Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (17)

Шестнадесет

— Заил!

Той се опита да помръдне, но не успя.

— Заил!

Опита се да вдъхне въздух, обаче не можа. Без своето обучение щеше отдавна да е умрял от задушаване.

— Заил, не умирай, проклет да си!

Помъчи се да отвърне, но устата му не можа да отрони нито звук. Клепачите му бяха като от олово. Успя да ги повдигне с невероятно усилие.

За да открие, че го е споходила съдбата на Грегъс Мази.

Висеше от един сталактит над голямата пещера, която бяха прекосили при първото си идване. Ръцете и краката му бяха извити назад досущ като при злощастния Мази, само дето, за разлика от магьосника в случая нямаше причина Заил да се намира в това състояние. Зловещата сила, причинила му това, този път не се нуждаеше от пазител, а просто искаше некромантът да умре.

Нещо, което щеше да се случи скоро. Заил усещаше как тялото му вече се променя и става едно цяло със сталактита. Странни енергии преминаваха през него и променяха структурата му. Съвсем скоро щеше да се превърне в част от планината.

Но преди това щеше да се задуши.

— Заил! Момче, би трябвало да ме чуваш!

Ехото разнасяше гласа на Хъмбърт Уесъл из пещерата. Некромантът се вгледа и успя да различи прохода, през който бяха влезли. Черепът вероятно се намираше някъде там.

Надеждите, които го бяха обзели, се стопиха. Какво ли можеше да стори Хъмбърт, който нямаше дори тяло?

Мислите на Заил станаха още по-мрачни. Изтощението вземаше връх.

— Ако ме чуваш, аз съм точно там, където ме остави, помниш ли? Сети се! Представи си го!

Какво се опитваше да направи черепът? Защо го тормозеше? Некромантът просто искаше да заспи.

— Надявам се, че ме чуваш, момче! Не ми харесва идеята да остана в тази дупка завинаги!

Гласът на Хъмбърт започваше да го дразни. Искаше да каже на немъртвия наемник да се маха, макар че щеше да му е трудно да го стори без крака.

— Камата ти! Имаш нужда от камата си!

Очите на Заил се отвориха. Къде бе камата? Отговорът дойде от спътника му:

— Виждам я, момче! Почти до мен е!

Твърде далеч, за да има някаква полза от нея! Ако я виждаше, некромантът можеше и да успее да я призове. За съжаление никога не се беше специализирал в индиректното призоваване на предмети. Особено в такива критични ситуации беше наложително да вижда обекта.

Отново му се прииска да потъне в забрава.

— Чуй ме! — настоя черепът. — Насочена е към мен, а един малък камък затиска острието. Дръжката е подпряна на скала с формата на огромен зъб.

Въпреки че му се спеше, Заил се заслуша. В съзнанието му бавно започна да се оформя образът на кинжала. Дори си представи празните очни дупки на черепа, втренчени в оръжието.

— Виждаш го вече, нали, момче? По дяволите! Ако си още жив и ме чуваш, трябва да си го представиш!

Некромантът най-сетне схвана за какво става дума. Хъмбърт познаваше добре уменията му. Знаеше, че Заил трябва да вижда камата, за да я призове, и затова се опитваше да му опише картината с най-големи подробности.

Едва ли щеше да се получи. За да направи това заклинание, магьосникът трябваше да изстиска и последната капка въздух от дробовете си.

Междувременно черепът продължаваше с описанието. Явно бе настроен доста оптимистично или просто не желаеше да мисли за другата алтернатива. Некромантът не го винеше. Уесъл щеше да страда вечно, ако останеше забравен под планината Нимир.

— Точно така, момче! Вече трябва да имаш добра представа… ако ме чуваш изобщо.

Заил се съсредоточи върху камата и извика образа, който черепът описваше. Видя скалите и острието, лежащо между тях. Представи си всяка пукнатина по стените, докато попълваше картината.

Накрая съсредоточи цялата си сила върху магическото оръжие и мислено му заповяда да дойде при него.

— Заил!

Блестяща стрела полетя в пещерата. Некромантът се фокусира върху нея. Обектът зави към него, осветявайки мрака.

Камата от слонова кост се приближи. За един кратък миг магьосникът си спомни какво бяха извършили с Грегъс Мази. Дали не трябваше да направи същото? Все още можеше да съкрати мъките си.

