Ричард А. Кнаак
Царството на сянката (3)

Две

Имаше прекрасна кожа, дълга кестенява коса, спускаща се по перфектно заоблените й рамене, и очи с цвят на изумруди. Ако не бяха източните черти на лицето й, нямаше да се различава с нищо от жените в родината му.

Беше всичко, за което един суров и опитен авантюрист като Кентрил би могъл да мечтае.

За жалост беше мъртва от няколко столетия.

Кентрил огледа крадешком своите спътници, докато премяташе древната брошка през пръстите си. Те продължаваха да претърсват пустите руини, в пълно неведение за неговата находка. Дотук издирването на съкровища се беше оказало пълен провал и капитанът се тревожеше. Петнайсет здрави мъже ровеха из останките на един от най-прочутите градове и за три дни бяха събрали само една торба с ръждясали и изпочупени предмети със съмнителна стойност. Фината брошка беше най-ценната находка досега, но дори тя щеше да заплати само част от тежкото пътуване до този отдавна мъртъв град.

Виждайки, че никой не го наблюдава, Кентрил реши, че си е заслужил поне този предмет, и внимателно го прибра в кесията си. Не почувства никакви угризения — и без това като водач му се полагаше допълнителен дял от плячката.

— Кентрил?

Капитанът се обърна и погледна човека, който се беше промъкнал зад него. Неясно как, Горст винаги успяваше да се придвижва съвсем безшумно, въпреки че на външен вид наподобяваше вол.

Кентрил прокара ръка през косата си и се престори, че не е извършил нищо нередно.

— Горст! Мислех, че помагаш на нашия работодател с неговите инструменти и изчисления. Какво те води насам?

— Магьосникът… Иска да те види, Кентрил.

Горст се усмихваше. Варваринът се удивляваше като дете на магиите и тъй като визджереецът засега не беше показал кой знае какви умения, наемникът се задоволяваше да се върти около загадъчните устройства и предмети, които носеше със себе си Куов Цин.

— Кажи му, че ще дойда след малко.

— Иска да те види веднага — отвърна мургавият великан с такъв тон, сякаш се чудеше как нормален човек би отказал да изпълни желанието на един визджереец. Горст явно вярваше, че предстои някакъв невероятен магически спектакъл и всяко размотаване на приятеля му само удължава чакането.

Кентрил знаеше, че е безполезно да протака, пък и също имаше причина да говори с Цин.

— Добре, да вървим да видим какво иска магьосникът.

Бяха направили едва няколко крачки, когато Горст се обърна и помоли:

— Може ли да го видя, Кентрил?

— Да видиш кое?

— Предмета, който откри.

Кентрил беше готов да отрече, че е намерил нещо, но знаеше, че Горст го познава прекалено добре. С лека гримаса извади брошката и внимателно я задържа в дланта са, така че само другарят му да види какво е намерил.

— Красива е — ухили се широко Горст.

— Виж… — започна Кентрил.

Но едрият боец вече бе поел напред, оставяйки капитана да се чувства глупаво, задето беше изхитрувал. Никога не можеше да каже със сигурност какво точно си мисли Горст, но явно засега въпросът с брошката бе приключен. Очевидно предстоящите занимания на магьосника представляваха далеч по-голям интерес, отколкото лика на отдавна умрялата жена.

Завариха Цин да бърника своите алхимични уреди и инструменти. От време на време магьосникът записваше нещо на един пергамент, разтворен върху бюрото, което наемниците му бяха сглобили. Вече цял ден се взираше внимателно през някаква леща към връх Нимир и постоянно се консултираше с един опърпан свитък. Когато наближиха, Кентрил го дочу да хихика весело, докато преглеждаше бележките си. Визджереецът посегна за някакво устройство, което приличаше на секстант, но имаше някои промени, очевидно направени от магьосника. В момента, когато хвана уреда, Куов Цин забеляза приближаващите.

