Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (19)

Осемнадесет

— Атанна… — Кентрил не довърши изречението си. Тази ужасяваща марионетка не можеше да бъде неговата любима!

С все още извита на една страна глава, тя му се усмихна:

— Скъпи Кентрил.

Юрис Кан сложи ръка на нейното рамо и с любящо, бащинско изражение рече:

— Не мислиш ли, че трябва да се представяш пред своя годеник само в най-добрата си форма?

Монархът намести внимателно ръцете и докосна раните. Щом отдръпна пръстите си, контузиите на Атанна изчезнаха.

Започна да нашепва слова, каквито Кентрил не беше чувал. Червена светлина обгърна принцесата от главата до петите и я издигна няколко сантиметра във въздуха. Пострадалите й крака отново възвърнаха нормалния си вид. Раните на лицето й намаляха и накрая съвсем изчезнаха. Дори разкъсаната рокля се възстанови сама.

— Олбистус! — извика Юрис Кан.

Атанна се спусна бавно към пода. Светлината постепенно избледня. Пред Кентрил стоеше почти напълно възстановена жена.

Почти… защото главата й все още висеше настрани.

С нежна усмивка Кан я постави на мястото й. Плътта сякаш се разтопи и затвори страховитата рана, от която не остана и следа.

Владетелят нежно нагласи косата на дъщеря си.

— Ето. Така е доста по-добре, нали?

— Пак ли съм красива, Кентрил? — попита тя невинно.

Ветеранът не беше в състояние да реагира. Погледна отчаяно Куов Цин, който приемаше всичко случващо се с нетърпение.

— Точно както казахте, господарю Кан! — изписка дребничкият визджереец към домакина. — Силата е невероятна! Дори може да връща живота!

— Дар от рая — отвърна му владетелят. — Дар, който може да бъде споделен.

— Раят ли? — намеси се капитанът. — Това е адска работа!

Кан го изгледа бащински:

— Адска? Но това е Урех, скъпи ми капитане! Никой слуга на първичните злини не може да докосне това свято кралство. Нали така, уважаеми Цин?

Визджереецът изсумтя:

— Не ставай глупав, Дюмон! Дори не можеш да си представиш могъществото на рая. Да не мислиш, че адът може да връща живота?

— Да го връща ли? Ти на това живот ли му викаш? Тя е мъртва, Цин! Погледни я!

— Кентрил, как можа да го кажеш? — Нацупената Атанна се приближи към него. Очите й блестяха по онзи така запленяващ начин и той можеше да усети топлината на тялото й. Дишането й също бе нормално и Дюмон се разколеба. — Нима наистина ти приличам на мъртва?

— Отвори очите и съзнанието си, капитане — заяви Куов Цин и се приближи. — Винаги съм смятал, че си малко по-умен от останалите. Знаеш легендите за Светлината на светлините! Знаеш, че архангелите са правели чудеса за тези хора, които ние дори не можем да си представим!

— Но това…

— Капитанът е прав да се съмнява — намеси се Юрис Кан. Той протегна ръце, за да обхване цялата стая. — Архангелите ни казаха да се пазим от злото, маскирано в доброта. Светът е пълен с истории за изкушаващи демони, които се опитват да покварят хората. Капитане, историята на Урех по времето, когато се опитвахме да отворим прохода, напълно оправдава твоите подозрения. Точно заради усилията на Диабло и останалите демони се молех да се случи чудо. За щастие архангелът ми посочи пътя, но междувременно непрекъснато се борехме с подли предатели и заговорници. Така че ценя скептицизма ти, макар да няма място за него в този момент.

Цин обърна наемника към платформата. Очите на Кентрил се разшириха, щом забеляза светещите руни. Внезапно го изпълни желание да побегне. За съжаление Цин и Атанна го бяха притиснали от двете страни.

— Архангелът, който се явил на лорд Кан, не можел да поправи злините, но разкрил на нашия домакин път за спасение, ако силите се подредят подходящо. Както сега.

Кан пристъпи към платформата и погледна Кентрил.

— Отначало възнамерявах да се възползвам от вашето идване и да довърша оригиналната си идея. Но после почитаемият Цин с право ме убеди, че трябва да останем в този свят. Като гледам изчисленията си, започвам да вярвам, че това е била идеята на архангела.

Капитан Дюмон измърмори:

— Нищо не разбирам…

— Много е просто, глупако! — изръмжа визджереецът. — Архангелът е показал сили не от рая или от ада, а свързани със самата природа. С тяхна помощ ще успеем да върнем Урех завинаги в реалния свят. Целта на тези сили е да поддържат баланса и хармонията. Урех ще стане отново нормален. Хората му ще могат да излизат на слънце и да контактуват с другите кралства.

В момента Кентрил не одобряваше тази идея. Даже започваше да съжалява, че беше поставил кристала в планината. Урех определено не бе това, което очакваше. Бъдещето му — също.

