ти прекара тук съвсем малко време, господарю. — Уакура се поздрави наум. — Нима ти оказахме толкова ужасен прием?

— Не, не беше ужасен. И тъй, носиш ли ми и други скръбни вести?

— Нищо подобно, господарю. Толкова съжалявам, че ти разправих неща, които те разгневиха. — Уакура позвъни с едно звънче. Тутакси изникна гримиран паж с чай и чиния с фурми. Зъбите му бяха почернени. — Благодаря, Оми. — Момчето му се усмихна и излезе. — Това са най-сладките фурми, които някога съм ял. От Сацума са.

Бяха огромни, медени и сушени на слънце. Йоши присви очи. Взе си една. Не бе случайно съвпадение, че са от Сацума.

— Отлични са.

— Да, така е. Жалко, дето даймио Санджиро не е приятен като храната и плодовете, които отглеждат неговите войни земеделци. Любопитно, че в Сацума самураят може да е и едното, и другото, без да изгуби кастата си.

Йоши си избра още една.

— Любопитно ли? Това просто е древен обичай у тях. Лош обичай. По-добре хората ти да са или войници, или земеделци, едно от двете — според Завещанието.

— Ах, да. Завещанието. Но, от друга страна, шогунът Торанага разреши на семействата им да си запазят владенията и главите след Секигахара, въпреки че се биха срещу него. Навярно и той е харесвал фурмите им. Интересно, нали?

— Сигурно е останал удовлетворен, задето склониха глави в прахоляка пред краката му, смирено му повериха властта над Сацума, смирено му се заклеха във вечна вярност и още по-смирено му благодариха, когато им отреди Сацума за феодално владение.

— Той бе мъдър управник, много мъдър. Но днес сацумци под ръководството на Санджиро не са толкова смирени.

— Това се отнася и за други — тихо вметна Йоши.

— Както казах, живеем в особени времена. — Уакура бавно подбираше нова фурма. — Носят се слухове, че подготвял отрядите и земите си за война.

— Сацума винаги е била на военна нога. Още един древен обичай. Защо не ми кажеш името на снабдителя си? Говоря за фурмите. Ще го използваме в Йедо.

— С удоволствие — отзова се Уакура, като съзнаваше, че никога няма да преодолее мрежата му от съгледвачи, никога. — Някои мъдри съветници допускат, че този път Санджиро наистина ще докара война.

— Война срещу кого, управителю?

— Навярно срещу онези, които смята за свои врагове.

— И кои са те? — търпеливо запита Йоши, за да принуди Уакура да си свали картите.

— Носи се слух, че е шогунатът, толкова съжалявам.

— Той ще има да съжалява, ако се опита да воюва срещу законните власти, дворцов управителю. Ако мъдрите съветници, за които спомена, са наистина толкова мъдри, нека бързичко го разубедят да не върши глупости. И съветниците могат да бъдат изключително глупави, нали?

— Съгласен съм с теб. — Уакура се усмихна само с устни.

— Санджиро наистина е войнствен, но не е глупав. Същото се отнася и за Огама от Чошу. И за Йодо от Тоса. Всички независими князе са войнствени и плетат интриги — винаги е било така. Също както и някои заблудени, извънредно честолюбиви дворцови чиновници.

— Дори да си прав, какво могат да сторят шепа придворни срещу великия шогунат, господарю, след като целият Двор не притежава нито оръжие, нито земя, нито коку и всички зависят от щедростта на шогуната? Този път и Йоши се усмихна безрадостно.

— Те разпространяват недоволство сред честолюбивите даймио… о, да, ето че покрай това си спомних нещо — Йоши реши, че Уакура е отишъл твърде далеч и трябва да му посвие юздите, — може в този прекрасен анклав все още да не знаете, ала през тази и през следващата година ще настане глад из цял Нипон, дори и в моето Куанто. Носят се слухове, че възнагражденията на Двора ще бъдат орязани наполовина, така ми се струва. — С удоволствие забеляза, че Уакура едва не стана разноглед. — Толкова съжалявам.

— Да, толкова съжалявам, ще настъпят жалки времена. Те и без друго са тежки. — Уакура сподави порива си да крещи и заплашва, опитваше се да прецени доколко Йоши притежава власт да започне и прокара подобни съкращения. „Той не е единственият, който ги желае, даймио вечно се оплакват, а и, разбира се. Съветът на старейшините ще се съгласи. Но тайро Анджо ще надделее над тях, нали затова е там — да изпълнява повелите ни. Ами Огама? Това нагло куче ще одобри орязването, същото ще направи и Санджиро, пък и всички останали! Анджо е длъжен да вземе връх!“

Уакура изписа на лицето си своята най-любезна усмивка.

— Принцът съветник те моли писмено да изложиш възгледите си за Сацума, Чошу и Тоса, в частност относно опасността, която представлява Сацума, и как за в бъдеще Дворът да помага на шогуната, та да се избягват недоразуменията.

— С удоволствие — оживи се Йоши. Това му откриваше прекрасни възможности.

— И накрая удостоен съм с честта да ти съобщя, че Божественият те кани като Негов личен гост заедно с шогуна Нобусада, неколцина даймио и с князете на Тоса, Чошу и Сацума на Празника на Зимното слънцестоене. Поканите за Тоса и Сацума вече потеглиха, а твоята и на господаря Огама ще ви бъдат поднесени утре с подобаваща тържественост, но аз предпочетох удоволствието пръв да те уведомя.

Йоши се смая. Това бе изключителна чест, която рядко се оказваше някому извън Вътрешния дворец. Слънцестоенето щеше да бъде на двайсет и втория ден от този месец — от Дванайсетия месец. След шестнайсет дни. Празненствата щяха да траят поне една седмица, дори и повече. Можеше да си замине след тях, разполагаше с достатъчно време след това, за да се разправи с Анджо.

Почакай! Забравяш какво гласи Завещанието: „Пази се от настаняване в леговището на Небето. Там не е за нас. Ние сме човеци, а те са богове; боговете са като хората, ревнуват като човеците, а близостта подхранва тяхното презрение. Свършекът на рода ни ще зарадва извънредно много тези лъжливи божества. А той може да настъпи само в тяхното леговище.“

Йоши усети внезапен страх. На такава покана не можеше да се откаже.

— Благодаря ти — рече той и се поклони.

По пладне наблюдателят шиши, поставен на пост срещу казармите на Торанага, лениво следеше как четиридесетте самураи със знаменосци излязоха от входа и поеха по улицата към Източната порта. Това бе редовната обедна смяна. Повечето носеха копия, всички имаха по два меча, сламени наметала и широки, конусовидни шапки от слама срещу дъжда.

Шиши се прозина и придърпа собственото си наметало на раменете, защото росеше лек дъждец, после премести столчето си под чергилото на уличната сергия, където поднасяха юфка, супа и чай. Нейният собственик бе техен привърженик. Скоро щеше да пристигне и неговата смяна. Стоеше на пост от зори. Беше осемнадесетгодишен, с гъста брада. Ронин от Сацума.

Преди да се измъкне от Киото, водачът им Кацумата бе заповядал непрекъснато да наблюдават главните квартири на Торанага и Огама. „Щом се удаде удобен случай да нападнете някого от двамата вън от зидовете им и при добри изгледи за успех, предприемете незабавно единично нападение. Да щурмува само един от вас, не повече. Нека пазим шиши, но и да сме винаги готови. Едно случайно нападение е единственият ни начин да си отмъстим.“

Неколцина носачи с денкове зеленчуци и кошове с прясна риба спряха на бариерата. Бдителната охрана грижливо ги провери един по един и им махна да минат.

Младежът отново се прозя. Нямаше как да се проникне през този кордон. За кратко се зачуди дали момичето Сумомо е успяло да проникне вътре и да се настани на определеното място, както й бе разрешил Кацумата. „Ийе, тримата като по чудо са се измъкнали през тунела, като по чудо. Но къде ли са сега? От чудодейното им бягство до днес за тях не се е чуло нищо. Какво значение има? Навярно и те са на сигурно място като нас — ние имаме знатни покровители. Ще се прегрупираме по-късно. Ще си отмъстим. Соно-джой ще се сбъдне.“

Видя как самураите завиха зад ъгъла и се изгубиха от погледа му. Вече се бе уморил, но мисълта за топлите футони и чакащата го любовница донякъде изличи изтощението му.

Патрулът на шогуната достигна Източната порта. Ниски караулни помещения се гушеха от двете страни на зидовете и при нужда можеха да приемат на квартира петстотин войници и конете им. Портата бе висока шест метра, от масивни, обковани с желязо греди, а в нея бе отворена една доста по-малка вратичка. Околните зидове бяха значително по-високи, каменни и старинни.

За момент новата смяна шумно се размеси със старата, но тутакси утихна. Офицерите проверяваха войниците и оръжията им, предишният караул се строи, а един офицер и един пехотинец ашигари от новодошлите прекосиха пътя. Дъждецът престана. Слънцето успя да пробие облаците. Двамата завиха по една уличка и влязоха в казарма, подобна на много такива из цяло Киото. Тук бяха разквартирувани двеста самураи на Огама — далечко от Портата, но все пак достатъчно близо.

— Четиридесет души, ето имената им — докладва офицерът на равния по чин и се поклони. — Нищо ново.

— Добре. Елате с мен, моля.

