Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (15)

Четиринадесет

Думите на Горст продължиха да отекват в главата на капитан Дюмон дълго след като тримата се бяха разделили. Не разбираше какво точно означава фактът, че Кан е реагирал на смъртта на Мази, но определено не му харесваше.

Прибра се в стаята си и поспа малко, ала сънищата му бяха доста неприятни. Почукване на вратата го откъсна от един кошмар, в който Юрис Кан се беше оказал маскираният Грегъс Мази, а Атанна — негова любовница.

Кентрил отвори, очаквайки да зърне усмихнатото лице на принцесата, но вместо нея видя замисления Алборд. За миг се уплаши, че още някой от хората му е изчезнал, но се оказа, че новините, които носеше младият наемник, са дори по-тревожни:

— Капитане, мъжете искат да се махат!

— Нали ти казах вече, никой няма да слиза в града, докато не разреша!

Алборд поклати глава:

— Капитане, искат да се махнат от Урех. Искат да се прибират… и мисля, че са прави.

Всъщност Кентрил не можеше да се сети за някаква причина да остават. На него бяха предложени много неща, но останалите имаха семейства в западните кралства и искаха да се върнат при тях. Ако не бяха колебанията му, вероятно мъжете отдавна щяха да са получили наградите си.

— Добре, дайте ми няколко дни и ще уредя всичко.

Алборд изглеждаше още по-притеснен.

— Капитане, Джодас и Орлиф вече говориха с лорда.

На Кентрил му се прииска да стисне русокосия наемник за врата, но се сдържа с усилие на волята.

— Кога са го направили?

— Преди малко. Самият аз разбрах едва когато ми казаха. Обяснили на Негово Величество, че трябва да тръгват, и го попитали дали ще изпълни обещанието си.

— И какво им е отговорил Кан?

— Прегърнал ги като братя и им обещал, че всеки ще получи по една торба със злато!

Владетелят отново беше постъпил благородно и за Кентрил бе още по-трудно да повярва, че съществува някаква връзка между него и мистериозния Мази. Капитанът приседна на един стол и се опита да подреди мислите си. Нямаше какво друго да направи, освен да приеме заминаването със същата учтивост като Кан. Все пак договорът на наемниците с Куов Цин беше свършил и те можеха да правят каквото пожелаят.

— Не мога да кажа, че ги обвинявам — рече той накрая. — Вероятно даже ще са в по-голяма безопасност извън Урех. Кога потегляте?

— Искат да тръгнат утре сутринта, преди слънцето да е изгряло над Нимир. Но аз няма да замина с тях, сър.

— Така ли?

— Капитане, мислих доста след последния ни разговор. Под ваше командване научих много повече, отколкото ако бях останал в моето село. Вярно е, имам семейство, обаче близките ми знаят, че ще отсъствам дълго. Бих желал да остана при вас. Така поне ще мога да се хваля, че съм служил на истински принц.

Думите му успокоиха Кентрил.

— Сигурен ли си, че не искаш да потеглиш с тях?

— Твърдо съм решил да остана, сър.

— Чудесно. Ще се погрижа останалите да бъдат изпратени по подобаващ начин. Те се справиха добре. Всъщност всички се справихме отлично.

Алборд се усмихна широко, почти като Горст:

— Оценявам думите ви, милорд. Ще разрешите ли да ги изпратя до портите?

Струваше му се, че поне това е достатъчно безопасно, дори с оглед на зачестилите загадъчни изчезвания. Кентрил подозираше, че както и в неговия случай войниците са били примамени в някоя пуста уличка и заклани, въпреки че труповете им не бяха намерени. Ако Алборд се придържаше към главните булеварди, не би трябвало да има проблеми.

— Имаш позволението ми… и благодаря за лоялността.

Войникът му отдаде чест и напусна. Кентрил си легна отново, но мислите му се насочиха към изчезналите. Чудеше се дали поне един от тях нямаше да оцелее, ако им беше разрешил да си тръгнат по-рано. Да умреш на бойното поле бе едно, но да свършиш в някоя канавка с нож в гърба… Всъщност капитанът даже не знаеше дали мъжете му наистина са загинали. Може би ги държаха като пленници… „Пленници?“

Дюмон скочи на крака. Май се сещаше за начин да провери.

