Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (21)

Двадесет

Юрис Кан заяви, че му е необходима тишина, за да довърши заклинанието, и с един жест отне на Кентрил способността да говори. Преди това обаче се извини на капитана и го увери, че ще се реваншира, когато всичко приключи.

Атанна го целуна, но устните й бяха ледени, а погледът й бе загубил блясъка си. Ако преди време някой беше казал на Дюмон, че ще бъде отвратен от красива принцеса и ще откаже безсмъртие, със сигурност щеше да му се изсмее в очите.

А сега можеше само да се моли за чудо.

Куов Цин продължаваше да отрича очевидното и помагаше в този отвратителен план. Той се занимаваше с руните и призоваваше различните енергии. Застанала зад него, Атанна редеше неразбираеми слова, сякаш говореше нормалния език на обратно. Едната й длан беше протегната към Цин, а другата — към баща й.

Лорд Кан се беше надвесил над Кентрил и държеше камата, готов за удар. Думите му всяваха страх у пленника:

— Кръвта е реката на живота! — шепнеше възрастният мъж с поглед, впит в тавана. — И ние пием с благодарност от нея! Кръвта е храната на сърцето, сърцето е ключът към душата, а душата е водач към рая!

Камата се приближи с още няколко сантиметра, а после Кан заговори отново на някакъв неразбираем език. Кентрил положи усилие да не припадне, защото в противен случай можеше никога да не се събуди. Все още не беше изгубил надеждата да се освободи, преди да е станало твърде късно.

Засега обаче не виждаше никакъв начин.

Юрис Кан се наведе над него и отново вдигна камата си. Погледът му говореше, че този път острието ще се забие в целта.

Около Кентрил се завихриха потоци от чиста енергия и го накараха да потръпне. Куов Цин ги направляваше, а Юрис Кан черпеше силата си от тях:

— Миракодус, служителю на рая, чуй молитвата ми! Кръвта отваря пътя към истинския свят! Нека твоите сили ни водят! Премахни обвързването със сянката! Нека слънцето не убива повече децата ти! Позволи им да се разпръснат, за да покажат на останалите твоите истини!

Всичко изглеждаше налудничаво, но Кентрил не можеше да стори нищо.

— Благословени Миракодус, с тази кръв, аз, Юрис Кан, отправям молбата си!

Камата се спусна…

Неочаквано нечия ръка сграбчи рамото на капитан Дюмон. Кентрил не й обърна внимание — сигурно Цин искаше да бъде сигурен, че наемникът няма да помръдне в най-решителния миг.

Затвори очи, очаквайки смъртта.

— Капитане, размърдай се! Нямаме много време!

Очите му се отвориха:

— Заил!

Некромантът се беше надвесил над него и го стискаше за ръката. Отзад стоеше Горст и гледаше едновременно с облекчение и съмнение.

От другите трима нямаше и следа. Всичко в стаята си беше същото, но Атанна, Кан и Куов Цин бяха изчезнали.

— Какво стана… — започна Кентрил, но магьосникът го прекъсна:

— Сега нямаме време за въпроси! Всеки момент Юрис Кан ще разбере, че съм го прекъснал. Трябва да се измъкнем преди това!

Заил внимателно докосна крайниците му с камата и наемникът отново можеше да се движи. Нямаше нужда от повече покани, за да скочи от жертвения олтар.

— Ще се опитам да направя нещо — обърна се некромантът към двамата наемници. — При всичката сила, която извира оттук, сигурно ще се получи. Това е единственият ни шанс!

Кентрил не хареса идеята да стои и да се надява, че магьосникът ще ги спаси.

— Можем ли да помогнем с нещо?

— Разбира се! Горст, дай му оръжие. Пазете ме, в случай че нашият любезен домакин разбере какво се опитвам да сторя.

Капитанът взе предложения меч, осъзнавайки, че некромантът очаква Юрис Кан всеки момент да се материализира сред тях. Двамата наемници се разположиха около Заил, който се зае да рисува някакви черти около руните.