— Ами Грегъс Мази? — настоя капитанът, освобождавайки се от Атанна и Цин. Ужасяващата гледка на вкаменения магьосник все още беше пред очите му.

— Лорд Кан ми обясни всичко, Дюмон. Не сте открили Мази, а един от учениците му. Той се е опитал да унищожи ключа на сянката, но предпазните заклинания са се справили с него. Глупакът сам си го е изпросил. Превърнал се е в пазител срещу други като самия него.

В тази съмнителна история имаше твърде много празноти. За Цин, който не бе присъствал там, обяснението беше задоволително, но не и за Кентрил. Юрис Кан просто бе добавил още една лъжа към останалите. Всичко, което капитанът и хората му мислеха за Урех, беше грешно. Те искаха да открият една легенда, но вместо това бяха попаднали в кошмар.

— Ами моите мъже, Цин? Къде са Алборд и останалите? Къде е некромантът Заил? Много хора изчезнаха, а все още не съм чул някакво обяснение!

Юрис Кан заобиколи платформата. Изглеждаше по-висок и внушителен отпреди.

— Трябва да призная, че злините на Грегъс са докоснали някои от моите хора. Но щом възстановим Урех, обещавам, че извършителите на тези ужасяващи престъпления ще бъдат наказани.

Кентрил отчаяно искаше да повярва на възрастния мъж, но вече беше чул достатъчно лъжи:

— Цин, ако искаш, ти остани, но аз се махам оттук.

Атанна го хвана отново за ръката. Капитанът се почувства разкъсан между желанието и отвращението. До него стоеше жената на мечтите му… същата, която беше загинала и след това се беше завърнала към живота.

— Скъпи, не можеш да си тръгнеш точно сега!

Въпреки сладкия тон, с който бяха произнесени тези думи, те го ядосаха още повече. Отново се отдръпна от нея и хвана меча си:

— Махам се оттук! Цин, ако имаш капка мозък, ще тръгнеш с мен!

— Ама че си глупав, Дюмон! Няма да ходя никъде, ти също. Точно сега имаме нужда от теб!

— От мен ли! За какво?

Визджереецът поклати глава, поразен от невежеството му:

— Заради заклинанието, разбира се!

Капитанът се опита да побегне. Срещу един магьосник имаше някакви шансове, срещу двама те бяха смехотворни, но трябваше да е луд, за да повярва, че ще се справи с трима едновременно.

Но вместо към вратата, Кентрил откри, че тича към платформата. Бързо се завъртя, но тя отново се изпречи пред очите му.

— Престани да ни губиш времето, Дюмон! — просъска Цин. — Няма да те убиваме.

Наемникът се спря:

— Няма ли?

— Трябва ни съвсем малко кръв. Обещавам, че дори няма да ти прилошее.

„Кръв…“

— Проклети да сте! — изкрещя Кентрил и стисна меча си.

Оръжието изчезна от ръката му и се появи в тази на Юрис Кан.

Бащата на Атанна беше погубил надеждите му само с един жест.

— Скъпи капитане, явно не разбираш положението. Да, искаме да легнеш на платформата, но няма да правим човешко жертвоприношение. Нека ти обясня. Ще се занимаваме със силите, които поддържат естествения ред на баланса. В този ред животът е едно от основните неща, а кръвта е най-важната му съставка. Ето защо имаме нужда от нея, за да подчиним тези сили. А платформата ще фокусира усилията ни.

Една студена ръка докосна бузата на Кентрил. Съществото, в което някога беше влюбен, отново застана до него.

— Трябват им само няколко капки за магията. Останалото, което източат, ще е за нас, моя любов.

Докосването го изкуши, но и накара косата му да настръхне.

— За нас?

— Разбира се, скъпи Кентрил! Щом заклинанието свърши, не само Урех ще бъде цял, но и ти ще станеш безсмъртен. Не е ли прекрасно?

„Безсмъртен…“

Щеше да стане като нея.

Той се опита да побегне отново, обаче тялото му отказваше да се подчини. Можеше да диша, да мига с очи, но краката и ръцете му бяха парализирани.

— Дюмон, засрамваш и двама ни. Сигурен съм, че можеш да прежалиш няколко капки кръв, за да спасиш града. Самият аз бих приел с удоволствие предложението на господаря.

С учудване наемникът откри, че можеше да говори:

— Тогава заеми мястото ми, Цин!

— За съжаление трябва да помагам при заклинанието. Добрият ни домакин ме увери, че при следващия удобен случай той ще го направи и за мен. Но днес ти си щастливецът!

Краката на Кентрил започнаха да се движат сами. Застаналият до платформата визджереец мърдаше пръстите си и наемникът повтаряше действията с крака.

