Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (10)

Девет

Постоянната сянка над Урех помогна на Заил.

Некромантът се страхуваше да не го забележи някой, докато се изкачва към древния манастир. Не желаеше да дава обяснения каква работа има в полуразрушената обител на Грегъс Мази.

Плътният мрак в подножието на планината Нимир се оказа ценен съюзник в поне едно отношение — прикриваше черната фигура на магьосника, която иначе щеше да се откроява ясно върху белия фон на заснежените склонове.

Гледайки мястото, което магьосникът си беше избрал, Заил се чудеше как не е забелязал руините при предишните си скитания. Може би това беше свързано със заклинанието за портал към рая, въпрос, който си заслужаваше да провери по-късно.

Под него градът продължаваше да празнува. Заил се намръщи. Тези хора никога ли не спяха? Вярно, че светът, където беше заточен Урех, не се подчиняваше на природните закони, но досега жителите трябваше да са се изтощили.

Огромни фигури стояха на пост край останките на портата на манастира — статуи на архангели с пламтящи мечове и големи крила, — но бяха пострадали тежко, също както онези в двореца на Кан. На едната статуя й липсваше половината от лицето, а другата направо беше останала без глава.

На Заил му направи впечатление, че за разлика от Урех, руините на манастира не се бяха възстановили. Предположи, че жителите на града са излели гнева си върху убежището на човека, който ги беше проклел.

Можеше само да се надява, че не са опустошили напълно дома на Мази.

Отново се замисли за порядките в призрачното измерение, където беше попаднал Урех. Интересно, но сякаш никой нямаше нужда от храна, пък и тя със сигурност трябваше да е свършила отдавна.

Останките на манастира не впечатлиха с нищо Заил. Сградата бе двуетажна и не особено просторна. Отпред имаше малко балконче, а ниската каменна ограда трудно можеше да се нарече защита.

Въпреки лекото разочарование от откритието, некромантът продължи напред и скоро стигна до съвсем обикновена дървена врата, каквато имаше в повечето кръчми. Очите му, привикнали към мрака повече от тези на нормалните хора, забелязаха веднага щетите от двете страни на входа. Камъните бяха нащърбени от инструменти, но странно, самата врата изглеждаше непокътната.

Наложи му се да докосне дървото, за да разбере защо. Портата беше защитена със заклинания, които я предпазваха както от физически щети, така и от магически заплахи. Камъните също имаха заклинания, но те изглеждаха по-стари и явно не бяха правени от последния обитател. Заил прецени, че мястото е много добро за жилище на магьосник. Молитвите на монасите бяха укрепили сградата допълнително и дори все още имаха ефект.

Постройката нямаше прозорци. Само на едно място се виждаше един, който обаче беше зазидан. Некромантът предположи, че и той като входа е добре защитен с магия.

Единственият начин да се влезе вътре беше през вратата. Той я докосна отново, преценявайки заклинанията, заложени от Грегъс Мази. Старият магьосник явно добре си разбираше занаята. Заил измъкна черепа на Хъмбърт.

— Кажи ми какво виждаш.

— Зад вратата ли?

— Знаеш какво искам от теб!

Некромантът доближи черепа до входа и му даде възможност да огледа всичко. След няколко секунди Хъмбърт каза:

— Има линии по цялата врата, момче. Стабилна магия и е правена от повече хора. Поне двама или трима, а сигурно е участвал и свещеник.

Некромантът беше открил, че духът на Хъмбърт Уесъл вижда заклинанията по начин, по който никой магьосник не можеше. Заил нямаше представа откъде се е появила тази дарба, но предполагаше, че времето, през което черепът бе лежал в околностите на Урех, го беше променило. През последните години тази дарба му беше спестила много дни скучна работа.

Със свободната си ръка облеченият в черно мъж извади камата от слонова кост. Хвана я с дръжката напред и попита Хъмбърт:

— Къде се пресичат?

— Долу вляво, момче. Не, не там. Малко вдясно. Стоп!

Заил насочи дръжката към мястото, посочено от черепа, и зашептя.

Камата започна да свети.

Внезапно върху вратата се появи многоцветна шарка, наподобяваща шестоъгълник. Като продължаваше да шепне, некромантът насочи с въртеливо движение дръжката към центъра на фигурата.

Магическата шарка присветна ярко, след което избледня постепенно.

— Успя да разчистиш по-голямата част, приятелю, но все още имаш малко работа.

С помощта на черепа Заил постепенно премахна всичките защити. Ако трябваше да разчита само на собствените си сили, едва ли щеше да се справи толкова бързо. Заклинанията бяха майсторски свързани, но за негово щастие най-мощните бяха насочени срещу демони, а не срещу хора. Според черепа те бяха по-скорошни и вероятно бяха лично дело на Грегъс Мази.