— Ах, Дюмон! Тъкмо навреме. Успяхте ли да увенчаете труда си с повече находки от вчера?

— Не… засега намираме само вехтории.

Кентрил реши да не споменава за брошката: При лошия късмет, който преследваше капитана напоследък, Цин като нищо щеше да открие някакво приложение на артефакта и да го конфискува.

— Няма значение. Оставих отряда ви да се рови наоколо, за да не ми се пречка, докато извърша финалните приготовления. Разбира се, ако бяхте открили нещо, щеше да ви е от полза, но в дългосрочен план нямам никакви притеснения за нашия успех.

Магьосникът може и да нямаше притеснения, но наемниците със сигурност щяха да роптаят. Обещанията на Кентрил бяха основани върху думите на визджерееца и евентуалният провал щеше да се стовари върху неговата глава дори по-тежко, отколкото върху тази на Цин.

— Чуй ме, магьоснико — измърмори той. — Ти ни плати достатъчно, за да стигнем дотук, но първоначално ни беше обещал доста повече. Аз лично бих си тръгнал на момента и ще съм щастлив, ако успея да се измъкна невредим от това място, но останалите имат по-големи очаквания. Каза, че ще открием съкровище, при това доста голямо, а засега…

— Да, да. Нали ви обясних и преди. Трябва да изчакаме подходящото време. Смятам, че то ще настъпи съвсем скоро.

Кентрил погледна към Горст, но великанът само сви рамене. Капитан Дюмон отново се обърна към дребния магьосник и изръмжа:

— От самото начало ми разправяш дивотии, визджереецо, и с всеки изминал ден те стават все по-големи. Защо не ни обясниш, на мен и на Горст, какво точно си намислил. Да се изясним веднъж завинаги!

— Само ще си загубя времето — отвърна магьосникът, но като видя, че Кентрил продължава да се мръщи, въздъхна раздразнено: — Добре, но после ще ме оставите на мира! Вече знаете легендите за това колко благочестиви са били жителите на града, така че няма да ви ги преразказвам. Ще премина направо към времето на големите неприятности. Това устройва ли ви?

Кентрил се подпря на един каменен блок, представлявал част от крепостната стена, скръсти ръце и кимна:

— Давай.

Куов Цин прекъсна работата си и подхвана историята, която капитан Дюмон бе чувал стотици пъти, но все още не разбираше напълно.

— Всичко започнало по време, известно на тези от нас, които са запознати с несекващата битка между светлината и мрака, като войната на греховете.

Колкото и да бе закоравял през годините, Кентрил потръпваше всеки път, щом дребният визджереец споменеше тези думи. Докато не бе срещнал Цин, капитанът не беше чувал тези легенди, но историите за митичната война, за която говореше работодателят му, изпълваха главата на наемника с образи. Образи на жестоки демони, стремящи се да покварят света на простосмъртните и да го предадат на ада.

Войната на греховете не била като останалите войни, защото в нея участвали раят и адът. Въпреки че архангелите и демоните се противопоставяли едни на други, повечето от битките им се водели на заден план, далеч от очите на смъртните. Предполагаемата война продължила стотици години. Та какво били годините за безсмъртните същества?! Кралства се издигали и падали. Злодеи като Бартук Кървавия военачалник се качвали на власт и били сваляни, а войната продължавала.

Още в началото на конфликта величественият Урех се превърнал в основен театър на бойните действия.

— Всички знаели за величието на Урех в онези дни — продължи плешивият магьосник. — Извор на светлина, източник на добри сили във време на неприятности. Това обаче привлякло вниманието не само на архангелите, но и на владетелите на ада, самите първични злини.

Първичните злини… Независимо къде бе роден човек, в джунглите на Кеджистан или в студените скалисти западни кралства, всеки знаеше за тях. Тримата братя, които управляваха ада.

Мефисто — господарят на омразата и на немъртвите.

