Серия
Азиатската сага (3)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Gai-jin, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 46 гласа)

28.

Хирага повтори:

— Когато гай-джин избягаха, шоя каза вървя си бързо той много се бои самураи, много.

— Не ми се вярва. — Тайърър се раздвижи на стола си.

Хирага седеше срещу него и също му бе неудобно. Всекидневната в малката постройка в градината на Легацията, която Тайърър делеше с д-р Бабкот, беше оскъдно обзаведена, с малко столове, две бюра и миришеше на мехлеми и церове от гърненцата с лекарства върху лавиците, окачени на едната стена. Прозорците бяха отворени в нощта и макар да не беше студено, Хирага потрепери, все още разстроен, че едва не го заловиха. Щом бунтовниците се отдръпнаха и той можеше да избяга от задната страна, каза на шоя и ашигари:

— Знаете какво ще се случи, ако ме хванат тук! По-добре да мълчите, по-добре да мълчите и да изтърпите един кратък побой, който скоро ще забравите, отколкото откарване в затвора, което никой от нас — нито жена ти, нито децата ти — ще издържи. Соно-джой!

Тайърър заговори:

— Но не разбирам защо в един момент самураят бе нормален, в следващия — същински грубиян, а след това пак нормален с всички, като че ли нищо не се бе случило.

Хирага въздъхна:

— Всичко толкова просто, Тайра-сан. Самурай сигурен ашигари лъже… сигурен не казва истина и шоя не казва истина, и хора не казва, така че бие ги, за да не опозори се — не кажеш истина на самурай много лошо, противозаконно, толкова много лошо. Наказание правилно, всички щастливи, няма повече неприятност.

— За тях може би — каза мрачно Тайърър. — Но ние имаме много проблеми. Сър Уилям изобщо не е щастлив и заради убития негодник, и заради теб.

— Аз не неприятност, аз няма напада, мъжете мен напада.

— Извини ме, Накама, не е там работата. Той казва, че ти си дразнител, ненужно усложнение, съжалявам, но е прав. Властите скоро ще узнаят, че си тук, ако не го знаят вече. Тогава ще изискат да те предадем — не можем да го избегнем и в крайна сметка ще се наложи да отстъпим.

— Моля? Не разбирам.

Тайърър опита няколко пъти да му обясни с прости думи, после добави:

— Сър Уилям ми нареди да ти кажа, че е най-добре да се измъкнеш, да изчезнеш, докато е възможно.

Сърцето на Хирага почти спря да бие. Откакто се бе измъкнал от клопката в селото, неистово се опитваше да измисли начин да избегне неминуемите резултати от бунта — самураят военачалник сигурно е разбрал, че шиши е на свобода в Колонията. Никакво решение не му дойде наум, освен да остане скрит тук. Сега беше още по-опасно да се опитва да избяга. Самураите щяха да станат още по-бдителни и ако разберяха, че той е Хирага от афиша…

Искаше му се да изкрещи високо, мислите му бяха разбъркани от връхлитащите го събития и от силната паника и страха, които бе изживял от предателството на Ори. Но наостри уши и чу ключовата дума в несвързаното бъбрене на Тайърър, че: „… съжалява, задето се налага да загуби такъв ценен съюзник в своите опити да опознае Япония, но, изглежда, няма как да избягнат раздялата…“

Съзнанието му се проясни.

— Имам идея, Тайра-сан — рече той тихо. — Лошо за мен вървя сега, сигурно умра. Искам помогна английските приятели, искам бъде ценен съюзник, много ценен приятел. Зная даймио на Сацума, зная тайни на Сацума. Шоя ми даде ного… извини, много сведения. Мога обясня как подчините Сацума, може би дори подчините Бакуфу. Искам помогна. Попитай Сър Уилям: аз дам сведения и помогна на гай-джин за безопасност, вие мен държите в безопасност и давате сведения, честна размяна. Приятели, а?

Тайърър обмисли възбудено предложението: „Сър Уилям сигурно ще се съгласи, но само ако информацията е наистина ценна и ако идва направо от Накама. Това означава… О, Боже, не мога!“

— Ще трябва да разкрия на Уили тайната, че говориш английски. Няма как да го избягна, не мога просто да изтърся, че съм скрил такава жизненоважна информация, със сигурност ще ме уволнят. Не мога да рискувам, още повече, когато Уили е в такова отвратително настроение! — „По-добре Накама да си тръгне, преди да ми отсекат главата, а той да се превърне в международен инцидент.“ — Съжалявам — рече той отчаяно. — Невъзможно е.

— Ах, толкова съжалявам, може би има начин. — Хирага лавираше, за да спечели малко отсрочка. — Има съобщение от Фуджико — ийе, Тайра-сан, ти й направил голямо впечатление, сега тя мисли, ти най-добър приятел, мама-сан казва, толкова съжалява, но вчера Фуджико е получила женска болест, месечна болест, така че не може приеме теб ден-два. — Той видя мигновеното разочарование на Тайърър, бързо последвано от примирение и предчувствие на очакване.

