Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Диабло (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingdom of Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Корекции
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Ричард А. Кнаак. Диабло: Царството на сянката

ИК „ХЕРМЕС“, Пловдив, 2006

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN-10: 954-26-0447-5

ISBN-13: 978-954-26-0447-1

Американска, второ издание

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за Диабло: Царството на сянката от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Диабло: Царството на сянката
The Diablo: The Kingdom of Shadow
Други именаБил Петрас
АвторРичард А. Кнаак
Първо издание2003 г.
България
ИздателствоСЕРПИС АД София 2003
Оригинален езикАнглийски
Жанрфентъзи
ПоредицаДиабло
ПредходнаДиабло: Черният път
ISBNISBN 954-301-012-9

„Диабло: Царството на сянката“ (на английски: The Diablo: The Kingdom of Shadow) е третата книга, описваща вълшебния и обширен свят на Диабло, създадена по мотиви от популярната компютърна игра. Автор е Ричард А. Кнаак. Творбата разказва за митичния град Урех и неговите жители, за техния владетел Юрис Кхан и неговата дъщеря Атанна, както и за злия магьосник, обърнал заклинанието, предназначено да отвори вратите на Рая, срещу града Урех.

Двадесет и едно

С остатъците от силата, която беше почерпил от руните на олтара, Заил прехвърли себе си и двата голема в пещерата, в която неотдавна беше затворен. Оттук нататък щеше да разчита само на собствените си сили, макар че те можеха да се окажат недостатъчни.

В интерес на истината не вярваше, че ще стигне безпрепятствено до целта си. По-вероятно бе изобщо да не я достигне. Капитан Дюмон беше отгатнал правилно намеренията му, Заил наистина смяташе да се пожертва, за да даде възможност на двамата наемници да унищожат ключа на светлината. Достатъчно бе да махнат единия от двата кристала. Този на върха на планината Нимир щеше да свърши работа.

Бе направил всичко, за да привлече вниманието върху себе си, оставяйки енергийна следа, която можеше да бъде забелязана дори от чирак. Присъствието на големите също намаляваше вероятността Юрис Кан да погледне в друга посока. Владетелят на Урех със сигурност щеше да използва някакво заклинание, за да открие местонахождението на некроманта.

Двата голема го следваха послушно, почти като малки кученца, подскачащи след майка си. На лицата им бяха изписани решителни изражения; такова бе желанието на магьосника. Нямаше да е добре Юрис Кан да се появи и да види празните, бездушни погледи на двамата бойци. Това можеше да му разкрие истината твърде рано. Всяка секунда, спечелена от Заил за капитана и спътника му, увеличаваше шансовете им за успех.

Тримата достигнаха до пропастта и бързо се спуснаха надолу с помощта на ново магическо въже. Големите бяха създадени с кръвта на некроманта и стриктно повтаряха неговите движения. За съжаление обаче не можеха да действат самостоятелно. Ако трябваше да се спуснат сами, най-вероятно нямаше да успеят.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Хъмбърт, докато се приближаваха до набелязаната цел. — Може би Кан е тръгнал след тях?

Заил също бе помислил за това, но не държеше да обсъжда подобно неприятно развитие на събитията.

— Със сигурност ще тръгне след мен, защото с уменията си аз съм по-голямата заплаха.

— Да, но представи си, че логиката няма нищо общо в този случай.

— Да се надяваме на най-доброто, Хъмбърт.

Черепът замълча многозначително. Най-сетне стигнаха нивото, на което се намираше магическият кристал. Заил стисна камата си и поведе големите напред. Създанията имаха оръжия, същите като на хората, които пресъздаваха, но и те като телата им бяха направени от камък. Некромантът нямаше представа дали щяха да издържат в предстоящата битка, но се надяваше, че поне можеха да спечелят още малко време.

Групата се приближаваше все повече до целта си, а още нищо не препречваше пътя им. Заил ставаше все по-намръщен. Вече виждаше лекото сияние, излъчвано от ключа на сянката, но от Юрис Кан не се забелязваше и следа. Дали пък съдбата не беше решила некромантът да успее, а наемниците да платят тежката цена?