Бейл — господарят на разрухата, носителят на хаоса.

Диабло. Може би най-ужасяващият. Кошмарът, който стряскаше не само децата, но и нагледалите се на ужасии опитни ветерани.

Диабло насочил взора си към Урех и бил най-обиден от славното му съществуване. Редът можел да се издигне от хаоса, предизвикан от Бейл. Омразата на Мефисто можела да бъде победена от силните мъже. Но да не се боиш от самия ужас — това Диабло не можел да търпи.

— Облаците над Урех ставали все по-тъмни с всяка изминала година. Ужасяващи същества, повечето от които идващи от други светове, преследвали онези, които пътували от и към града. Зловещи магии се промъквали откъдето могат, макар и често отблъсквани от магьосниците на кралството. След всяка победа на народа на Урех Диабло ставал по-решителен. Искал да срази дивния град и да направи жителите му роби на ада. Всички щели да разберат, че сред земите на простосмъртните няма сила, която да спре най-ужасяващата от първичните злини.

Куов Цин продължи да разказва със захласнато изражение на съсухреното си лице:

— Стигнало се до времето, когато никой не се осмелявал да пътува към града, а малцина успявали да го напуснат. Тогава неговият владетел, справедливият и добър Юрис Кан, събрал най-добрите магьосници и свещеници и им заповядал да потърсят начин да спасят народа си веднъж завинаги. Легендите твърдят, че Юрис Кан получил видение. Явил му се един архангел и обяснил, че силите на светлината виждат изпитанията, на които са подложени най-верните им последователи, и са решили да им предоставят убежище, ала хората първо трябвало да го достигнат. Той предложил на народа на Урех убежище в самия рай.

Горст изсумтя, изразявайки страхопочитанието си към тези думи. Кентрил запази спокойствие, но и на него му бе трудно да си представи мащабността на подобно предложение. Архангелът щял да отвори вратите на рая за жителите на Урех, а вътре дори обединените сили на трите първични злини не можели да проникнат. Единственото, което се искало от простосмъртните, било да се доберат дотам.

— Ние тук също седим и те слушаме, а ти все още търсиш начин да се добереш до нас — намеси се капитанът с нотка на сарказъм.

— Нали поиска да чуеш историята, Дюмон. Ще я изслушаш ли, или не? Имам и по-важна работа от това да те забавлявам.

— Продължавай, магьоснико. Ще се постарая да не те прекъсвам.

Цин подсмръкна пренебрежително и продължи:

— Архангелът се появил още два пъти в сънищата на Юрис Кан. Всеки път носел същото предложение, както и указания за неговото осъществяване. Воден от виденията си, господарят наредил на магьосниците и свещениците да удвоят усилията си. Архангелът бил намекнал какво е необходимо да се направи, но дори той се подчинявал на определени правила и не можел да разкрие всичко на простосмъртните. Обнадеждени от тази подкрепа, жителите на Урех насочили всичките си усилия към осъществяването на задачата. Те разбирали добре какво им било предложено и осъзнавали каква съдба ще ги споходи, ако се провалят. Малкото, което знаем за този период, идва от Грегъс Мази, единствения жител на Урех, който бил открит по-късно. Той бил един от магьосниците, които се занимавали с великото заклинание. Повечето учени смятат, че в последния момент се е разколебал и когато другите успели да отворят портал към рая — така и не се разбрало как, — Мази не е бил взет с тях.

— Не изглежда много честно.

