Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (11)

Десет

Когато капитанът посети Куов Цин отново, магьосникът все още не се беше успокоил. Празна кана и наполовина изядена купичка с храна стояха избутани встрани, а визджереецът продължаваше трескаво да си води бележки. Лицето му изглеждаше по-бледо и от това на некроманта. Вече не си мърмореше, а говореше на висок глас:

— Разбира се! Знакът на Брока ще е абсолютно необходим! Всеки глупак може да го види!

Пред входа на библиотеката, небрежно облегнат на стената, стърчеше Горст.

— Как е той? — поинтересува се Кентрил, преди да влезе.

Гигантът, който обикновено не се впечатляваше от грубото държание на магьосника, този път изглеждаше загрижен.

— Не е добре, Кентрил. Похапна съвсем малко. И въобще не е спал.

Капитанът направи гримаса. Надяваше се да завари визджерееца в по-добро настроение, макар да се съмняваше, че това е възможно. Въпреки всичко нямаше голям избор — трябваше да говори с него веднага.

Кентрил се стегна вътрешно и влезе в библиотеката.

Куов Цин изобщо не погледна към него, нито пък реагира по някакъв друг начин. Ветеранът хвърли поглед към масата и видя, че магьосникът е изписал почти дузина листове с неразбираеми букви и символи.

— По-голям глупак си, отколкото мислех — обяви внезапно визджереецът с още по-жлъчен тон отпреди. — Предния път едва се удържах да не те накажа за прекъсването, но сега…

— По-спокойно, Цин — изрече Кентрил. — Това те засяга пряко.

— Единственото, което ме засяга, е сегашната ми задача!

Наемникът кимна сериозно.

— Точно това имам предвид. Не разбираш какво може да изгубиш.

Най-после дребният мъж благоволи да вдигне зачервените си очи към него:

— Обясни.

— Доколкото те познавам, ти си се захванал с това поради две причини. Първо, защото искаш да докажеш, че можеш да го направиш. Доколкото съм чувал, визджерейците много държат на добрата си репутация.

— Не ме баламосвай с празни приказки, Дюмон! — изръмжа Куов Цин.

Без да му обръща внимание, Кентрил продължи:

— Виж, втората причина я разбирам по-добре. Всички ние, наемниците, дойдохме тук заради златото и скъпоценностите…

— Незначителни дреболии!

— … обаче ти търсиш нещо друго. Търсиш магическото познание, събирано тук през вековете. Ценните заклинания, изгубени при изчезването на Урех.

Куов Цин започна да потропва нервно с пръсти по масата. Погледът му се измести леко към магическия жезъл, а после се закова отново върху ветерана.

Кентрил посрещна спокойно гневния поглед на визджерееца.

— Юрис Кан ти предложи да вземеш от библиотеката каквото поискаш, в случай че успееш. Предполагам, че става въпрос за свитъци и книги, всяка от които струва колкото малко кралство?

— Много по-ценни, отколкото можеш да си представиш, глупако. Ако можеше да разбереш дори най-малката частичка от онова, което открих тук, щеше да се смаеш!

— Много жалко тогава, защото всичко ще изчезне отново.

Магьосникът примигна:

— Какво?

Капитан Дюмон се подпря на масата, наведе се напред и прошепна заговорнически:

— Помисли си само какво би могъл да постигнеш, ако имаше на разположение година или две.

Очите на магьосника заблестяха:

— Бих станал най-могъщият магьосник в моя орден!

— Обаче Юрис Кан възнамерява да отвори отново прохода към рая. А с него ще изчезне и цялата библиотека.

Кентрил разбра, че беше успял да прикове вниманието на визджерееца. Куов Цин бе заложил на една легенда и беше успял да открие Светлината на светлините, ала сега същата тази легенда можеше да му отнеме онова, за което беше работил толкова усърдно.

— Толкова много знание да се изгуби отново — измърмори дребният магьосник. — И то без основателна причина.

— Разбира се, можеш да не бързаш да освобождаваш Кан, но той вероятно ще се усети и неминуемо ще те отпрати. Ако пък се опиташ да откраднеш…

Цин се намръщи:

— Не си го и помисляй, Дюмон. Даже и да падна толкоз ниско, библиотеката е защитена със заклинания, които само нашият любезен домакин може да премахне. Защо си мислиш, че стоя тук?