Омекнал от облекчение, той леко се отпусна, в същото време отново се учуди как някой мъж, да не говорим за важен чиновник като Тайра, си позволява да показва скритите си чувства така открито пред някой друг, камо ли пък пред враг. „Тези варвари са невероятни.“

— Ето — продължи той и му подаде ветрило с изписан текст, който сам бе приготвил. — Ето стихотворение, Фуджико пише:

Броя часовете,

много съм тъжна.

Побързайте часове,

та твоето слънце да ме огрее;

тогава няма да съм тъжна,

времето ще спре.

Хирага наблюдаваше как Тайърър пое ветрилото с благоговение, доволен от превода му, но отвратен от нейното грозно писане. Хирага си помисли, че, изглежда, резултатът е какъвто трябва.

— За Главния шеф на гай-джин имам план, но първо среща с шогуна, Тайра-сан, добра среща ли, а?

 

 

Акимото избухна в толкова заразителен смях, че и Хирага прихна.

— Ийе, Хирага-сан, блестящо разиграваш гай-джин! Блестящо! Саке, донеси още саке!

Бяха се излегнали в своята изолирана стая в градините на Трите шарана, прозорците шоджи бяха затворени заради нощните насекоми. Клонки от есенен клен в зелена ваза украсяваха нишата. Светеха петролни лампи. Мечовете им лежаха на лавиците до тях; когато прислужницата излезе, те напълниха отново чашите си и ги гаврътнаха наведнъж. Акимото попита:

— Какво стана после?

— След като дребната риба Тайра лапна стръвта, — отидохме да се поклоним на Едрата риба, който ни изяде и двамата. Казах му, че без знанието на Тайра говоря малко английски, учил съм от холандци от Дешима…

— И това е самата истина — обади се Акимото и отново напълни чашите. Той бе ходил в същото училище за надарени самураи от Чошу в Шимоносеки, но не бе подбран за езиковите класове, вместо това му бе наредено да се специализира в западните навигаторски дела, които му преподаваше оттеглил се холандски морски капитан. — Бака, че никога не научих холандски или английски. Какво каза водачът на гай-джин?

— Малко неща. Тайра се престори, че също е изненадан, както се бяхме уговорили. Беше лесно да заглавичкам мъжа с незначителна информация за Сацума, за Санджиро и неговите крепости в Кагошима, малко от историята им и т.н. — рече Хирага небрежно, макар че срещата изобщо не беше лесна. Въпросите бяха подробни и се бе видял в чудо как да убеди водача, че престорената му искреност е неподправена. Загрижен да получи разрешение за оставане, бе изтървал повече неща, отколкото му се искаше, и за политическата ситуация в самостоятелните кралства Сацума и Тоса, но също и за родното си феодално владение Чошу, и дори за шиши.

Почувства тежест в стомаха, като си спомни студените сини, рибешки очи, втренчени в него, които някак си изцедиха сведенията, а накрая Сър Уилям бе отсякъл:

— Ще помисля дали да ти разреша да останеш още няколко дни. Ще поговорим отново утре. Междувременно ще се преместиш в Легацията за по-голяма сигурност.

— По-добре остана при шоя, Сър Уълъм-сама.

— Ще се преместиш в Легацията тази вечер и ще останеш при господин Тайърър, ще излизаш само с негово или мое разрешение. Когато си на улицата, бъди безкрайно предпазлив, за да не разлютиш някого от нашите хора. Ще се подчиниш незабавно или поемаш към Северната порта… веднага!

Хирага отново се бе престорил на хрисим и бе изрекъл най-унизителните благодарности, но вътрешно кипеше от липсата на обноски у този човек; все още бе бесен и решен както никога да приведе в действие плана на Ори за подпалване на Колонията — по свой избор на момента. „Всички богове, ако ги има, да прокълнат гай-джин до един.“

— Саке? — попита Акимото, по брадичката му се стичаше капка.

— Да, благодаря ти. — Лицето му се изкриви от гняв. — Ори! Бака, че умря, преди да го убия.

— Но е мъртъв, както и Шорин. Само неприятности и с двамата, както с всички от Сацума. С мъжете — добави той бързо, като си спомни сестрата на Шорин Сумомо, — не с жените.

— Всички от Сацума създават неприятности, съгласен съм — рече мрачно Хирага. — Колкото до Сумомо, не зная откъде да получа новини за нея, къде е тя или дали е стигнала вкъщи безопасно — това може да й е отнело седмици и още повече седмици на баща ми, докато изпрати съобщение тук. Вестите сигурно ще пътуват два, дори три месеца.

— Ти помоли Кацумата да я наблюдава. Той ще е пуснал съгледвачи след нея оттук до Киото. Тя знае как да се погрижи за себе си. Скоро ще чуеш новини. — Акимото се почеса по чатала раздразнено. Беше обезпокоително да гледа Хирага толкова разтревожен. — Ти знаеш, че сме просто притиснати тук. Наказателните патрули на Бакуфу получиха още подкрепления и шетат насам-натам напосоки. Всички мама-сан са изнервени, а след днешния бунт Райко… няма да ни разреши да останем дълго време.

— Докато си плащаме, ще стоим. И докато тунелът е на наше разположение, можем да избягаме по море, ако се наложи. Проклет да е Ори!

