Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (13)

Дванадесет

Заил се появи няколко часа след вечерята. Изразът на лицето му, докато се вмъкваше в стаята на капитана, не издаваше дали търсенето е било успешно.

Некромантът очерта един кръг с камата си и едва тогава заговори:

— Оказа се по-лесно, отколкото предполагах. В библиотеката имаше пълни схеми на подземията. Нашият домакин явно не проявява предпазливост в дома си.

— Вероятно смята, че може да се довери на всеки — отвърна му Кентрил с горчивина.

Заил му посочи картата, която показваше как да се влезе в системата от тунели.

— Добре, че се добрахме до това. Подземието доста напомня на лабиринт. Спокойно можехме да се загубим вътре.

— Къде мислиш, че ще е Мази?

— Ще се опитам да разбера, преди да тръгнем. Намерих още няколко косъма в жилището му. Ще ги използвам за магия, с която да определя местонахождението му. Не може да се каже със сигурност, но поне ще ни даде някаква представа.

— Той може ли да те засече?

— Винаги има опасност, но аз действам много внимателно. Методите на моя орден са много по-фини от тези на Мази или на Цин. Това е въпрос на оцеляване. Знаеш, че никъде не ни харесват. Обучени сме да се движим сред други магьосници, без те да могат да ни открият. Бъди спокоен, Мази няма да ни усети.

Думите му не впечатлиха особено ветерана, но вече беше късно да се отказва.

— С колко време разполагаме?

— Заклинанието на визджерееца ще продължи дълго, може би цял ден. Но ние трябва да тръгнем още щом започнат приготовленията. Добре, че взех картата. Гледай да не я изгубиш. — Заил се обърна към вратата, но се спря и попита: — Как мина вечерята?

— Доста добре. — Сега не беше уместно да разказва всичко на некроманта.

Облеченият в черно мъж явно очакваше повече подробности, но тъй като Кентрил мълчеше, той се обърна и си тръгна.

Капитанът тъкмо беше задрямал, когато почукване на вратата го събуди и го накара да посегне към камата си. Оказаха се Горст и Алборд. И двамата изглеждаха разтревожени.

— Какво има, Горст? — Кентрил отпусна ръка.

— Алборд иска да ти каже нещо.

— Капитане, притеснявам се.

— От какво?

— Никой не е виждал Брек, а сега, освен него липсват още двама.

Новините не бяха добри, особено с оглед на предстоящите събития.

— Кои?

— Саймън и Мордекай. Разпитах останалите, но никой не можа да се сети кога ги е виждал за последно.

— Другите налице ли са?

Горст кимна:

— Малко са недоволни, но не е чак толкоз лошо да се седи в двореца, нали, Кентрил?

Капитанът се изчерви, но сега имаше далеч по-сериозни грижи от грубите закачки на варварина. Отрядът се топеше обезпокоително бързо.

— Значи липсват трима… Това не е добре. Някой май не е доволен от нашето присъствие. — Дали пък изчезванията нямаха нещо общо с Грегъс Мази? Дали магьосникът не ги елиминираше един по един?

— Какво ще правим? — попита Алборд.

— Ще се оправяме сами. Никой да не напуска двореца, докато не кажа. Малко сме, за да търсим останалите. Ще трябва да предположим най-лошото. — Кентрил потърка брадата си. — Алборд, ти поемаш командването. Намислил съм нещо и ще имам нужда от Горст. Ще се справиш ли?

Младият боец се изпъна.

— Разбира се, капитане.

— Чудесно. Ако някой от липсващите се завърне, разпитайте го най-внимателно. Трябва да съберем повече информация.

Никой не предложи да се обърнат към Юрис Кан. Мъжете подкрепяха своя капитан безрезервно. Кентрил освободи Алборд, но задържа великана.

— Трябва да ти кажа нещо. Ще имам нужда от помощ, но е рисковано. Ако не искаш да дойдеш, ще те разбера.

Гигантът се усмихна широко:

— Как пък не! За какво става дума?

Кентрил му разказа всичко за откритието на некроманта и за плана им да проникнат в катакомбите. Горст слушаше мълчаливо, без да откъсва очи от командира си.

— Ще дойда — отсече той, когато капитанът завърши.

— Горст, това може да се окаже по-опасно от битка.

— Чудесно!

Кентрил въздъхна облекчено.

Присъствието на Горст, който да пази гърба му, го успокояваше. Предстоеше им опасна мисия в тила на врага и щяха да се изправят срещу магия, но нали Заил беше с тях. Ако некромантът успееше да отвлече вниманието на Мази, двамата бойци щяха да ударят. Нападението от три страни едновременно им даваше огромно преимущество.