Некромантът спря и реши, че големът Горст трябва да поеме водачеството.

Масивната фигура пристъпи напред, стиснала брадвата почти по същия начин, както би постъпил истинският Горст. Магьосникът беше доволен, че заклинанието му работи толкова безотказно.

Фалшивият варварин направи още една крачка към кристала с готово за удар оръжие.

Нищо не се случи. Големът се обърна към Заил в очакване на заповедите му.

Внезапно една пищяща фигура се появи от въздуха и се стовари върху него.

Некромантът никога не бе виждал такова създание, но по описанието на Дюмон се досети, че това е истинският облик на жителите на Урех. Сухата кожа, отворената уста, пълна с остри зъби, и черните дупки на местата, където бяха очите, предизвикаха погнуса дори в Заил, който имаше богат опит в боравенето със смъртта.

Докато големът се бореше с кошмарния си противник, до него изскочиха още две създания. Магьосникът се опита да се притече на помощ, но от стената се появи още едно и се втренчи гладно в него. Парцали от някога изящна зелена рокля едва покриваха сбръчканата фигура.

— Целуни ме — изхриптя създанието. — Ела и се наслади на ласките ми.

Заил потръпна отново и замахна инстинктивно. Острието потъна меко в гърлото на зомбито. Камата засвети ярко, щом докосна сухата плът. За всеки случай магьосникът прошепна няколко думи и завъртя оръжието.

Раната на гърлото заблестя. Щом некромантът измъкна кинжала си, светлината се усили и обхвана цялата ужасяваща фигура. Съществото падна към стената и се сви в ембрионална поза. За няколко секунди остана така, окъпано в светлина, след което започна да се съсухря и да се свива.

Заил се увери, че скоро няма да остане нищо от него, и се обърна към онези, които атакуваха голема. Броят им вече се беше утроил и те нападаха от всички страни.

Големите се биеха с умения, наследени от наемниците. Фалшивият Горст отсече ръката на едно зомби, а неговият партньор прониза друго в гърдите. За съжаление, въпреки че двамата бойци бяха създадени с магия, тя липсваше в оръжията им. Може би, ако имаха достатъчно сили и време, щяха да успеят да посекат враговете си, но при тези обстоятелства надеждата бе минимална.

Всичко зависеше от уменията на Заил. Той не смееше да използва зъбите или нокътя в толкова тясно помещение, още повече че не знаеше къде се спотайва Юрис Кан. Но все още имаше достатъчно богат избор.

Некромантът погледна през рамо и започна заклинанието.

От стените, тавана и пода започнаха да излизат дебели кости и образуваха решетка. По команда на Заил големът Кентрил отстъпи назад, за да не остане от страната на зомбитата. Стената, направена от кокалите на отдавна мъртви животни, препречи пътя на чудовищата. Челюстите на създанията щракаха конвулсивно, а пръстите им се протягаха към облечения в черно мъж, но поне засега преградата ги удържаше.

Само че магьосникът не можеше да каже за колко време. Бързо се завъртя към голема Горст и изрече ново заклинание, рисувайки черти във въздуха.

Двама от кошмарните нападатели се промъкнаха покрай варварина, обаче не успяха да доближат до некроманта. Заклинанието ги порази и те отстъпиха с почти човешки писъци. Тези, които се биеха с голема, внезапно се дръпнаха, завладени от неконтролируем страх.

Едно зомби се обърна и побягна по коридора. За момент в помещението настъпи безпорядък. Заил съжаляваше за всичко, което беше принуден да стори. Тези създания някога бяха представлявали хора и нямаха никаква вина. Бяха предадени от човека, на когото са се доверявали най-много.

Юрис Кан.

Заил и големите си пробиха път към помещението, в което се намираше ключът. Без значение дали щяха оцелеят, един от кристалите трябваше да бъде унищожен. Ако се окажеше, че трябва да е ключът на сянката, некромантът нямаше да се поколебае.

Магическият камък стоеше на същото място, както и предния път. Зад него висеше мъртвият Грегъс Мази. Поне неговият кошмар бе свършил.