Ала ситуацията с Мази беше различна. Той бе поставен там с цел и заклинанието беше продължило твърде дълго.

При Заил не беше така. Трансформацията едва бе започнала. Все още можеше да се спаси с помощта на кинжала!

Острието се наклони внезапно. Некромантът беше загубил концентрацията си за момент.

„Ела при мен — призова той мислено. — Ела при мен“.

Камата се приближи бавно. Достигна гърдите му, заобиколи сталактита и се настани в дясната му ръка.

В мига, когато докосна острието, Заил разбра, че може да си движи пръстите. Стисна кинжала и насочи силата си към него. Сърцето му заби бясно, а дробовете му щяха да се пръснат, но магьосникът не се предаде.

Пещерата се разтресе, сякаш ударена от гръм.

Некромантът започна да пада. Ако висеше над пода, вероятно щеше да умре при удара, но за щастие сталактитът се намираше точно над пропастта и това му даде време да се възстанови.

Произнесе друго заклинание и внезапно появил се вятър го повдигна нагоре. Със сетни сили успя да се вкопчи в стената тъкмо навреме, защото магията престана да действа.

Успя да се прехвърли през ръба и остана да лежи на земята изтощен. Имаше чувството, че цялата планина се е срутила отгоре му.

— Заил?

— Жив съм.

— Сигурен ли си? — обади се черепът. — Не звучиш така.

— Дай… дай ми малко време.

— Спокойно, нямам намерение да ходя никъде — изкиска се Хъмбърт.

Дишането на Заил се нормализира постепенно. Болките в тялото продължаваха, но поне вече можеше да се движи.

Прегледа се на светлината на камата. Не се беше измъкнал невредим. Дрехите му бяха на парцали, а там, където тялото се беше сливало със скалата, по кожата имаше белези. Но най-важното бе, че е още жив.

Олюлявайки се, некромантът се върна до прохода, където го бяха нападнали. Скалното срутване, което бяха открили с капитана, беше изчезнало. Заил вдигна камата пред себе си за всеки случай, но не долови нова опасност.

Малко по-нататък се натъкна на черепа.

— Заил! Каква гледка за очите ми! Доста окаяно изглеждаш между другото.

— Все още не съм готов да се присъединя към теб в отвъдното, Хъмбърт. — Изтощеният магьосник приседна на една скала. — Какво точно се случи с мен?

— Две ужасяващи ръце те сграбчиха и ти изтърва камата. Уплаших се, че ще те размажат, но ръцете се плъзнаха по стената. Преминаха през срутването и камъните се разлетяха навсякъде. За малко да ме премажат.

— Да, и?

— Ами това е. Отнесоха те навътре. Аз почаках малко и после започнах да крещя.

— Благодаря ти. Ти ме спаси.

Черепът подсмръкна:

— Налагаше се! Кой друг щеше да ме измъкне оттук?

Заил погледна над Хъмбърт и се намръщи. Бившият наемник не можеше да види, че цяла каменна стена запречваше пътя им навън. Некромантът се съмняваше, че може да я отмести с магия или с груба сила. Трябваше да намери друг път.

— Хайде, Хъмбърт. — Той вдигна черепа и тръгна обратно към пещерата.

— Вървиш в грешна посока, момче.

— Напротив.

Двамата влязоха в широката зала. Заил вдигна камата и се огледа във всички посоки.

— Натам — посочи той към едва забележим отвор в тавана на пещерата.

— И как ще стигнеш догоре?

Въпросът беше добър. На пръв поглед нямаше начин. Некромантът претърси останките от наметалото си, но въжето, което бяха ползвали предния път, бе изчезнало. Според чертежите обаче това бе единственият начин да се измъкне от подземието.

Заил се вгледа в гладката стена, въздъхна и отговори:

— Ще се покатеря, разбира се.

— Ще се катериш? — Черепът беше втрещен. — По това? Момче, да не мислиш… — Протестът му нататък не се чу, защото магьосникът го натика обратно в торбата.

Некромантът не желаеше да го слуша, тъй като и сам се съмняваше в способностите си. Ако се подхлъзнеше, едва ли щеше да успее да изрече заклинание, преди да се размаже в твърдия под. Но въпреки риска беше длъжен да опита.