— Забрави го! — рече нетърпеливо Акимото. — Какво ще правим?

— Ще чакаме. Гай-джин ще ни осигурят прикритие — Тайра ще се погрижи.

— Заради Фуджико ли? Ийе, той е луд. Какво намира в тая проститутка? Не мога да проумея. Тя не е нищо друго, освен пачавра. Просто не проумявам. Тя е само една пачавра. — Акимото се засмя и прекара пръсти по наболата си коса. — Мисля да я пробвам някоя нощ само за да разбера дали не е нещо по-така — макар да е осквернена.

— Пробвай я довечера, ако искаш, Тайра няма да я използва.

— Райко вече ще я е дала на други клиенти — толкова е ненаситна.

— Да, но за Фуджико вече е платено.

— Какво?

— Уредил съм Райко да не предлага Фуджико никъде другаде, освен ако аз и тя не се уговорим предварително — така мога да я държа подръка за Тайра във всеки момент, стига да реша. Пробвай я, ако искаш, доста е евтина.

— Добре, трябва да пестя всяка останала ми пара, Райко ме изцеди, чактиса какъв ми е кредитът. — Акимото се ухили и изля шишето в чашата си. — Ще взема да подкупя някой от рибарите да ме качи на фрегатата — може пък да си изпрося да се кача на борда на военен кораб, уж да продавам риба. Трябва да разгледам машинното отвътре по един или друг начин!

Стомахът на Хирага се сви, като си помисли за собственото си посещение.

— Ще гледам да накарам Тайра пак да ме заведе, този път с теб. Ще те представя като син на важен търговец от Чошу, корабостроител, изгарящ от желание да върти търговия с тях; а всякаква търговия трябва да се пази в тайна от Бакуфу.

„Тайна ли? Колко ли ще останем в тайна тук?“ — тръпка го прониза.

— Студено е — рече той, за да прикрие страха си, а Акимото учтиво се престори, че не забелязва.

 

 

На няколко метра от собствените си стаи Райко привърши с гримирането и се обличаше за вечерта. Спря се на новото розово кимоно. Голяма чапла бе избродирана със златни нишки на гърба му. Желаеше го от много месеци. Вече беше нейно, бе платила за него с част от печалбата, удържана тайно от извънредно успешната продажба на перлените обици. Те се бяха оказали много по-ценни, отколкото бе пресметнала.

„Ийе — помисли си тя щастливо, — ками и боговете, които се грижат за мама-сан, се погрижиха за мен и през оня ден. Страхотен удар, чиста печалба, като изключим дела на Фурансу-сан. Парите за лекарството въобще няма какво да ги смятам“ — но ги бе вписала като съществен дълг в своите тефтери. Усмихна се на себе си. Разходът беше нищожен, но умението да подбереш растението и кой да го откъсне, и кога точно, и как да направиш настойката, ах, това бе по-скъпо от стойността на лекарството.

— Принцесата гай-джин ще бъде едно великолепно, дългосрочно капиталовложение — измърмори Райко доволно, беше й приятно да види отражението си в стенното огледало. То беше единственото модерно огледало в цяла Йошивара, подарък от клиент, внесено специално за нея от Англия. Малка бръчица проряза челото й, като си спомни за него: Кентърбъри, гай-джин, когото онези глупаци Ори и Шорин убиха на Токайдо. „Бака! Той беше добър клиент и ценеше моите старания да му намеря идеалната любовница. Акико, която сега се нарича Фуджико — много удобно е за нас, че нашите английски гай-джин рядко делят своята жена с другиго, предпочитат да бъдат тайни любовници с една жена, пазейки я в тайна в нашия Свободен свят, който е основан на дискретност и потайност.

И Тайра е същият, Фуджико има нов живот и нов любовник. Добре е за всички.“

— Господарке? Гай-джин Фурансу-сан е пристигнал.

— Добре. — Райко се увери, че лекарството е същото, и го постави до масата. След като накара Андре да почака нужното време — нито твърде дълго, нито твърде малко, — изпрати да го доведат. — А, Фурансу-сан, добре дошъл в моята скромна къща. — Тя наля в чашките от най-хубавото саке и се чукна с него. — Изглеждаш много добре.

— Здрав! До десет хиляди лета — отговори учтиво Андре.

Райко обсъди времето и състоянието на търговията и чак тогава мина на съществения въпрос:

— Изборът на обиците излезе по-добър от очакванията ми, така че твоят дял излиза двойно по-голям от това, което поиска.

Той се ококори.

— Господи, толкова много?

— Да. — Тя наля още саке, зарадвана от своята проницателност. След като една сделка е сключена, въпрос на чест е да се изплати в срок. — Моята банка, Гиокояма, намери клиента, китайски търговец на коприни и опиум от Шанхай, отседнал в Канагава. — Пак му се усмихна и добави деликатно: — Той спомена, че щял да купува всички подобни украшения, които съм в състояние да му предложа.

Андре отвърна на усмивката й и пресуши чашата си, подаде я за ново саке и се чукна с нея:

— За бъдещите украшения!

— Второ…

— Преди второто, Райко, защо плаща толкова?