Офицерът на Огама преглеждаше списъка с имената, докато ги водеше по някакъв коридор през кордон от негови войници. Прекосиха празна стая и се озоваха пред затворена врата. Офицерът почука и отвори. Вътрешното помещение бе почти празно, като се изключат ниската маса и татамите на пода. Огама стоеше до прозореца въоръжен, нащрек, но самичък. Двамата офицери застанаха от двете страни и се поклониха.

Ашигари свали широкополата си шапка и под нея се откри лицето на Йоши. Мълчаливо подаде дългата си сабя на своя офицер, но задържа късата и влезе. Врата се затвори след него. И двамата военни си отдъхнаха. Бяха плувнали в пот.

Йоши се поклони.

— Благодаря ти, че прие да се срещнем.

Огама отговори на поклона му и му махна да седне срещу него.

— Какво спешно има и защо е цялата тая тайнственост?

— Лоши новини. Ти каза, че съобщниците следва да си разменяме особените сведения. Толкова съжалявам, Нори Анджо е станал тайро.

Огама видимо се сепна и напрегнато заслуша Йоши. Когато Йоши му спомена за императорската покана, гневът му донякъде се стопи.

— Такава чест, такова признание! Ийе, и при това съвсем скорошно.

— И аз си помислих същото. Но като напуснах двореца, осъзнах колко е дълбок капанът.

— Какъв капан?

— Да събереш господарите на Сацума, Тоса, теб и мен на едно място по едно и също време. В тържествено облекло. Зад стените на двореца. Без оръжие и без охрана.

— И какво ще стори Уакура? Пък и който и да било от придворните? Та те нямат самураи, нито войски, нито пари, нито оръжие. Нищо!

— Така е, но помисли: щом се изправим пред Сина на небето заедно, ще настъпи най-подходящият момент Уакура, принц Фуджитака, шогунът Нобусада или принцесата да ни предложат като дар за Божествения ние, четиримата най-славни даймио в страната, да изразим своята преданост към Него, като Му принесем в жертва войските си.

Огама се навъси.

— Никой няма да се съгласи, нито един! Ще извъртаме, ще усукваме, ще лъжем дори и…

— Да лъжем? Сина на небето? Слушай по-нататък. Да речем, че принцът съветник насаме преди церемонията ти каже нещо такова: „Господарю Огама, Синът на небето желае да те осинови, да те направи принц. Огама — военачалник на Императорската гвардия, главатар на Портите, член на Новия императорски съвет на десетте, който ще управлява вместо незаконно обсебилия властта шогунат на Торанагите. В замяна…“

— А? Какъв Съвет на десетте?

— Почакай… „в замяна ти просто ще признаеш, че Той е това, което е: Син на небето. Император на Нипон, владетел на Свещените регалии — кълбото, огледалото и скиптъра; че произхожда от боговете и господства над всички смъртни; в замяна ти ще посветиш имението си и своите самураи на Неговите услуги и повели, които ще се упражняват чрез Съвета на десетте!“

Огама се вторачи в Йоши, капчици пот избиха по горната му устна.

— Никога… никога няма да пожертвам Чошу.

— Може би да, а може би не. Представи си, че императорският говорител ти предложи в допълнение Императорът да те утвърди официално за господар на Чошу, завоевател на гай-джин, пазител на Проливите, подчинен единствено Нему и на Императорския съвет на десетте.

— Кои са другите членове на Съвета? — прегракнало запита Огама.

Йоши избърса потта от своето чело. Цялата интрига проблесна в съзнанието му на път към неговите казарми. Генерал Акеда му бе подхвърлил една случайна забележка колко е неискрен начинът на мислене в Киото, той сякаш витае във въздуха, който дишат — смятаното за почест и награда за секунди се превръща в примка.

Йоши усети едва ли не физическо неразположение, като разбра, че самият той като всеки друг може лесно да се почувства запленен. Дори днес, само преди няколко мига, лъжливо съзнание за безопасност бе приспало бдителността му. Оттук до изолацията и убийството му имаше само една крачка.

— Ето, виждаш ли, Огама-сама, ти вече се изкуши. Кои били другите членове на Съвета. Като че ли има някакво значение какво ти говорят в Двора. Ще си сам срещу назначените от тях хора. Същото се отнася и за Санджиро. Дворцовият управител Уакура и пасмината му ще надвият и ще управляват.

— Няма да приемем. Аз не бих…

— Толкова съжалявам, но ще приемеш. Те са в състояние да пуснат в ход почести, които биха съблазнили и ками. А най-голямото изкушение е, че ще се преструват, че уж заменят шогуната на Торанага със Съвета на десетте! Мен, разбира се, няма да ме поканят в този съвет, както и останалите Торанага, с изключение на Нобусада, който бездруго вече е техен заради принцесата, както предупреждавах още навремето. — Йоши гневно се изплю. — Анджо беше първата крачка.

Колкото повече обсъждаха вероятните им ходове, толкова повече и двамата съзираха острите шипове на всевъзможни клопки.

— Празненствата ще продължат седмици наред. Ще сме длъжни да устройваме пиршества за Двора и един за друг. Нищо чудно да внесат бавно действащи отрови — изхриптя Огама.

Йоши изтръпна. Цял живот се бе страхувал да не го отровят. Един от любимите му чичовци издъхна сред разкъсващи болки. Лекарят бе установил „естествена смърт“, но чичо му бе трън в окото на неприятелските Бакуфу и те извлякоха голяма изгода. Може да са го отровили, а може би не са. Ами кончината на предишния шогун в годината, когато се завърна Пери? Предния ден бе абсолютно здрав, а на следващия умря. И неговата смърт бе толкова удобна за тайро И, който го ненавиждаше и искаше да постави на мястото му марионетката Нобусада.

Само слухове, никакви доказателства, ала отровителството бе древно изкуство в Нипон и Китай. Йоши често размисляше дали смъртта от отрова е кармата му и вземаше на работа само сигурни готвачи, пък и внимаваше къде се храни. Но и това не го избавяше от ужаса, който го обхващаше от време на време.

Внезапно Огама сви юмрук и удари с него дланта на другата си ръка.

— Анджо тайро. Чак не ми се вярва.

— И на мен. — Докато изпращаше вестоносец, за да уговори тази среща, Йоши си мислеше каква ирония на съдбата е, дето той и Огама наистина трябва да работят заедно, за да оцелеят. Вече не можеха да отърват кожата поотделно. Поне засега.

— И как да предотвратим бедата? Като нищо ще се поддам на изкушението. — Огама с отвращение се изплю на татамите.

— Всеки може да се съблазни, Огама-доно.

— Те са като боговете-вълци, вече виждам. Ние сме в капана им. Ако Божественият ни покани, неговите опетнени послушни оръдия ще ни изтребят. Нека арестуваме онези, за които говориш ти, или… Ще повикам Басухиро, мозъкът му сече като на змия!

— Ще попаднем в капана им само ако утре приемем поканата. Предлагам тази нощ тайно и двамата да напуснем Киото. Щом не сме тук… Какво има? — Огама се усмихна ангелски, но тутакси се намуси. Йоши разбра защо и добави: — Подобна стъпка изисква голямо доверие помежду ни.

— Да, да, прав си. Как… как да вземем предпазни мерки срещу евентуални грешки? Ти какво имаш наум?

— Не съм в състояние засега да обхвана всички възможности, но временно ще постъпим така: и двамата се измъкваме тази нощ от Киото, като се договорим да отсъстваме поне двайсет дни. Аз незабавно ще си отида в Йедо и ще се разправя или ще обезвредя Анджо. Ще остана там, докато не приключа с него. Генерал Акеда както обикновено ще наглежда нещата тук. Той ще съобщи, че неочаквано ми се е наложило да се прибера в Драконовия зъб, защото в семейството ми има болен, но че скоро ще се завърна. Ти иди във Фушими и прекарай нощта там. Никой, дори Басухиро, не бива да знае къде си, нали така?

— Прекалено опасно е да не го уведомя, но продължавай.

— Както решиш. Но утре по изгрев връчи бележка на Фуджитака и го покани на среща насаме за следващата сутрин, да речем, край развалините на Монояма — любимите местни забележителности за жителите на Киото. Щом се срещнете, изрази му удивлението си от поканата и съжаленията си, че поради отсъствие не си успял да я приемеш. Междувременно той нека се погрижи да не пристигат нови покани, докато не се завърнеш. „А кога ще стане това?“ Ти самият не знаеш. Над Осака е надвиснала непосредствена опасност — гай-джин се канят да слязат на сушата. Налага ти се да отскочиш дотам и да обмислиш всичко. Между другото му дай да разбере, че е най-добре да не пристигат неочаквани императорски покани, колкото и смирено да оценяваш честта, докато сам не решиш да ги приемеш.

Огама изсумтя и се втренчи в татами, потънал в размисъл. Най-сетне се обади:

— Ами Санджиро и Йодо от Тоса? Те ще пристигнат с церемониалните си войски, но все пак с войски?

— Кажи на Фуждитака да направи всичко възможно, та посещението им да се отложи. Нека внуши на Божествения, че с това слънцестоене са свързани лоши поличби.

— Добро хрумване! Ами ако не ги отменят?

— Фуджитака ще се погрижи да стане.

— Щом е толкова просто, защо не останем, дори и да приемем поканите? Просто ще река на Фуджитака да намекне за лошите предзнаменования. Празникът се отменя. Е? Значи Фуджитака има властта да внушава.