— Това трябва да проработи — промърмори Заил и посочи с кинжала първо себе си, а после и другите двама.

Кентрил почувства невероятна лекота, сякаш беше загубил голяма част от теглото си. Имаше усещането, че всеки момент ще отлети като перце. Наемникът отвори уста…

Внезапно стаята изчезна.

Наемникът се озова кацнал върху ветровита планинска тераса. Реагира мигновено и се притисна в скалите.

Заил ги беше пренесъл на един от най-опасните ридове на Нимир.

Вятърът виеше зловещо; чуваха се гръмотевици. Кентрил погледна нагоре и видя, че небето се е променило и е придобило зловещите цветове от виденията му. Погледна към Урех и забеляза само няколко светлинни. Можеше да си представи как демоничните жители на града вече са отхвърлили всичко човешко.

— Странно, намерението ми не беше да идваме тук — заяви озадаченият некромант. — Със силата на руните трябваше без проблеми да се окажем отвъд обхвата на проклетата сянка.

Кентрил си спомни за фалшивия ангел.

— Може би не ни е позволено. Може би няма начин да се измъкнем от Урех.

Заил се обърна към него:

— Капитане, какво правеше Юрис Кан, преди да те спасим?

— Каза, че щял да направи заклинание, за да може градът да остане завинаги в този свят и неговите деца да плъзнат навън. — Дюмон си пое дъх и разказа набързо събитията. Описа лудостта на монарха, предателството на Цин, ужасяващия инцидент с Атанна и откритието, че архангелът не е това, за което се представя.

— Нещата започват да се изясняват, макар че определено не ми харесват. Според мен Юрис Кан не е изпратил хората си в рая, а ги е обрекъл на вечни мъки в ада.

Капитан Дюмон също бе достигнал до подобен извод. Това обясняваше много от нещата, с които се бяха сблъскали, и страхът, който го беше обзел, когато погледна в очите на фалшивия архангел.

Заил се огледа подозрително, сякаш някой можеше да ги подслушва на това място.

— Ето моята теория. По времето на войната на греховете Урех е бил символ на чистота и святост. Това не се е харесвало на адските сили и кралството е понесло множество атаки. Някои от легендите описват тези времена, но едва ли могат да пресъздадат истинската опасност, на която е бил подложен светът тогава.

— Демоните са нападнали Урех? — попита Горст и присви вежди.

— Не като армия. По-скоро са търсели начин да покварят жителите. Поколение след поколение владетелите са се опитвали да прогонят покварата и да предпазят поданиците си от първичните злини. — Некромантът коленичи и започна да рисува символи по скалата с камата си. — Извинете ме, но трябва да свърша малко работа, докато ви обяснявам, или в противен случай сме обречени.

— Какво правиш?

— Осигурявам някаква защита от очите на нашия домакин. Или поне така се надявам.

Заил нарисува широк кръг, а в центъра му постави няколко руни. Магьосникът изглеждаше незасегнат от студения вятър, но двамата наемници продължаваха да се притискат към скалата.

— Разказът ти запълва доста от празнините в моята история — продължи Заил. — Юрис Кан е пазил внимателно своите хора, но явно самият той е останал открит за атака. Някой се е престорил на пратеник от рая и го е убедил да извърши заклинанието, за да спаси Урех. И аз като теб вярвам, че това най-вероятно е бил самият Диабло.

— Но как е възможно? — възкликна Кентрил. — Звучи твърде невероятно!

— Напротив. Урех е бил костелив орех и е изисквал намесата на най-върховния демон. Според мен Диабло е приел формата на архангел, покварил е лорд Кан, без той да разбере, и е извратил всичко. Искал е да изпрати града в ада и само реакцията на Грегъс Мази му е попречила. Обаче жителите не са били в безопасност дори в страничното измерение.

Диабло е успял да докосне отново съзнанието на монарха и постепенно го е накарал да му предостави хората си и дори своята дъщеря. Урех се е превърнал в кошмар, а малцината, които са се противопоставили, са били погубени.