— Значи няма надежда — рече Кентрил лукаво.

Магьосникът се изправи:

— Добри ми капитане, очевидно имаш някакво предложение. Кажи какво си намислил.

— Могъщ магьосник като теб би намерил начин да убеди владетеля, че е по-разумно да остави града за постоянно в този свят.

Куов Цин се втренчи безмълвно в него и Кентрил започна да се чуди дали не си е направил погрешно сметките.

— Трябва да призная, че идеята ти не е много лоша — измърмори визджереецът най-накрая и седна отново. — Всъщност може да се каже, че пристига тъкмо навреме.

Кентрил попита:

— Какво имаш предвид?

Цин посочи натрупаните листа:

— Виж, Дюмон. Наслади се на чудото. Аз, Куов Цин, абсолютно сам успях да го извърша за толкова кратко време. Готов съм!

— Готов…

— Виждам по изражението ти, че вече разбираш какво имам предвид. Да, капитане, смятам, че мога да освободя нашия домакин от коварното, но майсторски направено проклятие на Грегъс Мази.

Противоречиви мисли нахлуха в главата на Кентрил, докато осъзнаваше казаното от магьосника. От една страна, щяха да заслужат благоразположението на Юрис Кан, но от друга, владетелят можеше да се разбърза да довърши свещената си мисия.

— Трябва да го убедиш да изостави своите идеи, Цин!

Изпитото лице на визджерееца доби лукав вид:

— Да, и то заради далеч по-стойностни неща от флирта ти с дъщеря му. Ще ми трябват поне още два дни, за да съм сигурен в изчисленията си, но съм убеден, че съм на прав път. Ще започна да го подработвам още днес, но първо ми трябва малко време, за да избистря мислите си и да се подготвя за аудиенцията.

— Да дойда ли с теб?

Магьосникът се намръщи:

— Не, за бога! Веднага ще прозре истината, ако те види такъв разгонен. Страстите на един наемник едва ли могат да се сравнят с блаженството на рая!

„Нито пък с алчността на един амбициозен магьосник“ — помисли си Кентрил, но все пак бе принуден да признае, че Цин е доста красноречив и вероятно щеше да се справи далеч по-добре от него.

— Какво чакаш, Дюмон? Искаш ли да успея? Изчезвай, за да мога да се приготвя.

Кентрил кимна и излезе бързо. Вече знаеше със сигурност, че Цин ще стори всичко, което е по силите му. Все някак щеше да убеди Юрис Кан. И тогава ветеранът можеше да продължи с ухажването на Атанна.

— Гледай ти! Още си жив — обади се Горст, когато капитанът излезе от библиотеката. — Сигурно магьосникът е започвал да те харесва.

— Опазил ме господ. Просто постигнахме съгласие.

— Значи ще ти помогне да не я загубиш?

Кентрил смръщи вежди, обаче гигантът му отвърна с обезоръжаваща усмивка:

— Сигурен съм, че именно тя е причината да приказваш със стареца. А пък той се интересува единствено от своите заклинания. Ако Урех изчезне, и двамата ще загубите.

Този проницателен извод беше поредното доказателство за острия ум на великана. Дюмон понякога се подвеждаше от варварския вид на Горст и забравяше защо го е направил свой заместник.

Гигантът го потупа по рамото:

— Ще се справи, Кентрил, не се притеснявай. Ще убеди Юрис Кан.

Капитанът изсумтя:

— Виждал ли си Заил напоследък?

— Не, и то от доста време.

Кентрил не се доверяваше особено на некроманта. Хората като него често можеха да загубят доверието и на най-лековерните. Макар да го намираше за по-приятен от Цин, капитанът не искаше последователят на Ратма да се мотае около местните. Време беше да се увери, че нищо не застрашава надеждите му.

— Горст, излизам на разходка.

— В града ли?

— Да. Ако Заил се появи, кажи му, че искам да говоря с него.

Решението да търси некроманта никак не се нравеше на Дюмон. Предпочиташе да намери Атанна и да й разкаже за разговора си с визджерееца, а беше много вероятно и да си спечели целувка за награда. Но ето че сега вместо с красивата млада жена, трябваше да се занимава с намусения, скучен Заил.

Капитанът напусна двореца на Юрис Кан безпрепятствено. Стражите му отдадоха чест. Господарят им наистина беше позволил пълна свобода на наемниците.

