Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (6)

Пет

Заил вдигна камата от слонова кост и започна да нашепва някакви думи. Кинжалът засия и за момент призраците отстъпиха. След това, сякаш принудени от някаква невидима сила, те тръгнаха мълчаливо към отряда.

— Това трябваше да ги прогони — изрече притеснено некромантът. — Все пак са само призраци…

Ужасяващото мнозинство се увеличаваше с всяка изминала минута. Духовете не протягаха ръце към бойците, нито пък изразяваха някаква заплаха, но продължаваха да прииждат. Ясно беше обаче, че няма да позволят на отряда да излезе от Урех.

Пък и никой не искаше да разбере какво ще стане, ако се стигне до сблъсък.

Един от наемниците не издържа, обърна се и побягна обратно по пътя, по който бяха дошли. Капитан Дюмон изпсува, но и той не виждаше друго решение. Размаха меча си и нареди на останалите да отстъпят.

Хората му затичаха обратно през града със здраво стиснати оръжия, макар че от тях едва ли щеше да има полза срещу безплътните привидения. Дори Заил и Куов Цин побягнаха, като магьосникът се движеше забележително бързо за възрастта си.

Легионът от бледи фигури зад тях се раздвижи бавно.

— На следващата пресечка завийте вляво! — извика Кентрил на останалите. Ако не грешеше, този път водеше към една от наблюдателните кули. Успееха ли да се доберат до нея, щяха да се спуснат по стената. Двама от мъжете носеха достатъчно дълги въжета.

Ала щом стигнаха отклонението, споменато от капитана, бегълците спряха объркани.

Още от призрачните обитатели на Урех бяха препречили пътя им.

— Идват и отпред! — извика Алборд, сочейки с ръка.

Действително, друга група идваше по улицата пред тях. Кентрил погледна надясно. Само в тази посока не се виждаше никой. Там беше единственият път за бягство.

— Нямаме голям избор — измърмори Заил.

Кентрил махна с ръка и ги поведе. Очакваше, че скоро ще бъдат обградени, но засега централната улица оставаше празна.

За разлика от страничните.

Когато двама от наемниците опитаха да минат по една от тях, няколко призрака се измъкнаха от сенките. Изплашените мъже се завърнаха бързо при останалите. Също както и предишните духове, тези се включиха в преследването, но без да се приближават твърде много до групата.

— Те ни водят нанякъде, капитане! — стигна пръв до заключението некромантът.

Кентрил също осъзнаваше това. Дори най-лекото отклонение от предначертания маршрут призоваваше орди от ужасяващи сенки. Явно беше, че докато отрядът се движи в правилната посока, призраците няма да го закачат. Ала Кентрил се тревожеше какво ли ги очаква в края.

Наемниците бягаха покрай схлупени магазинчета и красиви дворци с куполи на покрива. В някои от тях светеха лампи и факли, а тук-там се чуваха и гласове, но въпреки че на няколко пъти капитанът успя да погледне през прозорците, вътре не се забелязваха никакви хора.

Флейтата продължаваше да свири все същата мелодия. Веселият смях се носеше на вълни, сякаш присмивайки се на усилията на бързащите наемници.

Изведнъж отрядът видя, че пътят отпред е преграден от друго призрачно множество. Отначало Кентрил не схвана защо, обаче после забеляза тясната алея вляво. Изглеждаше тъмна и негостоприемна и сякаш продължаваше безкрайно. Капитанът се огледа наоколо за друг маршрут, но се оказа, че единствената им възможност е да поемат по алеята.

— Насам! — извика той, надявайки се, че не е направил фатална грешка.

Нито един призрак не се появи, за да им препречи пътя. Един по един мъжете се вмъкнаха в тесния проход. Кентрил продължаваше да стиска меча си през цялото време — макар и безсмислено, това поне го успокояваше малко.

— Все още ни следват, капитане! — извика последният от мъжете.

— Продължавайте напред, проходът все някъде ще свърши!

Като потвърждение на думите му, уличката внезапно излезе на широк площад. Кентрил се спря, загледан в нещо, което не беше забелязал при предишното претърсване.

— Не е възможно да сме го пропуснали. Просто не е възможно — прошепна той.

— В името на дракона! — възкликна Заил зад него.

