Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (12)

Единадесет

Едва ли ветеранът щеше да бъде по-ужасен, ако Заил му беше казал, че самият Диабло се намира в двореца. Грегъс Мази, човекът, който бе обрекъл кралството и желаеше дъщерята на Кан, не само беше жив, но и се спотайваше наблизо, готов да причини нови вреди. За първи път в живота си Кентрил изпитваше толкова силно желание да убие някого. Въпреки че беше участвал в много битки, винаги досега беше работил за пари. Тази задача обаче се превръщаше в нещо лично.

— Къде в двореца! — заразпитва трескаво той, докато се изкачваха по хълма. — Къде?

— Всъщност под него. Но не мога да кажа точното място. В това са замесени сили, с които никога не съм се сблъсквал.

— Трябва да ги предупредим — настоя Кентрил. — Трябва да знаят, че опасността е близо!

Некромантът спря и го погледна настойчиво:

— Досега забелязвал ли си нещо нередно в двореца?

— Всъщност не, като изключим това, че няколко от мъжете ми не са се върнали.

— Но не си забелязал някакви признаци, че владетелят и дъщеря му са изложени на риск?

Боецът не хареса насоката на разговора:

— Какво имаш предвид?

— Участвал си в много битки, капитане. Някога уведомявал ли си противника за своите намерения, вместо да се опиташ да го свариш неподготвен?

Кентрил присви очи:

— Искаш да кажеш, че ще трябва да ги предупреждаваме?

— Не и преди да открием нещо повече, или да сме сигурни, че ги грози опасност.

— И какво предлагаш, некроманте?

Заил се огледа, уверявайки се, че наблизо няма никого:

— Нека първо открием какво е скрито долу.

Кентрил се замисли. Намираше плана на Заил за глупав, ала може би некромантът имаше право в поне едно отношение — не биваше да позволяват на злия магьосник да научи, че са разбрали неговата тайна. Вероятно Мази следеше отблизо Кан и дъщеря му и щеше да удари веднага ако усетеше, че е разкрит.

Но може би злодеят наблюдаваше и гостите на двореца. Ако тръгнеха да го преследват, ефектът щеше да е същият.

— Добре, няма да им казваме все още — съгласи се капитанът. — Но трябва да измислим начин да отвлечем вниманието му, за да не разбере, че го издирваме.

— Човекът има право — обади се Хъмбърт.

Заил кимна мрачно.

Продължиха мълчаливо нагоре и скоро влязоха в двореца. Засега никой от двамата не беше измислил подходящ начин за отвличане на вниманието, а времето течеше неумолимо.

На вратата се натъкнаха на Алборд. Младият наемник тъкмо се готвеше да слезе в града заедно с двама от своите другари. Това пасваше идеално на плановете на капитана.

Кентрил дръпна своя заместник настрани и му прошепна:

— Не ме питай за причината, но имам една задача за теб.

— Слушам, капитане? — отвърна русокосият боец, без да трепне. Очите му показваха, че разбира напълно сериозността на положението.

— От този момент нататък искам да спрете с веселбите. Повикайте всеки от нашите, когото откриете. Искам всички тук горе, готови за действие. Уведомете ме незабавно, ако някой липсва. В никакъв случай не се разделяйте и не казвайте нищо на местните.

Думите му най-сетне предизвикаха някаква реакция:

— Колко точно е напечено положението, капитане?

Кентрил си припомни своя сблъсък, когато градът се беше преобразил. Реши, че двете жени са го упоили с нещо, което бе предизвикало ужасяващите халюцинации. Често убийците мажеха ноктите си с отрова. Само едно одраскване беше достатъчно, за да се справят с жертвата си.

— Много напечено. Особено се пазете от две жени. Едната е облечена в златиста рокля… — Капитанът описа накратко Нефрити и Зореа.

Когато отпрати мъжете, Заил се присъедини отново към него.

— Какво му каза?

— Достатъчно, за да се притесни. Това, че искам да инспектирам мъжете си, едва ли ще се стори подозрително на някого. Наемниците често се отпускат на подобни места и е напълно нормално да ги постегна малко.

— Ще кажем ли на визджерееца?

Кентрил сви рамене:

— И аз се чудя. Но мисля да кажа на Горст, а той се навърта край него.

Двамата се отправиха бързо към библиотеката, но за тяхно учудване помещението се оказа празно. Масата, на която бе седял магьосникът, се беше огънала от натрупаните отгоре книги, ала Цин и неговите бележки бяха изчезнали.