Заил пристъпи внимателно към кристала. Гниещите тела на имповете, избити при предишното им идване, още лежаха на пода, а нови опасности не се забелязваха.

Протегна ръка към ключа.

Зад гърба му се разнесе хрущене и магьосникът реши, че таванът се срутва. Погледна нагоре, но не видя падащи скали, въпреки че шумът продължаваше.

Нещо в стаята помръдна и некромантът облещи очи. С насечените движения на марионетка Грегъс Мази се освободи от вековния си затвор. Заил бе сигурен, че древният магьосник не е възкръснал. Трупът му се движеше по волята на откачения Юрис Кан.

Немъртвият протегна каменната си ръка към некроманта, който побърза да отстъпи. Ръката внезапно се удължи и уголеми, изстрелвайки се напред.

Заил реагира твърде бавно. Грамадните пръсти се свиха около него и го стиснаха по същия начин, както при предишното му идване в пещерата.

Само че този път магьосникът не беше сам. Големите се подчиниха на волята му, притичаха през стаята и нападнаха.

Мази протегна другата си ръка и се опита да сграбчи Кентрил. Големът отблъсна нападението с меча си. Солидно парче от ръката се отчупи, но подобно нещо се случи и с оръжието.

— Предайте се — извика Грегъс Мази. — Разкайте се за греховете си и архангелът може да ви приеме.

Гласът определено беше на владетеля на Урех.

— Кентрил Дюмон, скъпи капитане — продължи кошмарната фигура, обръщайки се към фалшивия наемник, — отхвърли съмненията и лъжите, които ти пробутва този покварен магьосник. Безсмъртието и Атанна те очакват.

Въпреки тежкото положение, надеждите на Заил се възродиха. Лорд Кан все още вярваше, че това е истинският капитан. Значи наемниците продължаваха да изкачват планината Нимир необезпокоявани.

Разбира се, големът не отговори. Вместо това удари отново, отсичайки един от пръстите на Мази, но загуби нова част от острието си.

Явно Кан не можеше да забележи странностите през очите на немъртвия си слуга. Некромантът беше длъжен да му отвлече вниманието, колкото се може по-дълго.

— Капитан Дюмон слуша само мен, милорд. Докато съм жив, волята му ми принадлежи!

— Тогава, за да спася душата му, а и твоята, трябва да те убия!

Макар да очакваше, че накрая ще се случи точно това, Заил нямаше намерение да се дава лесно. Интересът на Юрис Кан към капитана му беше спечелил ценни секунди да планира действията си. Заклинанието, което смяташе да ползва, можеше да отнеме живота му, но ако успееше, на монарха щеше да му се наложи да се включи лично в боя.

Извиквайки с всичка сила една-единствена дума, некромантът стовари мощна магия върху скалата, която някога бе представлявала Грегъс Мази.

Немъртвият избухна.

Силата на взрива запрати Заил върху голема на капитана и обсипа цялото помещение с дъжд от камъни. Подът се разлюля и сталагмитът, в който доскоро беше пленен старият магьосник, се разпръсна на парчета.

Некромантът падна. Хвърчащите наоколо отломки го принудиха да прикрие лицето си с ръце. Беше използвал вариант на едно заклинание, което караше труповете на умрелите от насилствена смърт да избухват, освобождавайки ужаса и болката, натрупани в тялото по време на последните им мигове. Въпреки че се беше опитал да насочи експлозията, нямаше как да избегне част от щетите поради ограничения обем на помещението.

Замаян, Заил се изправи на крака. Нито един от големите не се приближи да му помогне, тъй като не им беше заповядал. Той ги огледа внимателно, преценявайки пораженията. Части от лицата им бяха обезобразени, а тук-там липсваха парчета от телата и крайниците им. Няколко пукнатини загатваха за скорошно унищожение.

— Низостта ти няма граници, некроманте!

Заил се обърна бързо към ключа на сянката и видя злобното лице на Юрис Кан.

Владетелят гледаше към кристала, положил нежно ръка върху него. Осветен от слабото блещукане, той изглеждаше по същия ужасяващ начин, както и неговите поданици.

— Да унищожиш така жестоко тялото, което е приютявало душата на този човек. Наистина покварата ти е дълбока!