— От него знаем — продължи Куов Цин, игнорирайки Кентрил, — че огромно червено сияние заляло Урех, покривайки всичко, дори заобикалящите го крепостни стени. Грегъс, все още разтърсен от това, че го изоставили, наблюдавал как втори град се издигнал над първия. Точно ефирно копие на Урех. Пред широко отворените очи на онеправдания магьосник голям призрачен покров се спуснал и обвил града. От мястото, където стоял, Грегъс Мази виждал светлината на факлите и призрачните фигури по крепостната стена. Сякаш душата на Урех се извисила и напуснала смъртните селения. Той се огледал и видял само опустели сгради, които веднага започнали да се рушат, сякаш животът бил изсмукан от тях. И когато магьосникът отново погледнал нагоре, видял блестящия град да става все по-нематериален. Пурпурната аура избухнала, ярка като слънце. Мази прикрил за секунда очите си и в този момент величествената гледка на плаващия в небето Урех избледняла. Грегъс Мази бил отчаян. Намерили го последователите на Ратма, некромантите, живеещи в дълбоката джунгла. Те се грижили за него, докато успее да възвърне разсъдъка си. След като се възстановил напълно, той ги напуснал, отправяйки се на мисия. Искал на всяка цена да се присъедини към семейството и приятелите си. Обикалял целия свят, търсейки каквото му е нужно, тъй като, макар и участник в предишното заклинание, не бил напълно запознат с всичко.

— Давай направо, Цин. Кажи каква е причината да сме тук.

— Кретен — намръщи се магьосникът, но продължи: — Дванайсет години след възнасянето на града, Грегъс Мази се завърнал по родните си места. По време на пътешествията си написал множество свитъци, описващи проучванията му, повечето от които успях да събера. Дванайсет години по-късно Мази дошъл при тези руини и… просто изчезнал.

Кентрил потърка мустаците си. Имаше съвсем реална идея какво се е случило с магьосника.

— Изяло го е животно или е претърпял друг инцидент.

— Вероятно и аз щях да реша така, скъпи ми капитане. Но още в началото на моите проучвания се натъкнах на това.

Куов Цин се протегна към голямата торба, в която пазеше най-ценните си бележки, и извади старинен свитък. Подаде го на Кентрил да го огледа.

Капитан Дюмон разгъна свитъка много внимателно. Пергаментът изглеждаше крехък, а надписите по него бяха избледнели, но с малко усилие можеха да се разчетат.

— Това е писано от жител на Уестмарч.

— Да… наемнически капитан, който пътувал с Грегъс Мази. Съвпадението ми се стори доста интересно, когато вие откликнахте на офертата ми за това пътешествие. Смятам, че съдбата е пожелала ние двамата да вървим по следите на моя предшественик и този мъж.

„Този мъж“ всъщност бе някой си Хъмбърт Уесъл, опитен ветеран, за щастие притежаващ доволно четлив почерк. На пръв поглед Кентрил не видя нищо интересно в неговия дневник.

— В долния край — насочи го Цин.

Стройният наемник зачете древния свитък, очевидно написан няколко години след събитията, за които разказваше.

„На седмия ден, на свечеряване, господарят Мази отново навлезе сред руините. Бях му казал, че това начинание едва ли ще свърши добре, но той ме увери, че този път е сигурен. Сянката щяла да се появи под необходимия ъгъл.

Господарят ни обеща много злато, както и още нещо, което обаче никой не прие. Да попадна в рая… дори сега, на стари години, пак не бих приел.

Сянката наистина се появи — ръката на Нимир, протягаща се към руините на Урех. Ние гледахме, убедени, че отново нищо няма да се случи.

Колко глупави сме били да не повярваме.

Спомням си сянката. Спомням си блестящата светлина. Видях как в руините отново се появи живот. Видях как заблещукаха лампите в къщите! Кълна се, че чух гласовете на хората, въпреки че не мога да ги забележа!

Идвам… — бяха последните думи на господаря Мази, но не мисля, че бяха предназначени за нас. Спомням си ги, помня и как видяхме блясъка на обещаното злато, но нито един мъж не посмя да последва господаря.

Ние се разположихме на лагер наблизо. Цяла нощ чувахме гласовете и ни се струваше, че те ни зоват, но никой не се осмели да премине. Казах на останалите, че утре, когато господарят се завърне и се уверим, че всичко е наред, ще влезем и ще си получим дължимото. Нищо нямаше да ни стане, ако изчакаме една нощ.

