Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (8)

Седем

В града ги посрещна весела и жизнерадостна музика. Вече не свиреше само флейтата. Чуваха се рогове, лютни и барабани. Докато Кентрил и останалите наближаваха, наоколо звучаха радостни гласове. Множество светлини озаряваха Урех.

Кралството продължаваше да е покрито от сянката, но чувството за безнадеждност беше изчезнало.

Лично Атанна дойде да ги посрещне. Очите и гласът й отново разтопиха сърцето на капитана, докато принцесата ги обсипваше с благодарности.

— Искам да ви покажа нещо, преди да ви заведа при баща си.

Хвана Кентрил за ръката и поведе групата му към висок балкон, от който се виждаше целият град.

Улиците бяха изпълнени с народ, който празнуваше. Не предишните бледи призраци, а живи, дишащи хора, в широки пъстри дрехи, които приличаха повече на одеждите, носени в Лут Голейн, а не на типичното кеджистанско облекло. Жителите се смееха, танцуваха и пееха.

— Прекрасно — рече Горст с широка усмивка. Капитан Дюмон изпиваше с очи тяхната домакиня, представляваща не по-малко прекрасна гледка.

— Не разбирам. Тези хора…

— Случи се в момента, когато слънцето пропусна да огрее града. Сякаш самият Урех укрепна. Все още не сме част от истинския свят, но сме много, много близо.

Некромантът се приближи към тях:

— Магията е странно и сложно нещо, капитане. Предполагам, че владетелят ще ни обясни чудото.

Кентрил кимна.

— Не бива да караме него и останалите да ни чакат.

Атанна не пусна ръката му и той не направи усилие да се освободи. Групата се отправи през залите на двореца, които също изглеждаха по различен начин.

Светлините на свещниците и лампите бяха станали по-ярки. Чувството за обреченост, което беше изпитал Кентрил при първото им влизане, сега бе заменено от възторг. Залите бяха изпълнени с бойци, облечени в брони и ризници. Носеха отворени шлемове и с протегнати ръце поздравяваха наемниците и Атанна. Тесните им очи и бледата кожа напомняха за Заил. Кентрил се зачуди дали некромантът не произхожда от Урех.

Слуги с червени шарфове се покланяха с благодарност на групата. Придворните също им отдаваха почит. Мъжете падаха на коляно, а жените правеха реверанси. Брек поспря край една красива девойка, обаче Горст го шляпна по врата, канейки го да побърза.

Вратите се отвориха, разкривайки покоите на владетеля. Залата, която преди бе мрачна като пещера, сега блестеше в златно сияние. Дори стените бяха покрити с благородния метал. Древните статуи бяха обсипани с блестящи скъпоценни камъни. Вероятно бяха отишли години, за да бъде създадено това великолепие, ала впечатлението беше зашеметяващо.

Почетната стража поздрави героите, вдигайки копията си към тавана. В дъното на залата, където свършваше разкошната червена пътека, започваща от вратата, ги очакваше сияещият Юрис Кан. Алборд и мъжете, които бяха останали с него, изглеждаха не по-малко радостни от завръщането на своя капитан. И с право, успехът на другарите им означаваше, че всички ще напуснат сенчестото кралство с толкова богатство, колкото могат да носят.

Както обикновено от Куов Цин нямаше и следа. Кентрил предположи, че нисичкият магьосник се е заровил в богатата библиотека на владетеля. Не че имаше нещо против. Така поне нямаше да им се пречка.

— Приятели! — възкликна радостно посивелият монарх. — Мои верни приятели! Плодовете на труда ви вече се забелязват. — Той посочи с жест стаята, стражите и придворните. — Успяхте да съживите Урех. Приемете благодарностите на цялото кралство! Капитане — продължи Юрис Кан, полагайки ръце на коленете си, — останете в двореца като почетен гост. Разбира се, вашите хора и Заил също са поканени. Ще ми трябват няколко дни, за да ви осигуря подобаващо възнаграждение, а през това време целият Урех е на ваше разположение.

Кентрил си спомни празненствата отвън:

— Мога ли да разреша на мъжете си да напуснат двореца, ако желаят?

— Мисля, че жителите дори ще настояват за това! — Владетелят се обърна към останалите: — В двореца са ви осигурени покои, но не е нужно да седите тук. Навън има храна, вино и всякакви забавления. Вървете, приятели, имате моята благословия, а когато се наситите, заповядайте отново при нас!

Капитанът кимна. Това бе всичко, от което се нуждаеха Алборд и останалите. Радостни, мъжете отдадоха чест и излязоха.