Завари некроманта в усамотените му покои. Магьосникът не отговори на първото почукване, обаче някакво вътрешно чувство караше ветерана да смята, че Заил е вътре.

Почука отново и извика името му.

— Влизай — чу се приглушеният глас на Хъмбърт Уесъл.

Кентрил се вмъкна вътре и откри некроманта седнал със скръстени крака на пода. Ръцете му бяха подпрени на коленете, а очите му се взираха в камата от слонова кост, която висеше във въздуха пред него без видима опора. Широкото му черно наметало беше проснато на леглото; черепът бе поставен на една маса, обърнат към вратата.

— Здрасти, приятел! — поздрави го бодро Хъмбърт. — Не се притеснявай, Заил изпада в транс по два-три пъти дневно. Освобождава съзнанието си напълно.

— Колко дълго ще остане така? — прошепна капитанът.

Лявата ръка на некроманта помръдна внезапно. Камата започна да пада към пода, но той я улови.

— Колкото е необходимо — каза Заил и се изправи с едно движение.

— За всеки случай ме оставя обърнат към вратата. Да го предупредя, ако влезе някой — намеси се черепът.

Заил изгледа черепа мрачно:

— Предупреждение, което все още очаквам да чуя.

— Та това е нашият приятел Кентрил Дюмон! Познах гласа му веднага.

— Капитане, нямам нищо против теб, но онова, което Хъмбърт забравя, е, че може да не си сам, или въобще да не си ти. Има заклинания за илюзия, които могат да заблудят дори череп, надарен с прекомерно самочувствие като неговото. — Бледият мъж облече отново наметалото си. — Какво мога да направя за теб?

— Хрумна ми една идея, която е по твоята част.

— Каква по-точно?

— Трима от моите така и не се завърнаха от града. Останалите смятат да потеглят утре. Преди да заминат, искам да се уверя, че няма да се наложи да организирам спасителна мисия.

Това привлече вниманието на Заил:

— Спасителна мисия? Нима смяташ, че някой от липсващите е оцелял?

— Точно затова се нуждая от теб. Нали каза, че не си могъл да призовеш Грегъс Мази, понеже бил още жив. А после успя да го издириш с друго заклинание.

— Значи сега искаш да направя същото за твоите хора. — Некромантът се замисли. — Не виждам причини да не го сторя. Може би така ще хвърля малко светлина върху това сенчесто кралство. Добре, капитане, готов съм да опитам!

— Кога ще почнеш?

Заил прибра черепа в торбата и я покри с наметалото си.

— Първо трябва да намерим някаква лична вещ, косми или нокти. Знаеш ли къде са стаите, в които са живели?

Кентрил кимна. Едва ли някой щеше да се усъмни, ако капитанът пожелаеше да прегледа личните вещи на своите изчезнали войници.

Дюмон беше сигурен, че ще открият лесно търсените лични вещи. Толкова по-голяма беше изненадата му, когато влязоха в първата стая (бяха покоите на Брек) и не откриха никакви следи, че е била обитавана.

Техният домакин бе осигурил отделна стая на всеки от отряда. Някои, като Кентрил, например, бяха свикнали с трудностите и рядко ползваха нещо друго, освен леглото. Други обаче бяха разпилели багажа си навсякъде. Брек определено не беше от най-чистите и подредени наемници. Наоколо трябваше да се търкалят празни бутилки и остатъци от храна. Ала липсваше даже и раницата на брадатия боец.

— Това е доста обезпокоително — отбеляза некромантът.

Проверката на останалите две стаи даде същите резултати. Всичко беше почистено и сякаш необитавано никога досега.

Кентрил реши да потърси Горст. Завари го да играе карти с Алборд и още двама наемници. Бойците се изправиха бързо, но капитанът им махна с ръка.

— Някой ходил ли е в стаята на Брек? — Когато и четиримата поклатиха глави, той се обърна към Алборд, чиито покои бяха близо до тези на изчезналия мъж: — Случайно да си чул нещо през стената?

— Не и след като Брек изчезна.

Дюмон ги остави да играят и се завърна при некроманта в последната от пустите стаи. Обикновено спокойният Заил сега изглеждаше доста притеснен.

— В двореца е пълно със слуги, които се движат тихо, почти като мен. Вероятно те са изнесли нещата по някаква причина.