— С помощта на Уакура. Според мен неискреността в Киото витае във въздуха, който дишаме — ще попаднем в уловката. — Само това можеше да стори господарят Йоши. Не му вършеше работа Огама да остава тук съвсем сам, пък и се налагаше да решава въпроса с Портите.

— Мога да отседна във Фушими или в Осака за двайсет дни — бавно започна Огама. — Не бива да се завръщам в Чошу, инак ще оставя моето Киото… ще бъда незащитен срещу нападение.

— Нападение от кого? Не от мен — с теб сме съюзници. Нито Хиро, нито Санджиро ще са тук. Можеш да отпътуваш за Чошу, ако пожелаеш. Басухиро е сигурен човек и ще пази позициите ти тук.

— Никой васал не е дотам сигурен човек — кисело го сряза Огама. — Ами какво ще правим с шиши?

— Басухиро и моят Акеда ще продължат да ги громят, а съгледвачите ни от Бакуфу ще продължат да ги издирват.

Огама се начумери.

— Колкото повече мисля за това, Йоши-доно, толкова по не ми харесва. Пък и Фуджитака навярно ще ми съобщи, че и твоята покана не е била връчена.

— Ти ще се удивиш. Предлагам ти да кажеш, че извинението ми с болестта е само привидно, че навярно съм се втурнал към Йедо, за да предотвратя заплахата на гай-джин да дойдат в Киото и да не допусна те да я приведат в изпълнение. И да се уверя, че ще напуснат Йокохама. — Изражението му се ожесточи. — А те няма да го сторят.

— Ще ги заставим — грубо заяви Огама.

— Щом му дойде времето, Огама-доно. — Йоши заговори още по-рязко: — Случи се всичко, което предрекох. Повярвай ми, няма да изтласкаме гай-джин. Не сега.

— А кога?

— Скоро. Засега следва да се откажем. Най-важното е да опазим самите себе си. Задачите ни са две: да напуснем заедно и да се върнем съвместно. Оставаме си тайни съюзници, докато официално, на четири очи и сами не решим нещо друго. — Огама се изсмя, но не каза нищо. — И накрая, докато ме няма, съглашението ни за Портите остава в сила.

— Мисълта ти скача от едно на друго като котка с трън в лапата си. — Огама прочисти гърлото си и размести коленете си по-удобно. — Може да приема, а може и да не приема. Прекалено важно е, за да реша незабавно. Ще поговоря с Басухиро.

— Не. Поговори с мен. Ще ти дам по-добър съвет, защото зная повече и най-важното в този случай твоите и моите интереси съвпадат. Пък и не съм васал, който се стреми към дребни услуги.

— Само към големи. Като Портите например.

Йоши се засмя.

— Те са нищо в сравнение с онова, което ще ми отстъпиш и което аз ще ти отстъпя, щом станеш тайро.

— Тогава направи ми една услуга сега, докато все още не съм: главата на Санджиро.

Йоши го изгледа, но скри учудването си. Не бе забравил какво му каза неговият съгледвач ханджията Инеджин на път за Драконовия зъб относно Огама и „Пурпурното небе“. Инеджин говореше, че с подкрепата на Санджиро или благодарение на неговия неутралитет Огама ще победи шогуната с историческата тактика, така предпочитана от даймио — чрез изненадващо нападение.

— Ще се примириш ли с топките му? — запита Йоши и изложи плана си, който бе обмислял до тънкости месеци наред.

Огама прихна да се смее.

Колоната на сменения караул се влачеше към къщи с четирима души начело. Йоши се движеше сред тях, все още предрешен като пехотинец. Макар предварително да ги бяха предупредили да се отнасят с него като със свой, войниците скришом му хвърляха по някой поглед и се извиняваха, ако се приближаха твърде до него. Един от войниците бе осведомителят на шиши Уатаки. Не бе сполучил да ги уведоми за тази уникална възможност да му устроят засада.

Йоши бе уморен, но доволен. В края на краищата Огама бе приел всичко, така че сега можеше да напусне Киото, като остави Портите в сигурните ръце на шогуната, а самия шогунат — в безопасност.

„За известно време — напълно достатъчно — помисли си той. — Залагам много и проектът ми гъмжи от недостатъци, които ще стреснат Огама, ако ги забележи. Няма значение, той и тъй, и тъй ще ме предаде. Все едно, нищо повече не можех да постигна, а то е осъществимо. Невъзможно е да приема поканата.“

Времето се пооправи, слънцето влезе в двубой с облаците, та да си извоюва малко небе. Той едва го забеляза, не обърна внимание дори на околната обстановка. Мислите му бяха заети с всички подробности около заминаването му — на кого да съобщи, какво да направи за Койко и генерал Акеда, кого да вземе със себе си, а над всичко доминираше една грижа: ще пристигне ли в Йедо навреме, за да сведе до минимум злината?

„Първо баня и масаж, решенията — после…“

Съсредоточи се и най-после забеляза улиците, по които крачеше, пешеходците, сергиите, конете, кога, паланкините, къщите и бордеите, дюкянчетата, децата, продавачите на риба, амбулантните търговци, гадателите, преписваните, суетнята по тържищата. За него бе напълно непознато преживяване да се почувства едни от многото, просто човек от строя, и тази напълно различна гледна точка му достави наслада. Скоро взе да се заплесва като пришелец от провинцията по гледките, звуците и миризмите на града, който никога преди не бе виждал. Искаше му се да спре, да се смеси с тълпите, да научи от опит за какво мислят, какво правят, с какво се хранят и къде спят.

— Войнико — прошепна Йоши на младежа до себе си, — къде ходиш, когато си свободен от дежурство?

— Аз ли, господарю? — заекна момъкът и едва не си изтърва копието, ужасен, че го е заговорил Най-върховният; прииска му се незабавно да коленичи. — Аз… ами… отивам да пия, господарю…

— Не ме наричай така — изсъска Йоши, стреснат от внезапното объркване, което въпросът му предизвика у най-близкостоящите — неколцина объркаха крачката и едва не нарушиха строя. — Дръж се естествено — не ме гледай! Отнася се за всички!

Войникът се извини, а околните се опитаха да спазят заповедта му. Стори им се невъзможно, след като техният господар Йоши бе развалил магията на своята невидимост. Сержантът се озърна и тревожно се върна назад.

— Всичко наред ли е, господарю? Да не би…

— Наред е, наред е, сержант. Върни се на мястото си!

Сержантът машинално се поклони и се подчини, войниците влязоха в крачка и продължиха напред. Казармите им се намираха на стотина метра оттук. За облекчение на Йоши това дребно произшествие остана незабелязано за околните тълпи, които се кланяха, докато колоната преминаваше.

Но двама души малко по-нататък не го пропуснаха. Това бяха наблюдателят шиши Идзуру и неговата смяна Рушан — млад ронин от Тоса, пристигнал в същия миг при уличната сергия недалеч от входа на Торанага.

— Рушан, да не би да сънувам? Сержантът да се покланя на войник пехотинец? Сержант?

— И аз го видях, Идзуру — прошепна другият. — Я погледни войника. Ето сега се вижда, високият в края на колоната, виж го как си държи копието. Не е свикнал.

— Прав си, но… какъв е, а?

— Погледни как останалите се правят, че не го наблюдават!

С растяща възбуда те напрегнато оглеждаха войника, докато колоната приближаваше. Макар оръжията, униформата и всичко да бе като у останалите, безпогрешно се долавяше голямата разлика: в осанката, в походката, в телесните данни на благородник, макар и да се преструваше, че уж се тътри като другите войници.

— Лорд Йоши — възкликнаха едновременно двамата шиши, а Рушан тутакси добави:

— Той е мой.

— Не, мой е — възрази Идзуру.

— Аз го видях пръв — прошепна Рушан увлечено. Едва говореше от нетърпение.

— И двамата заедно го забелязахме, нека се опитаме заедно — така имаме по-големи изгледи за успех.

— Не. Говори по-тихо. „Един боец, и то веднъж“ — така заповяда Кацумата и ние се съгласихме. Мой е. Дай ми знак кога.

С разтуптяно сърце Рушан се промъкна през пешеходците и другите купувачи към по-удобна позиция за нападение. Те му се поклониха любезно — взеха го за един от мнозината обикновени самураи от нисък ранг, свободен от дежурство в някои от официалните гарнизони, не му обърнаха повече никакво внимание и се приготвиха да се поклонят на наближаващата колона.

Рушан зае позиция в края на пътя. Хвърли последен поглед, за да определи местоположението на набелязаната жертва. После седна на едно столче с гръб към строй, вперил очи в приятеля си Идзуру, изпълнен с покой. Предсмъртното му стихотворение до родителите му бе в ръцете на шоя от тяхното село. Бе му го дал преди години, когато той и десет други ученици самураи се бяха разбунтували. Всичките бяха гоши и се разбунтуваха, задето не ги приемат в училище с по-високо образование. Родителите им не бяха в състояние да платят неизбежните подкупи на местните чиновници. Тогава момчетата избиха чиновниците, обявиха се за ронини и за соно-джой.

От десетимата само той бе останал жив. „Скоро ще умра“ — помисли си възторжено; знаеше, че е подготвен, обучен, в разцвета на силите си, а Идзуру щеше да му бъде свидетел.