Заил не беше споменал пред Хъмбърт, че тайната на Урех щеше да се разкрие съвсем скоро. И положението не изглеждаше никак, ама никак розово.

 

 

Горст дойде да види капитана. Беше разтревожен:

— Алборд не се е върнал.

Кентрил, който се опитваше да си нагласи униформата, спря и погледна към гиганта:

— Провери ли стаята му?

— Да. Нещата му са още там.

— Сигурно е решил да остане в града, след като е изпратил другите. Вероятно е изпитал носталгия покрай заминаването им. — Самият Кентрил се чувстваше по подобен начин и дори ласките на Атанна не можеха да подобрят настроението му.

— Може би — изръмжа Горст, но явно не беше убеден.

За първи път Дюмон нямаше желание да ходи на среща с принцесата. Отсъствието на Алборд го разтревожи:

— Претърси двореца дискретно. Провери навсякъде. Аз също ще видя какво мога да направя.

— Добре.

— Някаква следа от Заил?

— Багажът е в стаята му, но него го няма.

Това бе по-тревожно и от изчезването на младия наемник. Заил определено не беше човек, който щеше да се запилее нанякъде, особено в такава ситуация.

— Горст!

— Да?

— Не си оставяй оръжието нито за миг!

Гигантът кимна и потупа меча, който висеше на бедрото му.

— Винаги го нося. Точно както си ме учил.

Да носи брадва, щеше да е подозрително, но прибраният меч нямаше да предизвика въпроси. Нито пък фактът, че огромният боец обикаля из двореца. Горст се движеше със завидна лекота, пък и като чужденец имаше право да любопитства.

Варваринът тръгна към вратата, но се спря:

— Кентрил, ако не намеря Алборд, да сляза ли да го потърся в града?

Капитанът се замисли, преценявайки възможностите. С надеждата, че Алборд ще му прости, той отвърна:

— Не. Ако се наложи да ходим в града, или ще отидем двамата, или въобще няма да тръгваме.

Останал сам, Кентрил завърши приготовленията си, размишлявайки върху последните новини. Ето че и Заил, и Алборд бяха изчезнали. Капитанът се надяваше, че поне Джодас и останалите са се измъкнали от града. В противен случай сигурно и те щяха да се изпарят…

„Изпарят“?

За последен път беше видял Алборд, когато тръгна да ги изпраща. „Не…“

Кентрил забрави облеклото си и Атанна и изтича към най-близкия прозорец. Вгледа се в мрачните сгради, заслуша се в песните на празнуващите и се опита да се увери, че ужасяващата мисъл, която го беше споходила, е твърде невероятна. Със сигурност шестимата вече прекосяваха джунглата и се намираха в относителна безопасност.

И все пак някакво тревожно чувство не му даваше покой.

Атанна. Тя щеше да му обясни какво става. Щеше да разсее страховете му.

Тръгна из двореца, без да обръща внимание на стражите, които го поздравяваха. Трябваше да открие дъщерята на Юрис Кан час по-скоро, този път не за удоволствие.

Капитанът видя един от безименните слуги близо до голямата зала. Преди мъжът да успее да реагира, Кентрил го сграбчи за раменете и извика:

— Къде е господарката ти? Къде е Атанна?

— Ето ме.

Дюмон пусна слугата и се обърна. Червенокосата принцеса беше облечена в същата роба, както когато помагаше да освободят баща й от проклятието. Зад нея капитанът забеляза врата, която не беше виждал досега.

— За какво съм ти, любими?

Искаше му се да я прегърне, но не можеше да забрави за съдбата на мъжете си. Най-малко трима бяха изчезнали, а сега липсваха още седмина.

— Къде беше?

— Помагах на баща си — отвърна тя. — Изглеждаш ми угрижен, Кентрил. Да не съм те засегнала с нещо?

— Искам да поговорим. — Той погледна слугата: — Насаме.

— Ами ние сме сами — отвърна Атанна и се усмихна изкусително.

Капитанът забеляза, че мъжът вече не е до него. Тези слуги наистина се движеха много тихо.

Принцесата се доближи и го хвана за ръката.

— Хайде да се поразходим.