Ала господарят на ужаса не е бил доволен. Следващият му план се е зародил, когато градът за първи път се е завърнал в истинския свят. Диабло е видял възможност ордите му да нахлуят и да се разпръснат необезпокоявани.

— Обаче за целта му била необходима кръв. Освен това Юрис Кан вече е бил премахнал всички магьосници и е нямало кой да му помогне. Пристигането на твоя отряд му е осигурило липсващите неща.

— Но вие ме спасихте и го спряхте.

Заил вдигна очи и погледна капитана.

— Дали? Заклинанието беше почти довършено, когато те измъкнах.

— Но те не успяха да пролеят кръвта ми.

— Обаче все още разполагат с Цин.

— Ще го използват ли? Няма ли да им е необходим за остатъка от заклинанието?

Некромантът поклати мрачно глава:

— Вече си е свършил работата с руните. Разбира се, съществува известен риск, но си мисля, че Юрис Кан е достатъчно отчаян, за да пролее дори неговата кръв.

Кентрил изруга. Значи в крайна сметка се бяха провалили. Бяха допуснали демоничното кралство да се измъкне от капана на сянката. И сега кошмарите щяха да плъзнат по света.

Тримата се смълчаха. Изведнъж Заил заяви:

— Смятам, че все още имаме шанс да спрем този ужас и да изпратим Урех в отдавна заслужения покой.

— Как? Ако са пролели кръвта на Цин, това не означава ли, че градът вече е част от истинския свят?

— За да бъде завършено, заклинанието трябва да се обвърже с двата ключа. Трябва да са на местата си, когато изгрее слънцето. Само тогава кръвта ще обвърже светлината и мрака и ще позволи на жителите да излязат извън сянката.

Горст се опита да обобщи с по-прости думи:

— Ако камъните са на мястото си, демоните излизат на свобода. А ако ги няма, Урех се превръща отново в руини. Така ли?

— Правилно… Но този път завинаги.

За Кентрил всичко беше ясно:

— Пренеси ни с магиите си до един от кристалите! Ще го счупим и готово!

— Едва ли ще е много разумно да опитвам подобно нещо. Преди малко исках да се пренесем в стария ни лагер, а виж къде попаднахме. — Некромантът направи жест към стръмната урва.

— Тогава какво ще правим?

Заил се заигра с камата си.

— Не съм се отказал напълно от идеята да ви пренеса поне донякъде. Предполагам, че ще успея да изпратя теб и Горст близо до ключа на светлината. Междувременно аз ще се спусна към ключа на сянката. Поне един от нас трябва да успее. Това ще е достатъчно, за да спрем този ужас.

Този план вече беше пробван от Грегъс Мази и Тобио и се беше провалил.

Обаче некромантът имаше готов отговор:

— Ще се постарая да привлека вниманието върху себе си. Юрис Кан ме смята за по-голямата опасност заради магическите ми сили. Освен това ще се помъча да го заблудя, че всички пътуваме заедно.

— Илюзия? — Кентрил не вярваше, че Кан ще се хване на подобно нещо.

— Не точно. Капитане, ще ми трябва малко от кръвта ти!

Май всички само това искаха от него напоследък. Все пак трябваше да се довери на Заил, особено при тези обстоятелства. Човекът бе спасил живота му.

Кентрил протегна ръка.

Некромантът кимна и добави:

— Ти също, Горст.

Гигантът се подчини без колебание. Заил поряза показалците на двамата и им каза да оставят няколко капки да паднат на земята, след което им нареди да отстъпят.

Той коленичи над мястото и започна да шепти някакви думи. За голямо учудване на наемниците магьосникът поряза собствения си пръст и пусна още три капки.

— По принцип се прави по друг начин, но при тези обстоятелства ще трябва да се примирим с това.

От усилието, изписано върху лицето му, Кентрил предположи, че некромантът влага всичко от себе си в това заклинание.

Внезапно земята пред капитана започна да се надига. В началото едва няколко сантиметра, обаче след минута възвишението вече бе високо повече от метър.

