Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (7)

Шест

— Бяхме предадени — започна да разказва Юрис Кан, докато Атанна им наливаше вино. — Предадени от един от най-доверените ни хора.

— Грегъс Мази — намеси се дъщеря му и седна на пода близо до Кентрил. За момент очите й срещнаха неговите и светнаха, но темата на разговора ги помрачи отново. — Грегъс Мази, човекът, когото баща ми обичаше като брат.

— Винаги седеше от лявата ми страна, а върховният свещеник Тобио беше отдясно. — Побелелият владетел се отпусна назад с чаша в ръце. — На двамата бях възложил трудната задача да осъществят мечтата ми. Трябваше да отворят пътя към рая.

Оредялата група наемници и двамата заклинатели бяха насядали на пода около Кан и се наслаждаваха на виното и плодовете, поднесени им от прекрасната Атанна. След толкова кръвопролития и страх всички бяха приели с благодарност гостоприемството на домакина. Освен това легендарният управник на святото кралство щеше да отговори най-добре на всичките им въпроси.

Юрис Кан беше роден водач. Изправен, щеше да е висок колкото Кентрил и почти толкова широкоплещест. Лицето му имаше младежко излъчване. Квадратната челюст, закривеният нос и зелените очи му придаваха още по-величествен вид. Посребрената му коса приличаше повече на отличителен белег за мъдрост, отколкото на символ на старостта.

Размишлявайки над думите на домакина, Кентрил измърмори:

— Нали според легендите Мази уж бил изоставен заради някакъв инцидент и после прекарал години в търсене на начин да се завърне.

Юрис Кан въздъхна:

— Повечето легенди са измислица, приятелю.

— Значи не сте успели да стигнете до рая? — запита Цин и пресуши чашата си наполовина. — Заклинанието не е успяло.

На капитана му се струваше, че визджереецът е по-загрижен за магията, отколкото за съдбата на нещастните жители на Урех.

— Уви, да. Озовахме се на място, намиращо се по средата между света на смъртните и нашата величествена цел. Сега сме пленници в затвор, където времето не тече… И всичко това заради злината на един човек!

— Грегъс Мази — повтори Атанна със сведени очи. Капитанът изпита желание да я утеши по някакъв начин, но се овладя.

— Какво стори той?

— Когато започна церемонията — обясни монархът. — Тобио откри, че думите на заклинанието не са подредени правилно. Значението им беше обърнато. Което вместо в рая, щеше да ни запрати право в пламтящия ад!

Кентрил погледна некроманта, който слушаше безмълвно.

Заил кимна:

— При много заклинания, ако обърнеш значението дори на една дума, можеш да промениш посоката на магията. Така например вълшебството за лекуване може да причинява рани, че даже и да убива.

— Грегъс не се опита да ни убие, а да обрече душите ни… и почти успя.

Капитанът си представи седящата до него жена във владенията на Диабло и потръпна. Ако можеше, би сграбчил злия Грегъс Мази и би извил врата му.

— Наистина щеше да успее — добави Атанна и леко се изчерви от погледа на капитана, — ако не се бяха намесили баща ми и Тобио.

— Опитахме се да поправим заклинанието. Изрекохме думите отново, обаче вместо в рая или ада, попаднахме в капан, в това място, където времето не тече.

— Не можахте ли да направите магията отново? Една добре обучена група визджерейци би се справила начаса, да не говорим за вашите — обади се Куов Цин.

— Не беше толкова лесно, приятелю, защото повечето магьосници и свещеници загинаха при първото заклинание. — Лицето на управника на Урех помръкна. — Грегъс бе планирал нещата добре. Беше подготвил магията така, че тя да източи жизнените сили на всеки, който участва в нея. Само ние с Тобио се спасихме заради нашето могъщество. Но без другите нямахме достатъчно сили за ново заклинание.

Въпреки това силите им бяха стигнали, за да изгонят Грегъс Мази в момента на неговия триумф. Битката беше коствала живота на Тобио, но отстраняването на предателя беше попречило на плана му да запрати Урех във владенията на първичните злини.