Поведе го към балкона, от който Юрис Кан бе произнесъл речта си. Наемникът започна да я разпитва още докато вървяха, но Атанна сложи пръст на устните му. Кентрил не можа да устои на пленителните й очи.

Въздухът навън беше хладен и капитанът потрепери. Вгледа се в Урех — там, където при нормални обстоятелства сянката щеше да отбелязва края на деня.

— Много ми харесва тук — прошепна принцесата. — Знам, че сме само на хълм, но ми се струва, че седя на върха на Нимир!

Щеше да е толкова лесно да се поддаде на романтичното й настроение… Кентрил се стегна. Беше заложен животът на твърде много хора.

— Атанна, трябва да говоря с теб.

— Глупчо! Нали вече си говорим!

Думите й го ядосаха:

— Не си играй с мен! Това е много важно! Най-малко трима от мъжете ми изчезнаха, а сега не мога да намеря още един. Заил също го няма. Започвам да се тревожа и за шестимата, които заминаха. Твърде много хора липсват и това според мен означава, че предстои нещо ужасно!

Тя го изгледа кисело:

— Нали не искаш да кажеш, че аз съм им направила нещо?

— Не, разбира се. Но нещо тук не е наред и вече не знам какво да мисля. Нищо не е такова, каквото изглежда, дори Грегъс Мази…

— Грегъс Мази? — Атанна се намръщи. — Какво за тази пепелянка?

Кентрил реши да й каже. Атанна явно не знаеше истината.

— Баща ти не го е убил.

— Как така? Нали татко каза…

— Чуй ме! — Той се наведе и погледна принцесата в очите. — Атанна, аз го открих. Мази беше превърнат в нещо като пазител в пещерите долу.

— А ти какво правеше там? Как знаеше къде да го търсиш?

Кентрил се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой.

— Заил го откри. Отиде в жилището на Мази, за да призове сянката му.

Атанна се обърна към мрачния Урех и измърмори:

— Некромантът, разбира се. Само той е способен на подобно нещо.

Капитанът я дръпна отново към себе си:

— Чуй ме! Ти най-добре познаваш баща си. Напоследък държал ли се е странно или подозрително?

— Баща ми се държи съвсем нормално.

— Но нещо тук не е наред. Твърде дълго не му обръщах внимание. Мъже, които разчитаха на мен, вероятно са мъртви, а онова, което ги е докопало, се спотайва някъде наблизо…

Тя докосна с ръка лицето му и го разконцентрира.

— Нищо не може да ни навреди тук. Това е дворецът на Юрис Кан. Аз те обичам и ти ме обичаш. Това е най-важното, нали?

Ласките й правеха всичко останало да изглежда несъществено.

— Не! — извика капитанът и я хвана за китката. — Атанна! Трябва да разбереш, че това е сериозно! Не мога да стоя и да се преструвам, че нищо не се е случило! Трябва да потърся Алборд и останалите!

— Не може! Няма да те пусна!

Кентрил се втрещи, неподготвен за бурния й протест. Очите й излъчваха гняв.

Принцесата направи крачка напред и боецът отстъпи.

— Помолих баща си за теб и той каза, че мога да те имам. Не съм искала другите. Само теб, не разбираш ли?

Гневът й се беше изпарил, ала неспокойният й поглед сякаш пронизваше Кентрил. Без да се замисля, наемникът отстъпи още една крачка назад.

Изражението й омекна малко:

— Бях толкова самотна тук… Толкова копнеех за нещо различно.

Космите по тила на капитана настръхнаха.

Вятърът развяваше косата и дрехите на Атанна, придавайки на девойката чувствен вид. Усмивката й обещаваше всякакви блаженства:

— Желая те с цялото си сърце, душа и тяло, Кентрил! Нима ти не ме желаеш?

Желаеше я. Искаше да й се отдаде напълно и да задоволи всяка нейна прищявка.

Но когато дъщерята на Юрис Кан се наведе към него, нещо накара Кентрил да я отблъсне.

Атанна загуби равновесие и изпищя, политайки през парапета.

— Атанна! — Капитанът се опита да я достигне, но напразно. Надвеси се над парапета и погледна надолу. Не можа да види нищо заради мрачната сянка.

Наемникът се отдръпна. Сърцето му биеше до пръсване. Не бе имал намерение да я убива! Просто искаше да й попречи. Принцесата бе магьосница и вероятно щеше да му направи някакво любовно заклинание, за да не го загуби.