Това накара Кентрил да се замисли за двамата, които все още не се бяха завърнали. Нямаше известия за някакви безредици, но искаше да е напълно сигурен, че всичко е наред.

Щом слезе по стълбите, капитанът се озова сред празнуващите под светлината на факлите и лампите хора. Жени, облечени в пъстри копринени рокли, танцуваха под звуците на китари, рогове и барабани. Наоколо тичаха и се смееха деца. Няколко човека, седнали на отрупана с пиво маса, поканиха капитана, но той им отказа с усмивка.

Забеляза Орлиф и Саймън, които играеха на зарове с местните. Насочи се към тях, но после реши, че едва ли ще знаят къде е Заил. Двамата вероятно се бяха завърнали в града след кратка почивка в двореца.

Капитанът ги остави да се забавляват и продължи нататък. Навсякъде беше пълно с празнуващи. Гражданите се веселяха толкова буйно, че на Кентрил му беше трудно да повярва в легендите за най-благочестивото и свято кралство. Все пак хората заслужаваха да се поотпуснат след дългото изгнание.

— И ти ли си един от героите? — чу зад гърба си мелодичен глас.

Капитанът се обърна и видя две млади жени, облечени предизвикателно. Едната носеше красива златиста одежда, която му напомни за описанията на харемите, за които разказваха по-старите наемници. Другата имаше така желаните от мъжете закръглени форми и се усмихваше, пърхайки с дългите си мигли. Ако сърцето му не беше пленено от Атанна, вероятно щеше да им обърне по-специално внимание.

— Сигурна съм, че е герой — заяви закръглената. — Името ми е Зореа, юнако.

— А пък аз съм Нефрити — добави онази в златисто.

— Дами. — Кентрил се поклони галантно.

Двете жени се засмяха.

— Истински джентълмен! — възкликна чернокосата Зореа и погали с пръсти дясната му ръка. — И толкова силен!

— Ще празнуваш ли с нас? — попита Нефрити и хвана лявата му ръка.

— За нас ще е чест да те почетем. Урех иска да ви награди така, както заслужавате.

Той се дръпна внимателно.

— Благодаря за любезната покана, но точно в момента търся някого.

Зореа се зарадва.

— Някои от твоите приятели ли? Видях двама да играят на зарове наблизо.

— Да, и аз ги видях, но не търся тях. — Хрумна му, че Заил вероятно прави силно впечатление със странните си одежди. Може би двете девойки го бяха забелязали. — Дали не сте го виждали случайно? Висок, блед, с черти като вашите. Целият облечен в черно.

— Видяхме го! — възкликна Нефрити. — Нали, Зореа?

— О, да! — отвърна приятелката й. — Дори знаем къде се намира.

— Ще те заведем при него!

Капитанът позволи на двете да го поведат. Смяташе, че веселбите не са по вкуса на Заил, но явно беше сгрешил.

Жените започнаха да се промъкват смело през тълпата. Държаха го под ръка, за да не го изгубят. Явно знаеха къде отиват, защото с лекота завиваха насам-натам, за да избегнат празнуващите.

Тълпите започнаха да оредяват и капитанът взе да става подозрителен. Беше повярвал, че двете знаят къде е Заил, но тази ситуация бе твърде позната на всеки опитен боец в чужд град. Районът наоколо изглеждаше почти безлюден. Не един наемник беше приключил кариерата си с нож в гърба, подведен от такива изкусителни примамки. Урех може и да бе свят град, но Грегъс Мази беше доказал, че и в него може да вирее злото.

Кентрил спря рязко.

— Знаете ли, дами, имам усещането, че моят приятел вече не е там, където сте го видели. Вероятно се е върнал в двореца.

— Не! Той е съвсем наблизо.

— Въобще не е далеч — настоя Зореа.

Кентрил внимателно, но решително се освободи от двете жени.

— Благодаря ви за усилието. Бяхте много любезни.

— Не! — настоя Зореа. — Насам.

Нефрити кимна:

— Насам.

Двете се вкопчиха в ръцете му с такава сила, че капитанът се учуди. Той се опита да се отскубне, но откри, че жените имат невероятно здрава хватка.

— Пуснете ме! — Успя да се измъкне от Зореа, но Нефрити се беше закачила като пиявица.