И така кралството и жителите му се бяха оказали в средата на нищото, заключени в капана на безвремието, докато един ден светът не се материализирал отново край тях, но всичко било потънало в дълбока сянка.

— Всеки, който живееше в Урех, разпозна силуета на Нимир и неговата сянка, която падаше над града.

Мнозина се втурнаха към портата с надеждата, че проклятието е свършило внезапно. Искаха да зърнат отново слънцето и да почувстват полъха на вятъра. — Кан беше по-блед и от некроманта. — Но това, което получиха, беше ужасяваща смърт.

В момента, когато слънчевите лъчи ги докоснали, те изгорели. Стопили се като буци лед в пещта на ковач, а писъците им отеквали дълго в ушите на оцелелите. Някои успели да се върнат обратно на сянка, но местата, където слънцето ги било докоснало, продължавали да горят. Накрая техните сънародници се видели принудени да съкратят мъките им.

Атанна доля още вино на Кентрил и му се усмихна, въпреки че очите й се бяха налели със сълзи. После взе своята чаша и добави:

— Бяхме подценили подлостта на Грегъс Мази. Все още не бяхме станали част от истинския свят. Бояхме се, че на другия ден, когато сянката изчезне, ще ни споходи съдбата на нашите нещастни съграждани.

Но за щастие на ужасените жители, още щом слънцето започнало да изгрява, светът отново избледнял и градът се завърнал в пустото измерение.

Всички се съгласили, че докато не бъде намерено някакво решение, изгнанието остава по-добрата алтернатива пред ужасната смърт. Очаквали техният велик водач Юрис Кан да намери изход. Мнозина считали спасението от слънчевите лъчи за знак, че раят не ги е забравил. Надявали се Урех да се завърне скоро в смъртните селения или да продължи пътуването си към святото убежище.

— След дълго проучване открих, че действително: съществува начин да се задържим в реалния свят, защото бях убеден, че рано или късно отново ще попаднем там. С помощта на прекрасната ми дъщеря — при тези думи Кан се усмихна с обич на девойката, — която също е много надарен магьосник, успях да създам два уникални магически кристала.

Владетелят подаде чашата си на Атанна и начерта с пръст кръг във въздуха. Пред смаяния поглед на авантюристите се образува светещ пръстен, а в средата му се появиха два образа. Първият представляваше прозрачен кристал с хладен блясък, а вторият — неговия гарвановочерен близнак. Капитан Дюмон им се възхити, тъй като никога досега не беше виждал толкова перфектни скъпоценни камъни.

— Ключът на сянката — отбеляза Кан и посочи черния. — И ключът на светлината. Единият, поставен в най-дълбоката пещера под Урех, а другият — на върха на Нимир, за да улавя първите лъчи на светлината. Разположени по този начин, двата щяха да задържат сянката върху нас постоянно, така че да останем тук, докато открием как да премахнем проклятието.

И така, когато отново дошло времето Урех да се завърне в реалния свят, Кан приложил плана си. Били изпратени десет доброволци. Петима слезли в подземията под града, за да намерят най-тъмното място, където сянката била най-плътна. Другите петима трябвало да изкачат планината и да поставят прозрачния кристал на мястото, което бил посочил техният владетел. Жителите наблюдавали с надежда как двете групи се отправят на път, смятайки, че молитвите им са били чути.

За нещастие никой не бил предвидил завръщането на Грегъс Мази.

Можело само да се предполага как е научил за плана на Юрис Кан, ала когато Урех се материализирал отново в света на смъртните, злият магьосник бил готов. Причакал онези, които се катерели в планината, призовал светкавици и ги избил безжалостно.

Доволен от мерзкото си дело, Мази се промъкнал тайно в двореца и изненадал владетеля.