— В лоши времена е разумно човек да превръща част от богатството си в малки нещица, които може да носи в ръкава си. Той не е глупак — аз си помислих да ги задържа за себе си по същата причина.

Интересът на Андре се засили.

— Какви лоши времена в Китай?

— Той каза, че цял Китай се бунтува, навсякъде цари глад, търговията на гай-джин в Шанхай е по-слаба от обикновено, макар сега, когато английската флота опустошава крайбрежието Мирс и е потопила много от пиратите на Белия Лотос, морските пътища да се разчистят за известно време и търговията нагоре и надолу по река Яндзъ да се съвземе напролет. Ийе, Фурансу-сан, чувам, че са потопили стотици джонки и са избили хиляди хора, много села били опожарени. — Страхът й бе явен. — Тяхната мощ да убиват е ужасна.

Тя потрепери, знаеше, че макар японците да презират слабаците китайци, и едните, и другите изпитват едно и също: страх от гай-джин и манията да ги изгонят завинаги от земите си.

— Ще се обърнат ли флотите на гай-джин срещу нас, когато се върнат?

— Да, Райко, ако Бакуфу не платят обезщетението. Ще има война. Не тук, в Йокохама. В Йедо.

Райко се загледа в чашата си за малко, чудеше се как да се предпазва в бъдеще и да извлече печалба от това, убедена повече от всякога, че трябва някак си бързо да се отърве от Хирага и Акимото, преди да се открие, че е замесена в гибелта на Ори, като му е дала подслон, както и на тях двамата, колкото и да е справедлив соно-джой. Вълна от мрачно предчувствие я заля и тя си повя с ветрилото, оплака се, че сакето е доста силно.

— Карма — рече и сви рамене, сякаш да отхвърли безсмисленото тюхкане „какво би станало, ако…“. — Сега малко по-добри новини, има момиче, с което исках да се срещнеш.

Сърцето на Андре подскочи, а после започна да бие по-слабо отпреди.

— Кога да се срещна?

— Желаеш ли да я видиш, преди да обсъдим сделката, или след това?

— Преди — след — няма значение. Ще платя каквото поискаш, ако я харесам. — Французинът отново сви рамене, обзет от пълно неподправено отчаяние.

Това изобщо не я трогна. „От къде на къде — мислеше си тя. — Копнежът на мъжа за женска утроба лежи в същността на нашия свят и без него Свободният свят нямаше да съществува въобще.

Странен е стремежът на мъжкото начало да се слее с утробата — да влиза и излиза, да се домогва, до входа й с повече болка, отколкото удоволствие, закопнял да свърши, закопнял да продължи; а ако свърши — все е ненаситен, ако не свърши, стене цяла нощ — толкова е преходно, а утробата — толкова ненаситна. В това жените са облагодетелствани, макар че боговете, ако ги има въобще, се разправят жестоко с всички простосмъртни.

Три пъти се опитах да ида в отвъдното само защото моята утроба копнееше да я притежава определен мъж — независимо че мъжкото начало е винаги повече или по-малко едно и също — все безполезни избори, което освен нещастие не ми донесе нищо друго, без никакво бъдеще, а на два пъти страстта ми бе несподелена. Колко глупаво! И защо? Никой не знае.

Няма значение. Сега жаждата на утробата може да бъде охладена толкова лесно, а за мама-сан е просто детска играчка. Лесно е да наемеш някой мъж или харигата или да поканиш една от дамите в леглото си. Фуджико например, на която, изглежда, й се харесват отклоненията и чиито целувки са ангелски.“

— Райко, ти ме познаваш, нали? — рече Андре, а тя си помисли: „Наистина го познавам.“ — Аз те познавам. — „Всъщност не ме познаваш.“ — Ние сме стари приятели. Старите приятели винаги си помагат един на друг.

„Вярно, вярно, но ти и аз не сме стари приятели — не в азиатския смисъл — и никога няма да бъдем. Ти си гай-джин.“

— Фурансу-сан, стари приятелю — рече тя. — Ще уговоря среща за теб и дамата.

Той усети нерешителност и се опита да я скрие.

— Да. Благодаря ти.

— Скоро ще е. И накрая, лекарството. — Тя бръкна под масата. Малкото пакетче бе старателно увито в червеникавокафява коприна като примамлив скъп подарък. — Слушай внимателно. — Отново му даде изрични наставления. Накара го да ги повтори, докато се увери, че е разбрал.

— Райко-сан, моля те, кажи ми истината, лекарството опасно ли е — да или не?

— Ийе, истината? Не съм ли сериозен човек? Аз съм Райко от Трите шарана. Не ти ли казах вече? Разбира се, че би могло да е опасно и, разбира се, че не е опасно! Това е нещо обикновено, което се случва по всяко време на всички момичета, и лечението рядко създава усложнение. Твоята принцеса е млада и силна, така че ще мине лесно, без никакви усложнения.

— Принцеса? — Лицето му се изопна. — Ти знаеш за кого е лекарството?

— Беше лесно да отгатна. Колко жени има в Колонията, които са ти толкова скъпи, че да им помагаш? Не се тревожи, стари приятелю. Аз умея да пазя тайна.

Андре помълча и попита:

— Какви са възможните усложнения?