— Трябва да дойдеш с нас! Моля те! — настоя тя.

Задържан от едната, Кентрил рискуваше да бъде хванат отново и от втората жена. Най-вероятно всеки момент щеше да се появи и трети нападател — някой добре въоръжен мъж. Обезпокоен от тази перспектива, наемникът заряза чувството за чест и удари с всичка сила приближаващата Зореа.

Със същия успех можеше да удари и близката стена. Юмрукът му пострада повече от брадичката й. Почувства силна болка; може би си беше счупил пръст.

Зореа се опита да го сграбчи, обаче Дюмон се извъртя в последния момент и се измъкна на косъм. Със свободната си ръка успя да извади меча.

Като видя оръжието, Нефрити блъсна Кентрил назад. Капитанът не успя да противостои на изумителната й сила и се удари в близката стена.

От удара светът около него се промени. В първия момент всичко му се видя двойно — Нефрити, плътно следвана от свое точно копие, го приближаваше от едната страна. От другата заплашително пристъпваха две Зореи.

След което всичко стана още по-ужасяващо.

Величествените сгради се превърнаха в руини, от които лъхаше отчаяние и печал. Чуваха се крясъците на хиляди агонизиращи хора. Ужасяваща пурпурна светлина озари небето.

Накъдето и да се обърнеше, Кентрил Дюмон виждаше душите на прокълнатите.

Те се протягаха към него, жадуваха за плътта му, искаха да го направят един от тях. Всички изглеждаха така, сякаш някой беше изсмукал живота им и беше оставил само обвивките. С хлътнали очи и суха кожа, те се движеха така, сякаш току-що бяха изпълзели от своите гробове.

— Не! — изкрещя той. — Махнете се от мен! Размаха меча си и ги принуди да отстъпят, но не виждаше изход. Осъзна, че е обречен, защото рано или късно щеше да се измори и те щяха да го докопат.

— Капитане! Капитан Дюмон!

Наемникът не обърна внимание на вика и отново размаха меча си. Внезапно кошмарните същества сякаш се смалиха и се отдръпнаха. Капитанът направи стъпка напред; надяваше се, че може да избяга.

— Капитан Дюмон! Успокой се! Чуй ме!

Някой сграбчи раменете му. Кентрил се завъртя, решен да се съпротивлява докрай.

— Капитане, аз съм Заил! Заил!

Постепенно пред очите му се появи образът на некроманта. Кентрил се втренчи в него. Радваше се да го види.

— Заил, направи нещо! Не ги оставяй да ни спипат! Заил изглеждаше объркан.

— Кой да ни спипа?

— Тези същества…

Кентрил спря. Ужасяващата тълпа беше изчезнала. Писъците бяха престанали. Урех отново изглеждаше както преди. Жителите наблюдаваха наемника със загриженост и симпатия.

Двете жени също се бяха изгубили.

Некромантът го издърпа бързо настрани. Двамата се отправиха към двореца, без да разменят нито дума. Когато се отдалечиха от мястото на инцидента, бледият мъж бутна Кентрил в една странична уличка и измърмори:

— Кажи ми какво се случи, капитане. Чух гласа ти и дотичах веднага. Ти стоеше насред тълпата и размахваше оръжието си, сякаш духовете на ада искаха да изсмучат кръвта ти.

— Не кръвта ми — отвърна той и осъзна, че все още стиска здраво меча си. — Искаха душата ми!

— Разкажи ми всичко с колкото се може повече детайли.

Капитанът пое дъх и започна да разказва. Обясни за двете жени и как го бяха подмамили. И как след това сякаш целият свят бе полудял.

Заил го слушаше внимателно, с безизразен поглед и без да го прекъсва. Въпреки тази липса на реакция, Кентрил усещаше, че некромантът му вярва. Това го успокои и му позволи да си припомни някои подробности.

Едва когато свърши, магьосникът му зададе един въпрос и за негово учудване той се отнасяше за двете жени.

— Спомена, че едната е носела златисти одежди, като тези в Лут Голейн, а другата е била с доста пищни форми. Това е доста любопитно.

— Едва ли съм първият подлъган, Заил. Бяха много убедителни, когато предложиха да ме заведат при теб.

— Не се опитвам да те обидя. Те наистина ме видяха. Срещнах ги заедно с един от твоите хора. Май се казваше Брек.