Горст също липсваше. Може би беше последвал визджерееца, за да го наглежда, но с оглед на планината от хартия, изписана от магьосника, по-скоро изпълняваше ролята на хамалин.

В този момент по коридора се зададе Атанна. Лицето й грейна, когато забеляза капитана:

— Кентрил, ти успя! Направи го!

Пренебрегвайки напълно некроманта, тя се хвърли на врата на капитана, целувайки го страстно. Кентрил забрави моментално надвисналата опасност и потъна в нейната прегръдка. Не му попречи дори това, че не разбираше за какво точно му благодарят.

Внезапно забеляза безмълвния Заил, застанал зад гърба на Атанна. В първия миг се ядоса на неговата наглост, но после се сети за важната задача, с която се бяха заели. Внимателно пусна принцесата и се отдръпна.

— И за какво ми благодариш толкова горещо?

— Сякаш не знаеш! — Девойката беше готова да го разцелува отново, но се въздържа, забелязала неговото неудобство. Обърна се към некроманта и рече: — Това може да заинтересува и вас, господине.

— Разбира се, милейди.

— В момента Куов Цин е на среща с баща ми!

— Вече? — Кентрил остана учуден, че визджереецът се е заел с Юрис Кан толкова скоро. Явно алчността му си беше казала думата. Можеха само да се надяват, че бързането няма да провали всичко.

— Добрият магьосник каза на баща ми, че до ден-два щял да премахне проклятието на Мази. Разбира се, имало още доста работа, но бил сигурен, че ще успее! — В очите й се четеше надежда. Дори само заради Атанна, капитанът се надяваше Куов Цин да не се изложи.

— Много се радвам, но…

— По-важното е, че магьосникът вече извърши едно чудо. — Червенокосата принцеса направо подскачаше от радост. — Успя да убеди баща ми, че Урех трябва да остане в този свят. Обясни му, че за да отиде в рая, човек първо трябва да го заслужи с делата си.

Дюмон се поколеба за момент:

— Значи Юрис Кан няма да опитва заклинанието отново, така ли?

— Не. Благодарение на визджерееца вече вярва, че имаме мисия тук. Мисли, че ние трябва да поведем останалия свят по праведния път. Дори смята, че така ни е било писано от самото начало.

Всичко това се стори твърде невероятно на Кентрил и все пак не виждаше причина девойката да си измисля. Значи монархът все пак бе променил своите намерения. Цин беше успял, и то по-скоро, отколкото бяха очаквали.

— Поздравления за добрите новини, милейди — обади се Заил учтиво.

— Благодаря ви — отвърна му тя с усмивка и моментално се обърна пак към Кентрил: — Баща ми беше толкова развълнуван, че реши да покани теб и почитаемия Цин на скромна вечеря. Елате и вие, уважаеми Заил.

Бледият мъж поклати глава:

— Последователите на Ратма по принцип не са много общителни, пък и аз не съм сторил нищо, за да заслужа подобна почест. Но съм напълно съгласен, че капитан Дюмон и магьосникът трябва да бъдат уважени.

— Както желаете. — Атанна моментално забрави за него. — Кентрил, ти нали ще дойдеш?

— Разбира се! Това ще е голяма чест за мен!

— Чудесно! Ще изпратя прислужник в покоите ти, за да ти помогне да се облечеш.

— Да се облека ли? — озадачи се наемникът.

— Разбира се — намеси се Заил. — Трябва да си подходящо облечен, щом ще ходиш на прием при владетеля.

Преди Кентрил да успее да възрази, Атанна го целуна отново и се отдалечи.

— Невероятна жена, капитан Дюмон.

— Наистина!

Некромантът се наведе към ухото на Кентрил:

— Тази вечеря може да ни е от полза. Докато вие се занимавате с Юрис Кан и дъщеря му, аз мога да проуча маршрута ни надолу. Надявам се, че ще намеря някакви планове на двореца, които да включват и подземията.

Кентрил продължаваше да гледа в посоката, в която беше изчезнала Атанна.

— Неприятно ми е, че не й казахме.

— Спомни си, че едно време Грегъс Мази си е падал по нея. И сега, ако усети някаква опасност, може да я отвлече. Колкото по-малко знае, толкова по-безопасно е за нея.

— Добре — въздъхна капитанът и се обърна към облечения в черно мъж: — Внимавай да не те хванат! Ще ни бъде доста трудно да обясним какво си правил долу.

— Спокойно. Ако ме заловят, ще поема цялата отговорност. Атанна няма да загуби доверие в теб.