— Болки в стомаха и никакъв резултат, само силно повръщане. Тогава трябва да опитаме втори път с по-силно лекарство. Ако и то не помогне, има и друг начин.

— Какъв?

— Има време за него, по-късно. — Райко самоуверено потупа коприната. — Това ще е достатъчно.

 

 

— Разбираш ли, Анжелик?

— Да Андре — отвърна девойката с приковани в коприненото пакетче очи. Нейното спасение лежеше на бюрото му. Говореха тихо, макар че вратата на кабинета бе затворена за нежелани слушатели.

Часовникът удари 10,00 вечерта. Той я погледна стеснително:

— Мама-сан ме посъветва прислужницата да остане при теб.

— Това е невъзможно, Андре, не е възможно да се доверя на А Со или на когото и да било — не й ли каза това?

— Да, но тя ме посъветва така. — Оттатък коридора се долавяше приглушен мъжки смях от масата в трапезарията, от която тя току-що бе станала — Сьоратар, Вервен, Дмитрий и неколцина френски офицери, — като бе казала, че е изморена и иска да си легне рано. На път към покоите си, според предварителната уговорка, се бе отбила да се срещне с Андре в кабинета му. — По-добре е… да проверим дали всичко е тук.

Той не посегна да развърже пакета. Вместо това си играеше нервно с крайчето на конеца.

— Ако А Со не е тук да ти помага, кой… кой ще те отърве… от шишетата и билките и… не можеш да ги оставиш тук. А кой ще почисти?

За миг мозъкът й се размъти — колко глупаво е, че не бе взела под внимание този проблем.

— Аз… няма да се нуждая от помощ, няма да има… нищо, освен шишетата и билките… и кърпи. Не разчитам на А Со, очевидно не мога да й се доверя, нито на когото и да било, освен на теб. Няма да ми е нужна помощ. — Нямаше търпение да започне лечението и да приключи веднъж завинаги.

— Не се безпокой, ще залостя вратата си и… ще й кажа, че ще спя до късно и да не ме безпокои, аз… всичко би трябвало да е свършило за няколко часа, до зазоряване, нали?

— Ако е рекъл Господ, така ми обясни мама-сан. Аз все още мисля да рискуваш с А Со.

— Ти не мислиш разумно, не. Ти си единственият, на когото се доверявам. Похлопай на вратата ми рано, ето така. Тя почука по масата три пъти, после още веднъж. — Ще отворя само на теб. — Анжелик нетърпеливо свали коприната. Вътре имаше две малки затворени шишенца и пакет с билки. — Ще изпия веднага едното шише и тогава…

Mon Dieu, не — прекъсна я той отегчено, нервите му бяха опънати като нейните. — Трябва да направиш всичко поред, Анжелик. Първо сложи билките да се накиснат в гърне с гореща вода. След това изпий едното шишенце, изпий го бързо и не обръщай внимание, ако е ужасно на вкус, пийни подсладен с мед зелен чай или сладкиш, за да си оправиш вкуса.

— Имам малко швейцарски шоколадови бонбони, господин Ерлихер ми ги подари, ще свършат ли работа?

— Да, разбира се. — С носната си кърпа той попи потта от ръцете си, въображението му рисуваше всевъзможни зловещи картини. — Когато настойката поизстине, да речем, след половин час, изпий половината от запарката — тя също няма да е приятна на вкус. После си отдъхни и почакай, поспи.

— Ще настъпи ли реакция, ще почувствам ли нещо?

— Не, вече ти казах, не! Мама-сан каза, че обикновено нищо не се случва до няколко часа — ще бъде като… като силен стомашен спазъм. — Колкото повече говореше, толкова по не му харесваше, че се забърква. Ами ако стане някоя беля? Mon Dieu, надявам се да няма втори път — помисли си гнусливо и се опита да потисне лошите мисли и смущението си и да се държи като лекар. — Ще бъде като стомашен спазъм — продължи той още по-изпотен. — Така започва, Анжелик, със спазъм. Ще повторя пак: изпий първото шишенце, после половината настойка, половината, запомни и спазвай точната последователност — отпусни се и се опитай да поспиш, колкото си по-отпусната, толкова ще ти е по-лесно. Когато… спазъмът започне, изгълтай и другото шише, хапни малко мед или сладко, после изпий остатъка от настойката — на глътки, не наведнъж. Спазмите ще се засилят и тогава… тогава ще започне… Мама-сан каза, че ще прилича на по-тежко месечно неразположение, така… така че се приготви с… кърпа. — Той отново използва кърпичката си. — Задушно е тая нощ, нали?

— Студено е и няма защо да се изнервяш. — Тя отпуши едно от шишенцата и помириса съдържанието. Сбръчка нослето си. — Мирише по-лошо от парижка улична тоалетна през август.

— Сигурна ли си, че запомни последователността?

— Да, да, не се безпокой, ще…

Стресна ги почукване на вратата. Анжелик бързо грабна двете шишенца и пакета с билки и ги пъхна в чантата си.

— Влезте — рече Андре.

На вратата се извиси доктор Бабкот.