А на сутринта отново бяха останали само руините. Никакви светлини. Никакви гласове.

Нито следа от господаря Мази.“

Капитан Дюмон обърна свитъка, търсейки продължението.

— Това е всичко. Останалата част след този пасаж не ме засягаше.

— Няколко реда, надраскани от един стар войник. Това ли ни доведе тук? — На Кентрил му идеше да запрати пергамента в лицето на грозноватия магьосник.

— Кретен — повтори Куов Цин. — Виждаш само думите, а не можеш да прочетеш между редовете. Не вярваш ли на един от своите? Няма значение. Важното е, че Грегъс Мази е намерил път към стария Урех, този, който бил загубил дванайсет години по-рано. Ние можем да направим същото!

Кентрил си припомни изречението за обещаното злато. Същото злато, което беше подлъгало и него да се забърка в това. Спомни си и как Уесъл и мъжете му били твърде уплашени, за да се доберат до него, когато получили тази възможност.

— Нямам желание да ходя в рая. Поне засега.

Дребният магьосник кимна:

— Нито пък аз. Грегъс Мази е имал възвишена цел, а аз търся по-земни награди. След възвисяването си жителите на Урех едва ли са имали нужда от предметите, които са събирали приживе. Скъпоценности, книги със заклинания, талисмани — тези вещи вероятно са захвърлени.

— Защо тогава не намерихме нищо?

— Отговорите са в ръкописа на Хъмбърт Уесъл! За да успеят да се възвисят, Юрис Кан и магьосниците му трябвало да направят невиждано заклинание. Трябвало да отворят проход между този свят и рая. За да осъществят това, те създали място, което се намирало между двата свята. Точно в тази сянка Мази успял да намери Урех.

Капитан Дюмон трескаво се опитваше да осмисли думите на магьосника. Обещаното злато не се намираше в тези руини, а в някакъв призрачен град от виденията на предишния наемнически капитан.

Погледна към големия каменен блок, останка от някогашния Урех.

— Дори такова място да съществува, как ще успеем да го достигнем? Нали каза, че не е част от нашия свят, а се намира между него и… и…

— И рая, да — довърши визджереецът. Той обърна поглед към устройствата си. — На Грегъс Мази са му били нужни десетина години, но на мен ми отне само три, след като тръгнах по неговия път. Знам точно кога ще се случи.

— Ще се случи отново?

Цин присви очи и изгледа Кентрил скептично.

— Разбира се! Ти въобще слушаш ли какво ти говоря?

— Но…

— Казах ти повече от достатъчно, капитане! Време е да се завърна към работата си. Гледайте да не ме безпокоите повече, освен ако не е крайно наложително. Разбрахте ли ме?

Кентрил стисна зъби:

— Ти ме повика, визджереецо.

— Така ли? А, вярно. Трябваше да ти кажа, че е утре вечер.

Кльощавият капитан все повече се чудеше дали говорят на един и същи език с магьосника.

— Кое е утре вечер?

— Това, за което говорихме досега, глупако. Сянката ще се появи утре вечер, един час преди залеза. — Цин погледна отново бележките си. — Час и четвърт, за по-сигурно.

— Час и четвърт… — промърмори капитанът объркано.

— Именно. А сега изчезвай.

Плешивият визджереец се върна отново към работата си. Докато го наблюдаваше, Кентрил осъзна, че той вече е забравил напълно за двамата наемници. Единственото важно нещо за Куов Цин в момента беше легендарният загубен Урех.

Капитанът се отдръпна от заетия магьосник. Вече разбираше, че е следвал един луд човек. От предишните разговори беше останал с впечатлението, че златото е скрито на някое тайно място, което може да се разкрие само от определена позиция на сенките през деня. Така и не бе разбрал, че визджереецът всъщност преследва някакъв призрачен свят.

