Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Диабло (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingdom of Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Корекции
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Диабло: Царството на сянката

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2006

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN-10: 954-26-0447-5

ISBN-13: 978-954-26-0447-1

Американска, второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за Диабло: Царството на сянката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Диабло: Царството на сянката
The Diablo: The Kingdom of Shadow
Други именаБил Петрас
АвторРичард А. Кнаак
Първо издание2003 г.
България
ИздателствоСЕРПИС АД София 2003
Оригинален езикАнглийски
Жанрфентъзи
ПоредицаДиабло
ПредходнаДиабло: Черният път
ISBNISBN 954-301-012-9

„Диабло: Царството на сянката“ (на английски: The Diablo: The Kingdom of Shadow) е третата книга, описваща вълшебния и обширен свят на Диабло, създадена по мотиви от популярната компютърна игра. Автор е Ричард А. Кнаак. Творбата разказва за митичния град Урех и неговите жители, за техния владетел Юрис Кхан и неговата дъщеря Атанна, както и за злия магьосник, обърнал заклинанието, предназначено да отвори вратите на Рая, срещу града Урех.

Тринадесет

— Мисля, че си прав, капитане — рече Заил, след като дълго проучва фигурата. — Сега, след като направих няколко заклинания, мога да се закълна, че в нея има живот.

— Но как? — Кентрил отчаяно искаше да разбере истината. — Как е възможно това? Какво се е случило с Мази?

— Предполагам, че Юрис Кан не ни е казал истината.

— Не е възможно! Лорд Кан не би сторил такова нещо. Знаеш това!

— И аз съм също толкова объркан и обезпокоен от това разкритие. Може би Кан не знае за истинската съдба на бившия си приятел. Вероятно дъщеря му също не знае.

— Разбира се, че не знае! — отвърна остро капитанът.

Горст поклати глава:

— Можеш ли да сториш нещо? Да го превърнеш отново в човек?

— Уви, боя се, че не е възможно. Магията тук е по-сложна и от проклятието, което обвързва нашия домакин със стола. Грегъс Мази не само е запечатан в сталагмита, той е част от самата планина. Такова заклинание не може да се спре.

— Но нали каза, че е жив — настоя гигантът.

Заил сви рамене. Явно бе по-разтревожен, отколкото показваше.

— Да. Иначе щях да успея да призова сянката му. Но подозирам, че дори умът му да е оцелял при тази трансформация, Мази отдавна е полудял. Всъщност той едва ли страда вече.

— Искам да го видя — обади се някакъв глас. — Извади ме, за да мога да го огледам по-отблизо.

Некромантът бръкна в своята торба и извади черепа на Хъмбърт. Горст изглеждаше обезпокоен, но и доста любопитен. Кентрил се сети, че в бързината бе забравил да разкаже на гиганта за необикновения спътник на Заил.

Магьосникът вдигна черепа и го приближи към сталагмита. Известно време Уесъл само даваше указания накъде да го обърнат. След минута обобщи тъжно:

— Да… Старият Грегъс е загазил повече и от мен.

— Усещаш ли нещо? — попита некромантът. — Нещо, което да подскаже кой го е извършил?

— Ползвана е мощна магия, но не мога да кажа със сигурност от кого. Ала си прав, че не можем да я променим. Няма начин да го превърнем отново в човек.

Кентрил не искаше да си помисля какво ли бе почувствал клетникът. Дали бе страдал? Беше ли прокълнат да запази разсъдъка си през всичките тези векове? Неспособен да помръдне, неспособен да направи каквото и да е…

— Но защо? — попита капитанът. — Защо са му причинили това? Заил, нали видя какво се случи? Мази изпищя и повика онези същества.

— Вярно… Сигурно е част от някаква предупредителна система. — Некромантът се обърна към ключа на сянката. — Дали не го направи, защото се доближихме до камъка?

„Но в това няма никакъв смисъл! Ние сме последните, които биха искали да вземат кристала. Необходимо е да остане тук, иначе фактът, че поставихме близнака му на върха, ще е безсмислен“.

Заил се приближи към артефакта и посегна да го вземе, като в същото време наблюдаваше за реакция от чудовищната фигура.

Твърде човешките очи внезапно се разтвориха и се втренчиха в некроманта. Но този път нямаше писък, който да повика стражи, може би защото не бяха останали повече.

Щом Заил отдръпна ръката си, очите на пазителя се затвориха отново.