Кентрил се обърна и видя зяпналия в почуда некромант.

Огромен хълм се издигаше в средата на Урех като миниатюрно копие на планината Нимир. Капитанът си спомняше добре това възвишение, даже се беше зачудил защо древните са издигнали града си около тази скална грамада, висока стотици метри. Даже бяха изсекли стъпала чак до върха на хълма.

А там, надвиснало над града, стоеше онова, което беше привлякло погледите на всички.

Величествена каменна сграда с три високи кули, от които вероятно се виждаха и най-далечните околности на Урех. Напомняше за замъците в родината на Кентрил — огромни, студени и застрашителни.

Свирепи крилати същества пазеха входната порта. Тъмният хълм се сливаше със сянката на Нимир, докато белият мрамор, от който беше изграден замъкът, блестеше леко.

Кентрил примигна два пъти, обаче светлината около постройката не изчезна.

Изведнъж капитанът изпита лошо предчувствие.

— Дворецът на Юрис Кан! — прошепна Заил. — Но той е изчезнал заедно с него.

— Дворецът на Юрис Кан? — Куов Цин се промъкна между наемниците, излезе напред и огледа замъка. После измърмори с алчен поглед: — Чудесно, точно това ми трябваше.

Внезапно Кентрил се сети за техните преследвачи. Обърна се назад, очаквайки призраците да са ги настигнали, обаче уличката се оказа пуста.

— Преследването завърши — заяви некромантът. — Доведоха ни, където трябваше.

Капитанът погледна отново стълбите, водещи към огромната порта, и крилатите същества, които сякаш наблюдаваха новодошлите.

— Нима предлагаш да се качим горе?

— По-добре, отколкото да се завърнем при нашите безплътни приятели. Не се съмнявай, че ще се появят отново, ако се опитаме да се върнем. Този път може и да не се задоволят само с преследване.

— Разбира се, че ще се качим! — изврещя Цин, после посочи двореца с жезъла си. — Точно там свещениците и магьосниците са направили великото си заклинание. Вътре ще намерим страхотни магически книги и много, много злато!

Ала този път изявлението на визджерееца не предизвика очаквания ефект. Кентрил и оцелелите наемници бяха загубили жаждата си за богатства. Предпочитаха да се махнат от този потънал в сянка град, пък било то и с празни джобове.

Обаче нямаха голям избор. Капитанът знаеше, че не са доведени случайно тук.

— Поемаме нагоре — изръмжа той. — Пригответе факлите.

След като започнаха да се катерят, Кентрил забеляза още нещо, освен изчезването на призраците. Музиката и смехът бяха спрели. Ужасяваща тишина се беше спуснала над Урех.

Отрядът напредваше бавно. Стълбите сякаш бяха два пъти по-дълги, отколкото изглеждаха. Тук-там липсваха стъпала, което ги затрудняваше още повече. Факлите помагаха донякъде, ала плътната сянка сякаш поглъщаше светлината им. Капитанът се зачуди защо при предишните си идвания не беше забелязал колко мрачно е в руините.

След около хиляда стъпки Кентрил долови тежкото дишане на мъжете зад себе си и обяви кратка почивка. Цин не възрази изобщо, макар да изгаряше от нетърпение да стигне до двореца.

Заил, без въобще да изглежда разтревожен, седна на едно стъпало и бръкна отново в торбата си. Затвори очи и подуши въздуха, сякаш търсеше нещо.

Усетил приближаването на Кентрил, некромантът отвори очи, измъкна ръката си и покри торбата със своето наметало.

— Капитане?

— Заил, може ли да разменим няколко думи?

— На твоите услуги.

Кентрил приседна до магьосника.

— Очевидно знаеш доста за това място. Вероятно дори повече от стария Цин, а той му е посветил доста години.

— Може би, но аз съм прекарал живота си тук, капитане.

— Кажи ми какво точно знаеш? Беше учуден, когато видя двореца, но не колкото мене. Само допреди няколко часа върху този хълм нямаше мраморен замък!

— Нима това те учудва в един град, свързан с рая?

Кентрил се намръщи.

— Досега Урех ми показа само кръв… Твърде необичайно за рая.

Заил повдигна вежда.

— Инстинктите ти ме впечатляват, капитане.