— Може би не са очаквали момчетата да се завърнат — обади се Хъмбърт от торбата.

Кентрил беше много разтревожен.

— Нищо ли не можеш да направиш?

Заил извади своята кама и прошепна няколко думи. Омагьосаното острие започна да блести. Некромантът го насочи пред себе си и започна да обикаля стаята.

— Какво правиш?

— Опитвам се да открия дали не е останало нещо. Някой косъм или конец от одеялото — обясни Заил, но скоро свали оръжието с разочарование. — Уви, тук няма нищо. Съжалявам, капитане.

— Може би, ако…

Преди да успее да довърши, вратата се отвори и се появи Атанна.

— А, ето къде си бил!

Без да обръща внимание на Заил, тя пристъпи напред и целуна леко капитана.

— Пак си се облякъл в тези дрипи! — Тонът й повече подобаваше на мърмореща майка, отколкото на принцеса. — Побързай, трябва да се преоблечеш. Баща ми вече ни очаква!

— Къде? — Кентрил не можеше да се сети за някаква уговорена среща.

— На официалното ти представяне пред двора, разбира се! — Тропна тя с крак. — Трябва да се запознаеш с всички, преди да поемеш поста, който баща ми ти отреди. Иначе няма да е учтиво!

— Но… — въпреки напиращите въпроси, Кентрил не можа да устои на червенокосата чаровница. Този път тя носеше рокля в зелено и бяло, прилепваща плътно по тялото. Това омагьосваше наемника допълнително.

— Недей да спориш — смъмри го Атанна, докато го водеше към покоите му. — Ще те изчакам, но трябва да побързаш. Това е много важно за твоето бъдеще тук, за нашето общо бъдеще.

При тези думи всичките му мисли за тайните на Грегъс Мази и Юрис Кан изчезнаха. Без съмнение се беше превърнал в роб на Атанна.

Въпреки че му беше забавно да наблюдава как капитанът се разтапя в присъствието на прекрасната дъщеря на техния домакин, Заил се тревожеше за него. Кентрил определено се разкъсваше между доверието и предателството, любовта и лъжите. Не умееше да контролира своите емоции като последователите на Ратма и рискуваше да направи фатална грешка.

Некромантът се надяваше, че това няма да се случи, тъй като капитанът беше най-добрият му съюзник тук. Вярно, можеше да се довери и на великана Горст, но на него му липсваше съобразителността на Кентрил. Ако пък се наложеше да разчита на Куов Цин, тогава със сигурност беше обречен.

Обречен на какво обаче? Отговорът на този въпрос несъмнено имаше нещо общо с изчезването на тримата мъже. Некромантът все повече отхвърляше идеята, че са станали жертва на обикновен уличен грабеж. Не, тук имаше нещо далеч по-зловещо.

Тримата бяха изчезнали безследно. Заил се замисли дали да не хипнотизира някой от слугите и да го разпита какво се е случило с вещите. Но така можеше да привлече вниманието на Юрис Кан, пък и лакеите се движеха толкова безшумно, че щеше да е много трудно да залови някой от тях. Още една част от сложния пъзел, който се опитваше да подреди.

— Едно косъмче, само едно парченце от нокът — мърмореше си той, претърсвайки за пореден път стаята. — Не искам много, но явно няма надежда да получа дори това…

Мразеше да се проваля заради такива дреболии. Може би, ако.

Внезапно некромантът застина. Осъзна, че не беше обърнал внимание на нещо, което през цялото време бе било пред очите му. Всъщност капитанът го беше споменал преди малко, но Заил бе останал глух за отговора на наболелите въпроси.

Когато за първи път бе призовал Грегъс Мази, магьосникът не беше мъртъв.

Но сега вече беше. Та нали бяха прекратили мъките му собственоръчно, когато видяха на какво е подложен.

— Ама че съм глупак!

— Потвърждение ли очакваш? — обади се Хъмбърт.

— Грегъс Мази е мъртъв!

— Това не е повод за радост, момче.

Заил не му отвърна, а се отправи бързо към стаята си. Трябваше да начертае линиите, да произнесе заклинанието…

Не! Не биваше да го прави тук. Капитанът беше споменал за реакцията на Юрис Кан по време на заклинанието. Следователно не бе никак разумно да призовава духа на Мази в двореца. Трябваше да го извърши някъде навън и сякаш нямаше по-добро място от пещерата, където бяха намерили клетия магьосник.