— Той наистина защитава камъка. Помислих го още одеве, когато ти се опита да докоснеш артефакта, но вече съм напълно сигурен.

— И какво ще правим сега? — запита Горст. Кентрил прибра меча си.

— Нищо не можем да направим. По-добре да се връщаме. Не се знае колко ще продължи заклинанието на Куов Цин.

Заил погледна към тавана.

— Усещам, че все още се мъчат, но си прав. Вероятно ще свършат скоро. Пък и както каза, тук няма нищо за нас. Да се връщаме в двореца, за да обсъдим нещата на спокойствие.

— Чакайте! — извика черепът на Хъмбърт. — Не можете да го оставите така!

— Виж, Хъмбърт…

Но черепът продължи:

— Вие сте доблестни мъже! Капитан Дюмон, нима би оставил някой от хората си да лежи лошо ранен на бойното поле, без да му помогнеш? Няма да позволиш врагът да прави с него каквото си иска, нали?

— Разбира се, че не! — Кентрил разбираше какво иска да каже Уесъл. Никога не се изоставя паднал другар. Или му помагаш сам да съкрати мъките си, или го правиш лично. Капитанът беше вършил това неведнъж. Страдаше, но го приемаше за свой дълг. — Хъмбърт е прав, господа. Длъжни сме да го избавим от агонията.

Кентрил измъкна меча си и започна да почуква по Мази, търсейки някое уязвимо място. За съжаление заклинанието беше много мощно и цялото тяло се беше превърнало в здрав камък.

— Капитане, мисля, че моето острие ще свърши повече работа. — Заил пристъпи напред и измъкна камата от слонова кост.

— Дай аз да го направя. Знам най-добре къде да ударя човек, за да го убия.

Некромантът се довери на опита на войника и му подаде кинжала. Кентрил огледа острието и се обърна към Мази. В момента, когато се приготви да удари, очите на каменната фигура се отвориха и се взряха в него толкова настойчиво, че ръката му затрепери.

Капитанът бавно приближи кинжала.

Очите проследиха оръжието с надежда.

Внезапно Кентрил осъзна, че Мази е запазил разсъдъка си. Клетият магьосник не беше попаднал в покоя на лудостта! За миг ветеранът се запита дали няма някакъв начин да спасят човека, но очите сами отговориха, молейки го да стори необходимото.

— Нека раят приеме душата ти — прошепна той. Изричайки молитва, капитанът заби камата в гърдите на Мази.

От раната не бликна кръв. Вместо това се появи горещ вятър, носещ миризма на сяра, сякаш Кентрил беше отворил проход към вулкан. Това принуди наемника, да отстъпи назад, издърпвайки оръжието.

Вместо очаквания протяжен вой, от ужасяващата уста се отрони само тиха въздишка. Беше звук на облекчение от премахването на проклятието. Очите хвърлиха на капитана един последен поглед, изпълнен с благодарност, преди да се затворят завинаги.

— Мъките му свършиха — прошепна Заил, прибирайки камата си. — Грегъс Мази напусна това ужасяващо място. Предлагам да сторим същото.

— Почивай в мир, Грегъс — обади се черепът.

Тримата започнаха мълчаливо изкачването си в пещерата. Бяха влезли да търсят зъл магьосник, а вместо това бяха намерили окаяно същество. Това, което ги притесняваше, бе фактът, че нито едно от предположенията им не се беше потвърдило.

След като излязоха през шахтата, от която бяха тръгнали, Заил се отдели от двамата бойци с думите, че не е разумно да се прибират заедно:

— Ще поогледам малко наоколо и ще се върна по-късно в двореца. Предлагам да се срещнем довечера. Имаме да обсъждаме доста неща.

Кентрил кимна и пое напред, придружаван от Горст. Макар да бе разтревожен от случката в пещерата, мислите на капитана бяха заети най-вече със заклинанието на Куов Цин. Дали поне той бе успял, или нещо се беше объркало?

Притеснението му се засили, когато двамата с Горст стигнаха до портата, при която нямаше никакви пазачи. По-нататък по коридора също не се забелязваше жив човек. Двамата закрачиха напред, като се оглеждаха внимателно.

Най-сетне стигнаха до широката врата, водеща към покоите на Юрис Кан. Кентрил кимна на приятеля си и посегна…

Крилата на портата се отвориха сами и разкриха множеството хора, коленичили пред стола на владетеля.

Стол, който сега беше празен, защото Юрис Кан се разхождаше сред народа си и му даваше своята благословия, докосвайки хората по главите. Атанна го следваше отблизо с грейнало от щастие лице. В стаята цареше абсолютна тишина, изразяваща почит и възхита.