Каквито и притеснения да имаше Кентрил, те бледнееха пред сегашната ситуация. Как щеше да обясни на владетеля на Урех, че единствената му дъщеря е била погубена от любимия си?

Противоречиви мисли препускаха в главата на капитана. Страдаше за Атанна и същевременно се безпокоеше от мистериите, които се спотайваха наоколо.

Това, което бе извършил, не можеше да бъде пренебрегнато. Определено трябваше да се срещне с владетеля. Припомни си малката врата, откъдето бе изникнала Атанна. Вероятно Юрис Кан беше там.

Затича се решително към голямата зала. Трополенето на ботушите му отекваше в коридорите. Стражите и слугите бяха изчезнали. Може би бяха чули какво се е случило и сега търсеха останките на своята господарка. Странно, че никой не се бе появил на балкона.

Скоро Кентрил достигна вратичката. Отвори я и видя дълго стълбище, което се виеше в мрака. Понечи да извади меча си, но после се въздържа. Едва ли щеше да изглежда уместно да разказва за смъртта на Атанна с оголено острие.

Притесненият наемник се спусна внимателно по стълбите. В края им откри древна бронзова врата, а върху нея — глава на гаргойл с халка в устата. Не видя друг изход и посегна към дръжката.

Хладен ветрец полъхна около него.

Тезарка.

Капитанът се спря и се огледа. Можеше да се закълне, че е чул гласа на Атанна. Нещо, което беше невъзможно. Вероятно това се дължеше на засилващото се чувство за вина.

Спомняйки си защо е тук, той реши да опита отново.

Желязната врата се отвори със скърцане. Кентрил пристъпи напред.

— А, Дюмон! Тъкмо навреме!

В средата на стаята, близо до една висока каменна платформа, покрита с мистични символи, стоеше Куов Цин и се усмихваше. Сребристите руни на неговия туринаш сияеха; визджереецът изглеждаше подмладен.

Озадаченият капитан се приближи.

— Цин, какво правиш тук?

— Подготвяме се за нещо, за което дори не съм мечтал. Ще докосна сили, с които никой не е работил от векове, а може би и никога!

Кентрил се огледа наоколо, обаче не видя други хора в стаята. И преди беше работил с магьосници и бе посещавал жилищата им, но това място го изпълваше с необясним ужас.

— Къде е лорд Кан?

— Ще се върне след малко. Изчакай го. Той държеше и ти да присъстваш.

Наемникът не му обърна внимание.

— Трябва да го намеря… да му обясня какво се случи с дъщеря му.

Цин се намръщи:

— Дъщеря му? Какво за нея? Тя излезе оттук преди малко.

— Мисля, че добрият капитан се притеснява за ужасната съдба, сполетяла моята скъпа Атанна — прогърмя един глас зад боеца.

Кентрил се обърна към вратата. Там бе застанал едрият Юрис Кан.

Владетелят се усмихна на разтревожения капитан.

— Тя те е изненадала. Накарала те е да реагираш инстинктивно. Атанна се поддава на настроенията си, а ти си постъпил точно както може да се очаква.

— Но… — Наемникът не можеше да повярва, че домакинът му говори така спокойно за ужасния инцидент. Това, че не хвърляха вината върху него, не омаловажаваше факта, че младата жена се беше размазала в скалите. — Но Атанна е мъртва!

Юрис Кан се засмя:

— Мъртва ли? Не бих казал! Скъпа, нали не си мъртва?

Дъщеря му пристъпи зад него. Капитан Дюмон изпищя и се блъсна в каменния олтар.

— Не исках да те ядосвам — извини се принцесата и влезе, затваряйки вратата. Единият й крак бе строшен през средата, а стъпалото на другия беше усукано. Лявата й ръка бе извита под неестествен ъгъл, а дясната, която се протягаше към Кентрил, беше ужасяващо обезобразена. Разкъсаната роба бе мръсна, ала не се виждаше нито капчица кръв.

Главата й висеше на една страна, сякаш едва се крепеше на вратните сухожилия.

— Виждаш ли? — подхвърли Юрис Кан. — Може би е малко потрошена, но в никакъв случай не е мъртва.