Идзуру също се бе разпалил. Вече се бе спрял на свой план за нападение, ако Рушан се провали. Самоуверено се премести на по-удобен стол. Погледът му се откъсна от патрула и се насочи към входа. Охраната се подготвяше за ритуала на проверката отвъд преградите. Той веднага забеляза, че се суетят повече от обикновено, чуваха се повече лаещи команди, а войниците бяха по-чевръсти и нервни от всякога.

Той се изруга. „Знаели са! Разбира се, че са знаели още когато колоната тръгваше! Ето защо бяха толкова сприхави и раздразнителни цяла сутрин! Всички са знаели, че господарят Йоши е предрешен и на воля. Но защо? И къде е ходил? При Огама! Но защо? Дали не гласят нова засада срещу нас? Пак ли ни е предал някой?“

През цялото време погледът му се щураше насам-натам, без да забравя за Рушан. Преценяваше разстоянието и определяше най-подходящия момент. Вече мнозина от пешеходците и дюкянджиите се кланяха. Всеки момент офицерът щеше да нареди на колоната да спре, офицерът на Портата щеше да излезе, за да го посрещне, и двамата щяха да си разменят поклони, заедно щяха да инспектират пристигащите и после всички щяха да се приберат.

Офицерът вдигна ръка. Колоната се дотътри и спря.

— Сега — едва не изрече Идзуру на глас и махна с ръка. Рушан забеляза сигнала и се хвърли към края на колоната на двайсетина метра пред него. Стискаше дългата си сабя с две ръце.

Ненадейно се вряза в първите двамина и те се проснаха на земята, преди самите те или някой от войниците да разберат, че ги нападат. Понечи да съсече Йоши, който се вторачи слисано в него за част от секундата. Единствено непогрешимият инстинкт на Торанага го накара да залитне срещу смъртоносния удар, като по този начин го отклони към един замръзнал на мястото си до него войник, който изпищя и се свлече.

С вика „соно-джой“ сред внезапно настъпилата шумна схватка Рушан изтръгна острието, докато войниците се блъскаха да отворят достатъчно място и се изтласкваха един друг настрана. Откъм портата се втурнаха още пазачи, очевидците навсякъде замръзнаха по местата си, зяпнали и вцепенени. Уатаки, осведомителят на шиши, изненадан като всички останали воини, се ужаси, че ще се забърка или ще бъде предаден от този шиши, когото той познаваше и който сякаш бе паднал от небето.

Уатаки видя как Рушан отново се готви за нападение и затаи дъх. Но Йоши вече стоеше твърдо на крака и тъй като не му достигна време да измъкне сабята си, използва дръжката на копието си, за да отбие удара. Сабята на Рушан с лекота я сряза, но острието се изкриви и се позабави, та Йоши смогна да му отвърне с напад, а с лявата си ръка сграбчи дръжката на своята сабя.

Дясната ръка на Рушан незабавно се стрелна към късия му меч, измъкна го и понечи да наръга противника в корема — изпитан похват при схватка лице в лице. Но Йоши отново се оказа подготвен. Бе хвърлил копието и с дясната си ръка приклещи китката на Рушан, отклони острието към наметалото си, за да го омотае в него. Рушан тутакси изтърва ножа и ръката му се превърна в смъртоносно оръжие с пръсти от кремък и нокти като на хищен звяр, насочено към очите на противника. Не ги улучи, но ноктите му се забиха малко по-ниско.

Йоши се задъха. Друг на негово място, по-зле трениран, щеше да охлаби хватката си около сабята на своя нападател и би загинал. Слепешком продължи да притиска дръжката на противниковото оръжие вече с две ръце, а шиши се опитваше безсилно да го одере. Това даде възможност на войника зад гърба на Рушан да се хвърли на гърлото му, а Уатаки, разбрал, че битката е загубена, и ужасен да не би да заловят този шиши жив, с благодарност заби късия си меч ниско в гърба на Рушан.

Ударът бе толкова силен, че острието го прониза и изскочи отпред на гърдите му. Рушан извика. От устата му рукна кръв, но той продължи да се бори, докато не издъхна. Едва ли бе изминала и една минута, откак започна нападението.

През собствения си уплах Йоши усети как животът напуска противника му. А също и внезапно натежалото му тяло в ръцете си. Но не го изтърва, докато не се увери напълно, че младежът наистина е мъртъв. Едва тогава остави другите да го издърпат и го пусна да се свлече на земята.

Целият бе в кръв. Бързо установи, че не е негова. Късметът му не разсея гнева му срещу войниците наоколо, които не се бяха оказали нащрек, не се построиха в защитна преграда и го изоставиха да се бие сам. Изруга ги и заповяда целият караул да влезе вътре и да падне на колене, а сабите им да бъдат строшени. Направи изключение само за двамата, които му бяха помогнали. После задъхан се озърна наоколо. Претъпканата улица почти бе опустяла.

След като виковете, пердахът и схватката около самотния нападател стихнаха и се разбра какво става, а след секунди шапката бе свалена от главата на Йоши и той бе разпознат, простите хорица наоколо изненадано загълчаха. Тутакси двама-трима боязливо се заизмъкваха с извърнати настрана глави. Други ги последваха. Тези първи предпазливи бегълци повлякоха след себе си същински отлив. Никой не искаше да го задържат като свидетел или пък, не дай Боже, да го обвинят в съучастничество.

Идзуру се оттегли сред първите, осъзнал, че няма изгледи второто нападение да излезе успешно. „Рушан не подхвана правилно атаката — мислеше си той, докато вървеше по предварително избраната странична улица, добре притулен от отстъпващите тълпи. — Глупакът трябваше да отсече главите на първите двама, за да отвлече вниманието, а после със същата плавна, жестока сила да се извърне назад към главната си цел и да го съсече над кръста. Йоши едва ли щеше да избегне такъв удар. Никога. Кацумата ще се разяри — толкова пъти ни го е показвал, толкова пъти ни го е казвал. Изтървахме такава изключителна възможност! Пък да не говорим, дето го остави да му хване дръжката на меча и да отблъсне удара в стомаха…

Рушан заслужаваше да го заловят жив и да го използват вместо чучело при упражнения по фехтовка! Чакай, може би така стана по-добре. Щом Рушан се оказа дотам несръчен в своя върховен двубой, навярно щеше да се сломи и да издаде тайните ни укрития, поне тези, за които знаеше. Как да имаш вяра на хората от Тоса независимо дали са шиши или не!

Но защо Йоши Торанага се излага на такава опасност?“

Зад себе си долови викове. Войници преследваха последните бегълци от тълпата, та дано заловят някого за свидетел. Нямаше да го хванат, няма защо да бърза.

Отново заваля. Вятърът се усили. Идзуру се загърна в наметалото си, доволен, че го има, както и шапката си. Зави по един разкалян сокак, после по друг, прекоси един мост с хлъзгави дървени летви. И се озова на сигурно място сред лабиринт от хлъзгави улички, които го отведоха пред задния вход на голяма сграда. Пазачът го позна и го пусна, като му посочи с ръка тайната къщичка на шиши, затулена сред огромната градина. Униформата на пазача носеше отличителните знаци на дворцовия управител Уакура.

Сергиджията от улицата пред главната квартира на Торанага бе натикан в караулното, макар гръмогласно да уверяваше, че не знае нищо, и да молеше да го пуснат. Не се бе решил да изчезне заедно с останалите минувачи, защото тук го познаваха много добре. Още няколко заловени скитници бяха набутани след него. Чергилото на сергията самотно се ветрееше под вятъра и дъжда.

Койко довършваше гримирането си пред ръчното огледало от полирана стомана. Пръстите й леко трепереха. Отново съзнателно се насили да прогони страховете си от и за Йоши, от и за себе си. Другите две жени — Теко, нейната мейко — чираче, и Сумомо я наблюдаваха съсредоточено и я поглъщаха с очи. Стаята бе малка и удобна, както всички покои в съседство с жилището на Йоши, напълно достатъчна за нея, когато спеше сама с една от прислужниците си. Помещенията на помощничките й бяха разположени в по-отдалечен край.

Приключи и се взря в отражението си. Не откри по лицето си следи от тревогите, а когато се усмихна, кожата й се сбръчка само на необходимите места. Бялото на очите й бе наистина бяло, тъмните й ириси — тъмни и не издаваха дълбокото й безпокойство. Това я удовлетвори. И тогава зърна изражението на Сумомо. Момичето не знаеше, че го наблюдават, и лицето му за секунда бе станало откровено. Койко долови множество противоречия по него и стомахът й се сви.

„Тренировки, тренировки, тренировки — помисли си тя, — какво щяхме да правим без тях.“ Извърна се към девойките. Теко — още почти дете — взе огледалото, без да чака подкана, и с мъничката си ръчица сръчно прибра един немирен кичур в прическата на господарката си.

— Колко красиво, господарке Койко — възкликна запленена Сумомо. За първи път я допускаха в личните покои на Койко. Тайните на разкрасяването се превърнаха за нея в откровение, което надминаваше целия й досегашен опит.

— Да, така е — отвърна Койко, помислила, че става дума за огледалото. Съвършено обработената му повърхност го правеше почти безценно. — И при това е едно много любезно огледало. Не всички са такива, Сумомо, а за живота на жената е жизненоважно да има любезно огледало, в което да се оглежда.