— Преди да успея да разбера какво става, вече ме беше ударил. Когато се опитах да реагирам, открих, че съм се сраснал със стола и един вид съм станал част от мебелировката в двореца. Тогава Мази започна да ми се подиграва и заяви, че отива да унищожи и втория кристал, за да е сигурен в гибелта на кралството.

Със сълзи на очи владетелят прокара ръка през посребрената си коса.

— Разберете, приятели, обичах Грегъс като свой син. Даже навремето смятах… — Монархът погледна Атанна, която се изчерви. Седящият до нея Кентрил изпита люта ревност. — Както и да е… Важното е, че той възнамеряваше да унищожи надеждите на всички, които разчитаха на мен.

Обаче Мази подценил своя бивш господар. Въпреки че бил слаб и неподвижен, Кан имал и друг източник на сила. Разполагал с обичта на своя народ. Когато ударил Мази, владетелят използвал силата на хиляди, не на един човек.

— Признавам — заяви монархът, затваряйки очи засрамено, — ударих го с толкова силен гняв, с такава омраза, че Грегъс нямаше никакъв шанс.

От тялото на Мази останал само дим. Но въпреки че бил наказан за своето предателство, магьосникът все пак бил завършил пъкленото си дело. Без кристала в планината градът не можел да се задържи в реалния свят. Когато на другия ден слънцето изгряло, Светлината на светлините се пренесла отново в призрачното измерение и този път нямало никаква надежда.

— Уви, нямаше как да направя нов кристал. За изработката му ми трябваха неща, с които вече не разполагах. Освен това бях прикован към този стол и не можех да се движа. Всячески опитвах да се освободя, но без успех. За щастие дъщеря ми се грижеше за мен.

Но Кан не се предал. Наредил да му донесат всички книги, пергаменти и талисмани, които имало в града. Опитвал заклинание след заклинание, надявайки се да открие начин да се спасят. В редките случаи, когато Урех се завръщал в света на смъртните, владетелят ползвал гадателски кристали, за да търси някаква помощ наблизо. Именно така открил присъствието на наемниците пред портите.

— Не можете да си представите радостта ми, когато разбрах за вас. Смели авантюристи в сърцето на града ми! Не можех да пропусна тази възможност. Точно затова ви доведох тук.

Кентрил се сети за легиона от призраци, които ги бяха съпровождали.

— Можехте да изберете по-добър начин.

— Баща ми направи каквото можеше — намеси се Атанна.

— Значи това бяха вашите хора… Изглеждаха като духове на мъртви и все пак не бяха — обади се Заил.

Владетелят на Урех кимна тъжно.

— Престоят между нашия свят и рая има своите последствия. Вече не сме напълно живи, но не сме и мъртви. Атанна, аз и онези, които живеят в двореца, страдаме по-малко заради предпазните заклинания, но ако някой не ни помогне, скоро и ние ще станем като останалите.

— Някой… — прошепна красавицата на Кентрил и го погледна с премрежен поглед.

— Но какво можем да сторим ние? — изчерви се капитанът. Усмивката й направо разтапяше сърцето на боеца.

— Можете да поставите ключа на светлината на мястото му.

— Но нали Мази е казал, че кристалът е унищожен? — включи се Куов Цин.

Кан кимна учтиво на визджерееца.

— Така смяташе Грегъс. Отначало и ние мислехме същото. Но при едно от предишните ни появявания открих, че кристалът е цял-целеничък. Силата на светкавицата просто го е изхвърлила от другата страна на планината.

Дребничкият магьосник потърка брадата си.

— А защо не го поставихте обратно? Сигурно през нощта, когато всичко е в сянка…

— Не става въпрос за каква да е сянка. Още през първата нощ пратих малък отряд да потърси кристала. Ала в мига, когато пристъпиха отвъд мястото, където през деня свършва сянката на Нимир, те също изгоряха.

Атанна хвана ръката на Кентрил, а очите й молеха за помощ:

— Капитане, наистина сме в капан! Светът ни свършва край градските стени! Ако пристъпя извън тях, плътта ми ще изгори, а костите ми ще станат на пепел.