Отне му съвсем кратко време, за да вземе необходимите съставки и да се измъкне незабелязано от двореца. Беше се постарал да запамети маршрута до пещерата, защото имаше навика да се подсигурява с подобни убежища. Отдавна беше свикнал с неприязънта на околните и винаги предвиждаше възможността някой фанатик да се престарае в усилията си да разобличи злия магьосник, занимаващ се със смъртта.

Това, че достигна до тунела без проблеми, му вдъхна увереност. Понеже беше израснал сред джунглата, сградите, дори големи като двореца, го караха да се задушава. Навън отново дишаше свободно.

Зачуди се как не се беше сетил да призове Мази веднага след смъртта му. Можеше да спести толкова много ценно време.

Заил навлезе в прохода, като си светеше с камата. Хареса си едно по-широко място в коридора и започна да рисува линиите по пода. После извади от торбата Хъмбърт, три свещи и един косъм. Сложи черепа настрани и подреди останалите вещи. Накрая поряза пръста си и остави няколко капки кръв да изтекат. Запали свещите с върха на ножа и започна да напява.

В тунела се появи лек ветрец. Заил спря и се премести така, че да заслони косъма, преди да е хвръкнал. След това отново се върна към работата си.

Внезапно вятърът задуха от другата страна. Некромантът се намръщи. Не си спомняше подобно нещо от предишното си идване. Помириса въздуха, търсейки следи от магия, но не откри нищо.

— Неприятности? — попита черепът.

— Дребни неудобства. — Магьосникът взе няколко камъка и направи ниска преграда срещу вятъра. Започна да напява отново и този път нищо не го прекъсна. Концентрира се върху косъма и призова мъртвия Мази.

Също както и предния път, първо се появи зелен дим с човешка форма, после порасна и придоби по-детайлни очертания. Приличаше на мъж, облечен в роба, който сякаш се опитваше да каже нещо.

— Грегъс Мази, призовавам те! Ела отново в земята на смъртните! Ела при мен и сподели своите знания!

Пред некроманта се очерта фигурата на чернокос мъж, приличащ донякъде на Кентрил Дюмон. Решителното му и открито лице изобщо не пасваше на образа на пепелянката, описвана от Юрис Кан.

— Доста по-млад е, отколкото когато се запознахме — обади се Хъмбърт.

— Тихо! — Заил все още не бе успял да обвърже духа и всяко прекъсване можеше да провали заклинанието.

Продължи да нашепва, после нарисува двоен кръг във въздуха с камата си. Призракът на Мази придоби повече плътност. Някой непосветен дори би могъл да повярва, че може да го докосне. В интерес на истината, ако се потрудеше повече, некромантът можеше да направи видението съвсем реално, но не това бе целта му, пък и уважаваше твърде много стария магьосник, за да го обвързва по подобен начин.

Съвсем скоро заклинанието щеше да бъде довършено. Тогава Заил можеше да освободи сянката без усилия.

Стори му се, че Мази се опитва да проговори. Отваряше уста беззвучно, а в очите му се четеше нетърпение да предаде някакво послание.

— Грегъс Мази, нека въздухът напълни отново твоите дробове! Разрешавам ти да говориш!

Мъртвият магьосник изстена. Съсредоточи се и вдигна пръст предупредително, изричайки една-единствена дума:

— Диаблооо!

Внезапно образът се трансформира. Синята роба, покрита със свещени символи, пламна изведнъж. Вдигнатият пръст се сгърчи. Видението се стопи.

— Заил, внимавай!

Чудовищни каменни ръце се подадоха от стените и сграбчиха некроманта от двете страни. Изкараха въздуха от дробовете му и едва не го премазаха. Заил продължаваше да стиска камата си, обаче ръцете му бяха притиснати към тялото и не можеше да я използва.

Със сетни сили се опита да изрече заклинание:

— Берака! Диамос Темпри! Берака…

Не можа да довърши. Внезапен трус разтърси пещерата. Заил дочу гласа на Хъмбърт Уесъл, който викаше нещо.

След това припадна.