— О, аз не говорех за него, а за гледката, която представляваш — смути се Сумомо. — И за кимоното ти, и за прическата, и за избраните от теб цветове, и как гримира устните и веждите си — за всичко. Благодаря, задето ми разреши да те наблюдавам.

Койко се засмя.

— Надявам се, че с грим или без грим изглеждам еднакво добре!

— О, не съм виждала по-красива от теб — провикна се Сумомо. В сравнение с Койко се чувстваше като селянка — простодушна, несръчна, тромава, кокалеста и с големи крака. За пръв път в живота си девойката осъзнаваше, че й липсва женственост. „Какво ли намира в мен ненагледният ми Хирага — запита се обезсърчено. — Аз съм едно нищо, толкова съм непривлекателна, дори не съм от Чошу като него. Не ще му донеса нито добро име, нито престиж, нито пари. Сигурна съм, че всъщност родителите му не ме одобряват.“ — И никога… никога няма да видя по-красива от теб! — каза девойката, а си помисли: „Всички дами в Свободния свят ли са като теб? Дори мейко ще бъде зашеметяваща, като порасне, макар и не колкото господарката си! Нищо чудно, че мъжете се женят за жени като мен чисто и просто да им водят домакинството и да им раждат деца. На тях им е толкова лесно да обожават жени на някое друго място, да се наслаждават на красотата им на някое друго място и какво ли не.“

Койко забеляза не само искреността й, но и мъка, и завист, които не можеха да се скрият.

— И ти си красива, Сумомо — утеши я тя, отдавна осъзнала, че прави същото впечатление на много жени.

— Теко-чан, вече можеш да си вървиш, но приготви всичко за после… и се погрижи да не ни безпокоят нас двете със Сумомо.

— Слушам, господарке.

Теко бе на единайсет. Също като при Койко нейният договор бе сключен с мама-сан в Къщата на Глицинията от родителите й земеделци, когато бе на седем. Щеше да започне да печели на четиринайсет-петнайсет. Дотогава договорът задължаваше мама-сан да я издържа, облича и подготвя за живота в Свободния свят. А ако покажеше способности, и да я обучи на най-разнообразни изкуства: музика, танци, поезия или събеседване, или на всички заедно. Ако мейко излезеше недисциплинирана и неотстъпчива, мама-сан можеше да препродаде договора й, както пожелае, но ако сполучеше в избора си, както бе в случая с Койко, значителните парични разходи и рискът щяха да й се върнат многократно. Щеше да се сдобие и с добро име. Не всички мама-сан бяха внимателни, мили и търпеливи.

— Посвири сега и се поупражнявай с гамите — посъветва я Койко.

— Да, господарке. — Теко съзнаваше, че е извадила късмет да стане чираче на Койко, която обожаваше, и с все сили се стараеше да й угоди. Поклони се изискано и с неустоимо очарование се оттегли.

— И тъй. — Койко огледа Сумомо, разтревожена и очарована от девойката — от прямото й изражение, обноски и от силата й. Не бе имала възможност да поговори насаме с нея, откакто преди пет дни се съгласи да я приеме при себе си. Сега моментът бе настъпил. Надникна в душата си и видя там Кацумата.

„О, приятелю мой, какво ми причини?“

Бе я издебнал при посещението й у тукашната мама-сан, която, подучена от нейната собствена в Йедо — Мейкин, й бе уредила прислужници, фризьорка и масажистки за престоя й в Киото. От Йедо с нея бяха пристигнали само Теко и една-единствена помощничка.

— Направи ми една услуга — спаси един човешки живот — бе я помолил Кацумата.

— О, не, недей! — ужаси се тя. Ужаси се от това, че той я излага на опасност с такава тайна среща, че я моли за подобно нещо, което сигурно щеше да има страховити последици. Щом веднъж се съгласеше, нямаха право втори път да я молят за такава услуга — във всеки случай за същия човек, а щяха да й бъдат вечно задължени. — Разбрахме се, че ще прекъснем личните си връзки, освен при непредвидени обстоятелства, след като господарят Йоши Торанага ме удостои с честта да живея с него. Нали се бяхме разбрали?

— Да, но случаят е точно такъв.

Преди седем години в Йедо, когато тя бе на петнайсет, Кацумата стана първият й клиент. И бързо се превърна в нещо много по-важно за нея: в приятел, в гуру и в ненадминат наставник. Той й бе отворил очите за света — както за истинския, така и за Свободния свят.

Години наред я бе обучавал на чайната церемония, бе я въвел в изкуството на спора, краснописа, бе й открил поезията и тайните на литературата, политиката; бе й доставял наслада с идеите и плановете си за бъдещето — как малкият му отряд от последователи самураи ще господства над страната, как ще победи чрез соно-джой, а след време й показа, че и за нея има насъщно място в мозайката, наречена соно-джой: „Като куртизанка от най-висока класа ти ще станеш довереница на силните на деня. А като съпруга на някой от тях — ти ще се омъжиш за такъв, не бой се, и ще ти се родят синове самураи — ще си крайно необходима за новото ни бъдеще и ще играеш съществена роля в неговото управление. Никога не забравяй това!“

Мейкин, нейната мама-сан, бе техен поддръжник и Койко, разбира се, прие. Храбростта и безстрашието на неговия отряд от шиши, растящите им сполуки завладяха въображението й.

— Щастието ни изневери, ние сме в затруднено положение. — Кацумата й разказа за засадата през изминалата нощ и за своето бягство заедно с още двамина. — Предали са ни. Не зная кой, но се налага да се разпръснем — поне засега.

— Главите на четиридесет шиши били набучени на кол? — прошепна Койко ужасена.

— На четиридесет. Повечето от тях бяха водачи. Избягахме само трима — аз, още един шиши и едно момиче — моя повереничка. Слушай, Койко, няма много време. Услугата, за която те моля, е да пазиш това момиче, да я приемеш сред прислугата си, докато си в Киото и дори когато се завърнеш в Йедо…

— О, бих искала, но, толкова съжалявам, ще стане много трудно, генерал Акеда е изключително придирчив. Той лично ще беседва с нея. Така стори и с останалите ми помощнички. — Койко говореше колкото е възможно по-любезно, в душата си ужасена, че Кацумата смее да й прави толкова опасно предложение — тя да укрие избягала шиши дори и момичето да е невинно. — Ще е необикновено труд…

— Разбира се, че ще е трудно. Но все ще уредиш нещата, без генералът да се среща с нея.

— Едва ли е възможно, пък и не забравяй за господаря Йоши. — Тя остави думите й да повисят във въздуха с безумната надежда, че Кацумата ще оттегли молбата си, но той тихичко продължи, като я гледаше с напрегнатия си, властен поглед. Убеждаваше я, че при нея Сумомо ще е на сигурно място, че момичето е самурай, сгодено за много важен шиши, човек можел да й се довери:

— Толкова съжалявам, но те моля в името на соно-джой. Ако възникне някаква трудност, отпрати я. Тя ще изпълнява всичко, каквото й поръчаш… Извини ме, Койко-чан, трябва да тръгвам. Ще ти бъда задължен цял живот. Направи ми тази услуга като на стар приятел.

— Почакай. Ако… Ще се наложи да се посъветвам с генерал Акеда. Но дори и да успея да го избягна някак си, все едно трябва да попитам домашните си. И какво да им кажа за нея? Не познавам нравите в Киото, нямам никаква представа за тях.

— Тяхната мама-сан гарантира, че са сигурни хора — напълно убеден й отговори Кацумата. — Попитах я и тя одобри предложението ми, Койко, иначе нямаше да те моля. Кажи им истината — че Сумомо е просто едно вироглаво момиче и нейният настойник — твой стар, отдавнашен клиент — желае да я обуздаете и да я обучите на полезни женски умения. Не мога да я взема със себе си, а искам да й осигуря закрила. Поел съм задължение пред годеника й. Тя ще ти се подчинява във всичко.

Койко трепереше заради опасността, на която бе изложила както себе си, така и помощничките си: четири прислужнички, фризьорка и масажистка. За щастие те се съгласиха да приемат непознатата и да й помогнат да промени навиците си. А генерал Акеда след щателен оглед не откри никакви недостатъци у момичето.

„Ах, Кацумата, ти знаеш, че нищо не мога да ти откажа — мислеше си Койко. — Любопитно е колко бързо преодоля нуждата си от моето тяло, само за няколко месеца, и пожела да притежаваш и развиваш ума ми. Все още ме държиш свързана като в железни обръчи, до гуша затънала в дълг към теб. Без теб и без това, на което ме научи, сега нямаше да съм на върха и да развличам най-великия мъж в страната.“

— Седни, Сумомо — покани я Койко. — Не разполагаме с много време — трябва да излизам. Тук не могат да ни подслушват.

— Благодаря.

— Моите помощници са загрижени за теб.

— Моля да ме извиниш, ако съм сбъркала.

Койко се усмихна.

— Момичетата се чудят дали въобще имаш език. Всички смятат, че се налага да усъвършенстваш изтънчеността си, и разбират настойника ти.

— Нуждая се от усъвършенстване. — Сумомо й се усмихна с поглед.