— Отново те питам, какво знаеш за двореца?

— Само онова, което каза визджереецът. — Заил произнесе последната дума с отвращение. — Оттук е изречено заклинанието, отворило пътя към рая. Не бива да се учудваме, че дворецът на Кан е останал неподвластен на смъртните закони. Бил е докоснат от сили, които не можем дори да проумеем. Явно въздействието им продължава и до днес.

Думите му не се харесаха на Кентрил. Той реши да го попита друго:

— Какво има в торбата, некроманте?

— Просто спомен.

— Изглежда, доста го цениш, щом го опипваш постоянно.

С каменно изражение по лицето, Заил се изправи и рече:

— По-добре да тръгваме, капитане! Все още има много за изкачване.

— Прав е, Дюмон — измърмори Куов Цин отдолу, — губим време.

Заил потегли нагоре. Кентрил стисна зъби и кимна на останалите да го последват. Закле се все някога да изтръгне истината от некроманта, стига двамата да оцелеят.

Все пак се оказа, че не им остава чак толкова много. Дворецът на великия и отдавна изчезнал Юрис Кан ставаше по-голям с всяка измината стъпка. Не след дълго отрядът се озова пред високите порти.

— Грозни зверове — измърмори Алборд, загледан в двата гаргойла, които пазеха входа.

Отблизо се виждаше, че телата им са човешки, а главите — заострени като на лешояди. Лапите им завършваха със закривени нокти като на граблива птица. Широки, нечовешки очи се взираха във всеки, застанал пред портала.

— Това ли е домът на благочестивия Юрис Кан? — отбеляза Кентрил саркастично.

— Смята се, че гаргойлите са добра защита срещу злото — поясни Заил. — Тези тук явно са сложени, за да създават впечатление у посетителите, че само чистите духом са добре дошли в двореца.

— Капитане, това означава ли, че ще ни се наложи да чакаме отвън? — подхвърли някой отзад.

— Или влизаме всички, или никой — отвърна Кентрил разсеяно, изучавайки входа. — Ако въобще успеем да влезем…

Без да се колебае, Заил излезе отпред и побутна портата. Тежките крила се отвориха широко при най-лекото докосване.

— Заповядайте, моля — обърна се той към наемниците.

Капитанът потръпна — древните панти се бяха отворили толкова гладко, сякаш бяха смазвани вчера.

Некромантът прекрачи прага и след като не се случи нищо, навлезе смело във вътрешния двор. Окуражен от това, капитанът го последва и махна на наемниците да влизат един по един.

Пръв премина Алборд, следван от Джодас, а след това и останалите. Един от мъжете дори се пошегува, че гаргойлите напомняли бившата му съпруга. За първи път, откакто градът се беше събудил, настроението се разведри малко.

Цин изчакваше отзад, наблюдавайки влизащите бойци. Когато и последният от тях премина през портала, магьосникът стисна здраво дръжката на своя жезъл и пристъпи напред с изражението на завоевател.

Внезапно гаргойлите оживяха. Разпериха криле, протегнаха нокти и се вгледаха враждебно във визджерееца.

Цин отскочи назад с проклятие. Гаргойлите моментално се вкамениха отново.

— Пазителите имат набито око — промърмори Заил.

Без да му обръща внимание, капитанът излезе през портата и огледа внимателно каменните статуи. Ако не ги беше видял с очите си, щеше да реши, че става въпрос за някаква пиянска история.

Протегна се и потупа внимателно едната фигура с меча си.

Чу се остър удар на метал в солиден камък.

— Дръпни се, Дюмон! — заповяда рязко магьосникът. — Ей сегичка ще се справя с тези псета!

Куов Цин насочи върха на жезъла си към левия гаргойл. Ръката му се задвижи по дръжката, активирайки различните руни.

Некромантът се приближи към Кентрил:

— Това не е добра идея, капитане.

Наемникът беше съгласен:

— Недей, Цин. Само ще влошиш нещата.

— Нали непрекъснато настояваше да прилагам своите магии? Е, сега можеш да се насладиш на шоуто! Тези зверове няма да ме спрат.

Кентрил хвана жезъла и го отклони встрани от гаргойла.

— Тръгвай с мен — нареди капитанът. — Аз ще те вкарам вътре.