— Ах, Анжелик, прислужникът ми каза, че сте тук. Наминах с надеждата да ви видя. Добър вечер, Андре.

— Добър вечер, господине.

— А, докторе, аз наистина съм добре — рече тя, внезапно изпита угризение и безпокойство под проницателния му поглед. — Няма нужда да…

— Само исках да ви премеря температурата, да ви премеря пулса и да видя дали се нуждаете от успокоително. Винаги е най-добре да се провери. — Тя се възпротиви, но той добави твърдо и любезно: — Най-добре е да проверим, Анжелик, винаги си струва да се провери, няма да отнеме повече от минута.

— Елате тогава. — Тя пожела лека нощ на Андре и тръгна по коридора към покоите си.

А Со я чакаше в будоара.

— А Со — каза учтиво Бабкот на кантонски, — моля те да дойдеш, когато те извикам.

— Разбира се, уважаеми докторе. — Тя покорно излезе.

— Не знаех, че говорите китайски, Джордж — каза Анжелик, когато той седна до нея и започна да мери пулса й.

— Това беше кантонски, китайците имат много диалекти, Анжелик, стотици други езици, макар да разбират само един начин на писане. Интересно, нали?

„Колко е глупаво да ми казваш нещо, което вече зная — помисли си тя нетърпеливо, искаше й се да му изкрещи: Побързай! Сякаш не съм била в Хонконг, сякаш Малкълм и всички останали не са ми го разказвали поне хиляда пъти — сякаш съм забравила, че ти си причината за цялото ми нещастие.“

— Понаучих малко, докато бях в Хонконг — продължи той небрежно, опипа челото и пулса й на китката, забелязал, че сърцето й бие учестено и че челото й е оросено от пот — нищо тревожно, като се имат предвид преживените изпитания. — Някоя и друга дума оттук-оттам. Прекарах няколко години в Общата болница — ние сигурно бихме могли да се възползваме от такава хубава придобивка и тук. — Държеше връхчетата на пръстите си върху китката й. — Китайските лекари вярват в съществуването на седем равнища на сърцебиене или седем пулса. Казват, че могат да ги усетят, като натискат все по-силно и по-силно. Това е техният основен метод за поставяне на диагноза.

— И какво чувате от моите седем сърца? — попита девойката импулсивно, беше й приятна топлината на лековитите му ръце и въпреки своята ненавист желаеше да му се довери. Никога не я бяха докосвали такива ръце, нито бе изпитвала приятното усещане, което те сякаш излъчваха, за да я успокоят.

— Не чувам нищо, освен добро здраве — рече той, чудейки се дали има някаква истина в теорията за седемте пулса. През годините, прекарани в Азия, бе наблюдавал забележителни прояви на прозрение и лечение от китайските лекари — наред с изобилие от суеверия. Светът е странен, но хората са още по-странни. Той отново я погледна. Очите му бяха сиви, много прями и мили. Но имаше сенки в тях и тя ги зърна.

— Тогава… тогава какво ви безпокои? — попита Анжелик, внезапно изплашена, че е определил истинското й състояние.

Бабкот се поколеба, после бръкна в джоба си и измъкна малко късче от тънка хартия. Вътре лежеше златното й кръстче.

— Мисля, че е ваше.

Безумно смутена, тя се втренчи в метала, устните й пресъхнаха и не трепваха, макар въображението й да търсеше незабавни отрицания и увъртания, отхвърлени в същия момент с:

— Ами… аз наистина… загубих едно като това, сигурен ли сте, че е моето, къде го намерихте?

— На шията на мнимия натрапник.

— На шията му? Как… колко странно — чу се да казва, наблюдаваше, сякаш бе друг човек, гласът й бе глас на друг човек, насилваше се да се сдържи, макар да й се щеше да изпищи високо, защото осъзнаваше, че пак е попаднала в менгемето. Едва не полудя, докато скалъпи правдоподобна причина. — На шията му ли?

— Да. Аз го свалих от тялото. Отначало нищо не си помислих, освен че е бил католик. Съвсем случайно видях посвещението — то едва се забелязва. — Кратък нервен смях: — Виждам по-добре от Хоуг „На Анжелик от мама, 1844“.

Устата на Анжелик изрече:

— Горката мама, тя умря при раждането на брат ми точно след четири години. — Видя как пръстите й поеха кръстчето и го огледаха, хвърли му поглед срещу светлината, не бе в състояние да прочете надписа ясно — да му се не види и посвещението! После инстинктите й се събудиха и тя каза: — Бях го загубила, поне мислех, че съм го загубила на Токайдо… може би в Канагава, в нощта, когато пристигнах да видя Малкълм, спомняте ли си?

— О, да. Отвратителна нощ, много лоша, а и денят също. — Бабкот се изправи колебливо. — Аз… ъъ, мислех, че трябва да ви го дам.

— Да, да, благодаря ви, радвам се, че го получих. Толкова се радвам, но, моля, седнете, не си отивайте още — рече Анжелик, колкото и да й се искаше той да си тръгне. — Кой беше този човек и как ли го е намерил? И къде?

— Никога няма да разберем, поне не сега. — Бабкот я наблюдаваше. — Малкълм не ви ли каза — предполагаме, че е един от дяволите убийци от Токайдо, макар че нито той, нито Филип са сигурни?