Койко присви очи. Девойката съвсем не бе непривлекателна, имаше гъвкаво и силно тяло; лицето й не бе гримирано, но цъфтеше от младост и здраве. „Косата й е в добро състояние, но трябва да й се придаде стил — мислеше критично куртизанката. — Тукашният много ще й отива. Ще я мажем обилно с масла по ръцете и раменете, трябва да се подчертаят леко прекрасните й скули, да се придаде цвят на устните — и готово. Момичето е обещаващо. Май ще трябва да се изкъпем заедно и тогава ще разбера повече, макар да се съмнявам, че е способна да се пригоди към нашия живот дори и да иска.“

— Девствена си, нали?

Койко видя как девойката се изчерви и искрено се разсмя.

— Ах, толкова съжалявам, разбира се, че си девствена. За момент забравих, че не си от нашия свят. Моля да ме извиниш, но ние рядко срещаме външни хора, да не говорим пък за дами самураи. А да си имаме такава в домакинството е нещо направо непознато.

— Така… така ли ни наричате? Външни хора?

— Да. Животът в Свободния свят ни отделя от останалите. Виж например малката Теко. Скоро тя съвсем ще забрави как е живяла досега и ще заживее като мен. Мой дълг е да я обучавам, да я направя благовъзпитана и любезна, за да се жертва за удоволствие на мъжа, и то не по своя подбуда. — Очите на Койко блеснаха. — Само така мъжете са щастливи и доволни — удоволствие, манифестирано във всичко, нали?

— Извини ме, но не разбирам какво означава „манифестация“.

— Ах, прости ми, означава „прояви или отсенки“ — да им покажеш всички степени на удоволствието.

— О, благодаря — произнесе Сумомо с благоговение. — Моля да ме извиниш, не съм предполагала, че дамите от Свободния свят са толкова… Разбира се, допусках, че са красиви, но никога, никога не съм знаела, че са красиви като теб. Нито пък съм се надявала да са така добре образовани и изискани. — През няколкото дни, прекарани тук, бе чувала Койко да пее и да свири на шамисен. Бе се въодушевила от несравнимото й изпълнение и от репертоара й — и тя свиреше малко на шамисен и знаеше колко е трудно. Бе я чула да учи Теко как се пишат хайку и други видове стихове, как да подхване фразата; бе я слушала да разказва за коприните — как се произвеждат, за основата и тъканта им и за други техни тайни; да я запознава с историята и с разни подобни чудеса — начетеността й не знаеше граници. Поклони й се почтително. — Ти ме изненада, господарке.

Койко тихичко се засмя.

— Знанията са най-важното в нашата работа. Лесно е да задоволиш тялото на мъжа — това е преходно наслаждение; но е трудно да го развличаш по-дълго, да събудиш любопитството му и да запазиш благоразположението му. Тези неща минават през разсъдъка. За да ги постигнеш, се налага да се упражняваш и обучаваш изключително внимателно. И ти трябва да се заемеш вече.

— Когато има черешов цвят, достоен за възхищение, кой ще гледа надземните листа на моркова?

— Когато мъжът е гладен, той търси моркови, а не черешов цвят. А. мъжът почти винаги е гладен. — Койко изчака развеселена. Сумомо бе навела очи в недоумение.

— Морковите са храна за селяни, господарке — отвърна Сумомо със слаб глас. — Толкова съжалявам.

— Човек трябва да свиква с вкуса на черешите, както и с цветовете им. Морковите придобиват най-разнообразни вкусови качества, стига да се приготвят, както трябва. — Койко отново изчака, но Сумомо все още гледаше в земята. — Казано без загадки, та да не се объркваш, мъжете търсят в моя свят не секс, а роман, любовна история. Това е забранен плод за нас.

Сумомо се слиса.

— Така ли?

— Да, за нас е забранен. Отровен е. Мъжете и в твоя свят търсят роман, повечето от тях, но за теб това не е забранено, нали?

— Не.

— И твоят бъдеш съпруг е същият, и той иска любов, където и да било. Постарай се да му я даваш вкъщи колкото се може по-дълго. — Койко се усмихна. — Тогава ще имаш и череши, и моркови. Лесно се свиква с вкуса им.

— Научи ме, моля те.

— Разкажи ми за бъдещия си съпруг.

— Казва се Ода, Рокан Ода. — Сумомо отговори незабавно, като използва името, което бе измислил Кацумата. — Баща му е гоши… Той е от Канагава в Сацума.

— А твоят баща?

— Вече ти казах, господарке. Той е от рода Фуджахито. — Сумомо се представи с новото си измислено презиме. — И те са от едно близко село и също са гоши.

— Настойникът ти твърди, че Рокан Ода бил важна личност.

— Много любезно от негова страна, господарке. Ода-сама е шиши и взе участие в нападението над господаря Анджо пред портите на Йедо, а също така уби старей шината Утани.

Кацумата я бе уверил, че е по-безопасно да говори истината, когато е възможно — така нямаше да й се налага да помни прекалено много лъжи.

— И къде е сега годеникът ти?

— В Йедо, господарке.

— Колко време ще останеш при мен?

— Ако питаш мен, колкото се може по-дълго. Настойникът ми твърди, че в Киото е опасно за мен. Не мога да се върна у дома. Баща ми ме осъжда, както вече знаете. По същия начин родителите на Ода-сама порицават сина си, толкова съжалявам, и то заради мен.

Койко се намръщи.

— Животът ти ще бъде невъзможен.

— Да. Кармата си е карма и ще се случи това, което трябва да се случи. Аз не съм от значение за никого и смятам, че Бакуфу не подозират нищо. Сенсей Кацумата одобрява моя Ода-сама — поема тази отговорност. Нареди ми да ти се подчинявам във всичко.

— По-добре да се подчиниш на родителите си, Сумомо.

— Да, зная, но моят Ода-сама ми забранява.

„Добър отговор“ — помисли си Койко. Долавяше гордостта и убедеността на девойката. Натъжена, куртизанката хвърли поглед към полуотворения прозорец.

„Сигурно тази забранена любов ще свърши като толкова други. Със самоубийство. Съвместно, ако Сумомо излезе щастливка. Или само с нейното, тъй като тоя Ода би следвало да се подчини на родителите си и да си вземе жена, приемлива за тях.“

Койко въздъхна. Навън здрачът постепенно се превръщаше в нощ. Подухваше лек ветрец.

— Листата си шепнат едно на друго. Какво си казват?

Сумомо скри изненадата си и се заслуша. Най-сетне отговори:

— Толкова съжалявам, не зная.

— Слушай ги, докато ме няма. Важно е да знаеш какво си шепнат листата. Тази нощ ще останеш тук, Сумомо. Може да се върна, а може и да не се върна. Ако се прибера, ще си поговорим още малко и тогава ти ще ми кажеш. Ако не се прибера, ще продължим утре и ще ми отговориш тогава. Щом Теко дойде да приготви футоните, съобщи й, че желая и двете да съчините хайку. — Койко се замисли за миг, после се усмихна. — Хайку за охлюв.

— Здравей, Койко — равнодушно я посрещна Йоши. Стоеше с гръб към стената, с ръка на сабята и бе облечен в юката от морава коприна. Външно изглеждаше спокоен, но тя четеше в душата му и разбра, че се чувства самотен, изплашен и се нуждае от нейните умения.

Усмивката й би разведрила и най-мрачния ден. Забеляза, че погледът му тутакси омекна. „Добре, преодолях първото препятствие.“

— Е — рече тя с престорена тържественост, — съчиних стихотворение за теб:

Как да разбера

къде е краят

и къде началото

на почиваща си змия!

Смехът му отекна в стаята.

„Добре, преодолях второто препятствие.“

— Толкова съм щастлива, задето ми позволи да дойда с теб в Киото. — В очите му отново светна пламъче и нейната душа се стопли. Неволно промени решението си да му каже колко красив изглежда в мъждивата светлина на лампите. Вместо това изрече дълбоко спотаеното в сърцето си:

Тъжно бе, когато

без теб наблюдавах

как дните се разрастваха,

а после намаляваха.

Тя бе коленичила срещу него. Йоши се пресегна и улови ръката й. Нямаха нужда от думи. Нито той, нито тя. Вече се бе успокоил, изчезна напрежението му, изчезна самотата му и всичките му страхове. И тя бе изпълнена с покой. Бе изразходвала толкова сили да го накара да забрави тревогите си. Издаде толкова неща. Не бе разумно да се разкрива чак дотам.

„Ти си много важна за мен“ — казваше й той, без да говори — както правят влюбените.

„Ти ме удостояваш с прекалено голяма чест — отвърна му тя с леко смръщване. После пръстите й, които нежно галеха ръката му, добавиха: — Обожавам те.“

Погледите им се преплетоха. Тя вдигна дланта му и леко я докосна с устни. Тишината ги стегна като в обръч, започна да става мъчителна. С неочаквана бързина Койко се плъзна до него и здраво го прегърна. Смехът й се изви кръшно:

— За мен е вредно да съм прекалено сериозна, Тора-чан! — Тя отново го притисна в прегръдките си и се сгуши в обятията му. — Ти ме правиш толкова щастлива.

— Ах, не повече, отколкото ти мен — прошепна Йоши, доволен, че тя е отслабила напрежението толкова деликатно. — Обожавам и теб, и стихотворенията ти.

— Онова за змията е на Кьорай^[1].

Той се засмя:

— То е на Койко Лилията!

Тя се сгуши още по-плътно в ръцете му, наслаждавайки се на топлината и силата му.