Заил се изкушаваше да напомни, че монархът бе поел контрол над трупа на Грегъс Мази, но подозираше, че няма смисъл. Лордът вярваше, че действа с благословията на своя райски покровител.

— Боя се, че душата ти ще гори вечно в ада, но за добрия капитан и неговия приятел може би все още има надежда.

Кан очевидно не забелязваше щетите по големите на приглушената светлина. Некроманът видя, че все още има шанс и пристъпи напред, размахвайки камата си.

— Ако ще ходя в ада, поне ще те взема със себе си!

Юрис Кан реагира точно както беше очаквал, насочвайки вниманието си изцяло към него.

Вълна от черна светлина се изстреля от ключа и удари Заил. Некромантът едва смогна да вдигне магически щит около себе си. Силата на удара го запрати към стената. Бледият мъж изпищя от огромната болка, която изпита при сблъсъка.

— Капитан Дюмон! — извика владетелят. — Остави го и ела с мен! Атанна те очаква!

Големът не помръдна.

Лорд Кан се наведе напред и повтори:

— Зарежи го! Последвай ме! Атанна…

Докато Заил се мъчеше да се изправи на крака, монархът разбра, че са го надхитрили:

— Големи! — изкрещя той и вдигна ръка към Дюмон.

Фалшивият капитан потрепери. Опита да направи крачка напред, но долната половина на крака му остана намясто. Липсата на равновесие накара творението на некроманта да падне. Още преди да се удари в пода, ръцете, главата и другият му крак се отделиха и се пръснаха в различни посоки.

Лорд Кан сви юмрук.

Големът загуби формата си. От него останаха само натрошени камъни и прахоляк.

Заил не предполагаше, че лицето на противника му може да стане по-ужасно, но изражението на Юрис Кан накара дори опитният некромант да се разтрепери.

— Планината… Те се изкачват по Нимир!

— Може би трябва да тръгнеш след тях? Аз ще остана да наглеждам ключа на сянката.

— Не смей да ми се подиграваш, адско изчадие!

Некромантът усети как силата му постепенно се завръща. Трябваше да задържи вниманието на Юрис Кан само още малко и наемниците щяха да успеят.

— Единственото зло наоколо е това, което ти собственоръчно си пуснал в Урех. Сам си успял в делото, в което демоните са се проваляли от векове! Обрекъл си святото кралство и си покварил собствените си хора!

— Как смееш?!

От кристала отново изригна черна светлина, но този път Заил бе подготвен. Ударът отново го отхвърли към стената, но болката не беше толкова силна.

По негова заповед вторият голем внезапно се хвърли напред, размахвайки брадвата си към Юрис Кан. Лордът насочи вниманието си към нападащата го фигура и изпрати нов сноп светлина. Парчета скала се разлетяха от фалшивия Горст, но той не прекрати атаката си.

Владетелят се оказа пред двама противници и трябваше да отслаби натиска си върху Заил. Това се оказа достатъчно за некроманта, който предприе бърза контраатака.

Истинската му цел обаче не беше монархът, а ключът на сянката. Нямаше представа дали може да разруши артефакта, но беше длъжен да опита. Отдавна беше отписал собствения си живот. Тревожеше се единствено за Дюмон и Горст.

Заил призова зъбите на дракона, надявайки се, че все някое от парчетата ще уцели.

С едно махване на ръката Юрис Кан извика магически щит, който да пази кристала. Отломките от кост се разлетяха във всички посоки, а някои дори се върнаха към некроманта. В крайна сметка зъбите довършиха втория голем, оставяйки Заил сам срещу монарха.

— Изчадие на Диабло! — изкрещя лордът и пристъпи пред кристала. Очите му бяха червени като на демон. Юрис Кан беше покварен от най-зловещата от първичните злини и дори не можеше да осъзнае собственото си падение. — Приеми неизбежното наказание!

— Това наказание ще включва ли още от проповедите ти, милорд? — изсмя се Заил. Беше установил, че най-силните му оръжия не са заклинанията или демоните. Думите влияеха най-много на владетеля, особено онези, които поставяха под съмнение неговата благочестивост.