— Вече можеш да влизаш — обяви Хъмбърт най-накрая.

С черепа в едната ръка и камата в другата, Заил пристъпи вътре.

Преддверието беше тъмно. Некромантът прошепна една дума и камата започна да свети.

Първоначално бе решил, че жилището на Мази е малко, но сега разбра, че е сбъркал. Коридорът продължаваше навътре в планината — толкова надълбоко, че краят му не се виждаше. Вляво имаше стълбище, водещо към горния етаж, но Заил бе по-заинтригуван от прохода пред себе си. Любопитството му се беше събудило. Какви ли тайни бе оставил Грегъс Мази?

Некромантът пое напред, осветявайки коридора с камата. Стените бяха издълбани в скалата и след това старателно изгладени. Интересно, но монасите, които бяха свършили тази тежка работа, не се бяха погрижили за украсата. Само тук-там се виждаше по някое изображение на архангел.

Заил се спря пред едно от тях, изсечено в стената, забелязвайки нещо любопитно.

Хъмбърт се обади от ръката му:

— Виждам само празна стена. Има ли нещо по-интересно нагоре?

Некромантът вдигна черепа, така че и той да види релефа.

— Недокоснат е…

— И какво от това?

— Помисли, Хъмбърт. Вратите на двореца, архангелите на портата отвън… Всичките са изпочупени от някого, който явно мрази подобни свети образи.

— Аха, и какво?

Заил се придвижи малко по-нататък и видя още едно непокътнато изображение.

— Защо покварен магьосник като Грегъс Мази ще ги оставя недокоснати?

— Може би не е искал да съсипва собствения си дом?

— Трябва да има някакво по-добро обяснение, Хъмбърт.

Некромантът продължи надолу по коридора, оглеждайки чудесно запазените релефи. Явно Мази не беше имал нищо против ангелите, макар това да звучеше най-малкото странно, предвид думите на Юрис Кан за покварената натура на магьосника.

Скоро се натъкнаха на дълга редица прашасали стаи, които очевидно стояха неизползвани още от напускането на монасите. От мебелировката вътре не беше останало много — изгнили стари кревати и изпотрошени шкафове. Помещенията приличаха на общежитие.

— Старият Грегъс не беше твърде общителен — обади се Хъмбърт. — Както виждам, не е имал много гости тук.

След като подмина няколко подобни стаи, Заил стигна до стълбище, водещо надолу. Започна да слиза внимателно, готов всеки миг да произнесе заклинание.

За щастие нямаше нито капани, нито демони. В края на стълбите имаше къс коридор, който свършваше пред три врати. На пръв поглед и трите изглеждаха еднакви.

— Сещам се за една история — започна черепът, докато Заил се чудеше коя от тях да отвори. — За един авантюрист, който попаднал пред три такива врати. Отгоре пишело, че две от тях водят към съкровище, а зад третата дебне ужасяваща смърт. Човекът започнал да се чуди, вслушвал се в звуците зад дебелите дъски…

Заил, който тъкмо бе решил да отвори лявата врата, се замисли върху думите на Хъмбърт.

— И какво станало после?

— Накрая отворил едната и чудовищата вътре го разкъсали, разбира се. Оказало се, че нито една от вратите не води към злато. И в трите имало гладни зверове, очакващи такива като него…

— Млъкни, Хъмбърт! — ядоса се Заил. И без притчите на черепа знаеше, че винаги съществуват подобни рискове.

Некромантът прибра Хъмбърт обратно в торбата и се приготви да отвори първата врата.

Озова се в широка, прашна и съвсем празна стая.

— Изядоха ли те вече? — дочу се приглушен глас от торбата.

Заил се намръщи. Грегъс Мази явно не бе ползвал по-голямата част от манастира. И все пак беше рано да се отчайва. Оставаха му още цели две стаи, които да провери.

Огледа другите врати и си избра онази в средата. Пое дълбоко дъх и я отвори широко.

Този път стаята се оказа пълна с полуизгнили маси, наредени в редица. На отсрещната стена се виждаше изображението на ангел, протегнал ръка за благословия. Заил се досети, че е попаднал в столовата. Още едно помещение, което Мази не беше ползвал.

Некромантът изруга тихо и се отправи към последната стая.

Вътре беше пълно със стъкленици и магически предмети.

Заил въздъхна облекчено. Най-сетне бе открил лабораторията на Грегъс Мази. Видя делви, пълни с всякакви билки, най-различни препарирани същества, за каквито дори не бе чувал, и множество течни и прахообразни вещества, насипани в стъкленици и буркани. Имаше рафтове с книги и свитъци, по масите лежаха листове с бележки и рисунки, а от тавана висяха всякакви странни предмети.

Стаята изглеждаше така, сякаш магьосникът бе излязъл преди няколко минути.