Капитанът се намръщи на собствената си наивност. Сега всичко изглеждаше просто, но едва ли щеше да се окаже такова. Едно нещо бе научил още в началото на своята кариера — когато битката започне, всички превъзходни планове се изпаряват.

Изчакването на подходящ момент беше истинско мъчение. За капитана всяка минута изглеждаше като час, а всеки час — като ден. Ако не бяха кратките срещи с Атанна, когато тя успяваше да се измъкне от приготовленията за заклинанието, Кентрил щеше да полудее.

Когато бяха заедно, двамата говореха малко, предимно за бъдещето. Сладостни предчувствия изпълваха главата на капитана всеки път, когато червенокосата магьосница се хвърлеше в обятията му.

— Съвсем скоро! — шептеше Атанна.

Под влияние на тези сладки мигове Кентрил се закле пред себе си лично да поднесе главата на Мази на Юрис Кан и дъщеря му. Щеше да им докаже, че е достоен за почестите, които му оказваха!

Решителният час настъпи. Този път Атанна изглеждаше различно. Носеше широка бяла роба като тази на баща й, а прекрасната й коса беше вързана на скромна опашка. Сериозното й изражение подсказа на Кентрил какво предстои.

— Започва ли се?

— Визджереецът каза, че силите са в подходящо съотношение. Все пак ще ни трябват няколко часа, а аз ще съм там през цялото време. Дойдох да те помоля за подкрепа и вяра в нашия успех.

Той я целуна:

— Разбира се, че ще успееш! А аз ще бъда с тебе духом!

— Благодаря. — Тя се усмихна и си тръгна.

Кентрил разбра, че моментът да действат е настъпил. Събра своята екипировка, изчака няколко минути за по-сигурно и тръгна да търси Горст и некроманта.

Срещна се с гиганта в коридора. За да заблудят стражите наоколо, двамата заговориха за малка тренировка за поддържане на формата. Прекосиха спокойно коридорите и излязоха от двореца.

Входът към катакомбите, открит от некроманта, се намираше доста далеч от замъка. Оттам бяха влезли доброволците, които бяха отнесли ключа на сянката долу. Според Заил проходът не бе естествен, а издълбан в скалите от човешка ръка. Вероятно беше дело на монасите — скривалище, в случай че стане нещо с манастира; или пък катакомбите криеха някакъв тайнствен олтар за техните свещени ритуали.

Кентрил въобще не се интересуваше от произхода на пещерата. Важното бе, че тя им позволяваше да проникнат в подземията. Въпреки това, когато видя мрачния вход, сърцето му заби както по време на битка. Пое дълбоко въздух и успя да прикрие от Горст необяснимото си притеснение.

— А къде е Заил? — запита капитанът.

— Тук съм — отговори глас от близките сенки. Част от скалите изчезна, когато некромантът отметна наметалото си и се показа. — Реших, че е по-добре да се прикрия с илюзия, докато пристигнете.

Кентрил стисна зъби и се престори, че не е впечатлен ни най-малко:

— Разкажи ни нещо за прохода.

— Трябва да вървим един по един. Твоят приятел ще трябва да се навежда, а на места сигурно ще му е доста тясно.

— Не се притеснявай за Горст. Ако му се наложи, ще си проправи собствен проход.

Заил се обърна и въведе двамата наемници в пещерата. В първия момент Кентрил имаше усещането, че стените искат да го смачкат, но за щастие то изчезна скоро.

Некромантът прошепна нещо и бледа светлина изпълни шахтата — идваше от камата, която държеше в лявата си ръка.

— Така продължава около двеста метра — обясни Заил. — После се разширява.

Горст придържаше главата си наведена, но само веднъж му се наложи да премине странично през един по-тесен участък. Подът беше гладък и не затрудняваше придвижването. До този момент експедицията не се отличаваше с нищо от разходка по коридорите на двореца.

Късметът ги изостави там, където проходът трябваше да се разшири. Внезапно тримата се озоваха пред солидна стена от натрошени камъни.

— Ами сега какво ще правим? — възкликна некромантът. — Според картата няма друг вход.

Кентрил се приближи и премести няколко камъка.

Цялата купчина се изтърколи напред и за няколко секунди го затрупа до коленете. Горст го измъкна бързо, преди да е станало късно. Тримата се дръпнаха назад и изчакаха прахолякът да слегне.

— Мисля, че виждам нещо — заяви Заил, когато спря да кашля.

И наистина, отгоре имаше дупка. Некромантът вдигна камата и внимателно се покатери.