Въпреки ужаса си, докато се гърчеше в този нов капан, тя изпита непреодолимо желание да се изсмее истерично и да каже: „Той не беше дявол, не и за мен, нито първия път, остави ме жива първия път, и не бе дявол, след като го промених. Той не ме уби, макар да знаех, че щеше да го направи, зная, че щеше да ме убие точно преди да го накарам да си иде… Дявол — не, но въпреки това заслужаваше да умре, трябваше да умре.

Mon Dieu, все още дори не зная истинското му име. Бях толкова объркана, че забравих да попитам… Трябва да съм се побъркала, щом мисля за такива, неща.“

— Кой беше той?

— Никой не знае. Засега. Кралят на Сацума би могъл да каже името му сега, когато е мъртъв, но вероятно ще е фалшиво. Те са такива лъжци — но не е съвсем вярно, това, което наричаме лъжа, изглежда, е начин на живот за тях. Вероятно мъжът е намерил кръстчето в Канагава. Не си ли спомняте кога точно открихте, че е изчезнало?

— Не, не си спомням. Едва като се върнах тук… — Тя отново видя неговите изпитателни, проницателни очи и вик прониза съзнанието й: „Дали моят пулс или пулсове му издават истинското ми състояние.“ — Намерило се е. Добре, слава Богу. Не мога да ви се отблагодаря. Но защо го е носил, защо го е задържал, това не мога да разбера.

— Съгласен съм, много е странно.

Настъпи тишина.

— Какво мисли доктор Хоуг?

Бабкот я погледна, но Анжелик не успя да прочете мислите му.

— Не го попитах — рече той, — не го обсъждах нито с него, нито с Малкълм. — Той отново я погледна и очите му сякаш потъмняха. — Хоуг е човек на Струан и той… ами неговата паница с ориз зависи от Тес Струан. Не зная защо, но си помислих, че първо трябва да поговоря с вас.

И двамата замълчаха отново. Тя отклони поглед, не разчиташе на себе си, щеше й се наистина да му се довери, да се довери на още някого, освен на Андре — като че ли не стига, дето и той знае, — но беше повече от изключено. Нека се придържа към плана си: беше сама, трябваше да се спаси сама.

— Може би — рече тя, — не, сигурно е намерил кръстчето ми в Канагава, навярно ме е видял там и може би… — Млъкна, после заговори забързано, подведе лекаря, измисляйки мимоходом: — Може би го е запазил, за да му напомня за мен… Наистина не зная, за какво ли?

Той се намеси непохватно:

— Очевидно, за да ви причини зло, скъпа моя, искал е да ви притежава по един или друг начин, да ви убие. Съжалявам, но навярно такава е истината. Отначало си помислих, както всички останали, че е някой от онези поставени извън закона ронини, но кръстчето ви промени всичко. Щом открих, че е ваше… Сигурно е така, както казвате, видял ви е на Токайдо, той и другарят му са проследили Малкълм и Филип Тайърър до Канагава да ги довършат вероятно за да не бъдат разпознати. Тогава ви е видял отново, намерил е кръстчето и го е запазил, защото е ваше, проследил ви е дотук и се е опитал да нахълта, за да, простете, за да ви има на всяка цена. Не забравяйте, че е лесно такъв мъж да се влюби до уши в дама като вас, да ви… да ви желае страстно.

От начина, по който го каза, й се изясни, че и лекарят е запленен от чара й. „Добре, и добре, че е разбрал истината“ — помисли си Анжелик, премаляла от облекчение, че отпадна още една опасност. Мисълта й се отклони към шишенцата и към утрешния ден, когато ще се е пречистила за своя нов живот, за великолепното бъдеще.

— Японците са интересни хора — говореше доктор Бабкот. — Различни. Но разликата е много съществена, те не се боят от смъртта. Едва ли не си я търсят. Вие сте имали късмет, голям късмет да се спасите. Е, добре, ще тръгвам.

— Да, и ви благодаря, благодаря ви. — Тя улови ръката му и я притисна до бузата си. — Вие ли ще кажете на Малкълм и на д-р Хоуг? За да поставим точка.

— Ще оставя Малкълм на вас. — За секунда пресметна дали да я помоли за помощ против пристрастяването на Малкълм към опиатите, но си рече, че още не е толкова належащо и че това е негова собствена отговорност, а не нейна. „Горкичката Анжелик, достатъчно й се е насъбрало. Колкото до Хоуг, какво го засяга това, пък и злите езици и зевзеците в Йокохама! Не е тяхна работа, нито моя, нали?“

Той видя ясните й очи върху сияещото в усмивка лице, прозрачната й кожа, цялата излъчваше младост и здраве, както и магнетична, несъзнателна чувственост, които непрекъснато я заобикаляха и въпреки всякакви медицински очаквания нарастваха. „Учудващо е — помисли си той, изпълнен с възхита пред нейната издръжливост. — Просто ми се ще да науча тайната й и защо някои хора цъфтят при нещастия, пред които повечето се огъват.“

Ненадейно от лекар той се превърна просто в мъж: „Не виня този ронин, нито Малкълм, нито когото и да е, че са луди по нея. И аз я желая.“

— Странна е тази история с вашето кръстче — рече гърлено, без ни най-малко да се засрами. — Но животът е сбор от любопитни неща, нали. Лека нощ, скъпа моя, наспете се добре.