— Едва не умрях, като чух за тази сутрин.

— Такъв е животът — простичко отговори Йоши. — Не бях добре подготвен, защото улицата ме омагьоса. — Разказа й колко различен му се е сторил светът навън. — Това усещане, че си невидим, беше изключително преживяване. Така ми хареса, че ще го изпробвам отново, нищо че е опасно. А може би тъкмо опасността го прави пикантно? Ще опитам в Йедо. Нощем ще е по-лесно, пък и ще обуча специална охрана, която да ме съпровожда.

— Моля те да ме извиниш, но те съветвам да отпиваш от този наркотик умерено и предпазливо.

— И аз така смятам. — Държеше я в ръцете си и двамата се чувстваха уютно. — Да, лесно би могло да се превърне в наркотик.

Стаята бе в съседство със спалните му. Както и цялата постройка, тя бе мъжка, оскъдно обзаведена, татамите бяха първокласни, но се нуждаеха от подмяна. „Ще ми е по вкуса да се махна оттук“ — помисли си Йоши. Слухът им долови шум от приближаващи стъпки и ръката му се плъзна към дръжката на сабята. И двамата се напрегнаха.

— Господарю? — чу се сподавен глас.

— Какво има? — запита Йоши.

— Толкова съжалявам, че те безпокоя, господарю, но току-що пристигна писмо от Драконовия зъб.

Без да я моли, Койко отиде до вратата и застана отстрани нащрек. Йоши се приготви.

— Отвори, часови — провикна се той.

Вратата се плъзна. Часовият се подвоуми, като видя Йоши, заел отбранителна стойка с ръка на сабята си. — Предай свитъка на господарката Койко.

Войникът се подчини и се оттегли. Щом стигна до края на коридора и излезе през вратата му, тя затвори. Подаде свитъка на Йоши и коленичи на мястото си срещу него. Той счупи печата.

Писмото бе от жена му. Тя се осведомяваше за здравето му и му съобщаваше, че синовете му и цялото семейство са добре и с нетърпение очакват завръщането му. Следваха сведенията:

„Златотърсачите усърдно обхождат земята заедно с твоя васал Мисамото. Засега не са открили злато, но докладват за големи — те употребяват думата «гигантски» — залежи от висококачествени въглища близо до земната повърхност, които лесно ще бъдат разработени. Доколкото разбирам, наричат ги «черно злато» и твърдят, че изгодно ще ги разменим с гай-джин срещу пари. Продължават издирванията си. Чуваме, че Анджо бил станал тайро и се хвалел, че скоро ще те покани да напуснеш Съвета на старейшините. Освен това довереникът, когото си посетил на път за Киото, предава следното: паролата на твоя враг, дето ти я бил съобщил, е вярна. Врагът ти подготвял сходен план в качеството на държавна политика.“

„Пурпурно небе“. Значи мълниеносното нападение е „държавна политика“! Дали съглашението ми с Огама ще издържи?

Йоши отложи този въпрос за по-късно и продължи да чете:

„Ронинът Ори, който станал съгледвач на гай-джин, е загинал в лагера на гай-джин. За другия ронин, Хирага, се предполага, че също е там. Твоят довереник казва също, че пресрещнал «прислужницата», която ти си върнал, както му е било наредено, и я изпратил далеч на север в някакъв мизерен бардак. Нейният любовник ронин бил убит.“

Йоши се усмихна. Ставаше дума за прислужницата на Койко, която бе прошепнала на своя ронин шиши къде е тайното място за срещи на Утани. По средата на пътя за Киото Йоши я бе отпратил обратно в Йедо, позовавайки се на някаква въображаема проява на незачитане от нейна страна. Койко, разбира се, не се бе възпротивила. „Добре — помисли си той. — В известна степен Утани е отмъстен.“

„Що се отнася до Гиокояма: реших въпроса с парите. Мога ли да използвам изгледите за въгледобив като по-нататъшен залог, срещу каквито и да е поръчки за оръжие? Дали да се свържем непосредствено с гай-джин или чрез Мисамото? Моля те за съвет. Господарю, много ни липсват твоето присъствие и мъдрите ти напътствия. И последно, прости ми, гладът настъпи.“

Йоши препречете тези редове. Познаваше много добре Хосаки. По изразите „каквито и да е поръчки за оръжие“ и „по-нататъшен залог“ разбра, че преговорите са били бурни и тежки, а цената — висока. „Както и да е, догодина няма да има глад и Гиокояма, стига да просъществува дотогава в моите земи, ще си получи дълга.“

Йоши вдигна очи към Койко. Погледът й се рееше в пространството, бе потънала в мечтания и той знаеше, че никога няма да ги сподели с него.

— Койко?

— О! Кажи, господарю.

— За какво мислиш?

— Какво си шепнат листата помежду си.

Това събуди любопитството му.

— Зависи от дървото.

Тя се усмихна мило.

— Клен, кървавочервен клен.

— През кой сезон?

— През деветия месец.

— Ако са наблюдавали нас, са си пошепнали: „Скоро ще опадаме и никога няма да се върнем. Но те са благословени. Те растат върху дървото на живота. В тях тече нашата кръв.“

Тя плесна с ръце и му се усмихна:

— Прекрасно. Ами ако е бор през пролетта?

— Не сега, Койко-чан, по-късно.

Йоши внезапно стана сериозен. Тя забеляза и също заговори със сериозен тон:

— Лоши новини ли получи, господарю?

— И да, и не. Призори заминавам.

— За Драконовия зъб ли?

Той се поколеба и тя се запита дали не е сбъркала с въпроса си. Но Йоши се чудеше какво да прави с нея. Вече бе преценил необходимостта от усилен преход и бе решил да я остави да го следва по петите колкото е възможно по-бързо. Но сега, като я наблюдаваше, не му се щеше да се раздели с нея. А нейният паланкин ще го задържа. Тя умееше да язди, макар и не много добре, но подобно пътуване щеше да бъде мъчително за нея.

Каквото и да се случеше, планът му, съгласуван с Акеда, щеше да си остане същият: „Първият отряд от четиридесет войници, оглавяван от мой двойник, облечен в моите леки доспехи, напуска точно преди зазоряване и спокойно и открито се насочва към Северния път. На половината път до Йедо ще завият и ще се върнат тук, а от двойника ми няма да има и помен. Вторият отряд, моят, заедно с войниците, които доведох от Йедо, тръгва скоро след първия и бързо се насочва към Токайдо. Усилен преход под командата на същия военачалник — ще се предреша като обикновен самурай кавалерист и ще си остана така, докато не се озова на сигурно място в замъка в Йедо.“

— Много е опасно, господарю — мрачно го предупреди генерал Акеда.

— Да. А ти ще наблюдаваш Огама и ще се надяваш. В негова изгода е аз да успея и да обуздая Анджо.

— Да. Но отвън ти се превръщаш в примамлива мишена, и то леснодостъпна. Виж какво стана тая заран. Нека дойда с теб.

— Невъзможно. Чуй, ако Огама реши да предприеме своя удар, първо ще нападне тук. Най-добре е да го очакваш. Отблъсни го на всяка цена.

— Ще сполуча, господарю — увери го старият генерал.

„А аз ще сполуча да стигна в Йедо — помисли си Йоши със същата увереност. — А що се отнася до случката тази заран, тя само ми напомня, че нито е първата, нито ще бъде последната.“

Видя, че Койко го наблюдава. „По-уравновесен съм, когато тя е наблизо.“ Светлината на лампата хвърляше отблясъци по устните и очите й. Той видя извивката на скулите й и стройната шия, гарвановочерната й коса, съвършените гънки на кимоното и долните й кимона, които подчертаваха бялата й кожа; плавните линии на тялото й, безукорната стойка и двете ръце, отпуснати като цветя в скута й от лазурна коприна.

„Ще й се наложи да пътува без багаж. Без прислуга. И да се задоволява с условията в странноприемниците. Това ще я дразни, защото Койко обича съвършенството. Навярно ще се стресне от подобно невежливо и според нея ненужно бързане.“ Той си спомни кога за пръв път й бе предложил такова пътуване.

Не беше чак толкова отдавна — веднага след като бе решил да я откупи само за себе си. Нареди на нейната мама-сан Мейкин да замине незабавно заедно с момичето за Драконовия зъб и да подготви договора с жена му. Хосаки съвсем правилно бе сметнала за необходимо и разумно лично да се запознае с мама-сан и с Койко, тъй като финансовите задължения щяха да бъдат огромни.

Мейкин го предупреди, че подготовката за пътуването ще отнеме поне една седмица — Койко, разбира се, щяла да вземе собствената си фризьорка, масажистка и три прислужнички.

— Това е смешно — нетърпеливо бе възразил Йоши. — Не е нужен такъв многоброен персонал за толкова кратко пътуване. Само излишни разходи. И двете тръгвате незабавно.

Те му се подчиниха. Никакви помощнички. Отне им три дни, докато се доберат до първата пътна спирка извън Йедо, и два дни — до втората. Ядосан, Йоши с лекота бе взел същото разстояние с коня си само за един ден — от зори до здрач.

— Господарю — посрещна го тогава Мейкин с престорена изненада, — колко ни е приятно да те видим.

— Защо се забавихте толкова?

— Да сме се забавили, господарю? Наредихте ни да тръгнем незабавно. Сторихме точно каквото заповядахте.