Заил се оттегли с лек поклон и остави намръщеният капитан да се чуди в какво се е забъркал.

Кентрил тръсна глава и се отправи към своята стая, за да се приведе в по-приличен вид за предстоящата вечеря.

В края на краищата предстоеше му решителна битка.

В покоите му го очакваше лъскава черна униформа със златни акселбанти. На раменете на куртката бяха пришити еполети, а от лявата страна на гърдите се виждаше герб с меч и корона. Блестящи черни кожени ботуши, високи до коленете, довършваха тоалета.

Кентрил се почувства малко глупаво в тези дрехи. Такива униформи се полагаха на генералите, а не на неизвестните наемнически капитани. Обаче не можеше да се появи на вечерята, облечен със старите си парцали.

Това, че униформата му беше по мярка, изобщо не го учуди. Явно Атанна наистина държеше той да изглежда добре. Но му беше интересно дали дрехите бяха принадлежали на някого, или дъщерята на Юрис Кан просто ги беше създала с помощта на магия.

С почуда откри, че пред вратата го очаква почетен караул. Стражите замаршируваха церемониално пред него по коридора, водещ към покоите на Юрис Кан.

— Добре дошъл, приятелю! — поздрави го владетелят от стола си. — Доволен съм, че прие да вечеряш с нас.

Слугите бяха внесли широка маса, украсена с пищна дърворезба. Върху златотъканата покривка бяха подредени чинии, прибори и свещници от чисто сребро. Около софрата имаше три стола. Самият Юрис Кан не можеше да слезе от подиума и затова пред него беше разположена по-малка, но също толкова богато украсена масичка. Всичко беше нагласено, така че да изглежда сякаш владетелят седи начело на празничната трапеза.

Куов Цин вече се бе настанил отляво на домакина.

В мига, когато Кентрил се приближи, Атанна протегна ръка към него. Капитанът се загледа в нея, прехласнат от видението. Нищо в богато украсената стая не можеше да се сравнява с красотата й.

Дългата й зелена рокля контрастираше с прекрасната червена коса, която принцесата носеше разпусната. Раменете й бяха открити, а деколтето беше изрязано точно колкото да загатва, а не да разкрива нейните великолепни форми.

Капитанът пое предложената ръка и галантно я целуна. След това двамата се доближиха до трапезата.

— Ти ще седнеш отдясно на баща ми — обясни му тя, — а пък аз ще се настаня в другия край.

Кентрил понечи да се запъти към своето място, ала внезапно си спомни правилата на дворцовата етикеция. Заведе прекрасната дама до нейния стол и учтиво й помогна да седне.

Атанна прие жеста му с усмивка.

— Тъкмо навреме — измърмори Цин, докато наемникът се настаняваше. Съдейки по чашата пред него, визджереецът вече беше пийнал доста. Той, разбира се, беше дошъл облечен в обичайната си роба. Като магьосник, от него не се очакваше да носи други дрехи, а и в интерес на истината изпъстреният с руни туринаш изглеждаше съвсем намясто.

— Изглеждате прекрасно, капитане! — поздрави го Юрис Кан. — Скъпа, нали е величествен?

— Да, татко — изчерви се Атанна.

— Чудесен избор, дъще. Капитане, тази униформа ви стои великолепно!

— Благодаря ви, милорд. — Кентрил не намери какво друго да каже.

— Радвам се, че откликнахте на поканата ми. Дължа много и на двама ви, а както се очертава, скоро ще ви дължа дори още повече!

— Честта е наша, лорд Кан — отвърна визджереецът и надигна празната си чаша. Слуга в ливрея се появи моментално и я напълни от някаква зелена бутилка.

Ветеранът кимна в знак на съгласие, макар да не смяташе, че е заслужил чак такива благодарности. Вярно, беше помогнал с ключа на светлината, но всеки здрав мъж можеше да стори същото. Куов Цин щеше да освободи Кан от магията на Грегъс Мази и вероятно заслужаваше почести, но за Кентрил беше достатъчно да седи близо до Атанна.

Юрис Кан щракна с пръсти и вечерята започна. Облечени в златисто слуги поднесоха първите блюда. Отнасяха се към наемника със същото внимание, както и към своя господар и това притесни Дюмон още повече. Той бе обикновен боец, издигнал се в ранг само защото беше оцелял там, където мнозина храбри мъже бяха загинали.

По време на вечерята капитанът опита екзотични плодове, каквито не беше вкусвал никога, наслади се на крехки, майсторски приготвени меса и пи отбрано вино. Всичко бе наистина перфектно. Приличаше повече на сън, отколкото на реалност.