— Пещерата се разширява… Но ще трябва да пропълзим няколко метра.

Горст и капитанът започнаха да разширяват дупката, а магьосникът им светеше с камата. Скоро се озоваха от другата страна и пред очите им се разкри истинският подземен комплекс.

Пещерата се простираше на стотици метри. Огромни сталактити се спускаха от тавана. По стените се стичаше вода и дълбаеше причудливи форми, разкривайки искрящи кристали, които блестяха на светлината на кинжала.

Кентрил огледа пътя пред тях и моментално забрави за красотата на пещерата. На десетина метра отпред подът внезапно пропадаше и се превръщаше в ужасяваща черна бездна.

— Надолу ли сме? — запита весело Горст.

Заил кимна и извади изпод наметалото си въженце, дълго около половин метър. Хвана двата края и ги дръпна, при което въжето се разтегна два-три пъти.

— Горст, помогни ми.

Некромантът подаде камата на Кентрил и заедно с едрия наемник започнаха да дърпат въжето. Скоро разполагаха с достатъчно дължина, за да се спуснат.

Заил пое камата безмълвно и се наведе над бездната, докато двамата бойци завързваха въжето около един сталагмит.

— Ако чертежите са верни, ще има достатъчно широка площадка, върху която да стъпим.

— А ако няма?

— Тогава ще висим на косъм от ужасяващо падане. За щастие неизвестният автор на картата не беше сбъркал — не само за слизането, но и за по-нататъшния маршрут. Тримата все по-уверено навлизаха в подземието, водени от светещото острие на Заил.

Скоро достигнаха място, където проходът се разклоняваше. Некромантът спря за малко, за да прегледа чертежите.

— На прав път ли сме? — запита капитанът.

— Така мисля. Заклинанието, което направих, преди да влезем, не ми показа точното място, но от малкото, което разбрах, вярвам, че вече сме близо. Бъдете внимателни!

Авантюристите продължиха бавно напред през серията от тунели.

По някое време Кентрил забеляза, че районът пред тях става много по-ярък. Бутна некроманта и му даде знак да прибере камата.

Проходът загуби малко от блясъка си, но остана осветен.

Капитанът продължи напред с изваден меч, а Горст и Заил го следваха по петите. Всички бяха нащрек за евентуална опасност. Светлината се увеличаваше с всяка крачка, макар да изглеждаше някак приглушена.

Изведнъж тримата се озоваха в широко кръгло помещение, в средата на което върху един сталагмит блестеше източникът на светлината…

Ключът на сянката.

Варовикът на сталагмита беше издялан под формата на ръка, в центъра на която лежеше магическият кристал. Кентрил се приближи, за да огледа внимателно творението на Юрис Кан. Заил отново извади камата си и се присъедини към него.

Едно лице, въплъщение на абсолютния ужас, внезапно се появи зад кристала пред погледите на потресените авантюристи.

Наемниците изругаха. Дори Заил измърмори нещо под носа си.

Оказа се, че в скалното образувание е издялана фигурата на мъж. Ръцете и краката му бяха извити нечовешки, сякаш вързани отзад. Изражението на агония беше изработено толкова майсторски, че Кентрил очакваше фигурата да изкрещи всеки миг. Скулпторът беше успял да улови ужаса по изключителен начин.

— Какво е това, за бога?!

— Някакъв пазител, предполагам. Като гаргойлите и архангелите, които видяхме.

— Тогава защо не вдигна шум, като влязохме?

Некромантът сви рамене.

Кентрил пристъпи напред към ужасяващата скулптура и внимателно я почука по гърдите с меча си.

Нищо не се случи. Стиснатите от болка очи не се отвориха; пазачът, не се опита да отхапе главата на натрапника.

Капитанът се почувства глупаво и се обърна към останалите:

— Щом Мази не е наблизо, по-добре… Студени тръпки полазиха по гърба му. Забеляза, че другарите му се взират с ужас зад него. Капитан Дюмон се обърна.

Очите, които бяха останали затворени дори след проверката му, сега се взираха яростно в него.

Устата издаде ужасяващ вик.

Мъжете притиснаха с ръце ушите си, когато силният звук отекна в пещерата. Крясъкът се разнасяше далече извън помещението с кристала.

Това продължи почти минута. Постепенно писъкът затихна и тримата свалиха ръцете си.

Изведнъж чуха приближаващо пляскане на криле.

Появи се цяло ято подобни на прилепи същества, които ги нападнаха с яростни крясъци. Високи до коляното, демоничните фигури напомняха за кръстоска между човек и гущер. Имаха остри нокти като на грабливи птици, с които се опитваха да докопат мъжете.