Дори радостта от спасяването на баща й не можеше да се сравнява със задоволството на Атанна, когато забеляза Кентрил на прага. Девойката докосна ръката на лорд Кан и му посочи новодошлите.

— Кентрил Дюмон! — извика весело побелелият монарх. — Ела със своя другар и се включи в празненствата, защото твоята заслуга е не по-малка от тази на визджерееца! — Владетелят посочи към самодоволния Куов Цин.

Магьосникът стоеше в левия край на подиума и се перчеше пред придворните. Обърна се към Кентрил и го изгледа победоносно.

Подканян от Атанна, капитанът си проби път към царствената двойка. Коленичилата тълпа му отдаде почести, сякаш беше техен господар. Никога през живота си Кентрил не беше получавал толкова уважение от околните. Сети се за предложенията на Кан и за първи път повярва, че това може да се случи наистина.

— Добри ми капитане! — Монархът го прегърна с едната ръка, придърпвайки дъщеря си с другата. — Този ден е също толкова радостен, както онзи, през който архангелът ми предложи спасение! Прераждането на Урех вече е съвсем постижима цел!

— Толкова съм щастлив, милорд.

— Убеден съм в това! Обаче тук има някой, който може да ти благодари по-добре от мен. Извини ме, синко, но трябва да се покажа пред народа си и да го уведомя, че краят на мъките ни наближава!

Лорд Кан излезе от стаята, придружаван от стражата и тълпата придворни. Атанна хвана Кентрил и го дръпна настрани. Горст се ухили и остави двойката насаме, насочвайки се към Куов Цин.

— Всичките ми мечти — въздъхна Атанна, — всичките ми надежди се сбъднаха, и то благодарение на теб!

— Трябва да благодариш на Цин. Все пак той премахна проклятието над баща ти.

— Визджереецът свърши отлична работа, но знам, че ти го подтикна… И го накара да убеди баща ми да останем в този свят. — Принцесата се надигна и го целуна. — Благодаря ти!

— Радвам се, че всичко е минало добре.

— Така е, но през цялото време, докато работех с тях, аз си мислех за теб. На няколко пъти се притесних, че дори мога да проваля заклинанието… Много по-добре е да те виждам до себе си, отколкото да си те представям! — Внезапно лицето й помръкна: — Кентрил, защо си прашен и имаш рана на бузата! Какво се е случило?

Капитанът беше забравил напълно за външния си вид. Тъй като все още не беше решил какво да каже за Мази, той отвърна уклончиво:

— Нали съм войник, трябва да тренирам. Потичах малко, а после се катерих по скалите, но се подхлъзнах и се одрасках.

— Ужас! Не бива да правиш отново така. Няма да ти позволя! Не искам да те изгубя!

Кентрил съжали за лъжата, но каза само:

— Не исках да те тревожа.

Настроението й вече бе започнало да се подобрява:

— Няма нищо. Трябва да дойдеш с мен на големия балкон. Татко тръгна натам.

— Ами тогава да не го безпокоим.

— Трябва да отидем! — Тя го задърпа в посоката, накъдето бяха изчезнали Кан и кортежът му.

Дворецът разполагаше с множество балкони, но нито един от тях не можеше да се сравнява с този, на който намериха владетеля на Урех. Кентрил прецени, че терасата може да побере поне стотина души. В миналото сигурно я бяха ползвали за официални вечери на открито и посрещане на височайши гости по държавни дела.

Сега тя имаше по-важно предназначение.

За учудване на капитана, Кан се беше навел напред, обърнат към града. Хората явно го чуваха въпреки разстоянието, най-вероятно благодарение на някоя магия, тъй като приветстваха с възгласи всяка негова дума.

Шестима стражи стояха до владетеля с факли в ръце, за да може народът да го вижда ясно. Други шестима бдяха някой да не извърши необмислена постъпка, като например да бутне Кан от ръба. Според Кентрил това беше излишно, тъй като явно всички обожаваха монарха.

— Оттук Харкин Кан е произнесъл речта на светците — обясни му Атанна. — Пак тук дядо ми Зулар Кан се е оженил за баба ми и я е представил на народа. Оттук баща ми обяви думите на архангела.

— На как го чуват чак долу?

— Ела и погледни!