— Вие също можете да вървите с тях — обърна се Сентрил към Джодас и мъжете, които бяха изкачили планината.

Те побързаха да се присъединят към своите другари, само Горст се забави малко.

— Наглеждай ги, ако можеш — обърна се към него капитанът. — Внимавай да не прекаляват с гостоприемството.

Гигантът се усмихна широко:

— Ще ги наглеждам, Кентрил. Бъди спокоен. Накрая остана само Заил. Въпреки че капитанът бе започнал да харесва некроманта, искаше му се неговият бледен спътник да си намери някаква работа. Атанна продължаваше да държи ръката на Кентрил, но той се надяваше на нещо повече.

Сякаш разчел неговите мисли, Заил рече:

— Ваше величество, ако ми разрешите, възнамерявам да проверя дали визджереецът няма нужда от помощ.

— Разбира се, приятелю. Стражите ще те упътят.

Некромантът направи грациозен поклон и отстъпи, оставяйки Кентрил насаме с Юрис Кан и принцесата.

Владетелят се усмихна на двойката.

— Атанна, сигурен съм, че капитанът е огладнял. Погрижи се за него, моля те.

— Щом такова е желанието ти, татко — отвърна тя с леко кимане.

Девойката поведе Кентрил през някаква зала, в която капитанът не беше попадал досега. Нито за момент не пусна ръката му, ала ветеранът нямаше нищо против. Беше готов да я последва и накрай света.

— Направихте толкова много за нас, капитане — прошепна тя, когато останаха сами. — Не зная как да ви се отблагодаря.

— Кентрил. Името ми е Кентрил, милейди.

Тя се усмихна широко:

— Добре, Кентрил. Но в замяна ще настоявам да ме наричаш Атанна.

— За мен ще бъде чест, Атанна! Но искам да те попитам нещо. Урех в безопасност ли е вече? Развалихме ли заклинанието на Грегъс Мази?

Усмивката й помръкна леко.

— Вие ни задържахте в този свят. Все още не можем да напускаме границите на сянката, но има надежда и това да се промени. Баща ми ще се погрижи за всичко, но първо трябва да се освободи от другото заклинание с помощта на магьосника и некроманта.

— По-добре наглеждайте стария Цин. Определено не е най-почтеният магьосник, когото познавам.

— Баща ми умее да преценява хората. Не го ли разбра досега?

Капитанът се опита да насочи разговора в друга посока и се сети за брошката:

— Лейди Атанна, трябва да ти призная, че съм виждал лицето ти и преди да се срещнем в покоите на твоя баща.

Тя се засмя леко:

— А пък аз си мислех, че съм те запленила от пръв поглед… Забелязах, че ме гледаше много особено. — Девойката приглади косите си. — Кажи ми тогава къде си ме виждал?

— Ето тук. — Кентрил извади брошката.

Атанна въздъхна, когато я видя. Взе украшението от ръката му и погали с показалец релефното изображение.

— Не съм я виждала от толкова дълго време. Къде я намери?

— Насред руините в центъра на града.

— Той я взе — рече червенокосата жена с такъв тон, че Кентрил потръпна. — Грегъс я взе навремето.

— Но защо?

— Защото ме желаеше, Кентрил. Желаеше ме с цялото си сърце. Когато откри, че Урех ще се завърне под сянката на Нимир, той дойде отново не само за да довърши своето злодеяние, но и за да вземе мен.

Наемникът несъзнателно плъзна ръка към дръжката на меча. Атанна видя действието му и се изчерви.

— Ще станеш ли мой защитник, Кентрил? Сигурна съм, че ако беше тук първия път, нямаше да му позволиш да стори това на Урех. Знам, че щеше да убиеш този звяр заради нас… заради мен.

Капитанът изпита силно желание да я прегърне, за да я утеши, но все пак успя да се сдържи. Вместо това отговори:

— Готов съм на всичко за теб.

Атанна се изчерви още по-силно. Постави брошката обратно в дланта му:

— Вземи я като подарък от мен. Приеми я като знак на благодарността ми и… на моята любов.

Той се опита да отвърне, да благодари, но преди да успее, дъщерята на Юрис Кан се надигна на пръсти и го целуна.

Всичко друго изгуби значение.

Заил беше притеснен.

Чувстваше се така още откакто се бе срещнал за първи път с Юрис Кан. Останалите не бяха забелязали тревогата му единствено благодарение на неговите изключителни физически и психически умения. Тежките тренировки, с които се бе занимавал цял живот, му даваха пълен контрол над емоциите. Съвсем малко неща можеха да нарушат неговото равновесие.