Капитан Дюмон не можеше да понесе подобна мисъл. Положи ръката си върху нейната и се обърна към Юрис Кан:

— Как да се доберем до кристала? Можем ли да го поставим на мястото му навреме?

Лицето на възрастния мъж се озари от надежда:

— Ще го направите ли? Ще ни помогнете ли? Обещавам да ви възнаградя богато, ако успеете!

Джодас се задави с виното.

Настроението на наемниците се подобри веднага. Имаха тежка, но напълно ясна и изпълнима задача, която при това щеше да им донесе добра печалба. Всички, с изключение на Куов Цин и Заил, веднага предложиха своите услуги.

— Не е нужно да ходим всичките — рече Кентрил на останалите. — Горст, ти ще ми трябваш. Джодас, ти се катериш най-добре. Приготвяй се. Брек, Орлиф, вие също идвате. Алборд, поемаш командването на останалите.

Някои от онези, които трябваше да останат, запротестираха, обаче Юрис Кан ги увери, че ако мисията успее, всички ще бъдат възнаградени.

Кентрил попита отново с колко време разполагат и къде да намерят кристала. Владетелят го увери, че щели да имат достатъчно време. През планината Нимир минавал удобен проход, прокаран преди векове, който щял да им свърши чудесна работа.

Преди да отговори на втория му въпрос, Кан прати дъщеря си за някаква кутия. След малко Атанна се върна със сребърно ковчеже. Извади отвътре малък скъпоценен камък и го подаде на Кентрил.

— Това е парче, останало от изработката на оригинала. Двата кристала са обвързани с руническо заклинание. Дръж го пред себе си и то ще ти посочва пътя — обясни принцесата, после докосна отново ръката на Кентрил: — А сега трябва да тръгвате. И знайте, че имате моята благословия.

— Капитан Дюмон, бих желал да дойда с вас. Уменията ми може да са ви от полза, пък и познавам добре района, което може да ускори пътуването — изправи се Заил.

— Чудесно предложение — обади се Кан. — Благодаря ви.

— Е, щом той тръгва с вас, значи нямате нужда от мен из тази студена планина — потрепери Куов Цин. — Предпочитам да ви чакам тук.

Монархът прие решението му:

— Ще ми направите услуга, ако останете, уважаеми магьоснико. Може би с ваша помощ ще успея да се освободя от проклетата магия на Грегъс. Предоставям ви всичките книги, свитъци и други неща, които са събрани в кабинета ми, а в замяна на моята свобода ще можете да задържите каквото ви хареса.

При споменаването на толкова много магическо познание, визджереецът се разтрепери от вълнение.

— Благодаря за щедростта, господарю Кан!

— Бих дал всичко, за да прекратя този кошмар — рече владетелят, обръщайки се към капитан Дюмон. — Нали така, Атанна?

— Всичко — съгласи се тя и също погледна капитана.

Малкият кристал блещукаше окуражително.

За да не го изгуби, Кентрил го прибра в кесията, където пазеше и брошката. Не беше споменавал на Атанна за своята находка, но се закле да й я върне, щом поставят ключа на светлината на мястото му.

Юрис Кан му беше дал подробни инструкции какво да прави, когато намерят магическия скъпоценен камък. Вече знаеше къде да го постави, така че да хване първите лъчи на слънцето и да не бъде съборен от вятъра. Трябваше да спазва инструкциите дума по дума, за да предотврати изчезването на Урех и на Атанна от живота му.

Мъжете бързаха да изкатерят планината. Времето напредваше неумолимо, а все още имаха доста път. Многократно им се беше налагало да прескачат пукнатини и да изкачват скални срутвания. Веднъж Орлиф се беше подхлъзнал и щеше да загине, ако Горст и Джодас не бяха успели да го хванат.

За голяма изненада на наемниците, Заил се оказа опитен водач. Наистина познаваше добре района, въпреки че никога не се беше качвал чак до върха.