Но този път господарят на Урех не се поддаде. Тъжно поклати глава и отвърна:

— Заблуден глупак! Злото, което те е покварило, те кара да подценяваш силите на светлината. Знам какво се опитваш да направиш. Знам и защо го правиш!

— Опитвам се да те спра, защото ми дотегна от проповедите ти.

Юрис Кан отново не се хвана. Засмя се и погледна към Заил, сякаш бе проскубано псе, пълно с бълхи.

— Последното оръжие на един отчаян, победен страхливец. Големите наистина ти помогнаха, тъй като ме заблудиха в началото.

— Целта им бе да те привлекат тук, за да се изправиш срещу мен.

— Нима смяташ, че ще ме задържиш тук, докато твоите другари се мъчат да се доберат до другия ключ? Да не би да се надяваш, че съм го оставил без надзор? Атанна го пази и ще се справи с наемниците, щом пристигнат.

Заил се ухили:

— Вярваш ли, че ще посегне на Кентрил Дюмон?

Този път успя да привлече вниманието на Кан.

— Атанна ще се погрижи той да не премести или да повреди кристала. Това е достатъчно.

— Тя желае капитана, милорд. Здраво е хлътнала. Дъщеря ти може да бъде разколебана от любовта си, а това ще е достатъчно за него.

— Принцесата ще изпълни дълга си — отвърна възрастният монарх, макар да не изглеждаше напълно убеден. — Няма да предаде повелите на архангела. Няма да го сторя и аз!

Ръцете на Юрис Кан запращяха от енергия. Заил усети, че времето за приказки е свършило. Ако искаше да спечели още време на наемниците, щеше да му се наложи да се бие сериозно.

— Настъпи моментът да признаеш греховете си и да помолиш за прошка! Не се притеснявай за Атанна. Преди всичко тя е дъщеря на баща си и ще стори всичко, за да защити кралството, дори ако се наложи да убие капитан Дюмон!

 

 

Ветровете и студът не докосваха червенокосата магьосница, докато претърсваше планината за Горст. Застанала на един тесен скален ръб, Атанна се взираше в тъмното, за да не пропусне и най-лекото движение.

Една мисъл не й даваше мира. Баща й беше обещал да пощади Кентрил, но се случваха и инциденти. Капитанът вярваше на думите на некроманта и можеше да се жертва за него, а това щеше да я разстрои много.

Принцесата не видя нищо нередно и се пренесе на друго място. Гледаше да стои далеч от върха, въпреки закрилата на нощта. Единствено сянката осигуряваше надеждна защита срещу ужасната съдба, от която дори даровете на архангела не можеха да я предпазят.

Тревогите й изчезнаха, когато съзря тъмен силует в далечината. Сигурно беше гигантът. Младата жена реши да се приближи, за да е сигурна, че ще успее с първия удар. Заради Кентрил искаше смъртта на другаря му да е възможно най-бърза.

След секунда се показа и една по-дребна фигура.

— Не! — възкликна Атанна. Не можеше да е Заил, защото тя го беше зърнала във видението на баща си. Оставаше да е Кентрил, но пък как се беше озовал тук?

Трябваше да ги спре. Не биваше да им позволява да достигнат до ключа на светлината. С едно простичко заклинание можеше да изсипе целия склон на планината върху главите им, но така щеше да погуби Кентрил.

— Не мога да го сторя — прошепна тя. Мисълта, че предава баща си и Миракодус, я измъчваше.

Отношението й към архангела беше доста противоречиво. Спомни си невероятните дарове, които бе получила, но също и страха, когато той проникна в тялото й. Не искаше да изпитва подобно нещо отново. Този спомен все още я измъчваше.

Помоли се за просветление и почти моментално й хрумна идея. Принцесата не можеше да вдигне ръка срещу Кентрил, но не можеше и да предаде баща си. Затова реши да подложи наемника на изпитание, с което да провери дали наистина е достоен за нея. Баща й и архангелът със сигурност щяха да одобрят подобна постъпка и да разберат.

Ако пък Кентрил загинеше… е, вероятно и той щеше да я разбере.