През цялото време очите му не слизаха от прекрасната Атанна.

Внезапно му хрумна странен въпрос. Вгледа се в чинията си и запита внимателно:

— Милорд, откъде вземате храната?

Цин го изгледа така, сякаш беше малко дете, обаче Юрис Кан му отговори съвсем сериозно:

— Добър въпрос, наистина. По време на нашето изгнание времето течеше в някои отношения, но в други не. За съжаление дори аз не мога да го обясня по-точно. Знаехме, че годините в истинския свят отминават, но не остарявахме, не спяхме и най-важното, не огладнявахме.

— Никога? — възкликна изненадано Кентрил.

— Е, понякога, макар и рядко, се хранехме. Все още сме в такова положение, но се надявам, че нещата ще се поправят.

Кентрил кимна, доволен от отговора, макар да се срамуваше малко от наивния си въпрос.

— Господарю — намеси се визджереецът. — Докато обяснявахте очевидното на капитана, на мен ми хрумна нещо друго.

Кан се заинтересува:

— Нещо, свързано с моето състояние?

— Да. Ще се нуждая от помощта на дъщеря ви, както и от вашата. Виждате ли… — Цин започна дълъг и абсолютно неразбираем за капитана разговор. Кентрил насочи вниманието си към домакинята. Атанна го погледна и му се усмихна.

Запленен от гледката, капитан Дюмон забрави ножа, който стискаше. Острието се изплъзна и нарани ръката му.

Болката проряза Кентрил. Капки кръв обагриха чинията.

Внезапно прекрасната светла стая се превърна в някакъв кошмар.

Прясна кръв се лееше по напуканите стени, а таванът се беше превърнал в нащърбена дупка, разкриваща небе, изпълнено с пурпурни облаци. Между тях проблясваха светкавици. Вихрите сякаш заплашваха да погълнат света отдолу.

Кости, които подозрително напомняха човешки, се търкаляха по разбития под. Плъх претича през стаята и изчезна в някаква дупка. Силният вятър виеше в избитите прозорци. Беше горещо, ала въпреки това студени тръпки побиха Кентрил.

Отвсякъде звучаха писъци. Капитанът се надигна от масата и видя в ръждясалата си чиния парче зеленясало месо, пълно с червеи.

Виковете продължаваха и той се опита да запуши ушите си. Загуби равновесие и залитна към стената, откривайки причината за стоновете.

Стотици усти се появяваха в стената и викаха за помощ. Капитанът се дръпна назад и залитна обратно към масата, сблъсквайки се с ядосания Цин.

— Какво ти става, кретен? Правиш се на глупак пред домакина ни! — Визджереецът посочи подиума.

Но когато Кентрил погледна натам, не видя учтивия Юрис Кан. Столът си беше на мястото, сякаш незасегнат от ужаса, обаче върху него не седеше владетелят на Урех. Пред очите на капитан Дюмон се изправяше…

— Кентрил! Отговори ми! Аз съм Атанна! Кентрил!

И сякаш като в сън голямата стая възвърна вида си.

Атанна държеше кървящата му ръка и го гледаше загрижено. Нейните очи се оказаха опората, която капитанът използва, за да се успокои.

— Капитан Дюмон, зле ли ви е?

Кентрил погледна внимателно Юрис Кан. Въздъхна с облекчение, забелязвайки побелелия монарх пред себе си. Ужасяващият образ беше отлетял и сега капитанът дори не можеше да си припомни своето видение.

Дъщерята на Кан му поднесе някаква чаша.

— Скъпи, изпий това.

Виното го успокои и прогони кошмарните спомени.

Атанна го заведе обратно до стола му. Кентрил седна и измънка:

— Извинете ме…

— Не е необходимо болен човек да се извинява — учтиво отбеляза Кан.

Полагайки ръка на рамото му, Атанна каза:

— Мисля, че знам какво се случи. Днес се разхождахме в градината и нещо го ухапа.

— Разбирам. Насекомите от джунглата понякога се появяват тук и пренасят разни болести, които предизвикват делириум. Сигурно ви е ухапало нещо такова.

Кентрил се беше сражавал на много места, където природата представляваше по-опасен противник от вражеските войници и бе склонен да повярва на тези думи. Но яснотата на видението му го притесняваше. Какво ли можеше да предизвика подобни халюцинации? Беше виждал и проливал кръв, обаче никога не бе оставял въображението си да рисува такива картини.