Кентрил вървеше зад него с факла в ръка и всеки път, когато вятърът развяваше черното наметало на некроманта, виждаше мистериозната му торба. Нещо около нейното съдържание продължаваше да го тревожи. Имаше чувството, че някой го наблюдава отвътре. Идеята му се струваше налудничава, обаче безпокойството оставаше.

— Пред нас има скала, която трябва да изкачим — спря се Заил.

— Горст!

Мургавият варварин мина отпред и извади въже. Двамата с Джодас се изкачиха, като се обезопасяваха взаимно, а после спуснаха въжето на останалите.

Щом всички се събраха горе, капитанът обяви почивка и отново провери малкия кристал. Този път светлината беше толкова ярка, сякаш ключът на светлината лежеше досами него.

— Трябва да е близо.

— Късметлии сме — отвърна бледоликият магьосник. — Юрис Кан смяташе, че може да е паднал доста по-далече.

— С колко време разполагаме?

Заил погледна звездното небе. Бяха изгубили почти цялата нощ, за да стигнат дотук. Сянката на Нимир отдавна се беше сляла с мрака.

— Достатъчно, стига да намерим ключа скоро. Този склон на планината е доста по-лесен за изкачване, отколкото онзи към Урех.

Продължиха напред в студената нощ. Кентрил извади отново кристала, за да сочи пътя им.

Няколко минути по-късно групата почти се спъна в магическия камък.

Артефактът беше затрупан с камъни и пръст, вероятно от убийственото заклинание на Грегъс Мази. Капитанът разбута няколко камъка и забеляза блясъка му.

Въпреки оскъдната светлина, излъчвана от факлите, кристалът блестеше като миниатюрна звезда.

— Сигурно струва цяло състояние — изръмжа брадатият Брек. — Капитане, колко мислиш, че можем да получим за него?

— Юрис Кан ще ни плати повече, отколкото всеки друг — отвърна Кентрил. Идеята да предаде Атанна го изпълни с гняв.

Заил побърза да застане между двамата.

— Капитане, никой не мисли да се отказва от задачата. Но ако искаме да я изпълним, трябва да побързаме! Скоро ще се зазори.

Некромантът прибра артефакта и групата започна последния преход. Горст вървеше накрая и подсигуряваше въжетата, когато преминаваха през опасни участъци. Кентрил откри, че изкачването е много по-лесно, отколкото беше предполагал. Планините в родината му бяха доста по-мъчни за покоряване. Ако на хората от Урех не им се налагаше да стоят в сянката на Нимир, лесно щяха да се справят сами с цялата ситуация.

Най-сетне групата стигна подножието на върха и спря на един широк скален корниз. Заил подаде ключа на светлината на командира.

— Капитане?

— Какво има, Джодас?

— Какво ще стане с останалите, ако не успеем да поставим това нещо на мястото му? И те ли ще изчезнат заедно с града?

Капитанът се обърна към Заил, обаче той сви рамене и отговори:

— По-добре да не разбираме.

След като известно време оглеждаха склона, капитан Дюмон и некромантът стигнаха до съгласие за крайната им цел. За съжаление мястото беше труднодостъпно. За да стигнат там, налагаше се да изкачат цели сто метра почти отвесна скала.

— Ще отида сам — заяви Кентрил.

Както обикновено Горст не искаше да изостави своя капитан. Въпреки че беше мълчал досега, решението на Кентрил го накара да протестира бурно:

— Ще ти трябва някой, който да те осигурява. Ще се завържем за едно въже и ако паднеш, аз ще те задържа.

Капитанът знаеше, че е безполезно да спори, и позволи на гиганта да тръгне с него. В интерес на истината, така щеше да се чувства по-спокоен. Двамата с Горст бяха преминали заедно през много премеждия и разчитаха един на друг.

Кентрил стисна зъби и започна изкачването. Въпреки лекото пътуване дотук и успешното търсене на артефакта, последната част можеше да провали мисията им. Вятърът беше много студен, а капитанът трудно намираше къде да се хване. Притеснен, че всяко невнимание може да доведе до падане и смърт, той се катереше все по-бързо, молейки се да стигне до върха, преди да му е изневерил късметът.