— Предполагам, че е доста интересно — измърмори Хъмбърт.

Некромантът извади черепа и го постави на работната маса, върху която все още лежаха разхвърляни листове с бележките на Мази.

— Какво е това?

Заил се наведе и огледа пергаментите:

— Теоретични идеи за заклинания. Засягат отварянето на прохода към рая. Странно, написано е така, сякаш авторът искрено е вярвал в задачата си.

Некромантът заряза свитъка и огледа стаята отново. Видя, че тя е доста по-обширна, отколкото му се беше сторила в началото. Навътре бяха подредени сякаш нескончаеми рафтове с големи стъкленици.

— Нали няма да ме оставиш сам?

— Нищо няма да ти стане, Хъмбърт.

— Лесно ти е на теб, нали си имаш крака…

Без да обръща внимание на хленченето на черепа, Заил продължи навътре в лабораторията. Отдавна мъртви същества с невиждащи очи го гледаха от стъклените контейнери. Огромен черен паяк, по-голям от главата му, плуваше в някаква гъста течност. Имаше и всякакви други гадинки, включително и няколко пясъчни ларви. В един голям стъклен балон, поставен направо върху пода, плуваше мумифициран човешки труп. В чертите на лицето му Заил разпозна представител на племето ужасни канибали, населяващи околните джунгли. Отвратителните същества продължаваха да нападат от засада злощастните пътешественици, въпреки дългогодишните опити на ордена на Ратма да ги изтреби.

— Ехо? Жив ли си?

— Тук съм, Хъмбърт.

— И аз съм тук. Не че имам избор.

Някакво странно същество привлече вниманието на некроманта. В началото реши, че вижда просто парче кожа, вероятно от воден звяр. Но след като го огледа внимателно, видя, че във всеки край на нещото имаше по три малки нокътя, а в центъра зееше зъбата уста. Тук-там се виждаха и снопове козина.

Любопитният Заил взе буркана и го постави на една маса.

— Какво намери, момче? Чувам звън на стъкло.

— Нищо, което да те засяга. — Некромантът махна капака и намери щипци. С тяхна помощ измъкна странното същество и го задържа да се отцеди от течността, в която беше потопено?

— Не че се оплаквам, но нали не възнамеряваш да бръкнеш във всяко бурканче тук?

Заил се обърна към черепа.

— Няма да се бавя много… Внезапно се разнесе съскане.

Бледият мъж изпусна щипците, когато нещо масивно се опита да се увие около горната половина на тялото му.

— Заил, Заил!

Некромантът не можеше да отговори. Мокро животно с кожа като на алигатор беше покрило лицето, раменете и по-голяма част от едната му ръка. Заил изпищя, когато усети острите като кинжали нокти да се забиват в гърба му, разкъсвайки дрехите. Челюстите на създанието го захапаха за гърдите.

Некромантът осъзна, че е изпуснал камата си. Опита се да изрече някакво заклинание, обаче не можеше да си поеме дъх.

Силата на нападателя запрати и двамата на пода. Заил без малко щеше да припадне от удара. Съскането се усили. Чудовището беше покрило по-голямата част от тялото му. Ако успееше да го обвие напълно, некромантът щеше да бъде загубен. Опита се да отхвърли влажното същество от себе си, но уви, безрезултатно. Острите нокти раздираха гърба му; болката беше непоносима.

Отнякъде долетя отчаяният глас на Хъмбърт Уесъл:

— Заил! Виждам светлина край теб! Мисля, че камата ти е на няколко крачки вляво!

Ползвайки цялата си тежест, Заил се претърколи в указаната посока. Усети нещо твърдо под рамото си, ала в този миг чудовището се сви конвулсивно и го издърпа обратно. Съвсем отчаян, некромантът напъна сетни сили. Пак усети дръжката на кинжала под себе си. Завъртя се и посегна към нея с ръка.

Зъбите на звяра се сключиха около предмишницата му толкова ожесточено, че Заил изпищя, но въпреки това продължи да търси камата пипнешком. Най-сетне успя да докопа острието и го стисна здраво, макар и с риск да се пореже.

Произнесе най-бързото и сигурно заклинание, за което се сещаше в момента.

Копие от бяла кост се изстреля от кинжала, проби кожата на звяра, разкъса плътта му и с грохот се заби в тавана.

Чудовището отлетя назад и изпищя, пръскайки с кръв некроманта.

Заил отправи мислена благодарност към дракона Траг’Оул. Всъщност копието бе един от ноктите на митичния звяр, обожествяван от последователите на Ратма. Беше едно от най-ефективните бойни заклинания на некромантите. Досега Заил го беше ползвал няколко пъти, но никога при такива критични обстоятелства.

Въпреки тежката рана, подобното на завивка същество нямаше намерение да се предава. Изправи се с лекота, въпреки кръвта, която изтичаше на талази от раната му.