С нарастването си купчината добиваше все по-ясна форма.

До нея се издигна втора и скоро достигна височината на Горст. Кентрил я погледна по-внимателно и установи, че тя започва да наподобява гиганта. Образуваха се ръцете, краката и тялото, появи се дори буйната грива.

Пред изумените наемници от земята изникнаха техните двойници.

Новите Кентрил и Горст стояха неподвижни като скалата, от която бяха направени. Само очите им мигаха, но някак механично, а не като при живите хора.

— Това е разновидност на заклинанието за големи — обясни Заил. — Малко рискован експеримент, но проработи.

Кентрил се вгледа в своето собствено лице отсреща и попита:

— Могат ли да говорят?

— Нямат собствена воля, ако това имаш предвид. Могат да изпълняват определени заповеди и дори да се бият. Мисля, че е достатъчно, за да привлека вниманието на Юрис Кан към себе си, докато вие достигнете ключа на светлината.

— Заил, отреждаш си ролята на примамка, и то от онези, които не преживяват края на лова!

— Това е най-добрият ни шанс, капитане.

Очевидно не желаеше да бъде разубеден, а и в интерес на истината беше прав. Некромантът имаше по-голям шанс срещу Кан, отколкото двамата бойци.

— Време е да ви изпратя, преди владетелят да е открил къде сме. Предполагам, че избягнахме преследването само защото не се появихме там, където бях решил първоначално.

Магьосникът се съсредоточи отново върху двамата си спътници.

Кентрил се приближи до Горст и се опита да се подготви за пътуването. Това, че първия път бяха успели, не означаваше, че отново ще сполучат. Като нищо можеха да се материализират в кулата на двореца, например.

— Нека драконът бди над вас — промълви некромантът, след което той и планинският ръб изчезнаха.

Юрис Кан гледаше с разочарование и гняв мястото, където допреди малко бе лежал Дюмон. Това бе работа на некроманта, който беше принуден да приеме в двореца си. Оказваше се, че е имал пълно право да се съмнява в неприятния магьосник.

— По дяволите! — извика Куов Цин. — Какво стана?

— Недоразумение — отвърна владетелят. — Глупаво недоразумение.

Атанна също изглеждаше разочарована и това засили гнева на монарха към Заил.

— Моят Кентрил! — проплака тя. — Татко, моят Кентрил!

Юрис Кан я потупа леко по рамото:

— Успокой се, дъще. Добрият капитан ще се върне. Вероятно ще трябва да му поговоря малко, но бъди сигурна, че ще се върне.

— Все пак какво се случи? — настоя визджереецът. — Къде изчезна Дюмон?

— Очевидно съм подценил този Заил. Не само че успя да види през вариациите на стаята, но дори ги използва, за да отмъкне капитана.

— Ами заклинанието? Какво ще се случи с него?

Лорд Кан се обърна към дъщеря си:

— Вярно. Атанна, скъпа, работата ни провали ли се?

— Разбира се, че не, татко. Знаеш, че не бих те подвела. Как можа да си помислиш подобно нещо?

— Разбира се, разбира се. Искрените ми извинения. — Той се засмя и се приближи до Куов Цин: — И към вас също, почитаеми Цин.

Дребният магьосник се учуди:

— Извинения? Но за какво, милорд?

— За това, което трябва да сторя сега. — Юрис Кан сграбчи ниския визджереец и го вдигна на платформата.

— Милорд…

— Саможертвата ти ще позволи на децата ми да се разпръснат и да понесат благословията на рая по целия свят!

Цин изрече заклинание. Всяка руна по робата му заблестя ярко. Дори се опита да отблъсне Кан с тънките си ръце.

Обаче нищо от това не му помогна. Владетелят отправи къса молитва към Миракодус и заби кинжала в гърдите на визджерееца.

Цин се сгърчи в агония. Ръцете му се плъзнаха по робата на монарха и увиснаха безжизнени. От дълбоката рана избликна кръв, попи през дрехите и потече върху платформата.