 

 

Първият спазъм я изтръгна от уродливите й съновидения, преизпълнени със затворнически кораби и беснеещи демони с дръпнати очи, жените бяха с издути кореми, мъжете я мушкаха и я теглеха от Тес Струан, която стоеше на стража над Малкълм като злобен вампир. Последва бързо втори спазъм и я върна в реалността и към това, което ставаше.

Облекчението, че помятането е започнало, заличи предишните часове на треперене, които й се сториха цяла вечност, преди да заспи. Беше четири и нещо. Последния път, когато бе погледнала часовника си, бе почти 2,30. През нея премина нов спазъм, по-силен от предишния, и я накара да се съсредоточи върху последователността.

С треперещи пръсти отвори второто шишенце — тя отново си запуши носа пред отвратителната воня и едва не повърна, но успя да удържи течността с лъжица мед, като през цялото време стомахът й се бунтуваше от погнуса.

Легна задъхана. Сякаш пожар се надигаше от стомаха й. След малко от нея рукна пот. После потенето премина, като я остави отпусната, вир-вода и едва дишаща.

Чакаше. Нищо. Както преди. Само раздразнение, сладникаво нездраво безпокойство, което след часове на тревога я бе хвърлило в кошмарен сън. Ужасът й достигна връхната си точка.

— Пресвета Дево, нека да подейства, нека да подейства — мълвеше тя през сълзи.

Чакаше. Все още нищо. Минутите минаваха.

После за разлика отпреди поразително различен гърч я сви на две. Още един. Едва поносим. Пак, все още поносим. Тя си спомни за втората половина от настойката, седна и започна да я гълта. Вкусът беше неприятен, но не колкото на течността в шишетата.

— Слава Богу, че не трябва да пия повече — измърмори Анжелик и отново отпи. После пак. След всяка глътка — бонбон…

Последваха още спазми, по-силни. Зачестиха. „Не се безпокой, всичко върви добре — мислеше си тя, — точно както предсказа Андре.“ Чувстваше стомашните си мускули опънати и напрегнати. Още глътки и още спазми, и напитката свърши. Бурканът с мед бе почти празен — взе си последния бонбон, но сега дори неговата сладост не можеше да премахне скомината в устата й. Полъх изпод вратата на будоара люшна пламъка на петролната лампа върху масичката, сенките по стената се огънаха и затанцуваха. Тя стоически легна и ги загледа, с ръце на корема против пристъпите на болка, мускулите й се стягаха и отпускаха, изопваха се, сковаваха се под пръстите й.

— Наблюдавай сенките, мисли си за нещо хубаво! — прошепна тя. — Какво виждаш?

„Кораби и лодки, и покривите на Париж, и къпини, и, виж, там е гилотината, не, не е гилотината, а беседка, обвита с пълзящи рози, о, това е нашата провинциална вила край Версай, където ходехме напролет и през лятото като малки — брат ми и аз, скъпата мама е мъртва от толкова отдавна, татко е заминал един Бог знае къде. Леля и чичо ни обичат, но няма заместител за скъп…“

— О, mon Dieu — изохка Анжелик, когато първите непоносими спазми я пронизаха, после извика при следващите, обезумяла натъпка крайче от чаршафа в устата си, за да заглуши виковете, които се изтръгваха от нея и щяха да докарат цялата легация да буха по залостената й врата.

И тогава започнаха тръпките. Ледени иглички се забиваха в червата й. И какви гърчове, двайсет пъти по-тежки и от най-болезнените месечни спазми. Тялото й се мяташе от напъните, крайниците й потрепваха в такт с болките, които я разкъсваха от слабините до мозъка.

— Ще умра… Ще умра — изстена тя, зъбите й стискаха чаршафа, заглушавайки виковете при всеки нов спазъм и тръпка; и пак, и отново, и отново, и после спряха. Съвсем ненадейно.

Отначало Анжелик помисли, че наистина е умряла, но скоро сетивата й се съвзеха и тя видя, че стаята е спряла да се върти, пламъкът на лампата бе намалял, но все още гореше и се чу тиктакането на часовника. Стрелките показваха 5,42.

Едва се изправи на леглото, чувстваше се ужасно. Погледна се в малкото си огледалце и се изплаши. Пепеляво лице, косата й лепнеше от пот, устните й бяха побелели от лекарството. Изплакна устата си с малко зелен чай, изплю го в нощното гърне и пак го бутна под леглото. С усилие свали измърсената си нощница, среса си косата и легна изтощена, но се чувстваше по-добре след усилията, които положи. Едва тогава забеляза червеното петно върху нощницата си, захвърлена небрежно на овехтелия килим.

Бързият оглед потвърди, че наистина се стича кръв. Тя сложи чиста кърпа между краката си и призори пак си легна, почти потъна в дюшека от изтощение. Между уморените си крака усещаше топлина. Кръвоизливът се засили.