Ала нещо, свързано с Урех и обитателите му, наистина го гнетеше.

На пръв поглед некромантът не виждаше причини за това. Юрис Кан и народът му бяха пострадали сериозно заради заклинанието на предателя. Желанието на Заил да им помогне беше не по-малко от това на капитан Дюмон, макар мотивите им да се различаваха. Докато за капитана основната движеща сила беше прекрасната Атанна, некромантът се опитваше да възстанови опасно нарушения баланс. Извращението, извършено от Грегъс Мази, можеше да заплаши целия свят, защото страданията на толкова невинни укрепваха позициите на ада.

Грегъс Мази…

— Тук е, господарю — спря го стражът, вървящ редом с него.

— Благодаря. Нямам повече нужда от теб.

Бледият магьосник отвори вратата и се озова в библиотеката, където Кан пазеше най-великите магически книги, свитъци и артефакти на Урех. В дните, когато кралството бе било във възход, сигурно стотици посветени бяха изпълвали тази широка зала, ровейки из събраните през вековете тайни. Ала сега само една слабичка фигура се беше надвесила над книга, огромна почти колкото нея.

Щом влезе, Заил дочу мърморенето на Куов Цин:

— Но ако тази руна означава слънчевата светлина, а този пасаж се отнася до окото на Хест…

Визджереецът млъкна внезапно и се обърна към некроманта.

— Почитаеми Цин — поздрави Заил.

Ниският брадат мъж кимна и отново се обърна към книгата.

— Как върви изследването ви?

Без да поглежда назад, Куов Цин отвърна сухо:

— Бавно, особено когато разни млади глупаци постоянно ме прекъсват!

— Може би, ако обединим усилията си… Визджереецът се обърна отново и изгледа некроманта с гняв:

— Аз съм магьосник от първа степен. Едва ли можеш да ми бъдеш полезен.

— Исках да кажа…

— Чакай. Като се замисля, има нещо, което можеш да направиш.

— Какво? — запита Заил подозрително.

Визджереецът отвърна с отровен тон:

— Можеш да излезеш от тази библиотека и да стоиш колкото се може по-далеч от мен. Замърсяваш въздуха, който дишам.

Сивите очи на некроманта срещнаха сребристите на Цин. Заил разбра, че ги разделя бездна, широка колкото тази между рая и ада, бездна, която никой от двамата не желае да прекрачи.

— Както желаете — заяви бледият магьосник. — Не искам да предизвиквам напрежение у човек в такава напреднала възраст. Може да се окаже фатално.

Куов Цин изръмжа и се обърна. Заил излезе от библиотеката и тръгна по пустия коридор.

Не търсеше разправии с визджерееца. Просто желаеше да помогне за освобождаването на Юрис Кан. Но имаше заклинания и проучвания, които Заил можеше да направи и сам. Пътища, по които по-материалистичният Цин не можеше да мине. Тези, които почитаха Ратма, бяха способни на неща, невъзможни за останалите магьосници. Щеше да е много забавно, ако Заил успееше пръв да се добере до отговора. Цин желаеше отчаяно обещаните магически книги и щеше да се пръсне от яд, ако по-младият магьосник обереше наградите.

— Заил! Момче, трябва да поговорим! Некромантът пъхна ръка в издутата си торба в опит да накара Хъмбърт да замълчи. Въпреки че черепът шептеше, в празния коридор звукът се стори на Заил като гръмотевица.

— Заил…

— Млъкни, Хъмбърт! — изсъска бледият мъж. Набързо се огледа наоколо и видя някакъв балкон. Побърза да излезе навън.

Празненствата в Урех продължаваха. Заил въздъхна. Тук поне нямаше кой да чуе, че разговаря с черепа.

Измъкна останките на Хъмбърт Уесъл от торбата и се вгледа в празните очни кухини.

— На няколко пъти за малко да се издадеш, Хъмбърт. Поставяш ме в неловко положение. Хора като мен трудно печелят доверието на околните, но много лесно го губят. Тези, които не разбират пътя на Ратма, често вярват на лъжи.

— Като тази за възкресяването на мъртвите ли?

— Какво искаш, Хъмбърт?

— Да поговорим за Грегъс Мази — отговори черепът.

Това веднага привлече вниманието на Заил.

— Какво за него?

— Нали не повярва на глупостите, които се изприказваха? — засмя се Хъмбърт. — Грегъс, който толкова отчаяно се опитваше да се върне при своите приятели в рая, че се молеше сутрин и вечер, а през деня плачеше.