— По дяволите, Цин! Не виждаш ли, че нещо тук не е наред?

Но когато доближи магьосника, капитанът забеляза безжизнения му поглед. Явно Цин беше обсебен.

— Качи се, моля те — нареди визджереецът.

Кентрил не можеше да се противопостави и се качи върху платформата. Ръцете и краката му се разделиха, сякаш приковани с невидими вериги.

Юрис Кан се наведе над него с остра кама в ръце.

— Не се притеснявай, Кентрил Дюмон. Урех ще ти бъде вечно благодарен.

Владетелят вдигна острието над главата си и зашепна думите на заклинанието. Капитанът забеляза Атанна да му се усмихва окуражително.

Скоро щеше да стане точно като нея и двамата отново щяха да са заедно.

Тялото на крилатия гаргойл изглеждаше като излято от метал. Челюстите му се отвориха и той изръмжа, протягайки нокти към двамата мъже.

Горст пристъпи пред Заил и нападна съществото с брадвата си. За съжаление оръжието отскочи с дрънчене от звяра и се нащърби.

— Какво ще правим? — попита гигантът. Гаргойлът беше висок повече от два метра и ако варваринът се приближеше твърде много, щеше да бъде разкъсан.

— Ще опитам някое заклинание. — Гаргойлите бяха нещо като големи, но с животинска форма. Може би некромантът можеше да се справи по същия начин, както и със стража в коридора?

Отново произнесе думите на обратно, за да премахне живота от съществото.

Чудовището се спря за миг. Разтърси глава, сякаш искаше да проясни мислите си, и продължи необезпокоявано.

Заил и Горст се отдръпнаха назад по стъпалата. Гаргойлът ги последва, докато не достигнаха до средата. След това спря и загледа двамата.

— Значи… най-важната му задача е да пази вратата — измърмори Заил, чудейки се дали може да извлече полза от това откритие.

Горст отпусна брадвата си и погледна звяра:

— Трябва да минем покрай него. Кентрил е долу и това не ми харесва.

Некромантът беше съгласен. Не знаеше по каква причина капитанът е попаднал там, но със сигурност не беше за добро. Колкото повече ги забавеше гаргойлът, толкова по-голяма беше опасността Дюмон да бъде убит или дори нещо по-лошо.

— Какво става? — обади се един глас от колана му. Заил съвсем беше забравил за Хъмбърт. Разбира се, черепът едва ли можеше да стори нещо, но ако не му отговореше, щеше да продължи да досажда:

— Един гаргойл прегражда вратата, зад която смятаме, че се намира капитанът. Ако не можеш да предложиш нищо смислено, по-добре мълчи!

Както обикновено черепът не му обърна внимание.

— Опита ли някое от заклинанията за големи?

— Да, нищо не се получи.

— А какво ще кажеш за…

Заил въздъхна, изнервен от приказките на спътника си.

— Сега не е времето…

— Само един въпрос, момче. Защо не пробваш с желязната девица?

— Желязната девица? — учуди се Горст, който беше чувал само за уред за мъчения с такова име.

— Това е заклинание за отразяване. — Некромантът се поколеба. — Може и да се получи. Рисковано е, но ако съм внимателен, може и да успея.

Гигантът поклати глава:

— Щом е опасно, използвай мен.

— Горст…

Едрият боец го прекъсна:

— Ако не се получи с мен, ще можеш да опиташ нещо друго. Но ако ти пострадаш, аз какво ще правя?

Заил не беше доволен. Служителите на Ратма винаги бяха на предната линия в битката за запазването на баланса и рядко си играеха с живота на другите.

Но все пак наемникът имаше право.

— Добре, но не рискувай напразно.

— Какво трябва да правя?

Заил започна заклинанието и отвърна:

— Трябва да се сбиеш с гаргойла.

— Само това?

— Може и да се помолиш, приятел! — обади се черепът.

Горст изсумтя. Некромантът довърши магията и му обясни:

— Ако всичко е наред, който и да те удари, ще нарани себе си. Ако усетиш и най-малката болка, отстъпи веднага.

Гигантът не каза нищо. Напълно осъзнаваше, че ако гаргойлът го нападне с всички сили, може и да не успее да отстъпи навреме. Вдигна оръжието си и заслиза по стълбите.

Преди да достигне до звяра, той се спря:

— А ако аз го удрям, ще ме боли ли?

— Не, ти можеш да атакуваш свободно.

Широка усмивка се изписа върху лицето на варварина:

— Чудесно!

Гаргойлът, стоял неподвижен по време на разговора, се размърда, щом мъжът го доближи. Замахна към боеца, но все още не можеше да го достигне.

Макар да вярваше на заклинанието си, Заил се тревожеше за своя спътник. Не знаеше с какви магии е защитен звярът. Приготви се да защитава Горст в случай на нужда.