От мъртвото тяло започна да излиза светлина и Юрис Кан се отдръпна. Последваха няколко светкавици, сякаш невидими сили се сражаваха над трупа.

Господарят на Урех падна на едно коляно:

— Велики Миракодус, чуй скромната ми молитва. Нека отново се завърнем в света на смъртните! Позволи на твоите деца да разнесат истината по света!

Трус разтърси двореца из основи. Реалността се разпадна внезапно на стотици идентични версии. Сякаш от дъното на всемира прозвуча дълбок звън.

После звукът отшумя, земята се успокои и всичко се върна отново към нормалното си състояние. Заклинанието беше успяло. Душата и тялото на Урех отново бяха едно цяло. Светлината на светлините пак щеше да изгрее ярко.

За целта обаче слънцето, което щеше да изгрее скоро, трябваше да докосне кристала на върха на планината. Това щеше да подпечата заклинанието и да премахне последните пречки.

Но не… всъщност съществуваше още една. Некромантът щеше да се опита да го спре. Със сигурност беше убедил другарите си да разрушат камъните, също както Грегъс Мази беше подлъгал Тобио.

Заил трябваше да бъде премахнат. Без него капитанът щеше да се завърне. Гигантът Горст изглеждаше невинен, но ако не можеше да бъде убеден, Кан щеше да се погрижи и за него.

— Шакарак!

Блестящо кълбо се появи във въздуха. Лордът промърмори няколко думи и в центъра на сферата се показа образ.

Лицето на Заил.

— Шакарог!

Образът се отдръпна и разкри по-голяма площ. Юрис Кан се вгледа с ненавист в покварения магьосник. Дрехите му бяха черни като сърцето му. Истински слуга на ада! За всеобщото благо трябваше да го унищожи незабавно.

Зад Заил се появи втора фигура.

Капитан Кентрил Дюмон!

— Значи — прошепна Кан на себе си, — за разлика от Грегъс и Тобио, тези са предпочели да не се разделят. За тяхно съжаление и това няма да им донесе успех.

Атанна пристъпи към него и протегна ръка към капитана.

— Кентрил.

— Ще ти го доведа обратно, скъпа. — Владетелят не добави, че щеше да стори това само ако не се наложеше да го убие. Заклинанието, което щеше да даде на дъщеря му идеалния съпруг, се беше провалило и лордът усещаше, че ще му е доста трудно да убеди Дюмон.

Все пак щеше да опита, но първо трябваше да отвлече вниманието й, за да не тръгне с него. Едва ли щеше да е добре за нея да види как Кентрил умира.

— Атанна, скъпа, не виждам онзи големия, Горст. Трябва да отидеш при ключа на светлината, в случай че са го пратили да се изкачва, преди слънцето да е изгряло.

За негов късмет принцесата не беше чула забележката му, нито пък бе зърнала гиганта, който следваше капитана.

— Но аз искам при Кентрил.

— Само ще го объркаш, скъпа, и може да пострада. Знаеш, че в момента е разкъсван от съмнения. Некромантът със сигурност му е напълнил главата с глупости.

Атанна се подчини неохотно:

— Както кажеш, татко.

— Чудесно! — Той я целуна по челото. — А сега тръгвай. Скоро всичко ще свърши и добрият капитан отново ще е твой.

— Добре, татко. — Девойката се засмя, целуна го по бузата и изчезна.

Усмивката на Юрис Кан изчезна заедно с дъщеря му. Изгледа мрачно хората, които се спускаха към ключа на сянката. Те се готвеха за нещо греховно, също както Мази. Ако се наложеше, лордът щеше да ги премаже, дори единият от тях да бе любимият на Атанна. Техните злодеяния не биваше да останат ненаказани.

Но преди да ги убие, трябваше да се помоли за грешниците. Също както с Грегъс и Тобио. Той прошепна няколко думи и завърши с фразата, която обичаше най-много:

— И нека архангел Миракодус вземе душите ви. — След това с доволна усмивка тръгна да въздаде на тримата онова, което заслужаваха.