Кентрил не искаше да се превръща в част от събитията, но Атанна го побутна напред. Заведе го вдясно от мястото, от което говореше лорд Кан. Когато се приближиха до парапета, капитанът забеляза две метални сфери с кръгли отвори, насочени към тълпите долу.

— Какво е това?

Червенокосата жена посочи още две сфери, разположени вляво от баща й.

— Усилват гласа на човека, застанал там, където е татко. А отдолу образът му се вижда уголемен. Магията, използвана при тяхната изработка, е изгубена отдавна, но те все още функционират.

— Невероятно! — отбеляза Кентрил, неспособен да се сети за по-подходяща дума.

Атанна сложи пръст на устните му.

— Тихо, чуй това.

В първия момент Дюмон чу обичайните обещания за светло бъдеще. Владетелят говореше за края на изпитанията на Урех, за това, как гражданите ще могат отново да живеят под слънцето. Спомена за новата роля на града да поведе останалия свят към доброта и мир.

И след това заговори за Кентрил.

Ветеранът поклати глава, надявайки се, че домакинът ще спре. Той обаче продължи да описва ролята на наемника в тези събития, като дори преувеличаваше заслугите му. По думите на монарха Кентрил Дюмон беше паладин, защитник на слабите и борец срещу злото във всичките му проявления. Хората в града започнаха да скандират всеки път, щом чуеха името му. Неколцина от присъстващите на балкона се обърнаха към него, за да зърнат тази светла личност.

След това Кан го покани с жест да се присъедини към него.

Кентрил се смути и искаше да откаже, обаче Атанна го избута напред. Лордът сложи едната си ръка на рамото му, а другата протегна към града:

— Представям ви капитан Кентрил Дюмон от Уестмарч — офицер, талантлив командир и герой на Урех. Скоро той ще има и нова длъжност — генерал на това свято владение!

Тези думи предизвикаха още по-радостни възгласи и аплодисменти от придворните. На Кентрил му идеше да потъне вдън земя, но Атанна го беше притиснала от другата страна.

— Генерал Кентрил Дюмон! — обяви Кан. — Защитник на кралството, принц на кръвта. И скоро, надявам се, член на моето семейство!

Този път възгласите бяха толкова мощни, че щяха да сринат Нимир.

Кентрил мигаше объркано, чудейки се какво ли означават последните думи, обаче в този миг Кан взе ръката му и я постави върху тази на Атанна.

Капитанът разбра, че монархът току-що им е дал благословията си да се оженят.

Атанна го целуна. Смаяният наемник я последва встрани от балкона, чудейки се дали не сънува. Беше изпълнен с надежди, но и с несигурност. Дали наистина желаеше да приеме тези щедри предложения? Генерал, принц и съпруг на принцесата?

— Трябва да се върна при баща ми. Ще се видим скоро. — Тя го целуна отново и отиде на терасата.

— Брей! — дочу се глас зад него. — Искрените ми поздравления, капитане, или по-точно, милорд.

Кентрил се обърна и забеляза Заил, който стоеше в един тъмен ъгъл.

— Интересна гледка — рече некромантът.

— Не съм се молил за всичко това.

— Но и нямаш нищо против. Явно Атанна здраво ти е завъртяла главата.

Капитанът не беше сигурен, дали магьосникът не му се подиграва.

— Какво искаш?

— Само да попитам какво откри, след като се завърна. Признавам, че реших да се прибера малко по-рано. За моя изненада пред вратата нямаше никакви пазачи, нито пък хора из двореца. Дочух шум от тази посока и пристигнах тъкмо навреме, за да видя как те обявяват за наследник на трона.

— Не съм наследник — отвърна Кентрил. — Вярно, че може да се оженя за нея, но… — Нещо прещрака в главата на войника. На някои места тези, които се женеха за принцеси, получаваха короната. Дали пък Юрис Кан не го беше направил бъдещ владетел на Урех?

Заил забеляза умисленото му изражение и отговори с ехидна усмивка:

— Не, не знам как се предава властта по тези земи. Може и да си прав, а може и да не си. Хайде, имаме съвсем малко време, преди тя да се върне, за да провери дали си облечен подходящо за новата си роля.

— Какво искаш да знаеш?

— Спомена ли нещо за Грегъс Мази?

Капитан Дюмон се почувства обиден:

— Аз държа на думата си, некроманте!

— И аз така мислех, но бях длъжен да попитам. — Очите на некроманта се присвиха: — Разкажи ми какво се случи, когато се прибрахте.

Кентрил му описа събитията и Заил се намръщи.