— Брек? — Капитанът веднага забрави за своето премеждие. Един от мъжете му беше видян за последен път в компанията на жени, които се бяха опитали да го убият! — Доколкото знам, той така и не се завърна в двореца! Нито Горст, нито Алборд са го виждали.

— Нещо, което трябва да се разследва. Всъщност едно от многото подобни неща.

— Какво искаш да кажеш? — полюбопитства Кентрил.

— Аз също те търсех. Трябва да поговорим за едно тревожно откритие, което направих.

— За какво става дума?

Некромантът се намръщи:

— Сега не е моментът да се впускаме в подробности, но вярвам, че не ни беше казана цялата истина относно Грегъс Мази.

— Цялата? — обади се друг глас откъм него. — Всичко това е пълна лъжа!

Кентрил, който тъкмо прибираше меча си, го извади наново.

— Какво, в името на рая, беше това?

— Един непокорен и твърде шумен спътник. — Заил въздъхна и рече сякаш на торбата си: — Предупреждавам те за последен път, Хъмбърт! Престани да се намесваш или ще премахна съживяващото заклинание!

— Аргх… — разнесе се отговорът.

Внезапно всеки слух, който капитанът беше чувал за последователите на Ратма, му се стори истински. Отстъпи назад, въпреки че досега Заил само му беше помагал.

— Няма от какво да се боиш, капитане.

— Стой настрана от мен! Какво има вътре? Фамилиар^[1] ли?

Заил погледна ядосано торбата.

— Нещо подобно. Хъмбърт все забравя мястото си и ме поставя в неудобно положение, когато реши да се обади.

— Хъмбърт?! Хъмбърт Уесъл?

— Това, което остана от мен, приятел. Да ти кажа като един ветеран на друг…

— Тихо! — Некромантът шляпна торбата. — Капитане, аз съм живял тук цял живот. Наблюдавах и чаках градът да се появи, но сянката все не беше в точно положение. Все пак от време на време постигах някакъв успех. Един ден намерих това… — Некромантът бръкна в торбата и извади черепа. Празните дупки на очите се втренчиха в Кентрил. Челюстта липсваше, а някои от горните зъби бяха счупени. На тила се забелязваше широка пукнатина, причинена от сериозен удар. — Останките на Хъмбърт Уесъл. Войник, наемник и авантюрист.

— Последният, видял Грегъс Мази, преди да влезе в сенчестия град и да довърши злокобния си план!

Откъм черепа се чу гневен глас:

— Старият Грегъс не би наранил никого!

Кентрил стисна меча си. Знаеше, че некромантите могат да призовават духове, но говорещият череп му идваше в повече.

— Какво си намислил? Какъв е планът ти?

Заил отвърна с въздишка:

— Планът ми е да открия истината, тъй като тя е свързана с баланса на този свят. За тази цел потърсих нещо, чрез което да призова духа на Мази и да видя има ли начин да се премахне неговото заклинание.

— И успя ли?

Покрай тях минаха някакви хора. Заил бързо прибра черепа и ги изчака да отминат. След това посочи планината Нимир и продължи:

— Изкачих се до планинското жилище на магьосника и открих как да го призова. Изрекох заклинанието, както съм правил стотици пъти досега, но този път не се появи никаква сянка.

Това се стори доста маловажно на капитана.

— Е, значи си се провалил най-сетне. Поне един мъртвец се е отървал от твоята власт.

— Провалих се, защото Мази не е мъртъв.

Кентрил се намръщи, без да е сигурен дали е чул правилно:

— Но нали Юрис Кан ни разказа как е успял да го убие, преди да е причинил повече щети на Урех?

Некромантът кимна:

— Точно така.

— Тогава Грегъс Мази е мъртъв!

— Не е. Убеден съм в това. Единствената причина да не успея с призоваването е, че той е още жив.

Капитанът прибра меча и се обърна към двореца. Внезапен страх за Атанна замени всичките му тревоги и недоверието към некроманта:

— Трябва да ги предупредим! Кой знае къде се е спотаил!

Заил положи ръка на рамото му, наведе се напред и прошепна:

— Знам къде е, открих го чрез заклинание. Мази е още в града, капитане. — Некромантът отправи взор към високата сграда на върха на хълма. — Боя се, че дори се намира в самия дворец.