— Алае Нефастус! — извика некромантът. — Крилати демончета! Опасни са, когато са много!

А тези определено бяха много. Кентрил посече едно от съществата и със задоволство видя как то рухна на пода. Обаче на негово място изникнаха шест, още по-озверени. Наблизо Горст размаза две наведнъж с брадвата си, но трето го ухапа по рамото. Гигантът извика от болка и изненада.

Имповете изпълваха помещението, а крясъците им бяха зловещи като този на пазителя. Капитанът успя да убие още два, но това не спираше останалите.

Едно от дяволчетата мина покрай него и атакува Заил. Некромантът разтвори широкото си наметало и плени нападателя. Създанието издаде отчаян писък и се разпадна на прах. Магьосникът изтръска наметалото и се зае с останалите.

— Сигурно служат на Грегъс Мази! — извика Кентрил. — Това нещо, дето изпищя, вероятно е сложено, за да ги предупреждава!

Заил не отвърна, вместо това изкрещя няколко неразбираеми думи към друга група от летящи импове. В същото време нарисува кръг с върха на камата си.

Пет от създанията внезапно се обърнаха и за учудване на Кентрил нападнаха своите. Два изненадани импа загинаха, преди останалите да се усетят и да нападнат предателите. За няколко секунди петте демончета рухнаха, но успяха да вземат още две със себе си.

Капитанът беше ранен по бузата. От болката очите му се насълзиха, но той успя да удари измъкващия се нападател.

Въпреки загубите обаче създанията продължаваха да атакуват.

— Твърде много са! — изръмжа Горст.

— Капитане, ако с Горст успеете да ги задържите далеч от мен за малко, може и да успея да ви отърва от тях!

Кентрил не виждаше друг изход, така че заслони с гърба си некроманта. Гигантът стори същото от другата страна.

Защитеният магьосник отново заговори на неразбираем език. С камата си нарисува друга фигура, наподобяваща звезда.

Странно миришеща мъгла изпълни за секунди всяко кътче на пещерата.

Въпреки че не вредеше на тримата мъже, ефектът й върху имповете беше впечатляващ. Те започнаха да губят ориентация, блъскаха се един в друг, удряха се в стените или просто рухваха на пода. Падналите на земята се мятаха като полудели. Постепенно писъците им заглъхнаха и създанията започнаха да застиват.

Не след дълго всички бяха мъртви.

— Зерата! — извика некромантът.

Мъглата изчезна моментално, без да остави и следа.

Заил се наклони внезапно и щеше да падне, ако Горст не го беше подхванал. Магьосникът поседя така за малко, след което се изправи и рече:

— Простете ми. Последното заклинание ме изтощи, понеже трябваше да го контролирам внимателно. Иначе ефектът щеше да е различен.

— Какво имаш предвид? — попита Кентрил подозрително.

— И ние щяхме да лежим до имповете.

Горст подритна няколко трупа, за да се увери, че не мърдат, и погледна към прохода, през който бяха дошли.

— Като че ли не се чуват повече.

Заил се приближи към него.

— Вероятно сме избили цялото ято.

Гигантът кимна и запита:

— А къде ли е господарят им?

Този въпрос тревожеше и Кентрил. Само това ли можеше да им изпрати Мази? Защо самият той не беше атакувал с някоя магия, докато тримата бяха заети? Даже и най-неспособният тактик щеше да оцени такава великолепна възможност.

Притесняваше го и още нещо. Капитанът се обърна към ключа на сянката и се зачуди защо Грегъс Мази не го беше счупил. Вероятно изискваше доста усилия, обаче Юрис Кан бе споменал, че бившият му приятел е много надарен магьосник. Едва ли щеше да има проблеми да направи кристала на хиляди отломки.

Тогава защо не го беше унищожил?

Едва ли заради паричната му стойност, макар че Кентрил познаваше мнозина благородници, които биха платили огромна сума за такъв уникален камък. Просто не беше за вярване, че кристалът е направен с магия. Изглеждаше толкова истински; всяка фасета беше като малко огледало. В някои капитанът виждаше своето отражение, в други — разкривените форми на придружителите си и мъртвите тела на имповете. Можеше дори да види ужасяващите черти на пазителя.

Кентрил се вгледа внимателно в очите на фигурата. Бяха толкова прецизно изработени… Изглеждаха съвсем като истински.

— Мисля, че няма нужда да търсим повече Грегъс Мази — рече бавно капитанът. — Според мен сме го намерили.