— Добре ли си, момче?

— Ще оцелея. Благодаря ти, Хъмбърт.

Черепът измърмори:

— Ще ми благодариш чак когато довършиш този противен килим.

Заил кимна. Насочи камата към отвратителното създание и изрече друго заклинание.

Кости с формата на кинжал се появиха от нищото и полетяха към чудовището с изумителна бързина. Съществото не успя дори да изпищи. Острите отломки буквално го разкъсаха на части. Истински порой от кръв и слуз се изля върху стаята и псуващия череп.

— Заил! За бога, избърши тази гадост от мен. Кълна се, че даже и без нос подушвам вонята!

— Тихо, Хъмбърт — отвърна задъханият некромант. Двете заклинания го бяха изтощили неимоверно. Нямаше да е толкова зле, ако се бе подготвил предварително, ала нападението беше дошло изневиделица.

Докато възстановяваше своите сили, Заил разгледа останалите екземпляри, събрани от Грегъс Мази. Дали и в тях също имаше живот? Зарадва се, че не беше счупил нищо по време на схватката. Едва ли щеше да оцелее, ако му се беше наложило да се бие срещу няколко от тези създания.

Когато се почувства достатъчно укрепнал, некромантът се доближи до масата, върху която бе поставил черепа. Хъмбърт беше покрит изцяло с гъста жълтеникава течност. Заил избра най-чистата част от своето наметало и го избърса внимателно.

— Пфу! Понякога ми се иска да ме беше оставил да изгния на спокойствие.

— Че ти си беше изгнил, когато те намерих — отбеляза магьосникът. Остави черепа на едно сравнително сухо място от масата и се огледа. Нещо на стената вдясно привлече неговото внимание. — Я виж ти!

— Какво?! Нали не е още някой звяр?

— Не. Най-обикновено наметало, Хъмбърт.

Наметало, носено някога от Грегъс Мази.

Всъщност не дрехата бе привлякла вниманието на Заил, а онова, което може би се намираше върху нея. Некромантът я огледа внимателно, ползвайки светлината на кинжала.

Усилията му бяха възнаградени с два сиви косъма, полепнали по яката. Те бяха много по-сигурен материал за призоваване от дрехите на мъртвеца и гарантираха успех в начинанието.

— Най-сетне откри онова, което ти трябваше! — възкликна Хъмбърт.

— Да, сега вече няма проблем да призова магьосника.

— Чудесно! Ще се радвам да видя стария Грегъс отново. Интересно, дали изглежда по-добре от мен?

Заил си набеляза едно достатъчно широко празно място близо до входа. Когато се приближи, забеляза, че върху пода там бяха начертани различни мистични символи. Колко подходящо, помисли си той, щеше да призове призрака на Грегъс Мази на същото място, където старият магьосник беше изричал своите заклинания.

Некромантът коленичи и започна да чертае нови линии с острието на камата, шепнейки нещо. Постави двата косъма в центъра на фигурата, после протегна ръка над тях и разчовърка една от своите още незатворени рани.

Три капки кръв паднаха върху космите. От тях се издигна зеленикав пушек.

Некромантът започна да напява. Три пъти поред извика името на Мази. Димът се увеличи и постепенно започна да придобива смътни човешки очертания.

— Призовавам те, Грегъс Мази! — извика Заил. — Трябва ми истина, която само ти можеш да ми разкриеш! Призовавам твоята сянка обратно в света на смъртните! Призовавам те чрез онова, което някога е било част от тебе!

Пушекът окончателно придоби формата на мъж, облечен в роба. Заил започна отново да напява думи на забравения език, известен единствено на некромантите.

Но тъкмо когато успехът изглеждаше близо, изведнъж всичко се обърка. Пушекът затрептя, човешката фигура изчезна, космите пламнаха и се овъглиха, сякаш бяха хвърлени в буен огън.

— Не! — възкликна Заил и протегна ръка към тях, но преди да успее да ги докосне, те се бяха превърнали на пепел.

В продължение на няколко секунди некромантът остана коленичил, потресен от своя провал. Изправи се едва когато чу Хъмбърт да се обажда:

— Какво се случи, приятелю? Заил поклати глава:

— Не зная…

Внезапно некромантът замръзна, вперил очи в тъмнината.

— Заил?

— Всъщност вече зная… Нямало е никакъв шанс да успея, Хъмбърт. Усилията ми са били обречени на провал още от самото начало.

— Имаш ли нещо против да говориш малко по-ясно? — прекъсна го черепът. — Ще обясниш ли на нас, обикновените… хм, бивши простосмъртни?

Заил се обърна към него:

— Всичко е съвсем просто, Хъмбърт. Съществува една-единствена причина, която би могла да ми попречи да призова Грегъс Мази. Магьосникът е още жив!