— Какво си намислил, Дюмон?

— Прави, каквото ти казвам, визджереецо!

Заил хвана командира за ръката:

— Ще ти трябва някой, който да отвлече вниманието на втория гаргойл.

— Нямам нужда… — започна магьосникът.

— Млъкни, Цин! — На Кентрил му беше дошло до гуша от некадърния им работодател. Хвана го за яката на мантията и го помъкна към входа. Застанали от двете страни на дребничкия магьосник, капитанът и Заил започнаха да се придвижват странично към входа. Гаргойлите бяха замръзнали неподвижно като две обикновени каменни статуи.

Когато кракът му стъпи във вътрешния двор, Кентрил въздъхна с облекчение. Явно идеята му беше проработила. Магическите пазители не бяха успели да засекат ниския визджереец, заслонен от двамата по-едри мъже.

— Хайде, Цин, още само една стъпка…

В мига, когато Цин вдигна крак, за да прекрачи прага, гаргойлът пред Кентрил разпери криле, отвори каменната си уста и издаде пронизителен писък.

Зад гърба си капитанът чу подобен звук; явно Заил се беше сблъскал с другото създание. Заострената глава на пазителя се наведе и посегна отляво на боеца. Кентрил перна мраморния череп с меча си и успя да отблъсне чудовището за момент.

Откъм некроманта се разнесоха думи на непознат език. Проблесна ярка светкавица.

Гаргойлът отпред нападна отново, опитвайки да заобиколи наемника. „Иска визджерееца!“ — осъзна Кентрил.

Страховитите нокти се протегнаха да сграбчат дребния магьосник. Куов Цин ги отблъсна с помощта на жезъла си. Там, където дървото докосваше камъка, изскачаха ярки искри.

— Магьоснико, сега е моментът, скачай!

Внезапно загадъчната мелодия зазвуча отново. Кентрил се зачуди мрачно какво ли вещае този път.

Музиката оказа изненадващ ефект върху гаргойлите. Чудовищата спряха своята атака, изпищяха дрезгаво и се върнаха по местата си, където отново добиха незаинтересования вид на обикновени статуи.

— Невероятно! — възкликна Заил.

Капитанът реши да се възползва от техния късмет.

— Бързо, Цин, скачай вътре!

Визджереецът нямаше нужда от втора покана. Бързо прекрачи прага и се шмугна вътре. Музиката не секваше.

— Идва отвътре — заяви нетърпеливият магьосник. — Последвайте ме!

Откъм Заил се дочу смях.

— Наистина е смел, щом толкоз храбро влиза там, където явно не е желан.

Кентрил погледна учудено некроманта, тъй като му се стори, че гласът не е неговият. Обаче наоколо нямаше никой друг.

Изглежда, никой друг не беше чул тези думи. Алборд и останалите стояха насред двора и очакваха заповеди. Куов Цин беше избързал напред, а на Кентрил не му се искаше да го оставя без надзор за по-дълго време.

Отсега нататък възнамеряваше да държи под око арогантния магьосник. Беше разтревожен от поведението на гаргойлите. Пазачите бяха сложени пред вратата със съвсем определена цел, обаче реагираха на визджерееца, а не на Заил, както можеше да се очаква. Това не беше добре.

Водени от звука на флейтата, наемниците достигнаха до входа на двореца. Изправиха се пред поредната врата, ала тази беше масивна и бронзова, с две широки крила, върху които бяха изваяни архангели с мечове. Странно обаче скулптурите изглеждаха доста пострадали от времето, докато всичко друго наоколо беше непокътнато.

Цин бутна портата с върха на жезъла си. Също както и предишната, тя се отвори леко и тихо. Визджереецът пристъпи напред смело, сякаш се прибираше у дома.

Отрядът навлезе във величествена зала с високи мраморни колони, осветена от огромен кристален полилей с над сто свещи. На пода имаше изящна мозайка, изобразяваща митични животни, като дракони и химери. По стените висяха внушителни портрети, вероятно на предишните управници на Урех.

В края на коридора ги очакваше поредната врата, също украсена с обезобразени релефи на архангели с мечове. Всички бяха убедени, че музиката идва тъкмо оттам.