Думите на Атанна донякъде обясняваха и случката в града. Може би това бе първият признак на болестта. Капитанът смяташе, че Зореа и Нефрити са го упоили, ала въздействието на отровата трябваше да е преминало досега.

— Каквото и да е, сигурен съм, че благодарение на грижите на дъщеря ми ще се оправите. Искам да сте в отлично здраве, когато ви поднасям моите дарове, за да не кажете, че ви принуждавам за нещо.

— Дарове?

— Точно така, капитане, макар че ако ги приемете, вече няма да сте капитан. Загубихме мнозина в борбата срещу Грегъс Мази. Важни люде и добри приятели. В момента имам нужда от хора, щом ще оставаме в света на смъртните. Вие двамата можете да ми помогнете.

Кентрил почувства милувката на Атанна върху врата си и когато погледна към нея, тя му се усмихна с гордост.

— Уважаеми Цин, ние с вас си поговорихме по-рано, така че имате предимство пред капитана. Решението не е лесно, затова повтарям своето предложение. Всички, които владееха магията, загинаха, с изключение на мен и дъщеря ми. Предлагам ви същата чест, с която бе удостоен Грегъс. Моля ви да заемете поста на пръв кралски магьосник и съветник.

Визджереецът се изправи бавно с доволна усмивка върху изпитото си лице. Кентрил си представяше радостта му. Беше се осигурил мечтания достъп до книгите в библиотеката. Лорд Кан му даваше всичко, което желаеше.

— Господарю, за мен ще бъде удоволствие!

— Чудесно. — Побелелият владетел се обърна към Кентрил, който усети как стомахът му се сви. — Капитан Кентрил Дюмон, от усилията да ни помогнете и препоръките на дъщеря ми разбрах, че сте способен, честен и лоялен. Това са най-добрите качества на един войник и на един лидер! Ние сме древно кралство в нов свят, който познавате по-добре. Имаме нужда от такъв мъж, който да ни защитава и да ни предвожда в тези времена. Искам да ви направя командир на войниците, защитник на народа и генерал, достоен за тази униформа.

Кентрил се изправи на крака:

— Великодушни господарю…

Кан го прекъсна учтиво:

— Трябва да знаете, че в Урех такъв пост идва с титла. Командирът на армията е също и принц.

Кентрил загуби дар-слово. Атанна леко го стисна за ръката.

— Като благородник ще получите всички привилегии, имение, слуги, ще можете да се жените за други благороднички…

При последните думи Атанна стисна силно ръката му. Кентрил погледна към нея и осъзна защо Кан му предлагаше такава щедра награда. Въпреки флирта, войникът не си представяше, че връзката им има бъдеще. Атанна беше принцеса и трябваше да се омъжи за човек от своето съсловие. Крале, султани и принцове можеха да искат ръката й, но не и обикновените наемници.

Баща й беше премахнал тази пречка с един замах.

— И така — довърши Юрис Кан и му се усмихна бащински, явно предвиждайки бъдещето. — Какво ще кажете, добри ми капитане?

Че какво да каже? Само луд или глупак би отказал подобни дарове.

Кентрил не се смяташе за такъв.

— За мен е чест да приема, милорд!

— Прекрасно! Вие и уважаемият Цин ме ощастливихте. В момента, когато се освободя, ще направя официално изявление пред двора за новите ви постове. Получавате благодарностите на Урех и особено моите!

Атанна се завърна на стола си, изчервявайки се всеки път, щом очите й срещнеха тези на ветерана.

Разговорът се завъртя отново около плана на Куов Цин. Заради нуждата от участието на Атанна в замисъла, тя насочи натам цялото си внимание. На капитана не му оставаше нищо друго, освен да се отдаде на своите мисли.

Замисли се за своята лоялност. Въпреки всичко, което му предлагаше Кан, и обещанието в очите на Атанна, наемникът не беше казал нищо за възможната заплаха от страна на Грегъс Мази. В този миг Заил вероятно скиташе из двореца и изпълняваше своя план зад гърба на домакините. Вярно, и двамата имаха само добри намерения, но капитанът се чувстваше като предател.

Въпреки своите угризения, Кентрил не продума. Ако некромантът грешеше, никой нямаше да пострада. Ако пък беше прав, тогава двамата сами трябваше да се справят със заплахата. Кан не можеше да направи нищо от стола си, Цин имаше твърде много задачи, а ветеранът дори не можеше да си помисли да забърка Атанна в подобна каша.

Не, ако Мази беше жив, лично Кентрил щеше да му плати за предишните престъпления.