Спокойният Горст се изкачваше зад него. Здравите ръце на гиганта сякаш дълбаеха скалата. Може би щеше да е по-добре той да тръгне сам, но гордостта на капитана не беше склонна на подобен компромис.

Най-сетне пръстите на Кентрил докопаха ръба. Усети как се плъзга по леда, но успя да се набере и се прехвърли без проблеми. Огледа се наоколо, разучавайки площадката. Можеше да побере не повече от четирима души и определено беше първото място на Нимир, което щеше да посрещне слънцето.

Горст се появи зад него с бързината на планинска коза. Варваринът се усмихна широко на Кентрил.

Капитан Дюмон извади артефакта от кесията си. Внимателно огледа площадката, понеже не искаше ключът на светлината да падне веднага щом се завърнат в Урех.

— Там? — предложи Горст.

Там беше малка издатина във формата на купа, обърната настрани. Сочеше в правилната посока, но не беше достатъчно голяма, че да побере кристала.

Кентрил извади камата си и започна да разкопава леда. Трябваше да направи дупката достатъчно широка, за да се събере артефактът, и после можеха да се махат от това ветровито място.

Замръзналата пръст се откъртваше с лекота. Във въздуха хвърчаха парченца лед и ситни камъчета.

Внезапно отдолу се показа нещо бяло. Камата беше ударила в кокал.

Капитанът изпсува. Беше се натъкнал на костите на някой от нещастниците, избити от Грегъс Мази. За пореден път мъртвият магьосник успяваше да попречи на плановете за спасението на Урех. Колкото и да се мъчеше, Кентрил не можеше да извади костта, а наоколо нямаше друго подходящо място.

— Дай на мен.

Горст извади своето собствено оръжие. За мнозина кинжалът на гиганта можеше да послужи като къс меч. Варваринът го заби в земята, ползвайки нечовешката си сила, и успя там, където капитанът се беше провалил.

Скоро костта се показа наполовина. Горст я хвана и започна да дърпа. Замръзналата почва около мястото пропука…

Кокалът се освободи внезапно, Горст извика, политна назад и пропадна през ръба.

Без да губи време, Кентрил тикна артефакта в образуваната дупка, после се залови здраво за скалата с едната ръка, а с другата сграбчи въжето, което го свързваше с Горст.

Тъкмо навреме. Въжето се опъна рязко, а капитанът си помисли, че рамото му ще изхвръкне от ставата. Започна да дърпа с всичка сила, борейки се с гравитацията и тежестта на Горст.

Огромният боец се люлееше безпомощно във въздуха, мъчейки се да докопа скалата. Единствено усилията на капитана го задържаха от ужасяващо падане.

При втория опит варваринът успя да се залови за някаква цепнатина. Напъна се и се издърпа нагоре. Това бе един от редките случаи, в които се беше задъхал.

— Ключът! — извика той на Кентрил.

— Пъхнах го на мястото му.

Ако не дойдеше някой магьосник, който да взриви останалата част от върха, кристалът щеше да остане тук завинаги. Юрис Кан ги беше уверил, че щеше да работи дори при дъжд или сняг.

Внезапно ключът на светлината започна да блещука. За момент Кентрил се зачуди каква ли магия причинява това, но после осъзна, че не само скъпоценният камък изсветлява.

Зазоряваше се. Бяха успели в последния момент.

Артефактът засия като малко слънце, поглъщайки всичката светлина наоколо. Кентрил остана загледан в него за няколко секунди, после се обърна към другия склон на Нимир.

Първите лъчи на слънцето се показаха над хоризонта. Джунглата в далечината възвърна обичайния си зелен цвят, а планинският пейзаж наоколо добиваше все по-ясни очертания. Светлината приближаваше неумолимо към града, където Атанна се молеше за техния успех.

И там спря… Урех остана гордо изправен под непробиваемата сянка.