Куов Цин посегна към портата, ала този път не успя да отвори. Заил също опита, обаче и той не постигна по-голям успех.

Кентрил пристъпи към двамата магьосници.

— Вероятно има някаква ключалка.

Тъкмо се навеждаше, за да провери, когато внезапно и двете крила се отвориха широко. Тримата отстъпиха пред хладния въздух, който лъхна отвътре.

Отначало не видяха нищо, но после музиката привлече вниманието им към дъното на стаята. Там, край една мъждива лампа, седеше възрастен мъж, облечен в бяла роба. На пода пред него беше коленичила слаба, закачулена фигура, която държеше флейта.

— Още призраци… — измърмори Алборд.

Репликата бе произнесена съвсем тихо, ала двамата вътре реагираха така, сякаш големият полилей се беше пръснал на хиляди парченца по мраморния под. С едно изящно движение закачулената фигура спря да свири и се плъзна в тъмнината. Старецът огледа натрапниците и за тяхно учудване ги поздрави, сякаш цял живот беше очаквал идването им:

— Най-сетне пристигнахте, приятели. — Гласът му беше мелодичен и тих, ала с отсянка на власт и сила.

Визджереецът, който никога не пропускаше да покаже своето величие, тропна по пода с жезъла си и заяви:

— Аз съм Куов Цин! Магьосник от вътрешния кръг! Господар на…

— Зная кой си — прекъсна го старецът, после огледа групата още веднъж и капитанът се почувства така, сякаш всичките му мисли и емоции са разголени. — Познавам ви всичките.

Заил избута магьосника встрани. Лицето му беше загрижено, което учуди Кентрил. Вече считаше, че нищо, включително и призрачното кралство, не може да трогне некроманта.

— Почитаеми господарю, аз си мисля, че също зная кой сте.

Старецът се развесели. Облегна се на стола и подпря брадичката си с ръка:

— Наистина ли?

— Вие сте… вие сте великият Юрис Кан.

Домакинът им въздъхна:

— Да, прав си.

— Поредният призрак — отбеляза един от наемниците.

Кентрил направи знак на мъжете да мълчат. После се обърна към Цин за потвърждение и въпреки че визджереецът не отговори, изражението му беше достатъчно красноречиво.

Невероятно! Бяха намерили Юрис Кан, пътеводната светлина на най-святото кралство! Мъж, който трябваше да е мъртъв отдавна, също както ужасяващите призраци, които ги бяха довели дотук.

— Значи си бил ти! — заяви Кентрил и пристъпи напред. — Ти принуди призраците да ни доведат дотук, нали? Ти ни вкара в капан, така че единственият път да е към двореца!

Очакваше Юрис Кан да отрече обвиненията, но остана изненадан.

Владетелят сви рамене и наведе глава разкаяно.

— Да, така е. Аз ви принудих да дойдете тук, обаче нямах друг избор. За съжаление не можех да дойда лично при вас.

— Що за глупости… — Кентрил спря по средата на изречението, когато Юрис Кан посегна надолу и вдигна робата си, разкривайки своите крака. Или поне онова, което беше останало от тях.

Точно над глезените нозете на владетеля на Урех се бяха слели с предните крака на стола, така че не можеше да се каже къде свършва човекът и къде започва дървото.

Юрис Кан пусна робата си и промълви:

— Надявам се, че ще ми простите.

Това се стори твърде невероятно дори на Цин:

— Но какво означава всичко това? Какво стана с пътя към рая? Според легендите…

— В легендите се говори за много неща, но повечето от тях не са верни — прекъсна го Заил.

— А нашата е най-невярна от всички — измърмори глас от тъмнината.

Юрис Кан протегна ръка и се усмихна на говорещия:

— Вече е безопасно да излезеш.

Загадъчният флейтист се измъкна от сенките и свали качулката си. Под наметалото се криеше жена, млада и красива, с кожа като алабастър, искрящи зелени очи, дълга червена коса и екзотични черти, които доказваха източния й произход.

— Приятели, представям ви дъщеря си Атанна.

Атанна. Името мигновено си проби път към сърцето на Кентрил и се загнезди там.

Атанна, най-красивата жена, която беше виждал, същински ангел сред простосмъртните.

Атанна. Жената от брошката.