— Но защо се бавите?

— Да се бавим ли, господарю? Но ти не ни заповяда да правим усилен преход.

— Побързайте — озъби й се Йоши, забелязал как тя наблегна на думата „заповяда“. — Кажи на Койко, че искам да я видя.

Мама-сан се поклони и забърза към стаите на Койко. Той кипеше от гняв. Тя най-сетне се появи и щастливо му заяви:

— Койко-сан ще има честта да те приеме, господарю, незабавно — веднага, щом уреди подходяща прислужничка да й помогне за прическата. Ще съжалява и смята за неуместно да те приеме без подобаваща подготовка, каквато почитан и уважаван човек като теб очаква. Освен това смирено добави, че те моли да проявиш любезност и да изчакаш. Ще се приготви много бързо, стига да дойдат прислужниците…

Изгледа я свирепо и кисело, но разбра — колкото и да настояваше, щеше да му се наложи да изчака. Можеше единствено да щурмува стаята на Койко, напълно да се опозори и да провали всякаква възможност отново да получи достъп до нея.

На Йоши му се прииска да ревне: „Какво си въобразява тя? За каква се мисли?“

Но не го стори. Само се подсмихна в душата си. Когато си купуваш някоя рядка сабя, очакваш да е изработена от най-фина стомана, да притежава ненадминато острие и свой собствен плам. Той кимна студено:

— Изпрати да доведат от Йедо собствените й помощнички, а също и фризьорката и масажистката й, но наистина много бързо. Твоя е вината, че не са тук — ти не ми обясни колко са необходими на дамата. Тя е права да не ме приема в неподходящ вид. Надявам се, че това никога повече няма да се повтори!

Мейкин го бе заляла с поток от извинения и му се бе поклонила унизено. А той се бе смял по целия обратен път към Йедо, тъй като ги бе надвил, бе ги опозорил и бе отправил и към двете твърдо предупреждение: „Не се опитвайте друг път да ме разигравате.“

Койко не откъсваше очи от него — наблюдаваше го и чакаше.

— Чувствам се щастлива, господарю, когато се усмихваш.

— А защо се усмихвам?

— Заради мен, господарю — простичко отвърна тя. — Защото ти помагам да се надсмиваш над живота. И макар отреденото на мъжа време на земята да минава само в стремително търсене на завет, преди да започнат дъждовете, ти ми позволяваш от време на време да се погрижа за заслон от дъжда.

— И ти го правиш — отбеляза Йоши със задоволство. „Ако я оставя тук, няма да я видя седмици наред. А животът е просто черешов цвят, изложен на капризите на своеволен вятър — и нейният живот, и моят, животът въобще.“ — Не ми се ще да оставаш тук.

— Ще се радвам да се върна отново у дома.

Дълбоко в душата си Йоши мислеше за Мейкин.

„Не съм забравил, че е осведомител на шиши, каквато беше и твоята прислужничка. Глупаво е от страна на мама-сан да излага на риск теб, а и мен и да те смята за част от оная сган от убийци.“

— Някоя от твоите помощнички умее ли да язди, Койко?

— Не зная, господарю. Надявам се, че поне една умее.

— Ако дойдеш с мен, и ти ще трябва да яздиш. Ще вземеш само една прислужница и никакъв багаж. Паланкинът ти ще ме забави. Ако предпочиташ, лесно ще уредя да пътуваш без бързане с всичките си помощнички.

— Благодаря ти, но тъй като ти предпочиташ да съм с теб, твоите предпочитания, разбира се, са и мои. А превърна ли се в бреме за теб, лесно ще разрешиш въпроса. За мен е чест, че ме помоли.

— Но имаш ли приемлива прислужница, която да умее и да язди? Ако нямаш, просто ще ме последваш колкото се може по-бързо. — Йоши, без да я обиди, отново й даде възможност изискано да отклони предложението му.

— Имам една, господарю. — Внезапно хрумване осени Койко. — Тя е нова мейко, не точно прислужница, а чираче и дори нещо повече. Казва се Сумомо Фуджахито, дъщеря е на гоши от Сацума, повереница е на мой стар приятел — мой някогашен клиент, който се отнасяше много добре с мен.

Той изслуша разказа й за Сумомо, но тъй като бе изключително опитен, що се отнася до обичаите на Свободния свят, не разпита за другия клиент. Заинтригуван, изпрати да повикат момичето.

— И тъй, Сумомо, значи баща ти не одобрява твоята бъдеща женитба?

— Така е, господарю.

— Непростимо е да не се подчиниш на родителската воля.

— Да, господарю.

— Ще се подчиниш ли на родителите си?

— Да, господарю. — Тя го изгледа безстрашно. — Аз вече им заявих най-смирено, че ще изпълня волята им, но ще умра, преди да ме омъжат за другиго.

— Баща ти е трябвало да те изпрати в манастир заради подобна безочливост.

Тя помълча, после прошепна:

— Да, господарю.

— Какво правиш тук, в Киото, и защо не си си у дома?

— Моят… моят настойник ме изпрати тук, за да придобия добри навици.

— Той е направил нещо много лошо, нали?

— Толкова съжалявам, господарю. — Тя склони глава до татамите грациозно и любезно, но той бе сигурен, че момичето не изпитва никакво разкаяние.

„Защо ли си губя времето? — помисли си Йоши. — Навярно защото съм свикнал към пълно подчинение от страна на всички, с изключение на Койко, която трябва да бъде направлявана ловко като нестабилна лодка при силен вятър. А може би защото ще е забавно да обуздая това младо същество, да я превърна в железен юмрук, нищо че прилича на новооперено соколче скитник — да използвам клюна и ноктите й за свои цели, а не за тоя «венец на творението» Ода?“

— А какво ще правиш, ако този гоши от Сацума, този твой Ода, в крайна сметка реши да се покори на родителите си и да си вземе друга жена за съпруга?

— Ще съм доволна дори да ме приеме за своя любовница, пък и без интимна близост. Ако се умори от мен или ме отпрати, толкова съжалявам, но в същия ден ще умра.

— Ти си една глупава млада жена.

— Да, господарю. Моля да ме извиниш, това е моята карма. — Сумомо наведе очи и застина.

Йоши развеселен хвърли за миг поглед към Койко, която чакаше решението му.

— Да речем, че твоят феодален господар Санджиро ти заповяда да се омъжиш за другиго и да не си правиш сепуку?

— Аз съм самурай и ще се подчиня безпрекословно — гордо заяви девойката, — както ще се покоря на настойника си и на Ода-сама. Но по пътя към брачния олтар може да ме сполети скръбна злополука.

— Имаш ли сестри? — изсумтя Йоши.

Сумомо се сепна.

— Да, господарю, три.

— И те ли са глупави и вироглави като теб?

— Те… не са, господарю.

— Умееш ли да яздиш?

— Да, господарю.

— Достатъчно ли си опитна, за да пътуваш на кон до Йедо?

— Да, господарю.

— Койко, уверена ли си, че тя ще ти е полезна, ако се съглася?

— Надявам се, господарю. Боя се само аз да не те разочаровам, защото съм съвсем неумел ездач.

— Никога не би могла да ме разочароваш, Койко-чан. И тъй, Сумомо, сигурна ли си, че си в състояние да обслужваш господарката си?

— Да, господарю, и ще я защитавам с цената на живота си.

— Обещаваш ли да поработиш над обноските си, да не се държиш толкова дръзко, а по-женствено и да не приличаш на Дому Годзен? — Последната бе прословута жена самурай, любовница на шогун, яростна убийца, която преди векове влизала в бой със своя също толкова буен любовник шогун.

Йоши забеляза, че момичето ококори очи и съвсем заприлича на дете.

— О, аз не съм като нея, господарю, ни най-малко. Бих дала всичко, за да заприличам поне мъничко на господарката Койко. Всичко.

Йоши сподави смеха си при вида на момичето, което налапа първата мръвка, която му бе подхвърлил.

— Свободна си. Ще реша по-късно. Когато отново останаха сами, той прихна:

— Койко, хайде да се обзаложим! На ново кимоно, че Сумомо ще започне да се държи възпитано още преди да стигнем в Йедо — ако реша да ви взема двете със себе си.

— В какъв смисъл възпитано, господарю?

— Че със задоволство ще приеме да се върне при родителите си, да им се покори и да се омъжи без сепуку.

Койко усмихната поклати глава:

— Толкова съжалявам, на каквото и да се обзаложим, боя се, че ще загубиш, господарю.

Тя смяташе, че той греши в преценката си, и това донякъде развали настроението му.

— Кимоно срещу услуга — тросна се Йоши, макар да нямаше намерение да говори рязко.

— Приемам — незабавно се отзова тя засмяна, — но само при условие, че като ме дариш с кимоно, ще получиш от мен услугата, която възнамеряваш да поискаш.

Йоши присви очи от възхищение — тя бе превърнала грешката му в закачка. Беше грешка да се захваща с облога, с какъвто и да било облог. Грешка беше и самоуверено да се опитва да надхитри жена — най-сигурният път към катастрофа.

Бележки

[1] Мукаи Кьорай (1651–1704) — яп. поет. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Клавел Гай-джин (37)

Метаданни

Данни

Гай-джин

Гай-джин

Гай-джин

Информация

История

Сваляне / Връзки

37.

Джеймс Клавел
Гай-джин (37)