Варваринът се приближи до пазителя, вдигна брадвата високо над главата си и изкрещя предизвикателно. Гаргойлът изръмжа и се наведе към него. Металът се сблъска с метал. Въпреки заклинанието, Горст се биеше така, сякаш разчиташе само на собствените си сили.

Брадвата и ноктите се удариха още два-три пъти. Неколкократно варваринът се измъкваше на косъм. После издебна удобен миг и халоса с всичка сила чудовището по главата, но уви, без видим ефект. Само острието се нащърби още повече.

Гаргойлът най-сетне успя да пробие защитата на Горст. Боецът опита да се отдръпне, но се препъна в едно стъпало.

— Какво става? — обади се Хъмбърт.

Заил не му отвърна, тъй като се подготвяше да изрече заклинание, макар че едва ли щеше да спаси наемника от опасността.

Ноктите се забиха в десния прасец на Горст.

Късащ нервите звук на метално стържене се разнесе из стълбището.

Гаргойлът се наклони на една страна. На крака му се беше появила огромна рана. Това явно не му направи впечатление, тъй като се опита да захапе незащитеното тяло на човека.

Отново се разнесе същото стържене. Този път звярът отстъпи с широка дупка в корема си. Всяко нормално животно щеше да е мъртво след подобни наранявания, но това същество беше създадено с магия и продължаваше да се бие, макар и не така умело, както в началото.

— Получава се! — извика Горст. — Ще се приближа!

Заил не беше спокоен, макар че заклинанието му работеше. Придвижи се напред, изчаквайки някаква възможност да окаже помощ на варварина.

Силен удар на наемника успя да отвори рана в лявото рамо на гаргойла. Звярът не обърна внимание и отново посегна към Горст. Както се очакваше, вместо да разкъса човешката плът, пазителят раздра собственото си тяло. Полетя настрани, но не се предаде.

— Твърде много се бавим! — извика наемникът. — Ще опитам нещо!

Пусна брадвата и подложи гърлото си на звяра.

— Горст! Недей! — Въпреки че заклинанието работеше засега, Заил не искаше великанът да поема такъв огромен риск.

Гаргойлът реагира мигновено. Замахна със здравия си крайник. Стоманените му нокти се насочиха към врата на варварина…

И гърлото на звяра се раздра с ужасяващ стържещ звук.

Съществото пристъпи колебливо напред, но крайниците му се подгънаха и то се срина на земята. Горст се приближи до него. Разкривайки гърдите си нарочно, гигантът удари пазителя по единствената здрава лапа.

Гаргойлът реагира инстинктивно и отвори широка рана на гърдите си.

Изпищя тихо и остана неподвижен.

— Чудесно заклинание — заяви варваринът. — Колко време ще трае?

— Само за тази битка. Тоест ще изчезне след секунди.

— Жалко. А можеш ли да го направиш отново?

Заил поклати глава:

— Едва ли ще успея толкова скоро. Освен това имам предчувствието, че няма да ни помогне долу.

Гигантът вдигна нащърбената си брадва:

— Значи ще се наложи да се оправям, както си знам.

С убийството на гаргойла бяха унищожили и дръжката на вратата, обаче некромантът подозираше, че всъщност портата се отваря по друг начин. Такова място едва ли щеше да зависи от някакъв прост механизъм. Със сигурност трябваше да се приложи магия, но каква?

Заил извади черепа и рече:

— Хъмбърт, какво виждаш?

— Цялата врата е покрита от червени линии на силата. Има и криволичещи тъмнозелени черти, а в центъра се вижда някакво синьо-жълто петно.

— Покажи ми го!

Черепът насочи ръката на некроманта към точното място.

Заил усети леко гъделичкане, щом докосна повърхността с върха на камата си. Бързо прошепна заклинание за отключване. Защитните магии бяха разположени така прецизно, че нямаше да се справи без помощта на Хъмбърт.

Съзнанието на некроманта се помъчи да открие думата за отключване сред магическата плетеница. От устата му започнаха да излизат неразбираеми слова, които никога не беше чувал. Помисли си дали да не отстъпи, но с това щеше да обрече капитан Дюмон.

Най-сетне успя да открие последната дума, единствената, която всъщност беше необходима:

— Тезарка!

Вратата се отвори с леко скърцане.

Заил отстъпи назад и се приготви за евентуалната опасност. Почувства различните сили, които витаеха в древното помещение.

За тяхна изненада отвътре не излезе никой. Нито стражи, нито големи. Нищо.

Горст и Заил се спогледаха и влязоха внимателно. Широката стая очевидно служеше за лаборатория на някой магьосник. Некромантът никога не беше виждал такава богата колекция от книги и артефакти. Дори жилището на Грегъс Мази бледнееше пред това.

Великанът пръв се усети и зададе най-важния въпрос:

— Защо няма никой?