Насочил поглед към озарения от факли град, некромантът се замисли над всичко, казано по адрес на магьосника. В думите на Юрис Кан имаше доста разминавания с разказите на Хъмбърт, но все пак се предполагаше, че господарят на Урех познава Мази по-добре.

— Магьосниците и особено визджерейците са лъжлива и потайна сбирщина. Мази те е заблудил, Хъмбърт.

— Ако ме беше заблудил, все още щях да си имам крака, ръце и достатъчно кости между тях, покрити с плът! Старият Грегъс непрекъснато се самообвиняваше, че не е бил достатъчно праведен, и се молеше за изкупление. Той не беше чудовище, нито пък зъл магьосник!

— Но Юрис Кан…

— Или е бил заблуден, или лъже. Кълна се в гроба си! Знаеш, че това е единствената клетва, на която държа.

Сега вече Заил започна да осъзнава своите тревоги. Беше чул от черепа достатъчно истории за времето, когато отрядът на Уесъл бе придружавал Мази. Грегъс беше навлязъл в призрачния град с протегнати ръце, благодарен за получения втори шанс. Според думите на Хъмбърт магьосникът не беше някакъв зъл гений, а човек, желаещ да изкупи грешката си и да се покаже достоен. Мъж, който нямаше нищо общо със звяра, описан от Кан и дъщеря му.

— И какво предлагаш?

— Да открием истината от първоизточника й, разбира се!

Заил възкликна:

— От Грегъс Мази?

Досега не му беше хрумвало да пробва да се свърже с духа на мъртвия магьосник. В миналото това би било невъзможно, тъй като всичко, свързано с него, беше изчезнало в легендарното кралство, но сега самият Заил се намираше тук.

И все пак имаше един проблем. Според Кан тялото на Мази бе унищожено. Без кост, кръв или поне някаква дреха, дори талантлив некромант като него нямаше да се справи.

Когато спомена за това на черепа, Хъмбърт отвърна саркастично:

— Аз ли съм единственият, който все още има мозък? Мисли, момче. Грегъс е роден в Урех. Живял е тук преди заклинанието, а после се е завърнал отново. През това време градът е бил в капан и нищо не се е променяло. Обзалагам се, че ако старият Грегъс е имал къща, тя още стои непокътната.

Думите на Хъмбърт бяха толкова смислени, че Заил се запита как не се беше сетил сам. Ако успееше да намери някоя вещ или дреха, вероятно нямаше да има проблем да призове духа на магьосника. Тогава щеше да научи истината от него, а вероятно щеше да се добере и до ключа към спасението на Урех. Ако Мази беше злодеят, приковал Юрис Кан към стола, некромантът щеше да изтръгне тайната на заклинанието много по-бързо, отколкото ровещият се в библиотеката Цин.

— Трябва да намерим дома му!

— А не можем ли просто да попитаме някого? Загледан в празнуващия град, Заил се усмихна леко:

— Защо пък не, Хъмбърт… Защо пък не.

Няколко минути по-късно загърнатият в черно наметало магьосник се движеше сред жителите на Урех, които се веселяха под светлината на лампите. Беше странно, че има нужда от факли и лампи точно в най-светлите часове на деня, но населението явно вече беше свикнало със сянката на Нимир, която осигуряваше съществуването на града.

Неколцина мъже му стиснаха ръката и го потупаха по гърба, а няколко привлекателни млади жени поискаха да му благодарят насаме. Заил приемаше потупванията и целувките, ала не се поддаваше на всеобщото настроение, а продължаваше да мисли за предстоящата задача.

— По дяволите. Как ми се иска да имах и тяло под стария си череп — долетя гласът на Хъмбърт от торбата. — Да пийна добра бира, да си потърся лоши момичета.

— Тихо! — Не беше много вероятно някой да го чуе в разгара на празненствата, но Заил не искаше да рискува.

Един от мъжете на Дюмон се зададе по улицата, хванал под ръка две девойки. Брадатият наемник тъкмо целуваше едната, облечена в златиста рокля, по-подходяща за харем, когато забеляза некроманта.

— Забавляваш ли се, магьоснико? — Воинът се усмихна и пусна компаньонките си. — Цялото кралство иска да почете героите!

Заил си припомни името на чернокосия боец и отвърна с лека усмивка:

— Малко по-различно отплащане от обичайната награда за наемници, нали, Брек?

— Може и така да се каже! — Брек обгърна с ръка талията на втората жена, знойна красавица с ефирна рокля, която едва покриваше заоблените й форми. Боецът я погъделичка, след което я целуна по врата.

Тази със златистата рокля започна да хвърля многозначителни погледи към Заил.

— И ти ли си един от героите?