„Дойдохме тук, за да търсим фантоми“.

И все пак, ако Цин беше прав? Ако легендите за града бяха истина? В рая не се нуждаеха от злато. Вероятно всичкото лежеше захвърлено и чакаше някой да го прибере.

Хъмбърт Уесъл беше получил тази възможност, но никой от мъжете му не бе рискувал да навлезе в това кралство на сенките.

Кентрил бръкна в кесията си и напипа брошката, която беше намерил. За такава жена с радост би проникнал в Урех, а дори и да не излезеше нищо, щеше да е доволен да намери още няколко бижута.

Все пак собствениците им вече не се нуждаеха от тях.

Заил наблюдаваше с тревога наемниците от върха на полуразрушената стражева кула. Погледнати оттук, мъжете приличаха на мравки. Надничаха във всеки процеп, ровеха под всеки камък и въпреки че дотук нямаха голям успех, продължаваха да търсят.

Заил беше бледокож и имаше изражение, което повече би подхождало на писар в корабостроителница, отколкото на опитен некромант. Наблюдаваше новопристигналите още откакто се бяха появили. Тяхното идване не беше предсказано в бележките му, но нямаше съмнение, че присъствието им тук в такъв съдбоносен момент не бе случайно.

Последователите на Ратма винаги се отнасяха предпазливо към Урех, усещайки деликатния баланс между различните светове. Заил знаеше легендите, както и каква част от тях бяха истински. Урех винаги го беше привличал въпреки неодобрението на неговите наставници. Те смятаха, че е увлечен от идеята за мощните заклинания и властта, която би придобил, ако успее да ги усвои. Все пак магьосниците на Урех бяха размили границите между живота и смъртта дотам, докъдето мнозина некроманти не смееха и да мечтаят. Всъщност, ако се вярваше на легендите, жителите на Урех направо бяха заобиколили смъртта — нещо, което противоречеше на ученията на Ратма.

Въпреки това целта на Заил не бяха тайните на тези магьосници. Не, бледият некромант, който наблюдаваше с присвити очи наемниците, желаеше нещо напълно различно.

Искаше да се свърже директно с архангелите и със силата, която беше над тях.

— Като плъхове, които се хранят с боклуци — прозвуча насмешлив глас зад него.

Без да се обръща към говорещия, некромантът отвърна:

— На мен повече ми приличат на мравки.

— Плъхове! Познавам ги добре, нали именно те изгризаха ръцете и краката ми. Тази сбирщина изглежда точно по същия начин.

— Не трябваше да се появяват точно сега. — Закачуленият некромант се взря отвъд наемниците, проучвайки мястото, откъдето току-що се беше появил предполагаемият им водач. — С тях има и магьосник. Все още не съм го зърнал, но го усещам.

— Мирише отвратително, нали? Иска ми се да имах нос все още.

— Усещам силата му… и знам, че и той усеща моята, макар все още да не е сигурен откъде идва. — Заил се отдръпна назад и се изправи. Нямаше опасност наемниците да го видят, тъй като се намираха доста по-ниско. — Не бива да позволяваме нито той, нито платените му слуги да се намесват.

— И как смяташ да им попречим?

Облеченият в черно некромант не отговори. Вместо това отиде до вещите си, които бе оставил наблизо. Кинжал от слонова кост, две почти разтопени свещи, малка стъкленица, съдържаща гъста пурпурна течност, и човешки череп без долна челюст, разположен в центъра.

— По-внимателно — измърмори черепът. — Доста сме високо. Не искам да повторя падането, което ме уби.

— Тихо, Хъмбърт.

Заил прибра зловещия артефакт в торбата си и затегна връвта. След това погледна отново към наемниците, обмисляйки тяхната съдба. Не трябваше да им позволява да останат до утре вечер. Щеше да бъде както в негов, така и в техен интерес.