— Интересно, но уви, не ни дава необходимата информация.

— Какво очакваше да ти кажа?

— Не знам… искаше ми се нещо да подскаже какво да предприемем оттук нататък. Ще се върна в стаята си и ще помисля. Ако се сетиш за нещо важно, което си забравил да ми споменеш, ела веднага.

Кентрил обеща, макар че се съмняваше да е пропуснал нещо. Заил си тръгна и в този миг капитанът осъзна, че е стоял пред целия град облечен в прашните си износени дрехи. Въпреки че нямаше как да промени нещата, поне можеше да се приведе в по-приличен вид за следващата си поява. Сега бе моментът да облече пищната униформа, която беше носил на вечерята. Щеше да му свърши работа, докато си намери нещо по-подходящо.

Тръгна към покоите си и се натъкна на Горст и Цин. Визджереецът изглеждаше много разтревожен от нещо, което гигантът му обясняваше. Магьосникът забеляза капитана и го погледна така, сякаш беше изгорил цялата библиотека на Урех.

Капитанът се обезпокои и забърза към тях, надявайки се, че е прочел израженията им погрешно.

— Казах му — заяви Горст, когато командирът се приближи. — Трябваше.

— В името на седмоокия демон Септумос, Дюмон! Какво си мислехте, че правите? Защо не ме информирахте? Вярно ли е онова, което ми разправя този идиот? Не мога да повярвам…

— Горст казва истината. — Кентрил прекъсна тирадата на магьосника. Нямаше време за глупости. Какви ги вършеше Горст? Капитанът го мислеше за по-разумен. Защо трябваше да намесва Цин, без да се допита до него?

Визджереецът поклати глава.

— Трябваше да дойда с вас! Можеха да се изяснят толкова много неща.

— Нямаше кой знае какво за изясняване. — Кентрил изгледа гиганта, който явно никак не се срамуваше. — Нали му обясни в какво състояние намерихме Мази?

— Разбира се. Обясних му всичко след нещата, които той ми разказа.

— Какво толкова си му казал, Цин?

Магьосникът започна да мрънка:

— Не знам дали здравенякът е прав…

— Какво, по дяволите, му каза, Цин?

Визджереецът изглеждаше притеснен.

— Твоят приятел се отнася към магията с необходимия респект. Заради това понякога му позволявам да ме разпитва за моите уникални методи. Искаше да научи за трудностите при направата на днешното свръхсложно заклинание и как съм ги преодолял с несравнимо майсторство… — Куов Цин замлъкна, виждайки, че Кентрил плъзга ръка към меча си. — Добре, де! Обяснявах на Горст методите, чрез които успях внимателно да премахна проклятието и как всичко се развиваше според далновидните ми очаквания…

Капитанът чувстваше, че скоро няма да бъде отговорен за действията си, ако магьосникът не престане със своите самохвалства:

— Добре, разбрах! Велик си и всичко е минало без спънки.

— Грешно предположение, кретен! В един момент се уплаших, че целият ми труд ще отиде на вятъра, когато нещо извън контрола ми едва не провали внимателно планираното заклинание. Първоначално предполагах, че трудностите ще дойдат от момичето, което е много талантливо, обаче и доста завеяно. — Визджереецът погледна гневно Кентрил, сякаш го обвиняваше, че е причинил нарочно това разсейване. — Но не очаквах, че толкова опитен магьосник като нашия домакин може без малко да предизвика бедствие!

— Какво направи той? — възкликна капитанът, забравил изведнъж за такива подробности, като униформи и сватби с принцеси.

Цин подсмръкна:

— Държа се като неопитен чирак! Направи нещо немислимо! Тъкмо бяхме стигнали до най-важния момент, където не трябваше да допускаме никакви грешки. С присъщата ми вещина аз се трудех да премахна онова, което беше превърнало плътта и дървото в едно. Ако не бяха обхванати само краката, вероятно нямаше да успеем, но за щастие…

— Цин!

— Добре, де, добре! Той помръдна, глупако! Юрис Кан помръдна точно когато трябваше да съсредоточи цялата си воля и сили!

Визджереецът се дръпна назад, сякаш думите му обясняваха всичко. Кентрил обаче смяташе, че има още нещо. Погледна въпросително Горст.

— Не само е помръднал — обясни гигантът. — Направо е подскочил, сякаш някой е запалил огън под него! Така, както го описва магьосникът, бих казал, че се е случило точно по същото време, когато ти прониза гърдите на Грегъс Мази.