— Внимавайте, дами! — засмя се наемникът. — Той е некромант! Нали знаете, възкресява мъртвите и говори с духове!

Ако Брек си мислеше, че ще ги уплаши, грешеше дълбоко. Двете изгледаха Заил с такъв интерес, че магьосникът се почувства като мишка пред две гладни котки.

— Възкресяваш мъртвите? — възкликна едната. — И говориш с духове?

— А можеш ли да ни покажеш? — запита другата.

Заил поклати глава.

— Това не са неща, които стават лесно, дами. Освен това не искам да помрачавам празненствата. Все пак най-накрая се противопоставихме на проклятието на Грегъс Мази.

Жената в златистата рокля отвърна сериозно:

— Той бе ужасен човек!

— И предател. Вероятно сте се отървали от всички спомени за него. Сигурно сте изгорили къщата му и сте я сравнили със земята.

— Нямаше как да я изгорим. Живееше в планината — отвърна закръглената хубавица.

— Нима е живял в пещера? Колко отвратително!

— Всъщност живееше в руините на един стар манастир, построен преди града. Но наистина беше отвратително.

Брек побърза да се намеси:

— Момичета, време е да оставим магьосника да продължи по пътя си. Сигурен съм, че и той има някаква среща, нали така, господарю Заил?

Некромантът схвана намека. Отвърна, като не преставаше да се усмихва:

— Да, в интерес на истината един човек умира да се срещне с мен.

Жените се засмяха на думите му, а боецът се намръщи. С лек поклон Заил им пожела приятна вечер и продължи, сякаш щеше да се включи в празненството.

— Не те бива много с вицовете — обади се Хъмбърт.

— Не исках да си мислят, че имам други планове, освен забавленията.

— С шеги като тази? Аз например щях…

— Млъкни. — Заил потупа леко торбата.

Вече знаеше достатъчно, за да намери жилището на загадъчния Грегъс Мази. Надяваше се вътре да открие нещо, чрез което да призове сянката му. Тогава щеше да узнае истината.

Щеше да разбере защо прероденият Урех го притесняваше толкова.

Красивите компаньонки на Брек го поведоха към дома си.

Похот замъгляваше съзнанието на войника. Дори срещата с мрачния некромант не бе успяла да намали мерака му. Двете девойки бяха доста по-привлекателни от повлеканите, с които спеше обикновено. Щеше да е приятно разнообразие поне веднъж да се събуди край жена, която не прилича на едноок демон, с кожа по-груба и от тази на ботушите му. Беше сигурен, че е достатъчно надарен, за да задоволи и двете, пък и в крайна сметка по-важното бе самият той да остане доволен.

Отвътре къщата бе осветена от една-единствена мъждива лампа. Наемникът внезапно осъзна, че вече не държи под ръка нито една от хубавиците. И двете се бяха скрили някъде.

— Ехо, дами? Къде изчезнахте?

— Насам… — обади се глас, който според Брек принадлежеше на онази със зашеметяващите златисти одежди.

Щом искаше да е първа, той не смяташе да я разочарова. Протегна ръце напред и тръгна към светлината.

— Тук сме… — измърка втората, чиито форми се струваха на боеца доста апетитни.

— Значи и двете искате парче от мен едновременно? — Той се засмя. — Нямам нищо против!

— Радваме се, че мислиш така — отвърна първата и пристъпи на светло.

Брек изпищя.

Ужасяващо лице с остатъци от коса край него впери в наемника празния си поглед. Отворената уста беше пълна с остри като игли зъби. Плътта беше изсъхнала отдавна, а кожата бе така изопната по черепа, че всеки момент щеше да се нацепи.

Дълги нокти се протегнаха към боеца.

Брек забеляза парцаливите остатъци от някога великолепната златиста рокля. След това инстинктите му най-сетне проработиха. Посегна към меча си, но установи, че ножницата е празна.

Къде се бе дянало оръжието му? Припомни как го беше показвал на жените и на останалите зяпачи в кръчмата, докато бе разказвал за битката с огромната котка. Бяха последвали няколко тоста в чест на неговата смелост и героизъм.

Мечът бе останал облегнат на стола му.

Брек отстъпи назад панически, но се сблъска с някого. Погледна през рамо и за свой ужас видя още едно мъртвешко и гладно лице, което очевидно принадлежеше на втората му компаньонка.

— Всички искаме парченце от теб… — рече тя със скрибуцащ глас. Брек забеляза и други фигури с подобна външност, които се приближаваха, протегнали ръце към него.

Успя да изпищи още веднъж, преди да го наобиколят.